Джеймс Кейн
Серенада (5)

V

Към пет и половина на другия ден след обяд влязохме в Акапулко. Заради съдрания гюрук, който трябваше да прибера в багажника, бяхме тръгнали в четири часа. Нямах намерение да получа слънчев удар, тъй че я оставих да поспи, а аз се постарах да почистя малко и да оставя църквата горе-долу в същия вид, в който я бях заварил, с изключение на няколко разбити ключалки и други дреболии. Да се изкара колата навън беше малко по-трудно, отколкото да се вкара вътре. Трябваше да запълня с кал стъпалата, да я кисна с вода и да я оставя да се втвърди на слънцето, за да мога да дам на заден ход. После трябваше да измъкна целия багаж и пак да го натоваря, но имах повече време и го подредих по-добре. Тя се събуди от следобедната си дрямка и тръгнахме. Arroyo беше още като река, но вече по-чист и по-плитък, тъй че лесно преминахме на другия бряг.

Стигнахме в Акапулко и тя ми показа пътя за хотела, в който щяхме да отседнем. Не знам дали сте виждали хотел за мексиканци. Беше бунище. Намираше се на края на града, току до шосето, което опасва пристанището, и представляваше едноетажна кирпичена сграда като казарма, с вътрешен двор или вътрешно сметище, наричайте го както щете. Мебелировката в стаите се състои от една квадратна консервна кутия от олио, каквито навсякъде в Мексико се използуват за носене на вода. С нея си пренасяш водата от кладенеца отвън и в стаята няма абсолютно нищо друго. Трябва да си носиш рогозка за спане и сам да си я постелеш върху пръстения под. Ето защо тя бе помъкнала всички тия рогозки. Би трябвало да си носиш и завивки, само че на мексиканците не им трябват завивки. Тръшват се в леглото направо с дрехите. Канализацията беше открита, точно срещу кладенеца. Във вътрешния двор бяха завързани магаретата, с които бяха пристигнали гостите на хотела, паркирахме и нашата кола там, Хуана си взе кутията за шапки, пелерината, espada — та и ухото, а hostelero^[1] ни показа стаята. Беше № 16 и от нея се откриваше чудесна гледка — един мексиканец със свалени гащи се облекчаваше.

— Е, как се чувстваш?

— Много добре, grasias.

— Не ти ли призля от жегата?

— Не, не. По-хубаво е от Мексико.

— Ето какво ще направим. За вечеря е още много рано. Аз мисля да отида да ми изгладят костюма, а след това да се поразходя и тъй да се каже, да огледам терена. След залез-слънце, като се поразхлади, ще намерим някое прилично място и ще похапнем. Да?

— Много добре. Аз оглеждам къща.

— Добре, ама аз имам друго мнение за местоположението й.

— О, politico вече има къща.

— Разбирам. Не знаех. Добре тогава, ти се виж с politico, огледай къщата и после ще ядем.

— Да.

Намерих една sasteria^[2] и седнах, докато изгладят костюма ми, но после не си губих времето да оглеждам терена. Да не мислите, че още имах намерение да водя счетоводството на бардака? Нищо подобно. Онези високи тонове, отекнали в arroyo, промениха всичко. Един товарен кораб стоеше на котва в пристанището и аз исках да изчезна с него, стига да можех по някакъв начин да си уредя пътуването.

Стъмняваше се, когато намерих капитана. Той вечеряше в хотел „Мексико“ отвън под сенника. Беше един почернял от слънцето ирландец на име Конърс, около петдесетте, със сключени вежди, лице с цвят на лула от морска пяна и загорели мазолести ръце, тънки и дълги като на картоиграч. Седнах на масата му и той ми устрои мило посрещане:

— Приятелче, не познавам нито чичо ти в Ню Йорк, нито брат ти в Сидни, нито балдъзата ти в далечния Дъблин, господ здраве да й дава все пак. Не съм член на старинния, свободен и всепризнат Масонски орден и не ме интересува дали някога ще се сдобиеш с двайсетте песос, които ти трябват за пътя до Мексико Сити. Няма да те почерпя с нищо за пиене. Ето ти едно песо, за да се махнеш, и ако нямаш нищо против, искам да вечерям.

