Джеймс Кейн
Серенада (4)

IV

Всичко свърши, лежахме, дишайки тежко. Каквото и да ми бе сторила Хуана, каквото и да ми бе сторил целият свят, бяхме вече квит. Тя стана и тръгна към колата. Нещо изтрополи там, усетих, че се връща и станах да я посрещна. Очите ми бяха свикнали с тъмнината и забелязах, че в ръката й проблесна мачете. Тя изтича към мен и замахна с две ръце. Отдръпнах се и тя изгуби равновесие. Доближих се плътно до нея, улових й ръцете и силно натиснах с палец китката й. Ножът падна на пода. Тя се заизвива, за да се освободи. Не забравяйте, че и двамата бяхме чисто голи. Притиснах я здраво с една ръка, повдигнах я, понесох я към сакристията и затворих и двете врати след нас. Стоварих я на нейното легло, тръшнах се и аз до нея и придърпах завивките. Огънят още тлееше и както я държах с една ръка, с другата запалих цигара, изпуших я и я загасих на пода.

Когато тя се измори, разхлабих хватката, за да може да си поеме дъх. Да, това си беше изнасилване, но само на думи, братче, само на думи. От кръста нагоре тя може би се тревожеше за sacrilegio-то, но от кръста надолу ме желаеше, и още как. В това нямаше никакво съмнение.

И тъй като нямаше никакво съмнение, това един вид сложи точка на всякакви разговори. Лежахме така и аз изпуших още една цигара. Изгасих я и някъде отдалеко се дочу гръмотевичен тътнеж, само веднъж. Тя се поразмърда в ръцете ми и когато се събудих, беше се съмнало и все още лежеше в прегръдката ми. Отвори очи, затвори ги и се примъкна по-близо до мен. Разбира се, в подобни случаи се прави само едно нещо, тъй че го направих. Когато се събудих за втори път, бях сигурен, че е късно, защото бях гладен като вълк.

Целият ден валя, на другия ден също. След първата закуска готвехме заедно. Аз приготвях яйцата, а тя — питките и нейните май бяха по-добри. Най-после успях да накарам водата да заври — махнах тавичката и сложих тенджерата направо върху плочките и така не само завираше, но и се пестеше време. В промеждутъците, обаче, нямаше какво толкова да се прави, тъй че правехме каквото ни се дощеше.

На втория ден след обяд дъждът попрестана за около половин час и хлъзгайки се в калта, отидохме да погледаме arroyo^[1]. Беше истински порой. В никакъв случай нямаше да стигнем до Акапулко тази вечер. Изкачихме стръмнината, а слънцето прежуряше. Когато се върнахме, скалите зад църквата гъмжаха от гущери. Имаше ги всякакви размери: и малки, прозрачни като скариди, и големи, дълги почти цял метър. Бяха с особен сиво-синкав цвят и се движеха толкова бързо, че беше трудно да ги проследиш с поглед. Помагаха си с опашката, тъй че минаваха по скалите в права линия и аха-аха, да литнат. Гледах ги и ми се струваше съвсем вероятно да са се превърнали в птици само като са оставили от люспите им да израснат пера. Почти повярвах, че са едва ли не вече птици.

Спуснахме се долу и спряхме да ги погледаме, а тя изведнъж се развика:

— Игуана! Игуана! Виж, виж, голяма игуана!

Огледах се, но отначало нищо не можах да видя. После съзрях най-зловещото нещо, на което се е спирал погледът ми някога, неподвижно като скалата, на която лежеше, почти сливайки се с нея. Приличаше на някакво праисторическо чудовище, каквито ги показват в енциклопедията, с дължина към един метър, с шипове отгоре, които започваха от главата и растяха по целия му гръб и поглед като от оживял кошмар. Тя бе грабнала едно малко, изкоренено от пороя дръвче и преграждаше пътя на игуаната.

— Какво правиш? Остави на мира това проклето нещо! — обадих се аз, а игуаната отскочи като на пружина и се стрелна към съседната скала, но тя замахна силно и я улучи във въздуха. Падна на около трийсет метра от нас, обърнала жълт корем нагоре, размахвайки четирите си крака, а тялото й започна да се върти в кръг. Хуана се покатери по-близо, пак я удари и я сграбчи.

