Джеймс Кейн
Серенада (2)

II

Доколкото си спомням, това се случи през юни и после два месеца не я видях. Не е много важно какво съм правил през това време, за да ям. Понякога не ядях. Известно време работих в джазов оркестър, свирех на китара. Това беше в един нощен клуб на булевард „Реформа“ и аз страшно им трябвах. Искам да кажа, че заведението беше за американци и ония си мислеха, че им предлагат оригинална музика, но грешаха. Залових се за работа и ги научих да свирят бързите парчета бързо, а бавните — бавно, поне отчасти и подготвих двама да могат да свирят от време на време соло, просто за разнообразие. Разберете, не може да се постигне много нещо. Мексиканците нямат особено чувство за ритъм. Що се отнася до тяхната cucaracha^[1], бива ги, но щом ги накараш да забавят темпото за фокстрот, не те разбират. Свирят си просто механично и когато хората излязат на дансинга, не могат да танцуват. Все пак, направих каквото можах, вмъкнах и някои нови ритми, с които правеха впечатление на по-добри, отколкото са всъщност, и бизнесът потръгна. Но една вечер се появи някакъв тип с пистолет на кръста и поиска да види документите ми, след което ме изхвърлиха. Смятат, че Мексико е за мексиканците. Изхвърлиха ме, ама си загубиха джазовия оркестър. Бизнесът им западна и по-късно научих, че са затворили заведението.

След това трябваше да се моля дори да ме оставят в хотела, докато уж си получа парите от Ню Йорк, които никога нямаше да дойдат и всички го знаехме прекрасно. Оставиха ме в стаята, но без чаршафи и обслужване. Трябваше да спя на дюшека, да се завивам с дрехите си и да си мъкна сам водата за миене. Дотогава все някак успявах да поддържам нещо като ръб на панталоните си, колкото да си изпрося черпня от някой американец в кафенето на Буч, но вече и за това не ставах; заприличах на такъв, какъвто си бях — един обикновен лентяй в мексикански град. Нямаше да има дори какво да ям, ако не трябваше сам да тичам за вода. Сутринта тръгнах да търся откъде да си налея, а пък калаената кана не се побираше под крана на умивалнята в дъното на коридора и се наложи да сляза в кухнята. Не ми обърнаха внимание и изведнъж ми хрумна какво да правя, та следващия път слязох там през нощта. Нямаше никого и аз бързо надникнах в хладилника. В Мексико всички си имат електрически хладилници, някои — със секретни заключалки като сейф, но на този липсваше. Отворих го, светна една лампичка и естествено вътре имаше доста студени закуски. Гребнах си малко черен боб в стъкления пепелник, който бях взел, и се качих горе, като го прикривах с каната. Върнах се в стаята си и залапах, загребвайки с ножа. В продължение на две седмици така преживявах. Един ден намерих на улицата десет сентавос и си купих калаена лъжица, глинена сапуниерка и сапун. Сложих сапуниерката и сапуна на умивалника, уж че внасям свои подобрения, щото те нищо не ми даваха. Лъжицата държах в джоба си. Всяка нощ слизах долу и си гребвах със сапуниерката боб, ориз, или каквото имаше там, а понякога и малко месо, но само ако беше достатъчно, та да не ме усетят. Не се докоснах до нищо, което можеше да се преброи и вземах по малко от чиниите само когато бяха препълнени, а после заглаждах яденето. Веднъж намерих половин бут шунка. Отрязах си едно парченце от дебелата част отдолу.

И една сутрин получих ето това писмо, добре напечатано на машина отначало до край наред с името на подателя вместо подпис на лист бяла канцеларска хартия за делова кореспонденция.

1 ул. „Гуаутемолзин“ 44 б,

град Мексико

14 август

 

Г-н Джон Хауард Шарп

Хотел „Домингес“

Улица „Виолета“

 

Мили Джони,

 

Тъй като ми беше невъзможно да те видя вчера на пазара, където обикновено правя покупките си за дома, в който работя, се виждам принудена да се обърна към теб с това писмо и да ти кажа, че спах много неспокойно от думите ти, които са ми като живот, и понеже не мога да остана без връзка с теб, знай, че ще те чакам тази вечер в осем часа, за да си поговорим, като се надявам, че ще дойдеш и ще бъдеш точен.

С най-добри пожелания от тази, която те обича от цялото си сърце и която не те забравя,

Хуана Монтес

Нямаше значение откъде е научила името и адреса ми. Сервитьорката от „Тупинамба“ ставаше за тая работа. Но другото — срещата, която уж съм имал с нея вчера и как тя не могла да заспи от мислене за мен — беше чиста безсмислица. Както и да е, тя искаше да се видим, това беше най-важното, а до залез-слънце оставаше още доста време. Отдавна вече не се тревожех как ме е погледнала или какво е означавал този поглед и тем подобни. Хич не ми пукаше, ако ще да ме гледа, все едно че съм гърмяща змия. Качих се горе, обръснах се и тръгнах с надеждата, че в края на краищата това може да завърши и с вечеря.

