Нора Робъртс
Омагьосана (7)

Глава 6

Роуън наблюдаваше как пролетта разцъфва. И докато гледаше сякаш нещо вътре в нея се събуждаше за живот. Цъфтяха нарциси и анемонии. Малкото крушово дърво пред кухненския прозорец бе разтворило деликатните си бели цветове и танцуваше във вятъра.

Дълбоко в гората диви азалии се показваха, розови и бели, а напръстничетата бяха напъпили. Имаше и други, толкова много други и тя си обеща да си вземе книга за местните растения при следващото си посещение в града. Искаше да ги познава, да изучи навиците и имената им.

През цялото време имаше усещането, че тя самата разцъфва. Повече цвят ли имаше по лицето й? Чудеше се. Повече светлина в очите? Знаеше, че се усмихва по-често и се наслаждаваше на усещането как се извиват устните й без особена причина, докато вървеше, скицираше или просто седеше на верандата и четеше с часове в топлото.

Нощите вече не изглеждаха самотни. Когато идваше вълкът, тя му говореше, за каквото и хрумне. Когато не идваше, беше доволна да прекара вечерта в собствената си компания.

Не беше съвсем сигурна какво се е променило, само знаеше, че се е случило. И че други, по-големи промени предстоят.

Може би беше заради решението да не се връща в Сан Франциско и към преподаването, към практичния си апартамент на няколко минути пеш от дома на родителите й.

Беше внимателна с парите. Никога не бе имала слабост към колекционирането на вещи или пълненето на гардероба с дрехи или претенциозни ваканции. Към това се прибавяше малкото наследство, което беше получила от семейството на майка си. То бе внимателно инвестирано и плавно нарастваше през последните няколко години.

Щеше да е достатъчно за първа вноска за малка къща някъде.

На някое тихо и красиво място, мислеше си, докато стоеше на верандата с чаша димящо кафе, за да посрещне поредното утро. Трябваше да е къща, знаеше го. Повече нямаше да живее в апартамент. И трябваше да е в провинцията. Вече никога нямаше да е щастлива с хаоса на големия град. Щеше да има градина, която да засади сама — след като се научи как — и може би малък поток или езеро.

Трябваше да е достатъчно близо до морето, за да може да се разхожда до него, да слуша гласа му нощем докато заспива.

Може би, само може би, при следващото отиване до градчето ще посети някоя агенция за недвижими имоти. Просто да види какво се предлага.

Това беше толкова голяма стъпка — да избере място, да купи къща, да я обзаведе и поддържа. Усети, че върти края на плитката си около пръста си и нарочно спря. Беше готова за тази стъпка. Щеше да я направи.

Също и щеше да си намери работа, която я удовлетворява. Нямаше нужда от много пари. Щеше да е напълно доволна да се суети около някоя собствена малка къщичка, да я боядисва, поправя, да гледа как градината расте.

Ако намереше нещо наоколо, нямаше да се налага да напуска вълка. Или Лиъм.

Разтърси глава при тази мисъл. Никой от двамата не беше неин в края на краищата. Те бяха самотници, красиви същества, които не принадлежаха на никого. Бяха влезли в живота й и по някакъв начин го промениха. Въпреки че най-големите промени зависеха от нея.

 

 

Трите седмици, прекарани в малкото бунгало на сечището, я изпълниха с готовност да ги направи. Вече нямаше да се носи по течението. Нямаше просто да се чуди. Беше време за конкретни действия.

Едва доловимо движение, съзнанието й я накара да присвие очи и да наведе глава настрани, сякаш се опитваше да чуе нещо, прошепнато меко в далечината. Сякаш почти можеше да чуе някой тихо да вика името й.

Спомни си, че той й бе казал да отиде при него. Че ще знае кога е дошло времето. Е, нямаше по-подходящ момент от сегашния, когато беше в толкова решително настроение. А след посещението щеше да отиде до града и да се срещне с агента за недвижими имоти.

