Нора Робъртс
Омагьосана (13)

Глава 12

Роуън се питаше какво друго би могъл да й каже, което да я шокира или изненада. Беше й казал, че е магьосник, след това го бе доказал и някак я бе накарал да го приеме. Беше изтрил двадесет и седем години от обикновеното й мнение за себе си, като й каза, че и тя е магьосница. Беше го доказал. Тя не само го бе приела, но и бе доволна.

Какво още можеше да има?

Искаше й се да проговори, но той не каза нищо, докато вървяха под лунната светлина от нейното бунгало до неговото. Достатъчно дълго го познаваше, за да знае, че щом е изпаднал в такова мълчание, няма да каже нищо, докато не е готов.

Когато стигнаха бунгалото и влязоха вътре, нервите й вече бяха опънати до краен предел.

Това, за което се опитваше да не мисли и да не взема под внимание, бе факта, че той се умълча, след като му бе казала, че го обича.

— Толкова ли е сериозно? — Опита се да говори весело, но думите излизаха неравно и бяха близо до молба.

— За мен, да. Ти ще решиш какво означава за теб.

Отиде в спалнята и прекара пръсти по стената до камината. Отвори се врата, която тя не знаеше, че е там, към стая, която би се заклела, че не съществува.

От нея струеше мека светлина, бледа и хладна като лунната.

— Тайна стая?

— Не тайна — поправи я. — Лична. Влез, Роуън.

Влизането й бе знак на доверие към него. Подът бе каменен и гладък като огледало, а стените и тавана — дървени, силно полирани. Сянката й и светлината се отразяваха в тези повърхности и проблясваха като вода.

Имаше богато резбована и инкрустирана маса, а на нея — купа от дебело синьо стъкло, калаена чаша със столче, малко огледало, със сребърен гръб с богати спираловидни орнаменти и малка гладка аметистова дръжка.

Тя се зачуди какво виждаше той, като гледаше в него. Какво би видяла тя?

Вместо това се обърна и се загледа как Лиъм пали свещи, как пламъците им се издигат във въздуха, вече пропит с уханен дим.

Видя още една маса — малка кръгла повърхност върху прост пиедестал. Лиъм отвори кутията, която лежеше там и извади сребърен амулет на верижка. Задържа го за момент, сякаш преценяваше тежестта му и го постави долу с тих звън от допира на метал и дърво.

— Това… церемония ли е?

Той хвърли поглед към нея, а очите му бяха разсеяни, сякаш бе забравил, че е там. Но не я бе забравил. Не бе забравил нищо.

— Не. С много неща трябваше да се справяш, нали, Роуън? Помоли ме да не докосвам мислите ти, затова не мога да знам какво е в ума ти, какво мислиш за всичко това.

Нямаше намерение да я докосва, но внезапно откри, че пръста му гали бузата й.

— Голяма част от това виждам в очите ти.

— Казах ти какво мисля и какво чувствам.

— Така е.

Но ти не си ми казал, помисли и се извърна, защото това я нараняваше.

— Ще ми обясниш ли за какво е всичко това? — попита и проследи с пръст орнаментите по малкото огледало.

— Инструменти. Просто хубави инструменти — каза й. — Ще имаш нужда от някои собствени.

— Виждаш ли разни неща в огледалото?

— Да.

— Понякога не се ли страхуваш да гледаш? — Усмихна се едва и погледна към него. — Мисля, че аз бих.

— Това, което се вижда е… възможност.

Тя предпазливо го наблюдаваше. Идваше промяна. Не беше сигурна дали го казва женския й инстинкт или новооткритите й дарби. В стъклено ковчеже имаше още камъни — удивително съцветие от издигащи се копия, гладки кули, кълба с цвят на скъпоценни камъни.

Той я изчакваше — не от търпение, а защото не знаеше как да започне. Когато се обърна към него с нервно сплетени ръце и очи, пълни със съмнения, той нямаше какво да направи, освен да направи избор.

— Знаех, че ще дойдеш.

Нямаше предвид тук, в тази стая, тази нощ. Усети, че тя го разбра.

— Знаеше ли… какво ще стане?

— Възможности. Винаги има избор. Всеки от нас прави своя и му предстоят още много. Знаеш някои неща за наследството си и за моето, но не всичко. В моята страна, в семейството ми има традиция. Най-просто би било да го сравня с йерархия, макар да не е точно това. Все пак един от нас заема място като глава на семейството. За да ни води и да ни съветва. Да помага при уреждането на спорове, когато възникват такива.

Той още веднъж взе сребърния амулет и още веднъж го остави.

