Нора Робъртс
Омагьосана (6)

Глава 5

Не беше я усетил и това го дразнеше. Бе ядосан и това блокираше инстинктите му. Сега, още като се обръщаше усети аромата й — женствен, невинност с лек полъх на жасмин.

Наблюдаваше я как излиза измежду дърветата, без да го види, поне в началото. Слънцето беше зад него, а и тя гледаше в друга посока, докато изкачваше стръмната пътека до върха на скалите.

Беше вързала косата си отзад, забеляза той — небрежна, блестящо кафява опашка, която вятърът развяваше. Носеше кожена спортна чанта, преметната напреки. Сивите й панталони бяха поизносени, а блузата — с цвят на нарциси.

Не носеше червило, ноктите й бяха къси, а на обувките — очевидно нови — имаше дълга, прясна драскотина край пръстите на левия крак. Видът й — мърмореща на себе си, докато се изкачва — едновременно го успокои и раздразни.

След това и двете чувства се сляха в чисто забавление, когато тя го забеляза, неприятно се изненада и се намръщи, преди да успее да овладее изражението си и да си придаде незаинтересован вид.

— Добро утро, Роуън.

Тя кимна, след това стисна с две ръце каишката на чантата, сякаш не знаеше къде да ги дене. Очите й бяха хладни — контрастираха с нервните ръце — и съвсем целенасочено го избягваха.

— Здравей. Щях да мина по друг път, ако знаех, че си тук. Предполагам, че искаш да си сам.

— Не особено.

Погледът й се върна към него и пак се отмести.

— Е, аз искам — каза отчетливо и тръгна през скалите далеч от него.

— Ядът те държи още, а, Роуън Мъри?

Гордо наежена, тя продължи да върви.

— Очевидно.

— Знаеш, че няма да те държи дълго. Не ти е присъщо.

Тя рязко сви рамене, осъзнавайки, че жестът е нелюбезен и детински. Беше дошла да скицира морето, малките лодки, които се носеха в него, птиците, които кръжаха и го огласяха с гласовете си. И, по дяволите, искаше да погледне яйцата в гнездото, да види дали са се излюпили.

Не искаше да го вижда, да си спомня какво се бе случило помежду им, какво се бе развълнувало в нея. В същото време не искаше да бяга като мишка от котка. Тя стисна зъби, седна на една издатина на скалите и отвори чантата си. С отмерени движения извади бутилка вода и я сложи до себе си, след това скицника си и един молив.

Заповяда си да се концентрира и погледна към водата, давайки си време да се потопи и да поеме гледката. Започна да скицира, казвайки си, че няма да поглежда към него. О, още беше там, сигурна бе. Защо иначе всеки мускул от тялото й ще е нащрек, защо сърцето й ще бие лудо в гърдите?

Но нямаше да поглежда.

Разбира се, че погледна. Той беше там, на няколко крачки, ръцете му бяха небрежно пъхнати в панталоните, лицето му — обърнато към водата. Това беше просто лош късмет — фактът, че той бе толкова привлекателен. Стоеше с развети от вятъра коси, остро изсечен профил, напомнящ й за Хийтклиф, Байрон или някой друг литературен герой.

Рицар преди битка, принц, наблюдаващ кралството си.

О, да, можеше да е всеки един от тях — в дънки и тениска бе точно толкова романтичен, колкото всеки рицар в блестяща броня.

— Не искам да се боря с теб, Роуън.

Стори й се, че чу да го казва, но не можеше да бъде. Беше прекалено далеч, за да долови меко изречените думи. Ако бе изразила мислите си на глас, той би казал, че си въобразява. Тя подсмръкна, погледна към скицника си и с ужас осъзна, че несъзнателно е започнала да го рисува.

Раздразнено обърна нова страница.

— Няма смисъл да се ядосваш на мен или на себе си.

Този път беше сигурна, че е проговорил, погледна и го видя да идва към нея. Трябваше да присвие очи и да ги заслони с ръка, защото слънцето грееше зад него и светлината трептеше като ореол около главата и раменете му.

