Джеймс Кейн
Серенада (1)

I

Бях в „Тупинамба“ пиех biscocho^[1] и кафе, когато влезе онова момиче. Всичко в нея говореше, че е индианка — от тъмно керемиденото rebozo^[2] и черната рокля на лилави цветя до полюляващата се походка, типична само за жените, които носят на главите си делви, вързопи и кошници едва ли не преди да проходят. Но цветът на кожата й въобще не издаваше индианската кръв. Беше почти бяла — съвсем мъничко café con leche^[3]. Тялото й беше по индиански оформено, без да е грозно. Повечето индианки имат изпъкнали бедрени мускули, от което талията изглежда някак удължена, а фигурата — безформена, тънки възлести крака и твърде големи гърди. В това отношение и тя си беше доста надарена, но бедрата й бяха заоблени, а краката — с по-меки очертания. Беше слабичка, но имаше и нещо еротично в нея, сякаш след три-четири години щеше да надебелее. Всичко това обаче забелязах между другото. Лицето й привлече вниманието ми. То беше плоско като на всички индианци, но не със сплеснат нос и някак си подхождаше на изправената й глава, а очите й бяха изразителни, а не лъскави и изцъклени. Доста големи и черни, те гледаха втренчено и в тях се долавяше някаква особена ленива дързост. Устните й бяха пълни, но хубави и, разбира се, носеше дебел слой червило.

Беше около девет часа вечерта и заведението бе претъпкано с менажери на тореадори, посредници, вестникари, сводници, ченгета и какви ли не щеш, но нямаше един-единствен човек, на когото да разчиташ. Тя приближи до бара, поръча си нещо за пиене, после отиде и седна до една маса, а аз усетих познатото задушаване от останалия без кислород въздух, но този път не беше същото. От доста време в живота ми липсваше жена и разбрах какво изпитвам. Донесоха й поръчката — кока-кола и уиски — и аз запремислях. Това можеше да е само началото или пък пиеше за апетит и ако беше второто, аз бях загубен. „Тупинамба“ е повече кафене, отколкото ресторант, но много хора се хранеха тук, и ако тя възнамеряваше да вечеря, последните ми три песос нямаше да стигнат за нищо.

Тъкмо реших да рискувам и да отида при нея, тя се премести. Прехвърли се през две маси, после пак се премести и разбрах какво е намислила. Беше хвърлила око на един тореадор — Триеска, хлапак, когото бях гледал два пъти на арената — веднъж го бяха включили в програмата със Солорзано, най-голямата знаменитост тогава, и още веднъж — след края на сезона в една новиляда^[4] в дъждовен неделен ден, когато той уби два бика. С плаща бе факир и щеше да спечели големи пари. Беше си сложил раиран костюм — мексиканците си въобразяват, че така са много издокарани — и кремава шапка. Бе сам, но разните менажери, посредници и драскачи непрекъснато спираха до масата му. Момичето нямаше големи изгледи за успех, но щом няколко души се отдалечаваха, се примъкваше по-близо. И скоро се намърда до него. Той не си свали шапката. Това трябваше да ми подскаже нещо, но не. Виждах в него само един тъпак, дотолкова влюбен в себе си, че не знае как да се държи. Тя го заприказва, той кимна, поговориха малко, но си личеше, че не се познават от по-рано. Допи си чашата и той първо се направи на ударен, но после й поръча още една.

Щом загрях за какво е дошла, постарах се да не проявявам повече интерес, но очите ми не се откъсваха от нея. След няколко минути разбрах, че е усетила погледа ми, а и от другите маси някои също бяха надушили какво става. Тя непрекъснато се загръщаше с rebozo-то си, сякаш бе студено, и повдигаше едното си рамо, тъй че беше почти гърбом към мен. Бе вирнала глава и аз изобщо не можех вече да откъсна очи от нея. Но тореадорите приличат съвсем на бездарни актьори — следят какво става на другите маси, само не и на своята, та и той — успя единствено да забележи, че наоколо се разменят погледи. Нали разбирате, едно такова голямо кафене е пълно с истукани, които са насядали с килнати на тила шапки, ядат, пият, пушат, четат и бърборят на испански и никакво сбутване с лакти, сочене, нито шушукане: „Я виж там“. Усърдно си гледат работата. Но все ще се намерят чифт очи зад някой вестник, които да не са отправени към вестника, или някоя сервитьорка ще спре до някого да му каже нещо и ще се разнесе малко по-силен смях, отколкото обикновено си заслужават закачките на сервитьорките. Той седеше с глуповат израз на лицето и почукваше с нокът по чашата си, но изведнъж сякаш мравки ме полазиха по гърба. Той стана, идваше при мен.

