Джеймс Кейн
Серенада (8)

VIII

Холивуд не ми хареса. Не ми хареса донякъде заради отношението им към певците, пък и заради отношението им към нея. За тях пеенето просто се купува на някаква цена, така е и с артистите, сценаристите, музиката — всичко, което им дотрябва. Още не им е дошло наум, че то само по себе си е хубаво нещо. Според тях единственото хубаво нещо е продуцент, който в никакъв случай не може да направи разлика между Брамс и Ървинг Бърлин, не може да разпознае истинския певец от некадърника, докато не чуе някоя вечер двайсет хиляди души да го аплодират, не може да прочете и една книга преди отделът за сценарии да му напише резюме, не може дори да говори английски, но се е самообявил за експерт по музика, пеене, литература, диалог и операторско майсторство и обикновено успява да направи сензационен филм, защото някой му е отстъпил Кларк Гейбъл за главната роля. Аз се оправих, нали разбирате. След първото недоразумение със Зискин схванах как трябва да се действа с тях, за да си добре. Но това не ми хареса нито за миг.

Оказа се, че той съвсем не е най-важният в студиото, нищо подобно. Беше един от многото продуценти и когато на другата сутрин се явих, бе забравил дори името ми. С разписката, която ми беше дал, щяха да ми платят, но цяла седмица се шлях наоколо, без да зная какво трябва да върша и къде да го върша. Разбирате ли — сценарият му не беше готов. Но на договора ми пишеше шест седмици и аз имах твърдото намерение да си ги осребря. След четири-пет дни ме набутаха в един Б-филм^[1], както ги наричат в Холивуд, уестърн за някакъв каубой, който мрази овцете и дъщерята на собственика им, но като намира няколко овце, застигнати от снежна буря, благополучно ги докарва вкъщи и с това всичко се оправя. Не можах съвсем да разбера какво толкоз се оправя, но това не ми влизаше в работата. Бяха закупили някаква кинохроника за заблудило се в снега стадо овце и като че ли това беше основната причина да направят този филм. Режисьорът не знаеше, че мога да пея, но аз го убедих да ми разреши да вмъкна две каубойски песни, а по време на снежната виелица още една — „Тръгвайте, малки кученца, тръгвайте“.

Към края на септември беше готов и тихомълком го пуснаха на предварителна прожекция в Глендейл. Според мен нищо не струваше и отидох само от любопитство, да видя как ще го оплюят. Направо го сдъвкаха. В оная част със снежната виелица, като се появявах на склона с някое агънце на ръце, проправяйки път за овцете, пляскаха, тропаха с крака и дюдюкаха. След прожекцията, на излизане от фоайето долових няколко думи, които си размениха продуцентът, режисьорът и един от сценаристите.

— Б-филм, глупости — това е истински художествен филм!

— Господи, как ще си оправим плана! Изоставаме вече с три филма и ако можем да направим още един художествен филм от този, това се казва шанс! И то, какъв!

— Някои сцени трябва да се преснимат.

— Трябва да го удължим, но ще мине.

— Доста ще ни струва, но си заслужава.

Тя не беше дошла с мен. Вече живеехме в апартамент на Сънсет Булевард и Хуана ходеше на вечерно училище; учеше се да чете. Върнах се вкъщи, а тя току-що бе легнала с книжката си — „Мъдростта на вековете“, сборник с поетични цитати, напечатани с едри букви, по който се упражняваше. Извадих китарата и малко празни нотни листа и се залових за работа. Хармонизирах песента „Тръгвайте, малки кученца, тръгвайте“ за пет ласа: високият глас си беше самата мелодия, а останалите четири лежаха в дълги по трайност тонове, което според вас може би е нищо работа. Песента и без това не е нещо особено, а когато се мъчиш да й лепнеш и по-сложна хармония отгоре, бая работа си отваряш. Но все пак я направих и си легнах до Хуана да поспя малко.

На другата сутрин, преди още да са успели да се съберат и да съчинят някаква тъпотия, аз помолих режисьора, сценариста и звукооператора да дойдат в кабинета на продуцента и изложих пред всички идеята си.

