Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0

История

  1. — Добавяне

Осем

Малфурион наблюдаваше гоблина, докато създанието се движеше сред стесняващите се проходи в скалата, и макар да разбираше, че Крас не е имал друг избор, освен да го съживи, гледката все още го плашеше. Въпреки твърдението на магьосника, че тази магия е слабо използвана и още по-малко харесвана от вида му, нощният елф не можеше да се успокои.

Той обаче не показваше емоциите си по никакъв начин, освен като стоеше колкото може по-далеч от съществото. Странно, но движенията на гоблина ставаха все по-умели с напредването на времето, докато в един момент не започна да изглежда така, сякаш наистина се е върнал към живот.

За изненада на друида, именно Крас пръв изрече онова, което другите отдавна мислеха:

— Колко още? — измърмори бледият заклинател. — Тази подигравка с живота ме отвращава все повече и повече…

Сякаш в отговор, гоблинът внезапно се преви на две. Малфурион се обърна към Крас. Отначало помисли, че магьосникът до такава степен не е могъл да търпи това, което вършеше, че просто е освободил тварта от магията си. Замисленото изражение на спътника му обаче сочеше друго.

— Вижте… — измърмори Крас. — Вижте…

Гоблинът докосна един камък, намиращ се близо до основата на планината. На Малфурион му приличаше на най-обикновено парче скала, без съмнение паднало преди време от върха.

В мига, в който създанието го обърна леко надясно обаче, цялата скална стена затрептя… и после повече от половината от нея просто изчезна.

Брокс изсумтя. Крас кимна.

— Много хитро — отбеляза той. — Вижте. Там, където досега имаше твърд камък отляво, се вижда проход, който преминава през самия връх.

Те последваха зловещия си водач още няколко минути, а после магьосникът внезапно го накара да спре.

— Чуйте…

Някъде далеч напред се чуваше бърборене на гоблини и непрестанно удряне на чук върху наковалня.

Друидът се спря.

— Стигнахме.

— И най-сетне можем да сложим край на това безобразие… — Крас махна с ръка и гоблинът се обърна. Съживеното създание отиде до един камък и се скри зад него. Само след миг драконовият магьосник направи режещо движение. — Ще го открият… но доста след като сме приключили тук.

Крас понечи да тръгне напред, но Малфурион внезапно го сграбчи за ръката.

— Чакай — прошепна друидът. — Не можеш да отидеш там.

За думите си бе възнаграден с един от редките случаи, в които магьосникът изглеждаше напълно объркан. Крас го изгледа мрачно.

— Надявам се, че имаш причина да кажеш такова нещо на този етап…

— Допреди малко изобщо не се бях замислял над това. Крас, от всички нас той ще забележи теб с най-голяма лекота. Ти си от неговия вид. А и той очаква другите дракони да се опитат да откраднат Демоничната душа.

— Но моята раса е най-податлива на силата й и е по-логично да стоим на разстояние от нея. Освен това съм се прикрил добре.

Малфурион кимна, но продължи:

— Драконите имат най-много за губене, ако дискът остане в негова власт. Което ги задължава поне да опитат… и Земният пазител също ще разсъждава по този начин. Там вътре със сигурност ще е пълно със средства за засичане на драконова магия, особено подобни защити като твоите.

— А и той е Аспект… — Крас облиза устни. Малфурион очакваше драконовият магьосник да му обясни надълго и широко защо всъщност не е прав, но накрая той просто отвърна: — Прав си. Ние бихме опитали и той го очаква от нас. Познавам го добре. Това е нещо, което трябваше да съобразя по-рано, но подозирам, че просто не съм искал да мисля за него. Имах късмет да стигна дотук, но това леговище със сигурност е превърнато в капан за всеки дракон, който не е от черното ято.

— Точно това си мислех и аз.

— Което не значи, че за теб и Брокс ще е по-лесно — напомни му Крас. — Но наглостта на двама от мимолетните раси, промъкнали се в най-личното му светилище, може и да мине на косъм.