Никой с три песос в джоба не си търси сам белята и когато всички замръзнаха по местата си като на стопкадър, казах си, че трябва да се държа приятелски, да се измъкна и да не се залавям с нещо, което после няма да мога да спра. Но той застана пред мен все още с шапка на глава.

— Моя маса интересува вас, а?

— Вашата… какво?

— Моята маса. Вие гледате, явно интересува вас, сеньор.

— А, сега разбирам.

Не се държах приятелски, а подло. Пуснах най-хубавата си усмивка, станах и махнах с ръка към един стол.

— Разбира се, ще обясня. С удоволствие ще обясня.

Тук нещата трябва да се опростяват, защото от мексиканския начин на посрещане няма никаква полза.

— Моля седнете.

Той погледна първо мен, после стола, но реши, че ме е хванал натясно, и седна. И аз седнах. После направих това, за което от петнайсет минути ме сърбяха ръцете.

Повдигнах кремавата шапка от главата му, сякаш му правех най-голямата услуга, леко пъхнах листа с менюто под нея и я поставих на един стол. Ако беше мръднал, щях да го халосам, та ако ще и да ме застрелят. Но той не мръдна. Това го свари неподготвен. Заведението забръмча като кошер. Първият рунд беше мой.

— Може ли да ви поръчам нещо, сеньор?

Той примигна и май въобще не ме чу. После се заоглежда за помощ. Беше свикнал галерията да го приветства с „Ole“ всеки път, щом се изсекне, но ето че остана излъган. Всички лица наоколо бяха безизразни, за тях ние, все едно че не съществувахме. Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне към мен и да се помъчи да се сети за какво е дошъл.

— Обяснение. Почвай, моля.

Бях му нанесъл неочакван удар и реших да му прасна още един в зъбите.

— Веднага. Да, гледах, така е. Но не вас. Повярвайте ми, сеньор, не вас. И не масата. А дамата.

— … Вие… казвате това? Вие ми казвате такова нещо?

— Разбира се. Защо не?

Е, какво щеше да направи сега? Можеше да ме предизвика на дуел, но в Мексико изобщо не знаят какво е това дуел. Можеше да ми фрасне един, но аз бях с около двайсет килограма по-тежък от него. Можеше да ме застреля, но нямаше револвер. Бях нарушил всички правила на играта. В Мексико не се разговаря така, а щом подхвърлиш на мексиканец нещо, което не е чувал, ще му трябва цяла година да измъдри отговора. Седеше и премигваше срещу мен, ушите и бузите му пламнаха, а аз му предоставих достатъчно време да измисли нещо, ако може, сетне продължих:

— Ето какво ще ви кажа, сеньор. Наблюдавах дамата с огромно внимание и установих, че е много очарователна. Възхищавам се от вкуса ви. Завиждам на щастието ви! Хайде да разиграем лотария за нея и който има късмет, ще спечели. Ще й купим по един билет и у който се падне по-големият номер, ще я почерпи. Е?

Заведението пак забръмча като кошер, този път по-продължително. Едва ли и половината говореха английски, тъй че трябваше да им се преведе, за да разберат думите ми. Успях да преброя до четири, докато той премисли и се опомни.

— Защо да правя това, моля? Дамата, тя е с мен, нали? Аз залагам дама в lotería, а вие какво залага, сеньор? Ще кажете ли?

— Надявам се, не сте страхливец, сеньор?

