Ричард А. Кнаак
Разцеплението (12)

Единайсет

За един орк нямаше по-голяма връзка от кръвната. Тя обвързваше клетви, определяше съюзи и бележеше истинския войн в битката. Да омърсиш кръвна връзка бе едно от най-ужасните възможни престъпления.

И сега братът на друида правеше точно това.

Брокс изгледа Илидан Стормрейдж с презрение, което бе изпитвал към малцина други. Дори демоните уважаваше повече, защото те бяха честни към природата си, колкото и изкривена и зла да бе тя. Но тук стоеше войн, борил се рамо до рамо с Брокс и останалите, който беше близнак на Малфурион и трябваше да споделя любовта и загрижеността му към неговите другари. Илидан обаче живееше само за силата и нищо, дори най-близкият му роднина, не можеше да промени това.

Ако ръцете му не бяха вързани здраво, оркът с радост щеше да се пожертва, стига преди това да успееше да счупи врата на магьосника. Каквито и недостатъци да смяташе че има, оркът никога нямаше да предаде доброволно другар.

Що се отнася до Малфурион, друидът се влачеше редом с посивелия войн. Ръцете им бяха вързани зад гърба, а въжетата около кръстовете им ги теглеха зад нощните пантери. Двамата едвам успяваха да издържат на темпото. Братът на Илидан имаше и по-голям проблем, защото злият му близнак още не бе премахнал магията за слепота. Очите на Малфурион бяха покрити с малки черни сенки, през които не можеше да пробие никаква светлина, и той непрестанно се спъваше и падаше, което му донесе безброй драскотини и натъртвания, а при едното падане за малко не си разби главата в един камък.

От страна на магьосника със завързаните очи не личеше да има и следа от съчувствие. Всеки път, щом Малфурион се спънеше, Илидан просто дръпваше въжето, докато друидът не успееше да се изправи. Тогава стражите зад пленниците започваха да ги тикат напред с оръжията си и пътуването продължаваше.

Брокс хвърляше тайно поглед на брадвата си, която сега висеше от гърба на пантерата, яздена от белязания офицер. Оркът вече беше нарочил капитан Варо’тен за другата си основна цел, ако двамата с Малфурион успеят да се освободят. Демоничните войни наистина бяха опасни, но им липсваше злокобната хитрост, която Брокс виждаше в очите на другия нощен елф. В някои отношения дори Илидан му отстъпваше. И все пак, ако духовете му дадяха нужната сила, оркът би ги убил и двамата.

А после, ако беше възможно, трябваше да се направи нещо и за Демоничната душа.

Странно, но не Илидан я носеше сега. Няколко секунди след като магьосникът я отне от брат си, капитанът пристъпи към близнака-предател и настоя да я получи. И още по-странно — другият нощен елф се подчини без да каже и думичка.

Но зеленокожият войн не се тревожеше от подобни мистерии. Стигаше му да знае, че трябва да убие и двамата, а после да вземе Демоничната душа от мъртвото тяло на Варо’тен. Разбира се, за да направи нещо подобно, оркът трябваше първо да намери начин да измъкне ръцете си, а после вероятно и да си пробие път през демоните.

Брокс изсумтя, присмивайки се на себе си. Героите в епичните песни винаги успяваха да свършат всичко това, но той се съмняваше, че е способен да го стори. Капитан Варо’тен имаше голям талант във връзването на въжета. Беше завързал пленниците си повече от добре.

Те вървяха все напред, оставяйки леговището на черния дракон далеч зад гърба си. Брокс обаче не споделяше увереността на Илидан и капитана. Бе сигурен, че Детуинг ще ги намери. Странно, че още не го беше сторил. Може би нещо го разсейваше?

После очите му се разшириха и той внезапно изсумтя презрително към собствената си глупост. Да, осъзна най-накрая оркът. Нещо разсейваше дракона. Нещо… или по-точно някой. Крас.

Брокс добре разбираше саможертвата, която може би правеше магьосникът в този момент.

„Древни, желая ти късмет. Ще пея за теб… колкото и малко време да ми остава.“

— Ух!