— Мачете! Бързо, донеси мачете!

— Какво мачете, казвам ти, остави я да си върви!

— Игуана! Ние сготвим! Ядем!

— Да ядем! — това нещо?

— Мачете, мачете!

Игуаната вече я дращеше и ако тя не искаше да я пусне, аз пък нямах намерение да я оставя да стане на миш-маш. Спуснах се към църквата за мачете. Но изведнъж някакъв спомен за това животно ме възпря. Не знам дали бях чел как Кортес, Диас, Мартър, или някой друг е готвел игуани, когато ацтеките все още са били господари на Мексико, или в мен заговори някакъв инстинкт, придобит в Париж, или нещо друго. Знаех само, че ако отрежем главата й, ще умре, а това май не беше съвсем в реда на нещата. Не грабнах мачете. Грабнах една кошница с капак и изтърчах навън.

— Мачете! Мачете, дай ми мачете!

Игуаната вече се бе съвзела и се съпротивляваше, колкото можеше, но аз я сграбчих. Заради шиповете на гърба можеше да се хване само за корема и тя веднага заби нокти в ръката ми. Ръцете на Хуана бяха окървавени до лактите, сега беше мой ред. Да не разправям как успях да я удържа и как вонеше. И червата си можеш да изповърнеш. Но аз я сграбчих, пъхнах я с главата надолу в кошницата и захлопнах капака. После с две ръце силно го притиснах.

— Дай връв.

— Но мачете! Защо не донесе…

— Няма значение. Аз ще свърша тая работа. Връв, канап, с каквото там бях завързал багажа.

Внесох кошницата вътре, тя ми донесе връв и здраво вързах капака. Оставих кошницата на пода и се замислих. Тя нищо не разбираше, но ме остави на мира. След малко подсилих огъня, извадих тенджерата и я напълних с вода. Пак беше заваляло. Влязох и сложих водата да заври. Мина доста време. Вътре в кошницата ноктите на игуаната неспирно деряха ракитовите пръчки и се чудех дали няма да я пробие.

Най-после водата закъкри, свалих тенджерата от огъня и приготвих още един капак от кошница. Взех игуаната, вдигнах я високо над главата си и я пуснах на пода. Сетих се как се уплаши от първия удар и се надявах номерът пак да успее. Обаче не успя. Срязах връвта, грабнах игуаната, а тя впи зъби в ръката ми, но аз я държах здраво и я потопих в тенджерата. Метнах отгоре капака и го затиснах с коляно. Все едно че бях пуснал вътре вентилатор, но след няколко секунди се укроти. Вдигнах капака и я измъкнах. Беше мъртва, или толкова мъртва, колкото може да бъде едно влечуго. Тогава разбрах защо нещо ми бе подсказало да я пусна жива в тенджерата, а не да я готвя мъртва, с отрязана глава, както искаше тя. Щом я попарих с врялата вода, тя се изпусна. Пречисти се, което означаваше, че отвътре е съвсем чиста.

Излязох, изхвърлих водата, стоплих друга и изстъргах остатъците от яйцата с царевични листа. После измих и самата игуана. Напълних около две трети от тенджерата с чиста вода и я сложих на огъня. Щом започна да се вдига пара, пуснах животното вътре.

— Ама много смешно. Мама не готви тъй.

— Смешно е, но ме осени вдъхновение. Няма значение как готви мама. Аз пък готвя тъй и мисля, че ще стане вкусно.

Подсилих огъня и скоро водата завря. После оставих игуаната да ври на слаб огън и тя започна да изпуска миризмата си. Страхотна воня беше и все пак миришеше както трябва, както очаквах да мирише. Оставих я да си ври, като от време на време я изваждах и дръпвах някой нокът. Щом успях да отделя един нокът, сметнах, че е сварена. Извадих я и я сложих в една купа. Хуана се присегна да вземе тенджерата и да излее водата. Едва не припаднах.

