Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 104 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954


ГЛАВА 15

Когато стигнаха чифлика, момчетата свариха Мак в кухнята. Кучката лежеше на една страна, а Мак притискаше към кърлежовата рана парцалче, напоено с разтвор от английска сол. Между краката й едрите и тлъсти като колбаси кученца ровеха с муцунки и се блъскаха кое да суче, а кучката търпеливо гледаше Мак в очите, казвайки му сякаш: „Виждаш ли? Колко се мъча да му обясня, ама не ме разбира.“

Капитанът държеше лампа и наблюдаваше Мак.

— Радвам се, че научих и това — каза той.

— Не ми се ще аз да ви уча какво да правите, сър — поде Мак, — но кученцата трябва да се отбият. В майка им не е останала капчица мляко и ще я сдъвчат на парчета.

— Знам — съгласи се капитанът. — Може би трябваше да оставя едно, а другите да издавя. Но бях толкова зает с работа из полето. Хората вече не се интересуват от кучета-птичари както по-рано. Сега им дай пудели, боксери и добермани.

— Така е — съгласи се Мак, — но като пойнтера куче няма. Не мога да разбера какво ги е прихванало хората. А вие наистина ли щяхте да ги издавите, сър?

— Как да ви кажа — започна капитанът, — откакто жена ми се залови с политика, мен ме хванаха дяволите. Избраха я в областната камара и когато не заседават, ходи да държи речи. Върне ли се в къщи, през цялото време чете закони и пише законопроекти.

— Сигурно е отвратително… искам да кажа, сигурно ви е страшно самотно — каза Мак. — Ех, да имах едно такова — и той вдигна едно свито и уплашено кученце, — на бас се хващам, че за три години от него ще направя истински птичар! Предпочитам да е женско.

— Искате ли едно от тия? — предложи капитанът.

Мак вдигна очи.

— Искате да кажете, че ще ми дадете? О, искам, как да не искам!

— Изберете си — каза капитанът. — Днес вече никой не разбира от птичари.

Момчетата застанаха насред кухнята и засъбираха първи впечатления. Явно беше, че жената я няма — отворени консерви, тиган с все още полепена по него дантела от пържени яйца, трохи по кухненската маса, отворена кутия с ловджийски патрони върху сандъчето за хляб — всичко крещеше, че жената отсъствува; в същото време белите завески и белите хартии по лавиците с чиниите и двете малки кърпи за лице върху сушилката подсказваха, че тук е шетала женска ръка. Подсъзнателно те бяха доволни, че сега я няма. Жените, които имат обичая да обличат лавиците с хартия и да окачат такива малки кърпи за ръце, питаеха някакво вродено недоверие и неприязън към Мак и момчетата. Такива жени познаваха, че насреща си имат най-страшната заплаха за всеки дом, тъй като Мак и момчетата предлагаха безгрижие, всякакви мисли и приятна компания — нещо напълно противоположно на реда, прибраността и чистотата. Ето защо момчетата се зарадваха, че я няма.

Капитанът очевидно чувствуваше, че са му направили услуга, и не ги пусна да си вървят.

— Може би, момчета — колебливо подхвърли той, — искате нещичко за стопляне, преди да се заловите с жабите?

Те погледнаха към Мак. Мак се мръщеше, сякаш премисля.

— Имаме си нещо като правило — когато сме по научна работа, нищо да не близваме — обясни той, но веднага, от предпазливост да не е отишъл твърде далеч, додаде, — но понеже вие бяхте тъй добър с нас… а бе нямам нищо против една глътчица. 3а момчетата не знам.

Момчетата се съгласиха, че и те не биха имали нищо против една глътчица. Капитанът взе фенерче и слезе в зимника. Чуха как размества някакви дърва и сандъци и след малко се качи по стълбите с едно петгалоново дъбово буренце в ръце, което постави на масата.

