Джеймс Кейн
Серенада (13)

XIII

Вече се озовахме в Гватемала, а все още не знаехме с какво всъщност ни предстои да се сблъскаме или поне аз не знаех. Пътуването ни дотам беше кошмарно — гризяхме си ноктите и слушахме всички новини по радиото, за да разберем дали вече не са уловили дирите ни. Междувременно аз се тъпчех с храна и се наливах с бира, за да напълнея още, пусках си мустаци и си скубех веждите, за да променя физиономията си и се припичах на слънце, за да почернея. Мислех единствено за радиото и какво ще съобщят. В Хавана търчах като луд, с надеждата да ги изпреваря. Намерих една шивачница и им дадох спешна поръчка за дрехи, после в една тайна печатничка ми направиха фалшиви документи на името на Джузепе ди Нола, нея записаха като Лола Демингес ди Нола. Говоря италиански като неаполитанец и се превърнах в италианец веднага щом шивачът, печатарят, бръснарят и другите се заеха с мен. Смятах, че мина добре и никой от тях не загря кой съм всъщност. Но едно нещо все не ми даваше мира — оня поздрав, който отправих към Конърс в първото си радиопредаване. Знаех, че рано или късно някой ще се сети, ще провери и с нас ще бъде свършено. Исках да се махна на хиляди мили от тоя кораб и от всички пристанища, на които ще спре по пътя до Рио.

Трябваше да действам бързо, защото имахме само три дни престой. Като ушиха първия ми костюм, сложих фалшивите документи в един портфейл и отидох в „Пан-Американ“. Разбрах, че всъщност ще ни трябват само медицински свидетелства за ваксинация. Оставаше да попълня туристическите документи. Казах им да приготвят билетите и че ще донеса медицинските свидетелства сутринта на летището. Отидох в „Американ Експрес“ да си купя туристически чекове и се върнах на кораба да я взема. Накарах я да се облече като за Ню Йорк и слязохме на брега. Отидохме в един малък хотел до улица „Прадо“. Конърс го нямаше, като тръгвахме, и трябваше набързо да напиша една бележка за сбогом. Изглеждаше ужасно да офейкаме, без дори да му стиснем ръката, но не исках да оставям на никого адреса на хотела от страх да не би да се появи някой американски детектив и да му съобщят. На кораба никой не ни позна. През зимата Конърс беше загазил в една стачка в Сиатъл и бе сменил целия си екипаж включително и помощник-капитаните. Беше ни записал в бордовия дневник като мистър и мисис Ди Нола и сега мистър и мисис просто изчезнаха.

Към хотела нямаше медицинска служба, но извикаха един техен познат лекар, той ни ваксинира и ни издаде медицинските свидетелства. Около шест часа отидох при шивача да си взема останалите костюми. Биваше ги, както и обувките, ризите и другите неща, които бях купил. Белите костюми бяха двуредни в стил „Монте Карло“, жилетката на раирания беше поръбена с бяло, на сивия — с черно кадифе, а шапките бяха меки — една зелена и една черна, прибавих и една панамена за белите костюми. Обувките бяха в два цвята. На вид бях толкова италианец, колкото е Мусолини и се изненадах, че дори доста приличам на него. Извадих си ножчето за бръснене, подрязах малко ъгълчетата на мустаците си отдолу и ги повдигнах. Стана още по-добре. Бях ги пуснал от две седмици, бяха доста черни, леко прошарени. Тези бели косми ме стреснаха. Не бях ги забелязал досега.