Той знаеше, че тя идва. Съзнателно ограничи контактите си с нея през изминалите няколко дни. Може и да не бе успял да стои съвсем настрани. Тревожеше за нея съвсем малко, мислеше си как стои сама…

Беше достатъчно лесно да я проверява, да отиде до вратата и да я накара да отвори. Не можеше да отрече, че му харесва начина, по който тя го приветстваше — навеждаше се да погали главата и гърба му или сгушваше лице във врата му.

Тя не се страхуваше от вълка, помисли той. Притесняваше се от него, само когато бе мъж.

Но свикваше и с мъжа и щеше да й се наложи да си има работа с него. Мислеше, че планът му е добър — и за двамата. Щеше да й даде възможност да изследва собствените си таланти и да осигури и на двама им време да научат повече един за друг.

Нямаше да я докосва отново докато това не стане. Обеща си го. Нямаше смисъл да започва нещо, което не може да довърши. В нощите, когато я взимаше в съзнанието си, тя оставаше сияеща и задоволена, а той — странно недоволен.

Но това я подготвяше за него, за нощта, когато щеше да превърне тези сънища в абсолютна реалност.

За нощта, когато ръцете, а не съзнанието му щяха да я покриват.

Мисълта за това завърза възел в стомаха му, мускулите му се стегнаха. Ядосан от реакцията си, той заповяда на съзнанието си да се прочисти, а на тялото — да се отпусне. И се ядоса още повече, когато силите му не успяха да потушат напрежението.

— Още не е дошъл денят, когато няма да мога овладея физическата си реакция към някаква хубава полувещица — процеди и се върна в бунгалото.

Проклет да е, ако стои на верандата, чакайки я като някакъв оглупял любовник.

Вместо това обикаляше и редеше нецензурни проклятия на галски, докато на вратата не се почука.

В необяснимо лошо настроение Лиъм отвори. Тя стоеше там, слънцето грееше зад нея, а доволна усмивка цъфтеше на лицето й. Косата й се вееше, излязла от постоянната плитка, а в ръката си държеше малко букетче цветя.

— Добро утро. Мисля, че това са горски теменужки, но не съм съвсем сигурна, трябва да си купя книга.

Тя му ги подаде и Лиъм усети как сърцето, което бе толкова решен да опази, подскочи в гърдите му. В очите й грееше невинност, бузите й бяха нежно порозовели. А в ръката й имаше горски цветя. Можеше само да я гледа втренчено. И да я желае. Когато той не отговори, тя отпусна ръка.

— Не харесваш ли цветя?

— Харесвам, да. Съжалявам, разсеях се. — В името на богинята, овладей се, Донован. Дори след тази заповед смръщването му ярко контрастираше с думите. — Заповядай, Роуън Мъри. Добре дошли, ти и твоите цветя.

— Ако съм дошла в лош момент — започна тя, но той вече отстъпваше назад, отваряйки подканващо вратата. — Мислех да се отбия, преди да отида до града.

— За още книги? — Той не затвори вратата, сякаш й оставяше път за бягство.

— Да, както и да поговоря с някого за недвижима собственост. Мисля да си купя нещо в района.

— Така ли? — Веждата му подскочи нагоре. — Това ли е мястото за теб?

— Така изглежда. Би могло да бъде. — Тя сви рамене. Все някъде трябва да е.

— И реши ли — как го каза — как ще се издържаш?

— Не съвсем — светлината в очите й леко се замъгли от тревога, — но ще реша.

Той съжали, че предизвика съмнението, появило се на лицето й.

— Имам идея по този въпрос. Ела в кухнята да намерим нещо, в което да сложим малките ти цветя.

— Ходил ли си в гората? Всичко е започнало да се разпуква и цъфти. Около бунгалото на Белинда има толкова невероятни цветя. Не познавам и половината от тях, нито пък тези около твоето.

— Повечето са съвсем обикновени и полезни за това-онова. — Изнамери малка синя ваза за теменужките, докато тя се надигаше да надзърне през кухненския прозорец.

