Джеймс Кейн
Серенада (10)

X

Във вестниците твърдяха, че Уинстън Хос е един от най-изтъкнатите съвременни музиканти, диригент, способен да разчете както трябва всяка партитура, човекът, който бил направил най-много за модерната музика след Мук^[1]. Всичко това беше вярно, но да не си помислите, че той някога е бил като нас, обикновените момчета. Нещо в мислите му за музиката беше не наред. Имаше нещо нездраво, както и в тълпите, които сте виждали на концертите му, но какво бе то, мога само донякъде да отгатна. Първо, защото не знам всичко за семейството му, и второ, защото не знам всичко за музиката. Той беше богат, а богатите са някак по-различни от нас. Те се появяват на този свят с надуто мнение за мястото си в него и за всичко останало. Съвсем случайно прозрях това у него веднъж, когато се разхождах в Париж и влязох в един магазин за произведения на изкуството да погледам няколко картини, които ми харесаха. Влезе някакъв американец и започна да дрънка за цените. Така говореше, че видях в съвсем друга светлина хората като него. Той не искаше да гледа изкуството и да му се наслаждава като нас. Искаше да го притежава. Уинстън се отнасяше така към музиката. За него тя бе проститутка. Вие сте ходили на концертите му, но не сте били на репетициите, не сте го виждали как задържа хората цял час при пълно заплащане, само защото си е харесал някой пасаж, изпълнен с френски рог и иска да му го свирят още и още, но не за да се отрепетира, а защото му въздействал. И не сте излизали после с него да го видите целия разтреперан да ви разказва как се чувствал след концерта. Беше като жена, която ходи на концерти заради тръпките, които я побиват, защото й повишават настроението, или имат някакво друго въздействие върху идиотските й вътрешности. Добре, това сравнение може да ви се стори нелепо, но ви уверявам — въпреки цялата му техника на музикант, той приличаше много повече на една такава дебела глупачка, отколкото на Мук. Беше като тази жена с нейните пудели, диаманти, лимузини, самонадеяност и жестокост — всичко накуп — и не позволявайте престижът да ви подведе. И такива жени си имат публика. Сравняваха го и със Станфорд Уайт^[2], но според мен беше светотатство да се слагат на едни везни Уинстън Хос и Станфорд Уайт.

 

Човек не може да притежава музиката, както една картина например, но може да притежава едно голямо парче от нея. Може да притежава композитор и да го субсидира, докато пише нещо. Може да притежава публиката, която трябва да дойде и да чуе това произведение, ако изобщо е способна да го чуе. Може да притежава оркестърът, който ще го изсвири, и певецът, който ще го изпее. Запознах се с него в Париж. Не се бяхме срещали в Чикаго. Семейството му имаше капитали в месо преработващата индустрия и беше толкова богато, че дори не бях виждал квартала, в който живееха. И не съм търсил запознанство с него, дори в Париж. Един ден той се появи в апартамента ми, седна пред пианото, изсвири две песни от нотните ми листи и заяви, че са отвратителни, което си беше вярно. После стана и ме попита дали няма да ми хареса да пея с неговия оркестър. Доста се развълнувах. Той беше основал оркестър „Петит“ преди около една година, ходих на почти всичките им концерти и бяха повече от добри. Започна с трийсет души, но до края на годината станаха четиридесет. Той завладя всичко — големите оркестри в оперите, малките камерни ансамбли — сам си избираше музикантите, защото плащаше двойно повече от другите. Покриваше дефицита от собствения си джоб и всички до един в оркестъра му биха могли да свирят квартети с Хайфец^[3]. В тяхно изпълнение музиката, особено модерната, звучеше два пъти по-хубаво, отколкото дори самият композитор си е представял. Носеше някои неща в ръкопис и искаше да ги изпълнявам. Беше изровил отнякъде стари италиански песни, в които баритонът трябваше да прави колоратури — техника, която преди сто години бе излязла от мода — и не знам как му беше хрумнало, че аз мога да ги изпълня. Имаше и една съвсем нова сюита, написана от първия му виолист. Беше трудно парче, от което нямаше да излезе нищо, без изключително грижливо нюансиране на тона. Но той ми даде възможност да направя шест репетиции — цели шест, просто да не повярваш. Разходите не означаваха нищо за него. Като напреднахме с репетициите, накрая се превърнах в нещо като фагот сред дървените духови инструменти. Страхотно ни аплодираха. Изведох пред завесата Пико — виолиста, после и аз се поклоних и всичко беше като в приказките.