На сутринта отидохме на летището, показахме си медицинските свидетелства и ни пуснаха. Тъй като имаше прекъсване на полета, щеше да е по-добре да отидем до Вера Круз и после да поемем на юг, вместо да сменим самолета в Мерида. В разписанието имаше промяна — щяхме да спестим един ден. Не исках да прекарам и час повече в Мексико и казах, че съм съгласен. Нямах представа къде отиваме, освен че отиваме много далеко от Хавана и че билетите ни бяха до Гватемала. Това беше нещо като последна спирка и за да продължим, оттам ни трябваха още куп документи, с които не можехме да се снабдим в Хавана. Щом излетяхме, тя се разповръща и ние със стюарда и пилотите си помислихме, че не понася пътуването със самолет. Но това продължи и в хотела във Вера Круз и разбрах, че е от ваксинацията. На другия ден обаче беше добре, все поглеждаше надолу към страната, над която летяхме. Издигнахме се над Вера Круз, прелетяхме Мексиканския залив, над Тапачула направихме завой и се озовахме над Тихия океан. Всичко това трябваше да й се обясни. Все не можеше да разбере за океаните и как е възможно да летим над единия и в следващия момент да сме вече над другия, преди да успеем да разгледаме картинките в списанията, та трябваше да й нарисувам специална скица. Мисля, че за нея всички страни бяха квадратни като зеленчукова градинка с боб и лехи maguey около нея и й беше трудно да проумее как една страна, и то Мексико, може да е по-широка в горната част и да става по-тясна в долната.

В Гватемала слязохме от самолета и под звуците на валса от „Веселата вдовица“, който гърмеше от високоговорителя, се отправихме към сградата на летището, боса индианка ни даде кафе, а след малко дойде един американец с униформа на летец и ми обясни на завален италиански какво трябва да правя, ако имам намерение да продължа по същата линия. Благодарих му, взехме си багажа и отидохме в хотел „Палас“. Тогава се замислих: Защо да продължаваме? Да не би в Чили да е по-добре от Гватемала? Главната опасност за нас идва от документите и ако засега всичко е наред, защо да не се задоволим с този малък успех и да се приютим някъде тук? Нямаше как да останем в хотела, защото беше пълен с американски, немски, английски и всякакви други туристи и рано или късно някой щеше да ме познае. Но бихме могли да вземем жилище под наем. Изпратих я долу на рецепцията да провери какъв е редът и като разбрахме, че няма да попълваме полицейски документи, излязохме и наехме една къща. Беше съвсем близо до хотела, в съседната пресечка; по-мрачно място от това не съм виждал — имаше столове от орехово дърво, дивани, натъпкани с конски косми, мидени черупки, черупки от кокосови орехи, гравирани да изглеждат като черепи, и какво ли не още. Но беше с баня и нямаше изгледи да намерим нещо по-добро. Собственичката, мисис Гонзалес, искаше да разберем, че не й е необходимо да дава къщата си под наем — от стар род е, който се занимава с търговия на кафе, но заради здравето си предпочита да живее край езерото извън града. Ние я уверихме, че прекрасно я разбираме и се споразумяхме за наема — петнайсет кетсала на месец. Кетсалът може да се обменя дори с долари.

След два дни се преместихме. Аз намерих една японска двойка, която не говореше нито английски, нито италиански, нито испански и трябваше да разговаряме с жестове, но пък нямаше опасност да открият кой знае какво за нас. Учех денонощно испански, за да можем двамата да разговаряме пред други хора, без да използваме английски и се опитвах да говоря с италиански акцент, но още не бях сигурен дали се получава. Но с японците в къщата бях спокоен.

 

 

Започнахме да дишаме по-леко и да свикваме с ежедневието.

През деня се излежавахме, най-често горе в спалнята. Вечерта ходехме в парка и слушахме оркестъра. Но винаги сядахме по-далечко от него, на някоя усамотена пейка. После се връщахме, изпъждахме комарите и лягахме. Нямаше какво друго да се прави, дори да сметнехме, че е безопасно. Гватемала е нещо като Япония на Централна Америка. Копирали са всичко. Имат мексиканска музика, американски филми, шотландско уиски, немски деликатеси, католическа религия и всичко, което може да се внесе. Но са забравили да добавят нещо свое и се е получило едно място, което досущ прилича на Глендейл, Калифорния. Чисто, модерно, процъфтяващо и скучно. А и с този климат имаш предостатъчно възможност да разбереш, че наистина е много скучно. Попаднахме тук в разгара на дъждовния сезон — през юни. Според книжките в Централна Америка не би трябвало да вали, но това не е вярно. Вали много, студен и сив дъжд, понякога два дни без прекъсване. А като изгрее слънцето, става толкова задушно, че едва се диша и започват да прииждат комари. Въздухът те съсипва също като в Мексико. Гватемала Сити е на километър над морското равнище и през нощта те обзема чувството, че се задушаваш, струва ти се, че ще умреш, ако не вкараш в дробовете си нещо, което става за дишане.