— През сухия режим са докопах до малко пшеничено уиски и си го скътах. Мислих си един ден да проверя какво ще стане с него. Доста е отлежало. Почти го бях забравил. Жената, знаете… — той млъкна, защото беше ясно, че го разбраха.

Капитанът изчука чепа на бурето и сне чаши от покритата с накъдрена хартия лавица. От петгалоново буре да налееш малки глътки никак не е лесно. Поради това всеки получи половия водна чаша бистра кафеникава течност. Тържествено изчакаха капитана, изрекоха: „Хайде наздравичка!“ и надигнаха чашите. Глътнаха, мляснаха, облизаха устни и в очите им светна едва доловима искрица.

Мак се вторачи в празната си чаша, като че ли на дъното й бе изписано свещено послание. После дигна поглед.

— Нищо не може да се каже — рече той. — Такова нещо в бутилки не слагат. — Вдъхна дълбоко и след това изкара дъха си през носа. — Не помня да съм опитвал вещо по-хубаво.

Капитанът беше явно доволен. Погледът му се отмести към бурето.

— Не е лошо. Какво ще кажете — още малко?

Мак отново се загледа в чашата си.

— Да, но съвсем малко. А няма ли да е по-добре да прелеем в някоя кана? Така може да се излее.

Две часа по-късно те си спомниха за какво се дошли.

Басейнът с жабите беше четвъртит — петдесет стъпки широк, седемдесет стъпки дълъг и четири стъпки дълбок. По краищата му растеше тучна мека трева. Тясна канавка довеждаше водата от реката, а от басейна към овощната градина тръгваха други тесни вади. Беше пълно с жаби, с хиляди жаби. Гласовете им ехтяха в нощта — бучаха, лаеха, крякаха, скърцаха. Пееха за звездите, за топящата се луна, за развълнуваната трева. Деряха се от любовни песни и закани. Мъжете пропълзяха в тъмното към басейна. Капитанът крепеше почти пълна кана уиски; всеки си носеше чаша. Капитанът им беше намерил неповредени фенерчета. Хюи и Джоунс мъкнеха кеневирени чували. И макар че приближаваха тихо, жабите ги усетиха. Нощта, която се тресеше от жабешката песен, сега изведнъж потъна в тишина. Мак, момчетата и капитанът седнаха на тревата да пийнат по една последна глътчица и да начертаят плана за офанзивата.

Смел беше тоя план.

Хората положително са ловили жаби от хилядолетия, откакто жаби и хора живеят заедно на тоя свят. И през тези векове се е създала тактиката на нападение и отбрана. С мрежа, с лък, с боздуган или с пушка човекът безшумно (мисли си той) се промъква към жабата. Тактиката изисква жабата да стои неподвижно, да стои съвсем неподвижно и да чака. Правилата на играта налагат жабата да чака до последния миг, когато пада мрежата, когато боздуганът е вече във въздуха, когато пръстът натиска спусъка; тогава жабата скача, цамбурва във водата, спуска се на дъното и стои там, докато човекът си отиде. Така става, така е ставало винаги. И жабите имат пълно право да очакват, че всеки път ще става именно така. Сегиз-тогиз мрежата ги изпреварва, боздуганът ги настига, пушката гръмва и жабата загива, но всичко това от край до край е честно и влиза в играта. Жабите нямат нищо против. Но как можеха да предположат каква ще бъде новата тактика на Мак? Как можеха да предвидят ужаса, който последва? Внезапното блясване на фенерчетата, крясъците и ревовете на мъжете, устремът на нозете им? Всяка жаба подскокна, цамбурна в блатото и подивяла се спусна на дъното. Тогава редицата на мъжете скочи във водата и като удряше с крака, биеше водата и риташе, тръгна в начупена линия из басейна. Обезумели и вдигнати от спокойните си допреди малко места, жабите се впуснаха да плуват пред полуделите шибащи крака, а краката приближаваха. Жабите са добри плувци, но им липсва издръжливост. Събрани в единия край на басейна, най-сетне те бяха сгъстени и притиснати. А краката и диво скачащите тела вървяха подир тях. Шепа жаби изгубиха ума и дума, шмугнаха се между краката, озоваха се отвъд тях и се спасиха. Но мнозинството реши завинаги да напусне този басейн и да си потърси ново жилище в нов край, където не стават подобни неща. И една вълна от умопомрачени, отчаяни жаби, големи, малки, кафяви, зелени, мъжки и женски, една вълна преля над брега, запълзя, заскача и се сборичка. Жабите се катереха по тревата, залавяха се една за друга — малките яхваха големите. Но тогава — о, ужас на ужасите! — фенерите ги откриха. Двама мъже ги засъбираха като ягоди. Редицата излезе от водата, притисна ги в гръб и започна да ги бере като картофи. Десетки, стотици жаби бяха напъхани в конопените торби и конопените торби се изпълниха с изтощени, изплашени и разочаровани жаби, с мокри, хленчещи жаби. Разбира се, някои избягаха, а други се спасиха в басейна. Но в жабешката история никога не бе имало такава масова екзекуция. Жаби с килограми, с десетки килограми. Не ги преброиха, но сигурно бяха шест-седемстотин. Щастлив, Мак завърза гърлата на чувалите. Чувалите бяха мокри, от тях капеше вода, а въздухът бе прохладен. За да не простинат, преди да се върнат в къщата, момчетата седнаха на тревата да изпият още по една глътчица.

