Нора Робъртс
Омагьосана (9)

Глава 8

Слънчевата светлина грееше ярко през прозорците. Мърморейки недоволно, Роуън й обърна гръб и зарови лице във възглавницата.

Искаше да спи, за да дойдат онези чудесни, ярки сънища, в които да потъне. Остатъци от тях все още плуваха в съзнанието й.

Мъгла и цветя. Лунни лъчи и пламък на свещи. Сребърният образ на бухал, тихия рев на морето. И Лиъм в бяла роба, с блещукащи скъпоценни камъни по колана, застанал в центъра на каменен кръг.

Можеше да усети горещия му мъжки вкус по езика си, да почувства лекото движение на безмилостно поддържани във форма мускули, не съвсем равномерното биене на сърцето му до нейното.

Само трябваше пак да потъне в сън, за да го преживее отново.

Вместо това се въртеше неспокойно, без да може да намери всичко това или него.

Беше толкова истинско, помисли си, потърквайки с буза възглавницата и поглед вперен в слънчевите лъчи. Толкова истинско и толкова… чудесно. Често бе имала странни и доста ясни сънища, особено като дете.

Майка й казваше, че е въпрос на въображение, а нейното бе доста богато. Но трябвало да се научи да различава реалността от измислиците.

Много често предпочиташе измислиците. Знаеше, че това малко тревожи родителите й и затова ги бе изоставила. Реши, че причината сънищата да се завръщат толкова начесто сега, бе решението й да поеме по свой път.

Нямаше нужда от експерт, за да разбере защо сънуваше толкова често Лиъм — и то романтични и еротични сънища. Предположи, че най-разумното нещо е просто да им се наслади и да не забравя кое е реално и кое не.

Тя се протегна, вдигна високо ръце и ги хвана. Усмихна се на себе си и си припомни това, което можа.

Съновна версия на играта, по която работеха помисли си. Лиъм бе героя, а тя — героинята. Магия и мъгла, романтика и отрицание. Кръг от камъни, които шепнеха, свещи с пламък, който не трепваше от вятъра. Огнени колони, сини като езерна вода. Мъгла, която се разделяше пред стъпките й.

Прекрасно, помисли си, затвори очи и се опита да се върне назад и да си спомни какво й бе казал той. Много добре си спомняше начина, по който я бе целунал. Нежно, а след това с жар и копнеж. Но какво бе казал? Нещо за избор, знание и отговорности.

Само ако можеше да подреди спомените си, можеше да му даде идея за сюжет за друга игра. Но единственото, което помнеше ясно, бе начина, по който ръцете му се движеха по тялото й и нуждите, които напираха в нея.

Сега работеха заедно, напомни си. Да мисли за него по този начин бе едновременно неуместно и глупаво. Последното, което искаше, бе да се залъгва, че той може да се влюби в нея по начина, по който добре осъзнаваше, че би могла да се влюби в него.

Вместо това щеше да мисли за работата и за удоволствието, което тя й доставя. Щеше да мисли за къщата, която искаше да си купи. Беше време да направи нещо по въпроса. Но на първо време щеше да стане, да си направи кафе и да излезе на сутрешната си разходка.

Отхвърли чаршафите настрана. На леглото до нея имаше букет маргаритки.

Сърцето й подскочи до гърлото и я задави. Дъхът й, горещ и учестен, излизаше на пресекулки. Невъзможно, невъзможно, настояваше мозъкът й. Но дори като стисна здраво очи, усещаше нежния аромат.

Трябва да ги е набрала и да е забравила. Но знаеше, че такива цветя няма около бунгалото й, нито в гората. Спомни си, че такива бяха цветята в сънищата й, разстелени като бели желания между пламъците на свещите.

Не бе възможно. Това бе сън, просто още един от сънищата, които идваха, откакто бе дошла на това място. Не беше вървяла в гората през нощта, през мъглата. Не беше ходила до сечището, при Лиъм, нито бе влизала в каменния кръг. Освен ако…

Сомнамбулизъм, помисли в пристъп на паника. Беше ли вървяла насън? Скочи от леглото, а погледът й остана вперен в цветята, докато се пресягаше за халата си.