 

 

Малко по малко тя започна да се променя. Имайте предвид, че след заминаването ни от Ню Йорк, не бяхме разменили нито дума за Уинстън, за това, което тя бе извършила, дали бе постъпила правилно, или не. Стореното си беше сторено и ние заобикаляхме тази тема. Разговаряхме за японците, за комарите, за това къде ли е Конърс и от този род, а докато подскачахме при всеки шум, бяхме сякаш по-близки от всякога. Но след като се поуспокоихме, залъгвайки се, че сме в безопасност, тя започна да изпада в меланхолични настроения и от време на време я улавях, че тайно ме гледа. После забелязах, че избягваме още една тема — моето пеене. И една вечер, тъкмо когато тръгвахме за разходка в парка, аз съвсем несъзнателно изтананиках нещо и малко остана да запея на висок глас. Тя ме изгледа ужасено и млъкнах. Ослуша се да разбере дали японците са чули нещо. Те като че бяха в кухнята и ние излязохме. Тогава усетих цялата сериозност на положението си. Идвайки насам, въобще не се бях замислял за пеенето. Но тук, както всъщност и навсякъде на юг от Рио Гранде, гласът ми беше нещо съвсем познато — едва ли не като бананите. Снимката ми на дървар беше още разлепена по всички витрини на „Панамиер“, преди по-малко от месец в града бяха прожектирали „Пабло Бъниан“ и дори децата си подсвиркваха „Моето приятелче Бейб“. Ако не исках да я изпратя на електрическия стол, никога вече не биваше да пея.

 

Постарах се да не мисля за това и ако четях или вършех нещо друго, успявах донякъде. Но човек не може непрекъснато да чете и нямах търпение тя да се събуди от следобедната си дрямка, за да си поговорим, или да уча испански и да се отърва от тези мисли. После започнах да усещам болка в костта на носа. Разбирате ли, не че мислех за хубавата музика, която вече нямаше да пея или нещо подобно. Беше по-просто и далеч по-лошо. Гласът е нещо материално и ако го имаш, той е като всяка част от тялото. Той е в теб и трябва да излезе. Мога да го сравня само с чувството, което изпитваш, ако дълго време си бил без жена; усещаш, че ще полудееш, ако в най-скоро време не си намериш някоя. В костта на носа се съсредоточава гласът, усещаш леко вибриране отвътре, като запееш и точно там започна да ме боли. Докато говорех, четях, хранех се и се мъчех да забравя, ми минаваше, но болката пак се връщаше.

После започнаха сънищата. Аз съм на сцената, свирят акорда, след който трябва да запея, отварям си устата, но от нея не излиза никакъв звук. Страшно ми се иска да пея, а не мога. В залата преминава недоволен шепот, той почуква с палката да привлече вниманието на оркестъра, поглежда към мен и повтаря акорда. На това място се събуждах. Една вечер, тъкмо когато тя отиде да си легне на нейното легло, се случи нещо, тъй че нямаше как да не говорим на тази тема. В Централна Америка е пълно с радиоапарати, в блока зад нас имаше три и единият от тях ни беше подлудил през деня. Бяха хванали Лондон, а оттам не предават разни рекламни глупости. Следобеда пуснаха целия „Севилски бръснар“ с две малки прекъсвания, а вечерта — Трета, Четвърта и Седма симфония на Бетховен. Около десет часа някой запя серенадата на Дон Жуан, същата, която и аз изпях на Конърс в Акапулко и с която онази вечер станах голяма клечка в Метрополитън. Онзи пееше доста добре. Накрая направи същата messa di voce, която бях направил и аз. Позасмях се в тъмното…

— Тоя е слушал изпълнението ми.

Тя нищо не каза и след малко усетих, че плаче. Отидох при нея.

— Какво има?

— Хони, Хони, веднага си иди. Иди си. Казваме си сбогом.

— Е… Какво те е прихванало?

