Нора Робъртс
Омагьосана (3)

Глава 2

Търсенето на вълка се превърна в навик за Роуън през следващите няколко дни. Виждаше го да стои на края на гората най-често сутрин или точно преди здрач.

Гледа къщата, мислеше си тя. Гледа мен.

Осъзна, че е разочарована, когато не го види сутрин. Толкова, че започна да оставя храна навън с надеждата да го примами по-близо, да го направи редовен посетител в своя малък свят.

Доста мислеше за него. Почти всяка сутрин се будеше с избледняващи отблясъци на сънища на ръба на съзнанието си. Сънища, в които той седеше до леглото й, докато спеше, а тя понякога се надигаше, колкото да се протегне, да погали меката, копринена козина и да почувства силните очертания на мускулите по гърба му.

А сега и мъже — в сънищата й вълкът се преплиташе с образа на съседа й. В тези сутрини тя се събуждаше, трепереща от болезнена възбуда, която я объркваше и притесняваше.

Когато можеше да разсъждава логично, си напомняше, че Лиъм Донован е единственото човешко същество, което е виждала най-малко от седмица. Като представител на своя вид, той бе впечатляващ и прекрасен модел за еротични сънища.

Все пак предпочиташе да мисли за вълка, измисляше история за него. Харесваше й да си представя, че е неин пазител, защитава я от всички зли духове, които живеят в гората.

Прекарваше повечето от времето си в четене или рисуване, или правеше дълги разходки. Опитваше се да не мисли, че е почти време за обещаното седмично обаждане до родителите й вкъщи.

Често чуваше музика, докато се скиташе в гората или през прозорците на бунгалото. Гайди и флейти, камбани и цигулки. Веднъж се чу песен на арфа, толкова сладка и чиста, че в гърлото й заседнаха сълзи.

Беше се отдала на този мир, самота и липса на изисквания към времето и вниманието й, но имаше моменти на толкова остра самота, че изпитваше болка. Дори когато я връхлетеше нуждата да чуе друг глас и човешка компания, не можеше да събере кураж и да намери разумно извинение да потърси Лиъм.

За да му предложи чаша кафе, помисли си, докато гледаше как падаше здрач над дърветата, а от вълка нямаше и следа. Или топло ядене. Разговор, може би, замисли се тя, докато разсеяно въртеше края на плитката си.

— Никога ли не му става самотно? — зачуди се. — Какво прави по цял ден, по цяла нощ?

Задуха вятър и в далечината се чу гръмотевица. Задава се буря, помисли тя и отвори вратата, за да влезе малко хладен въздух. Вдигна поглед към тъмните облаци, които се събираха по небето и видя отблясъка от далечна светкавица.

Помисли си, че би било чудесно да спи, докато дъждът ромоли по покрива. Дори по-добре да се свие в леглото с книга в ръка и да чете през половината нощ, докато вятърът вие, а дъждът бушува.

Тя вдигна поглед с усмивка и се взря директно в блестящите очи на вълка.

Направи крачка назад и се спъна с ръка на гърлото, а пулсът й бумтеше. Беше застанал на половината разстояние до гората. Никога не бе идвал толкова близо. Тя нервно изтри ръце в дънките си и внимателно пристъпи на верандата.

— Здравей — леко се засмя, но задържа едната си ръка на дръжката на вратата. За всеки случай. — Толкова си красив — промърмори, а той стоеше неподвижно като каменна статуя. — Всеки ден те търся. Никога не ядеш храната, която оставям. И никой друг не го прави. Не съм много добра готвачка. Все ми се иска да се приближиш.

Пулсът й започна да се успокоява и тя леко се приведе.

— Няма да те нараня — промърмори. — Четох доста за вълците. Не е ли странно, че съм си донесла книга за теб? Дори не си спомням да съм я опаковала, но пък донесох толкова книги. Аз не би трябвало да съм ти интересна — каза тя с въздишка. — Би трябвало да бягаш с глутницата, с партньорката си.

Тъгата се появи толкова внезапно и остро, че тя затвори очи.