— Няма смисъл да го обсъждаме. — Изпухтя, когато седна до нея. Той запази мълчание, очевидно се приготвяше за приятна, дълга визита и тя закрепи молива за скицника.

— Брегът е голям. Имаш ли нещо против да се разположиш на друга част от него?

— Тук ми харесва. — Тя изсъска и се опита да се изправи, но той просто я дръпна обратно. — Не бъди глупава.

— Не ми казвай, че съм глупава. Наистина, ама наистина ми е писнало да ми казват, че съм глупава. — Роуън освободи ръката си. — А и дори не ме познаваш.

Той се премести и се озоваха лице в лице.

— Това може би е част от проблема. Какво рисуваш в този скицник?

— Очевидно нищо — тя раздразнено прибра скицника в чантата. Пак понечи да се изправи. Той отново я дръпна обратно с лекота.

— Добре — тросна му се. — Ще го обсъдим. Признавам, че се препъвах из гората, защото исках да те видя. Бях привлечена. Сигурна съм, че си свикнал жените да са привлечени от теб. Наистина исках да ти благодаря за помощта, но това не бе всичко. Без съмнение се натрапих, но ти беше този, който ме целуна.

— Наистина го направих — промърмори той. Искаше отново да го направи, точно сега, когато устата й беше нацупена, а в очите й имаше едновременно страдание и раздразнение.

— А аз прекалих с реакцията. — Споменът за това сгорещи кръвта й. — Имаше абсолютното право да ми кажеш да си вървя, но нямаше право да бъдеш толкова груб. Никой няма право да бъде груб. Е, очевидно ти не си се… почувствал по същия начин като мен и искаш да запазиш дистанция.

Тя отметна косата, която се изплъзваше от опашката и се вееше около лицето й.

— Така че какво правиш тук?

— Едно по едно — реши той. — Да, свикнал съм жените да ме харесват. Тъй като и аз харесвам жените, го оценявам. — Устните му се извиха в усмивка при тихия възмутен звук, който тя издаде. — Би ме харесала повече, ако излъжа, но смятам фалшивата скромност за безсмислена и измамна. И въпреки че често предпочитам да съм сам, не си се натрапила. Целунах те, защото го исках, защото имаш красива уста.

Той видя как тази уста се изви в изненада, преди да се присвие и тя да извърне лице. Осъзна, че никой преди не й го е казвал и поклати глава, учуден от глупостта на мъжкия род.

— Защото имаш очи, които ми напомнят за елфите, танцуващи из планините в родината ми. Коса като стар, полиран до блясък дъб. И кожа, толкова мека, че изглежда, сякаш ръката ми може да премине през нея като през вода.

— Не го прави — гласът й потрепери, тя вдигна ръце и ги обви здраво около лактите си. — Недей. Не е честно.

Може би не беше, честно да говори така на жена, която очевидно не е свикнала да го чува. Той сви рамене.

— Вярно е. А колкото до харесването… хареса ми повече, отколкото бях очаквал. Затова бях груб. Извинявам се за това, Роуън, но само за това.

Беше си изгубила ума по него и й се искаше това да не й харесва толкова много.

— Съжаляваш, че си бил груб или че ти е харесало?

Умна жена, помисли той, и каза истината.

— Ако трябва да съм честен — и за двете. Казах, че не съм готов за теб, Роуън. Вярно е.

Простата истина размекна сърцето й и леко я разтрепери. За момент не проговори, само гледаше втренчено пръстите, които бе стиснала в скута си, докато вълните се разбиваха долу, а чайките кръжаха над тях.

— Може би те разбирам. В странен период от живота си съм — каза бавно. Нещо като кръстопът, предполагам. Мисля, че хората са най-уязвими, когато се намират в края на нещо и трябва да решат какво да започнат. Не те познавам, Лиъм, — насили се да го погледне. — И не знам какво да ти кажа или да направя.

Имаше ли мъж, способен да устои на такава неподправена искреност, зачуди се.

— Предложи ми чай.

— Моля?

Той се усмихна и я хвана за ръка.