Не посегнах към песото и не помръднах. Той ме погледна пак и аз му изрецитирах отговор в неговия стил:

— Нямам нито чичо в Ню Йорк, нито брат в Сидни, нито пък балдъза в Дъблин, благодаря за благословията все пак. Не съм член на старинния, свободен и всепризнат Масонски орден и не съм тръгнал за Мексико Сити. Не ти искам пиенето, не ти искам и песото.

— Като те гледам такъв, струва ми се, че искаш нещо. Какво?

— Да отпътувам с кораба ти на север, ако натам си се запътил.

— Запътил съм се за Сан Педро и пътуването ще ти струва 215 песос в местна валута, които се предплащат в брой и ти дават право да ползваш хубава самостоятелна кабина на палубата, храна три пъти дневно и вежливо отношение от страна на екипажа.

— Предлагам пет.

— Не се приема.

Взех и неговото песо.

— Шест.

— Не се приема.

— Предлагам черен труд. Ще върша всякаква работа, за да си изкарам пътуването — от миене на палуби до лъскане на прибори. Доста добър готвач съм.

— Не се приема.

— Предлагам рецепта за игуана а ла Джон Хауард Шарп, която усъвършенствах съвсем наскоро — едно ястие, което ще ти достави голямо удоволствие и вероятно ще подобри настроението ти.

— Това е първото свястно нещо, което каза досега, но ще бъде трудничко да се снабдим с игуаната. По това време на сезона тя е по високите места. Не се приема.

— Предлагам шест песос и полица за 209. Гарантирам, че ще изплатя полицата.

— Не се приема.

Гледах го как си яде рибата и започнах да се нервирам.

— Слушай, ти май не загряваш. Възнамерявам да се измъкна оттук, и то на твоята черупка. Съчинявай каквито си щеш договори. Важното е да проумееш едно: аз идвам.

— Не, без теб. Взе ми песото, тъй че изчезвай.

Не станах, а запалих цигара.

— Е, добре, ще играя открито и ще зарежа преструвките и празните приказки. Бях певец и изгубих гласа си. Но се възвърна, разбираш ли? Това значи, че ако изобщо някога се измъкна от тая проклета страна и се прибера там, където има пари, ще си напълня джобовете. В добра форма съм. Съвсем като едно време, може би съм още по-добър. По дяволите полицата. Този разговор сигурно ти беше малко досаден. Моля те да ми направиш услугата, да ме замъкнеш до Сан Педро, за да си стъпя отново на краката.

Той вдигна поглед, а очите му бяха потъмнели от злоба.

— Певец, значи. Американски певец. Отговорът ми е: За мен е опасно да те взема на борда. Бих те хвърлил във водата още преди да изляза от пристанището, за да отърва света от теб. Не! И не ми губи повече времето.

— Какво им е лошото на американските певци?

— Мразя дори Тихия океан. В Атлантическия хващам по радиото Лондон, Берлин и Рим. А тук какво? Лос Анджелис, Сан Франциско, Синята мрежа, Червената мрежа^[3], разни кастрирани евнуси ме увещават да си купувам сапун… и Виктор Хърбърт!

— Той е ирландец.

— Германец.

— Грешиш. Ирландец е.

— На младини лично се запознах с него в Лондон и разговаряхме на немски.

— Той сам е искал да говори на немски, особено с други ирландци. Разбираш ли, не се е гордеел с произхода си. Не е искал те да разберат. Добре де, направи справка.

— Значи е ирландец, макар че ме е яд да го призная. А Джордж Гершуин? Ето ти още един ирландец.

— Той пише страшна музика.

— И една нота не е написал. Виктор Хърбърт и Джордж Гершуин, Джером Керн и купете този сапун за младежкия си тен и Лорънс Тибет, дето пее разни дивотии. В Тампико хванах Моцартовата симфония „Юпитер“, която предаваха от Рим и която сигурно не си и чувал. Като минах Панамския канал, хванах Бетховеновата Седма с диригент Бийчам, в Лондон…

— Слушай, да оставим Бетховен…

— А, значи да оставим Бетховен, така ли? Ти ли го казваш, дето си рекламен агент на сапуни. Той е най-гениалният композитор на всички времена!

— Ами, най-гениалният.

— А според теб кой тогава? Сигурно Уолтър Доналдсън.

— Е, ще видим.

Наблизо се мотаеха няколко mariachis, но цареше временно затишие, тъй като заведението не бе много пълно. Извиках един и му взех китарата. По една случайност бе настроена както трябва. Пръстите ми все още бяха загрубели от работата в Мексико Сити и ги плъзгах по струните до високите позиции, без да ги разраня. Изсвирих встъплението към серенадата на Дон Жуан и я изпях. Не го изиграх като на сцена, не се стараех да получа овации и другите почти не ме забелязаха. Просто я изпях с половин гърло, издрънках края и сложих ръка върху струните.