— Остави водата. Не я пипай.

Отрязах главата на игуаната, разпорих й корема и я изчистих. Черния дроб запазих, а жлъчката махнах много внимателно. После я одрах и отделих месото. Най-хубавото беше на гърба и към опашката, но изрязах и краката, за да не се губи нищо. Сложих месото и черния дроб в малка купичка. Червата изхвърлих. Кокалите върнах в тенджерата и пак подсилих огъня да закъкри водата.

— Настани се удобно. До вечерята има доста време.

Исках половината вода да изври. Стъмняваше се, запалихме свещите и занадничахме в тенджерата да видим как мирише. Измих три яйца и ги пуснах вътре. Като се свариха хубаво, ги извадих, обелих ги и ги сложих в купата при месото. Тя счука на ситно малко кафе. Мина доста време, докато супата уври. После ми хрумна нещо.

— Слушай, имаме ли червен пипер?

— Не, пипер няма.

— Божичко, трябва да има.

— Черен пипер, сол — да. Червен пипер — не.

— Иди да видиш в колата. На супата й трябва червен пипер и ще бъде жалко, ако не стане, само защото не сме проверили.

— Отивам, ама няма червен пипер.

Тя взе една свещ и отиде до колата. Нямах нужда от червен пипер. Само исках да се отърва от нея, за да свърша нещо, без да приказваме за sacrilegio. Взех свещ и мачете и отидох до олтара. Отзад имаше четири-пет шкафа, два от които бяха заключени. Пъхнах острието на мачете в едната ключалка и я счупих. Шкафът беше пълен с фойерверки за Голямата литургия и разни неща за Коледните ясли. Отворих другия. Ето го това, което търсех — вино за причестяване, шест, или осем бутилки. Грабнах една, затворих шкафовете и се върнах. Измъкнах с ножа тапата и го опитах. Беше първокачествено шери. Отлях около половината в тенджерата, пуснах вътре месото, нарязах яйцата на филийки и сложих и тях. Посолих и добавих мъничко черен пипер.

Тя се върна.

— Е, няма червен пипер.

— Нищо. Няма нужда. Вечерята е готова.

Нахвърлихме се върху яденето.

Е, братко, ти си яж „Водна костенурка а ла Мериленд“. Изискано ястие, но не е като „Игуана а ла Джон Хауард Шарп“. Месото прилича малко на пиле, малко на жабешки бутчета и малко на мускусен плъх, само че е много по-крехко. Тази супа е една от най-вкусните, а аз съм ял чорба от риба — специалитет на Марсилия, гъста супа от раци — специалитет на Ню Орлиънс, бульон от зелена костенурка, крем супа от зелена костенурка и всякакви други костенурки. И според мен стана по-вкусна от това, че трябваше да я пием от купички и да набучваме месото с нож. Прелива по устните като желирана и ги прави лепкави, тъй че се усеща не само на вкус, но и на допир. Тя пиеше супата си, изтегнала се по корем и след малко ми хрумна, че ако и аз легна и доближим устни, ще залепнем, и известно време изпробвахме това мое хрумване. После пихме още супа, ядохме още месо и направихме кафе. Пиехме си кафето, а тя започна да се смее.

— Е? Какво толкова смешно има?

— Чувствам… как се казва? Пияна?

— Сигурно ти е от рождение.

— Мисля, ти намерил вино. Мисля, откраднал вино, сложил в игуана.

— Е и?

— Много харесва.

— Защо не каза веднага?

Извадих бутилката, надигнахме я и пихме направо от нея. Много скоро започнахме да мажем гърдите й със супа, за да видим дали ще залепнат. После просто си лежахме и се смеехме.

— Хареса ли ти вечерята?

— Беше чудесна, gracias.

— А хареса ли ти готвача?

— Да… Да. Много смешен готвач.