— Предложи ми чай. Скоро ще завали и трябва да се прибираме.

— Дъжд? Но слънцето… — още като го казваше светлината се промени. Тъмни облаци превзеха небето и първите капки полетяха надолу като неизречени желания.

Баща му не беше единствения, който можеше да използва времето за лични цели.

— А се предполагаше, че ще е ясно цял ден. — Тя прибра бутилката вода в чантата и леко изписка, когато той я изправи както обикновено без никакво усилие, от което краката й омекнаха.

— Просто дъждец, при това топъл. — Той я поведе през скалите по пътеката. — У дома на това му казваме меко време. Пречи ли ти дъжда?

— Не, харесва ми. Прави ме мечтателна. — Роуън вдигна лице към капките. — Слънцето все още грее.

— Ще има дъга — обеща Лиъм и я дръпна в подслона на дърветата, където въздухът бе топъл и влажен, а сенките бяха като големи зелени езера.

— Ще получа ли чай?

Тя му хвърли поглед с усмивка.

— Предполагам.

— Ето, казах ти — той леко стисна ръката й. — Ядът не може да те държи дълго.

— Просто имам нужда от практика — каза и го разсмя.

— Вероятно ще ти дам доста поводи да практикуваш.

— Навик ли ти е да ядосваш хората?

— О, да. Аз съм труден човек. — Стигнаха до потока, заобиколен от мокра папрат и гъст мъх, напръстничетата чакаха да разцъфтят. — Майка ми казва, че се цупя, а баща ми — че главата ми е като скала. Би трябвало да знаят.

— Те в Ирландия ли са?

— Ммм — не можеше да е сигурен, без да погледне, а със сигурност не искаше да знае, ако се мотаеха наоколо да го наблюдават.

— Липсват ли ти?

— Да. Но… поддържаме връзка. — Копнежът в гласа й го накара да я погледне, докато вървяха към сечището. — Семейството ти ти липсва?

— Чувствам се виновна, защото не ми липсват толкова, колкото вероятно би трябвало. Никога преди не съм била някъде сама и съм…

— Харесва ти — довърши той. — Страшно много. — Тя се позасмя и извади ключовете от джоба си.

— В това няма нищо срамно. — Той вдигна глава, когато тя отключи. — Заради кого заключваш?

Тя влезе и се усмихна малко глуповато.

— Навик. Ще сложа чая. По-рано опекох малко канелени кифлички, но загоряха отдолу. Този път не ми се получи.

— Ще те освободя от някоя. — Влезе в кухнята след нея.

Забеляза, че поддържа помещението подредено и е добавила някои неща, сякаш устройва свой дом. Женствен дом. Няколко красиви клончета се подаваха от една от цветните бутилки на Белинда в средата на масата, точно до бяла купа, пълна с яркозелени ябълки.

Той си спомняше кога е откъснала клонките.

Вълкът бе вървял с нея и царствено бе игнорирал опитите й да го научи да донася хвърлените пръчки.

Разположи се удобно на масата й, наслаждавайки се на тихия ромон на дъжда. И си спомни за думите на майка си. Не, нямаше да гледа толкова далеч в бъдещето. Нямаше нищо против да хвърли един поглед на мислите, но смяташе, че такова целенасочено търсене е злоупотреба със силата.

Човек, който иска уединение, трябва да уважава това на другите.

Но все пак имаше начин да надникне без притеснение.

— Семейството ти живее в Сан Франциско.

— Да. — Беше взела чайника и избираше чаши от прекрасната колекция на Белинда. — И двамата са професори в колежи. Баща ми е декан на Английския факултет.

— А майка ти? — той лениво измъкна скицника от чантата, която тя бе захвърлила на масата.

— Тя преподава история. — След кратък размисъл избра чаша, оформена като фея, с дръжки като криле. — Невероятни са — продължи, докато внимателно наливаше чая. — И наистина прекрасни преподаватели. Миналата година майка ми стана помощник-ректор и…

Тя спря, изненадана и леко ужасена, като видя Лиъм да разглежда скицата на вълка.