— Брокс трябва да остане с теб.

— Не, оркът ще свърши по-добра работа, помагайки на теб. Има много физически опасности, най-малкото — пълчища гоблини. Ще ти трябва пълна концентрация, за да достигнеш Демоничната душа и, въпреки че аз ще помагам, доколкото мога оттук, някой трябва да ти пази гърба.

— Никой няма да го нарани — изтътна Брокс. Той стисна брадвата и се ухили. — Ще ми съчиниш добра песен, нали, Древни?

Крас го дари с една от редките си усмивки.

— Започвам с композирането в мига, в който се махнем от това място.

Неспособен да измисли смислен аргумент за това, че трябва да влезе сам, Малфурион прие компанията на орка. В действителност нощният елф се радваше, че ще са заедно. Твърдата решителност на Брокс и здравата му десница правеха пристъпването в леговището на дракона малко по-малко плашещо.

Малко.

Но той знаеше, че това трябва да бъде сторено и че той има най-голям шанс да успее. Не го тласкаше излишно самочувствие, а някакво усещане, че обучението му го прави най-подходящ.

В началото решиха Брокс да е отпред, а Малфурион да поеме водачеството, когато започне да разпознава обкръжението им. Оркът закрепи брадвата на гърба си, тъй като проходът бе твърде тесен, за да използва голямото оръжие. Вместо него той извади дълъг кинжал, с който боравеше с очевидно умение.

— Аз ще бдя оттук — обеща Крас, когато потеглиха. — Мога да сторя поне това, без черният да ме усети.

Имаха късмет, че гоблините използваха този тунел за пренасяне на суровини, иначе дори Малфурион нямаше да може да се провре през него. На Брокс обаче през повечето време му се налагаше да държи ръцете си прибрани към тялото. Оркът бе насочил кинжала напред и зорко следеше тунела.

Звуците се усилиха. Нощният елф се надяваше, че подобна дандания ще работи в тяхна полза. Ако гоблините бяха разсеяни от шума, който сами създаваха, може би нямаше да забележат двамата натрапници.

Най-накрая извитият тунел се озари от слаба светлина. Брокс видимо се напрегна. Малфурион постави ръка на рамото му.

— Ако съм прав — прошепна друидът, — когато влезем в пещерата, проходът, през който премина драконът, трябва да е наляво.

Брокс изсумтя, за да покаже, че е разбрал, и продължи напред. Пътят им ставаше все по-добре осветен и шумът започна да достига неистови степени.

Гледката, която ги посрещна, беше дори още по-хаотична от онова, което Малфурион бе наблюдавал по-рано. Имаше поне два пъти повече гоблини, отколкото преди, и всички се суетяха така, сякаш животът им зависеше от това… което вероятно беше самата истина. Неколцина стриваха парчета скала на прах, докато други подхранваха пещите. Използвайки система от огромни котли, закачени на движещи се вериги, зеленокожите твари придвижваха разтопения метал в непрестанен поток към огромните форми. Отвъд тях се виждаха още по-големи казани, пълни с вода, които очакваха вече запълнените съдове. Потящи се гоблини, обгърнати в пара, поддържаха формите, докато влизаха във водата.

Далече, вдясно от тунела, през който двамата бяха излезли, стояха захвърлени две вече готови метални плочи — очевидно неуспешни опити. По метала се виждаха дребни пукнатини, които явно ги правеха безполезни за задачата, за която ги искаше драконът.

— Все още не мога да разбера за какво им е всичкият този метал — измърмори Малфурион. — Да не би Нелтарион да планира да си направи броня?

Оркът смръщи вежди.

— Със звяр като него можем да очакваме всичко…

Откъсвайки се от загадката, нощният елф се загледа надясно. И наистина, малко по-нататък се виждаше широк отвор — онзи, използван по-рано от Земния пазител.