Ще ви излъжа, ако не призная, че и за мен този период беше едно незабравимо приключение в музиката. Пях за него четири пъти — всеки път нещо ново и свежо, всеки път по-добре, отколкото съм си представял, че мога да пея. Диригентската му палка беше като жива. Някои така убиват ритъма, сякаш имаш насреща си собственик на погребално бюро, но не и той. Размахва я срещу теб като хипнотизатор, ти започваш да се отпускаш и все пак владее всичко до съвършенство. Това е точната дума — съвършенство. Още никой певец не е постигнал съвършенство, но под диригентството му почти се доближаваш до него.

Това беше началото и измина доста време, докато усетя какво всъщност иска от мен. Скоро ще разберете какво искаше и какво получи и засега няма да ви кажа повече от необходимото. Държа да се изясни само едно: аз не исках това, което искаше той. Какво означавах аз за него и той за мен, бе друго нещо, но повтарям: ще излъжа, ако не призная, че за мен той означаваше много. Започна често да се отбива в гримьорната ми в „Комик“ и докато си свалях грима, ми обръщаше внимание върху нещо дребно, което е харесал, или не е харесал в изпълнението ми. Ако и той имаше концерт, успяваше да хване само края на последното действие, но винаги имаше какво да ми каже. Мислите, че това е нищо ли? Да си певец, е удивителна работа. Викат „бис“, ръкопляскат ти, а ти така се развълнуваш, че като се върнеш в гримьорната, ти се иска да запееш с цяло гърло, та прозорците да задрънчат, за да се освободиш от напрежението. Идете зад кулисите да ги чуете, най-вече тенорите, и ще помислите, че са полудели. Но това вълнение идва отвън, от тълпата, която смътно виждаш и която изобщо не познаваш и става така, че всичко би дал да намериш един-единствен човек, който разбира какво си искал да направиш, усеща замисъла ти, без да му казваш, и те оценява с главата си, а не с дланите. И това не може да бъде кой да е. Трябва да е човек, когото уважаваш, човек, който разбира.

Започнах с нетърпение да очаквам посещенията му. И много скоро започнах да пея само за него. Излизахме, сядахме в някое кафене да похапна, после отивахме в апартамента му до Плас Вандом и разнищвахме до конец изпълнението ми. Лека-полека той започна да дава и предложения. После аз взех да се отбивам при него сутрин да ми обяснява къде греша. Беше най-добрият учител на света, няма грешка. Разглобяваше на части актьорската ми игра и отново ги сглобяваше. Именно той ме излекува от онова оперно жестикулиране, което бях научил в Италия. Доказа ми, че добрият певец се стреми да прави колкото е възможно по-малко движения на сцената и предварително преценява въздействието и стойността на всяко движение. Обясни ми как Скоти е пял пролога на „Палячо“, ставал все по-слаб и накрая му отнели ролята. Той направи един жест. В края протегна ръка и я обърна с дланта нагоре. Нищо повече. То казваше всичко. Накара ме да науча цяла поредица от нови жестове, да ги правя непринудено и с часове да се упражнявам да пея sotto voce^[4], без да жестикулирам. Много е трудно да се изправиш на голата сцена и само да пееш. Но накрая се научих. Научих се и да не бързам, да подавам на публиката, когато аз самият съм готов за това. Станах по-добър в комедийни роли като Шарплес^[5] и Марсел^[6]. Като махнах всички показни жестове и се съсредоточих върху ритъма, карах публиката да се смее, както никога досега. Накрая се виждахме сутрин, обед и вечер — станах като наркоман, който не може без наркотика си.

 

 

После си загубих гласа и когато парите ми свършиха, трябваше да напусна Париж. Той кипна, като чу това, искаше да ме издържа, показа ми счетоводните си книги като доказателство, че при неговите доходи издръжката ми ще бъде дупка в морето. Но тъкмо това избухване ме накара да разбера докъде са стигнали отношенията ни и че трябва да скъсам с него. Отидох в Ню Йорк. Опитах се да си намеря работа, но освен да пея, нищо друго не умеех да върша, а ето че вече не можех и да пея. Тогава онази жена, импресариото, ме избудалка, че в каквато и форма да съм, за Мексико ставам, и аз отидох там.