Това никак не му хареса. Лицето му отново пламна, но тогава аз усетих нещо зад гърба си, което пък на мен никак не ми хареса. Ако усетиш нещо зад гърба си в Щатите, най-вероятно е да се окаже келнер с чиния супа, обаче в Мексико може да се окаже какво ли не — и най-доброто да е, хич не ти трябва. Около половината от населението в тази страна носи на кръста си револвери със седефени дръжки и лошото им е, че гърмят, а след като гръмнат, все едно че нищо не е станало. Този тип имаше доста приятели. Беше известен идол, а за мен едва ли някой щеше да скърби. Седях, втренчил поглед право в него, и ме беше страх дори да се обърна.

Той също го усети и на лицето му се появи особено изражение. Наведох се да изтърся цигарената пепел от сакото си и погледнах с крайчеца на окото. По едно време се бяха мярнали двама улични продавачи на лотарийни билети, но когато той дойде при мен, сигурно и те се бяха заковали на местата си като другите. Сега се появиха отново, правейки му знаци да се съгласи и че победата му е в кърпа вързана. Направих се, че не съм ги забелязал. Дадох си вид, че губя търпение и настоях с по-остър тон:

— Е, сеньор? Да?

— Si, si. Правим lotería!

Тогава истуканите се размърдаха и четиридесет-петдесет души се скупчиха около нас. Докато работата беше сериозна, не биваше да се месят, но ето че го обърнахме на игра: всеки можеше да участвува и повечето го направиха. Но двамата продавачи на лотарийни билети ги изпревариха — единият вече буташе в моите ръце розови билети, а другият — зелени в неговите. Нали разбирате, в Мексико има стотици видове лотарийни билети — розови, зелени, жълти, сини, и много малко от тях печелят. Двамата се заеха да правят разни фокуси — покриваха билетите със салфетки, за да не им видим номерата, но моят човек непрекъснато ми шепнеше и смигаше, с което искаше да ми каже, че номерата на неговите билети са страшно големи. Беше индианец, с посивяла коса и шоколадовокафяво лице на светец, и човек би помислил, че не може да лъже. Сетих се за Кортес — как ли е прозирал номерата им.

Но аз не бях Кортес, защото исках да се хвана. Виждах момичето зад тълпата, седеше си, сякаш нямаше понятие какво става; тъкмо тя бе целта ми, а не да побеждавам някакъв си скапан тореадор. И нещо ми подсказваше, че в никакъв случай не бива да я спечеля на лотария. Тъй че — реших да загубя и да видя какво ще стане после.

Махнах му с ръка да избира който билет иска и на него не му оставаше нищо друго, освен и той да ми махне с ръка. Избрах розов, струваше едно песо и го оставих. Разкъсаха билета и отново взеха да правят фокуси — сложиха го на масата и го покриха с шапката ми. Той взе зелен, струваше половин песо. Кой знае защо, всички избухнаха в смях. Похлупиха го с шапката му, сетне си вдигнахме шапките. Моят имаше № 7. Неговият — № 100 000 и нещо. Това заслужи едно „Ole“. Още не мога да ги разбера тия мексиканци. Когато бикът излезе на арената, всички знаят, че точно след петнайсет минути ще бъде мъртъв. И все пак, когато шпагата го прониже, крещят като луди. И забележете, един мъртъв бик по нищо не се отличава от друг мъртъв бик. Тази вечер всички до един в кафенето знаеха, че ме баламосват и въпреки това, след като си вдигнахме шапките, те му изръкопляскаха, потупаха го по рамото и се разсмяха, все едно че самата съдба му е поднесла голямата победа.

— Така. Сега. Вие пак гледа, а?

— В никакъв случай. Вие спечелихте и ви поздравявам, de todo corazón^[5]. Моля, предайте билета на дамата и моите поздравления и й кажете, че се надявам да спечели банката на Мексико.

— Si, si, si. И така, сеньор, adiós.

Той се върна на мястото си с билетите, а аз си сложих още малко топло leche в кафето и зачаках. Не се оглеждах. Но зад бара имаше огледало, тъй че ако исках, можех да видя как той й дава билетите, побъбриха доста и през това време тя погледна към мен само веднъж.