Оркът се обърна навреме, за да види как Малфурион пада отново. Този път обаче друидът успя да се извърти. Вместо да падне по лице, той се спусна на една страна. Това му спести разкървавения нос, макар все пак да разтърси всички останали кости в тялото му.

Колкото и да му се искаше, Брокс не можеше да стори нищо за падналия нощен елф. Стискайки зъби, той изгледа Илидан с омраза.

— Върни му зрението! Тогава ще ходи по-добре!

Магьосникът намести шала, покриващ собствените му очи. Посивяващият ветеран бе видял достатъчно от тях, за да знае, че с Илидан се е случило нещо ужасяващо.

— Да му върна зрението? И защо?

— Звярът е прав — прекъсна го капитан Варо’тен. — Брат ти ни бави твърде много! Или ме остави да му прережа гърлото тук и сега, или му дай очи, за да вижда къде ходи!

Младият нощен елф му се усмихна саркастично.

— Толкова примамливи варианти! О, добре! Доведете ми го!

Двама от демоните избутаха Малфурион напред с върховете на оръжията си. За негова чест, друидът се изпъна доколкото му беше възможно и пристъпи предизвикателно към брат си.

— От моите очи към твоите — измърмори Илидан. — Давам ти онова, от което вече нямам нужда.

Той свали шала си.

Космите по врата на орка настръхнаха, щом видя за пръв път какво точно има отдолу. Брокс измърмори молитва към духовете. Дори чудовищните стражи до него потрепериха леко.

Сенките се стопиха около очите на Малфурион. Той премигна, а после видя Илидан. Друидът също зяпна ужасено, като осъзна какво се е случило с брат му.

— О, Илидан… — успя да изстене той. — Толкова много съжалявам…

— За какво? — Магьосникът се изсмя презрително, а после върна шала върху нечестивите отвори на лицето си. — Сега имам нещо много по-добро! Взор, за какъвто ти можеш само да мечтаеш! Не съм загубил нищо, чуваш ли ме?! Нищо! — След това Илидан се обърна към офицера: — Сега вече трябва да може да пътува. Мисля, че дори можем да ускорим ход.

Варо’тен се усмихна, а после даде заповед за потегляне.

Малфурион се запрепъва към орка. Брокс поведе елфа с по-спокоен ход, а после промърмори:

— Съжалявам за брат ти…

— Илидан е избрал пътя си — каза друидът с много по-нежен тон, отколкото би използвал оркът.

— Той ни е предал!

— Дали? — Малфурион впери поглед в гърба на близнака си. — Дали?

Брокс само поклати глава при оптимизма на приятеля си и се отказа да спори.

Те продължиха напред, а денят започна да преминава в здрач. Похитителите им яздеха без особено притеснение, но оркът непрестанно се озърташе назад към планинската верига, сигурен, че Детуинг ще се появи всеки миг.

— Кажи ми, магьоснико — заговори внезапно белязаният офицер след повече от час мълчание. — Този диск. Той наистина ли прави всичко онова, което ни каза?

— Всичко и повече. Знаеш какво причини на нощните елфи и Легиона… и дори на драконите.

— Да… — Оркът ясно долавяше алчността в гласа на Варо’тен. Чак сега забеляза и начина, по който ръката на капитана непрекъснато галеше кесията, в която се намираше Демоничната душа. — Всичко това е истина, а?

— Питай Аркемонд, ако искаш.

Ръката на Варо’тен се отдръпна от торбичката. Войникът имаше достатъчно разум, за да се бои от силата на демоничния генерал.

— Би трябвало да е достатъчно мощен, за да оформи портала според желанията на Саргерас — продължи Илидан. — Тогава останалата част от Легиона ще нахлуе в Калимдор… със самия Саргерас начело.

Малфурион ахна и дори Брокс изсумтя с отвращение. Те се спогледаха, съзнавайки добре, че на този свят няма сила, способна да се противопостави на повелителя на демоните и пълната му армия.

— Трябва да направим нещо… — настоя тихо Брокс, изпробвайки въжетата с мускули и откривайки, за съжаление, че са все така по-силни от него.

— Аз отдавна правя нещо — прошепна в отговор друидът. — Откакто Илидан ми върна очите. Преди това не можех да се концентрирам, защото непрестанно падах… но сега това не е проблем.