— Там! Трябва да стигнем дотам!

Брокс кимна, но попречи на Малфурион да излезе от тунела.

— Долу има гоблини. Ще чакаме.

Въпросните създания се мотаеха, докато разчистваха боклука от преработената руда. Друидът бързо осъзна, че гоблините ще стоят там твърде дълго.

— Трябва да ги махнем оттук или да ги разсеем, Брокс…

— Може би магия.

Малфурион прехвърли наум съдържанието на кесиите, закачени за колана му, после огледа пещерата. Имаше няколко неща, които можеше и да му свършат работа…

Но докато се пресягаше в една кожена торбичка, чудовищният глас на Нелтарион разтърси стените:

— Мекло! Върнах се! Новото ти творение ще работи или ще се нахраня с цялата ти мижава раса до един… като започна с теб за предястие!

Въпросният гоблин, когото Малфурион бе виждал и преди, се затича към гласа на господаря си откъм далечния край на пещерата. Той подритна няколко работника, за да ги подтикне да работят по-бързо, а после закуцука към високия проход. През цялото време си мърмореше нещо, в което острият слух на Малфурион долови още пресмятания.

Но още преди Мекло да достигне тунела, от него излезе черният дракон.

Брокс изруга. Той не знаеше за трансформацията, която бе погълнала до такава степен Нелтарион. За щастие ревът на гиганта заглуши гласа му.

— Мекло! Нещастно изпражнение на червей! Благосклонното ми търпение стигна предела си! Имаш ли новите плочи, или не?

— Две! Две, господарю! Виждате ли? Виждате ли?

Създанието посочи към мястото, където няколко работника се опитваха да махнат двойка огромни парчета метал от формите им. Въпреки казаните, пълни с вода, плочите все още цвърчаха от остатъчната горещина — достатъчно, за да изгорят жестоко някого.

— По-здрави от предишните, надявам се! Те се провалиха напълно!

Кимайки отривисто, посивелият гоблин обяви:

— Най-добрата сплав! По-здрава от стомана! И подсилени от енергиите, които ми осигурихте, ще устоят на всякакво напрежение, макар и да са по-леки от перце!

Сякаш за доказателство, гоблините, работещи над първата плоча, я понесоха с лекота, макар Малфурион да очакваше, че ще трябват поне десет пъти повече работници за целта.

Нелтарион огледа парчето метал с нетърпение. Дъхът му се ускори, докато все още червената плоча премина покрай него.

— Трябва само да я подържим във вода известно време и…

— НЕ! — изрева Земният пазител.

Гоблинът потрепери.

— Ъ… извинете, господарю?

Драконът продължи да се взира в плочата с налудничаво изражение.

— Искам я закрепена сега!

— Но остатъчната горещина само ще засили болката! Болтовете така и така трябва да бъдат горещи! Наистина би било по-мъдро да изчакаме…

Черният левиатан удари пода с една лапа, достигайки на сантиметри от Мекло.

— Сега…

— Да, господарю Нелтарион! Веднага, господарю Нелтарион! Движение, охлюви! — извика Мекло по посока на гоблините, които все още направляваха плочата.

Докато те се извъртаха, драконът се насочи към широко открито пространство близо до най-отдалечената стена. Малфурион и оркът наблюдаваха с любопитство, а левиатанът легна на земята, разкривайки дясната си страна. От огромните прорези продължаваха да текат пламъци.

— Закрепете я! — изрева Нелтарион. — Закрепете я!

— Какво смятат да правят с това? — измърмори нощният елф.

Брокс поклати глава, не по-малко учуден от него.

— Пригответе болтовете, болтовете! — нареди Мекло. — Колкото може по-горещи!

Две групи от по дузина гоблини започнаха да правят нещо с огромен чифт клещи в една от пещите. Докато друидът наблюдаваше, те извадиха от там масивен болт, голям поне колкото орка.

— Ковачи! Подгответе машината!