— И така, снощи подочух някои неща от разговора ви. Мислили сте, че е само един Б-филм, но вече разбирате, че ако се пооправи малко, ще стане истински художествен филм. Искате да преснимате сцени, да вложите още пари и да го направите по-дълъг. Сега ме изслушайте. Без да влагате и един цент може да стане филм за чудо и приказ, ако направите каквото ви кажа. Ключът към успеха е в сцените със снега. Останаха ви най-малко три хиляди метра неизползувана лента. Зная, защото един ден видях как я извъртаха в прожекционната зала. Въпросът е как да се разширят тези сцени и да се свържат смислено, за да не им писне от филма, преди да сте използвали снега докрай. Ето какво трябва да се направи. Звуковата писта, където пея аз, се изрязва и се прави друга. Аз си изпявам песента, като след първия куплет влизам, пеейки все по-високо, разбирате ли? Собственият ми глас изпява първия куплет като съпровождащ втори глас. След това влизам и изпявам още един отгоре. После още един и преди да свърша, зазвучават пет гласа — все моят — лек фалцет за тенора, по-плътен в средата и мощен за баса. После се повтаря. При повторението се включва един тимпан, отначало тихичко, но в ритъма на провлачените му стъпки, а когато види ранчото, гръмва с все сила, четиригласната хармония се усилва и ефектът е готов. През цялото това време включваме и снежната виелица, но не с бързи преходи на кадрите. С бавно преливане, така ще постигнем особен фантастичен ефект, подходящ за странната хармония на песента. И това няма да ви струва един цент. Само моят хонорар, но аз и без това ще работя с вас още две седмици. Как ви се вижда?

Продуцентът поклати глава. Казваше се Бийл и заедно с режисьора и сценариста ме слушаха, сякаш цялата идея им беше безкрайно отегчителна.

— Невъзможно.

— Защо да е невъзможно? Всички части могат да се свържат с перфорация на филмовата лента. Знам, че могат. Проверява се синхронизацията, пускат се и се прави звуковата писта. Напълно е възможно.

— Виж какво, ние трябва да създадем голям филм, разбираш ли? Това значи да се преснимат някои кадри, да се включат нови сцени и ако ще влагам пари, хиляди пъти предпочитам да ги вложа в тях, отколкото в това. Според твоето предложение трябва да платя за аранжимент, да наема оркестър…

— Какъв ти аранжимент? Вече е аранжирана. Всичко е готово. И какъв оркестър?

— Тимпана и…

— Аз ще удрям тимпана. При всяко повторение на песента ще го настройвам по-високо. Съвсем малко, за да се изглади кулминацията, малко по-високо и по-бързо. Не разбирате ли? Те приближават към дома. Ще има динамика. Ще имате това, което търсите, ще…

— Не, много е сложно. Освен това как е възможно някакъв си каубой сам да пее квартети в снега? Никой няма да повярва. А освен това трябва да удължим и други части на филма, началото…

— Добре, ето какво ще направим и ще повярват на всичко. Слушайте.

Изведнъж си спомних как онази нощ край arroyo се върна гласът ми и разбрах, че от това може да излезе нещо.

— При втората каубойска песен, „У дома в планината“, ще преснимаме няколко кадъра и ще го покажем как пее в планината. Ехото се връща. Той е изненадан. Харесва му. Започва да се забавлява така и докато се усетиш, запява дует с ехото, после може и трио. Няма много да се набляга на това. Само толкова, колкото да се хареса и да го въведем като техника. После в сцената със снега изобщо няма да е сложно. Собственият му глас отеква от всички кътчета на планината — останал е съвсем сам, прибира овцете у дома. Така ще повярват, нали? Какво сложно има?

— Няма да е достатъчно. Трябва да се преснима.

До този момент звукооператорът сякаш спеше на стола си. Но сега изправи гръб и започна да драска на някакъв лист.

— Може да стане.

— Дори и да може, не го бива.

— Не само може, а и го бива.

— Ти ли ще ми кажеш кое го бива и кое не?

— Да, аз.

Техниците в едно студио не са като другите. Разбират си от работата и не бръснат ни продуценти, ни никого.

— Вие купихте три хиляди метра лента с най-хубавия сняг, който съм виждал, и какво направихте? Пуснахте едва сто и двайсет метра. Престъпление е да се похабява, и при тоя тъпо скалъпен сценарий, единственият начин да се вмъкне нещо допълнително, е както той ви казва. Послушайте го и го направете. Ще има динамика, точно както ви казва. Ще вмъкнем кадри от различни ракурси, овцете в общ план, спускащо се стадо от планината и ранчото на финала, когато наближават дома си — всичко с изключение на дребните детайли, които вие дори не се и опитахте да използвате. На първия кадър с него и на общия план ще направя слаб мишунг^[2] и към финала ще го усиля до край. Тимпанът е окей. Ще предаде звука на тежки стъпки и ще върви с другата музика. Ехото на „У дома в планината“ ще стане без особени затруднения. Окей. Всичко е окей, от игла до конец. И това е единствената ви възможност. Вижте какво, от филма ще стане или една малка епика, или евтин боклук, който изобщо не си струва да се показва на екрана. Избирайте.