Подгъвът бе мокър, сякаш бе вървяла през росата.

Притисна халата до себе си, а през съзнанието й твърде ясно летяха подробности от съня й.

— Не може да е истина — думите отекнаха глухо. Започна да се облича с внезапен прилив на енергия. През целия път бяга, без да се запита кога гневът бе започнал да се бори със страха. Знаеше само, че той го бе предизвикал. Може би имаше нещо в чая, който правеше всеки ден. Нещо халюциногенно.

Това бе единственото разумно обяснение. Трябваше да има разумно обяснение.

Дишането й бе накъсано, а очите — огромни, когато изкачи стълбите и почука на вратата му. Стискаше цветята в ръка, а кокалчетата й бяха побелели.

— Какво си ми направил? — запита в момента, в който той отвори вратата.

Той я погледна твърдо и отстъпи назад.

— Влез, Роуън.

— Искам да знам какво си ми направил. Искам да знам какво означава това. — Хвърли цветята по него.

— Ти ми донесе цветя веднъж — каза той, спокоен почти до грубост. — Знам, че ги обичаш.

— Сложил ли си нещо упойващо в чая?

Спокойствието се превърна в обида.

— Моля?

— Това е единственото обяснение. — Тя се обърна далеч от него и започна да обикаля стаята. — Нещо в чая, което да ме накара да си въобразявам неща, да правя разни неща. В нормално състояние никога не бих отишла в гората през нощта.

— Не се занимавам с такива отвари. — Той презрително сви рамене и тя се разтрепери от гняв.

— О, наистина ли? — Обърна се да го погледне в лицето. Косата й падаше по раменете, очите й горяха в яркосиньо. — А какви?

— Такива, които облекчават леките страдания на душата и тялото. Но не ми е… специалност.

— А каква ти е специалността тогава?

Той я погледна нетърпеливо.

— Ако разтвориш съзнанието си, ще видиш, че вече знаеш отговора на този въпрос.

Тя се втренчи в очите му. Образът на вълка мина през съзнанието й, тя поклати глава и отстъпи назад.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм. И, дяволите да го вземат, дадох ти достатъчно време да го приемеш.

— Кое? Да приема кое? — повтори тя и заби пръст в гърдите му. — Не разбирам нищо, свързано с теб. — Този път го бутна и собствения му темперамент се надигна. — Не разбирам нищо от това, което очакваш да знам. Искам отговори, Лиъм. Искам ги сега и няма да те оставя на мира, докато не ги получа. Няма да позволя да ме разиграват по този начин, да ме премятат или да ме използват. Затова ми кажи точно какво означава това! — Изтръгна цветята от ръката му. — В противен случай аз съм до тук!

— До тук, така ли? Искаш отговори? — Гневът и обидата надмогнаха разума и той кимна. — Е, добре тогава, ето ти отговор.

Той вдигна ръце. Студена, синя светлина, предизвикана от гнева, а не от необходимост, блесна изпод пръстите му. Прозрачна бяла мъгла се изви около тялото му, оставяйки открити само златните му очи — ярки и ясни.

Показаха се очите на вълка, светещи срещу нея, а той самия оголи зъби сякаш подигравателно, козината му блестеше черна като нощта.

Кръвта се отдръпна от главата й, оставяйки я лека и замаяна, докато мъглата се разпръскваше. Чуваше някак отдалече накъсания звук на собственото си дишане и треперливия писък, който звучеше само в ума й.

Тя изумена отстъпи назад. Зрението й се замъгли, пред очите й затанцуваха малки светлинки.

Той грубо изпсува, когато коленете й се огънаха, ръцете му я уловиха, преди да падне.

— Проклет да съм, ако припаднеш и ме накараш да се чувствам като чудовище! — Леко я положи на един стол и натисна главата й между коленете. — Поеми си дъх и следващия път внимавай какво си пожелаваш.