— Вълците са партньори за цял живот — каза тихо, после подскочи при блясъка на светкавицата, последван от разтърсващ гръм.

Сечището бе празно. Черният вълк бе изчезнал. Роуън отиде до люлката на верандата, седна, подви крака под себе си и загледа в проливния дъжд.

Той мислеше за нея твърде много и твърде често. Това го вбесяваше. Лиъм се гордееше със своя самоконтрол. Когато човек имаше сила, с нея трябваше да върви и контрол. Неконтролираната сила можеше да покварява. Можеше да унищожава.

От раждането си бе научил отговорностите, както и предимствата си. Даровете и проклятията си. Самотата бе неговия начин да избяга от всичко това, поне за кратко.

Знаеше твърде добре, че никой не може да избяга от съдбата си.

Очакваше се синът на принцовете да приеме своята.

Сам в бунгалото, той мислеше за нея. За начина, по който го бе погледнала, когато се появи на сечището. Страхът танцуваше около нея, дори когато излезе навън.

В нея имаше такава сладост, това го привличаше, въпреки че се бореше да стои настрана. Тя си мислеше, че го успокоява, че го оставя да свикне с нея, като му оставя храна. Като му говори с този тих глас, потрепващ нервно.

Чудеше се колко други жени, сами в този напълно див край, биха имали куража или желанието да говорят на един вълк, а още по-малко да го успокояват.

Тя мислеше, че е страхливка — той се бе докоснал до съзнанието й нежно, но достатъчно, за да прочете мислите и. Тя нямаше и представа какво има вътре в нея, не беше го изследвала, нито й е било позволено.

Силно усещане за семейство, невероятна лоялност и много ниско самочувствие.

Той поклати глава, отпи от кафето и се загледа в усилващата се буря. Какво в името на Фин трябваше да прави с нея?

Ако трябваше само да я тласне леко, за да открие себе си и собствените си сили, това би било… интересно, предположи той. Задачата можеше и да му достави удоволствие. Но знаеше, че става въпрос за много повече.

Беше му показано достатъчно, за да се разтревожи.

Ако тя му бе изпратена и той я приемеше, решението, до което трябваше да стигне и заради което бе напуснал дома и семейството си, щеше да бъде взето вместо него.

Тя не беше от неговия вид.

И все пак се надигаха нужди. Все пак бе прекрасна жена, крехка, малко изгубена. Тези нужди щяха да са съвсем естествени, особено след дълга самоналожена изолация.

Мъж желае жена.

Но нуждите бяха по-дълбоки, по-силни и изискващи, отколкото бе имал преди или би искал да има. Когато чувствата са прекалено силни, контролът се изплъзва. Без контрол нямаше избор. Беше си взел тази година, за да направи избор.

И все пак не можеше да стои настрана от нея. Сметна, че е бил достатъчно мъдър да стои далеч от нея в човешка форма — поне докато е будна и с ясно съзнание. Нещо го теглеше към нея — да я гледа, да слуша съзнанието й. Или да седи сам в тази стая, да гледа огъня и да изучава лицето й в пламъците.

Любовта чака.

Той стисна зъби, остави с трясък порцелановата чаша на дървената повърхност и прошепна:

— По дяволите! Ще се справя с това, с нея. Когато реша. По моя си начин. Оставете ме на мира.

Отражението му в стъклото на тъмния прозорец избледня и бе заменено от жена с буйна златна коса и очи със същия наситен цвят, която меко се усмихваше.

— Лиъм, — каза тя. — Упорит си и винаги си бил такъв.

Той повдигна вежда.

— Лесно е, майко, когато се учиш от най-добрите.

Тя се засмя, очите й блестяха в тъмнината.

— Вярно е, ако говориш за баща си. Бурята започва, а тя е сама. Така ли ще я оставиш?

— Така е най-добре и за двама ни. Тя не е една от нас.

— Лиъм, когато си готов, ще надникнеш в нейното сърце и в своето. Довери се на това, което откриеш. — Тя въздъхна, знаеше, че синът й ще следва собствения си път, както винаги. — Ще предам поздрави на баща ти.