— Епика! Точно това съм се мъчил да постигна.

— Е, това е единственият начин.

— Добре, оправете го както казва той. Като завършите някоя част, обадете ми се да я видя.

И така, звукооператорът, аз и монтажистът се заловихме за работа. Като ви казвам работа, значи работа и още как. Пеене, редактиране на частите, проби на мишунга, копиране и пак отначало от сутрин до вечер и от вечер почти до сутрин, но след две седмици бяхме готови и пуснаха филма на още една предварителна прожекция, този път в централен киносалон, като уведомиха и вестниците. Ръкопляскаха, викаха и му дадоха положителна оценка. На другата сутрин „Таймс“ писа, че „Холивуд“ много отдавна не е поднасял един тъй жизнен, неподправен и вълнуващ филм като „Овчиците“ и че „дебютантът Джон Хауард Шарп, за когото беше обявено само, че е един от главните изпълнители, бързо излезе на преден план и доколкото можем да преценим, се изяви като кинозвезда. Той играе, пее и има някакво особено, необяснимо je ne sais quoi^[3] присъствие. Той определено заслужава да се види на екрана“.

На другия ден се появиха осем души — искаха да ми продават коли, двама — да ми продават ренти, един ме убеждаваше да пея на концерт с благотворителна цел и един бе дошъл да вземе интервю за някакво списание за кинолюбители. За една нощ станах холивудска знаменитост. След обяд отидох в студиото и ми се обадиха да се отбия в кабинета на мистър Гоулд — директора на компанията. Там бяха Зискин и още един продуцент на име Ландън. Сякаш бях Уиндзорският херцог. Оказа се, че не се налага да чакам Зискин да завърши сценария си. Щяха да ми дадат роля в друг филм, готов за снимки. Опитвали се да наемат Джон Чарлс Томас, но той бил страшно зает. Сетили се, че аз ставам прекрасно вместо него като по-млад и по-едър и че съм по-подходящ за ролята. Филмът беше за един дървар с хубав глас, който става оперен певец.

Отговорих им колко се радвам, че харесват работата ми и че всичко ще се уреди, ако се споразумеем за парите. Те се позачудиха и поискаха да разберат за какво става дума. Нали сме сключили договор и ми плащали доста добре за човек, който прави първите си крачки в киното.

— Наистина, мистър Гоулд, имахме договор.

— И още го имаме.

— Срокът му изтича днес.

— Зискин, донеси договора.

— Вързали сме го за пет години, мистър Гоулд, пет пълни години от датата на подписване, с опцион на шест месеца, както е с всичките ни големи артисти, щедър опцион — доколкото си спомням, увеличението е двеста и петдесет всеки път. Един хубав и разточителен договор и откровено казано, много съм изненадан от отношението ви, мистър Шарп. Така до никъде няма да стигнете в киното.

— Донеси ми договора.

Обадиха се долу за договора, секретарката го донесе, Гоулд го прегледа, сложи пръст върху цифрите и ми го подаде.

— Виждаш ли?

— Да, виждам всичко, само не и подпис.

— Това е копие.

— Не се опитвайте да ме будалкате. Аз не съм подписвал никакъв договор. Може да сте имали намерение да ми го предложите, но това е единственото нещо с подпис и днес срокът му изтича.

Измъкнах бележката, която бях взел от Зискин онази вечер в гримьорната. Гоулд започна да крещи на Зискин. Зискин започна да крещи на секретарката.

— Да, мистър Зискин, договорът дойде преди повече от месец, но вие ми дадохте изрични указания да не подписвам никакви договори без личното ви одобрение и оттогава той си стои на бюрото ви. Аз ви обърнах внимание.

— Бях зает. Правех монтажа на „Всичко е любов“.

Секретарката излезе. Зискин също излезе. Ландън изглеждаше кисел. Гоулд забарабани с пръсти по бюрото си.

— Добре, ако искаш повечко пари, мисля, че можем малко да те подпомогнем. Ето какво ще направим. Да не се занимаваме с нов договор. Подпиши този и веднага правим първото увеличение, с което получаваш 1250. Няма смисъл да се караме за няколко стотин долара. Утре сутринта иди на снимачната площадка при мистър Ландън, а сега по-добре слез долу да ти вземат мярка за костюмите и да започваш.

— Страхувам се, че така няма да стане.

— Защо?

— Предпочитам да ми се плаща на филм.

— Добре. Да изчислим — този е предвиден за шест седмици снимачно време, което прави 7500 за целия филм. Днес следобед ще наредя да се съставят нови договори със съответните опциони.

— Страхувам се, че и така няма да стане.

— Какво по дяволите искаш?