— Баща ти носи същия, но златен.

— Да, така е.

— Защото е глава на семейството?

Бърза е, помисли Лиъм. Беше глупаво от негова страна да го забрави.

— Такъв е, докато не реши да предаде задължението на друг.

— На теб.

— Традиция е амулетът да бъде предаден на най-голямото дете. Но винаги има избор, и от двете страни, и има… условия. За да го наследи, човек трябва да е достоен за него.

— Разбира се, че си.

— И трябва да го иска.

Усмивката й избледня и премина в объркване.

— Не го ли искаш?

— Не съм решил — пъхна ръце в джобовете си, преди отново да е взел амулета. — Дойдох тук, за да си дам време, да премисля и преценя. Изборът трябва да е мой. Няма да позволя съдбата да ме насилва.

Царственият му тон я накара да се усмихне отново.

— Не, не би позволил. Още една причина да се справиш добре с това. — Тръгна към него, но той вдигна ръка.

— Има и други изисквания. Ако има брак, трябва да е с партньор с елфска кръв и бракът трябва да е по любов, не по задължение. И двамата трябва да влязат в него по собствено желание.

— Това изглежда единственото правилно решение — започна и спря. Както бе казал Лиъм беше бърза. — Аз имам елфска кръв и току-що ти казах, че съм влюбена в теб.

— И ако те взема, изборът ми изчезва.

Този път й отне секунда. Беше казано толкова хладно — като леден меч в сърцето й.

— Твоят избор, разбирам. — Бавно кимна, докато вътрешно се бореше да събере разпилените парченца от сърцето си, жалките остатъци от гордостта. — А твоят избор включва да приемеш тази част от наследството си или да я отхвърлиш. Ти би приел това много, много сериозно, нали, Лиъм?

— Как бих могъл да не го приема сериозно?

— А съм просто една от тежестите на кантара — ни повече, ни по-малко. Просто трябва да решиш от коя страна да ме сложиш. Колко… неудобно за теб.

— Не е толкова просто — изстреля той в отговор, смутен от неочаквано острия й тон. — Това е моят живот.

— И моят — добави тя. — Каза, че си знаел, че ще дойда тук, но аз не знаех за теб. Така че в това отношение нямах избор. Влюбих се в теб в минутата, в която те видях, но ти бе подготвен, имаше си своя дневен ред. Знаел си, че ще се влюбя в теб.

Горчивото обвинение, запратено към него, го накара да се втренчи в нея.

— Грешиш.

— О, наистина ли? Колко пъти се вмъкна в мислите ми, за да видиш? Или дойде в дома ми като вълк, за да ме слушаш как бърборя? Без да ми дадеш избора, на който толкова много държиш. Знаеше, че отговарям на изискванията, затова си ме разглеждал, преценявал и размишлявал.

— Не знаех! — Изкрещя й, бесен, че действията му се оценяват като клонящи към измама. — Не знаех, докато не ми разказа за прабаба си.

— Разбирам. Значи до този момент или си си играел с мен, или си се опитвал да решиш да ме използваш като спасителен изход в случай, че решиш да се откажеш от позицията си.

— Това е абсурдно.

— Тогава внезапно си разбрал, че си имаш вещица. Искал си я — не се съмнявам, че си ме искал, а аз бях толкова лесна, направо жалка. Приех това, което ти реши да ми дадеш и бях благодарна.

Беше унизително да мисли за това сега, да си спомня как се втурна в ръцете му и му повери сърцето си. Довери му се.

— Ти ме интересуваше, Роуън. Интересуваш ме.

Бузите й бяха призрачно бледи под блещукащата светлина, а очите — тъмни и дълбоки.

— Имаш ли представа колко е обидно това? Знаеш ли колко е унизително да разбера, че си знаел, че съм влюбена в теб, докато си кроял планове и си правил избор? Какъв избор имах аз, какъв избор ми даде?

— Целия, който можах.

Тя бясно поклати глава.

— Не, този, който ти пожела — отвърна. — Знаеше точно колко бях уязвима, когато дойдох тук, колко изгубена.

— Знаех, да. Затова…

— И ми предложи възможността да работя с теб — прекъсна го. — Знаеше, че вече съм заслепена от теб, знаеше колко отчаяно се нуждая от нещо. После, когато на теб ти беше удобно, ми каза кой си, коя съм аз. Когато ти решиш, Лиъм, винаги когато ти решиш. И всеки път аз правех точно това, което ти очакваше да направя. Всичко е било просто още една игра.