 

 

Тръгнаха си доста късно. Седях близо до вратата, но не обърнах глава. Усетих, че спряха, тя му зашепна нещо, а той й отвърна и се засмя. По дяволите, какво от това? Беше ме победил, нали? Можеше да си позволи да бъде великодушен. Миризмата на тялото й ме удари в носа и разбрах, че е застанала точно до мен, но не мръднах, преди да продума.

— Сеньор.

Станах и се поклоних. Гледах я отвисоко, почти я докосвах. Беше по-ниска, отколкото предполагах. Заоблените й форми или може би стойката й подвеждаха.

— Сеньорита.

— Gracias, благодаря за billete.

— Няма защо, сеньорита. Надявам се с него да спечелите толкова, колкото загубих аз. Ще станете богата — muy rico.

Това й хареса. Позасмя се и сведе очи, после ги вдигна.

— Така. Muchas gracias.

— De nada.

Но тя отново се засмя, обърна се и тръгна, а аз седнах и главата ми забуча — този смях означаваше, че се кани да каже нещо, но се отказа, а аз предчувствувах, че ще има продължение. Когато бях в състояние спокойно да се огледам, той още стоеше близо до входа и изглеждаше малко кисел. Попоглеждаше към вратата, на която пишеше damas и аз се сетих, че тя сигурно е влязла там, а той не е особено доволен от това.

След минутка дойде сервитьорката и ми остави сметката. Беше за шейсет сентавос. Тя ми беше сервирала и друг път — хубава, дребничка mestiza^[6] около четиридесетте, с венчална халка, която ти навираше в очите при всяка възможност. Венчалната халка е голяма работа в Мексико, но все още не означава, че е имало сватба. Тя притисна корем о масата и аз чух гласа й, въпреки че устните й не помръдваха и гледаше встрани.

— Дамата, искаш нейния dirección, нали? Къде живее?

— Наистина ли знаеш този dirección?

— Един paraquito^[7] каза… ей сега.

— В такъв случай, да.

Сложих едно песо върху сметката. Черните й очички се присвиха, заусмихваха се дружелюбно, но не помръдна. Сложих и другото песо отгоре. Тя взе молива си, придърпа листа с менюто и започна да пише. Не беше стигнала и до третата буква и някой издърпа молива от ръката й — онзи стоеше, моравочервен от гняв. Беше загрял и тъй като аз не му бях дал възможност да ми каже каквото иска, сега си го изкара на нея и тя му отвърна със същото. Не разбрах всичко, но основните неща ми станаха ясни. Той я обвини, че ми предава бележка, а тя отвърна, че само е записвала адреса на хотел, за което аз съм я помолил, хотел за Americanos. В Мексико сигурно обичат да гледат как баламосват някого. Петима-шестима се намесиха и се заклеха, че са ме чули да я питам за адреса на хотел и тя ми е давала именно него. Но той не се хвана на въдицата им. Сега плуваше в собствени води и говореше на родния си език. Занарежда на всички къде да вървят и точно посред тия приказки на вратата за damas се появи тя. Последните му думи бяха отправени към нея, после той смачка на топка листата с менюто, хвърли я в лицето й и си излезе. Тя дори не си направи труда да го изпрати с поглед. Усмихна ми се, сякаш това беше хубавичка шега, и аз станах.

— Сеньорита. Позволете да ви изпратя до вас.

Последва шушукане, смях и „Ole.“

Мисля, че колкото и да е отнесен, всеки мъж ще го побият хладни тръпки, щом една жена му каже „да“, и на мен много неща ми минаха през ум, когато тя ме хвана под ръка и тръгнахме към изхода на кафенето. Първо си помислих, че съм останал и без последното си песо, че съм без пукната пара в Мексико Сити и нямам представа какво ще правя оттук нататък и как ще го правя. Другото беше, че не им бях благодарен за това „Ole“, че мразех мексиканците с техните номера, мразех ги още повече тъкмо заради тези номера — тъй лошо са скроени, че веднага ги усещаш. И номерата на французите не струват, но мексиканските са направо тъпи. Главното обаче беше странното звучене на това „Ole“, сякаш през цялото време ми се надсмиваха и изведнъж се зачудих по кой ли път ще тръгнем, като излезем навън. Не можеш да очакваш, че момиче, което се опитва да свали тореадор, току-що е излязло от пансион за благородни девици. И все пак до този момент не ми беше хрумнало, че тя може да търгува с тялото си. Излязохме на улицата, като се надявах да завием надясно. Надясно се намираше централната част на града и ако тръгнехме натам, можеше да ме заведе на безброй места. Но наляво се намираше Гуатемолзин — значи търговия и нищо друго.