 

 

Бях прочел в някакъв вестник, че Уинстън Хос е разпуснал оркестъра си в Париж, но едва като дойдох в Ню Йорк, научих, че подготвя „Малък оркестър“. Това ме притесни. Отбих се на първия му концерт само да се каже, че съм ходил, ако случайно го срещна някъде. Видях същата сбирщина като в Париж — скъпи дрехи, каквито не обличат дори на премиера в Холивуд, жени с посивели късо подстригани коси и мъжки смокинги, млади момичета, които се зяпаха нахално, без да им пука какво ще си помислят другите, момчета, които ходеха по петите на мъже, всички разговаряха шумно и трескаво във фоайето и все демонстрираха по нещо, което не биха дръзнали да направят другаде. Първият номер в програмата беше нещо за струнни инструменти от Лало^[7], бях го чувал и преди и веднага след това си тръгнах. На следващия ден, когато видях рецензията във вестника, бързо обърнах на другата страница. Нямах желание да я прочета. След представлението на „Дон Жуан“ получих от него бележка и мигом му я върнах с една дума в отговор „Благодаря“ и инициалите ми отдолу. Не исках да пиша на хартията за писма, която си бях поръчал, за да не разбере къде живея. Малко неудобно ми беше да поискам бланки от операта. А се страхувах, че ако не отговоря, ще ме потърси да попита каква е причината.

 

 

Ето, това беше положението, когато седях до Хуана и телефонът иззвъня. Тя ми махна с ръка да го оставя да си звъни, но след малко се сетих, че не съм се обадил в „Панамиер“, а трябваше да говоря с тях дори да нямаше какво да им кажа. Вдигнах слушалката. Не беше „Панамиер“. Беше Уинстън.

— Джак! Лентяй такъв! Къде се криеш?

— Ами… имах много работа.

— И аз, толкова много, че чак ме е срам. Мразя работата. Обичам да имам време за приятелите си. Но точно сега съм свободен като птичка, в камината ми гори хубав огън, може да скочиш в някое такси, където и да се намираш… имам само телефонния ти номер, дори до него се добрах с големи мъки… и да дойдеш при мен. Страшно искам да се видим.

— Ами… това е чудесно, но веднага трябва да се връщам в Холивуд, сигурно още утре, и няма да имам и минутка свободно време преди заминаването. Просто не виждам начин.

— Какво каза? Холивуд ли?

— Аха, Холивуд.

— Да не се шегуваш?

— Не, сега съм кинозвезда.

— Знам. Гледах те и в двата филма. Но сега е невъзможно да се върнеш в Холивуд. Ами че точно след един месец започваш да пееш за мен. Съставил съм ти цяла програма. И дума да не става.

— Трябва да отида.

— Не мога да те позная. Чак толкова ли ти порасна работата, че не можеш да отделиш и една вечер за беден дилетант и неговия оркестър…

— За бога, не се прави на глупак.

— Ето така по̀ приличаш на себе си. Кажи сега какво има.

— Нищо, нали ти казах. Трябва да се върна там. Не искам. Противно ми е. Опитах всичко да се измъкна, но съм в задънена улица и нямам друг избор.

— Сега вече съвсем заприлича на себе си. С други думи, имаш неприятности.

— Точно така.

— Вземай такси и при мен. Всичко ще кажеш на татко.

— Не, съжалявам. Не мога… Почакай малко.

Тя посягаше към слушалката. Покрих я с ръка.

— Да, иди.

— Не искам.

— Иди.

— Този човек не искам да виждам.

— По-добре иди. Носът на Хуана много сополив.

— Аз ще го избърша и готово.

— Хони, върви. Днес цял ден се обажда, много хора. Ти не си тук, не трябва да говори с тях, няма да си зле. Аз казвам, че си излязъл. Не знам къде си. Върви, а довечера говорим двама. Измислим нещо.

— … Добре, откъде се обаждаш? Идвам.

 

 

Беше отседнал в един хотел до Сентръл Парк и апартаментът му се намираше на двайсет и втория етаж. На рецепцията ми казаха да се кача. Намерих апартамента, позвъних, но никой не отвори. Беше отключено и влязох. Озовах се в голям хол — двете му стени бяха остъклени и се виждаше целия град чак до Ийст Ривър, в единия край имаше роял, срещу него голям грамофон, купища партитури бяха струпани навсякъде и в камината гореше силен огън. Отворих другата врага и го извиках, но не последва отговор. И изведнъж се появи — влезе отвън, облечен както винаги със сако от груб плат, трикотажна риза и измачкани панталони. Ако го бяхте срещнали в Сентръл Парк, сигурно щяхте да му подхвърлите петаче.

— Джак! Как си? Слязох долу да те посрещна и ми казаха, че току-що си се качил! Дай си палтото! Усмихни се, за бога! С този мексикански тен приличаш на Отело!

— Значи си знаел за Мексико?

— Дали съм знаел! Отидох чак дотам да те върна, но ти беше вече тръгнал. Какво значи тази игра на криеница?

— Имах много работа.