— Не познаваш ли кой беше? Кой пее? Току-що?

— Не. Защо?

— Това беше ти.

Обърна се на другата страна, раменете й започнаха да потръпват от хлипането и аз разбрах, че съм слушал собствената си плоча, която са пуснали в ефира след края на главната програма.

— … Е, и? Какво от това?

Но гласът ми сигурно е прозвучал малко тъжно. Тя стана, светна лампата и взе да се разхожда из стаята. Беше съвсем гола, както обикновено спеше през горещите нощи, но вече не беше достоен модел за скулптор. Приличаше на старица — беше се прегърбила, влачеше крака с типичната индианска походка, очите й бяха изцъклени като две стъклени топчета, а косата й падаше върху лицето. Когато хлипанията й позатихнаха, отвори чекмеджето на скрина, измъкна едно сиво rebozo и си покри раменете. После отново се затътри из стаята. Липсваше й само едно магаре да заприлича съвсем на стариците от Мексакали до Тапачула. След малко започна:

— Така. Сега заминаваш? Сега казваме adiós.

— Какво, по дяволите, говориш? Да не мислиш, че ще те зарежа сега?

— Аз убивам този човек, да. За това, което той прави с теб и мен. Трябва да го убия. Онази вечер, когато чувам за immigración, веднага разбирам, че трябва да го убия. Попитах ли те? Не. После какво правя? Да? Какво правя?

— Слушай, за бога…

— Какво правя? Ти кажи, какво правя аз?

— Не знам, дявол го взел. Междувременно му се изсмя.

— Казвам сбогом. Да, идвам при теб, казвам помни Хуана, целувам те веднъж и adiós. Убивам го, но после сбогом. Разбирам. Затова казвам така. Спомняш ли си?

— Не знам. Ще престанеш ли и…

— После ти идваш на кораб. Аз съм слаба. Много те обичам. Но тогава какво правя? Какво казвам?

— Сигурно сбогом. Само това ли знаеш да казваш?

— Да. Още веднъж казва сбогом. И capitán разбира, казва ти да си вървиш. Ти не отива. Ти идва. Още веднъж. Аз те обичам много, радвам се… Сега пак. Три пъти ти казва да си отиваш. Това е краят. Казва последно сбогом.

Не погледна към мен. Нареждаше, втренчила поглед пред себе си и краката й я носеха напред-назад с тая провлачена тътреща се походка. Отворих уста един-два пъти да променя темата, но като я гледах, не се стърпях.

— А ти какво ще правиш? Можеш ли да ми кажеш? Знаеш ли?

— Да. Ти отиваш. Даваш ми малко пари, немного. Тогава аз работя, намирам малко работа, може би muchacha, намира лесно работа. После отива в църква и изповядва моя pecado^[1].

— Точно това очаквах да кажеш. Знаех си аз. Сега аз ще ти кажа нещо. Най-голямата ти грешка ще бъде да изповядваш твоя pecado.

— Не греша. Дава пари на църква и те няма да ме предаде. Тогава ще има мир за мен. След време се връщам в Мексико.

— А аз?

— Ти отиваш. Пееш. Пееш за радио. Аз слушам. Спомням си. И ти си спомняш. Може би. Спомняш си за малка глупава muchacha.

— Слушай, малка глупава muchacha, всичко това е прекрасно, но забравяш едно нещо. Когато се събрахме да живеем заедно, събрахме се завинаги и…

— Защо говориш така? Това е краят! Не разбираш ли тези неща? Това е краят! Ти не си отиваш и после какво? Те ме връщат. Само мен никога няма да намерят. С теб, да. Връщат ме и какво правят с мен? В Мексико може би нищо, ако той не беше político. В Ню Йорк и аз знам, и ти знаеш. Идват soldados, слагат на очите ми pañuelo^[2], завеждат ме до стената и стрелят. Защо правиш това с мен? Обичаш ме, да. Но това е краят.

Опитах се да я разубедя, станах да я хвана, да я накарам да спре с тези обиколки из стаята. Тя се дръпна, тръшна се на леглото си и се втренчи в тавана. Отидох при нея, но тя ми махна с ръка да я оставя. Оттогава си лягаше да спи на своето легло, аз спях на моето и с нищо не успях да я накарам да промени решението си.