Завихме наляво.

Завихме наляво, но тя пристъпваше толкова леко и говореше тъй сладко, че аз отново започнах да се надявам. Индианецът е пълна загадка. Може да живее в колиба от пръчки и кал, а пръчките и калта са си само едни пръчки и кал, нали? От тях не може да се направи нищо друго. Но той ще те заведе там с най-учтивите обноски на света, с десет пъти повече достойнство от дузина зъболекари в Щатите, които имат вили за по 10 000 долара с декоративна мазилка, акции в строителството, жилища, които дават под наем и децата им учат в частни училища. Тя ме бе хванала под ръка и пристъпваше по-грациозно от херцогиня. Леко се пошегува, че върви в крак с мен, вдигна един-два пъти поглед, усмихна се и ме попита отдавна ли съм в Мексико.

— Само от три-четири месеца.

— О, и харесва?

— Много. — Не ми харесваше, но исках да бъда учтив поне колкото нея. — Много е хубаво.

— Да.

Много смешно казваше „да“, и тя като другите. Провлачваше го и се получаваше „да-а-у“.

— Много цветя.

— И птици.

— И момичета.

— За тях не знам.

— Не? Дори съвсем мъничко?

— Не.

Една американка щеше да ме изяде с парцалите, но когато тя разбра, че не искам да говорим за това, се усмихна и заприказва за Ксочимилко^[8], където растели най-хубавите цветя. Попита ме дали съм ходил там. Казах, че не съм и че може би някой път тя ще ме заведе. При това тя извърна поглед, не разбрах защо. Предположих, че избързвам малко. Тази вечер ни беше първа, а после щеше да му дойде времето да говорим и за Ксочимилко. Стигнахме Гуаутемолзин. Надявах се да прекоси улицата. Но тя зави и преди да изминем и двайсет метра, спря до един бордей.

Може и да не знаете как стават тези работи в Мексико. Няма домове с мадам, салон и електрическо пиано, поне не в тази част на града. Има една редица кирпичени, едноетажни колиби, измазани в синьо, розово, зелено, или каквото и да е там. Колибите са с по една стая и са наблъскани една до друга като казармени бараки. Имат и по една врата с малко прозорче като на гардероб в театър. Според закона тази врата трябва да се държи затворена и те си намират клиенти, навеждайки се през прозорчето, но ако познават кварталното ченге, може и да отърват наказанието за отворена врата. Тази беше широко отворена и в рамката й стояха три момичета — двете бяха около четиринайсетгодишни и приличаха повече на деца, а третата беше по-възрастна и дебела, може би двайсет и пет годишна. Тя направо ме покани вътре, но изведнъж се озовах сам, защото веднага излезе на улицата да си побъбри с другите три и аз долових отчасти за какво става въпрос. И четирите живееха под наем в тази стая, тъй че трите трябваше да чакат отвън, когато четвъртата е с клиент, но аз явно бях по-особен случай, можеше да прекарам тук цяла нощ и се налагаше приятелките й да се заметат някъде. Скоро почти цялата улица научи това — ченгето, продавачката в кафенето на ъгъла и куп момичета от другите бараки. И никой не се ядоса, учуди, никой не пусна мръсни шеги. На такива улици очакваш да видиш груби обноски, но от техния разговор човек можеше да помисли, че са от секция на дружеството „Женско милосърдие“ и умуват къде да настанят зетя на пастора, кацнал в града малко неочаквано. Държаха се, сякаш това е най-естественото нещо на света.

След малко се разбраха коя къде да отиде, а тя дойде и затвори вратата и прозореца. Вътре имаше легло, скрин в стил ранен Гранд Рапидс^[9], умивалник, огледало над него и няколко навити на руло рогозки, изправени в ъгъла, на които спяха. Имаше и два стола. Бутна ме да седна на единия, даде ми цигара и зае другия. Това беше то. Нямаше смисъл да се залъгвам повече защо Триеска не бе свалил шапката си. Дамата на моето сърце беше само една евтина проститутка.

