Джеймс Кейн
Серенада (11)

XI

Два дни не станахме от леглото, но не беше както тогава в църквата. Не се напихме и не се смяхме. Като огладнеехме, позвънявахме във френския ресторант наблизо и поръчвахме да ни изпратят нещо за ядене. После лягахме и си говорехме, и аз й разказвах все повече подробности, докато си изплаках цялата мъка и не остана нищо за казване. Щом престанах да я лъжа, тя вече нито се учудваше, нито се възмущаваше, нищо подобно. Гледаше ме с големите си черни очи, кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, което ме караше да мисля, че разбира много повече от мен и дори от лекарите. После я вземах в прегръдките си, заспивахме и ме обземаше спокойствие, което от години не бях изпитвал. Нямаше ги онези ужасни тръпки от последните няколко седмици и понякога, когато тя спеше, а аз бях буден, си мислех за църквата, за изповедта и какво ли означава тя за хората, когато нещо им тежи на душата. Аз се бях отказал от църквата, когато още нищо не ми тежеше на душата, и тогава изповедта просто ми лазеше по нервите. Но сега разбрах, разбрах и много други неща, които не са ми били ясни. И най-вече разбрах какво може да означава жената за мъжа. Преди тя беше само две очи и една фигура, които те вълнуват. А сега сякаш се превърна в нещо, на което да се облегнеш, от което да почерпиш сили — нещо незаменимо. Мислех си за книгите, в които бях чел за преклонението пред Майката Земя и не бях разбирал защо винаги я наричат Майка, но сега разбирах, че тези големи заоблени гърди потръпват, като положа глава върху тях, потръпвах и аз.

Сутринта на втория ден чухме църковните камбани да бият и си спомних, че в неделя вечер имам концерт. Станах, отидох до пианото и изсвирих няколко акорда. Само се упражнявах, но нямаше нужда. Гласът ми беше като кадифен. В шест часа се облякохме, хапнахме и тръгнахме. Бях включен в един откъс от второ действие на „Риголето“ заедно с един тенор, бас, сопрано и мецосопрано, за които това беше нещо като репетиция за пролетния сезон. Мина добре. Прибрахме се, преоблякохме се и аз взех китарата. Изпях й арията „Звезда вечерница“^[1], песните „Блян“ и „Печал“ и други такива песни. Никога не съм обичал Вагнер, а тя не разбираше нито дума немски. Но тук сякаш усещахме земята, дъжда и нощта и това бе в хармония с настроението ни. Тя слушаше със затворени очи, а аз тихичко пеех. После взех ръката й в своята и останахме така, без да помръднем.

 

 

Една седмица не видях Уинстън. Сигурно е звънил поне двайсет пъти, но тя вдигаше слушалката и като чуеше гласа му, отговаряше, че ме няма и затваряше. Аз можех да му кажа само сбогом, а нямаше да го кажа, защото не исках да разигравам тази сцена. И един ден, когато се връщахме след закуска навън, отворихме вратата на асансьора и ето ти го Уинстън в дъното на коридора — наблюдава носачи, които пренасят мебели в един апартамент. Видя ни, примигна и се втурна с протегната ръка към нас.

— Джак! Ти ли си? Господи, какво идиотско съвпадение!

Кръвта ми замръзна в жилите, като си представих какво ще направи Хуана. Но тя не направи нищо. Аз се престорих, че не забелязвам ръката му и той заръкомаха и забърбори за случайната ни среща, за договора, който току-що подписал и взел под наем апартамент в този блок и за нашето неочаквано появяване.

Тя се усмихна.

— Да, много смешно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ги запозная. Тя подаде ръка. Той я пое и се поклони. Увери я, че му е много приятно да се запознае с нея, тя благодари, отвърна, че е била на концерта му и че това запознанство е чест за нея. Този ден в коридора се запознаха двама души с красиви обноски и странно — колко много злоба бе скрита зад тях.

Вратата на товарния асансьор се отвори — носеха още мебели.

— О, трябва да им покажа къде да ги сложат. Елате да надникнете в скромното ми жилище.

— Друг път, Уинстън, ние…

— Да, gracias, харесвам.

Отидохме в апартамента му — най-големия в блока, в южното крило, с огромен като концертна зала хол, четири-пет спални с бани, стаи за прислугата, кабинет и всичко, което ви дойде наум. Някои килими, гоблени, и мебели, които струваха цяло състояние, си спомнях от Париж, но имаше и още много други неща, които не бях виждал. Четири-пет момчета с работни дрехи се навъртаха около него в очакване да им нареди къде да оставят багажа. Той не им обърна внимание, само им посочи като с диригентска палка, като на сбирщина музиканти. Настани ни на едно канапе, придърпа стол за себе си и продължи да разказва как му било писнало да живее по хотели, как тъкмо вече бил загубил всякаква надежда да си хареса апартамент и неочаквано намерил този и как най-невероятно се оказало, че и ние сме тук.