След минутка вече седях в голям фотьойл пред камината с бутилка от любимия ми бял портвайн и английски маслени бисквити до мен. Той се настани отсреща, вдигнал дългите си крака едва ли не до полилея, и започнахме. По-точно започна той. Винаги започваше от средата и сега забърбори едно през друго ту за „Дон Жуан“ и за една appoddiatura^[8], която съм пропуснал в „Лучия“, ту за едновремешните партитури и защо вече не се пее така, както са написани, ту за един нов флейтист, когото бил измъкнал от Детройт, а и за номера ми с плаща в „Кармен“. Но не за дълго. Много скоро премина към най-важното.

— Какво беше това за Холивуд?

— Нали ти казах. Вързан съм с един тъп договор и трябва да отида.

Разказах му всичко. Вече толкова пъти го бях разказвал, че го знаех наизуст и го изрецитирах набързо.

— Значи ключът е в този… Гоулд ли се казваше?

— Точно така.

— Добре. Ти остани тук за малко.

— Не, ако имаш друга работа, тръгвам си!

— Казах — остани тук. Татко ще се заеме.

— С какво?

— Ето ти портвайна, бисквитите, огъня, ето ти най-красивия сняг за тази година, сложил съм на грамофона и плоча с шестте големи увертюри на Росини — „Семирамида“, „Танкред“, „Бръснаря“, „Вилхелм Тел“, „Крадливата сврака“ и „Италианката“. Току-що ги получих от Лондон във великолепно изпълнение и докато ги изслушаш, ще се върна.

— Попитах те къде отиваш.

— По дяволите, защо ми проваляш ролята? Нали съм Татко. Пристъпвам към действия. А щом Татко пристъпи към действия, все едно че Британският флот атакува. Пийвай си портвайна. Слушай си Росини. Мисли си за момчетата, които са кастрирали, за да изпълнят месите на този мръсник. Ти ще бъдеш Папата. Аз ще бъда адмирал Дюи^[9].

— Бийти^[10].

— Не, ще бъда Дюи. Готов за стрелба.

Пусна грамофона, наля ми вино и излезе. Постарах се да слушам, но не можах. Станах и изключих грамофона. За пръв път изневерявах на Росини. Отидох до прозореца и се загледах в снега. Нещо ми подсказваше, че трябва да се махна оттук, да се върна в Холивуд, да направя каквото и да е, само и само да не се обвързвам пак с него. Той се върна след по-малко от двайсет минути. Чух го, че идва и побързах да седна във фотьойла. Не исках да разбере, че се тревожа.

— … Много се учудих, когато пропусна онази appoggiatura в „Лучия“. Не усети ли? Не разбра ли, че си я пропуснал?

— По дяволите „Лучия“. Какви са новините?

— О, съвсем забравих. Ами, оставаш, разбира се.

Продължаваш с операта, правиш тази глупава програма в радиото, където сам си се насадил, пееш за мен и през лятото снимаш филма. Това е. Всичко е уредено. И ти повтарям, всички стари речитативи…

— Слушай, това е сериозно. Искам да разбера…

— Джак, ти си кръгъл глупак. Не мога ли да махна с магическата си пръчка? Не мога ли да извърша едно малко чудо! Ако искаш толкова да знаеш, аз притежавам една банка, или по-точно притежава я моето малко просташко семейство. Срамувам се от тях, но понякога и от свинете има известна полза. А чрез вложения капитал банката контролира, осигурява пари, кредит и прочие… о, по дяволите.

— Продължавай. Какво контролира банката?

— Филмовата компания, глупчо.

— И?

— Слушай, аз ти говоря за Доницети.

— А аз ти говоря за един кучи син на име Рекс Гоулд. Какво направи?

— Говорих с него.

— И какво каза той?

— Ами… не знам. Нищо. Не го изчаках да каже каквото имаше за казване. Наредих му какво да прави и толкоз.

— Къде ти е телефонът?

— Телефон ли? Защо ти е телефон?

— Трябва да се обадя в радиото.

— Ще седнеш ли малко да изслушаш какво ще ти кажа за appoggiaturas, та да не се чувствувам неудобно всеки път, като пееш нещо написано преди 1905 година? Служителите от банката се обаждат в радиото. Нали за това им плащаме. Ще останат след работно време, ще се обадят и на други служители в Рейдио Сити и ще ги накарат и те да поработят допълнително, което ще ми достави голямо удоволствие, а в това време ние с теб грешните, ще си мързелуваме, ще гледаме снега на здрачаване и ще обсъждаме фиоритурите^[11] на Доницети, които ще се пеят още дълго след като филмовата компания, банката и всички тези служители вече не съществуват и са забравени. Слушаш ли ме?