 

 

Тя запали първо моята цигара, после своята, пое дима, издиша го и изгаси клечката кибрит. Пушехме и атмосферата бе нажежена като гума на буксуваща кола. От другата страна на улицата, пред кафенето, свиреше един mariachi и тя заклати глава в такт с музиката.

— Цветя, птици и mariachis.

— Да, много.

— Харесваш mariachi? Имаме ги. Тук ги има.

— Сеньорита.

— Да?

— … Нямам петдесет сентавос. Да платя на mariachi. Нямам…

Обърнах джобовете си наопаки, за да й покажа. Мислех, че е най-добре да сложа край на тази игра. Нямаше смисъл да се надява, че е хванала на въдицата богато татенце от Америка, а после да се разочарова.

— Ах. Колко мило.

— Опитвам се да ти кажа, че съм без пукната пара. Todo никакви пари. Нямам нито едно сентаво и по-добре да си вървя.

— Няма пари, но ми купи billete.

— За него ми отидоха последните.

— Аз има пари. Малко. Петдесет сентавос за mariachi. Сега гледай на така.

Тя се обърна, повдигна черната си пола и затършува в чорапите си. Разберете, не исках никакъв mariachi да ни прави серенада под прозореца. От всичко в Мексико мисля, че най-силно мразех тези mariachis, за мен точно те олицетворяваха цялата страна с недостатъците й. Те са банда скитници, обикновено петима на брой, които биха печелили много повече, ако се заловят за работа, а те цял живот — от ранна възраст нищо не вършат, само обикалят и дрънкат на инструментите за всеки, който им плаща. Цената за няколко песни е петдесет сентавос, които се разпределят и на всеки се падат по десет сентавос, или около три цента. Трима свирят на цигулка, един — на китара, а петият — на особен вид бас китара, каквато има тук. И сякаш това не им стига, та на всичко отгоре и пеят. Хайде, няма значение как пеят. Правят си гаргара с басов фалцет, от което можеш да настръхнеш, но изпяват песните си, както заслужават, и именно парчето, което пееха, ме раздразни. Казват, че мексиканците са музикални. Не е вярно. От сутрин до вечер само се дерат, но това е най-монотонната, посредствена музика, записвана някога с ноти и тук не е съчинена нито една свястна мелодия. Да, знам за Чавес^[10]. Това е испанска музика, влязла през едното ухо на някой индианец и излязла през другото, и ако си мислите, че след това звучи по същия начин, грешите.

Е, може да ви се струва, че се горещя за нищо, но Мексико ми дойде много и искам само да кажа, че ако трябваше да изслушам ония пет лениви говеда под прозореца, щяха да се случат неприятни неща. Но аз исках да й доставя удоволствие. Дали защото така прие новината, че съм без пукната пара, или защото очите й светнаха, като чу, че ще има музика, или пък заради хубавия крак, който зърнах, докато трябваше да гледам на другата страна, не знам. Каквато и да бе причината, професията й вече нямаше такова значение. Чувствах се също както в кафенето, исках още да ми се усмихва и да се навежда към мен, щом я заговоря.

— Сеньорита.

— Да.

— Не обичам тези mariachi. Свирят много лошо.

— О, да. Но те само бедни момчета. Не учили, не вземали уроци. Но свири… много хубаво.

— Е, да оставим това. Нали искаш музика, това е главното. Позволи ми да бъда твоят mariachi.

— О, ти пееш?

— Съвсем малко.

— Да, да. Харесвам… много.

Излязох, прекосих улицата и взех китарата от mariachi номер четири. Той се развика като луд, но тя изскочи след мен и протестите му бързо секнаха. После се върнахме. Малко или много, свиря на почти всички инструменти, но на китара съм същински цар. Онзи я беше настройвал както му падне, но аз я настроих както трябва, без да му скъсам струните и майсторски засвирих. Започнах с прелюдията към последното действие на „Кармен“. Според мен тя е един от върховете в музиката изобщо и веднъж й направих нов аранжимент. Ако си мислите, че е невъзможно, изсвирете онази част за дървените духови инструменти горе, близо до грифа, а останалото — върху резонансната кутия и ще ви прозвучи едва ли не като цял оркестър.