— За този филм искам 50 000 без опцион. Искам да работя, но за всеки филм ще подписвам отделен контракт. За този 50 000. Ще видим как ще потръгне и пак ще говорим.

— Не говори глупости.

— Слушайте, тук съм вече доста време, зная колко плащате и цената ми е 50 000. Твърде ниска цена, но както сам отбелязахте, тук съм новак и трябва да бъда разумен.

Ландън си тръгна, нареждайки през рамо:

— Спрете работата на снимачните площадки. Ще чакам Томас. Ако не успея да го ангажирам, ще взема Тибет, ако и с него не успея ще сложа актьор и ще му дублирам гласа. Но да не се казвам Ландън, ако платя петдесет бона на тоя пладнешки разбойник.

— Е, чухте го, мистър Шарп. Той е продуцентът. За петдесет хиляди и дума не може да става. Можем да повишим тези 7500 на 10 000, но това е таванът. Филмът няма да покрие толкова големи разходи. В края на краищата, ние сами знаем колко струват продукциите ни.

— Аз го чух, а сега, в случай че мен не сте чули, ще повторя. Цената е 50 000. От утре си давам малко почивка. Доста поработих и съм уморен. Но ако до една седмица не ми се обадите, вземам самолета за Ню Йорк. Там ме чака доста работа и хубаво запомнете: не си приказвам само ей така. Наистина заминавам.

— Жалко, това е безразсъдство.

— Петдесет, или заминавам.

— От филмите ще забогатееш. И не си мисли, че ще се измъкнеш току-така. Иска ти се да ни надхитриш. Няма да можеш да припариш в Холивуд. Никое студио няма да те вземе.

— Хич не ми пука. Петдесет, или няма да работя.

— А, значи не ти пука, така ли? Всичко ще направя, само и само да не работиш в Холивуд. Ще видим дали някакво дребно, нищо и никакво аматьорче ще се прави на по-умно от Рекс Гоулд.

— Седнете.

Той седна почти веднага.

— Още веднъж петдесет, иначе заминавам за Ню Йорк. Имате една седмица.

— Махай се от кабинета ми.

— Тръгвам.

Бях си купил вече една малка кола и всеки ден рано-рано потегляхме за плажа, или за някъде другаде и всеки ден към един часа, когато се връщахме за следобедната й дрямка, имаше бележка да се обадя на мистър Зискин, на мистър Ландън, или на някой друг. Не се обаждах. Около пет часа звъняха отново и се оказваше, че ако се отбия да се извиня на мистър Гоулд, цената може да се коригира, да речем, на 15 000 или нещо такова. Да се извиня, ама другия път. Казах, че не съм направил нищо, за което да се извинявам и че цената си остава 50 000. Някъде към петия ден вдигнаха на 25 000. Бяхме на летище „Бърбанк“ и тъкмо щяхме да се качваме в самолета, когато те се появиха. Дотърча един тип, размахвайки подписаните договори. Прегледах ги. Пишеше 50 000, но при условие да направя три филма един след друг на тази цена. Бързо размислих и казах, че ако платят и билетите ми, съм съгласен. Той ги измъкна от ръцете ми, преди да довърша изречението. На другия ден влязох в кабинета на Гоулд и му казах, че според сведенията ми, той искал да ми се извини. Прие го като шега и си стиснахме ръцете.

Докато снимахме „Овчици“, почти не се виждахме с нея. Аз се връщах от студиото около седем-осем часа, когато тя беше на училище. Вечерях сам, после отивах да я взема и хапвахме нещо в „Дърби“, или някъде другаде. И ставаше време да се прибираме и да си лягаме. Повярвайте ми, в студиото кипи истинска работа и всички, които говорят друго, лъжат. Когато излизах сутрин, тя още спеше и на следващия ден всичко се повтаряше отначало. Но през седмицата си дадох почивка и излязохме да й купим някои дрехи. Купихме четири-пет рокли, кожено палто и доста шапки. Тя направо се влюби в коженото палто. Беше от норка и го галеше като ухото на бика. Страшно й отиваше. Но така и не можа да схване как се носят шапките. Без нейно знание двамата с продавачката й избрахме няколко долу-горе прилични шапки — една светлокафява филцова, която подхождаше на ежедневното й облекло и на коженото палто, една прозрачна широкопола за вечерни тоалети, една малка, с която да се мотае сутрин и да ходи вечер на училище и няколко подходящи, според израза на продавачката, за спортни дрехи, каквито се носят на плажа например. Но тя изобщо не можа да проумее коя шапка с коя рокля върви. Тръгвахме за плажа и се появяваше от спалнята с бяла рокля, бели обувки, бяла чантичка и широкополата вечерна шапка. Или се приготвяше за излизане след обяд с обикновена рокля, коженото палто и някоя от спортните шапки. С голяма мъка успявах да я убедя да я махне и да сложи нещо подходящо.