— Не е вярно — ядосан, той хвана ръцете й. — Мислех за теб, адски много мислех за теб. И направих това, което мислех за правилно, което беше най-добро.

Внезапна сила се стрелна през пръстите й, по ръцете му с такъв гняв и мощ, че го запрати две стъпки назад. Той само я зяпна, шокиран до мозъка на костите си, че го е хванала толкова напълно неподготвен.

— По дяволите, Роуън, — ръцете му все още пареха от внезапния удар на волята й.

— Аз също няма да позволя да бъда насилвана. — Коленете й бяха омекнали от факта, че имаше не само умението, но и гнева да го блъсне със съзнанието си. — Това не го очакваше, това не е една от възможностите ти. Предполагаше се, че ще дойда тук с теб тази вечер, ще те изслушам, след това ще скръстя ръце, ще склоня глава като една малка тиха мишка, каквато съм, и ще оставя всичко на теб.

Очите й бяха яркосини, лицето й вече не бе бледо, а зачервено от гняв и за негово раздразнение — невероятно красиво.

— Не точно — каза той с достойнство. — Но зависи от мен.

— Зависи, друг път. Трябва да решиш какво искаш, вярно е, но не очаквай да стоя покорно, докато ти решиш да ме избереш или разкараш. Винаги другите са вземали решения вместо мен, избирали са пътя, по който да върви живота ми. Ти не направи ли същото?

— Аз не съм родителите ти — изстреля той. — Или твоя Алън. Обстоятелствата са съвсем различни.

— Каквито и да са обстоятелствата, ти държеше контрола и ме направляваше. Няма да го търпя. Бях обикновена — думите се изтръгнаха от нея, от сърцето й. — Не би го разбрал, никога не си бил обикновен. Но аз да, цял живот. Няма отново да бъда обикновена.

— Роуън, — ще опита спокойно, каза си. Ще опита с разум. — Исках за теб само това, което ти искаше за себе си.

— А това, което аз исках най-много, бе да ме обичаш. Само мен, Лиъм, каквато и да съм. Не си позволих да го очаквам, но го желаех. Грешката ми беше, че пак не помислих достатъчно за себе си.

Сълзите, блеснали в очите й, го трогнаха.

— Не плачи, Роуън. Никога се съм искал да те нараня. — Взе ръката й и тя я остави просто да лежи в неговата.

— Сигурна съм, че не си искал — каза тихо. Силата на гнева й бе отминала. Сега усещаше единствено умора. — Това само прави нещата още по-тъжни. И мен — още по-жалка. Казах ти, че те обичам — в гласа й все още се усещаха сълзите. — И знаеш, че е така. Но не можеш да кажеш, не можеш да решиш дали това… те устройва.

Преглътна сълзите и потърси дълбоко в себе си гордостта, до която рядко прибягваше.

— О тук нататък сама ще решавам съдбата си. — Издърпа ръката си от неговата и се изправи. — А ти твоята.

Обърна се към вратата и движението сякаш го заля с нова, объркваща вълна от паника.

— Къде отиваш?

— Където искам. — Погледна назад. — Бях ти любовница, Лиъм, но никога твой партньор. — Тихо въздъхна, гледайки го под променливата светлина. — Сърцето ми беше в ръцете ти — прошепна. — А ти не знаеше какво да правиш с него. Мога да ти кажа и без кристална топка, и без дарба, че никога няма да имаш друго като него.

Докато тя се отдалечаваше, той разбра, че това бе не просто пророчество, бе истина.

Отне й седмица да се оправи с практическите въпроси. Сан Франциско изобщо не се бе променил през месеците, когато бе отсъствала, нито през дните след като се върна. Но тя се бе променила.

Сега можеше да гледа през прозореца към града, защото най-сетне бе разбрала, че не мястото я бе тревожило, а нейното присъствие в него. Съмняваше се, че някога отново ще живее тук, но поне можеше спокойно да погледне назад и да намери спомени — и добри, и лоши. Животът се състоеше и от двете.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, Роуън? — попита Белинда. Тя бе грациозна жена с черна, къса като на фея коса и очи като зелена мъгла.

Роуън вдигна поглед от багажа, който опаковаше и го насочи към загриженото лице на Белинда.

— Не, но така или иначе ще го направя.

Роуън се е променила, помисли Белинда. Със сигурност бе по-силна и много наранена. Загриза я усещане за вина.

— Чувствам се някак отговорна.

— Не — каза Роуън твърдо и прибра един пуловер в куфара. — Не си отговорна.

Белинда неспокойно тръгна към прозореца. Спалнята вече бе почти празна. Знаеше, че Роуън е раздала много от вещите си, а други е оставила на склад. На сутринта щеше да си е тръгнала.