Докато настройвах китарата, тя се държеше като дете — приведена напред, внимателно наблюдаваше какво правех, но щом започнах да свиря, изправи гръб и ме заоглежда изпитателно. Беше й ясно, че никога не е чувала подобно нещо и ми се стори, че у нея се прокрадна слабо подозрение — кой съм аз всъщност и какво, по дяволите, правя тук. Затова, като слязох на по-ниската ми — струна за фразата на фагота в оркестъра, я погледнах и се усмихнах.

— Ревът на бика.

— Да, да!

— Добър mariachi ли съм?

— О, хубав mariachi. Коя е музиката?

— „Кармен“.

— О. Да, разбира се. Ревът на бика.

Засмя се, запляска с ръце и това като че ли реши въпроса. Впуснах се в арията на тореадора от последното действие и непрекъснато усилвах тона, за да се получи отделен музикален номер, без да се съобразявам с вокалните партии. На вратата се почука. Тя отвори — онзи mariachi и почти всички жени от улицата бяха там.

— Те молят отворена врата. Да чуват и те.

— Добре, обаче да не пеят.

И така, оставихме вратата отворена, аз получих овации за изпълнението си и изсвирих интермецото, а после и въведението в операта. Пръстите малко ме заболяха, тъй като не бяха загрубели, но преминах на интродукцията към хабанерата и запях. Не знам докъде стигнах. Изражението на лицето й ме накара да спра. Вече не беше същото — просто едно лице, което може да се види на прозореца на всеки бардак — тя сякаш гледаше през мен.

— … Какво има?

Исках да прозвучи смешно, но тя не се засмя. Без да откъсва поглед от мен, дойде и взе китарата от ръцете ми, после излезе и я подаде на mariachi. Тълпата се разбъбри и започна да се разотива. Тя се върна с другите три момичета.

— Е, сеньорита — май не ви харесва как пея.

— Mushas gracias, сеньор. Благодаря.

— Съжалявам. Довиждане, сеньорита.

— Buenos noches, сеньор.

С неуверени стъпки се озовах на „Боливар“, като се мъчех да я забравя, всичко да забравя. От съседната пресечка се зададе някой. Беше Триеска. Сигурно след моето излизане е отишла да му телефонира. Свих бързо зад един ъгъл, за да не го срещна. Продължих, пресякох някакъв пазарен площад и се озовах точно пред Паласио де Белас Артес — тяхната опера. Не бях идвал насам, откакто се провалих преди три месеца. Гледах я втренчено и си мислех колко ниско съм паднал. Провал в „Риголето“ с може би най-гадния оперен състав на света пред публика, която не можеше да различи „Риголето“ от „Янки Дудъл“, с хор от индианци зад мен, които се мъчеха да минат за благородни дами и лордове, мексикански тенор от едната ми страна, който не можа да получи аплодисменти дори за „Questa o Quella“^[11] и една черна негърка от другата ми страна, която се пощеше и пееше „Caro Nome“^[12] — като че ли по-ниско от това не можех да падна. Но с глупавата си тиква бях забравил тези спомени. Опитах се да направя серенада на една жена, на която е лесно да се направи серенада, и не успях дори в това.

Върнах се в евтиния си хотел, където бях платил до края на седмицата, влязох в стаята си и се съблякох, без да светвам лампата, за да не гледам бетонния под, умивалника с мръсни ивици по него и гущера, който щеше да излезе иззад бюрото. Легнах си, завих се със скапаното памучно одеяло, опънах се и се загледах в мъглата, която проникваше в стаята. Затворех ли очи, появяваше се тя — гледаше ме и виждаше нещо в мен. Не знаех какво, отворех ли очи, виждах мъглата. След малко ми мина през ум, че се страхувам от това, което тя виждаше в мен. То щеше да се окаже една ужасна бъркотия — нямах понятие каква.