— О, тук има още. Това билки ли са?

— Да, билки са.

— За готвене.

— За това. — Устните му се разтегнаха в усмивка докато поставяше деликатните стебла в стъкления съд. — За всякакви неща. Сега ще издирваш книга за билки ли?

— Вероятно — тя се засмя и се отпусна отново на пети. — Има толкова много неща, на които никога не съм обръщала внимание. Сега сякаш не мога да насмогна.

— И това включва теб самата. — Тя примигна.

— Предполагам, че е така.

— И… — той не можа да устои на удоволствието да си поиграе с края на плитката й — какво откри за Роуън Мъри?

— Че не е толкова неспособна, колкото мислех — погледът му се върна върху очите й и се изостри.

— И защо би мислила нещо подобно?

— О, нямам предвид за всичко. Знам как да уча и как да прилагам наученото на практика. Организирана и практична съм и имам добър ум. Но сякаш никога не знаех какво да правя с дребните неща и с наистина важните решения. С всичко останало се справях добре. Малките неща просто оставях, а големите… Винаги имах чувството, че трябва да правя това, което останалите мислят за правилно.

— Сега ще ти направя предложение за нещо, което би определила, като наистина голямо. Очаквам да постъпиш с него както ти искаш.

— Какво е?

— След малко — каза той и леко махна с ръка.

— Сега ела и хвърли един поглед на това, с което се занимавам.

Объркано го последва до офиса в съседство. Компютърът му бе включен, по скрийнсейвъра танцуваха луни, звезди и символи, които не можеше да разпознае. Той натисна един клавиш и се показа текст.

— Какво мислиш? — попита я и тя се наведе напред, за да прочете. Само след секунда се засмя.

— Мисля, че не мога да го прочета, прилича ми на комбинация от компютърни символи и някакъв чужд език.

Той сведе поглед и нетърпеливо въздъхна. Толкова се бе увлякъл в историята, че не се бе сетил. Е, това можеше да се поправи. Спря се секунда преди да махне с ръка и да оправи нещата, след това започна да натиска клавиши, докато редеше заклинанието наум.

— Ето — екранът потрепери, след това се оправи, а на него имаше нов текст. — Сядай и чети.

Тъй като нищо не би й доставило по-голямо удоволствие, тя изпълни молбата му. Само след няколко реда разбра.

— Това е продължение на Миор — развълнувано обърна лице към него. — Чудесно. Написал си още една. Завърши ли я?

— Ако я прочетеш, ще разбереш.

— Да, да — този път тя беше тази, която го отпрати с едно махване на ръката, и се настани, готова да се забавлява. — О! Отвлечена! Тя е била отвлечена и злият маг е направил заклинание да й отнеме силите.

— Магьосник — промърмори той, леко обиден. — Мъжкият вариант на магьосница е магьосник.

— Наистина ли? Е… Той е заключил всичките й дарби във вълшебно сандъче. Защото е влюбен в нея, нали?

— Моля?

— Трябва да е — настоя Роуън. — Бренда е толкова красива и изпълнена със светлина. Той я е пожелал и това е неговия начин да я принуди да му принадлежи.

Лиъм замислено пъхна ръце в джобовете си.

— Мислиш ли?

— Трябва да е така. Да, ето го и хубавия маг, искам да кажа магьосник, който ще се бори със злия, за да спечели сандъчето със силите й. Прекрасно е.

Тя почти опря нос до екрана, ядосана, че не се е сетила да си вземе очилата за четене.

— Виж само всички тези капани и заклинания, с които трябва да се пребори, за да стигне до нея. След това я освобождава, но тя не може да прави магии, за да му помогне. Има само ума си — мърмореше Роуън, очарована от историята. — Те ще се изправят пред всичко това заедно, ще рискуват да бъдат унищожени. Уау, Долината на Бурите. Звучи злокобно, страстно. Това й липсваше на първата част.

Лиъм я зяпна, по-скоро изненадан, отколкото обиден.

— Моля?