Тирадата му за appoggiaturas продължи петнайсет минути. Все забравях за това, за парите му. Семейството му се състоеше от една сестра — стара мома, брат — полковник в Националната гвардия на Илинойс, друг брат, който живееше в Италия, разни племенници и племеннички и всички те горе-долу изпълняваха ролята на истукани. Той се грижеше за цялото им състояние, той контролираше банката и вършеше много други неща, за които уж като човек на изкуството не си мръдвал пръста. Изведнъж нещо ми проблесна.

— Уинстън, попаднал съм в капан.

— Капан ли? Какво говориш? Какъв капан?

— Твоят.

— Джак, откровено ти казвам, че тъй както изпя…

— Я зарежи най-после това глупаво театро за „Лучия“. Разбира се, че сбърках. Тази партия съм я учил още преди да имам някакво понятие от стил, не бях я пял пет години и едва миналия месец се наложи, но не се постарах да я подготвя наново и това е цялата работа, дявол я взел. Говоря за друго. Ти си знаел всичко, когато ми се обади.

— Ами… разбира се.

— Мисля, че ти си ме насадил така.

— Аз? Не ставай глупак.

— Теориите на тоя тип Гоулд за операта, за мен и всичко останало ми се струваха много странни. Всеки друг на негово място щеше да държи да пея в операта заради рекламата. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Това е мексиканска мелодрама.

— А твоето пътуване? В Мексико?

— Бях там. Ужасно място.

— Заради мен?

— Разбира се.

— Защо?

— За да те хвана за непослушното ухо и да те измъкна оттам. Случайно срещнах един челист, който те е видял. Чух, че си изглеждал много зле. Не обичам да те гледам такъв. Брадясал — да, но не и с петна по сакото.

— А за Гоулд какво ще кажеш?

— … Аз го назначих за директор на филмовата компания, защото по-голямо магаре от него не съм срещал и реших, че става идеално за правене на филми. Излязох прав. Превърнал е инвестициите ми в златна мина. Скоро ще имам седемдесет и пет души и моят „Малък оркестър“ ще бъде една от прищевките, които ми доставят огромно удоволствие. Трябва ли да разкриваш всичките ми дребни номера? Добре са ти известни. Не може ли просто да си затворим очите за тях? В края на краищата, това са хубави номера.

— Искам да разбера повече за Гоулд.

Той дойде и седна на страничната облегалка на фотьойла ми.

— Джак, защо ще ти устройвам капан?

Не можех да му отговоря, не можех и да го погледна.

— Да, знаех всичко. Не съм казвал на Гоулд да се държи като магаре, ако това имаш предвид. Не беше необходимо. Знаех, че е такъв и изработих един малък номер. Не мога ли да искам щастието на моя Джак? Махни това нацупено изражение от лицето си. Не го ли направих като с магическа пръчка? Нали Дюи превзе крепостта?

— … Да.

Прибрах се вкъщи около осем часа. Втурнах се ухилен, съобщих, че всичко е наред, че Гоулд е променил решението си, че оставаме и й предложих да излезем и да го отпразнуваме. Тя стана, избърса носа си, облече се и отидохме в едно известно кабаре. Беше убийство да я извеждам навън в такава вечер и в това й състояние, но се страхувах, че ако не пийна нещо по-силно, ще разбере, че се преструвам и че треперя отвътре като някой алкохолик.

 

 

Не го видях повече от седмица и първото радиопредаване ми повиши настроението. Поздравих по ефира капитан Конърс и на другата сутрин последва бурна реакция. Частните съобщения са строго забранени. Аз само се изсмях и се сетих за Томас. И на неговото „Лека нощ, мамо“ реагираха бурно и му наредиха да престане. Той не им обърна внимание и направи каквото искаше. След обяд пристигна радиограма от товарния кораб „Порт ъв Коб“:

ИСТИНСКА МЕЛОДРАМА НО МИ ХАРЕСА. ПОЗДРАВИ НА ТЕБ И НА МАЛКАТА

КОНЪРС.

И разбира се, хукнах с радиограмата към къщи.

 

 

Записах няколко плочи, ходех в операта три пъти седмично, пях в още една радиопрограма и една сутрин се събудих известен във всеки дом от залива Хъдсън до нос Хорн и обратно — по име, лице, глас и всичко останало. Започнаха да пристигат и вестници от Латинска Америка, Канада, Аляска и къде ли не още и във всички ме превъзнасяха, поместваха рецензии за програмата, снимки на колата и мои снимки. Рекламите, които бях написал за онази кола, си свършиха работата, клаксонът и той си свърши работата и се наложи да наемат още кораби за допълнителни доставки. После трябваше да подготвя програмата на Уинстън и започнахме да се виждаме всеки ден.