— Чудесни са — не си направи труда да вдигне поглед, а обърна друга страница и присви очи, фокусирайки се върху рисунката на група дървета и рехави папрати. През тези въздушни форми надничаше намек за крила и смеещи се очи.

Тя вижда феите, помисли той и се усмихна.

— Това са само драсканици. — Ръцете я сърбяха да грабне скицника и да го затвори, но доброто й възпитание я възпираше. — Просто хоби.

Очите му се стрелнаха към нея и тя потрепери.

— Защо го казваш и се опитваш да го вярваш, след като имаш талант и те влече?

— Това е просто нещо, което правя в свободното си време — понякога.

Той обърна следващата страница. Бе нарисувала бунгалото, изглеждаше така, сякаш е излязло от някоя стара очарователна легенда — заобиколено от дървета и гостоприемна веранда.

— И се обиждаш, когато някой те нарече глупава? — промърмори. — Глупава си, ако не правиш това, което обичаш, вместо да кършиш ръце.

— Това е абсурдно. Не кърша ръце. — Тя се обърна, за да свали чайника и се възпря да не направи точно това. — Това е хоби. Повечето хора имат такова.

— Това е дарбата ти — поправи я, — а ти я занемаряваш.

— Човек не може да се издържа от драсканици.

— Какво общо има издържането? — Тонът му бе толкова арогантно царствен, че тя се разсмя.

— Нищо, освен храна, покрив над главата, отговорности. — Върна се да сложи чайника на масата и се обърна да вземе чаши. — Подобни малки неща са истинския свят.

— Тогава продавай изкуството си, щом трябва да се издържаш.

— Никой няма да купи скиците с молив на една учителка по английски.

— Аз ще купя тази — той стана и отвори скицника на една от рисунките на вълка. На нея той стоеше с поглед към нея и предизвикателен блясък в очите, точно като този в очите на Лиъм. — Кажи ми цената.

— Не я продавам, а ти няма да я купуваш само за да докажеш тезата си. — Тя отказа да го приеме сериозно и го бутна назад. — Седни и си пий чая.

— Тогава ми я дай. — Той наклони глава и отново погледна рисунката. — Харесва ми. Тази също. — Обърна страницата на дърветата и феите в папратите. — Може да използвам нещо подобно в играта, над която работя. Нямам талант за рисуване.

— Тогава кой прави рисунките за графиките? — запита тя в опит да смени темата и като последна надежда извади прегорените кифлички.

— Ммм. Различни хора за различните теми. — Отново седна и разсяно взе една кифличка. Беше твърда и без съмнение изгоряла, но ако се абстрахира човек от това, беше прекрасно сладка и щедро изпълнена с мармалад.

— И как…

— Някой от родителите ти рисува ли? — прекъсна я той.

— Не. — Само мисълта за това я накара да се изкиска. Представи си как някой от умните й и заети родители се размечтава с молив в ръка. — Те ме учеха като бях малка и проявяваха интерес. Майка ми държи една моя скица на залива от тийнейджърските ми години в рамка в кабинета си в университета.

— Значи оценява таланта ти.

— Просто обича дъщеря си — поправи го Роуън и наля чай.

— Тогава би трябвало да очаква, че дъщерята, която обича, ще следва дарбите си и ще развива таланта си — каза той небрежно и продължи с темата за семейството й. — Може би някой от бабите и дядовците ти е бил художник.

— Не, дядо ми по бащина линия е бил учител. Изглежда това е нормално в нашето семейство. Баба ми от тази страна е, както вероятно би я нарекъл, типична домакиня и майка за времето си. Все още поддържа прекрасния си дом.

Прониза го нетърпение и потрепери, когато Роуън сложи три лъжички захар в чашата си.

— А от страна на майка ти?

— О, дядо ми се е оттеглил. Живеят в Сан Диего. Баба ми има дарба за шиене, така че предполагам, че това е вид изкуство. — Устните й се присвиха за момент, докато разбъркваше чая си. — Сега като се замисля, нейната майка — моята прабаба — е рисувала. Имаме две нейни маслени картини. Мисля, че останалите са в баба и брат й. Тя е била… ексцентрична — каза Роуън с усмивка.

