Джеймс Кейн
Серенада (7)

VII

Намерихме малък хотел на Спринг Стрийт — една дупка за два долара на вечер — и не ни създадоха никакви неприятности. Не можеше да се очаква много, но след Мексико ми се стори като дворец, а освен това ни дадоха стая с душ, тъй че тя беше щастлива. След като се наплиска на воля с вода, дойде в прегръдките ми, а аз лежах, мислех си как започваме заедно живота си в моята страна и исках да кажа нещо по този въпрос, но докато се усетя, тя заспа. На другата сутрин станахме рано и щом отвориха магазините, излязохме да й купим шапка. После й купихме рокля и манто. Шапката струваше долар и деветдесет и пет, роклята три долара и седемдесет и девет, а мантото шест долара. От петстотинте й песос ни останаха 38 долара. Отбихме се в едно ресторантче да закусим, изпратих я до хотела, а аз тръгнах да търся работа.

Първо телеграфирах на импресариото си в Ню Йорк — жена беше, тя ме прати в Мексико. Писах й, че съм вече добре и да види какво може да направи, тъй като искам час по-скоро да се заловя за работа. После си купих един брой от холивудското издание на списание „Върайъти“ и го прегледах да видя дали има обявления на менажери. Имаше доста, някой си Штосел ми се видя подходящ, кантората му беше в Холивуд, качих се на автобуса и отидох там. Едва след един час чакане успях да вляза при него, а той дори не си направи труда да ме погледне.

— Братче, певците тук са залежала стока и никой не се занимава с тях. Опитаха ги всичките, а колко от тях пробиха? Еди, Макдоналд, Поне, Мартини и Мур — та дори Поне и Мартини не са кой знае какво. Оставалите са едни бездарници и нищо повече. И не само се провалят, ами за тях пишат какви ли не истории. С певците е свършено. Когато им дотрябва певец за някой малък филмов епизод, знаят къде да си го намерят. Но за големи продукции не ги търсят. Съжалявам, сбъркал си адреса.

— Не говоря за киното. Какво ще кажеш за театъра?

— Веднага бих те ангажирал, ако името ти беше известно. Без име в шоубизнеса не струваш пукната пара.

— Доста съм известен.

— Никога не съм чувал за Джон Хауард Шарп.

— Пял съм повече в Европа.

— Тук не е Европа.

— А какво ще кажеш за нощните клубове?

— С такава нищожна работа не се занимавам. Щом искаш да почнеш в нощен клуб, наоколо е пълно. Ако те интересува, можеш да си осигуриш доста работа тук-там. Опитай във „Фанчон и Марко“. Може и да намерят местенце за теб.

Отидох пеша до „Фанчон и Марко“ на Сънсет Булевард. Те подготвяха танц и нямаха нужда от певец. Отидох в едно радиостудио. Прослушаха ме и казаха, че след обяд ще ме пуснат в пробно предаване, но няма да ми платят за него и че трябва сам да си намеря някой да ми акомпанира. Отвърнах им, че ще дойда.

Към четири часа влязох в един бар на Ла Бриа, попях им малко и казаха, че ще ме включат в програмата си за 7 долара и 50 цента на вечер, плюс бакшиши и храна, и че трябва да се явя в девет часа с официален вечерен костюм. Казах, че ще им се обадя. Намерих едно място, където даваха дрехи под наем; имаше и официални костюми. Цената беше 3 долара на вечер, 10 на седмица, значи щях малко да спестя, но нито един костюм не ми стана. Висок съм метър и осемдесет, а тогава тежах почти деветдесет килограма и бях нестандартен за готови дрехи. Върнах се на Спринг Стрийт. Влязох в едно малко магазинче, което бе още отворено и си купих китара на старо за 5 долара. Не исках да плащам на някого да ми акомпанира по радиото. С китарата можех и сам да си акомпанирам.