Брокс се озърна, за да е сигурен, че демоните все още не им обръщат внимание, а после изръмжа тихо:

— Как?

— Котките. Говорих с тях. Убеждавах ги…

Оркът смръщи вежди, спомняйки си предишни случаи, когато Малфурион беше говорил с животни.

— Ще бъда готов, друиде. Скоро ли ще стане, как мислиш?

— Оказа се по-трудно, отколкото смятах. Те… те са покварени от присъствието на Легиона, но… мисля… да. Подготви се. Би трябвало да започне всеки миг.

В началото нямаше очевидни признаци на успех… но после пантерата на капитан Варо’тен се спъна. Офицерът подритна животното, но нощната пантера не пожела да мръдне.

— Какво й стана на тая проклета…

Войникът не стигна по-далеч, защото животното внезапно се извъртя. Хванат неподготвен, офицерът се претърколи от гърба му.

Илидан започна да се обръща, но тогава неговата пантера повтори действията на първата. Магьосникът обаче бе по-добре подготвен и макар да се изхлузи от гърба й, не се остави да бъде затиснат.

— Глупак такъв! — извика магьосникът, макар че беше невъзможно да се определи на кого точно го казва. — Тъп, смотан…

Брокс се задвижи в мига, в който котките се обърнаха срещу ездачите си. Той се затича към пантерата на Варо’тен, за да вземе брадвата си. Нощният саблезъб му помогна, като обърна тази страна към орка… със сигурност по заповед на Малфурион.

Ветеранът се извъртя и отърка примката, стягаща ръцете му, в острието. Винаги острото дърво преряза въжето с лекота и само леко одраска дясната ръка на война.

Брокс сграбчи оръжието си.

— Друиде! Ела при мен! Можем да подкараме този звяр към…

Но нощният саблезъб се хвърли покрай него. След това се заби челно в адския пазач, който се опитваше да прегази Малфурион. Другите демони отстъпиха назад, несигурни какво да сторят в тази объркана ситуация.

Междувременно котката започна да прегризва въжетата на друида. Нощният елф погледна към Брокс и извика:

— Не ми обръщай внимание! Кесията, Брокс! Кесията!

Оркът се обърна към падналия Варо’тен. Дворцовият офицер държеше главата си с една ръка, а торбичката, в която бе прибрана Демоничната душа, още висеше на колана му. Той явно не осъзнаваше колко близо се намира Брокс.

Вдигайки брадвата високо, оркът се засили към капитана. Белязаният нощен елф обаче се окопити по-бързо, отколкото войнът се беше надявал. Виждайки голямото зелено нещо, тичащо към него, слабият и висок войник незабавно се претърколи. После скочи на крака и извади меча си.

— Ела тук, чудовище — подигра му се Варо’тен. — Ще те нарежа на парчета и ще нахраня с теб пантерите… ако могат да те преглътнат!

Брокс замахна с брадвата си… и ако бе ударил елфа, щеше да го разполови. Капитанът обаче се движеше като светкавица. Оръжието на орка удари твърдата земя, оставяйки драскотина, дълга повече от метър.

Варо’тен скочи напред и замахна с върха на меча си, оставяйки алена линия по лявото рамо на Брокс. Оркът не обърна внимание на ужилването, а замахна за втори опит.

С крайчеца на окото си видя как Малфурион насочва останалата без ездач нощна пантера към адския пазач. Първият демон отстъпи, несигурен дали трябва да атакува животното на Варо’тен. Колебанието му струва скъпо, защото огромният саблезъб го свали на земята и миг по-късно прегриза гърлото му.

Брокс се опита да види Илидан, но нуждата да се пази от опонента си направи усилието му невъзможно. Надяваше се, че Малфурион внимава за брат си. Само една магия на заклинателя и двамата бяха загубени.

Оркът изрева, когато капитан Варо’тен успя да го пореже доста по-сериозно на същото място.

Нощният елф се изсмя.

— Първото правило на войната е никога да не се разсейваш…

В отговор Брокс замахна с брадвата в страховита дъга, която се размина с главата на войника на косъм. Варо’тен отстъпи, а изражението му стана по-сериозно.