— Така ли? В какъв смисъл ексцентрична?

— Не съм я познавала, но децата дочуват това-онова, когато възрастните клюкарстват. Гледала е на ръка и говорела с животните и всичко това съвсем целенасочено против волята на съпруга й. Той бил, доколкото си спомням, много практичен англичанин, а тя — мечтателна ирландка.

— Значи е била ирландка, така ли? — Лиъм усети леки тръпки да се изкачват по гръбнака му. — Как е било фамилното й име?

— Ооо… — Роуън порови из паметта си. — О’Мара. Кръстена съм на нея. — Тя продължи доволно да пие чая си, а всичко в Лиъм бе нащрек. — Майка ми ме кръстила на нея в момент на, както тя казва, сантименталност. Предполагам, че затова тя — прабаба ми — ми е оставила медальона си. Овален лунен камък в обков от ковано сребро.

Лиъм бавно и внимателно остави настрана чая, който вече не можеше да вкуси.

— Тя е била Роуън О’Мара.

— Точно така. Мисля, че имаше някаква много романтична история — или съм си я измислила — за това как тя и прадядо ми се запознали, докато той бил на ваканция в Ирландия. Тя рисувала на скалите в Клар. Странно, не знам защо съм толкова сигурна, че е било Клар.

Тя се обърка за момент, след това сви рамене.

— Както и да е, влюбили се веднага и тя се върнала в Англия с него, напуснала дома и семейството си. След това емигрирали в Америка и накрая се установили в Сан Франциско.

Роуън О’Мара от Клар. Мили боже, съдбата беше въртяла, усуквала и беше поставила още един капан пред него. Той отново взе чая, за да намокри гърлото си.

— Фамилното име на майка ми е О’Мара — каза той равно и спокойно. — Твоята прабаба вероятно ми е далечна роднина.

— Шегуваш се. — Изненадана и очарована, Роуън засия срещу него.

— Когато става въпрос за семейството, се опитвам да не се шегувам.

— Би било страхотно. Абсолютно. Е, светът е малък. — Тя се засмя и вдигна чаша. — Приятно ми е да се запознаем, братовчеде Лиъм.

За Бога, помисли той и примирено чукна чаша в нейната. Жената, която му се усмихваше с тези големи, красиви очи имаше елфска кръв и дори не го знаеше.

— Ето ти я дъгата, Роуън, — той продължаваше да я гледа, но знаеше, че цветната арка се извисява в небето. Не той я беше направил, но усещаше, че баща му е намесен.

— О! — Тя скочи, надникна бързо през прозореца и хукна към вратата. — Излез да видиш! Прекрасна е.

Излезе, изтопурка по стълбите и погледна нагоре.

Никога не беше виждала толкова ясна дъга, толкова перфектно очертана. На фона на синьото като водата небе всеки цвят изпъкваше, блестеше в златисто по краищата и се преливаше в следващия, тъмно розово и бледо лилаво, деликатно жълто и бонбонено розово. Простираше се нависоко, а двата й края докосваха върховете на дърветата.

— Никога не съм виждала толкова красива дъга. — Той се присъедини към нея и тя се почувства едновременно объркана и развълнувана, когато хвана ръката й. Още докато гледаше дъгата, той си обеща, че няма да се влюбва в нея, освен ако не го иска.

Нямаше да позволи да бъде манипулиран, подлъгван, прелъстен. Щеше да вземе решение с ясно съзнание.

Но това не означаваше, че междувременно не може да вземе малко от това, което желае.

— Това не означава нищо повече или по-малко от преди — каза той.

— Кое?

— Това — обхвана лицето й с ръце, наклони го и докосна устните й със своите.

Мека като коприна, нежна като дъжда, който все още ромолеше на фона на перлената слънчева светлина. Щеше да остави нещата такива и за двама им, щеше да обуздае нуждите си, които бяха станали по-силни и остри, отколкото беше бе разумно или безопасно.