Карах така три или четири дни. Оставих китарата в радиото и ходех там всеки ден в два и половина. Бяха обещали да ми отпуснат петнайсет минути и да съобщят истинското ми име, но когато се разделих на две — баритонът Джон Хауард Шарп и известният италиански китарист сеньор Джузепе Бондо — ми дадоха половин час. Изпявах две парчета, после представях сеньора и той обявяваше на висок глас на италиански какво ще изсвири. Аз се опитвах да преведа и обърквах всичко — ако кажех, че следва „Сърца и цветя“, той свиреше „Любовен блян“ или нещо такова. Директорът на студиото реши, че номерът е много остроумен, включи ни в редовното предаване и даде имената ни във вестника. На третия ден за мен се получиха двайсет-трийсет писма и двеста-триста за сеньора, онзи страшно се въодушеви и каза, че ще намери някой да финансира предаването ни. Оказа се, че ще ни плаща един рекламен агент.

Един ден след предаването взех китарата си и отидох в Грифит Парк, където към петдесет хиляди души от дружеството „Айова“ си устройваха пикник. Хрумна ми, че ако им попея, може да ми дадат някой и друг бакшиш. Никога не бях вземал бакшиш и се чудех как ли ще се чувствам. Напразно се тревожех. Дружеството „Айова“ много ме хареса, ама никой не се бръкна в джоба. Но на следващия ден отидох в Балтимор, където се бе събрал на обяд клубът „Роутъри“. Влязох наперено с китарата си, сякаш само мен очакваха, намъкнах се в залата, застанах в центъра, където около една маса във форма на буквата П се бяха настанили те, дръпнах струните и запях. Избрах „Тръбачът“, защото можеш да запееш от самото начало, без да изчакваш хора или нещо подобно. Един оберкелнер и трима сервитьори се спуснаха да ме изхвърлят, но няколко души от клуба се развикаха: „Оставете го! Оставете го!“

Изръкопляскаха ми и аз добавих още две парчета. Спомням си, че едното беше „Мандалей“ от Спийкс. После някакъв простак в ъгъла се разкрещя „Палиачо! Палиачо!“. Не ми приличаха на почитатели на „Палячо“, затова не му обърнах внимание, но той продължи и още някои му запригласяха „Палиачо“, по-скоро да го накарат да млъкне. Претупах оркестровото встъпление и запях пролога. Това не е любимата ми ария, но я пея добре и накрая на андантето задържах доста на ла-бемол. По правило ла-бемоли се пеят само за пари и за нищо друго, но отдавна никой не бе пожелавал да слуша моите бемоли. Извисих глас, прекъснах и после изкарах такова ми бемол, че прозорците задрънчаха. Като свърших, получих доста ръкопляскания и им попях малко от „Трубадур“ и „Травиата“.

Дойде време за речите и директорът, председателят, или както му казват, ме извика, каза ми да почакам, а онези взеха да събират бакшиши за мен. Един от сервитьорите им даде табла, пуснаха я от ръка на ръка и пристигна при мен с купчина сребърни монети. Той ми я подаде, благодарих му и ги пуснах в джоба си. Бях приел бакшиш и не почувствувах нищо. Отидох в тоалетната да преброя парите.

 

 

Бяха шест долара и седемдесет и пет цента, но запасите ни бяха съвсем на изчерпване. Дори с тези пари имахме едвам двайсет и два долара и още никой не проявяваше и най-малък интерес към Джон Хауард Шарп. Все пак тази вечер имаше представление на „Кармен“ на открито — в „Холивуд Боул“^[1], най-скъпите билети бяха по долар и половина, но имаше и по седемдесет и пет цента и, разбира се, трябваше да отидем. Ако ви интересува къде можете да намерите някой оперен певец, когато дават опера, ще ви кажа, че вечерта той е само там и никъде другаде. По неизвестни причини бейзболистите предпочитат да отидат на мач.