— Аз те изпратих там.

— Не, аз попитах дали може да използвам бунгалото ти.

Белинда се обърна.

— Можеше да ти кажа някои неща.

— Не трябваше… разбирам това, Белинда.

— Ако знаех, че Лиъм ще бъде такъв задник, аз… — спря и се намръщи. — Трябваше да знам, познавала съм го цял живот. По-упорит, дебелоглав и дразнещ мъж от него още не се е родил — въздъхна. — Но в същото време е мил, а упоритостта му идва от загриженост.

— Няма нужда да ми обясняваш какъв е. Ако ми се беше доверил, ако бе повярвал в мен, нещата можеха да са различни. — Извади последните дрехи от шкафа и ги сложи на леглото. — Ако ме беше обичал, всичко щеше да е различно.

— Сигурна ли си, че не те обича?

— Реших, че единственото, в което мога да бъда сигурна, съм аз самата. Това бе най-трудният и най-ценен урок, който научих, докато не бях тук. Искаш ли тази блуза? Никога не ми е отивала.

— Цветът е по-скоро мой тип, отколкото твой. — Белинда се приближи и сложи ръка на рамото на Роуън. — Говори ли с родителите си?

— Да. Е, опитах. — Роуън замислено сгъна един панталон и го прибра. — В известен смисъл мина по-добре, отколкото очаквах. В началото бяха разстроени и объркани, че заминавам и се отказвам от преподаването. Естествено, опитаха се да изтъкнат трудностите, последствията.

— Естествено — повтори Белинда достатъчно сухо, че да накара Роуън да се усмихне.

— Не могат другояче. Но говорихме дълго. Знаеш ли, не мисля, че някога преди сме говорили по този начин. Обясних им защо заминавам, какво искам и защо… е, не съвсем изцяло.

— Не попита ли майка си за произхода си?

— На края не можах. Споменах баба си, наследството и как да си кръстен на някого се оказва толкова… подходящо. Майка ми го подмина. Не — поправи се Роуън с въздишка, — отряза ме. Сякаш го е блокирала, ако изобщо някога наистина го е знаела или подозирала. Това, което тече в моята кръв и в нейната, просто не съществува в нейния свят.

— И ти остави нещата така?

— Защо да я насилвам за нещо, което я кара да се чувства неудобно или нещастна? — Роуън вдигна ръце. — Аз съм доволна, така че това е достатъчно. Какъв би бил смисъла да настоявам да премахна бариерата, която е издигнала, каквато и да е тя?

— Никакъв. Постъпила си правилно, за себе си и за майка си.

— В края на краищата това, което има значение е, че родителите ми разбраха, доколкото могат, решенията, които съм взела. Защото в крайна сметка искат единствено да бъда щастлива.

— Те те обичат.

— Да, може би повече, отколкото някога съм вярвала. — Усмихна се. — Донякъде помага и факта, че Алън се среща с друга — учителка по математика. Майка ми най-накрая си призна, че ги е канила на вечеря и са изглеждали очарователни заедно.

— Ще им пожелаем всичко хубаво.

— Желая им всичко най-хубаво. Той е добър човек и заслужава да бъде щастлив.

— Както и ти.

— Права си. — След един последен оглед, Роуън затвори куфара. — И възнамерявам да бъда. Развълнувана съм, Белинда, нервна, но развълнувана. Да отида в Ирландия просто така. С еднопосочен билет… — Притисна ръка към неспокойния си стомах. — Без да знам дали ще остана, или ще си тръгна, или какво ще правя. Вълнуващо е.

— Първо ще отидеш в замъка Донован в Клар? Да видиш родителите на Моргана, Себастиян и Ана?

— Да. Оценявам това, че се свърза с тях и те ме поканиха да остана.

— Ще ги харесаш, те теб също.

— Надявам се. А и искам да науча повече. — Роуън се втренчи в пространството. — Много искам да се науча.

— Тогава ще го направиш. О, ще ми липсваш, братовчедке! — Белинда улови Роуън в силна прегръдка. — Трябва да вървя, преди да съм се разциврила. Обади ми се — нареди й и взе блузата, бързо напускайки стаята. — Пиши или свиркай с вятъра, но поддържай връзка.

— Добре. — Роуън я изпрати до вратата на празния апартамент и силно я прегърна за сбогом. — Пожелай ми късмет.

— Това и още повече. Бъди благословена, Роуън! — Вече подсмърчайки, хукна навън.