Каза си, че иска само да вкуси тази невинност, да зърне това нежно сърце, което тя не знаеше как да защити. Щеше да направи всичко възможно това сърце да не хлътне прекалено дълбоко, защото в противен случай щеше да му се наложи да го разбие.

Но когато ръката й се отпусна на рамото му, когато устата й напълно се разтвори под неговата, той усети как тези тъмни нужди копнеят да се освободят.

Тя не можеше да се възпре, не можеше да се отдръпне от такава нежност. Дори когато пръстите, докосващи лицето й, се стегнаха, устата му остана мека, нежна, сякаш показваше на нейната какво е и какво може да бъде.

Роуън инстинктивно плъзна ръце по напрегнатите му рамене и се остави да потъне в него.

Той се отдръпна преди желанието да надделее над разума. Пусна я, а тя само го гледаше втренчено със замаяни екзотични очи и разтворени меки устни.

— Предполагам, че това е… мм, химия. — Сърцето й бумтеше и прескачаше.

— Химията — каза той — може да е опасна.

— Човек не може да прави открития, без да поеме някои рискове. — Фактът, че подобен коментар излезе от устата й, би трябвало да я шокира — толкова очевидна покана да продължи, да доведе нещата до край. Но й изглеждаше естествено и правилно.

В този случай е най-добре човек да знае всички елементи, с които си има работа. Чудя се колко точно искаш да откриеш?

— Дойдох тук да открия най-различни неща — тихо въздъхна. — Не очаквах да открия теб.

— Не. Търсеше първо Роуън. — Той пъхна палци в панталоните си и се залюля на пети. — Ако те взема в бунгалото или дори тук, доста бързо ще откриеш част от нея. Това ли искаш?

— Не. — Това беше още една изненада — да чуе отрицанието при положение, че всеки нерв в тялото й трепереше. — Защото ще е както ти каза преди. Просто. А аз не искам нищо просто.

— Все пак ще те целуна отново, когато реша.

Тя наклони глава и не обърна внимание на пърхането в корема си.

— Аз ще ти позволя да ме целунеш, когато аз реша.

Той се засмя победоносно и одобрително.

— Носиш нещо от тази ирландка в себе си, Роуън от рода О’Мара.

— Може би е така — доставяше й огромно удоволствие да го мисли. — Явно трябва да открия повече.

— Направи го. — Усмивката му изчезна. — Надявам се, че когато го направиш, ще знаеш какво да правиш с него. Избери си някой ден от следващата седмица и се отбий при мен. Донеси си скицника.

— Защо?

— Върти ми се една идея. Ще видим дали устройва и двама ни.

Тя реши, че в това няма нищо лошо. А и щеше да има малко време да премисли всичко, което се беше случило тази сутрин.

— Добре, но на мен всички дни ми изглеждат еднакви. Тези дни календарът ми с ангажименти е свободен.

— Когато денят дойде, ще знаеш. — Той се пресегна и се заигра с крайчетата на косата й. — Аз също.

— Това, предполагам, е някакъв вид ирландски мистицизъм.

— Не знаеш и половината — промърмори той. — Приятен ден, братовчедке Роуън.

Разсеяно подръпна косата й, след това се обърна и си тръгна.

Е, помисли тя, денят засега не вървеше зле.

Когато дойде в сънищата й, тя го приветства. Щом съзнанието му докосна нейното, прелъсти я и я възбуди, тя въздъхна, отстъпи и се отдаде.

Тръпнеше от удоволствие, шепнеше името му и някак усещаше, че Лиъм е толкова уязвим, колкото и тя. В този момент, в този неясен отрязък от време той бе обвързан с нея, не можеше да не й даде това, което желае.

Само ако тя знаеше какво да попита.

Дори когато тялото й гореше, съзнанието й се стремеше към още нещо, част от нея се измъчваше.

Какво трябва да го попита? Какво трябва да знае?

В тъмното, под бледата светлина на полумесеца, тя се събуди сама. Зарови се във възглавниците и с болка в сърцето се заслуша във воя на вълка в нощта.