 

 

Казах й да се облече, за да вечеряме по-рано, да отидем навреме и да се настаним на прилични места. Тя бе вече престанала да си играе с душа и се заигра с шапката си. Слагаше я, сваляше я, пак я слагаше, оглеждаше се в огледалото и питаше дали я е сложила правилно, сетне пак я сваляше и започваше всичко отначало. Общо взето, казвах, че изглежда чудесно, но ми беше смешно, че все не може да схване как се слага. Дотогава винаги съм мислел, че жените просто слагат шапките си и забравят за тях. Но тя го правеше по страхотно смешен начин. Или я килваше на тила си, или така я нахлупваше, че и стоеше като чужда. Доста се постарах да я науча и я слагах по-добре от нея, но все ми напомняше за мъжка вратовръзка, която друг ти е завързал.

Вечерта беше топла и Хуана не си облече мантото. Реши да си сложи пелерината на тореадор. Беше разкошна, тъй че нямах нищо против. Премени се и дойде при мен да й помогна да дооправи шапката. Нагласих я почти както трябва и тя отиде да се огледа. Понамести я за последен път, с което развали всичко, сложи си пелерината и се обърна към мен в очакване да й се възхитя.

— Много ли съм хубава?

— Най-хубавата на света.

— Да.

Началото бе обявено за осем и половина, а ние пристигнахме там в седем и половина, но разбрах, че изобщо не съм знаел какво е това ранно пристигане за оперно представление в „Холивуд Боул“. Имах чувството, че повечето хора бяха дошли веднага след закуска. Най-хубавите места, до които успяхме да се доберем, бяха чак горе към последните редове; имаше повече от четвърт миля до сцената. За пръв път виждах „Холивуд Боул“, а навярно и вие не сте били там. Не можете да си представите колко е голям. Тъкмо се стъмняваше, когато пристигнахме, и народът се стичаше от всички страни; докъдето ти стига погледът, гъмжеше от хора. Според моите изчисления амфитеатърът побираше към двайсет хиляди. Оказа се, че съм горе-долу прав. Седнах и се зачудих дали използват усилватели и какво изобщо правят. Да те хване страх само като си помислиш, че ще пееш на такова място.

 

 

Прегледах програмата да видя кой ще пее. Бях чувал имената на двама. Изпълнителите на Хосе и Микаела бяха второстепенни певци от Метрополитен. Имаше биографични бележки за изпълнителката на Кармен. Беше местна певица. Познавах изпълнителя на Ескамилио. Беше италианец на име Сабини, който една вечер пя Силвио в Палермо, а аз пеех Тонио. От пет години не бях чувал нищо за него. Останалите не познавах.

 

 

Изсвириха увертюрата, прожекторите осветиха сцената и удоволствието започна. Повярвайте ми — за такава опера може само да се мечтае. Нямаше завеса. Включиха прожекторите и толкоз, а накрая всичко угасна и оставиха само едно светло петно, за да се поклонят певците. Оркестърът беше долу отпред. Зад него имаше няколко ниски широки стъпала и доста по-назад беше сцената, без подвижния свод, който се използува при концерти. На нея бе построен цял град, с караулната будка вляво, кръчмите отдясно и тютюневата фабрика в дъното. Идеше ти да разтъркаш очи, за да се увериш, че не си в Испания. Осветлението беше великолепно. Прожекторите на този амфитеатър надминаваха всичко, което съм виждал. И целият този бутафорен град беше населен с хора. Представлението, изглежда, бе подготвено съвместно с балетно училище и някой местен хор и сигурно бяха изкарали на сцената най-малко триста души. Когато камбаната би и момичетата вкупом заизлизаха от фабриката, беше същински поток. Като истинска обедна почивка. След първо действие изтеглиха на колелца декорите и докараха кръчмата за второ действие, скалите за трето и входа на арената за борба с бикове за четвърто. Сцената беше толкова голяма, че при изгасено осветление никой не обръщаше внимание какво се прави. Не използваха никакви усилватели. Колкото и да беше голям амфитеатърът, акустиката му беше така съвършена, че се чуваше и шепот. Ето това не можех да проумея.