— Имаше такива прекрасни вълшебства и приключения, но никаква романтика. Толкова съм доволна, че този път си я добавил. Райлън лудо ще се влюби в Бренда и тя в него, докато работят заедно и се изправят срещу всички тези опасности.

Очите й блестяха, когато се облегна назад и ги обърна към Лиъм.

— След това, когато победят злия магьосник и намерят сандъчето, тяхната любов трябва да е тази, която да развали заклинанието, да го отвори и върне силите на Бренда. И така ще заживеят щастливо.

Тя се усмихна колебливо срещу безизразния му поглед.

— Нали?

— Да — след някои промени в историята, реши той. Но това беше негова задача и то за по-късно. В името на Фин, жената имаше право. — Какво мислиш за вълшебните дракони в Земята на Огледалата?

— Вълшебни дракони?

— Ето — той се наведе и намери тази част с мишката. — Прочети това — каза й и дъхът му топло погали като с перце бузата й. — И ми кажи какво мислиш.

Опита да се концентрира, за да успокои бързото препускане на пулса си и послушно се фокусира върху думите и зачете.

— Великолепно. Просто великолепно. Направо ги виждам как летят на гърба на дракона над червените води на морето и покритите с мъгла хълмове.

— Сериозно? Покажи ми как ги виждаш. Нарисувай ми ги. — Той извади скицника й от чантата. — Не си ги представям ясно.

— Не можеш? Не зная как си могъл да го напишеш, без да си ги представиш. — Тя взе молив и започна да рисува. — Драконът трябва да е величествен. Свиреп и красив, с невероятни златни криле и очи като рубини. Висок, елегантен и мощен — мърмореше тя, докато рисуваше. — Див и опасен.

Това беше точно, което той търсеше, забеляза Лиъм, докато рисунката оживяваше под ръката й. Не опитомен домашен любимец, не пленен странник. Беше го уловила съвсем точно: горда, свирепа глава, дълго, мощно тяло с широк размах на крилете, плющяща опашка, усещане за могъщо движение.

— Направи още една — той нетърпеливо откъсна първата рисунка и я остави настрана. — На морето и хълмовете.

— Добре — тя нахвърли груба скица, която да му помогне да визуализира по-добре историята си. Затвори очи за момент и извика образа в съзнанието си — необятното, бушуващо море с надигащи се вълни, назъбените скали, които блестяха в сребърно сред виещите се мъгли, слънчевата светлина, позлатяваща очертанията им и тъмната сянка на планините зад тях.

Когато беше готова, той отново откъсна страницата и поиска още една. Този път на Илард — злия магьосник. Тя наистина се забавляваше с това, усмихваше се на себе си докато рисуваше. Реши, че трябва да е красив. По някакъв жесток начин. Не гном с пъпчасало лице и сплъстена коса, а висок, елегантен мъж с вееща се коса и коварни тъмни очи. Облече го в роба и реши, че трябва да е червена, като на принц.

— Защо не го направи грозен? — попита я Лиъм.

— Защото не е. Ако беше, щеше да изглежда, че Бренда го отхвърля, заради външния му вид. А не е така — тя отхвърля сърцето му, тъмнината му, която личи в очите му.

— А героят — той би бил по-красив.

— Разбира се. Бихме го очаквали, дори изисквали. Но няма да е някой по момичешки хубав мъж с къдрава руса коса. — Завладяна от историята, тя сама откъсна страницата и започна нова рисунка. — Ще бъде висок, тъмен и също опасен. Със сигурност смел, но не без недостатъци. Харесвам героите ми да са естествени и човечни. И все пак е рискувал живота си за Бренда. Най-вече заради честта си, но и от любов.

Тя се облегна и леко се засмя.

— Малко прилича на теб — коментира. — Но защо не? Историята е твоя. В края на краищата всеки иска да е герой в собствената си история — тя му се усмихна. — А историята е чудесна, Лиъм. Може ли да прочета останалото?

— Още не — трябваше да направи някои промени, помисли си и изключи екрана.