Не я оставих. Не можех. Не само защото бях луд по нея. От запознаването ни досега отношенията ни изцяло се бяха променили. В началото я мислех, както тя каза, за малка глупава muchacha, по която бях пощурял, която обичах да галя, с която ми харесваше да спя и да се забавлявам. Но сега открих, че когато става въпрос за нещо важно в живота ми, тя е по-силна от мен и аз не можех без нея. Нямаше никакъв смисъл да я напускам. Щях да се върна още с първия самолет.

 

След това в продължение на цяла седмица лежахме след обяд, без да си говорим, после един ден тя започна да се облича и да излиза. Аз лежах, мъчех се да не мисля за пеенето, молех се да имам достатъчно воля, за да не поема дълбоко дъх и да запея с цяло гърло. Изведнъж се сетих за църквата и при мисълта, че тя ходи именно там, ме обля студена пот. Един ден тръгнах след нея. Но тя подмина катедралата, аз се обърнах засрамен и се върнах.

Но все нещо трябваше да върша и когато тя излизаше, аз започнах да ходя на бейзболни мачове. Представяте си какво може да прави човек в Гватемала, щом аз тръгнах по мачове. Имат си някакъв турнир, в който участват отбори от Манагуа, Гватемала, Сан-Салвадор и някои други градове в Централна Америка, и се вълнуват и крещят на съдията, както става в Чикаго — за Световната купа. До стадиона пътуваха автобуси, но аз ходех пеша. Колкото по-малко хора ме виждаха отблизо, толкова по-добре за мен. Един ден се улових, че се заглеждам в играч от отбора на Сан-Салвадор. Във вестниците го наричаха Бариос, но по играта му личеше, че или е американец, или е живял в Щатите. Повечето индианци подават топката рязко, играят грубо и правят невероятно много грешки. Но той играеше като Лефти Гомез^[3] — непринудено и леко и забиваше топката във вратата сякаш с цялото си тяло, по-пъргав бе от целия отбор. Седях, поглъщах с поглед движенията му и изведнъж сърцето ми замря. Пак ли излизаше наяве онова, което ме бе обзело при запознаването с Уинстън? Наистина ли това хлапе ме караше да изпитвам разни неща, които нямат нищо общо с бейзбола? Дали това ставаше, защото тя ме бе изхвърлила от леглото си?

Станах и си тръгнах. Сега знам, че просто бях изнервен, че със смъртта на Уинстън тази глава от живота ми беше приключена. Но тогава не знаех. Помъчих се да потисна тази мисъл и не можах. Престанах да ходя на бейзболни мачове, но след две седмици се замислих: Отново ли ще се превърна в свещеник? От всичко ли да се откажа в това забравено от бога място и да загубя накрая и гласа си? Завладя ме натрапливата мисъл, че непременно трябва да спя с жена, иначе с мен е свършено.

 

 

Тя вече не идваше да слушаме оркестъра. Оставаше вкъщи и си лягаше. Една вечер излязох и вместо да се отправя към парка, спрях едно такси.

— „Ла Лоча“.

— Si, señor, „Ла Лоча“.

Бях чувал разни мъже да разговарят за „Ла Лоча“, но не знаех къде се намира. Оказа се, че е на Десето Авеню, но разположението на квартала бе друго, не като в Мексико. Къщите бяха нормални, с червено осветление над вратите и всичко останало според нравилата. Позвъних и ми отвори един индианец. Предполагам, че всички публични домове си приличат. В големия хол до една стена имаше грамофон, до другата — радио, в средата — електрическо пиано с картина на Ниагарския водопад отгоре, нарисувана върху стъкло, която светваше, щом пуснеш монета. Тапетите бяха целите на червени рози и в дъното имаше барче. Зад него висеше картина с маслени бои на голо тяло, а под нея на рафтовете бяха наредени купища високи квадратни консервени кутии. Когато някой мъж в Гватемала наистина иска да достави удоволствие на момичетата, гощава ги с консервирани аспержи.