Освен двамата от Метрополитен, другите действащи лица бяха сносни, даже посредствени, но нямах нищо против. Те даваха представление и това бе достатъчно. Тъй че не обърнах внимание на онази дребна случка. В операта един певец надушва нещо нередно от километър, но какво ме засягаше — аз бях отишъл да се забавлявам. После загрях.

Ето какво се случи — по средата на първо действие, когато войниците извеждат Кармен от фабриката, след като е ранила с нож едно момиче, един от хористите в униформа пристъпи към Цунига, посочи с пръст към дъното на сцената и запя. Цунига излезе. Това бе всичко. Направи го толкова небрежно, че изглеждаше почти като част от операта и мисля, че едва ли и двайсет души от публиката му обърнаха внимание. Трябва да познаваш операта, за да го забележиш. Озадачих се, защото Цунига беше доста добър бас и се справяше с ролята си. Но аз се заслушах в Кармен и тя започна сегидилята, преди да загрея какво става.

 

Скочих, грабнах пелерината от Хуана, свалих сакото си, хвърлих го на раменете й и посочих надолу.

— Ще ме чакаш там, като свърши! Разбираш ли?

— Къде отива?

— Няма значение. Чакай ме там. Ясно ли е?

— Да.

Прескочих парапета, спуснах се тичешком към изхода, шмугнах се зад кулисите и попитах един сценичен работник къде е импресариото. Той посочи към няколко коли, паркирани отзад. Отидох и разбира се, намерих Цунига там, все още бе с капитанската си униформа, имаше и някакъв дебел тип, който стоеше до една кола и спореше с някого вътре. Потупах дебелия по рамото. Той ме побутна назад и дори не ме погледна.

— Зает съм. Потърсете ме после.

— По дяволите, аз ще ви пея Ескамилио!

— Я се разкарай!

— Какво ти става, побърка ли се? Нали извика тоя да се преоблече, а той не може да изпее партията!

Цунига се обърна.

— Нали чу. Морис. Не мога да изкарам фа-то. Просто не мога и толкоз.

— Можеш, чувал съм те.

— Да, но в друга тоналност.

— Ще ти я нагласят!

— Как? Не може да се транспонира цяла ария между действията! Нямат щимове, по които да я изсвирят!

— За бога! Нали могат да четат ноти…

— Могат, другия път. И дума да не става!

В този момент човекът в колата подаде глава и се оказа, че е Сабини. Той ме видя, сграбчи ме и с половин уста ме разцелува, а с другата половина се скъса да ме хвали пред импресариото. После с бясна скорост изля порой от думи на италиански и ми проглуши ушите да обяснява, че не смеел да излезе от колата, не смеел и носа си навън да покаже, защото куриерите от съда щели да му връчат призовка за развода, та затова не можел да пее. Но все пак излезе от другата страна, извади изпод сгъваемата седалка един куфар и ме извика. Започна да ме съблича и щом съблечеше нещо, веднага изваждаше от куфара някоя част от костюма на тореадора и ми я даваше да я облека. Импресариото запали цигара, стоеше и ни гледаше. После ни остави.

— Зависи от диригента.

Откъм амфитеатъра отекнаха викове, което означаваше, че първо действие е свършило. Сабини се втурна да включи фаровете. Аз седнах пред колата, а Цунига извади кутията с грим и започна да ме гримира. Закачи ми отзад coleta^[2], а аз пробвах шапката. Ставаше ми. Импресариото се върна с едно младо момче в официален костюм — диригентът. Изправих се да се представя. Той ме огледа.

— Пели ли сте Ескамилио?

— Най-малко сто пъти.

— Къде?

— Между другото и в Париж. Не в Гранд опера. А в Комик, ако това ви говори нещо.

— С какъв псевдоним?

— В Италия — Джовани Запарели. Във Франция и Германия — със собственото си име — Джон Хауард Шарп.

Той ми хвърли поглед, от който млякото се пресича, обърна ми гръб и махна с ръка на Цунига.