Ято пчели жужаха в главата й, по кожата се плъзгаха стотици ледени пръсти. Тя избърбори нещо, когато той вдигна главата й. Щеше да се отдръпне, но ръцете му здраво държаха лицето й.

— Просто погледни — прошепна, вече нежно. — Просто ме погледни! Бъди спокойна!

Този път будна и наясно, тя усети как съзнанието му я докосва. Инстинктивно се опитваше да се бори, вдигна ръце да го отблъсне.

— Не, не се бори с мен за това. Няма да ти навредя.

— Не… знам, че няма. — Знаеше го, беше необяснимо сигурна. — Може ли… може ли малко вода?

Тя примигна срещу чашата, която се бе озовала в ръката й, без да разбере, поколеба се и видя раздразнение да проблясва в очите му.

— Това е само вода. Имаш думата ми.

— Думата ти. — Тя отпи и колебливо въздъхна. — Ти си… — Беше твърде абсурдно, но го бе видяла. За Бога, беше видяла. — Ти си върколак.

Очите му се окръглиха от нещо, което би могло да бъде единствено шок, след това скочи на крака и се втренчи в нея едновременно объркано и яростно.

— Върколак? В името на Фин, откъде измисляш тези неща? Върколак — помърмори, докато обикаляше стаята. — Не си глупава, а просто упорита. Сега е ясен ден, нали? Да виждаш пълнолуние отвън? Да съм дошъл да ти хапя гърлото?

Измърмори някакви проклятия на галски, извърна се и я изгледа гневно.

— Аз съм Лиъм от рода Донован — каза с глас, изпълнен с гордост. — И съм магьосник.

— О, добре тогава — изсмя се бързо и леко истерично. — Така става.

— Не ми се дърпай — сопна се той, дълбоко наранен като я видя да обгръща с ръце раменете си.

— Дадох ти време да видиш, да се подготвиш. Нямаше да ти покажа толкова неочаквано, ако не ме бе предизвикала.

— Време да видя? Да се подготвя? За това? — Тя прокара трепереща ръка през косата си. — Кой би могъл? Може би отново сънувам — прошепна, след това се изпъна в стола. — Сънищата. О, Боже!

Той видя мислите й и пъхна ръце в джобовете си.

— Не съм взел нищо, което не си искала да даваш.

— Ти се люби с мен… дойде в леглото ми, докато спях и…

— Моето съзнание и твоето — прекъсна я. — Държах ръцете си далеч от теб… през по-голямата част от времето.

Кръвта се върна на лицето й и запламтя.

— Това не са били сънища.

— Точно сънища си бяха. Щеше да ми дадеш дори повече, Роуън. И двамата знаем истината. Няма да се извинявам, че съм сънувал с теб.

— Сънувал с мен! — Заповяда си да се изправи, но трябваше да се хване за облегалката, за да остане на крака. — И трябва да го повярвам?

— Да. — Усмивка танцуваше край устните му. — Трябва.

— Да повярвам, че си магьосник. Че можеш да се превръщаш във вълк и можеш да влизаш в сънищата ми, когато пожелаеш.

— Когато и ти желаеш. — Реши, че може би е необходим друг подход. Подход, който би задоволил и двамата. — Ти въздишаше по мен, Роуън. Копнееше за мен. — Приближи се и прокара длани по ръцете й. — И се усмихваше насън, когато те оставях.

— Това, за което говориш, се случва в книгите и в игрите, които създаваш.

— В света също. Ти си в този свят. Заведох те там. Помниш последната нощ, виждам го в ума ти.

— Не гледай в ума ми! — Тя се отдръпна, ужасена, защото повярва, че може да го прави. — Мислите са нещо лично.

— А твоите често са толкова ясно изписани по лицето ти, че не се налага да гледам по-надълбоко. Няма да го правя, ако това те разстройва.

— Разстройва ме. — Захапа долната си устна. — Медиум ли си?

Той изсумтя обидено.