Почуках на вратата, прозорчето се отвори и дебеланата подаде глава. Четирите тъкмо ставаха. Прозорчето се затвори и Хуана ми извика нещо. Почаках и тя излезе доста бързо. Този път беше с бяла рокля, която сигурно струваше не по-малко от две песо, бели чорапки и обувки. Приличаше на гимназистка от малко градче. Поздравих, попитах я как е, тя отвърна, че е много добре, gracias, и попита аз как съм. Казах, че не мога да се оплача и се примъкнах по-близко до вратата, да видя дали ще ми замирише на кафе. Кафе явно нямаше. Тогава извадих писмото и я запитах какво означава.

— Да. Аз помолих дойдеш. Да.

— Това го схванах. Ама другото какво означава? Не съм имал среща с теб… доколкото знам.

Тя само изучаваше ту мен, ту писмото, но колкото и да бях ядосан, както и да ми беше смачкала фасона онази нощ, колкото и тъпо да ми беше досега, онова чувство, което бях изпитвал към нея, не ме напускаше — всеки мъж го изпитва най-вече към една жена, но донякъде и към едно дете. Имаше нещо в нея — начина, по който говореше, държеше главата си и въобще вършеше всичко — от което така ми се сви гърлото, че едва дишах. В никакъв случай не беше детинското в нея. Беше индианското. Тъкмо индианското в нея ме развълнува толкова, защото това означаваше, че ще си бъде все такава. Разбирате ли, бедата беше там, че тя не знаеше какво пише в писмото. Не можеше да чете.

Извика дебеланата, накара я да го прочете, че като се развика, такова нещо не сте чували. Другите две излязоха и взеха да й пригласят, после тя ме сграбчи за ръката.

— Автомобила. Караш, да?

— Ами някога карах.

— Ела тогава. Ела бързо.

Тръгнахме по улицата и тя се вмъкна в една съборетина, която трябваше да представлява нещо като гараж. Беше претъпкано с таратайки с лепенки на предните стъкла, пазеха ги може би за шерифа или кой знае за какво, но някъде по средата на редицата им се мъдреше най-новичкият, най-червеният форд на света. Блестеше като цирей на врата на моряк. Тя се приближи до колата, с една ръка размахваше писмото, а с другата — ключа.

— Така. Сега тръгва. Улица „Венецуела“.

Качих се, качи се и тя, отначало колата не можеше да запали, но тръгна, подкарах я в сумрака и излязохме навън. Не знаех къде е улица „Венецуела“ и тя се опита да ми обясни, но не разбираше какво значи еднопосочна улица и така се объркахме, че се мотахме половин час, докато стигнем. Дадох на заден ход да паркирам, но тя не изчака, а веднага изскочи и притича до една колонада, където на тротоара се бяха разположили като на бивак петдесетина типа — зад маси с пишещи машини върху тях. Всички бяха облечени с черни костюми. В Мексико черният костюм показва, че си много образован, а черните нокти — че си много работен. Приближих, а тя вече спореше с един тип и след малко той седна, пъхна в машината един лист, написа нещо и й го подаде. Тя дойде при мен, като го размахваше в ръка и аз го взех. Имаше само два реда, започваше с „Драги мистър Шарп“ вместо с „Мили Джони“ и пишеше, че иска да ме види за нещо важно.

— Това писмо, голяма грешка.

Тя го скъса.

Е, да оставим настрана подробностите. В резултат от голямата им образователна програма, половината от населението в града трябваше да идва при тези типове да му пишат писмата и тя беше направила точно това. Но тоя бил малко зает, не разбрал съвсем точно какво му казала и й скалъпил любовно писмо. Ето защо тя трябваше пак да дойде и да си получи това, за което е платила. Не я обвинявах, но все още не разбирах какво иска и бях гладен.

 

 

— Автомобила — харесва ти, да?

— Страхотен е.

Навлизахме пак в ул. „Боливар“ и според правилника трябваше непрекъснато да натискам клаксона. Най-важното нещо, което монтират на колите за износ в Мексико, е най-големият и най-силен клаксон, който може да се намери в Детройт, а този звучеше на два гласа, все едно че два ферибота се разминават в мъглата на Ийст Ривър.

— Работата ти сигурно върви добре.

Не исках да се заяждам, просто не знам как се изплъзна от устата ми. Дори да беше загряла за какво намеквам, тя го пусна покрай ушите си.