Индианецът ме изгледа някак странно, влезе вътре и жената на бара също ме изгледа странно. Отначало помислих, че е заради италианския ми акцент, но се оказа, че е заради шапката ми. До една масичка седеше някакъв армейски офицер и четеше вестник. Беше с шапка на главата, та се сетих и аз да сложа моята. Поръчах си cerveza^[4] и три момичета дойдоха при мен. Застанаха до барчето и започнаха да ми се умилкват. Двете бяха индианки, но другата беше бяла и ми се стори най-чиста. Прегърнах я, поръчах на другите две нещо за пиене, те си взеха чашите и отидоха при офицера. Едната пусна радиото, а другата започна да танцува с офицера. И аз започнах да танцувам с моето момиче. Трябва да призная, че беше доста хубава. Положително нямаше повече от двайсет и една-две години и приятните й форми се очертаваха дори през пуловера и зелената й рокля, но тя само си играеше с ръката ми и каквото и да й кажех, ми отговаряше кратко, с писклив глас, който ми лазеше по нервите. Попитах я как се казва. Казваше се Мария.

Потанцувахме още малко, но беше ясно, че няма смисъл да продължаваме. Попитах я дали иска да се качим горе и тя ме поведе към вратата още преди да свърши мелодията.

Заведе ме в една стая на горния етаж и светна лампата. Приличаше на всички спални на уличници, с изключение на едно нещо. На скрина имаше снимка с автограф на Енцо Лучети — бас, с когото преди доста години бях пял във Флоренция. Сърцето ми подскочи. Ако той беше в града, значи аз трябваше да се махам, и то веднага. Взех снимката и я попитах на кого е. Тя отвърна, че не знае. Преди нея тази стая била на друго момиче, хубаво момиче, което е ходило в Европа, но се разболяло и трябвало да напусне дома. Оставих снимката и отбелязах, че прилича на италианец. Тя ме попита дали и аз съм италианец. Казах „да“.

Нямаше какво друго да правим. Тя започна да се съблича. И аз започнах да се събличам. Загаси лампата и легнахме на леглото. Аз не я исках и въпреки това се възбудих някак странно и неестествено, защото знаех, че трябва да я имам. Струваше ми се невъзможно, че нещо може да свърши толкова бързо и да не значи нищо за мен. Лежахме и аз се опитах да разговарям с нея, но нямаше за какво. После изведнъж взех да се обличам. Десет кетсала. Дадох й петнайсет. Тогава тя стана страшно мила, но на мен ми приличаше на пудел, който се мъчи да скочи в скута ми. Прибрах се в десет и нещо, но Хуана беше заспала. Съблякох се на тъмно, легнах и помислих, че ще поспя спокойно. Но след малко диригентът хвърли палката си по мен, опитах се да запея, а хористите ме наобиколиха да ме гледат и аз започнах и да се мъча да им обясня защо не мога да пея. Като се събудих, ехото от виковете още бучеше в ушите ми, а тя се беше надвесила над мен и ме разтърсваше.

— Хони! Какво има?

— Сънувах нещо.

— Така.

Тя пак си легна. Заболя ме не само костта на носа, но и цялото лице и чак след два часа успях отново да се унеса.

 

 

Оттогава започнах да се мятам като трескав и колкото повече се мятах, толкова по-силна ставаше треската. Ходех там всяка вечер и когато Мария така ми омръзна, че не можех да я гледам, опитах с индианките; когато и те ми омръзнаха, отидох на други места и опитах с други индианки. После започнах да вземам момичета от улиците и от кафенетата и да ги водя в евтини хотели до парка. Не ме караха да се регистрирам, а и аз самият не настоявах. Плащах си, влизахме, към единадесет часа ги оставях и си отивах вкъщи. После се връщах в „Ла Лоча“ и започвах пак с Мария. Колкото повече се занимавах с момичетата, толкова повече ми се искаше да пея. А през цялото време имаше само една жена на света, която истински желаех — Хуана. Но Хуана се бе превърнала в лед. След онази малка искрица, когато я събудих с кошмара си, тя отново започна да се отнася с мен, сякаш сме само случайни познати. Говорехме за всичко, за което се налагаше да се говори, но опитах ли се да премина тази граница, тя дори не ме чуваше.