— Имам дарбата да виждам, ако това имаш предвид. Да правя заклинания, да призовавам гръмотевици… — Сви небрежно, елегантно рамене. — Да променям формата си по своя воля.

Да променя формата си. Мили Боже! Беше чела за подобни неща, разбира се. В книги, в митове и легенди. Не можеше да е истина. И все пак… можеше ли да отрече това, което бе видяла със собствените си очи? Което знаеше в сърцето си?

— Ти дойде при мен като вълк. — Ако беше полудяла, помисли си, то поне можеше да получи отговори в лудостта си.

— Тогава не те беше страх от мен. Други биха се страхували, но не и ти. Прие, ме, прегръщаше ме, плака на врата ми.

— Не знаех, че си ти. Ако знаех… — Други спомени изплуваха и тя спря. — Гледаше ме как се събличам! Седеше при мен, докато бях във ваната.

— Имаш красиво тяло. Защо трябва да се срамуваш, че съм го видял? Само преди няколко часа ме молеше да те докосвам.

— Съвсем различно е.

Нещо като неохотно веселие проблесна в очите му.

— Помоли ме да те докосна сега, когато знаеш, и ще бъде още по-различно.

Тя преглътна със затруднение.

— Защо не си… защо още не си ме докоснал?

— Имаше нужда от време да ме опознаеш, себе си също. Нямам право да отнемам невинност, дори когато се отдава доброволно, ако с нея не върви и познанието.

— Не съм невинна. И преди съм била с мъже.

Нещо тъмно се надигна в очите му, нещо не съвсем опитомено. Гласът му остана равен, когато проговори.

— Те не са докоснали невинността ти, не са я променили. Ако легнеш с мен, Роуън, ще бъде като за първи път. Ще ти подаря удоволствие, което те кара да гориш…

Гласът му се сниши. Прокара пръст по гърлото й и тя потрепери, но не отстъпи. Който или какъвто и да беше, той я вълнуваше. Привличаше я.

— А какво ще почувстваш ти?

— Удоволствие — прошепна той, навеждайки се да докосне с устни бузата й. — Нужда. Желание. Страстта, която искаш, която не си открила у другите. Отчаяна нужда, каза ти. И безразсъдност. Това чувствам към теб, искам или не. Такава сила имаш над мен. Това стига ли ти?

— Не знам. Никой досега не е чувствал нещо подобно към мен.

— Аз го чувствам. — Той вдигна ръце и разкопча първите две копчета на семплата й памучна риза. — Позволи ми да те видя, Роуън. Тук, на дневна светлина.

— Лиъм? — Това беше лудост. Как можеше да е истина? И все пак всичко, което усещаше, бе твърде дълбоко, твърде внезапно, за да не е реално. Леко шокирано осъзна, че нищо в живота й досега не бе било толкова реално. — Вярвам в това. — Треперливо изпусна дъха си. — Искам го.

Той погледна в очите й и видя едновременно страх и приемане.

— Аз също.

Плъзгането на кокалчетата по кожата й оставяше гореща диря, докато разкопчаваше ризата й и я сваляше от раменете й. Сърцето й забумтя в гърдите, когато той се усмихна.

— Тази сутрин си бързала — прошепна, забелязал, че не е губила време да слага сутиен.

За собствено удоволствие прокара пръст по нежното хълмче до върха му, наблюдавайки как очите й потъмняват.

— Знаеш, че не мога да те спра — каза тя с поглед, вперен в него.

— О, можеш! — Само благодарение на силната си воля успя да запази докосването си нежно. — Само с една дума. Надявам се да не го направиш, защото ще полудея, ако не те имам сега. Искаш ли да те докосвам?

— Да! — Повече, отколкото искаше да диша.

— Веднъж каза, че не искаш да е просто. — Разкопча джинсите й с очи, насочени към нейните. — Няма да бъде. — Пръстите му умело се плъзгаха под плата, дразнеха, възбуждаха. — За никой от нас.

Беше като сън, помисли си. Още един от онези прекрасни сънища.