— Но шапката е много хубава. Аз харесва.

— Хубава е, но на плажа не се носят вечерни шапки. Изглежда смешно. Не е прието.

— Но защо?

— Не знам защо. Не е прието и толкоз.

— Но аз нали харесва.

— Защо не ми повярваш?

— Не разбира.

И после се случи това, заради което скъсах с Холивуд и с всичко, свързано с него. Може би не знаете какво е да си известен холивудски актьор. Нещо като спечелил жребия жокей в ирландския тотализатор^[4], само че още по-лошо. Не можеш да се покажеш навън, без да те поканят на гости по някакъв повод, да ти искат автограф за някое болно дете на легло, подпис на разни търговски полици, или да те молят да пееш на банкет за някой директор на студио. Някои неща трябваше да приемам, като ходенето по банкети, а поканите за гости отклонявах, извинявайки се с многото си работа. Но когато свършихме „Пол Бъниан“ и аз се мотаех в очакване да преснимаме някои кадри, по телефона ми се обади Елза Чадуик, партньорката ми във филма, покани ме на гости на другата вечер — само тесен кръг приятели и дали ще попея на компанията. Зяпнах от изненада и нищо не можах да измисля. Измърморих за някакво обещание да вечерям с една дама, а тя зачурулика, че трябва да доведа и нея. Непременно да я доведа. И двама ни щяла да очаква към девет часа.

Не знаех какво ще каже Хуана, но вместо да отклони поканата, взе, че се съгласи с готовност.

— О, да. Харесва много. Тази мис Чадуик, виждала съм я в киното. Много е хубава.

Рано на другия ден ме извикаха да заснемем отново една сцена и си спомних за поканата едва когато се прибрах вкъщи. Хуана беше под душа — приготвяше се. Вече си имах холивудски вечерен костюм, облякох го и отидох да я почакам във всекидневната. След около половин час тя се появи и нещо ме сви под лъжичката. Беше излизала съвсем сама и си беше купила рокля специално за случая. Знаете ли как си представя една мексиканка тоалета за пред гости? Рокля от бяла коприна на червени цветя, червена роза в косата и бели обувки с катарами, украсени с фалшиви брилянти. Един бог знае къде беше намерила тази премяна. Рамона, издокарала се за неделната си разходка. Отворих уста да й кажа, че е съвсем неподходящо облечена, но вместо това я взех в обятията си и силно я прегърнах. Разбира те ли, всичко това беше за мен. Вместо шапка искаше да си сложи едно червено rebozo. Вечер може и без шапка, тъй че се съгласих. Но като го сложи, стана още по-зле. Тези rebozos са ръчно тъкани, но памучни, както и всичко останало в Мексико. Не искам да ви разправям на какво приличаше с тази рокля, тези обувки и памучния шал на глава.

На вратата Чадуик се нахвърли предвзето да ме прегръща и целува, но като видя Хуана, усмивката замръзна на лицето й и в очите й заблестя змийско пламъче. Бяха се събрали около двайсет-трийсет души, тя ни покани вътре и ни представи, но не на всеки поотделно. С груб тон набързо съобщи имената ни от вратата. После настани Хуана да седне, донесе й нещо за пиене, сложи до нея цигари и я остави. Нито тя, нито другите жени се приближиха повече до нея. Аз седнах в другия край на стаята и след минута всички ме наобиколиха, най-вече жените, и забърбориха по холивудски — колкото може по-гръмогласно и по-нецензурно. Ако не ругаят като хамали и не издрънкат най-новия мръсен виц, чут на някоя снимачна площадка, все едно, че не са придобили холивудските маниери. Отвръщах им в техния стил, но гледах Хуана. Мислех си колко тихо говори тя, как не е изрекла нито една мръсна дума през живота си, с какво достойнство стоеше, докато я представяха и колко безцеремонно се отнесоха те с нея. Буца заседна в гърлото ми. Кои бяха те, че да я оставят съвсем сама с една чаша и пакет „Кемъл“?

До пианото седна Джордж Шулц — той беше направил аранжимента на музиката към „Бъниан“ — и започна да свири.

— Имаш ли настроение да попееш?

— Направо си умирам от желание.

— Малко „Травиата“!

— Разбира се.

— Окей, давай.

Засвири интродукцията към „Di Provenza Iil Mar“^[5].

Но тази буца в гърлото ме задушаваше. Отидох при Хуана.

— Хайде, тръгваме си.

— Няма да пееш?