Той беше стигнал вече до tamales^[4], но все не започваше да яде. После извика китариста, дълго се препираха за нещо на испански и капитанът извади банкноти. Китаристът вдигна ръка за сбогом и си тръгна. Сервитьорът взе чинията на Конърс, а той се втренчи със сериозно изражение в масата.

— … Въпросът е много деликатен. От млад съм почитател на Бетховен, но самият аз често съм се питал дали Моцарт не е най-големият гений в музиката. Може и да си прав, може и да си прав. Купих тази китара и я вземам на борда със себе си. Товарът ми е барут и не мога да отплувам, преди да подпиша хилядите им тъпи документи. Ела на пристанището точно в полунощ. Ще вдигна котва в дванайсет и нещо.

 

 

Сякаш ми пораснаха криле. Всичко ми подсказваше, че трябва да се спотайвам до полунощ и в никакъв случай да не се връщам в хотела. Но още не бях ял, а нямах желание да отида сам в някое кафене. И към девет часа се озовах там.

Влязох във вътрешния двор и веднага видях, че нещо не е в ред. Бяха изнесли няколко столчета с газени лампи и свещи върху тях. Колата ни беше още на мястото си, но срещу нея бе спряла голяма лимузина и наоколо беше пълно с хора. До лимузината пушеше цигара един здравеняк с тъмно карамелен цвят на кожата в офицерска униформа с една звезда на пагоните и с пистолет на кръста. Тя седеше на стъпалото на колата ни. Между двете коли десетина мексиканци се бяха подредили един до друг. Някои изглежда бяха отседнали в хотела, други работеха в него, а последният в редицата беше hosteliero. Двама войници с пушки ги претърсваха. Свършиха с hostelero, видяха ме, сграбчиха ме, изправиха ме до него и претърсиха и мен. Никак не обичам такива внезапни бандитски нападения, особено когато ги извършват две горили, които нямат дори обувки.

Претърсването свърши и оня със звездата тръгна пред редицата, ломотейки нещо на всеки на испански. Това отне доста време. Дойде и моят ред и онзи зина срещу мен, но тя му каза нещо и той спря. Прониза ме с поглед и ми махна с пръст да се отдръпна. Подобни жестове обичам точно толкова, колкото и бандитските нападения.

Той изкряка една заповед и войниците започнаха да влизат от стая в стая. След малко един нададе вик и изтърча навън. Оня със звездата отиде с тях и те наизлязоха с нашия боб, яйцата ни, мляната ни царевица, гърнетата, купите, дървените въглища, мачете — всичко, което беше натоварено в колата. Една жена се разрида, а hostelero започна да се моли. Но уви. Оня със звездата и войниците ги сграбчиха и изблъскаха отвън на улицата. После той изкряска още нещо и махна с ръка. Цялата сбирщина се изниза по стаите си и отвътре се понесе ропот, а тук-таме и стенания. Той се приближи до нея и я прегърна, а тя се засмя и си заприказваха на испански. Беше върнал откраднатите неща и за бързо извършената работа сега искаше признание.

Тя влезе в № 16 и излезе оттам с кутията за шапки и другите си неща. Той отвори вратата на лимузината.

— Къде отиваш с тоя тип?

Не се усетих как го казах. Номерът беше да си стоя така и да я оставя да върви, но това ми се изплъзна от устата. Тя се обърна и повдигна вежди, сякаш не вярваше на ушите си.

— Но моля, той politico.

— Попитах те къде отиваш с него.

— Но да. Ти остава тук. Аз идва manana^[5] много рано. Тогава оглеждаме къща, да.

Тя говореше предвзето, но не за да заблуди мен. Искаше да заблуди него, за да ме спаси от неприятности. Гледаше ме втренчено, опитвайки се да ме накара да млъкна. Аз стоях до колата ни, а той дойде и ми се озъби. Тя приближи, каза му нещо на испански и онзи явно остана доволен. Смисълът изглежда беше, че аз като американец всичко съм объркал. Облизах устни и се помъчих да се успокоя и да не рискувам, докато не се кача на оная черупка. Казах си, че тя е само една индианка, която нищо не означава за мен, и че ако смята да прекара нощта с този кретен, няма да направи нещо ново, правила го е много пъти, че всъщност само това знае и в края на краищата изобщо не ми влиза в работата. Не помогна. Може би, ако тогава не изглеждаше толкова хубава на лунната светлина, щях да си замълча, но не вярвам. Там, в църквата, се бе случило нещо и то ме караше да чувствам, че тя ми принадлежи.