 

 

Всъщност наистина ли сме живеели тук? Отвърнах, че апартаментът ни е в другия край на коридора. Всички се засмяхме. Залови се с Хуана — попита я дали е мексиканка. Тя отвърна „да“ и той започна да разправя как ходил там и каква прекрасна страна била Мексико и трябва да призная, че за една седмица бе научил много повече, отколкото аз за шест месеца. Очаквах, че ще премълчи защо е ходил там. Но не. Заяви, че отишъл, за да ме върне. Тя се засмя и отбеляза, че ме е срещнала първа. В отговор и той се засмя. За пръв път в очите им проблесна нещо.

— О, трябва да ви покажа моя щурец!

Скочи, грабна една брадвичка и разкова някакво сандъче. Извади оттам един розов камък, малко по-голям от футболна топка и долу-горе със същата форма, но издялан във формата на щурец и полиран, със свити задни крака и глава, сгушена между предните.

Тя издаде слаб звук и го взе в ръцете си.

— Погледни го, Джак. Нали е прекрасен! Оригинално произведение на ацтеките, най-малко отпреди петстотин години. Взех го от Мексико и да не ти разправям какво трябваше да направя, за да го изнеса оттам. Обърни внимание колко са опростени детайлите. Ако беше на Маншип^[2], щяха да го признаят за най-яркото му произведение. Линията на това коремче е чист Бранкузи^[3]. Модерно като аеродинамичната форма на самолета, и все пак някой индианец го е направил, преди да види бял човек.

— Да, да. Прави ме много nostálgica.

Хос реагира в типичния си стил. Взе щуреца, с олюляваща се походка го понесе към камината и го постави върху полицата.

— За моята камина!

Станахме да си вървим.

— Е, деца, сега знаете къде живея и искам често да се виждаме.

— Да, gracias.

— Ах, да! Щом се нанеса, ще поканя гости и вие, разбира се, ще дойдете…

— Не зная, Уинстън, доста съм зает…

— Толкова зает, че да не дойдеш да полеем новия ми апартамент? О, Джак, Джак!

— Gracias, сеньор Хос. Сигурно ще дойде.

— Сигурно ли? Непременно ще дойдете!

Като се прибрахме, аз силно треперех.

— Слушай, Хуана, махаме се от този вертеп, и то веднага. Не зная какво е замислил, но това не е случайно. Той се е преместил тук заради нас и ние изчезваме.

— Изчезваме и той след нас.

— Пак ще изчезнем. Не искам да го виждам.

— Защо бяга?

— Не зная. Неспокоен съм. Искам да се махна някъде, да не го виждам, да не мисля за него, да не усещам присъствието му.

— Мисли да останем.

 

 

Този ден го видяхме още два пъти. Към шест часа позвъни на вратата и ни покани на вечеря, но аз имах концерт и казах, че ще вечеряме по-късно. Прибрахме се и малко след полунощ той пак се отби с едно момче на име Пудински — руски пианист емигрант, който щеше да участва в следващия му концерт. Щели да посвирят и ни покани да слезем. Казахме, че сме изморени. Той не настоя. Прегърна Пудински и си тръгнаха.

Докато се събличахме, слушахме пианото. Момчето свиреше доста добре.

— Сега разбирам играта му.

— Да. Много смешна игра.

— Това момче. Очаква да го ревнувам от него.

— Ти не ревнуваш ли?

— Не. Да ревнувам ли, какви глупости говориш? Хич не ме засяга какво прави, само да ме остави на мира. Но съм неспокоен. Де да можеше да се махне оттук. Да можеше и ние да се махнем.

Тя легна на една страна, подпря се на лакът и дълго ме гледа. После ме целуна и се премести на своето легло. Аз заспах едва на сутринта.

На другия ден той идва у нас пет-шест пъти и на следващия ден също, и на по-следващия. Започнах да пропускам подаването на диригента, а това е първият сигнал, че нещо не е в ред. Гласът ми беше добър и отзивите бяха добри, но суфльорът започна да ми дава знак с пръст. Това ми се случваше за пръв път в живота.

 

 

След около седмица дойде и поканата по случай новия апартамент. Опитах да се измъкна под предлог, че вечерта имам представление, но тя се усмихна, благодари и прие, а той я прегърна с една ръка и отстрани изглеждаха като приятели, но аз ги познавах като пръстите на ръката си и усещах, че и двамата кроят нещо. Той излезе, а аз избухнах и поисках да разбера защо по дяволите непрекъснато ме тласка към него.