Отдясно прозвуча подобен на стенание звук. Двайсетина гоблина влачеха към дракона нещо, което първоначално приличаше на някакъв особен катапулт. Но вместо кош, съоръжението имаше огромна и плоска от едната страна метална глава. За нея бяха закрепени скрипци и вериги, чието предназначение Малфурион не можеше дори да предположи.

— Плочата! — Нетърпението на Нелтарион нарастваше с всеки изминал миг. — Казах да я поставите на място!

Гоблините се подчиниха, почти изпаднали в истерия. Те се олюляха няколко пъти, докато приближаваха дракона… не заради тежестта на метала, а заради дишането на Нелтарион, което очевидно караше мястото, търсено от дребните създания, да се движи по-бързо, отколкото те можеха да маневрират. Най-накрая, по сигнал, даден от Мекло, те се наведоха напред и оставиха плочата да падне върху люспестата кожа.

Двамата наблюдатели отстъпиха шокирани, когато металът се сблъска с плътта на дракона. Силен цвърчащ звук изпълни пещерата. Ужасяващото треперене под нея накара плочата да се раздвижи, но въпреки това не се отлепи.

— Засега се задържа! — обяви Мекло. — Бързо! Първият болт!

Малфурион не можеше да повярва на очите си.

— Те… те ще я заварят за плътта му! Това е лудост! Лудост!

Брокс не каза нищо, но очите му бяха присвити, а десницата му стискаше кинжала толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Земният пазител изглеждаше почти изпаднал в блаженство. Огромната му уста се изкриви в гущерова усмивка, а алените очи бяха премрежени. Гърдите му се надигаха и спускаха все по-бързо от нетърпение.

Гоблините, работещи с клещите, донесоха колосалния болт и го поставиха в една от дупките, разположени по ръба на плочата. Нощният елф бързо преброи поне дузина подобни отвори. Нима всеки един от тях беше предвиден за болт, който да пробие самите люспи на дракона?

Дишането на Земния пазител отново се оказа проблем за гоблините. На третия опит те успяха да хванат една от горните дупки. Парчето метал влезе наполовина, а създанията използваха дългите клещи, за да го наместят колкото може по-добре.

Мекло незабавно махна по посока на другата група.

— Наместете ковача! Искам го готов за незабавен удар!

С още сумтене и стонове гоблините издърпаха устройството срещу Нелтарион. Притворените очи на гиганта нетърпеливо наблюдаваха, докато слугите нагласяха машината.

Мекло скочи върху нея с изненадваща за възрастта си ловкост, а после внимателно огледа болта. Накара подчинените си да преместят леко устройството, а после слезе от него.

— Дърпайте! — извика след това гоблинът.

Същите дребосъци, които бяха направлявали машината, сега започнаха да дърпат различните вериги по нея. Друидът не можеше да проумее как точно работи творението на гоблините, но резултатът бе повече от очевиден.

Плоската страна на металната глава се спусна с невероятна сила върху болта.

Сблъсъкът предизвика звук като от чупещи се кости. Парчето метал потъна дълбоко, почти до края на главата си.

Нелтарион изрева, но каквато и болка да чувстваше, явно бе примесена със задоволство.

— Отново! — изрева драконът. — Отново!

Мекло пак се покатери върху машината и след като огледа болта, накара другите гоблини да направят съответните изменения в траекторията на ковача. След това скочи и отново извика:

— Дърпайте!

Зеленокожите дребосъци задърпаха веригите. Различни лостове се изместиха на няколко места… и чукът отново се заби върху плочата.

Викът на Нелтарион този път заглуши действителния звук на удара. Болтът потъна още по-дълбоко.

— Вътре е! — извика Мекло.

Единственият отговор на думите му бе тътнещият смях на черния дракон.

— Побързайте с другия болт! — нареди посивелият гоблин. — Побързайте, казах!

В тунела Малфурион се подпря на една от стените, треперейки неудържимо.