— Защо го искаш?

— Защото си в ума ми, в кръвта ми. — Това бе вярно, но си казваше, че може да я опази да не влезе в сърцето му. Наведе се напред и нежно захапа брадичката й. — А аз съм в твоите.

Защо да го отрича? Защо да не приеме и прегърне тези невероятни усещания, горещината в корема и пърхането на пулса? Желаеше го със зашеметяваща ненаситност, която не бе чувствала към друг мъж.

Затова приеми, прошепна съзнанието й, и плати каквато цена ти поиска.

Пръстите й леко трепереха, когато дръпна тениската през главата му. С някаква странна почуда разпери ръце на гърдите му.

Твърд, топъл. Отдолу лежеше опасна, безмилостно контролирана сила. Знаеше го. Любопитните й пръсти проследиха широките рамене, стегнатите мускули на ръцете. Чу мекото котешко мъркане, преди да осъзнае, че излиза от нейното гърло.

Повдигна очи към неговите със смесица от шок и удоволствие.

— Правила съм това и преди… в сънищата си.

— Със същия резултат — тонът му трябваше да е сух, но в него се долавяше острота, която го зашемети. Нежно, заповяда си, трябваше да е нежен с нея. — Ще преминеш ли отвъд сънищата, Роуън, ще легнеш ли с мен?

Вместо отговор тя пристъпи към него, надигна се на пръсти, за да достигне устните му със своите. Хубавото беше, че ръцете му се стегнаха около нея.

— Дръж се — прошепна той.

Тя почувства как въздуха затрептя, чу шумолене на вятър. Сякаш се издигна, завъртя и след това падна само за миг. Още преди страхът да е имал време да се появи, преди възклицанието да е излязло от устата й, вече лежеше под него, потънала дълбоко в легло, меко като облаците.

Очите й се отвориха. Виждаше гладките греди на дървения таван, потока слънчева светлина.

— Но как…

— Имам магия за теб, Роуън. — Устата му се премести към чувствителната плът на врата й. — Всякаква магия.

Бяха в леглото му, осъзна тя. Само за миг се бяха преместили от една стая в друга. А сега ръцете му… Мили Боже, как може едно обикновено докосване на плът до плът да предизвиква такова чувство?

— Подари ми мислите си — гласът му беше неравен, а ръцете — леки като въздуха. — Позволи ми да ги докосна и да ти покажа.

Тя отвори съзнанието си за него и се задъха, когато не само усети топлината на тялото му, докосването на ръцете му, но и видя образите, оформящи се в мъглите на съзнанието й, на тях двамата, прегърнати на огромно, меко легло върху пътека от лятна слънчева светлина.

Сега всяко усещане, всяко потрепване се връщаше обратно, сякаш хиляди сребърни огледала отразяваха сърцето й. И само с една целувка — дълга, опияняваща целувка — той я доведе до върха.

Тя простена от удоволствие, от чудото да усети как тялото й се плъзга отвъд кадифения бряг. Мислите й бяха объркани, замъглени, събираха се в смесица от цветове и веднага се разпиляха отново, когато зъбите му гризнаха рамото й.

Беше безценна — неочаквано съкровище в своята откритост и пълното си отдаване на взаимното им удоволствие. Сега, най-накрая ръцете му можеха да вземат, устата му — да пирува. Мека, копринена плът, бледа като луната, деликатни извивки и нежно ухание.

Животното, което бушуваше в кръвта му, искаше да опустошава, да се нахвърля и сграбчва. Тя нямаше да му откаже. Той го знаеше и затова стегна още по-здраво ограниченията, които си бе наложил и й предложи само нежност.

Тя помръдна под него — тихи въздишки и чувствени движения. Ръцете й се движеха свободно по тялото му, разпалваха малки огньове. Натежали и потъмнели, очите й срещнаха неговите, когато той вдигна глава.

Устните й бавно се извиха.

— Толкова дълго чаках да се почувствам така. — Вдигна ръка и прокара пръсти през косата му. — Никога не съм знаела, че го чакам.