Неволно изръмжах:

— Никъде няма да идеш.

— Но той е politico.

— И като е politico и ти е уредил някакъв скапан бардак за моряци, си въобразява, че сега ще вземе своя пай от сделката. Сбъркал е. Няма да идеш.

— Ама…

Тогава той приближи до мен и се развряка на испански право в лицето ми, така че от устата му се разлетяха слюнки. Не говорехме много високо. Аз бях прекалено обиден, за да крещя, а мексиканците си говорят тихо. Той свърши, изпъна се и пак размаха пръст — посочи ми хотела. Халосах го. Той падна. Стъпих с крак върху ръката му и измъкнах пистолета от кобура.

— Ставай.

Не помръдна. Беше в безсъзнание. Погледнах към хотела. Оттам се носеха все същият ропот и стенания. Нищо не бяха чули. Бързо отворих вратата на колата и бутнах Хуана вътре ведно с кутията за шапки и всичко останало. Изтичах от другата страна, хвърлих пистолета на седалката и запалих колата. За секунда излязох от двора и се понесох по шосето с бясна скорост.

Включих фаровете и й дадох пистолета. След няколко секунди бях в града и едва тогава разбрах каква грешка бях направил, като завих надясно вместо наляво. Трябваше да се измъкна оттам, и то бързо, преди оня да дойде на себе си, а не можех да завия. Наистина не можех да завия. Улицата беше толкова тясна и до такава степен задръстена от магарета, свине, кози, mariachis и хора, че даже при едно разминаване с друга кола боята щеше да се остърже, а да се направи завой, беше невъзможно. Улицата не беше пряка. Минаваше през града, водеше нагоре по хълма до големия хотел за туристи и там свършваше. Колата едва пълзеше, пот избиваше по челото ми; така стигнах до подножието на хълма. Там нямаше движение, но пак беше тясно. Завих надясно в една странична улица. Мислех, че след една-две преки може да налучкам пътя, по който да се върна обратно. Не успях. Улицата се стесняваше и разделяше на две пътечки, които водеха в полето и доколкото виждах, се губеха нагоре по стръмнините. Спрях на полето, за да обърна. Мислех, че все още имам време да се върна и да се промъкна през града, макар че дори Джес Уилард^[6] не би могъл да издържи толкова дълго пътешествие. После чух зад себе си изстрели, викове и пронизителен вой на сирена. Твърде късно. Пътят ми беше отрязан. Угасих фаровете и се намърдах в една горичка от кокосови палми, където щях да се скрия поне от лунната светлина.

Обърнах колата към града, за да виждам какво става и се опитах да размисля. Всичко зависеше от това дали са забелязали, че се отклонявам от главната улица. Ако не бяха ме забелязали, можех да се спотайвам, докато луната се скрие и всички заспят, после бързо щях да пресека града и да се отправя към Мексико Сити, преди да се усетят. Опитах се да не мисля за кораба.

 

 

След минута-две сирените завиха по-силно и светлините на три мотоциклетни фара се насочиха от града към пристанището. Значи те нямаха и понятие, че още съм тук. Мислеха, че съм потеглил за Мексико и бяха тръгнали натам. Това означаваше, че тук ще бъдем в безопасност известно време, може би цяла нощ. Но не ми се мислеше какво ще стане, като потегля за Мексико и срещна по пътя патрулите да се връщат. А Мексико беше единственото място, където можеше да се отиде. Друго шосе нямаше.

 

 

Доста време седяхме така и после усетих, че тя плаче.

— Защо правиш това? Защо правиш това на мен?

— Не знаеш ли? Ами аз… — помъчих се да кажа „Обичам те“, но думата заседна в гърлото ми. — Исках да си с мен. Не исках да идеш при него.

— Това не е вярно. Ти заминаваш.

— Защо говориш така?

— Сега пееш, да? Пееш по-хубаво от всички в Мексико. Оставаш в Акапулко, в къща? Защо лъжеш? Ти заминаваш.

— И през ум не ми е минавало.