— Той иска да закрепи всички онези плочи за тялото си! Защо? Защо?

— Защита… — отвърна оркът. — Здрава, но лека. Сам видя това. — Брокс сви рамене. — А може би и за да не се разкъса отвътре.

— Но болката! Ти видя колко дълбоко влезе това! И самата плоча… тя още е гореща!

— Той е луд… но може би неговата лудост ще ни помогне, друиде.

Най-сетне привлече вниманието на Малфурион.

— Какво искаш да кажеш?

Брокс посочи към пещерата.

— Очите на гоблините…

В началото друидът не разбра какво точно има предвид оркът, но после видя, че всички работници бяха спрели работата си, за да наблюдават невероятните събития. Не можеше да ги вини, че го правят, но това наистина предлагаше на двамата натрапници шанса, който чакаха.

— Трябва да тръгнем, когато подготвят следващия болт — осъзна Малфурион.

— Да. А това ще бъде скоро, друиде.

Гоблините с клещите вече се бяха върнали до отделението с болтовете. Те взеха нов и го приближиха до пещта. Дори от мястото, където се намираше, нощният елф можеше да почувства горещината, която се излъчваше отвътре, и затова не се учуди, че създанията бързо отдръпнаха парчето метал, което сега светеше в червено.

— Приготви се — подкани го Брокс.

Те наблюдаваха напрегнато как гоблините поднесоха болта към Нелтарион. Драконът не виждаше нищо, освен работата, която извършваха върху него. Гледаше парчето метал, сякаш съзерцава любима.

— Бързо… бързо… — изръмжа Земният пазител.

Когато тварите успяха да вдигнат болта до противоположната страна на плочата, Малфурион и Брокс се подготвиха да тръгнат. Парчето метал се насочи към дупката бавно…

Когато влезе наполовина, те тръгнаха. Брокс смени кинжала с брадвата си и поведе, готов за в случай, че някой гоблин реши да влезе през големия проход. Под тях Мекло лаеше по онези, работещи върху машината. Скърцането на устройството, докато се движеше, прикриваше шума, вдиган от натрапниците.

Бяха стигнали на половината път от прохода, когато гоблините най-сетне разположиха творението си според нуждите на Мекло. Внезапна тишина изпълни залата и Малфурион и спътникът му замръзнаха на място.

Друидът държеше едната си ръка до избраната по-рано кесия. Ако гоблините ги забележеха, вътре имаше съставки за една магия, която се надяваше, че ще държи създанията и господаря им заети, докато двамата успеят да избягат.

Но Мекло пак започна да крещи заповеди и работата продължи, точно както се надяваше Малфурион. И докато гоблините подготвяха ковача, първо оркът, а после и нощният елф достигнаха прохода.

Откъм залата се чу високият глас на Мекло:

— Дърпайте!

Ударите на ковача вибрираха в главата на Малфурион, докато двамата с Брокс тичаха по коридора. Зловещата гледка на онова, което драконът правеше сам със себе си, не напускаше ума му. Лудостта действително бе погълнала Нелтарион и името, което Крас и Ронин използваха, сега изглеждаше много по-подходящо.

Детуинг.

Брокс забави ход, позволявайки на елфа да го догони.

— Друиде… сега ти водиш.

Нощният елф вече разпознаваше части от тунела, достатъчно, за да чувства, че наистина ще успее да открие скривалището на диска. Това обаче не означаваше, че двамата са особено близо до какъвто и да било успех, защото леговището на Земния пазител със сигурност криеше и други опасности.

Някъде далеч зад тях се чу нов удар на метал в метал, последван от смразяващия смях на черния левиатан. Последното накара Малфурион да ускори крачка.

Отне им много повече време, отколкото очакваше, за да достигнат първия завой. Елфът не бе взел предвид както многократно по-широките крачки на дракона, така и своята способност да се носи във въздуха с каквато скорост пожелае, докато е в света на сънищата. Това означаваше, че пътят ще бъде много по-дълъг от предвиденото.