— Направи го. Обичам те.

Образът й избледня и светкавица раздра небето, сякаш копие прониза земята. Не остави следа или изгаряне, въпреки че я последва гръм. Лиъм разбра, че това е бащиния му начин да потвърди думите на майка му.

— Добре тогава. По дяволите! Ще погледна и ще видя как се справя с бурята.

Той се обърна, концентрира се и махна с ръка с пръст, насочен към студената камина. Огън пламна, въпреки че нямаше цепеници или подпалки, които да горят.

— Пламък блещука, гръм загърмя. Как се справя жената сама? Огън поспри и нека видя. Тъй ще бъде, нека стане.

Той пъхна ръце в джобовете си, а пламъците се укротиха, застинаха. На фона на хладната златна светлина се раздвижиха сенки, разделиха се и се разтвориха пред него.

Видя я със свещ в ръка в тъмното. Лицето й бе бледо на фона на трептящата светлина, а очите — широко отворени. Тършуваше из чекмеджетата в кухнята си и по навик си говореше. Подскочи като подплашена сърна, когато следващата светкавица раздра нощта.

За това не беше помислил, призна си Лиъм и с чувство на безсилие, което рядко се появяваше, прокара ръка през косата си. Нямаше ток, тя бе сама в тъмното и бе уплашена почти до смърт. Белинда не й ли беше казала как работи малкия генератор или къде се намира фенерчето? Фенерите за спешни случаи?

Очевидно не.

Едва ли можеше да я остави така, нали? Да трепери и да се спъва наоколо. Което, предположи той с кисела усмивка, бе видял и умният му, нахален братовчед.

Ще се увери, че има светлина и топлина, но това беше всичко. Няма да се бави.

Може да беше магьосник, но бе и човек. И двете части от него я искаха много повече, отколкото му бе по вкуса.

— Просто буря, това е просто буря. Не е голяма работа — Роуън само си повтаряше думите и палеше още свещи.

Не се страхуваше от тъмното, не наистина. Но беше адски тъмно, а светкавицата бе ударила съвсем близо до бунгалото. Гръмотевицата разтресе прозорците и тя бе сигурна, че те ще се пръснат.

А ако не беше стояла навън разсеяно, докато започваше бурята, сега щеше да има запален огън. Щеше да има топлината и светлината му, освен тази на свещите и щеше да е почти… уютно. Стараеше се да убеди сама себе си.

А сега нямаше ток, телефоните не работеха, а бурята изглежда бе в разгара си точно над нейното хубаво малко бунгало.

Има свещи, напомни си. Дузини и дузини свещи. Бели, сини, червени, зелени. Реши, че Белинда е изкупила някой магазин за свещи. Имаше някои със странни и красиви символи, издълбани по тях — толкова хубави, че тя се въздържа да ги пали. А и без това вече горяха поне петдесет. Светлината бе достатъчна, а прекрасните аромати успокояваха нервите.

— Добре. Хубаво. — Запали още една свещ на масата пред канапето и разтри студените си ръце. — Би трябвало вече да виждам достатъчно, за да запаля огън. После просто ще се сгуша тук, на канапето и ще изчакам да премине. Всичко ще бъде наред.

Но още като се наведе да подреди разпалките вятърът изрева. Вратата се блъсна навътре като куршум и половината весели свещи зад нея угаснаха.

Тя скочи и се завъртя. И изпищя.

Лиъм стоеше на няколко крачки, вятърът рошеше косата му, а свещите се отразяваха в очите. Тя изпусна подпалките на крака си, обут само в чорап, изскимтя и се отпусна назад върху един стол.

— Изглежда пак ви стреснах — каза меко той. — Съжалявам.

— Аз… вие… Господи! Вратата…

— Отворена е. — Той се обърна, отиде до нея и я затвори.

Тя беше сигурна, че заключи, когато изтича вътре, спасявайки се от бурята. Очевидно не беше. Преглътна с мъка, опитвайки се да успокои силно разтуптяното си сърце. Като че ли се беше качило в гърлото й и не искаше да се върне на мястото си.