 

 

Един бог знае в колко часа̀ станахме и излязохме, за да измием съдовете. Този път тя ми помогна, но като отворихме вратата, видяхме, че дъждът е спрял и луната е изгряла. Това ни възбуди отново. Измихме съдовете и започнахме да се смеем и да танцуваме боси в калта. Аз затананиках някаква мелодия към танца и изведнъж спрях. Тя беше застанала на лунната светлина със същото изражение на лицето като през онази първа вечер, когато се запознахме. Но този път не ми обърна гръб. Приближи се и ме погледна втренчено.

— Пей.

— О, по дяволите.

— Не, моля пей.

Подех отначало, но този път, вместо да тананикам, запях на глас и пак спрях. Вече не пеех като свещеник. Отидох до ръба на скалите и ревнах с цяло гърло към arroyo. Не знам какво изпях. Беше волно и звучно като някога и ми стана хубаво и леко. Спрях да поема въздух и чух ехото. Затаих дъх. В това ехо се долавяше нещо, което никога не го е имало в гласа ми, някаква свежа и вълнуваща нотка, която винаги ми е липсвала. Разпях се отново, а тя приближи и ме загледа. Карах без прекъсване, все повече извисявах глас. Сигурно съм стигнал до фа на първа октава. Направих една извивка по средата и се осмелих да изпея най-високия за мен тон. Когато ехото се върна, звучеше почти като тенор. Обърнах се, изтичах в църквата, за да проверя височината на органа. Беше ла бемол, а църковните органи ги настройват винаги високо. При един оркестър това щеше да бъде най-малкото обикновено ла.

Разтреперих се тъй силно, че чак пръстите ми загракаха по клавишите. Вижте какво, никога не съм бил велик баритон. Сигурно вече се досещате кой съм и след успеха ми в „Дон Жуан“ и особено в серията радиопредавания „От Хъдсън до Хорн“ може да сте чули, че съм най-големият певец след Бисфам и разни други подобни. Всичко това е дрън-дрън. Не съм нито Батистини, нито Амато, нито Джон Чарлс Томас. Като глас съм някъде между Бонели и Тибет. Като актьор съм доста добър. Като музикант съм още по-добър. А като певец — изключително добър. Няма друг начин, след като цял живот само това съм правил. Но да оставим тия работи. Искам само да кажа, че имах дяволски хубав глас, върху който работех, заради който живеех, който бе част от мен и означаваше много повече от средство за изкарване на прехрана. И искам да разберете правилно онова, което ми се случи в Европа — когато ненадейно изгубих гласа си и ме захвърлиха като стара кранта в Мексико, която не заслужава нищо по-добро, а пък се оказа, че и за там не ме бива — то не стана само защото бях лентяй и неудачник. Нещо вътре в мен се бе пречупило. И сега, когато гласът ми се върна тъй внезапно, както се беше изгубил, развълнувах се много повече, отколкото ако бях намерил стодоларова банкнота. Бях като слепец, който се събужда една сутрин и открива, че е прогледнал.

Изсвирих няколко встъпителни акорда и запях. „Eri Tu“^[2] от „Бал с маски“. Но нямах търпение да натискам педалите на този допотопен раздрънкан орган. Тръгнах по пътеката между редовете, пеейки без акомпанимент. Свърших, изпях я отново и проверих височината. Бях повишил с около половин тон. И напълно естествено това се и очаква след такава дълга почивка. Изсвирих един акорд за проверка и започнах друга ария. Не ми се спираше, но пеех вече цял час, а при тези височини това беше границата.

Седнала на една пейка, тя неотклонно ме следеше с поглед, докато ходех насам-натам. Изглежда sacrilegio вече не я тревожеше. Когато свърших, тя дойде при мен в сакристията, свалихме си дрехите и легнахме. Бяха ми останали шест-седем цигари. Изпуших ги една след друга. Легнала до мен, подпряла се на лакът, тя продължаваше да ме следи с поглед. Когато свърших цигарите, затворих очи и се помъчих да заспя. Тя отвори с пръст едното ми око, сетне и другото.

— Беше много красиво, grasias.

— Някога бях певец.

— Да. Може би сгреших.

— Сигурно.

— … Може би не.

Целуна ме и заспа. Но аз заспах едва когато огънят загасна, луната се скри и през прозореца взе да нахлува сива светлина.