Той каза това на орка, който, типично за него, просто сви рамене и отвърна:

— Значи ще тичаме по-бързо.

Така и сториха. Дори и така обаче мина цяла вечност, докато достигнат първия завой и още по-дълго до втория. Но Малфурион бе окуражен, че е на прав път, защото разпознаваше все повече и повече белези. Вече се намираха поне на половината разстояние до целта си…

Брокс ненадейно сграбчи нощния елф за рамото и го блъсна към стената на тунела. Малфурион отвори уста, за да го попита какво има, но войнът разтърси рязко глава.

Тогава друидът чу тежките стъпки — причина за притеснението на орка. Двамата се притиснаха към извитата стена на тунела и в следващия миг от един съседен проход излезе нещо тъмно и зловещо.

Движеше се на два крака и формата му смътно наподобяваше тази на двамата натрапници. Цялото му тяло бе покрито със странни издатини и се движеше с особена клатеща се походка. Главата му бе изкривена и безформена и в началото Малфурион не видя очи на нея.

Когато създанието се приближи по-близо, нощният елф едва се сдържа да не извика.

Чудовището бе оформено от камък, но не като земните или инферналите. Вместо това изглеждаше така, сякаш някой е нахвърлял купчина камъни в грубо подобие на статуя. Но въпреки външността си, каменният гигант се движеше бързо и Малфурион си даде сметка, че ако ги видеше, двамата нямаше да могат да му избягат.

Великанът спря и сякаш огледа местността. Той наистина имаше очи, ако беше възможно двете малки дупки в „лицето“ му да бъдат наречени така. Те погледнаха с особен интерес към мястото, където се криеха натрапниците… а после ги отминаха и продължиха към друга част от пътеката.

Пазачът — защото създанието не можеше да бъде нищо друго — направи още две крачки и се озова точно до друида и война. Висок колкото дракон, той караше елфа да се чувства като джудже пред него. Докато гледаше как единият масивен крак се вдига и пада обратно на земята, Малфурион си представи как това нещо го смачква.

В продължение на няколко напрегнати мига създанието продължи да се оглежда. Друидът беше сигурен, че то подозира за присъствието им, но накрая гигантът продължи по пътя си, насочвайки се в посоката, от която двамата с орка бяха дошли.

Когато се скри от погледа им, елфът и спътникът му излязоха от скривалището си.

— Мислиш ли, че ще се върне? — запита Малфурион.

— Да… така че трябва да побързаме.

Те продължиха надолу по виещите се проходи, като на няколко пъти им се наложи да спират, за да може друидът да се ориентира. В единия от тези случаи бяха извървели няколко метра в един тунел, когато Малфурион откри, че е сбъркал пътя.

Накрая обаче достигнаха тясна пещера, която нямаше как да забрави. Спря се на входа, почти изненадан, че най-сетне са достигнали целта си.

— Тук горе е. — Нощният елф посочи към фалшивия камък. — Точно при онази лека издатина. Вляво от цепнатината.

Брокс явно не го виждаше, но докато прибираше брадвата си каза:

— Ще трябва да приема думата ти на доверие, друиде.

Оставаше обаче проблемът как да я достигнат. За пореден път онова, което изглеждаше толкова лесно в света на сънищата, в реалността се оказваше трудно. За да достигнат скривалището на Демоничната душа, трябваше да се катерят по опасната и коварна скална стена.

В далечината все още се чуваха ударите на ковача и ревовете на дракона. Тъй като Малфурион беше по-пъргав, в началото той поведе, но издръжливостта и силата на Брокс скоро наваксаха мудността му и двамата започнаха да се катерят с повече или по-малко една и съща скорост.

— Леко… леко вляво под скривалището има малка пещера — извика друидът. — Можем да я… да я използваме за почивка.

— Добре — измърмори зеленокожият войн.