— Ей, какво има?

— Чувал съм за вас. Песента ви е изпята.

Пуснах си гласа и сигурно са ме чули чак в Глендейл.

— Още ли мислите, че ми е изпята песента? А?

— Загубили сте си гласа.

— Да, ама пак си го намерих.

Той не сваляше поглед от мен, отвори уста на два пъти да каже нещо, после поклати глава и се обърна към импресариото.

— Няма смисъл, Морис. Той не може да се справи. Дойде ми наум за последното действие… бих искал да ви взема, мистър Шарп. Ще ни спасите от затруднението. Но заради балетното училище вмъкнахме в четвърто действие музика от „Арлезианката“^[3], аз оркестрирах в нея баритона и…

— „Арлезианката“ ли? Слушайте, вие ми подайте. Само това искам. Просто да ми подадете.

Сигурно си мислите, че е невъзможно да излезеш и да изпееш нещо, което дори не си видял на ноти. Е, добре, ще ви разкажа за стария Хари Лъкстоун, роден баритон от класа, който не е вече между живите, брат на учителя по пеене Изидор Лъкстоун. Имал братовчед Хенри Майърс, който от време на време пописвал музика. Майърс съчинил една песен, споделил това с Лъкстоун, а онзи му рекъл, че ще я изпее.

— Още не съм написал нотите…

— Добре де, аз ще я изпея.

— Започва така…

— Велики боже, трябва ли човек да знае една песен, за да я изпее? Сядай на пианото, да те вземат мътните и аз ще я изпея!

И я изпял. Само един певец може да прецени дали друг певец е добър. Естествено изпях му „Арлезианката“. След трето действие хвърлих един поглед на партитурата и установих, че всъщност той е добавил малко текст, който баритонът пее първо сам в бавната част, а после заедно с хора в бързата, направо в контрапункт. Дори не си направих труда да прочета текста. Измучах: „Aupres de ma blonde, qu’il fait bon“^[4] и свърших с това. На едно място пропуснах повторението. Танцьорките замръзнаха на един крак, готови да повторят каквото си знаят, а аз пеех едно „ми“, на което дори мястото му не беше там. Диригентът вдигна очи, улових погледа му, задържах на ми-то и се разходих така по сцената, а в това време той каза нещо на хората си и направи някакви знаци на танцьорите. После отново вдигна поглед, аз прекъснах и изревах: „Ха, ха, ха“. Той свали палката, представлението потръгна и аз започнах да развявам пелерината към танцьорките. В арията на Тореадора на дългото „А-а-х“, което се поема от хора, свалих пелерината и я размахах на два пъти пред бика. Не се престарах, нали разбирате. Реквизитът може и да провали едно изпълнение. Бе достатъчно, че постигнах тази вихрушка от кървавочервени и жълти цветове. С това прекъснахме представлението и той ме остави да изпея още веднъж втората строфа. По някое време ми бяха освободили една гримьорна и след последния поклон отидох в нея. Там бяха дрехите ми, струпани на куп върху масата, и куфарът на Сабини. Вместо първо да си сваля грима, започнах с костюма, за да може той да си върви, ако все още бе тук. Тъкмо се бях съблякъл по потник и гащета, и импресариото влезе да ми плати. Отброи ми десет банкноти по пет долара. В това време се появи и куриерът от съда. Носеше призовка и писмена заповед да се приложат и костюмите. С импресариото вложихме цялото си красноречие, за да го убедим, че аз не съм Алесандро Сабини, и след няколко минути той си тръгна. Страшно се уплаших да не види на куфара инициалите „А. С.“ и да ми връчи призовката въпреки това, но той не се сети. Влезе диригентът и ми благодари.

— Изпълнението ви беше чудесно и искам да ви кажа, че за мен беше удоволствие там горе да има поне един обигран певец.

— Благодаря. Съжалявам за оная грешка.