— О — в гласа й имаше разочарование и това се понрави на егото му. — Само искам да видя какво става, когато отлитат от Земята на Огледалата.

— Тогава ще трябва да приемеш предложението ми.

— Предложение?

— За работа. Направи рисунките. Всичките. Това е доста работа, тъй като нивата са сложни. Ще имам нужда от голямо количество рисунки за графиките и не е лесно да ме задоволи човек.

Тя вдигна ръка. Искаше да го спре, да си даде време да си върне гласа.

— Искаш да нарисувам историята?

— Не е нещо просто. Ще имам нужда от стотици рисунки, всички сцени и гледни точки.

— Нямам никакъв опит.

— Нима? — той вдигна скицата на дракона.

Тези просто ги нахвърлих — настоя тя и се изправи изплашено. — Не мислех.

— Така ли става? Интересно. Добре тогава, не мисли, само рисувай.

Тя не успяваше да успокои дишането си.

— Не може да си сериозен.

— Много съм сериозен — поправи я и остави рисунката. — А ти беше ли сериозна, когато каза, че искаш да се занимаваш с това, което те прави щастлива?

— Да. — Тя несъзнателно потъркваше с ръка сърцето си.

— Тогава работи с мен по това, ако ти харесва. Ще печелиш добре. Заветът на Донован ще се погрижи за това. Зависи от теб, Роуън.

— Почакай, просто почакай. — Вдигна ръка, обърна се и отиде до прозореца. Небето все още бе синьо, гората — все така зелена. Вятърът духаше все така равномерно.

Само нейният живот се променяше. Ако го позволеше.

Да се издържа с това, което обича да прави? Да го използва свободно и с удоволствие и да получава в замяна всичко, от което има нужда? Възможно ли бе? Можеше ли да е истина?

Едва сега осъзна, че чувството, което гореше гърлото й и кипеше в кръвта й не бе паника. Беше вълнение.

— Сериозно ли говориш? Мислиш ли, че рисунките ми ще пасват на историята ти?

— Иначе нямаше да го кажа. Изборът е твой.

— Мой — каза тя тихо, сякаш въздъхна. — Тогава, да, много би ми харесало — гласът й беше бавен, замислен. Но когато осъзна пълния смисъл на предложението му се завъртя, а очите й заблестяха. Той виждаше малките сребърни светлинки. — Би ми доставило удоволствие да работя с теб по това. Кога започваме?

Той пое протегнатата й ръка и твърдо я стисна в своята.

— Току-що го направихме.

По-късно Роуън празнуваше в собствената си кухня с чаша вино и препечен сандвич със сирене и се опитваше да си спомни дали някога е била по-щастлива.

Не мислеше, че е била.

Така и не стигна до града за книги и търсене на къща, но и това щеше да стане. Вместо това бе поставила началото на нова кариера, която я изпълваше с трепет.

Сега имаше възможност, истинска, осезаема възможност за нова посока.

Не че щеше да е лесно с Лиъм Донован. Дори напротив, реши тя, докато облизваше сиренето от пръста си. Той беше изискващ, на моменти арогантен и много, много голям перфекционист.

Беше направила половин дузина скици на гноми от Фърт, преди той да одобри една.

А одобрението му, спомни си, представляваше изсумтяване и кимване.

Е, тя нямаше нищо против. Не искаше да бъде потупвана по главата, нито имаше нужда от възторжени похвали. Оценяваше факта, че той очакваше от нея да се справи добре, че вече бе приел, че ще са добър екип.

Екип. Тя направо можеше да прегърне тази дума. Това я правеше част от нещо. След всички тези години, в които тихо мечтаеше, сега разказваше истории. Не с думи, никога не намираше точните думи. С рисунки. С това, което обичаше най-много и за което през годините бе убедила сама себе си, че е само хоби и нищо повече.

Сега това бе нейно.