Любовта чака.

Думите се върнаха при него като барабанен ритъм — предупреждение, шепот. Той не му обърна внимание и отново се наведе да поеме гърдата й с устни. Тя се изви и леко извика при този внезапен и леко груб жест. Тя простена и ръката, която мързеливо се движеше сред косата му, се сви в юмрук, притискайки го към нея. Горещина се надигна в нея, сякаш я удари мълния. Езикът му я измъчваше, зъбите му загатваха за болка. Тя се предаде на всичко това, на него, трепереше, докато удоволствието заливаше съзнанието и тялото й.

Никой никога не я беше докосвал по този начин, толкова дълбоко, сякаш знаеше нуждите и тайните й по-добре от самата нея. Сърцето й потрепери, след това полетя под тихата, безмилостна атака на устата му. Разтвори се за любовта.

Притисна се към него, шепнейки несвързано, докато се търкаляха по леглото. Телата им бяха мокри от желание, а съзнанията им — преплетени в наслада.

Тя бе… великолепна, помисли той замаяно, докато пропадаше толкова дълбоко, колкото никога не беше стигал с жена. Острите му сетива бяха притъпени с нея. Ухаеше на вятър, имаше вкус на вино с мед, допир като на гореща коприна. Даваше, каквото той поиска — като роза, която разтваря цвета си лист по лист.

Той протегна ръка към нея и тя се надигна, тялото й бе като течно, а устните — като пламък по рамото и гърдите му, посрещаха алчната му уста.

Тя бе топла и влажна под ръцете му, пръстите му достигнаха сърцевината й и тялото й се изви като опънат лък. С очи, вперени в лицето й, той наблюдаваше как по него се редуваха проблясъци на шок, удоволствие и страх, докато я водеше към върха и отвъд.

Тя изхлипа, тялото й се разтрепери безпомощно при връхлитането на тези нови усещания. Той отново я изпрати към върха, още докато главата й падаше безпомощно на рамото, в което ноктите й се бяха забивали до преди малко.

Когато се отпуснаха, стисна ръцете й в очакване зрението й да се избистри, а очите й да се отворят и да срещнат неговите. Въздухът едва влизаше и излизаше от дробовете му.

— Сега.

Думата прозвуча почти като клетва, докато влизаше в нея.

Остана неподвижен, макар и треперещ, за да види как очите й се разширяват и заслепяват. Спря задъхан, докато тръпката от това, че я изпълва, не избухна в кръвта му.

Тя започна да се движи.

Повдигане на ханша и отдръпване, което го притегли надолу болезнено бавно, с нисък стон при всеки дълъг, дълбок тласък.

Тя виждаше само очите му, искрящо златни, невероятно наситени, сякаш двамата се водеха един друг към някакво тайно място, въздухът се плъзгаше като кадифе по кожата. Пръстите й се прилепиха към неговите, очите й останаха съзнателно отворени. Всяко пулсиране в тялото й се събираше в мощно туптене, което изпълваше сърцето й и сякаш щеше да избухне.

Когато наистина експлодира, а с него и съзнанието и тялото й, тя силно се изви срещу него и извика името му с почуда. С нейното на уста, той зарови лице в косата й и потъна с нея.

Бе я притиснал под себе си с глава между гърдите й и отпуснато тяло. Тя не отвори очи, опитваше се да задържи усещането за полет и падане. Никога преди не се беше чувствала толкова наясно, толкова в унисон със собствените си желания, или с тези на някой мъж.

Осъзна, че никога не е била толкова готова и нетърпелива да се отдаде и на двете.

Лека усмивка изви устните й и тя мързеливо погали косата му. Можеше да види двама им в съзнанието си — развратно отпуснати, голи, мокри, с преплетени тела.

Зачуди се след колко време ще пожелае да я докосне отново.

— Вече искам — гласът на Лиъм беше нисък и плътен. Езикът му небрежно се плъзна отстрани на гърдата й и я накара да потрепери.