— Второ правило — изръмжа Брокс. — Само глупаците говорят толкова много на бойното поле.

Внезапно усети бодежи по цялото си тяло. Движенията на орка се забавиха и всяко му костваше все повече и повече енергия. Сякаш самият въздух около него се беше втвърдил.

Магия…

Точно както се боеше ветеранът, Малфурион не се беше справил с Илидан. Семейната връзка бе направила друида колеблив и сега това колебание щеше да им струва скъпо.

Усмивката на капитан Варо’тен се върна. Той се приближи уверено към забавения си враг.

— Е! Обикновено не обичам да ми е толкова лесно, но в този случай мисля, че ще направя изключение. — Той насочи меча си към гърдите на Брокс. — Чудя се дали сърцето ти е от същата страна, като моето…

Но когато се приближи, над двамата се спусна тъмна сянка. Брокс искаше да погледне нагоре, но движенията му вече бяха толкова забавени, че ясно си даваше сметка колко лесно ще го изкорми нощният елф, преди отново да е свалил поглед. Ако това трябваше да бъде смъртта му, оркът искаше да гледа убиеца си в очите, както е редно за един войн.

Но слугата на кралица Азшара вече не виждаше орка. Той се взираше в небето, а устата му се изви яростно.

— Махни се от него, подла твар! — изрева глас от висините.

И докато безпомощният орк гледаше, очите на Варо’тен се разшириха и той скочи на разстояние. Едно мигване по-късно… и мястото, където злият нощен елф бе стоял, потъна в пламъци.

Огънят беше толкова невероятно точно насочен, че Брокс не почувства почти никаква горещина. Това го изненада, защото мислеше, че над тях се носи дракон… и със сигурност не кой да е дракон, а Детуинг.

Но ако това наистина беше зловещият черен левиатан, той нямаше да се опитва да пази Брокс. Като осъзна това, оркът разбра, че има само още един дракон с такъв интерес към групата… Кориалстраз. В целия хаос след бягството от леговището на Детуинг, беше забравил за червения, но явно драконът нямаше толкова лесно да забрави него и Малфурион.

— Пригответе се! — извика Кориалстраз. — Идвам!

Брокс не можеше да стори кой знае какво, но се стегна колкото можеше по-добре за онова, което знаеше, че ще последва, уповавайки се на уменията на Кориалстраз.

Миг по-късно огромните нокти се обвиха около него и го вдигнаха във въздуха.

Оркът почувства вятъра по лицето си и миг по-късно крайниците му се освободиха от магията. Независимо дали заради действията на червения, или поради някакво друго обстоятелство, но заклинанието на Илидан изчезна.

Брокс забеляза, че Малфурион лежи в другата лапа на левиатана. Друидът изглеждаше изтощен и разстроен. Нощният елф посочи към земята далеч долу, крещейки нещо на орка и дракона едновременно.

Брокс най-сетне разбра думите:

— Дискът! — викаше Малфурион. — Те все още държат диска!

Оркът започна да отговаря, но Кориалстраз внезапно пикира надолу и се насочи обратно към мястото на битката. Драконът се спусна към групата, останала на земята, оглеждайки всички по ред.

— У кого е? — изрева гигантът. — У кого?

Нямаше нужда да пита. Капитан Варо’тен вече бе пъхнал ръка в кесията и след миг извади Демоничната душа. Брокс си спомни трудностите, които Малфурион първоначално имаше в опитите си да накара диска да проработи, и се надяваше, че белязаният офицер ще срещне същия проблем.

Изглежда щастието им се усмихна, защото Варо’тен вдигна диска с очевидно зловещо намерение наум… но Демоничната душа не направи нищо.

Кориалстраз изрева и се спусна върху капитана. Изражението на нощния елф се изкриви в ужасена гримаса.

Но после, напук на всякаква логика, дискът заблестя ярко. Нечий друг глас се обади над главата на дракона:

— Махни се! Бързо, или всички сме…

Онова, което удари червения, очевидно беше само частица от мощта на диска, но се оказа достатъчно. Дори Брокс усети вълните от енергия, които се забиха директно в Кориалстраз. Драконът потрепери, изстена… и после спря да маха с крила.