— Помислих, че може да имате проблеми с бурята — той пристъпи към нея, грациозно като танцьор. Или вълк. — Изглежда съм бил прав.

— Няма ток — успя да каже тя.

— Виждам. Студено ви е. — Той вдигна разпилените подпалки и се наведе да запали огън, този път с дърво и кибрит. Реши, че изненадите са й достатъчно за една вечер, макар че така ставаше малко по-бавно.

— Исках да е светло, преди да запаля огън. Белинда има много свещи.

— Естествено. — Подпалките се запалиха с тихо пращене и пламъците послушно запълзяха по цепениците, които бе наредил. — Това скоро ще стопли стаята. Отзад има малък генератор. Мога да го включа, ако искате, но това скоро ще отмине.

Той остана на мястото си, светлината на огъня танцуваше по лицето му. Гледайки го, тя забрави бурята и страха си от тъмното. Чудеше се дали тази разкошна коса, която стигаше почти до раменете му, бе толкова мека, колкото изглеждаше, чудеше се защо имаше чувството, че знае точно какво би било да я усеща под пръстите си.

Защо виждаше образа му да се надвесва над нея, все по-близо, само на един дъх разстояние? Само на един дъх.

— Отново мечтаете, Роуън.

— О, — тя примигна, изчерви се и се съвзе. — Съжалявам. Бурята ме прави нервна. Искате ли малко вино? — Изправи се и бързо тръгна към кухнята. — Имам много хубаво италианско вино, което опитах вчера. Просто… ще налея малко. Само минутка.

За Бога, смъмри се тя и се втурна към кухнята, където половин дузина свещи горяха на шкафа. Защо ставаше толкова плашлива и глупава, когато той бе наоколо? И преди е била насаме с привлекателни мъже. Все пак беше зряла жена, нали?

На светлината на свещите извади бутилката от хладилника, намери чаши и ги напълни. Когато се обърна с чашите в ръце, подскочи, защото той бе точно зад гърба й.

Виното се разплиска по ръката й.

— Трябва ли да го правите? — Тросна му се, преди да успее да се спре и видя как онази бърза, невероятна усмивка огрява лицето му, ярка и ослепителна като светкавица в нощта.

— Предполагам, че не — да го вземат мътните, реши той. Полагаха му се някои малки удоволствия. С очи, вперени в нейните, той вдигна мократа й ръка, наклони глава и бавно я облиза.

Тя успя само да простене тихо.

— Бяхте права. Виното е много хубаво — взе чашата и когато свободната й ръка падна безволево надолу, се усмихна. Отпи. — Имате прекрасно лице, Роуън Мъри. Мисля за това, откакто ви видях последния път.

— Така ли?

— Мислите, че не съм?

Виното очевидно вече й беше подействало. Изкушаваше го мисълта да се възползва от това, да се поддаде на разяждащото го желание да получи от нея всичко, което искаше и за което си забраняваше дори да мечтае, преди още тя да се е осъзнала. Една стъпка по-близо, замисли се той, леко плъзване на пръсти по основата на врата й, където плътта бе топла и гладка. Крехка. Устата му върху нейната, докато вкусът й все още бе смесен с този на виното върху езика му.

И няма да е в настроение да се задоволи с нещо толкова просто или толкова невинно.

— Ела до огъня. — Той отстъпи назад, за да може тя да мине. — Тук е по-топло.

Тя разпозна копнежа, който я обхващаше. Беше същия копнеж, с който се събуждаше, когато се явяваше в сънищата й. Тръгна към него в дневната с надеждата, че ще успее да каже нещо, което да не звучи идиотски.

— Ако си дошла тук, за да се отпуснеш — започна той с отсянка на нетърпение в гласа, — се справяш доста зле. Седни и престани да се тормозиш. Бурята скоро ще изчезне, аз също.

— Харесва ми да имам компания. Не съм свикнала да съм сама за толкова дълго.