— Хони, от този мъж няма смисъл да бяга. Вижда, че не се тревожиш и тогава може би спира. Знае, че имаш страх и никога не спира. Ние отиваме. Смеем се, забавляваме се, няма тревоги… Тревожиш ли се?

— Не, разбира се.

— Аз мисли да, мъничко. Мисли, че той — как се казва — те изкарва от кожата.

— Наистина ме изкарва от кожата, но не това е причината. Просто не искам да имам вече нищо общо с него.

— Значи се тревожи. Може би не колкото той иска. Но имаш страх. Като не се тревожи повече, той спира. Сега… няма да бягаме. Отиваме, ти пееш, държиш се добре, не ти пука. И ще видиш, ще бъде добре.

— Господи, щом трябва, значи трябва, но ще ми бъде страшно неприятно.

И така, отидохме. Пеех „Фауст“ и ми беше толкова зле, че в сцената с дуела едва не ме намушкаха. Но в десет и половина благополучно свърших, върнахме се и се преоблякохме. Този път нямаше бяла рокля на цветя. Облече си тъмнозелена вечерна рокля, отгоре сложи тореадорската пелерина и с извезаната кървавочервена и жълта коприна, която галеше зелената тафта и шушнеше при всяка стъпка, с тези цветове и с меднозлатистата си кожа беше като картина — очи да не откъснеш от нея. Аз си сложих бяла вратовръзка, но не облякох палто, нито друга връхна дреха и към единайсет без петнайсет тръгнахме към другия край на коридора.

Влязохме и видяхме най-гадната сбирщина, която можете да си представите. Беше се събрала цяла тълпа — остригани момичета с шити по поръчка вечерни мъжки костюми и гримирани със синилка очи танцуваха със също тъй облечени момичета, младежи с начервени устни и изкуствени мигли също танцуваха по двама, имаше най-малко три момичета във вечерни тоалети, и трябваше дълго да се взираш, докато се увериш, че не са от женски пол. Пудински свиреше на пианото, но не Брамс. Свиреше джаз. Стомахът ми се сви на топка, щом ги видях, но с усилие преглътнах и се помъчих да покажа, че ми е приятно.

Уинстън беше с пурпурночервен смокинг и сребърен шарф и ни посрещна, сякаш бе организирал всичко това специално за нас. Представи ни, донесе ни нещо за пиене, Пудински заблъска на клавишите пролога към „Палячо“, аз пристъпих напред и го изпях с възможно най-ухилената си физиономия. Те заръкопляскаха, а Уинстън се обърна и насочи вниманието към Хуана. Тя още не си бе свалила пелерината, той я взе от раменете й и изпадна в екстаз. Всички се скупчиха да я разгледат и като разбра, че е истинска пелерина на тореадор, той не миряса, докато не накара Хуана да опише всички тънкости на коридата. Аз седнах и ми се струваше, че нещо не е в ред, че нещо ще се случи. Сетих се за Чадуик и се запитах дали и той не разиграва тая сцена с цел да я унижи. Но не беше така. Освен че прегръщаше Пудински всеки път, щом улавяше погледа ми, друг номер не последва. Накара Хуана да се изправи в центъра и да разкаже всичко, което знае за коридата, тя взе пелерината да показва и двамата бяха доста духовити. Ако Уинстън поискаше, никой не можеше по-умело от него да представи една жена в най-добрата й светлина. Скоро някой се провикна:

— Как се става тореадор, ето това искам да разбера.

Уинстън падна на колене пред Хуана.

— Да, ще ни кажеш ли? Точно как се подготвя тореадорът?

— О, обяснявам.

Всички седнаха, а Уинстън клекна до нея.

— Първо, малкото момче иска да стане тореадор, да? Всички момченца искат да стане тореадори.

— Аз винаги съм искал. И още искам.

— Значи, аз казвам какво да правиш. Намираш хубаво burro. Нали знае какво е burro?

— Нещо като магаренце, нали?

— Да. Вземаш магаренце, откъсваш две големи листа maguey^[4]. Нали знае какво е maguey? С големи листа, много дебели и много остри.

— Стогодишното растение?

— Да. Завързваш листа на главата на магаренце и правиш голям рог, като на бик…

— Почакай.

Някаква жена измъкна една панделка, Уинстън откъсна клонки папрат и ги завърза като рога на главата си.

После падна на колене и ръце пред Хуана.

— Продължавай.

— Да, точно така. Прилича много на магаренце.