— Точно за нея говоря. Вие ми дадохте възможност да се измъкна от затруднението, това наричам аз обигран певец. Всеки може да направи грешка, особено ако го избутат на сцената като вас — направо, без репетиция. Но когато човек има мозък в главата си… свалям ви шапка, това е.

— Приятни думи. Още веднъж благодаря.

— Мисля, че дори не се забеляза. Нали, Морис?

— Да се забележи? Господи, та те се скъсаха да ръкопляскат.

Седнах на куфара, запалихме и те започнаха да ми обясняват колко струвала постановката, какъв бил контрактът и някои други подробности, които исках да разбера. Дотогава не знаех дори имената им. Диригентът бе Албърт Хъдсън, за когото сигурно вече сте чули, а ако не сте, скоро ще чуете. Импресариото се казваше Морис Лар, за когото не сте чували и никога няма и да чуете. Той организира по някой цикъл концерти през зимата, лансира един-двама певци и от време на време поставя по някоя опера. Във всеки град има по един като него и ако питате мен, такива правят повече за музиката от ония, които успяват да се вредят, та имената им да се появят във вестниците.

 

 

Бъбрехме си тъй — аз по потник, гащета и с грим, когато вратата се отвори и нахълта Штосел — импресариото, с когото бях говорил преди по-малко от седмица. Водеше със себе си дребен човечец около петдесетте и двамата ме зяпнаха, сякаш виждаха маймуна в клетка, после Штосел кимна.

— Мисля, че сте прав, мистър Зискин. Подходящ е. Такъв типаж търсехте. И пее не по-зле от Биъри.

— Трябва ми грамаден мъж, Хърман. Също като Биъри.

— Тоя изглежда по-добре от Биъри. И е по-млад. Бая по-млад на вид.

— Ама не е шлифован. Разбираш ли мисълта ми? Груб е. Но във филма има златно сърце, обича целия свят, и туй се връзва с пеенето и акцента. Нямам нищо против акцента, знаеш ли защо? Той обича целия свят и акцентът подчертава това.

— Разбирам мисълта ви, мистър Зискин.

— Окей, Хърман. Действай. Триста и петдесет, докато учи английски, и петстотин, като завършим сценария и почнем снимките.

Штосел се обърна към Хъдсън и Лар.

— Предполагам, че на вас няма нужда да представям мистър Зискин. Този човек му трябва за един филм. Моля ви да му преведете само това. После ние ще му кажем останалото.

По всичко личеше, че Лар не е особено очарован нито от Зискин, нито от Штосел.

— Защо вие не му кажете?

— Говори ли английски?

— Преди малко говореше.

— Разбира се, че говоря английски. Давайте…

— Виж ти, това улеснява работата. О’кей, нали чу какво каза мистър Зискин. Сваляй си грима и се обличай, ще излезем навън да поговорим.

— Можем да говорим и тук.

Не смеех да си сваля грима от страх да не ме познае. Разбрах, че все още ме вземат за Сабини, защото никой не ме представи и се боях, че ако се сетеше кой съм, нямаше да има никакви триста и петдесет, нито дори сто и петдесет. Този ден бях натясно и той знаеше това.

— Добре, тук ще говорим. Чу предложението на мистър Зискин. Какво ще кажеш?

— Ще кажа да върви по дяволите.

— Я не дръж такъв език на мистър Зискин.

— Вие за какво си мислите, че работи един певец? За удоволствие ли?

— Знам аз за какво. Нали с певци се занимавам.

— Съмнявам се дали се занимаваш с певци. По-скоро с лентяи. Ако мистър Зискин има да ми каже нещо, нека го каже. Но не ми губете времето за някакви си триста и петдесет на седмица. Виж, ако са на ден, по̀ бива.

— Глупости.

— Не са глупости. Ангажиран съм плътно до края на годината и развалянето на тези контракти ще ми струва куп пари. Ако сте готови да плащате, говорете. Ако ли не, да спрем дотук.

— Как си го представяш плащането?