Тя седна и успя да се усмихне. Той остана до огъня, облегнат на камината. Наблюдаваше я. Гледаше я по начин, който й напомняше за…

— Не дойде ли тук точно затова? — прекъсна мислите й той, преди да е стигнала твърде близо до нещо, което не бе подготвена да научи. — Да си сама?

— Да. И ми харесва. И в същото време е странно. Била съм учителка дълго време. Свикнала съм около мен да има много хора.

— Харесват ли ти?

— Кои? Учениците?

— Не, хората — той леко и някак презрително махна с елегантен жест. — Като цяло.

— Ами… да — тя леко се засмя и се облегна на стола, без да осъзнава, че напрегнатите й рамене се бяха отпуснали. — А на теб?

— Не особено — по принцип. — Отпи замислено от виното. — Толкова много от тях са изискващи, егоистични, обсебени от самите себе си. Освен това често се нараняват съвсем съзнателно, съвсем равнодушно. Няма смисъл в причиняването на злини и не би трябвало това да носи гордост.

— Повечето хора не го правят нарочно — видя светлинката в очите му и поклати глава. — О, ти си циник. Не разбирам циниците.

— Защото си романтичка и наивна при това. Но това ти е чара.

— Би трябвало да съм поласкана или обидена? — запита се на глас с усмивка, по-спокойна от всякога в неговата компания, въпреки че той седна на отоманката пред стола й.

— Истината може да се приема без нито едно от двете. Какво преподаваш?

— Литература — преподавах.

— Това обяснява книгите. — Бяха натрупани на купчина върху масичката за кафе и в кашон до канапето. Беше видял други купища на кухненската маса и знаеше, че в спалнята горе има още.

— Четенето е едно от най-големите ми удоволствия. Обичам да се потапям в сюжета.

— Но това… — той се облегна, протегна се и взе най-горната книга от масичката. — „Изследване на вълците. История и навици.“ Това не е точно сюжет, нали?

— Не. Купих я съвсем импулсивно, дори не знаех, че съм я взела. Но се радвам, че съм го направила. — По навик отметна косата, която се изплъзваше от плитката. — Сигурно си го видял. — Тя се наведе напред, а възхищението в големите й тъмни очи бе почти неустоимо. — Черният вълк, който се навърта наоколо.

Той продължи да гледа право в очите й, докато се наслаждаваше на виното.

— Не мога да кажа, че съм.

— О, но аз го виждам почти всеки ден, откакто пристигнах. Прекрасен е и изглежда хората не го притесняват толкова, колкото би си помислил човек. Дойде на сечището точно преди бурята тази вечер. Понякога го чувам да вие или поне така ми се струва. Ти не си ли го чувал?

— Аз съм по-близо до морето — каза той. — Него чувам. Вълкът е диво същество, Роуън, сигурен съм, че в книгата ти го пише. При това единак, който се движи сам — най-лошия от всички.

— Не бих искала да го опитомявам. Бих казала, че за момента и двамата проявяваме любопитство един към друг. — Тя погледна към прозореца и се зачуди дали вълкът е намерил топло и сухо място за през нощта. — Те не ловуват от любов към спорта — добави и разсеяно отметна плитката към гърба си. — Или от злоба. Ловуват, за да се хранят. Обикновено живеят на глутници, семейства. Защитават малките си и… — тя спря и леко подскочи, когато светкавица проблесна наблизо.

— Природата е голяма сила. Толерира само тези, които също са силни. Тя може да е щедра или жестока — той остави книгата настрани. — Трябва да внимаваш как се отнасяш към нея, никога няма да я разбереш.

Коленете им се докосваха, телата им бяха толкова близо. Тя долавяше аромата му — остър мъжки аромат, почти животински и абсолютно опасен. Устните му се извиха в усмивка и той кимна.

— Точно така — промърмори, след това остави чашата и се изправи. — Ще включа генератора. Ще се почувстваш по-добре, когато има електричество.