Разнесоха се възклицания. Уинстън вдигна глава, подрипна и нададе магарешки рев. Беше малко по-смешно, отколкото ви се струва.

— После вземаш малка пръчка за espada и червено килимче за muleta и упражняваш с магаренце.

Изровиха отнякъде бастун с посребрена дръжка, взеха пелерината и двамата разиграха в средата на стаята етюда „тореадор и бик“. Другите в това време вдигаха врява, а аз седях и се чудех какво по дяволите става. На вратата се позвъни. Някой отиде да отвори, върна се и ме докосна по рамото.

— Мистър Шарп, телеграма за вас.

Излязох в коридора.

 

 

Там ме чакаше Хари — едно младо момче от обслужващия персонал — и ми връчи телеграмата. Отворих я. Беше само празна бланка, пъхната в плик.

— Кой ти я даде? Дал ти е празна бланка.

Хари затвори врата на апартамента. Още се чуваше как крещят вътре заради „коридата“.

— Ще говоря бързо, мистър Шарп, за да се върнете преди някой да се усъмни. Трябваше да взема телеграмата за прикритие… Долу ви чака един човек. Казах му, че сте излезли. Качи се в апартамента ви, пак слезе и сега е долу.

— Във фоайето ли?

— Да, сър.

— Какво иска?

— Мистър Шарп, днес Тони на три пъти свързва по телефона оня новия наемател, мистър Хос. С имиграционната служба. Все с нея. Тони помни номера, защото преди една година брат му дойде от Италия. Тони мисли, че този човек е от Федералната полиция и е дошъл да отведе мис Монтес.

— Тони на смяна ли е сега?

— И двамата сме на смяна. Влезте вътре, преди тоя Хос да е усетил нещо. Измъкнете я и я накарайте да натисне звънеца на асансьора два пъти. Все някой от нас ще успее да я изведе през приземния етаж и после някак ще задържите оня тип, докато тя се скрие. Тони мисли, че сънародниците му ще я приемат. Те са ваши почитатели.

В джоба си имах пачка банкноти. Извадих я и отделих една десетачка.

— Разделете си ги с Тони. Утре ще ви дам още. Тя веднага ще слезе.

— Да, сър.

— И благодаря. Моята благодарност не може да се изкаже с думи.

Влязох вътре. Нарочно напъхах телеграмата в джоба си тъй, че да се забележи. Уинстън скочи от пода, където подрипваше от радост и дойде при мен.

— Какво има?

— Поздрави от Холивуд.

— Неприятни ли?

— Малко.

— Кажи какво има. Господи, с какво удоволствие ще събудя ония негодници и ще им кажа къде да вървят.

— За съжаление няма да ги събудиш. Там е едва десет часът. По дяволите, после ще ти кажа. По дяволите и коридата. Хайде да танцуваме.

— Веднага. Хей, маестро — музика!

Пудински пак заблъска по клавишите джаз, ония се награбиха да танцуват, а аз грабнах Хуана.

— Сега се усмихвай. Трябва да ти кажа нещо.

— Да, ето — усмихва се хубаво.

Бързо й обясних за какво става въпрос.

— Тази история с Пудински е само прах в очите. Той е дал анонимни сведения за теб, ще те отведат на остров Елис и аз ще трябва да се втурна при него за помощ, той ще преобърне света наопаки и… няма да успее. Теб ще те изпратят обратно в Мексико…

— И тогава ще му паднеш в ръцете.

— Така си мисли той.

— И аз мисли така.

— Ще престанеш ли най-после…

— Защо трепериш?

— Много ме е страх от него, затова. Слушай сега…

— Да, слушам.

— Излез бързо оттук. Под някакъв предлог, за да си помисли, че ще се върнеш. Преоблечи се и си събери багажа, колкото може по-бързо. Ако някой позвъни, не мърдай и не се обаждай. Иди до асансьора, натисни два пъти звънеца и момчетата ще се погрижат за теб. Не ми се обаждай. Утре аз ще те намеря чрез Тони. Ето ти малко пари.

Бях стиснал в шепа пачката и я пуснах отзад в деколтето на роклята й.

— И ти повтарям, побързай!

— Да, бързам.

Тя отиде при Уинстън. Той беше седнал до Пудински, все още с папратовите клонки на глава.

— Искаш да играе на истинска корида, да?

— Умирам си от желание.

— Почакай. Аз нося нещата. Връщам се.

Той я изпрати до вратата и дойде при мен.

— Чудесно момиче.

— Така си е.