Хлипайки сама, Роуън затвори вратата и заключи. Тук вече нямаше нищо, помисли си. Нищо за правене. На сутринта тръгваше. Тръгваше по път, който не си бе и представяла. Имаше семейство в Ирландия, корени. Време беше да ги опознае, както и себе си.

Това, което вече бе научила, й даваше основата, върху която да надгражда.

И ако мислеше за Лиъм, ако копнееше за него, така да бъде. Можеше да живее с болка в сърцето, но не можеше… нямаше да живее с недоверие.

Почукването на вратата я изненада, после се усмихна. Белинда, предположи, не е съвсем готова да се сбогува.

Но жената на вратата бе непозната. Красива, елегантна в семпла тревисто зелена рокля.

— Здравей, Роуън, надявам се, че не те притеснявам.

Гласът — тази песен от ирландските хълмове. Очите — топли, дълбоки, златисти.

— Не, изобщо. Моля, влезте, госпожо Донован.

— Не бях сигурна, че ще бъда добре дошла. — Влезе и се усмихна. — След като синът ми се държа като такъв глупак.

— Радвам се да се запозная с вас. Съжалявам… не мога да ви предложа дори стол.

— Значи отпътуваш. Е, ще ти дам това като прощален подарък. — Извади кутия от резбовано ябълково дърво. — И като благодарност за рисунката на Лиъм. Вътре са кредите и пастелите, които искаше.

— Благодаря! — Роуън взе кутията, доволна, че има нещо, с което да занимава ръцете си. — Изненадана съм, че искате да ме видите, след като Лиъм и аз… след спора ни.

— О! — Жената махна презрително с ръка и се заразхожда из стаята. — Достатъчно съм спорила с него, за да знам, че противното е невъзможно. Главата му е твърда като тухла. Но сърцето му не е твърдо.

Въздъхна, когато Роуън извърна поглед.

— Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Няма нищо. — Роуън отнесе кутията до тесния плот, който отделяше дневната от кухнята. — Той ви е син и вие го обичате.

— Да, и то много. С недостатъците му и всичко останало — нежно положи длан на ръката на Роуън. — Той те е наранил и аз съжалявам за това. О, бих могла да го напердаша за това — отсече, а рязката смяна на настроението накара Роуън да се усмихне несигурно.

— Някога правила ли сте го?

— Да го напердаша? — Този път Ариана се разсмя, леко и свободно. — О, какъв избор има човек с Лиъм? Никога не е бил лесен. Момиче, от историите, които мога да ти разкажа, ще ти се изправи косата. Прилича на баща си, наистина и за секунда може да започне да раздава заповеди. Фин би казал, че е взел моя темперамент и щеше да е прав. Но ако жената няма здрав гръбнак и дух, мъжете ще я тъпчат.

Тя спря, изучавайки Роуън, и собствените й очи се напълниха със сълзи.

— О, ти още го обичаш. Не исках да поглеждам и да те обиждам. Но го виждам.

— Няма значение.

Преди да може да се обърне, Ариана хвана ръцете й и нетърпеливо ги стисна.

— Единственото, което има значение, е любовта и ти си достатъчно умна, за да го знаеш. Дойдох тук само като майка, единствено с правото на една майка и със сърцето на майка. Той страда, Роуън.

— Госпожо Донован…

— Ариана. Решението е твое, но трябва да го знаеш. Той също е наранен и му липсваш.

— Той не ме обича.

— Ако не те обичаше, нямаше да направи толкова много глупави грешки. Познавам сърцето му, Роуън, — каза го меко и с толкова простичка вяра, че Роуън усети как стомахът й е преобръща. — То е твое, ако го искаш. Не го казвам, защото искам да заеме мястото на баща си. В която и да се бе влюбил, тя щеше да бъде приета с радост. Не обръщай гръб на щастието си, само за да прегърнеш гордостта. Едното е студено без другото.

— Молите ме да отида при него.

— Моля те да се вслушаш в сърцето си. Нищо повече и нищо по-малко.

Роуън кръстоса ръце, разтърка раменете си и тръгна да обикаля празната стая.

— Още го обичам. Винаги ще го обичам. Може би част от мен го разпозна още на първата секунда. И сърцето ми падна в краката му.

— И той не го оцени както трябва, защото се страхуваше.

— Нямаше ми доверие.

— Не, Роуън, нямаше доверие на себе си.

— Ако ме обича… — само мисълта за това я разколеба, затова разтърси глава и когато се обърна, очите й бяха спокойни, а ръцете не трепваха. — Ще трябва да го каже. И ще трябва да ме приеме като равна. Няма да приема нищо по-малко от това.