— Да, предполагам, че си прав. — Тя се изправи, чудейки се защо сърцето й бумти така. Това нямаше нищо общо с бурята, която бушуваше навън, а беше заради тази вътре в нея. — Благодаря ти за помощта.

— Няма проблем — нямаше да позволи да има проблем. — Ще отнеме само минутка. — Пръстите му леко погалиха обратната страна на дланта й. — Виното беше хубаво — промърмори и отиде в кухнята.

Трябваха й десет дълги секунди, за да успокои дишането си, да отпусне ръката, която бе притиснала към бузата си и да го последва. Точно влизаше в кухнята, когато лампите светнаха и я накараха да подскочи. Въпреки че се присмя на себе си, се зачуди как човек може да се движи толкова бързо. Кухнята бе празна, лампите светеха и всичко изглеждаше сякаш той изобщо не е бил там.

Тя отвори задната врата и залитна, когато я връхлетяха вятър и дъжд. Потрепери и се наведе навън.

— Лиъм? — нямаше нищо, освен дъжд и тъмнина. — Не си тръгвай! — промърмори, облегната на рамката на вратата, докато дъждът мокреше тениската й. — Моля те, не ме оставяй сама.

Следващата светкавица избухна над гората и светлината й хвърли отблясъци по козината на вълка, който стоеше в подножието на стълбите под проливния дъжд.

— Господи! — тя потърси ключа за лампите по стената и когато го намери светлината обля всичко. Той все още беше там, а очите му търпеливо я наблюдаваха. Тя навлажни устни и бавно отстъпи назад. — Не е зле да влезеш на сухо.

По гръбнака й пробяга тръпка при вида на грациозния му скок върху верандата. Не осъзнаваше, че сдържа дъха си, докато мократа му козина не се отърка в крака й, минавайки край нея и тя не го изпусна с въздишка.

— Е — леко треперейки, тя се обърна и двамата се спогледаха. — В къщата има вълк. Невероятно красив вълк — промърмори и изобщо не се замисли, че затваряйки вратата остава сама с него. — Аз ще… — тя леко посочи. — Там. Топло е. Можеш…

Тя млъкна, очарована и объркана, когато той просто се обърна и мина през вратата. Последва го и видя как стигна до огъня, настани се и я погледна с очакване.

— Умник, а? — промърмори. — Голям умник. — Приближи се внимателно, а погледът й не се откъсваше от неговия. Отпусна се на отоманката. — Принадлежиш ли на някого? — вдигна ръка, пръстите я сърбяха да го докосне. Очакваше рев, ръмжене, предупреждение и като не чу нищо, леко положи ръка на главата му. — Не, ти не принадлежиш на никого, освен на себе си. Със смелите и красивите е така.

Когато пръстите й се плъзнаха по врата му с лек натиск, очите му се присвиха. Стори й се, че вижда в тях удоволствие и леко се усмихна.

— Харесва ли ти? На мен също. Да докосваш е точно толкова приятно, колкото и да те докосват, а мен никой не ме е докосвал наистина от дълго време. Но едва ли ти се слуша историята на моя живот. Не е много интересна. Твоята би била — замисли се тя. — Бас хващам, че можеш да разкажеш страхотни истории.

Той ухаеше на гора и дъжд. На животно. И странно, на нещо… познато. Тя стана по-дръзка и спусна ръка по гърба му, по хълбоците и обратно към главата.

— Тук до огъня ще изсъхнеш — започна и ръката й спря насред движението, а веждите и се сбърчиха. — Той не беше мокър — каза тихо. — Дойде през дъжда, а не беше мокър. Нали? — Погледна объркано към тъмния прозорец. Косата на Лиъм бе черна като козината на вълка, но не блестеше от дъжд или влага. Нали?

— Как е възможно? Дори да е бил с кола е трябвало да стигне от колата до вратата й…

Вълкът се приближи до нея и тя изгуби нишката на мисълта си, хубавата му глава опираше в бедрото й. С удоволствие започна отново да го гали и се усмихна, защото неговото ръмжене и напомняше за много човешки, много мъжки звук на одобрение.