Левиатанът започна да пада към върховете. Земята се засили към тях. Оркът заповтаря имената на предците си, казвайки им да се подготвят за тяхното пристигане.

Чудовищна гранитна скала изпълни взора му…

 

 

— Какво направи? — рязко го попита Илидан.

— Използвах диска… — отвърна капитан Варо’тен, а тонът му бе изпълнен с възхищение. После разсъдъкът му се върна от мястото, където се носеше, и той огледа спътника си, а после и Душата.

— Ти беше прав! Той е всичко, което беше казал, и много повече! Онзи, който го използва, може да стане император…

— И да бъде изпечен жив от Саргерас заради самата мисъл…

Изкушението, носещо се по лицето на офицера, изчезна.

— И с право, магьоснико. Надявам се, че не ти е минавала подобна глупава мисъл наум?

Близнакът на Малфурион се усмихна за кратко.

— Не повече, отколкото на теб, добри ми капитане.

— Кралицата ще бъде доволна от резултатите на търсенето ни. Душата е на сигурно място, силата й бе доказана върху възрастен червен дракон и онези, виновни за досегашните забавяния.

— Можеше да използваш диска и по друг начин — отбеляза магьосникът. — И да ги спасиш за разпит.

Варо’тен се намръщи.

— И какво биха могли да ни кажат, което да ни интересува сега? Това… — Той вдигна диска и го насочи към Илидан. — Това е всичко, което ни трябва за победата. — Другият нощен елф се наведе напред, а устата му се изви в злобно изражение. — Освен ако не изпитваш някакво съжаление към брат си? Някакво нелоялно съчувствие?

Илидан намести шала си и изсумтя:

— Видя как се отнасях към него. Приличаше ли ти на братска обич?

— Взимам си бележка — отвърна спътникът му след малко. Капитанът прибра диска обратно в кесията. Докато го правеше, челото му се сбръчка леко.

— Нещо друго, което да не е наред, капитане?

— Не… просто помислих… имаше гласове… не… нищо. — Той не забеляза изучаващото изражение на Илидан, което се стопи в мига, в който офицерът отново обърна поглед към него. — Няма нищо. Хайде, ела. Котките отново са под контрол. Трябва да занесем диска в Зин-Азшари колкото можем по-бързо, нали?

— Естествено.

Варо’тен хвана юздите на пантерата си и се качи на седлото. Илидан стори същото, но докато се казваше, погледна обратно към планините.

Погледна и се намръщи с горчивина.

 

 

„Трябваше вече да са се върнали“ — мислеше Ронин, докато се взираше в посоката, в която бяха изчезнали Крас и другите. Отдавна трябваше да са се прибрали. По някаква причина бе сигурен, че нещо се е провалило. Когато нощните саблезъби се прибраха с бележката на стария магьосник, надеждите на човека се върнаха. Кориалстраз щеше да ги заведе до целта им много по-бързо. Трябваше да са достигнали земите на драконите преди много време, а Крас със сигурност не би губил ценни часове в опити да скрива наново Демоничната душа.

Да, нещо ужасно се беше объркало.

Той не спомена притесненията си пред Джарод, който имаше своя собствена планина от беди. Не че събранието в палатката на Блекфорест се бе провалило; точно обратното — капитан Шадоусонг успя сам-самичък да циментира позицията си на командир на армията. По време на последната битка някогашният офицер от стражата беше достигнал етап, в който вече не можеше просто да стои и да гледа как глупави заповеди, независимо от командир с колко висок сан идват, минават за мъдрост сред войниците.

Когато един от благородниците предложи маневра по фланга, която вероятно щеше да разкъса армията на парчета, Джарод се намеси и обясни защо подобно нещо само ще разцепи и унищожи силите на нощните елфи. Човекът беше учуден, че на новия командир му се налага да обяснява подобни елементарни правила на войната на аристократ, който се очакваше да е сред най-образованите от расата си. Накрая Джарод успя да превърне всички присъстващи благородници в свои верни последователи. Те до един бяха щастливи, че се е появил някой, който наистина разбира от тактика и има инстинктивен усет за воденето на война.