— Мислите са лични.

Тя беше толкова мека и топла, обгърната сякаш от сияние, след като е правила любов, бе толкова приятно да я вкусва мързеливо. Той вдигна ръка, нежно я обхвана и я гризна.

— Бил съм в мислите ти. — Зърното й се втвърди под напора на езика му и нуждата отново се надигна. — Бил съм и в теб, a ghra. Какъв е смисълът от тайни сега?

— Мислите са лични — повтори, но последната дума се превърна в стон.

— Както желаеш. — Той излезе от съзнанието й в същия момент, в който влезе в нея.

Сигурно беше заспала, макар да не помнеше нищо, освен че се сгуши в него след втория, изненадващ полет към рая. Надигна се в леглото и откри, че е сама.

Слънчевата сутрин бе преминала в дъждовен следобед. Звукът от ромолящите капки и златната мъгла, която сякаш се носеше в нея, я караха да се завие обратно и да заспи.

Любопитството, обаче, бе по-силно. Това беше неговото легло, помисли си с глупава усмивка. Неговата стая. Отметна разбърканата си коса, седна и се огледа.

Леглото бе невероятно. Като море от пера, облечено в гладки, копринени чаршафи, с табла от тъмна, полирана дървесина с издълбани звезди, символи и букви, които не разбираше. Тя мързеливо проследи с пръсти вдлъбнатините.

Имаше камина срещу леглото, украсена с някакъв великолепен зелен камък, и над нея полица с цветни кристали. Предположи, че стените им прекрасно отразяват слънчевата светлина. Дебели бели свещи бяха подредени в триъгълник на другия край.

Имаше висок стол с облегалка, гравирана по същия начин като таблата на леглото. Тъмно синьо, тъкано одеяло с избродирани полумесеци, бе захвърлено на едната облегалка.

На масичките край леглото имаше лампи с формата на бронзови русалки. Тя очарована прокара пръст по извитите опашки.

Забеляза, че обзавеждането му е оскъдно, но внимателно подбрано.

Стана, протегна се и разтърси коса назад. Дъждът я караше да се чувства приятно мързелива. Вместо да търси дрехите си, отиде до дрешника с надеждата да открие някой халат, който да облече.

Намери една роба и пръстите й замръзнаха на вратата. Дълга бяла роба с широки ръкави.

Беше я носил предната вечер. В каменния кръг. Под лунната светлина. Роба на магьосник.

Бързо затвори вратата, обърна се и диво се огледа за дрехите си. Долу, спомни си внезапно. Беше я съблякъл долу, а после…

Какво правеше тя? Какво си мислеше? Това истина ли беше или полудяваше?

Току-що бе прекарала часове в леглото с него?

Ако беше истина, ако всичко, което бе смятала за фантазия, всъщност бе реално, беше ли го използвал, за да я прелъсти?

Поради липса на нещо друго сграбчи одеялото и го уви около себе си. Здраво стисна краищата, когато вратата на спалнята се отвори.

Той вдигна вежди като я видя, увита в одеялото, което майка му му бе изтъкала за двадесет и първия му рожден ден. Изглеждаше разрошена, прекрасна и невероятно привлекателна. Направи крачка към нея, преди да забележи подозрителния блясък в очите й.

Раздразнено мина край нея и остави чая, който носеше на масичката до леглото.

— Какво измисли, което още да не съм обяснил?

— Как можеш да обясниш това, което би трябвало да е невъзможно?

— Това е истината — каза просто. — Аз съм магьосник по наследство, произхождам от рода на Фин от келтите. Дарбите ми са мое рождено право.

Тя трябваше да го приеме. Беше видяла, беше го почувствала. Раменете й останаха изправени, а гласът — равен.

— Използва ли силите си върху мен, Лиъм?

— Помоли ме да не докосвам мислите ти. Тъй като уважавам желанията ти, ще трябва да бъдеш по-конкретна с въпросите? — Очевидно раздразнен, седна на леглото и взе чаша чай.