Кой знае, едва ли капитанът някога се е веселил така. Той беше задължен на Мак и момчетата. По-късно, когато пердетата се подпалиха и ги угасиха с малките кърпи за лице, капитанът успокои момчетата, че няма за какво да се тревожат. Чувствуваше, че само да искаха, за него ще бъде чест, ако изгорят до основи и къщата му дори.

— Жена ми е чудна жена — каза той с ораторски патос. — Най-чудната жена! Трябвало е да се роди мъж. А пък ако беше мъж, нямаше да се оженя за нея. — Дълго се смя на собствените си думи, повтори ги, потрети ги, изрече ги четири пъти и взе решение да ги запомни, за да ги каже на още много други хора.

Напълни каната с уиски и я подаде на Мак. Поиска да тръгне с тях и да заживее в приюта „Палас“. Реши че ако жена му познава Мак и момчетата, непременно ще ги хареса. Накрая легна на пода и заспа, сврял глава между кученцата. Мак и момчетата си наляха още по една глътчица и го изгледаха сериозни.

— Той ми даде тая кана уиски, нали? — попита Мак. — Вие чухте ли го?

— Разбира се, че ти я даде — потвърди Еди, — чух го.

— Даде ми и кученце, нали?

— Да, и кученце. Избери си от сюрията. Всички го чухме. Защо питаш?

— Никога не съм обирал пияните и няма да ги обирам — каза Мак. — А сега, да се махаме оттук! Ще се събуди, ще му е чоглаво и за всичко ние ще излезем виновни. Повече тук не ми се стои. — Мак погледна обгорелите пердета, пода, лъснал от уиски и кучешки мръсотии, и тлъстата мазнина, която замръзваше но печката. Приближи кученцата, грижливо ги огледа, опипа им костите и мускулите, надникна в очите им, провери челюстите и си избра едно красиво нашарено женско с тъмночервена муцунка и бистри, тъмножълти очи. — Хайде с мен, миличко! — подвикна му той.

Духнаха лампата поради опасността от пожар. Когато напуснаха къщата, небето вече провиделяваше.

— Досега на по-приятна екскурзия не съм ходил — рече Мак. — Но през цялото време си виках да не се върне жена му и тръпки ме побиваха. — Кученцето квичеше в ръцете му и той го скри под палтото си. — Чудо човек! — допълни Мак, — само че трябва да го предразположиш. — И закрачи към мястото, където бяха оставили Форда. — Не бива да забравяме, че правим всичко това за Док. А нещата се нареждат и по всичко личи, че Док е момче с късмет.