— Може би и ти си самотен.

Стоя с него, докато бурята се премести над морето, гръмотевиците утихнаха, а виенето на дъжда и вятъра се превърна в кротко ромолене.

Не се изненада, че той тръгна през къщата с нея. Изглеждаше съвсем естествено той да я придружава, докато гаси свещите и светлините. Изкачи стълбите и застана до нея, докато палеше огъня в спалнята.

— Харесва ми тук — каза тихо и се отпусна на пети, загледана в играта на пламъците. — Дори, когато съм самотна, като тази вечер, се чувствам на мястото си. Сякаш цял живот съм имала нужда да дойда точно на това място.

Обърна глава и леко се усмихна. Сега бяха очи в очи — дълбоко синьо и тъмно златисто. Тя се протегна и пъхна ръка под силната му челюст, потърка копринено меката линия на врата.

— Никой не би ми повярвал. Никой, когото познавам, не би ми повярвал, ако им кажа, че съм била в бунгало в Орегон и съм говорила на един голям черен, разкошен вълк. А може би просто сънувам. Често ми се случва — добави и стана. — Може би всички са прави и прекалено много мечтая.

Тя отиде до шкафа и извади пижама от чекмеджето.

— Предполагам, че е доста жалко, когато мечтите са най-интересната част от живота ти. Наистина искам да променя това. Нямам предвид да изкачвам планини или да скачам от самолет…

Слушаше я внимателно до мига, когато тя съблече моряшката си тениска през глава и започна да разкопчава семплата карирана блузка, която бе отдолу.

Спря да чува думите със свличането на блузата. Тя започна да я сгъва само по дантелен сутиен и дънки.

Беше малка и слаба, а кожата й бе бяла като мляко. Дънките й бяха малко хлабави на кръста и накараха мъжа, скрит във вълка, почти да простене, когато пръстите й посегнаха към копчето. Кръвта му се сгорещи, пулсът се ускори при гледката на плата, който безгрижно се плъзгаше по краката й.

Белотата й продължаваше и по хълбоците. Искаше устата му да е там, по тази прекрасна извивка. Да вкуси плътта, да усети формата. И да плъзне език под тази белота, докато тя се разтрепери.

Тя седна, за да събуе чорапите си и изхлузи дънките напълно. И почти го подлуди, като се наведе да ги прибере.

Никой от двамата не забеляза ниското ръмжене, което излезе от гърлото му, когато тя разкопча сутиена си. Той почувства как контролът му се изплъзва, като си представи как обгръща с ръце малките бели гърди, потърквайки с палци бледорозовите зърна.

И навежда глава, докато устата му…

Внезапна светкавица я накара да подскочи, потискайки вика си.

— Господи! Сигурно бурята се завръща. Мислех… — тя го погледна и спря насред изречението, видя блясъка на златистите очи. Инстинктивно кръстоса ръце пред голите си гърди. Под тях сърцето й бясно биеше като подплашен заек.

Очите му изглеждаха толкова… човешки, помисли тя паникьосана. Изражението им бе гладно.

— Защо внезапно се почувствах като червената шапчица? — тя издиша и отново си пое въздух. — Това е глупаво — но гласът й не бе съвсем равен, докато вземаше горнището на пижамата си. Изписка изненадано, когато той стисна със зъби ръкава и го задърпа.

Смях се надигна в гърлото й. Тя сграбчи яката на дрехата и я дръпна. Неочакваната схватка я накара отново да се засмее.

— Мислиш, че е забавно? — запита. Проклета да е, ако не вижда веселие в тези невероятни очи. — Току-що я купих. Може и да не са хубава, но е топла, а тук е студено. А сега пусни!

Той рязко го направи и тя се препъна две крачки назад, преди да възстанови равновесието си. Тя присви очи срещу него, прекрасна в голотата си, с изключение на триъгълника при бедрата.

— Ти си бил голям шегаджия, а? — вдигна горнището в търсене на дупки или следи от зъби, но не откри нищо. — Е, поне не си го изял.