— Няма. Хайде.

— Ей, къде си? Започвай.

— Така ли?

— Сега е моментът.

— Няма да пея.

— Какво, по дяволите, значи това?

Излязохме, облякохме си връхните дрехи, а Чадуик дойде с нас до вратата.

— Май не ви хареса малкото ми празненство.

— Не особено.

— Чувствата ни са взаимни. И друг път не води разни мизерни мексикански повлекани, които…

Тогава за пръв и последен път Джон Хауърд Шарп удари по мутрата жена. Тя изпищя, изскочиха трима-четирима любители на скандалите, готови да се застъпят за беззащитната жена и да покажат мъжката си сила. Направих крачка назад, за да им дам възможност да излязат навън. Исках да излязат. Молех се да излязат. Но те не излязоха. Хванах Хуана под ръка и я поведох към колата.

— Няма да има „друг път“, скъпа.

— Не ме ли харесват. Хони?

— По всичко личеше, че не.

— Но защо?

— Не знам защо.

— Какво лошо съм направила?

— Нищичко. Ти беше най-сладката от всички.

— Не разбира.

— Не се мъчи да разбереш. Но ако пак се опитат да ти погодят такъв номер, веднага ми кажи. Само това искам от теб. Веднага да ми кажеш.

 

 

Отидохме в „Голондрина“. Това е мексикански ресторант на Оливера Стрийт — Мексико в миниатюра посред Лос Анджелис, с mariachis, глинени съдове, семена от млечка, груби прибори и всичко останало. Щом тя се беше облякла заради мен, аз бях решен да й доставя удоволствие, дори ако трябваше да вдигна целия град на крак. Доставих й го. Не беше идвала тук, но щом я забелязаха, всички я наобиколиха, разприказваха се, започнаха да се смеят и тя отново си беше у дома. Двамата певци, които участваха в програмата, съчиниха един куплет специално за нея, тя свали цветето от косата си и го хвърли на сцената, те изиграха с него един танц и няколко комични сценки. Комедията им е един буламач от некадърни и тромави изпълнения на cucaracha, придружени с много почесване по корема, блещене на очи и щракане с пръсти, но щом на нея й беше смешно, и на мен ми беше смешно. За пръв път изпитвах някакво топло чувство към Мексико.

После пях и аз. Появата на такава холивудска знаменитост е голямо събитие за подобно заведение, но мексиканците никога не се натрапват и не ти дават да разбереш, че те гледат. Трябваше сам да си поискам китара, но после много ми ръкопляскаха. Пях за нея, пях за момичето от дуета, издрънках нещо, а те танцуваха, после всички заедно изпяхме „Голондрина“^[6]. Тръгнахме си чак в два часа. Легнахме си и тя заспа в прегръдките ми, но аз бях вбесен от отношението към нея и още дълго не можах да се успокоя. Тогава разбрах, че мразя Холивуд и с нетърпение зачаках деня, в който ще се махна оттам.

 

 

По договор за следващия филм трябваше да ме извикат в тримесечен срок, което според изчисленията ми се падаше някъде до първи април. Точно преди Коледа получих телеграма от онази жена, дето ми беше импресарио в Ню Йорк — съобщаваше ми, че според сведенията й в Метрополитън се интересуват от мен и настоятелно ме молеше да й разреша да сключи договора. Разбеснях се като луд.

— Хони, защо говориш така?

— Чети! Нали ходиш на училище, ето ти едно хубавичко упражнение. Прочети това и виж какво изпускаш.

— Какво значи Метрополитън?

— Най-добрата оперна компания в света, само толкова. Голямата опера на Ню Йорк, там искат да ме ангажират. Мен! Иначе онази нямаше да ми изпраща телеграма, ако със сигурност не знаеше нещо. Най-после възможност да се върна към занаята си, а аз не мога да мръдна заради някакъв си гаден контракт за още два филма, в които не искам и не заслужава да се снимам.

— Защо правиш тези филми?

— Нали ти казах, имам контракт. Трябва.

— Но защо?

Опитах се да й обясня какво означава контракт. Оказа се невъзможно. На индианците тази дума е непозната. Монтесума не е сключвал контракти и оттогава досега хич не ги е грижа за тях.

— Кинокомпанията, за нея печелиш пари, да?

— И още как. И цент не им дължа.

— Тогава е честно да отиваш?

— Честно ли? Те да не би да са ми дали нещо даром? Щяха ли и едно кафе да ми дадат, ако не бях събрал публиката пред касите им? Щяха ли дори да уважават професията ми? Тук не става въпрос за честност. Става въпрос за малко мастило, с което е попълнено едно празно местенце в контракта.