Все пак, тя бе практична жена. Щеше да остави удоволствието настрана и да стигне до основното, да договори с него условията. Жалко, че не беше достатъчно умна да прикрие чистото си удивление при сумата, която той каза, че ще й плати за работата.

Сега щеше да си получи къщата, помисли си и с радостен кикот си наля втора чаша вино. Щеше да си купи повече художествени принадлежности, още книги. Щеше да намери чудесни антични мебели, с които да обзаведе новия си дом.

И да заживее щастливо, помисли и вдигна тост. Сама.

Отърси се от леката болка. Свикваше да е сама. Харесваше й. Може би още чувстваше леко привличане към Лиъм, но разбираше, че не трябва да му се поддава, щом ще работят заедно.

Той със сигурност не й бе дал знак, че желае някаква по-лична връзка. Това нараняваше леко гордостта й, но и с това бе свикнала.

Беше си паднала сериозно по капитана на отбора по дебати в последната си година в гимназията. Ясно си спомняше пърхането и трепетите, които се появяваха всеки път, когато го погледнеше. И как нещастно си пожелаваше да е по-отворена, по-бляскаво красива, по-уверена, като момичето, с което той бе започнал да ходи сериозно.

След това в колежа в курса по английски имаше един поет със сантиментални очи и мрачен поглед към живота. Когато накрая, след почти цял семестър, бе обърнал трагичните си очи към нея, тя бе паднала като зрял плод от клона.

Не съжаляваше за това, въпреки че след две кратки седмици той бе обърнал същите трагични очи към друга жена. В края на краищата бе получила две седмици романс като от приказка и бе отдала девствеността си на мъж с някаква чувствителност, ако не моногамност.

Не след дълго осъзна, че не го е обичала. Беше обичала представата за него. След това нехайния начин, по който я бе отхвърлил, вече не я нараняваше толкова.

Мъжете просто не я намираха… завладяваща, реши тя. Мистериозна или секси. А за съжаление тези, които най-много я привличаха, бяха точно такива.

А Лиъм бе всичко това и повече.

Разбира се, съществуваше Алън, спомни си тя. Сладкият, стабилен, разумен Алън. Макар да го обичаше, бе осъзнала веднага след като станаха любовници, че с него никога няма да изпита диво вълнение, разяждаща нужда или прилив на копнеж.

Бе опитала. Родителите й го бяха приели и изглеждаше логично тя постепенно да се влюби и да си устрои живота с него.

Не бе ли мисълта за този удобен живот, тази, която накрая я уплаши достатъчно, за да я накара да избяга?

Сега можеше да каже, че е била права да го направи. Щеше да е грешка да се задоволи с по-малко от… всичко. С по-малко от това, което откриваше сега. Собственото си място и нужди, недостатъците и талантите си.

Те не биха разбрали, още не. Но след време щяха да разберат. Бе сигурна. След като се установи в собствен дом, със собствена кариера, щяха да го видят. Може би, щяха дори да се гордеят с нея.

Тя хвърли поглед към телефона, замисли се и след това поклати глава. Не, още не. Нямаше да се обажда на родителите си и да им казва какво прави. Не още. Не искаше да чува съмнението, загрижеността, внимателно прикритото нетърпение в гласовете им и да разваля момента.

Моментът бе толкова хубав. Затова, когато чу почукването на вратата, скочи. Беше Лиъм, трябваше да е Лиъм. Това бе чудесно. Беше й донесъл още работа и можеше да седят в кухнята и да обсъждат, да се забавляват.

Щеше да направи чай, помисли си, докато бързаше през бунгалото. Чаша и половина вино бе достатъчно, ако искаше умът й да е абсолютно бистър. Хрумнала й бе още една идея за Земята на Огледалата и отражението на червеното море, докато се връщаше вкъщи.

Отвори вратата, нетърпелива да му каже. Радостната й приветствена усмивка се превърна в чист шок.

— Роуън, не трябва да отваряш вратата, без преди това да видиш кой е. Прекалено си доверчива.

Пролетният вятър подухваше зад гърба на Алън, докато той прекрачваше прага.