Ариана се усмихна бавно и сладко.

— О, ще се справиш, Роуън Мъри, с него и със себе си. Ще се върнеш ли да провериш?

— Да. — Изпусна дъха, който бе задържала, без да осъзнае. — Ще ми помогнеш ли?

Вълкът препускаше през гората, сякаш се опитваше да надбяга нощта. Светлината на тънкия лунен полумесец бе слаба, но очите му бяха остри.

Сърцето му бе потиснато.

Рядко търсеше съня през нощта, тъй като сънищата идваха независимо колко силно се опитваше да ги отпрати. Тя винаги бе в тях.

Когато стигна скалите, отметна глава и започна да вика партньорката си. Докато звукът разсичаше тишината, той скърбеше за това, което толкова нехайно бе изгубил.

Опитваше се да вини нея и успяваше. Често. Каквато и форма да приемеше, мозъкът му винаги работеше трезво и откриваше дузина причини, малки и големи, да прехвърли на нея вината.

Бе твърде импулсивна, твърде прибързана. Бе изкривила мотивите му, логиката му. Нарочно. Бе отказала да види ясния разум във всичките му действия.

Но тази нощ тези мисли не успокояваха сърцето му. Обърна гръб на скалите, ядосан, че не може да спре да копнее за нея. Когато гласът прошепна любовта чака в главата му, той злобно изръмжа и го блокира.

Дебнеше из сенките. Подуши въздуха и отново изръмжа. Подуши Роуън — някакъв трик на съзнанието му, помисли, бесен от собствената си слабост. Тя го бе напуснала и това бе краят на историята.

След това видя светлината, златен проблясък между дърветата. Кехлибарените очи се присвиха, докато се движеше към кръга от камъни. Стъпи сред тях и я видя да стои в центъра. И замръзна.

Тя носеше дълга рокля с цвета на лунен прах, която се виеше около глезените й. Косата й бе разпусната, вееше се около раменете й, а в нея блестяха сребърни отблясъци от вплетените скъпоценни камъни. По китките и ушите й също имаше сребро.

На корсажа на роклята й лежеше амулет — овален лунен камък — в обков от ковано сребро.

Стоеше изправена и стройна зад огъня, който бе запалила. След това му се усмихна.

— Чакаш да те почеша зад ушите ли, Лиъм? — Видя бързия проблясък на гняв в очите му, но продължи да се усмихва.

Вълкът пристъпи напред и се превърна в мъж.

— Напусна без нито една дума.

— Мисля, че разменихме доста думи.

— А сега си се върнала.

— Така изглежда. — Тя изви вежда с репетирана хладина, въпреки че стомахът й се преобръщаше от нерви. — Носиш амулета си. Значи си решил.

— Да. Ще изпълня дълга си, когато времето дойде. И ти носиш своя.

— Моето наследство от прабаба ми. — Роуън сключи ръце около камъка и почувства как той успокоява нервите й. — Приех него и себе си.

Ръцете му горяха от желание да я докосне. Държеше ги леко присвити от двете си страни.

— Ще се върна в Ирландия.

— Наистина ли? — каза го безгрижно, сякаш това не значеше нищо за нея. — И аз планирам да пътувам за Ирландия на сутринта. Затова реших, че трябва да се върна и да довърша това.

— Ирландия? — Присви вежди. Коя бе тази жена — бе единствената му мисъл — толкова хладна, толкова уверена.

— Искам да видя откъде произхождам. Страната е малка — каза с небрежно свиване на рамене, — но достатъчно голяма, за да стоим далеч един от друг. Ако това искаш.

— Искам те обратно — думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Изсъска едно проклятие и пъхна свитите си в юмруци ръце в джобовете. Е, каза го, помисли си, унижи се с думите, с нуждата си. Всичко да върви по дяволите! — Искам те обратно — повтори.

— Защо?

— Защото… — Тя го объркваше. Извади ръцете си и ги прокара през косата си. — Защо мислиш? Ще заема мястото си в семейството и искам да си с мен.

— Едва ли е толкова просто.

Той понечи да отговори — нещо прибързано и твърде разгорещено — осъзна се и спря. Контролът му може да бе поразклатен — в името на Фин, само я погледни — но все още бе налице.

— Добре, нараних те. Съжалявам. Никога не съм го искал и се извинявам.

— Е, добре, ти съжаляваш. Позволи ми да се хвърля в ръцете ти.

Той примигна, силно шокиран от хапливия тон.

— Какво искаш да кажа? Направих грешка… повече от една. Не ми е приятно да го призная.