Не беше необходимо да го виждам всеки ден заради програмата. Но една вечер той се отби в гримьорната ми както някога и имах късмет, че валеше дъжд, а тя не беше съвсем оздравяла и си остана вкъщи. Винаги идваше, когато пеех, и после минаваше зад кулисите да ме вземе. Сега там имаше голяма тълпа ловци на автографи и вместо да се заключа, докато се обличам, както правех обикновено, пуснах ги вътре, надписах всичко, което ми бутнаха в ръцете, и изслушах жените, които ми разказаха как са дошли чак от Орора само за да ме чуят, него оставих да чака. Като излязохме, се извиних, че нищо не съм могъл да направя.

— Не идвай повече. Тук не е Париж. Ще се отбивам в хотела ти сутрин и тогава ще разнищваме представлението от предишната вечер.

— С удоволствие! Всеки път.

От бързината, с която прие и тъй като нито веднъж не ме запита къде живея и не направи никакъв опит да дойде да ме види, се досетих, че знае всичко за Хуана, както е знаел и за Гоулд. После ме обзе това непрестанно безпокойство: недоумявах какъв ще бъде следващият му номер.

 

 

Не знаех какво ще правя с нея вечерта на неговия концерт. Тя вече можеше да чете вестници, бе видяла съобщението и се заинтересува. Аз се престорих, че това е поредният ми ангажимент и тя не разпитва повече. Беше съвсем оздравяла и в никакъв случай настинката не можеше да бъде причина да си остане вкъщи. Мислех си да й кажа, че това е частен концерт и че няма да успея да я вкарам вътре, но знаех, че това няма да помогне. В таксито й предложих да не идва зад кулисите, тъй като няма да се преобличам след концерта. По-добре да се срещнем в Руския ресторант, който бе на две крачки. Така щях бързо да се измъкна и да се отърва от почитателите си. Показах й ресторанта, тя се съгласи и влезе през централния вход, а аз минах отзад.

 

 

Зад кулисите едва не припаднах, като разбрах какво е намислил. Аз имах две изпълнения — арията от „Обсадата на Коринт“^[12] в първата част на концерта и „Мандалай“^[13] от Уолтър Дамрош във втората. За „Мандалай“ бях протестирал, защото мислех, че е съвсем неподходящ за симфоничен концерт. Но той ме накара отново да го прегледам и трябваше да призная, че е в съвсем различен стил от „Мандалай“ на Спийкс, „Мандалай“ на Принс и разните му други кабаретни „Мандалай“. Това е една малка симфонична поема — хубава музика и поезия, освен онази част за домашните прислужнички — в която всеки куплет е малко по-различен от другите. Не я изпълняват, защото трябва да се включи голям мъжки хор, но разбира се, за Уинстън разходите нямаха значение. Той сформира хор и репетираха до засиняване, за да постигне ефекта в края — постепенното заглъхване на волните руски песни за Волга — направих заедно с тях още няколко репетиции и стана чудесно парче.

Но ето че той се тъкмеше да изкара на сцената целия хор с маршова стъпка, а после трябваше да изляза аз и да ги спра в изблик на гняв. Вбесих се, взех да ругая и заявих, че това ще провали моето появяване на сцената и отказах да го направя, както искаше той. Казах, че трябва да влязат спокойно с оркестъра след първата пауза и тихомълком да заемат местата си без разни маршировки. Но не мислех за моето появяване на сцената. Страхувах се, че тези двайсет и двама хористи, маршируващи на концерт на Уинстън Хос, ще предизвикат такъв убийствен смях, че тя ще загрее каква е цялата работа.

 

 

Преди да започнем, надникнах иззад завесата и я открих сред публиката. Беше седнала между една възрастна двойка и един критик и може би нищо нямаше да разбере. В паузата отново надникнах. И тя, и възрастната двойка си бяха на местата. Тя дъвчеше скришом дъвка и поне засега всичко изглеждаше наред.

 

 

Хористите бяха с бели вратовръзки, излязоха на сцената, както аз казах и нищо не се случи. Оркестърът изсвири едно парче и Уинстън дойде отзад. Подкачи ме за моя изблик на гняв и аз се пошегувах в отговор. Докато положението беше в ръцете ми, не ми пукаше. После излязох аз. Не знам дали Дамрош го е написал така, дали Уинстън така дирижираше, или така звучаха валдхорните, но още с първите акорди човек направо се пренасяше в Индия. Пях добре. На втория стих се направих малко на шут, но не прекалих. Другите куплети изпълних точно и този камбанен звън в храма звучеше все по-сполучливо. А краят, когато хорът зад мен заглъхваше, а аз задържах на горно фа, наистина заслужаваше да се чуе. Публиката бурно започна да аплодира. Програмата беше съставена от модерна музика, но бе доста разностилна и това беше първото парче, което им напълни душата. Извикаха ме два пъти на „бис“, дадох знак на хора да стане, прибрах се и пак ме извикаха. Тогава Уинстън направи нещо, което не се прави и което той не би направил за никой друг на света, освен за мен. Реши да го повторим.