— Винаги съм казвал, че под всеки национален флаг има две нации — мъжка и женска. Не давам и пет пари за всички мексиканци, взети заедно, но жените им са разкошни. Какви мухльовци са художниците им! При цялата тая красота около себе си да си прахосват времето с война и политика. Мексиканското изкуство е нещо като църковен инвентар.

— Каквото и да е. На мен не ми харесва.

— Че на кого му харесва? Друго ще е, ако могат да нарисуват портрета й. Гойа би могъл, но не и тези достопочтени радикали. Е, не знаят какво губят.

Отидох да седна и да погледам как танцуват. Вече се бяха изпонапили и играта загрубяваше. Съжалявах, че не бях уговорил някакъв сигнал с момчетата, за да разбера кога е излязла. Сега ми оставаше само да седя там. Щях да изчакам, докато той усети, че я няма, да отида в апартамента да я доведа, да се върна и да кажа, че не се чувства добре и си е легнала. С всичко това щях, да спечеля време и да й дам възможност да се отдалечи, но зависех от него.

Когато тя излезе, погледнах часовника си. Беше един и седем минути. Мина страшно много време, вмъкнах се в една баня и пак погледнах. Беше един и единайсет минути. Беше излязла преди около четири минути. Върнах се и седнах. Пудински спря да свири и всички се разкрещяха, че искат още. Той им отвърна, че се е изморил. На вратата се позвъни. Уинстън отвори, а аз започнах да умувам как да забавя детектива, в случай че беше той. Влезе обаче Хуана. Не беше се преоблякла. Беше метнала на рамо пелерината, в една ръка държеше espada-та, а в другата — ухото.

Коридата им беше дотегнала, но като видяха ухото, пак се разкрещяха. Предаваха си го от ръка на ръка, опипваха го, мирисаха го и викаха: „Пфу!“, после го взе Уинстън, сложи го на главата си и го разклати, а те избухнаха в смях и заръкопляскаха. Клекна пак на пода и измуча. Хуана се засмя.

— Да, вече не си магаре. Голям бик.

Той пак измуча. Нервите ми така се изопнаха, че всичко ми трепереше. Отидох при нея.

— Махни тези неща. Писна ми от тая корида, а и ухото вони. Занеси го, откъдето си го взела, и…

Посегнах да взема ухото. Уинстън се дръпна. Тя се засмя и дори не ме погледна. Нещо ме блъсна в стомаха. Обърнах се и видях, че един хомосексуалист в женски дрехи ме е сръгал отзад с дълга дръжка на метла.

— Махай се от пътя ми! Аз съм пикадор! Пикадор, възседнал любимия си бял кон!

И други хукнаха да си търсят метли с дълги дръжки, четки, или нещо друго, за да станат и те пикадори и започнаха да препускат около Уинстън и да го мушкат с тях. Щом го докоснеха, той измучаваше. Хуана изтегли espada-та и преметна пелерината върху нея, все едно че е muleta. Уинстън започна да се прави, че напада, както беше на колене, опрял се с една ръка на пода, а с другата държеше ухото и го клатушкаше. Пудински бясно засвири встъплението към арията на тореадора. Вдигна се такава врява, че човек не можеше да чуе собствените си мисли. Подпрях се с лакът на пианото, докато тя престане с тоя цирк и намеря друга възможност да я измъкна.

Изведнъж Пудински спря и в стаята се разнесе „О-о-о!“. Обърнах се. Тя се изправи пред Уинстън, вдигна с дясната си ръка шпагата, насочи я право към него и застана така като статуя, готова да нанесе смъртоносния удар на бика. С лявата си ръка държеше долу пред него пелерината. Той се втренчи в нея. Пудински удари няколко жални акорда на пианото.

Уинстън изпръхтя два пъти и вдигна поглед към Хуана в очакване да му подскаже какво да прави по-нататък. После бързо се изправи и отскочи назад, но се спъна и падна върху едно канапе. Някой извика. Хвърлих се към ръката с шпагата, но бе много късно. Този удар с espada съвсем не е забавено движение, както може би сте научили от прочетените книжки. Той е светкавичен и докато усетя, стоманеният връх стърчеше зад облегалката на канапето и кървава пяна се стичаше от устата на Уинстън, а тя се бе надвесила над него и му приказваше, обясняваше му, че детективът го чака, за да го отведе в ада.

В съзнанието ми мигом изникна тълпата на новилядите, която се изсипва долу на арената, дърпа опашката на умиращия бик, крещи му, рита го, плюе го и се опитах да си кажа, че съм се свързал с една дивачка и че всичко това е ужасно. Беше безполезно. Исках да се смея, да крещя от радост и да изрева „olé“! Разбрах, че съм свидетел на най-великолепната гледка в живота си.