— Ще трябва, и то без заобикалки. Ти използва колкото време ти е необходимо, за да решиш дали подхождам на теб… и на целите ти. След като реши какви ще са тези цели. Когато не знаеше за родословието ми, преценяваше дали да ме вземеш и да се откажеш от дълг, който не бе сигурен, че искаш. А след като разбра, въпросът беше дали ти подхождам и дали ще ме приемеш.

— Не е толкова черно и бяло. — Той издиша, признавайки си, че понякога сивото между тях няма значение. — Но да, повече или по-малко. И в двата случая стъпката щеше да е голяма.

— За мен също — отвърна тя с горящи очи. — Но доколко се замисли за това?

Тя се извърна и той се втурна към нея, преди сам да е осъзнал, че се движи.

— Не си тръгвай!

Тя нямаше намерение да го прави, искаше само да успокои гнева си, но внезапното отчаяние в думите му я накара бавно да се извърне.

— За бога, Роуън, не ме напускай отново! Знаеш ли какво ми беше да дойда при теб онази сутрин и да разбера, че си заминала? Просто да те няма. — Той се извърна и потърка лицето си с ръце, докато се бореше с болката. — Няма те в къщата и все пак я изпълваш. Щях да те последвам, още там и тогава, да те довлека обратно при мен, където искам да бъдеш. Където имам нужда да бъдеш.

— Но не го направи.

— Не. — Обърна се към нея. — Защото бе права. Всички избори бяха мои. Този бе твой и аз трябваше да живея с него. Сега те моля да не ме напускаш отново, не ме карай да живея с този избор. Ти си важна за мен…

Всичко в нея й крещеше да отиде при него. Вместо това отново вдигна вежди.

— Важна съм за теб? Това са слаби думи за толкова голяма молба.

— Интересуваш ме.

— А аз се интересувам от кученцето на съседчето. Това не ме задоволява. Ако това е всичко…

— Обичам те! По дяволите, много добре знаеш, че те обичам! — Грабна ръката й, за да й попречи да тръгне. И жестът, и тонът бяха всичко друго, но не и любовни.

Тя някак успя да запази гласа си спокоен.

— Установихме, че нямам дарба да виждам, така че откъде да знам това, което не ми казваш?

— Сега ти казвам. По дяволите, жено, и да чуваш ли не можеш? — Контролът му се изплъзваше достатъчно, за да хвърчат искри във въздуха около тях. — Винаги си била ти, от самото начало. Казвах си, че не… че няма да е така, докато не реша. Убедих самия себе си, но никога не е имало друга, освен теб.

Вълнението от всичко това — думите, страстта зад тях, запалена в еднаква степен от сърцето и от гнева — се въртеше в нея като преливащи дъги. В момента, в който тя отвори уста да заговори, той пусна ръката й и започна да обикаля кръга също като любимия си вълк.

— И не ми харесва — хвърли й думите през рамо. — Не е казано, че трябва да ми харесва.

— Не. — Тя се зачуди защо се чувства доволна, а не обидена. И осъзна, че това й дава неочаквана и безразсъдно сладка власт над него. — Не, не трябва. Нито пък на мен.

Той се завъртя и я изгледа свирепо.

— Бях доволен от живота си, какъвто беше.

— Не, не беше — отговорът изненада и двама им. — Беше неспокоен, незадоволен и малко отегчен. Както и аз.

— Ти беше нещастна. А сега мислиш, че е трябвало да се възползвам от това. Да те нападна веднага, да ти кажа неща, които не бе подготвена да чуеш и да те отнеса в Ирландия. Е, не го направих и няма да се извинявам за това. Не бих могъл. Мислиш, че съм те измамил и може би е така.

Той сви рамене — царствено движение, което изкуши устните й да се извият в усмивка.

— Имаше нужда от време, както и аз. Когато дойдох при теб като вълк, то бе, за да те успокоя. Дойдох като приятел. И така те видях гола… и ми хареса. И защо не?

— Защо наистина — промърмори тя.

— Когато те любех в сънищата, и на двамата ни харесваше.

Тъй като това прозвуча като предизвикателство, тя просто наклони глава.

— Не мисля, че някога съм го отричала. И все пак изборът бе твой.

— Да, беше мой и бих го направил отново, дори само за да те докосвам с ума си. Не ми е лесно да призная, че те желая толкова, да ти кажа, че страдах без теб. Или да те помоля да ми простиш, че сторих това, което мислех за правилно.

— Още не си ми казал какво очакваш от мен от сега нататък.