Повторението се прави машинално. Бог знае защо. Удаде ли ти се да грабнеш публиката първия път, после пееш само с устата, а с главата си вече у дома. Изпълних го със същия успех, без засечка изкарах всички трудни места. Стигнах до ми бемол и хорът веднага ме последва. В този миг сърцето ми замря. Там, зад хора, се беше изправил свещеникът от църквата в Акапулко, който се надвикваше с бурята и грачеше Голямата литургия, за да накара лицето от кръста да престане да го гледа.

 

 

— Кой е този мъж?

Бяхме в таксито. Сякаш изсъска свита на кълбо гърмяща змия.

— Кой мъж?

— Мисли, че знаеш, да.

— Не зная дори за какво става въпрос.

— Ти си бил с мъж.

— Бил съм с много мъже. Всеки ден се срещам с мъже. Непрекъснато ли трябва да стоя до теб? За какво всъщност говориш?

— Не става въпрос за мъж, кого виждаш всеки ден. Говоря за мъж, кого обичаш. Кой е този мъж?

— Излиза, че съм извратен, така ли?

— Да.

— Е, благодаря. Не знаех.

Вечерта бе топла, но заради бялата вратовръзка бях облякъл и сако. На идване ми беше адски горещо, но сега не. Беше ми студено и всичко отвътре ми беше свито на топка. Гледах електрическите стълбове на Пето Авеню и усещах погледа й върху себе си — погледа на сериозните й черни очи, които сякаш ме пронизваха. Излязохме от таксито и се качихме в апартамента. Свалих копринената си шапка и сакото, сложих ги в един шкаф, запалих цигара и се помъчих да се успокоя. Тя седеше край масата и не мърдаше. Носеше официалната вечерна рокля, която й бяхме купили в един от най-представителните магазини, и тореадорската пелерина. Ако не се смята изражението на лицето й сякаш бе излязла от приказките.

— Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа.

— Лъжеш. Като те погледна, и разбирам, лъжеш.

— Лъгал ли съм те някога?

— Да. Веднъж в Акапулко. Знаеш, че ще избягаш и не ми казваш. Когато искаш, лъжеш.

— За това се разбрахме. Имах намерение да избягам и ти знаеш защо. Лъжата ни помогна да го преживеем по-леко. Но когато разбрах какво означаваш за мен, ти казах истината. Това е… какво толкова си се разврякала? Самата ти беше готова да легнеш с оня кучи син…

— Аз не лъже.

— Какво общо има това с Акапулко?

— Да, същото е. Сега обичаш мъж и лъжеш.

— О, не… за бога. На такъв ли ти приличам?

— Не. Не приличаш на такъв. Ние се срещаме в „Тупинамба“, да? И ти не прилича на такъв. Аз много те харесва. После ти правиш lotería за мен и губиш. И аз мисли — колко мило. Той губи, но толкова ме харесва, че прави lotería. После аз изпраща muchacha с адреса и отиваме вкъщи, където живея аз. Но тогава аз разбирам. Знаеш ли как?

— Не зная и не ме интересува. Не е вярно.

— Разбирам, когато пееш. Хони, аз бях момиче от улицата, обичам мъж — три песос. Малка глупава muchacha, не може да чете и да пише, не разбира нищо от тези неща. Но за мъже — всичко… Хони, мъж, който обича друг мъж, може да направи много, много умен. Но не може да пее. Няма toro^[14] в гласа, няма б-р-р-р, което плаши малка muchacha и кара сърцето й да бие бързо. Пее като стара жена, като крава, като свещеник.

Тя закрачи из стаята. Ръцете ми лепнеха от пот, устните ми изтръпнаха.

— После político казва, че трябва да открия дом и аз мисля за теб. Мисля си може би с този мъж, не като muchacha, няма неприятности. Отиваме в Акапулко. Идва дъжд, влизаме в църква. Ти ме вземаш. Аз не иска, мисли за sacrilegio, но ти ме вземаш. О, колко много toro. Харесва. Мисля може би Хуана прави грешка. После ти пееш и о, как силно бие мое сърце.