Една нощ пак засвириха „Палячо“, а аз трябваше да изляза пред завесата и да застана срещу диригента. Но вече бях почти свикнал и се събудих. Тъкмо се унасях и се сепнах ужасен. Не си бях вкъщи. Бях в леглото на Мария. Докато съм слушал как разправяше с пискливия си глас, че дъждовният период скоро ще свърши и времето ще се оправи, трябва да съм заспал. Вече бях клиент „номер едно“ там и тя сигурно бе загасила лампата и ме бе оставила. Скочих от леглото, светнах лампата и погледнах часовника си. Беше два часът. Нахлузих си дрехите, оставих една банкнота от двайсет кетсала върху скрина и изтичах долу. В хола явно ставаше все по-приятно. Армията, законът, кралете на кафето и императорите на бананите — всички се бяха събрали, момичетата бяха пияни, сипеха се купища аспержи, радиото, грамофонът и пианото свиреха едновременно. Не спрях. Отвън по цялата улица се беше подредила върволица от чакащи таксита. Скочих в едно и се прибрах. Горе светеше. Влязох и се заизкачвах по стълбите.

 

 

По средата почувствах, че нещо се приближава към мен. Слязох едно стъпало надолу в очакване тя да ме удари. Тя не ме удари. Профуча край мен по стълбите и в полумрака видях, че е облечена за излизане. Беше си сложила червена шапка, червена рокля, червени обувки, лъскави чорапи и си беше наплескала с руж цялото лице, но всичко това забелязах едва по-късно. Тогава видях само, че се е нагласила като някоя уличница, прескочих шест стъпала наведнъж и я хванах до вратата. Тя не извика. Никога не викаше и не говореше високо, нищо подобно. Впи зъби в ръката ми и отново посегна към вратата. Аз пак я хванах и се нахвърлихме един срещу друг като животни. После я притиснах до вратата, обхванах я с ръце изотзад и я понесох нагоре по стълбите, а тя забиваше токчетата си в пищялите ми. В спалнята я пуснах и се изправихме задъхани един срещу друг — очите й блестяха като фенерчета, а моите ръце лепнеха от кръв.

— Закъде си се разбързала? Къде отиваш?

— А ти как мислиш? В „Лоча“, откъдето идваш ти.

Това беше непозволен удар. Мислех, че не е чувала за „Ла Лоча“. Но доколкото можех, прикрих изненадата си.

— Какво е това „Лоча“? Не мога да се сетя.

— Значи лъже още веднъж.

— Дори не знам за какво става дума. Излязох да се поразходя и се загубих, това е.

— Лъже, сега още веднъж лъже. Мислиш ли, че момичетата не ми разказват за лудия италианец, който идва всяка вечер? Мислиш ли, че не ми казват?

— Значи ето къде ходиш след обяд.

— Да.

Тя ме гледаше с усмивка и чакаше да осъзная напълно думите й. А аз си мислех, че би трябвало да я убия, че ако съм мъж, трябва да я стисна за гушата и да я душа, докато лицето й посинее. Но не исках да я убивам. Коленете ми се разтрепериха, отмалях, призля ми.

— Да, точно там ходя, намирам малка muchacha за компания, малка muchacha като мен, за хубав малък разговор и чаша шоколад след обяд. А какво говори тази малка muchacha? Само за лудия италианец, който идва всяка вечер и дава пет кетсала бакшиш.

Тя повиши глас и записука като Мария:

— Si, Cinco quetzales.

Бях смазан. Облизах устни, за да спра потръпването им и се предадох.

— Добре. Още веднъж слагам край на лъжата. Да, бях там. А сега ще престанеш ли с този театър, за да поговорим?

Тя извърна поглед и видях, че и нейните устни започват да потръпват. Отидох в банята и започнах да си мия ръцете от кръвта. Исках да ме последва и знаех, че ако дойде, няма да издържи. Но тя не дойде.

— Никакви разговори вече! Щом ти не искаш да заминеш, заминавам аз! Adiós!

Хукна надолу и изчезна, преди да успея да изляза на стълбищната площадка.