Никой от двамата не гледаше надолу, съзнавайки, че това може да ги накара да изгубят равновесие. Малката ниша в скалата, вероятно точно толкова голяма, колкото да ги побере, ги зовеше.

Внезапно и без предупреждение в ума на друида прозвуча познат глас: „Пазете се от троловете!“

На нощния елф му отне около секунда да осмисли мисловното предупреждение на Крас. Това, че древният заклинател е поддържал връзка с него, не изненадваше Малфурион, но предупреждението му нямаше никакъв смисъл. Тролове? Какво искаше да каже?

По лицето му се посипа фин прашец. Очите му засмъдяха и той започна да мига, за да ги прочисти.

През сълзи успя да види дълга и смъртно бледа глава с уши, подобни на неговите, и кичур коса, поклащащ се върху ниското чело. От челюстите на съществото се подаваше двойка пожълтели бивни. В средата на челото му бе забит черен блестящ кристал — без съмнение средство, чрез което Детуинг държеше подобни слуги в подчинение. Създанието беше много по-високо от гоблин и дори от самия Малфурион. Мръсната му тъмносива кожа се сливаше почти напълно със стената.

— Здравей, вечерьо… — изсмя се тролът. Той се пресегна надолу с очевидното намерение да избута елфа от скалата.

Друидът се отдръпна колкото можеше по-назад и острите нокти прелетяха на косъм от лицето му. Малфурион се опита да се премести встрани от пещерата, но създанието вкопчи пръсти в скалата и се спусна след жертвата си като паяк.

Чу ядосаното ръмжене на Брокс и видя с ъгълчето на окото си, че друг трол се катери нагоре към орка. И което беше още по-лошо, от други дупки в скалата излязоха трети и четвърти, които си избраха жертва сред двамата натрапници и се понесоха към нея.

— От теб ще стане красиво петно, вечерята ми… — подигра му се първият трол. — Ще изям мозъка ти суров, а вътрешностите ти ще сготвя с подправки!

Той отново замахна към Малфурион и този път успя да хване елфа за китката. След това тролът се опита да го отхвърли от скалата с невероятна сила.

Нито една от магиите, които нощният елф знаеше, не му изглеждаше от полза в момента. Той се опитваше с всички сили да се задържи само на една ръка. Впи пръсти толкова яростно, че беше сигурен, че ще ги издере до кръв.

Изведнъж отдолу прозвуча писък и тролът се разсея. Брокс бе използвал умело кинжала си и сега оръжието стърчеше от рамото на единия му нападател. Сивокожото чудовище изпусна хватката си и падна към смъртта си. За съжаление, обаче, отнесе и острието на орка със себе си.

Онзи, който държеше китката на Малфурион, изсъска и започна да го дърпа още по-силно. Докато елфът се бореше да се задържи, забеляза, че вторият му враг се приближава отдолу, без съмнение с намерението да откопчи краката му от скалата. Ако това станеше, друидът нямаше да може да се задържи.

Малфурион забеляза малък бръмбар, който се движеше по стената точно над първия трол. Елфът бързо се концентрира, молейки се хватката му да издържи достатъчно дълго.

Както се надяваше, бръмбарът се извъртя и се насочи към врага на друида. И което беше още по-хубаво, от скалите започнаха да извират още и още буболечки, които се струпаха под трола.

В началото създанието не забеляза нищо, но после започна да се извива и върти в очевидно неудобство. Канибалът се опита да не обръща внимание на ставащото, но накрая досадата се оказа твърде голяма. Тролът изсъска ядно и пусна Малфурион, за да смаже насекомите, лазещи по гърдите му.

Нощният елф замахна с юмрук. Едва закачи ръката на чудовището, но това беше достатъчно. И без това застанал в неудобна позиция заради бръмбарите, хватката на трола поддаде.

Създанието се изпусна и изпищя. Късметът на друида се задържа, защото по пътя надолу тролът се сблъска със своя другар. Неспособен да издържи тежестта, падаща отгоре му, вторият канибал също полетя към пода.