В началото Ронин си мислеше, че ще му се наложи тайно да направлява офицера, но младият нощен елф наистина знаеше какво върши. Магьосникът бе виждал войници от този тип и преди — родени с умение, което и най-доброто обучение не можеше да компенсира — и благодареше на Елун и каквито още божества можеха да са отговорни за такъв подарък на мястото на Рейвънкрест.

Но ако търсенето на диска наистина се бе увенчало с неуспех, дали дори Джарод щеше да е достатъчен?

Младият офицер се присъедини към магьосника. Новият лидер на армията носеше току-що полирана броня, дадена му от Блекфорест, която нямаше герб, но пък от двете й страни до кръста преминаваха оранжеви линии. Пелерината му имаше същата украса и се носеше около него като вманиачена любовница. Сега на главата му имаше и шлем, чийто огнен гребен, направен от боядисани косми от нощен саблезъб, се спускаше по гърба му.

Зад капитана се влачеше постоянната му свита от подофицери и свръзки с различните водачи на благородническите домове. Джарод се спря за момент, за да разкара групата, преди най-накрая да може да говори.

— Някога не бих могъл и да сънувам за по-голяма чест от тази да се издигна в почетен ранг и да нося прекрасните дрехи, подходящи за новата ми позиция — отбеляза той мрачно. — А сега само се чувствам като пълен идиот!

— Няма да споря точно по този повод — призна Ронин. — Но това впечатлява онези отзад, така че ще трябва да го търпиш, поне засега. Когато авторитетът ти се заздрави, можеш да махаш финтифлюшките парче по парче.

— Нямам търпение…

Магьосникът го поведе още малко встрани от антуража на капитана.

— Усмихни се Джарод! Няма да помогнеш на народа си, ако изглеждаш толкова мрачен. Може да решат, че се страхуваш за шансовете им.

— Аз се страхувам за шансовете им, особено с мен начело!

Човекът нямаше да позволи подобни приказки. Ронин се приближи още по-близо и изсъска:

— Всички ние сме живи благодарение на теб! Да, това включва и мен! И ти най-сетне ще започнеш да го приемаш! Все още не сме чули нищо от другите, което значи, че ти и онези, умиращи в битката долу, може и да сте единствената надежда на Калимдор… единствената надежда на бъдещето!

Той не продължи с обясненията, защото дори най-интелигентният офицер не би могъл да обхване истината… че Ронин идваше от период, отдалечен може би на десет хилядолетия напред във времето. Как би могъл тогава магьосникът да обясни, че се биеше не само за онези, които живееха, но и за все още неродените, включително и онези, които обичаше най-много на този свят?

— Никога не съм искал това… — надигна вял протест Джарод.

— Както и останалите от нас.

Нощният елф въздъхна. След това свали натруфения си шлем и избърса чело с опакото на ръката си.

— Прав си, господарю Ронин. Прости ми. Ще сторя всичко по силите си, макар и да не мога да обещая много.

— Просто продължавай с онова, което и без това правиш… онова, което е правилно. Ако се превърнеш в нов Десдел Старей, всички сме загубени.

Новият командир се загледа към бронята си и се изсмя, като видя колко чиста и блестяща е.

— Кълна ти се, шансът за това е достатъчно малък.

Магьосникът се усмихна при тези думи.

— Радвам се да го чуя…

Проехтя рог. Боен рог.

Ронин се извърна рязко.

— Това дойде от десния фланг! Там не би трябвало да има сили на Легиона! Не могат да заобиколят, без да ги забележим!

Джарод почука по шлема си.

— Но изглежда са успели! — Той махна на войниците зад гърба му да се приближат. — По седлата и ми доведете моята пантера! Както и онази на магьосника! Трябва веднага да разберем какво става там!

Доведоха им животните със скорост, която Ронин не бе забелязвал под водачеството на Старей. Тези войници наистина уважаваха Джарод. И причината не се криеше само в това, че го подкрепяха толкова важни, макар и безполезни благородници. Делата му вече се бяха разчули и всички знаеха, че той е поел юздите в момент, в който всички са смятали каузата за изгубена.

Когато капитанът — не, бившият капитан, наложи се да си напомни магьосникът — се качи на седлото, той претърпя пълна трансформация. По невинното му допреди минути лице плъзна мрачна решителност. Джарод пришпори пантерата си напред и бързо изпревари Ронин и останалите.