— Ти ме привличаше, привличаше ме силно физически от първата минута. Държах се с теб както никога не съм се държала с някой мъж. Току-що бях в леглото с теб и изпитах неща… — Бавно си пое дъх да се успокои пред погледа му и видя малко пламъче в очите му — вероятно светлината на триумфа. — Направи ли ми заклинание, за да ме вкараш в леглото?

Пламъкът потъмня и триумфът се превърна в ярост толкова бързо, че тя инстинктивно отстъпи назад. Порцеланът се удари в дървото, когато хвърли чашата на пода. Някъде не много далеч се чу гневен тътен на гръмотевица.

Той бавно се изправи и й заприлича на вълк, преследващ плячката си.

— Любовни заклинания, любовни отвари? — приближаваше я.

Тя отстъпи.

— Аз съм магьосник, не шарлатанин. Аз съм мъж, не измамник. Мислиш ли, че бих злоупотребил с дарбите си и бих посрамил името си заради секс?

Презрително махна с ръка и прозорецът потрепери и се счупи, показвайки й колко опасен бе гневът му.

— Не съм молил за теб, жено. Каквато и роля да е имала съдбата, ти бе тази, която дойде на това място и при мен, по собствена воля. И си свободна да си тръгнеш по същия начин.

— Как очакваш да не си го помисля? — изстреля тя в отговор. — Просто трябва да свия рамене и да го приема. О, Лиъм е магьосник. Може да се превръща във вълк и да ми чете мислите и да ни прехвърля от една стая в друга с едно мигване. Не е ли удобно?

Обърна се с гръб към него, а одеялото се изви около голите й крака.

— Аз съм образована жена, която беше пусната с главата надолу в някаква приказка. Ще задавам каквито въпроси искам, по дяволите!

— Харесваш ми като си ядосана — промърмори той. — Чудя се защо ли?

— Нямам представа. — Завъртя се обратно. — Аз не се ядосвам, между другото. И никога не викам, но сега викам на теб. Не лягам гола в леглото с разни мъже, нито водя спорове, облечена само в одеяло, така че ако питам дали си направил нещо, което да ме кара да се държа по този начин, въпросът е напълно логичен.

— Може и да е. Обиден, но логичен. Отговорът е не — каза го почти уморено, докато сядаше обратно на леглото и отпиваше от чая. — Не правя заклинания, не плета магии. Аз съм Wiccan, Роуън. Ние живеем според един закон — правило, което не може да бъде нарушавано. „Не вреди.“ Няма да сторя нищо, което да ти навреди. А и не бих влиял на отклика ти към мен, дори само от гордост. Това, което чувстваш, го чувстваш наистина.

Тя не каза нищо и той нехайно вдигна рамо, сякаш около сърцето му не се бяха впили остри нокти.

— Ще си искаш дрехите. — При тези думи джинсите и ризата й се появиха на стола.

Тя кратко се изсмя и поклати глава.

— И ти мислиш, че не трябва да се чувствам объркана от нещо подобно. Очакваш твърде много, Лиъм.

Той отново я погледна и си помисли за това, което течеше в кръвта й. Изобщо не бе готова да узнае, помисли си, раздразнен от собственото си нетърпение.

— Да, предполагам, че е така. А у теб има твърде много, Роуън, ако само се довериш на себе си.

— Никой никога не е вярвал истински в мен. — Отиде решително до него. — Това е някаква магия, която ти ми даваш и е много по-важна от светлини и чудесии. Като за начало на доверието ще повярвам, че това, което изпитвам към теб е истинско. Достатъчно ли е засега?

Той вдигна ръка и я сложи, върху нейната, държаща краищата на одеялото. Нежността, която го изпълни, бе нова, необяснима и твърде сладка, за да я поставя под въпрос.

— Достатъчно е. Седни, пийни чай.

— Не искам чай. — Беше възбуждащо да е толкова дръзка, да отпусне пръстите си и да остави одеялото да падне. — И не си искам дрехите. Искам теб.