— Тогава защо оставаш? Защо не пееш за тези Метрополитън?

За нея това решаваше въпроса. Ако нещо не е честно, да върви по дяволите. А един договор и без това вероятно не ставаше дори за четене. Погледнах я — легнала само с едно rebozo около кръста — и разбрах, че пред погледа ми е десет хиляди годишна история и че може би тези години не са преминали чак толкова безсмислено, както ми се струваше досега. Е, защо пък не? Сетих се за Малинче, която издигнала Кортес на най-високия пиедестал и после звездата му изгоряла като свещ, щом решил, че няма повече нужда от нея.

— … Това е идея.

— Аз мисля да пееш за тези Метрополитън.

— По-тихо.

— Да.

— А аз мисля, че ти си голяма умница.

На другия ден се отбих в съда и се срещнах с един адвокат. Той ме помоли да не върша никакви глупости.

— Ако се откажеш от контракта, те ще направят живота ти толкова непоносим, че и носа си да не посмееш да покажеш навън, защото все ще се намери някой гад да ти тикне в ръцете призовка и ще трябва да се явиш в съда. А знаеш ли какво означава това? Знаеш ли какво стана с Джак Демпси^[7] заради тези синички призовки? Струваха му шампионската титла — ни повече, ни по-малко. Могат да те дадат под съд. Могат да те поставят под запрещение. Ще те накарат да съжаляваш, че си чул думата „закон“ и още по-лоши неща ще ти се случат.

— Нали Затова човек си наема адвокат?

— Така е. В Ню Йорк можеш да си наемеш адвокат, който ще ти помогне малко. И ще те оскубе много. Но не можеш да наемеш толкова адвокати, колкото имат те.

— Слушайте, могат ли да спечелят, само това искам да знам. Могат ли да ме върнат? Да ми попречат да работя?

— Може и да не успеят. Кой знае? Но…

— Това исках да разбера. Ако аз имам и най-малката възможност за успех, тръгвам.

— Не бързай толкова. Може изобщо да не започнат. Такава тактика може да им се види неподходяща. Но главното е: от момента, в който се откажеш от контракта, за Холивуд името ти е опозорено…

— Това не ме интересува.

— Интересува те, и още как. Откъде знаеш, че ще имаш успех в операта.

— Пял съм там.

— Доколкото знам, и са те изхвърлили оттам.

— Загубих си гласа.

— Може пак да го загубиш. Това имам предвид.

Гоулд така те лансира, че в Холивуд ще имаш сигурен успех, абсолютно сигурен, и то задълго. Той може да купи друг глас. Да дублира твоя…

— Не, моят не.

— Ще престанеш ли за бога да говориш за изкуство? Аз ти говоря за пари. Казвам ти, че ако филмите ти наистина имат успех, той може всичко да направи. Ще играе честно с теб. Така ще върти и ще суче, че винаги ще бъдеш отгоре. И преди всичко, ще ти плаща! Повече от коя да е оперна компания. Можеш да разчиташ на такава опора, ако…

— Какво?

— Ако не им правиш номера. Щом не ти е чиста работата, не само той, всички в Холивуд ще ти обявят бойкот и с теб е свършено. Няма черен списък. Никой на никого не звъни по телефона. Те просто научават отнякъде и толкоз. Ако искаш, мога да ти разкажа какво стана с някои умници като теб, които мислеха, че могат да се откажат от договора си с Холивуд. Тия от киното се ненавиждат, ще си прегризат гърлата, но когато се случи нещо такова, те са направо трогателно единодушни. Говори ли с Гоулд?

— Исках първо с вас да говоря.

— Добре. Значи нищо още не е станало. Не върши нищо необмислено, преди да се срещнеш с него. Може и да няма място за безпокойство. Той може да се съгласи да пееш в Метрополитън, просто заради реклама. Кой знае, в дъното на всичко може да се окаже именно той. Иди при него и виж дали ще се разберете. След обяд ела пак при мен.

 

 

Отидох при Гоулд. Той искаше да говорим за четирите гола, които предния ден вкарал, като играл на поло. Когато най-после стигнахме и до моя въпрос, поклати глава.

— Драги мой, ако ти не знаеш кое е добро за теб, аз знам. Винаги знам накъде духа вятърът — това ми е работата — и всички ще ти кажат, че Рекс Гоулд рядко греши. С операта, драги, е свършено.

— Какво?

