Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (32)

ГЛАВА 32

Док се пробуди мъчително и непохватно като дебелан, който се мъчи да се измъкне от плувен басейн. Умът му изплуваше на повърхността и няколко пъти потъваше обратно на дъното. На брадата му имаше следа от червило. Отвори едното си око, съзря пламтящите багри на юргана и бързо го затвори. Но след малко отново погледна. От юргана погледът му се отмести на пода, върху счупената чиния в ъгъла, към чашите върху катурнатата маса, към разляното вино и книгите, нападали като огромни тежки пеперуди. Из цялата стая се търкаляха малки късчета усукана червена хартия и се носеше острата миризма на фойерверки. През кухненската врата той видя високо натрупаните чинии от пържолите и тиганите, потънали в мазнина. На пода бяха размазани стотици фасове. А през миризмата на барута от фойерверките се долавяше изящното ухание на комбинация от вино, уиски и парфюм. За миг очите му се спряха върху купчината фуркети и фиби в средата на пода.

Бавно, като се подпираше на лакът, той се обърна и погледна през счупения прозорец. Улица Консервна беше тиха и слънчева. Вратичката на парния котел зееше. Вратата на приюта „Палас“ беше затворена. В буренака на празното място блажено спеше човек. „Мечешко знаме“ изглеждаше плътно запечатано отвсякъде.

Док стана, довлече се до кухнята и на път за клозета пусна газовия бойлер. После се върна, приседна на ръба на леглото и като кръстоса боси нозе, взе да изчислява пораженията. От хълма се носеше звънът на църковните камбани. Когато бойлерът започна да шуми, Док се пъхна в банята, пусна душа, после обу дочени панталони и навлече една фланелена риза. Ли Чун беше затворил, но като видя кой е на вратата, отвори. После, недочакал да му искат, извади от хладилника един кварт бира. Док плати.

— Добле ли беше? — попита Ли. Кафявите му очи изглеждаха малко възпалени.

— Добре беше! — каза Док и се върна в лабораторията със студената бира.

За мезе си приготви сандвич с фъстъчено масло. На Улицата беше много тихо. Не се мяркаше жива душа. В главата му зазвуча музика — виоли и виолончели, помисли си той. Свиреха мека, трезва и успокояваща мелодия, която не се отличаваше с нищо особено. Док изяде сандвича, изсърба бирата и се заслуша в музиката. Когато бирата се свърши, той влезе в кухнята, махна мръсните чинии от умивалника и го напълни с гореща вода; под струята изсипа сапунен прах, от което се надигна гъста бяла пяна. След това събра всички чаши, които не бяха счупени. сложи ги в горещата сапунена вода. Чиниите от пържолите, залепнали една за друга от побелялата мазнина и кафявия сок на месото, се надигаха в огромен куп на печката. Док разчисти масата, за да има къде да поставя измитите чаши. После отключи задната стая, изнесе един от албумите с литургии, избра „Патер ностер“ и „Агнес Деи“, сложи ги на диска и пусна грамофона. Лабораторията се изпълни с безплътни ангелски гласове. Гласовете на момченцата носеха мелодията нагоре и надолу, простичко, но с богатство, каквото няма в ничия друга песен. Щом плочата свърши, Док натри ръце я спря грамофона. Под леглото му се подаваше крайчецът на някаква книга, той я вдигна и се отпусна на постелята. Най-напред се зачете наум, но след миг устните му се размърдаха и той продължи на глас — бавно, като спираше на всеки стих:

Дори сега,

заслушан в думите на мъдреците,

които цяла младост са отдали в размишления,

не мога да усетя в нейните слова солта,

на шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,

ни малките й остроумия от чистота пропити,

като поток забързани.

В умивалника гъстата бяла пяна изстиваше и мехурчетата се пукаха, сякаш тиктакаше часовник. Към кея бе нахлул необикновен прилив; вълните се разбиваха върху скали, до които отдавна не бяха се добирали.

Дори сега

обичам кипарисите и розите,

големите възсини планини и хълмовете обли,

прибоя на морето… Вчера сякаш бе —

съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда

и в утрото от чубриките литна чучулига,

а в бистрата река се къпеха деца…

Док затвори книгата. До ушите му стигаше ревът на вълните между подпорите на кея и бясната суетня на белите плъхове в клетките. Отиде в кухнята и натопи ръка в изстиналата вода на умивалника. После пусна горещата вода и заговори гласно — на мивката, на белите плъхове и на себе си:

Дори сега

аз зная — всичко на света съм вкусил,

надигнал съм по пиршества стакани от злато и малахит,

ала съвсем за кратко е било забравеното време,

когато тя изпълваше ми взора

най-яркият поток от вечна светлина…

Той обърса очи с опакото на ръката си. А белите плъхове все така се мятаха в клетките. Зад стъклата гърмящите змии лежаха притихнали и се взираха в пространството с пепелявите си смръщени очи.