— Сега за мен много лошо. Няма къща, не. Той може да ме застреля, да. Не мога вече работи в Мексико. Той много голям politico. Аз… защо правиш това? Защо?

 

 

Поседяхме още и аз се чудех защо не се чувствам като подлец. Тя си ми го каза в очите и без съмнение аз й бях провалил големия шанс в живота веднъж завинаги. Но не се чувствах подлец. Бях натясно, но не се изчервих. Изведнъж ме осени: нямаше да я зарежа.

— Хуана.

— Да?

— Слушай ме сега. Трябва да ти кажа някои неща.

— Моля нищо не казва.

— Първо, ти беше права, като каза, че заминавам и аз наистина те излъгах. Нали отидох уж да разгледам града, а в това време си уредих пътуване с кораб до Estado Unidos del Norte^[7]. Щях да тръгна в полунощ.

— Знам, че лъжеш, когато излиза. Да.

— Добре де, излъгах. Искаш ли да чуеш останалото?

Тя дълго не отговори. Но по дишането й винаги можеше да се разбере, когато се вълнува — секваше за малко и после продължаваше. Обърна глава към мен, но веднага отмести поглед встрани.

— Да.

— Дойдох в хотела с намерението да те изведа на вечеря, да се пошляя малко, да се отбия да видя caballeros и вече да не се връщам. Но когато ти тръгна с него, разбрах, че няма да те пусна и не само защото той никак не ми хареса. Исках да дойдеш с мен и нямаше да те оставя на него.

— Но защо?

— И до това ще стигнем. Още не съм свършил. Сега заминавам. Казах ти вече, че някога бях певец. Бях много добър певец, един от най-добрите в света, изкарвах много пари и пак ще изкарвам. Но в Мексико тая работа не става. Връщам се в моята страна — Estado Unidos del Norte. Ето какво искам да ти кажа. Ще дойдеш ли с мен?

— Голяма страна ли е?

— Много по-голяма от Мексико.

— Как отиваш?

— Нали имаме кола, а ти имаш още пари. След малко, когато всичко утихне, ще се измъкнем от града и ще изминем колкото може повече път до изгрев-слънце. Утре вечер продължаваме и ако имаме късмет, ще стигнем до Мексико Сити. Ще се спотайваме през деня и на следващата нощ ще бъдем в Монтерей. Още една нощ и ето ни в Ларедо, а там ще измисля как да те прехвърля през границата. Щом стъпим в моята страна, всичко е наред.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Познават колата. Хващат ни, сигурно.

Разбрах, че е права още преди да го каже. В САЩ, като пресечеш границата на някой щат, можеш да изминеш доста път, преди да те хванат. Но тук границата нещо не значи. Тези типове с пушки са от федералната войска, а по шосето от дъжд на вятър минава по някоя кола — нямаше начин да ни изпуснат ни денем, ни нощем, ни по кое да е друго време.

— … С автобус може би.

— Какво каза, Хуана?

— Караме малко, скриваме колата. На сутринта вземаме автобус. Може би няма да хванат.

— Добре, така ще направим.

— Но защо? Защо не заминеш сам?

— Да стигнахме и до голямото „защо“. Ти харесваш ли ме?

— Да, много.

— И аз те харесвам.

Седях, гледах я и се чудех защо не се престраша да й кажа, че я обичам и толкоз. После си спомних колко пъти съм пял тези думи на различни езици, как фалшиво звучаха и колко неприятности съм имал, докато ги кажа така, че да ми повярват. После ми хрумна, че всъщност ги мразя не заради смисъла им, а за това, което се прикрива с тях. Те казват всичко друго, само не и това, което чувстваш в сърцето си, в стомаха си и на всички други места по тялото. Те казват, че можеш да умреш за една жена, но не казват, че може да ти прималее заради нея, просто да бъдеш близо до нея, да знаеш, че тя е до теб.

— Мога да употребя и по-силни думи, Хуана. Струва ми се, че няма нужда.

— Хващат ни, сигурно. Убиват ни.

— Готова ли си да рискуваш?

Тя дълго мълча, после хвана ръката ми и я стисна. Вдигна поглед към мен и разбрах, че каквото и да ми кажеше, няма как да го пропусна покрай ушите си. Разбрах го по всичко.

— Да.

Лека тръпка премина по цялото ми тяло, но аз изтърсих нещо съвсем тъпо:

— Какво „да“?