— Казах вече. Но искам да пробия и в киното и заради тази възможност съм готов на компромис. Дори нещо повече. Хиляда на седмица и приемам. Но това е последната ми дума. Нито ще отстъпя, нито ще намаля.

Последва половинчасов разгорещен спор, но аз се заинатих и те склониха. Исках го черно на бяло, тъй че Штосел извади бележник и писалка и написа един кратък договор — около пет реда. Веднага извадих от джоба си едно листче и направих разписка, че съм го получил. Това ги обвърза. Но като стигнахме дотам, трябваше да си кажа името. Никак не ми се искаше да произнеса Джон Хауард Шарп, но трябваше. Той нищо не каза. Откъсна листа, размаха го във въздуха и го подаде на Зискин да го подпише.

— Джон Хауард Шарп… разбира се, че съм чувал. Съвсем наскоро някой ми говореше за вас.

Те си тръгнаха, дойде едно момче за куфара на Сабини, а Лар излезе и се върна с бутилка и чаши.

— Човекът пробива в киното — трябва да пийнем по този случай… Та къде казваш си ангажиран?

— В Санта Фе, да преливам от пусто в празно.

— Успех.

— Успех.

— Успех.

 

 

Тълпата вече я нямаше; Хуана бе съвсем сама, когато изтичах надолу, развявайки пелерината. Тя ми обърна гръб и тръгна към автобусната спирка. Измъкнах пачката петдоларови банкноти, които ми беше дал Лар.

— Виж! Виж!

Тя дори не обърна глава. Взех си сакото от нея, облякох го и я наметнах с пелерината.

— … Чакам много дълго време.

— Работа! Уреждах си работа!

— Да. Миришеш на хубаво.

— То се знае, че ще пийнем по чашка. Но ти разбираш ли какво ти казвам? Уреждах си работа.

— Чакам много дълго.

Оставих я да стигне до спирката, но нямах намерение да се качваме на автобус. Започнах да викам за такси. Наоколо нямаше таксита, но спря една кола от бюрото за луксозно обслужване.

— Ще ви откарам където искате, сър. Тарифата е същата като за такси…

Какво ме интересуваше тарифата му. Бутнах Хуана вътре и това оправи всичко. Тя се опита да се цупи още, но като се облегна назад и я прегърнах, не се дръпна. Засега нямаше целувки, но най-лошото бе минало. До известна степен ми хареса. Това беше първото ни скарване за дреболия. То ме накара да почувствам, че тя ми принадлежи.

 

 

Отидохме в „Дърби“ и хубавичко си хапнахме. За пръв път от една година влизах в прилично заведение. Но голямата новина й съобщих едва в хотела, когато се събличахме. Някак небрежно подметнах:

— Между другото, имам една малка изненада за теб.

— Изненада?

— Получих работа в киното.

— Филм?

— Точно така. Хиляда на седмица.

— О!

— По дяволите, толкова ли не разбираш? Ние сме богати. Хиляда на седмица — не песос, долари! Три хиляди и шестстотин песос всяка седмица! Защо не кажеш нещо?

— Да, много хубаво.

За нея нямаше никакво значение! Но когато взех пелерината, изправих се по гащи и запях арията на Тореадора, като в амфитеатъра — ето това й подействува. Тя запляска с ръце, седна на леглото и аз й изнесох цялото представление. Телефонът иззвъня. Обаждаха се от рецепцията да ме молят да млъкна. Казах добре, но да изпратят горе едно момче. То дойде, дадох му петарка и му поръчах да ни донесе вино. След няколко минути се върна и ние малко се понапихме, като онази нощ в църквата. След това си легнахме и след още доста време тя лежеше в прегръдките ми, прокарвайки пръсти в косата ми.

— Харесваш ли ме?

— Да, много.

— Добре ли пях?

— Много хубаво.

— Гордееш ли се с мен?

— Ти… ти много смешен човек, Хони. Защо аз да се гордея? Аз не пея.

— Но нали аз пях.

— Да. Харесва. Много.