Той гледаше как тя го облича, закопчава. Имаше нещо еротично дори в това — начинът, по който ярката памучна материя покриваше бедрата й. Преди да обуе долнището, той си достави удоволствието да вдигне глава, прокарвайки език от глезена до сгъвката на коляното й.

Тя се изкиска и се наведе да го почеше по ушите, сякаш е семейното куче.

— И аз те харесвам. — Обу долнището и разпусна това, което беше останало от плитката й. Като посегна към четката за коса, вълкът пристъпи към леглото, скочи и се протегна удобно в долния му край.

— О, не мисля. — Тя се обърна развеселена и прокара четката през косата си. — Наистина. Ще трябва да слезеш оттам.

Той я гледаше, без да мига. Би се заклела, че се усмихна. Изпухтя, разтърси коса назад, остави четката и отиде до леглото. С най-добрия си учителски глас му нареди да слезе и многозначително посочи пода.

Този път знаеше, че той се усмихва.

— Няма да спиш на леглото. — Тя се протегна с намерението да го дръпне. Той оголи зъби и тя се прокашля. — Е, една нощ. Какво толкова?

Без да го изпуска от очи тя се плъзна под завивката. Той лежеше с глава, сгушена между двете предни лапи. Тя взе очилата и книгата си и сви рамене при спокойния му вид. Доволна, натрупа възглавниците зад себе си и се приготви за четене. Само секунди по-късно матракът се размърда и вълкът се премести до нея и положи глава в скута й. Без да се замисля Роуън го погали и започна да чете на глас.

Чете, докато очите й натежаха, гласът й затихна и за пореден път заспа с книга в ръка.

Въздухът затрепери и вълкът се превърна в човек. Лиъм докосна с пръст челото й.

— Сънувай, Роуън, — прошепна и усети как тя се плъзва надолу. Взе книгата и очилата й и ги постави на нощното шкафче. След това повдигна главата й, за да подреди възглавниците и я намести.

— Сигурно всяка сутрин се събуждаш схваната — промърмори. — Вечно заспиваш седнала. — Плъзна опакото на ръката си по бузата й и въздъхна.

Уханието й, изтънчено, женствено и нежно, беше достатъчно, за да го подлуди. Всеки дъх на тези пълни отворени устни беше като покана.

— По дяволите, Роуън, лежиш в легло с мен, дъждът вали по покрива, а ти четеш на глас Йейтс с този твой мек, почти момински глас. Как бих могъл да устоя на това? Ще трябва да те имам рано или късно. И за двама ни е по-добре късно. Но имам нужда от нещо тази нощ.

Той взе ръката й, длан до длан, преплете пръсти в нейните. Затвори очи.

— Ела с мен — два разума, едно видение. Сънят не е просто съновидение. Дай ми нужното, от мен вземи. Тъй ще бъде, нека стане.

Тя простена. И помръдна. Свободната й ръка се вдигна към челото, а устните й изпуснаха треперлива въздишка, която бе като шепот в кръвта му. Собственият му пулс се ускори — той я любеше с ума си. Вкусваше я, докосваше я с мислите си. Отдаваше й се.

Изгубена в сънищата, тя се изви като лък. Тялото й трепереше под нечии въображаеми ръце.

Тя усещаше мириса му — тази мускусна, полуживотинска миризма, която бе нарушавала покоя на сънищата й повече от веднъж. Преплетени образи, усещания и желания с невероятна сила минаваха през нея. Тя отвори съзнанието си за тях, прошепна името му и му се отдаде — телом и духом.

Горещата вълна на мислите му я извиси, накара я да се разтрепери и я прониза с неизразимо удоволствие. Тя чу името си, произнесено тихо, почти отчаяно. И отново. Желанието обсебваше съзнанието й, плуваше в него, докато накрая се превърна в удовлетворение.

 

 

Той седеше със затворени очи, все още ръка за ръка с нея. Слушаше дъжда и лекото й, равномерно дишане. Устоявайки на желанието да легне до нея, я докосна не само с ума си, след това отметна глава назад. И изчезна.