— Какво искаш да кажеш?

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми избереш име? Не мога да бъда все „Сеньор“.

— Аз те нарича Хони^[8].

Щеше ми се да избере друго име, а не това, с което се бе обръщала към всяко леке, появило се пред колибката й, но нищо не казах. После нещо ме стегна за гърлото. Сетих се, че не ме наричаше „сладурче“. Наричаше ме Джони, но по свой начин.

— Целуни ме, Хуана. Точно така искам да ми казваш.

 

 

Градът вече бе притъмнял и утихнал. Запалих колата, излязох от палмовата горичка и поех по шосето. Веднага дадох газ, не заради бързината, а за да не вдигаме много шум. Без ония багажерии карахме тихо, но все пак намалих скоростта и едва ли не пълзейки, стигнахме до главната улица. Спрях и се ослушах. Нищо не се чуваше, запалих пак и завих наляво. Не бях включил фаровете, а и луната бе надвиснала ниско над океана, тъй че дясната страна на главната улица оставаше в сянка. Изминах половин пресечка и Хуана ме хвана за ръката. Спрях до бордюра. Тя посочи. Няколко пресечки по-нататък, на осветения ляв тротоар, имаше един полицай. Отдалечаваше се от нас. Наоколо не се виждаше никой друг. Тя се наведе към мен и прошепна:

— Той отива, така.

Посочи с ръка — искаше да ми каже да завия зад ъгъла. Точно така и направих. Дадох му около пет секунди и посегнах към стартера. Колата се наклони. На стъпалото й имаше човек. Пистолетът бе още до мен. Грабнах го и се обърнах. Озовах се лице в лице с една мургава физиономия. Беше Конърс.

— Ти ли си, момче?

— Да. Господи, как ме уплаши.

— Къде се губиш? Търся те навсякъде. Изкарах черупката си от пристанището. Готов съм за отплаване и никак не ми е до шегите ти.

— Имам неприятности.

— … Да не би ти да си ударил генерала?

— Да.

Той се ококори и зашепна:

— Наказанието е смърт, момче, наказанието е смърт.

— Независимо от това.

— По-тихо. Целият град знае. Някои може да са заспали и като те чуят, че приказваш на английски, с теб е свършено… Разбра ли добре какво ти казах? Наказанието е смърт. Той ще те отведе в затвора, където един час ще записват, докато попълнят всички книжа, дето ги имат. После ще те изведе навън и ще им заповяда да те разстрелят… при опит за бягство.

— Ако ме хванат.

— Ще те хванат. Хайде идвай, за бога.

— Няма да дойда.

— Ти чу ли ме? Наказанието…

— Откакто се видяхме, вече сме двама. Мис Монтес. Капитан Конърс.

— Приятно ми е да се запознаем, мис Монтес.

— Grasias, капитан Конърс.

Той се отнасяше с нея като с принцеса, а и тя се държеше така. Но после той се наведе още по-близо към мен и прошепна в ухото ми:

— Не може така, човече. Не можеш да вземеш под крилото си някакво момиче, с което си се запознал тази вечер, а освен това излагаш и нея на страшна опасност. Тя е много хубавка наистина, ама послушай какво ти говоря. Трябва да дойдеш.

— Не съм се запознал с нея тази вечер, тя е с мен.

Той огледа улицата в двете посоки и хвърли поглед към часовника. После се втренчи в мен.

— Момче, знаеш ли песента на Лепорело^[9]?

— Да.

— Идвайте тогава и двамата.

Той мина от другата страна да й помогне да излезе. Тя бе сложила кутията за шапки в скута си. Капитанът я взе. Тя си взе другите неща. Аз хванах вратата от страх да не я затръшне, без да иска. Не я затръшна. Измъкнах се отдясно, след нея. Той ни дръпна зад колата.

— Ще вървим така, че колата да остане между нас и оня полицай в дъното на улицата.

Върнахме се на пръсти до ъгъла, зад който току-що бях завил и вместо да тръгнем по пътя, по който бях дошъл, той ни поведе в обратна посока, към плажа. Стигнахме до една лъкатушна пътека.

След две минути притичахме по кея и скочихме в един катер. След още две минути бяхме на палубата на „Порт ъв Коб“ и си чакахме бирата и сандвичите. В следващите две минути вече заобикаляхме носа и облегнат назад, с китара на коляното, аз пеех плавно песента на Лепорело, а тя наливаше бирата.