— Достатъчно бях ясен по въпроса. — Объркване трептеше около него. — Искаш да те моля ли?

— Да — каза тя след момент на хладен размисъл.

Очите му станаха ярко златисти от изумление, след това потъмняха от нещо, което тя прие за гняв. Когато той тръгна към нея, коленете й затрепериха. С присвити очи, той падна на своите.

— Тогава ще го направя. — Взе изтръпналите й ръце. — Ще моля за теб, Роуън, ако това е необходимо, за да те имам.

— Лиъм…

— Ако трябва да се унизя, то поне ме остави да продължа — тросна се той. — Не мисля, че някога си била обикновена. Слаба дума, която не би могла да се отнася за теб. Това, което виждам в теб, е жена с нежно сърце — на моменти твърде нежно, за да мисли за себе си. Ти си жената, която желая. Желал съм и преди, но не съм се нуждаел. Имам нужда от теб. Ти си тази, която харесвам. Харесвал съм и преди, но не съм обичал. Обичам те! Моля се това да е достатъчно за теб, Роуън.

Тя остана безмълвна, но намери гласа си, когато сложи ръка на рамото му.

— Защо не помоли по-рано?

— Не ми е лесно да моля. Ако това е арогантност, значи съм такъв. По дяволите, моля те да ме приемеш такъв, какъвто съм. Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш.

Толкова по въпроса за молбите, помисли си и потисна една усмивка. Дори на колене, успяваше да изглежда арогантен, ако не и малко свиреп.

— Никога не съм казвала, че не те обичам. За повече ли ме молиш?

— За всичко. Моля те да ме приемеш с това, което съм и което ще правя. Да ми бъдеш жена, да напуснеш дома си, заради моя и да разбереш, че това е завинаги. Завинаги, Роуън. — Едва доловима усмивка се появи на устните му. — Вълците се събират за цял живот, аз също. Моля те да споделиш с мен този живот, да ми позволиш да споделя твоя. Моля те тук, в сърцето на този свещен кръг да ми принадлежиш.

Той притисна устни към ръцете й и ги задържа там, докато тя не усети как думите се превръщат в чувства, а те се преливат в нея като магия.

— Няма да имам друга, освен теб — прошепна той. — Ти каза, че съм държал сърцето ти в ръцете си и че никога няма да имам друго като него. Сега аз ти казвам, че ти държиш моето в своите ръце и ти се кълна, Роуън, че никога няма да имаш друго като него. Никой никога няма да те обича повече. Изборът е твой.

Тя го изучаваше — лицето му повдигнато към нейното, танцуващата по него светлина от огъня, който той я бе научил да създава. Нямаше нужда да вижда мислите му в момента. Всичко, което искаше бе там, в очите му.

Тя направи своя избор и подви колене, за да бъдат очите им на едно ниво.

— Ще те приема, Лиъм, както ще ме приемеш ти. И няма да допусна нищо по-малко от завинаги. Ще споделям живота, който ще съградим заедно. Ще ти принадлежа, както ти ми принадлежиш. Това е моят избор и моето обещание.

Завладян от емоции, той наведе глава към нейната.

— Боже, липсваше ми! Всеки час от всеки ден. Няма магия без теб. В нея няма сърце.

Покри устните й със своите, придърпа я и се олюля под напора на чувствата. Тя обви ръце около него, давайки отговор на всички въпроси.

— Бих могъл да се удавя в теб. — Той се изправи на крака, вдигна я високо и смехът й звънна, силен и чист, докато вдигаше ръце нагоре.

Звездната светлина заслепи очите й. Видя една падаща звезда, докато той се въртеше заедно с нея. Диря от злато и дъжд от сребро.

— Кажи ми пак! — заповяда. — Кажи ми сега! Точно сега!

— Обичам те. Сега… — Наведе се, докато устните им не се срещнаха отново. — И завинаги.

Тя го прегърна силно, сърце до сърце.

— Лиъм от рода Донован, — отпусна се назад и му се усмихна. Нейният принц, нейният магьосник. Нейният партньор. — Ще ми изпълниш ли едно желание?

— Роуън от рода О’Мара, трябва само да го изречеш.

— Заведи ме в Ирландия. Заведи ме у дома.

Удоволствие светна в очите му.

— Сега ли, a ghra? — Любов моя.

— На сутринта. — Придърпа го обратно към себе си. — Достатъчно скоро е.

Целунаха се на светлината на огъня, звездите блещукаха, а феите танцуваха в гората. В далечните хълмове свиреха празнични гайди и се носеха радостни песни.

Любовта вече не чакаше, бе намерила мястото си.