Малфурион отмести поглед, когато и двамата достигнаха земята. Вместо това се загледа към орка.

— Върви! — изрева Брокс, докато се опитваше да заеме подходяща позиция срещу последния трол. — Дискът! Вземи го!

След моментно колебание нощният елф се подчини с нежелание. Беше виждал как старият ветеран побеждава демони и при по-лоши условия. Оркът щеше да се справи с чудовището.

„Внимавай… — прозвуча гласът на Крас в ума му. — Премахнах някои от защитните магии, но има и други, с които трябва да се справиш сам!“

Друидът вече можеше да ги почувства. Някои бяха достатъчно очевидни, а други — добре скрити. Той изучи природата на всяка от тях и малко по малко или ги премахна, или ги направи безполезни. Изненада се, че тази част от мисията му се оказа толкова лесна и бърза за постигане. Малфурион бе очаквал повече от Земния пазител.

Прозвуча нов писък… тролски. Нощният елф дори не си направи труда да погледне надолу, защото чуваше сумтенето на Брокс, докато оркът се катереше.

Фалшивата стена го очакваше. Той протегна ума си към нея и откри нови защити, но нищо, с което да не може да се справи.

Хвърли един поглед надолу и видя, че Брокс е достигнал пещерата, към която първоначално се катереха. Оркът се загледа вътре.

— Вятър… може би път навън, друиде.

Всичко, което би намалило престоя им тук, беше добре дошло. Малфурион кимна и отново насочи вниманието си към прикрития капак. За момента имаха късмет, а звуците, причинени от извратената работа, извършвана над Детуинг, бяха заглушили смъртта на троловете, но нощният елф знаеше, че късметът им няма да продължи вечно…

Малфурион проби и последната защитна магия, а после издърпа фалшивия камък. Той беше тежък, точно както очакваше, но успя да го избута достатъчно, за да може да се промъкне вътре.

— Ще се опитам да бъда максимално бърз! — извика той.

Брокс кимна.

Друидът очакваше в тайника да цари мрак, но вместо това го посрещна ярка светлина, която в началото подразни очите му, но после по някакъв начин ги облекчи.

И когато те се адаптираха, нощният елф видя само на метри от себе си Демоничната душа. Беше положена върху великолепен червен плат с размерите на корабно платно, увита вътре като новородено. Дискът бе толкова малък, че дори Малфурион можеше да го държи с една ръка. Изглеждаше доста обикновен, въпреки зашеметяващата светлина, който излъчваше. Но друидът знаеше какви сили се крият вътре и затова пристъпи към творението на дракона с най-голяма предпазливост и внимание.

Малфурион изучи енергиите, които се вихреха около Демоничната душа, но не видя нито една, която да представлява опасност за него. Очевидно Детуинг смяташе, че съкровището му е толкова добре защитено, че не си бе направил труда да поставя защити и в тайника.

Елфът се наведе към диска. Толкова много сила в нещо толкова мъничко. Златният къс изглеждаше много по-голям в лапата на дракона, но Малфурион знаеше, че едва ли е променил размера си.

— Друиде! — чу внезапно гласа на Брокс. — Нещо идва! Мисля, че е каменният!

Малфурион си представи много картинно как чудовищният голем преминава през главата му, затова просто протегна ръка и взе диска.

Чак тогава осъзна грешката си.

Залата се изпълни от писъците на стотици умиращи дракони. Малфурион падна на колене, а звукът го оглушаваше. Имаше чувството, че есенцията на всеки от драконите, които са допринесли за създаването на Демоничната душа, сега крещяха да бъдат освободени… но знаеше, че това, което чува, всъщност е последната и най-хитра защита, скрита около диска толкова потайно, че бе излъгала дори неговите сетива.

И докато първите викове започнаха да отмират, през пещерите проехтя по-лош звук.

Яростният и истеричен рев на Детуинг.