— О, не. Аз печеля.

— Как?

— С billete. Спомняш ли си?

— О! Моят billete?

— Да. Аз печеля на lotería. Автомобил и петстотин песос. Автомобила, много е хубав. Аз не мога карам.

— Е, аз пък мога, ако само това те тревожи. Ами тези 500 песос. Имаш ли малко у себе си?

— О, да. Разбира се.

— Чудесно. Ето какво ще направиш сега — ще ми купиш нещо за ядене. Защото стомахът ми — muy празен. Разбираш ли?

— О, защо не казва? Да, разбира се, сега ние ядем.

Спрях пред „Тупинамба“. Ресторантите отварят едва в един часа, но в едно кафене все ще се погрижат за вас. Заехме маса в ъгъла, където бе сумрачно и хладно. Нямаше почти никой. Оная същата сервитьорка се появи ухилена и аз мигом си поръчах:

— Портокалов сок, най-голямата чаша, която имате. Пържени яйца, три на брой и шунка. Питки, чаша мляко, frío^[2] и café con crema^[3].

— Bueno^[4].

Тя си поръча кафе с лед, което се изтрепваха да пият тук и ми даде цигара. Това ми беше първата цигара от три дни насам, дръпнах, облегнах се назад и й се усмихнах.

— Така.

— Така.

Но тя не се усмихна в отговор, а веднага извърна очи. За пръв път от сутринта погледите ни се срещаха и това ни припомни онази нощ. Тя пушеше, на два пъти понечи да каже нещо, но се отказа и разбрах, че освен за billete, си мисли и за нещо друго.

— Значи… все още нямаш песос?

— Горе-долу така е.

— Работиш, нали?

— Работих, но ме изхвърлиха. Засега не върша нищо.

— Искаш да работиш, да? За мен?

— … И какво ще правя?

— Ще свириш на китара, малко, може би. Ще пишеш писмо, ще броиш пари, ще говориш на Inglés, ще ми помагаш, няма много да работиш. В Мексико не работи много. Да? Харесва?

— Почакай малко. Не разбирам.

— Сега имам пари, откривам дом.

— Тук ли?

— Не, не. В Акапулко. В Акапулко има много добър приятел, голям político. Отварям хубав дом, с хубава музика, хубава храна, хубаво пиене, хубави момичета — за американски.

— А, за американци.

— Да. Сега много американци ходят в Акапулко. Голям параход спира там. Хубав човеци, много пари.

— А аз, аз трябва да бъда нещо като пианист, барман, пазач, любезен домакин, секретар и главен счетоводител на този бардак, така ли?

— Да, да.

— Виж ти.

Яденето ми пристигна и се залових с него, но колкото повече мислех за предложението й, толкова по-смешно ми се струваше.

— Този дом трябва да бъде от класа, нали така?

— О да, много. Мой приятел político казва американец плаща с радост не по-малко от пет песос.

— Плаща пет какво?

— Песос.

— Слушай, кажи на твоя приятел político да си затваря човката и да остави познавача да си каже думата. Ако един американец плати по-малко от пет долара, ще си помисли, че нещо не е в ред.

— Мисля, че си малко луд.

— Казах пет долара — осемнайсет песос.

— Не, не. Шегуваш се с мен.

— Е добре, както искаш, фалирай тогава. Наеми си твоя polititco за управител.

— Сериозно говориш?

— Заклевам се в светата Дева Мария. Но всичко това трябва да се организира. Американецът трябва да получи нещо срещу парите си.

— Да, да. Разбира се.

— Слушай. Не говоря за материални неща. Трябва нещо за душата, романтика, приключения, красота. Чуй, тука виждам големи възможности. Добре, на теб ти трябват тези американски мангизи и ще ти кажа какво да направиш, за да ги получиш. Първо, бардакът трябва да бъде в хубав квартал, сред хотелите, а не зад кокосовите палми нагоре по хълма. Това зависи от твоя polititco. Второ, ти ще имаш само малък танцов салон и ще даваш стаи под наем. Момичетата ще идват просто да пийнат нещо. Но никакъв мескал^[5], никаква текила. Шоколадов сладолед и сода, защото те са порядъчни момичета, които се отбиват, за да си отпочинат малко. Ще носят шапки. Ще идват на двойки, защото ще са така добре възпитани, че и през ум няма да им мине да влязат сами в заведение. Работят в някоя пристанищна канцелария, малко по-нататък в уличката, или може би още учат и са си дошли за ваканцията. И разбираш ли, досега не са виждали американци и се кискат като наивни момичета и, разбира се, ние оправяме нещата, ти и аз, и ги запознаваме. И те танцуват. А едното влече след себе си другото. И докато се усетиш, американецът наема стая, за да заведе момичето горе. Твоят дом всъщност не е такова място, но само заради него ще направиш едно изключение — за пет долара. Момичето не взема нищо. Тя го прави от любов, разбираш ли?