— Свършено е, край. Миналата седмица бях в Ню Йорк и естествено, отбих се в Метрополитън и гледах „Тоска“ — откъс от нея взехме за „Бъниан“ — и да не ти разправям колко ме оскубаха за откупването на авторското право. И какво? Уверявам те, те са една кръгла нула. Всеки фрагмент от нашия филм, всяка нота, всеки кадър са толкова по-добри от тяхното творение, че е направо смешно да се сравняват. С операта е свършено. Знаеш ли защо? Защото киното я измести, превъзхожда я и тя няма да издържи — това е. Операта и театърът имат една съдба. Киното ще ги унищожи.

— Е, докато още не е свършено съвсем с операта, искам да изкарам един последен сезон. И мисля, че марката на Метрополитън никак няма да ми навреди, дори в киното.

— Ще те погуби.

— Как?

— Нали ти казах. С операта е свършено. Свършено е и с екранизациите на опери. На зрителите им е писнало от тях. Знаеш ли защо? Няма вече материал. Правили са Пучини безброй пъти, и „Бохеми“ и „Мадам Бътерфлай“, че дори ние трябваше да прибегнем до „Тоска“ за ролята ти в „Бъниан“, а какво остава след като се филмира Пучини? Нищо. С операта е свършено. Изчерпана е. Просто липсва материал.

— Е, все ще се намери някой и друг композитор.

— Да, ама кой ще ги слуша?

— Почти всички, с изключение на няколко всезнайковци от Канзас Сити, според които Пучини е класик.

— А, значи не обичаш Пучини?

— Не особено.

— Слушай, какво ще направиш, ако искаш да разбереш кой е най-добрият художник в света? Опитваш се да купиш някоя негова картина. После разбираш колко струва. Добре, ако искаш да разбереш кой е най-добрият композитор в света, опитай се да купиш някое негово музикално произведение. Да ти кажа ли на каква цена ми продадоха авторското право само за твоята сценка от „Тоска“? Искаш ли? Почакай, ще намеря старите фактури. Ще ти ги покажа. Няма да повярваш.

— Слушай, всички от операта знаят, че от Пучини отдавна идва основният им приход, но това няма нищо общо с качествата му като композитор. Защото той излезе на мода след като се появиха законите за авторско право и от самото начало такива като теб използват музиката му, мъчейки се да изцедят и последната капка от нея. Ако ти току-що си открил това, то означава само, че нищо не разбираш от опера, но не говори нищо за качествата на Пучини.

— Според теб защо платих за него?

— Сигурно защото разбираш толкова малко от опера, че не си могъл да измислиш нищо друго. Ако ме беше оставил да ти помогна за сценария, щях да ти изкомбинирам парчета, които нямаше да ти струват и един цент.

— Много навреме се сети.

— Стига толкова. Нали купи „Тоска“ и всичко е наред. Тук става въпрос да ме освободиш до края на сезона, за да работя в Метрополитън.

— Става въпрос кое е добро за един от нашите големи актьори. Няма смисъл да спорим за композитори, драги. Ти може и да знаеш кое е хубаво, но аз знам кое се продава. Казвам ти — с операта е свършено. Казвам ти още, че оттук нататък трябва да я зарежеш. Аз те лансирам и какво правя с гласа ти? Използвам го в популярната музика. Пееш по-добре от всички други в нашия бизнес. Такава музика искат да слушат хората. Песни за дървари, каубои, за планината, джаз. Няма какво да си затваряш очите! Те искат точно това! Никакво тра-ла-ла! Господи, ушите ми писват! Изтъркано е. Слушай, драги, отсега нататък забрави, че някога си бил оперен певец. Слез на земята! Там, където те искат! Разбираш ли ме драги? Разбираш ли?

— Разбирам те.

 

 

— Какво каза Гоулд?

— Каза „не“.

— Имах такова предчувствие. Току-що говорих с него по телефона за друго и със заобикалки, да не разбере, че си бил при мен, стигнахме и до твоя въпрос, но той вече на целия свят е разтръбил мнението си. На твое място аз бих играл по свирката му. Жалко, но не можеш да му излезеш насреща.

— А като се опитам, какво ще стане с името ми?

— Ще бъде опозорено. Позор.

— В Холивуд ли?

— Да, в Холивуд.

— Това исках да разбера. Колко ти дължа?

 

 

У дома ме чакаха още четири телеграми, от които ставаше ясно, че работата е опечена, ако съм съгласен, имаше и бележка, че са се обаждали по телефона от Ню Йорк. Погледнах си часовника. Беше три часът. Позвъних на летището. Имаха две свободни места за полета в четири и половина. Тя влезе.

— Ето, Хуана, прочети ги. Abogado^[8] казва „не“ и хиляди пъти „не“. Какво да правя?

— Ще пееш ли „Кармен“ при тези Метрополитън?

— Не знам. Сигурно.

— Да, харесва.

— О’кей тогава. Приготвяй багажа.