— Значи става въпрос за toro, така ли?

— Не, ти ме молиш да дойда с теб. Аз идва. Много те обича, не мисли за toro. Само мъничко. После в Ню Йорк усеща. Усеща нещо смешно. Мисли, ти се тревожи за contrato и всичко това. Но не е същото. Тази вечер разбира. Не правя грешка. Когато обичаш Хуана, пееш хубаво, много toro. Когато обича мъж… защо ме лъжеш? Мислиш, че не чува? Мислиш, че не разбира?

И с камшик да ме беше била, пак нямаше да мога да й отговоря. Заплака, но се овладя. Отиде в другата стая и скоро се върна. Беше си сменила роклята и носеше шапка. В една ръка държеше куфар, а в другата — палтото.

— Аз не живея с мъж, който обича друг мъж. Не живея с мъж, който лъже. Аз…

Телефонът иззвъня.

— Аха!

Изтича и вдигна слушалката.

— Да, той е тук.

Дойде, а очите й пламтяха и нещо средно между усмивка и ръмжене оголваше белите й зъби.

— Мистър Хос.

Не отговорих и не помръднах.

— Да, мистър Хос, твоят director.

Изсмя се сухо и дяволски сполучливо взе да имитира Уинстън — походката, палката и всичко останало — почти го виждах пред себе си.

— Да, твоят любим чака на телефон. Говорете с него, моля.

Аз продължавах да седя, а тя се нахвърли върху мене като тигрица, разтърси ме тъй, че зъбите ми затракаха и изтича до телефона.

— Какво иска от мистър Шарп, моля?… Да, да, ще дойде… Да, много благодаря. Довиждане.

Върна се при мен.

— Сега моля, върви. Той има забава, иска те много. Сега върви при твой любим. Върви! Върви!

Пак ме разтърси, изблъска ме от стола и се опита да ме избута през вратата. После си грабна куфара и коженото палто. Изтичах в спалнята, тръшнах се на леглото и си затиснах главата с възглавницата. Исках да се скрия от целия ужас, който тя ми показа, като разкъса маската на живота ми и измъкна на бял свят онова, което е било зад нея. Стиснах очи и хванах още по-здраво възглавницата. Но нещо все ме пробождаше, каквото и да правех. Перката на онази акула.

Не зная колко време съм останал така. Обърнах се по гръб и втренчих празен поглед в една точка. Навън цареше мъртва тишина и спокойствие. Само прожекторът от сградата на Четиринайсета улица непрекъснато се въртеше. Повтарях си, че тя е полудяла, че гласът зависи от небцето, синусите и гърлото ти, че Уинстън имаше толкова общо с онова, което ми се случи в Париж, колкото и декорите. Но ето че пак се случваше същото с мен и разбрах, че тя ми каза истината, както е записана в Голямата Партитура и че никаква възглавница, нищо не може да я заглуши. Затворих очи и започнах да потъвам под вълните, а нещо се надигаше отдолу. Обзе ме паника. Не бях я чул да излиза и я извиках. Почаках и пак извиках. Никакъв отговор. Пъхнах глава под възглавницата и трябва да съм заспал, защото ме събуди същият кошмар — че потъвам, а онова нещо приближава към мен. Навън се развиделяваше.

— Господи, ти си тук — казах аз и едно сподавено ридание се изтръгна от мен заедно с думите, тогава протегнах ръка и взех нейната.

— Всичко е вярно.

Тя седна до мен, започна да ме гали по главата, държеше ръката ми.

— Разкажи ми. Ти не лъже, аз не се сърди.

— Няма какво да разказвам… У всеки мъж има пет процента от това нещо, ако срещне човек, който да го извади наяве. Това се случи с мен.

— Но ти обичаш друг мъж. Преди.

— Не, същият е… тук, в Париж, навсякъде… все същият кучи син, проклятието на моя живот.

— Спи сега. Утре ми даваш малко пари, аз се връща в Мексико.

— Не! Не разбираш ли какво искам да ти кажа? С това е свършено! Ненавиждам го! Срамувах се, опитах да се отърва от него и се надявах никога да не разбереш. Сега вече е свършено!

Притиснах я към себе си. Тя пак започна да ме гали по косата и ме гледаше в очите.

— Обичаш ли ме, Хони?

— Не знаеш ли? Да. Ако не съм ти го казвал, това е само защото… Трябва ли непременно да се каже? Не е ли много по-важно, че го изпитваме?

Изведнъж тя ме отблъсна, дръпна роклята си, свали презрамката на сутиена и оголи едната си гърда.

— Стани голям toro.

— Целият ми живот е тук.

— Да.