— От какво?

— Познавам ли americano или не?

— Мисля, само си приказва, да стане смешка.

— Нека да е смешка, но не са празни приказки.

Americano няма нищо против да плати за стаята, но ако ще плаща за момиче, иска да почувствува, че плаща данък на собствената си личност. Харесва му да си мисли, че и за нея това е забележителна вечер, още повече че тя е само едно бедно нежно създание, секретарка в пристанищна кантора и никога през живота си не е прекарвала такава нощ, преди да дойде той и да й покаже какво е всъщност животът с един истински мъж. Той иска приключение, в което да е главен герой. Иска да има какво да разказва на приятелите си. Но да не пращаш разни лентяи да се промъкват горе и да им правят foto. Той не обича такива неща.

— Защо? Fotógrafo ще ми плати нещичко.

— Ама нали ти казвам. Fotógrafo може да има златно сърце, muchacha също, но americano смята, че foto може да попадне в ръцете на жена му, или да стане опасно, особено ако тя живее в хотела. Той иска приключение, а не главоболия. Пък и тия fotos са голям кич и може да му хрумне, че е попаднал в долнопробен вертеп. Запомни, това място е от висока класа. Което ме подсеща, че аз ще избирам mariachi лично и ще ги обучавам, за да може поне някой да танцува, когато свирят. Разбира се, аз няма да давам концерти на китара. В никакъв случай. Нито на пиано, цигулка или какъвто и да е друг инструмент от практически неограничения им репертоар. И тези mariachi ще носят костюми, които ние ще им даваме с лъскави лампази на панталоните, и ще предават костюмите си всяка вечер преди да си тръгнат. Това ще бъдат наши собствени, частни mariachi и веднага щом спечелим пари за повече костюми, ще наемем още хора и така ще направим специална програма. Главното е да сме от класа — отначало докрай и през цялото време. Никой americano от момента, в който влезе, докато излезе, да не си и помисля, че може да мине, без да се поохарчи. Набият ли си това в главите, ще успеем.

— Всички americanos, те луди?

— До един — безумно луди.

 

Всичко изглеждаше уредено, но след като хитрите идейки се изчерпаха, усетих тъга, сякаш за мен животът бе изгубил целия си блясък. Помъчих се да се убедя, че е от въздуха, който ти играе такива номера най-малко три пъти дневно. После се помъчих да се убедя, че е от това, което бях извършил, че ми е останала само толкова гордост, колкото да приема работа като сводник в крайбрежен публичен дом, но по дяволите! Само се правех на аристократ. Това все пак беше работа, и ако наистина успеех, тя нямаше да ми тежи. Щеше да ми е весело. И после разбрах, че нещо човъркаше подсъзнанието ми и това бе мисълта за нея. Не отворихме и дума за оная вечер и когато ме поглеждаше, очите й бяха тъй безизразни, сякаш разговаряше с някой непознат за наема. Но аз знаех, че тези очи могат да говорят. Каквото и да бе видяла в мен онази вечер, още си беше там — то ни разделяше като някаква остъклена врата, през която се виждахме, но не можехме да разговаряме.

Седеше, гледаше стъклената си чаша с кафето и мълчеше. Имаше такъв навик — задрямваше ей така, по време на разговора, както заспива котенце, щом престанеш да си играеш с него. Казах ви вече, че приличаше на гимназистка в бялата си рокличка. Гледах я все така, мъчейки се да пресметна на колко е години, но изведнъж това ми изхвръкна от ума и сърцето ми лудо заби. Щом тя щеше да бъде „мадам“ на бардака, нямаше да може да забавлява клиенти, нали така? В такъв случай, кой щеше да се погрижи за нея? А съдейки по външния й вид, тя имаше нужда от доста грижи. Може би аз трябваше да се заема с тази работа. Обърнах се към нея. Но сам не можах да си позная гласа:

— … Сеньорита, а какво ще получавам аз?

— О — живееш, имаш хубави дрехи, може и голяма шапка със сребро, да? И песос. Достатъчно, да?

— И ще забавлявам госпожиците?

Не знам защо го казах. Извърших втора подлост, откак бяхме излезли. Може би се надявах да избухне от ревност и да ми даде подходящ повод. Но тя не избухна. Усмихна се, попогледна ме изпитателно и кръвта ми застина в жилите, като забелязах, макар и съвсем мъничко съжаление.

— Ако обичаш да забавляваш госпожици, да. Може би не. Може би точно за това те моля. Няма да има никакви неприятности.