Рогът проехтя отново. Магьосникът забеляза, че тръбачът е от редиците на нощните елфи. Една от първите заповеди, която доказваше, че новият командир е получил подкрепата на благородниците, беше да се смеси армията и нейните съюзници по по-добър начин. Народите на Хулн и Дунгард вече не се намираха далеч встрани. Сега всеки елемент от силите на нощните елфи имаше собствено поделение от чужденци, чиито умения подсилваха, вместо да отслабват, както досега. Дори фърболгите имаха своя роля, укрепвайки клиновете и използвайки бухалките си да разбиват черепите на всеки адски пазач, който се опиташе да достигне ценните магьосници и стрелци в задните редици.

Много от промените бяха прости и на пръв поглед незначителни, ала Ронин се учудваше, че не се е сетил сам за тях. Сега обаче нещо се беше появило, за да даде истински отпор на преобразуваната армия. План, който никой не бе очаквал от Аркемонд.

Но когато приближиха, не ги посрещна битка, а по-скоро объркване. Нощните елфи се опитваха да извадят оръжията си, докато таурените и земните, които Ронин успяваше да види, сякаш не проявяваха никакъв интерес към защита на фронта. Те стояха спокойно, докато техните съюзници отчаяно се опитваха да запълнят дупките, оставени от безразсъдството им.

— Какво правят, в името на Майката Луна?! — извика Джарод. — Ще провалят всичко! А тъкмо бях накарал благородниците да осъзнаят нуждата от тях!

Ронин започна да отговаря, но тогава забеляза нещо отвъд линията на защитниците. Врагът се намираше дори по-близо, отколкото предполагаха. Магьосникът различаваше големи форми и крилати създания, както и различни други фигури, които дори той, сблъсквалият се с Легиона в бъдещето, не можеше да разпознае.

Странно, но те се движеха почти ходом и Ронин не чуваше никакви смразяващи кръвта викове. Сред тях имаше и гиганти. Гиганти, които караха всички демони, познати на магьосника, да изглеждат като джуджета. Крилатите създания не му приличаха на гибелна стража и макар че сред силите на Пламтящия легион имаше и други небесни ужаси, той не можеше да си спомни за такива, които да приличат на приближаващите се.

Джарод спря пантерата си близо до един таурен, който се оказа не друг, а Хулн.

— Какво има? Защо не се биете?

Водачът на биковете премигна и изгледа Джарод така, сякаш въпросът му нямаше никакъв смисъл.

— Не можем да се бием с тях! Това е немислимо!

Двама от земните, намиращи се наблизо, повториха думите му и кимнаха мрачно. В началото водачът на нощните елфи изглеждаше стреснат, но после изражението му стана решително.

— Тогава ще се борим с тях сами! — изръмжа той и подмина таурена.

Но Ронин започваше да става подозрителен относно причините, криещи се зад нежеланието на съюзниците да се бият.

— Джарод, почакай!

— Господарю Ронин, не и ти!?

Приближаващата орда сега се намираше достатъчно близо, за да може магьосникът да различава конкретни черти сред създанията… достатъчно, за да е сигурен, че е бил прав да спре нощния елф.

— Това не е Легионът! Те са дошли да се присъединят към нас, сигурен съм в това!

Увереността му стана още по-голяма, когато видя водача на новодошлите — създание, носещо се на четири силни крака, на чиято глава се издигаха два великолепни рога. Десетки същества, подобни на сатири, следваха огромното създание, но техните сходства с демоничните слуги на Саргерас се изчерпваха в това, че горните им половини наподобяваха онези на нощни елфи, докато долните приличаха на сърни. Ронин видя, че всички носят лицата на красиви жени. Те изглеждаха почти толкова растения, колкото и живи твари, защото кожата им бе покрита с лъскави зелени листа. Макар да изглеждаха деликатни, нещо в държанието им издаваше, че всеки враг, който им се опълчи, ще се изправи пред зловещ противник.

Заели се с подготовка за атака, войниците не обръщаха внимание на високата фигура. Ронин осъзна, че ако той не спре нещата, ще настане катастрофа с колосални пропорции.

— Джарод! Ела с мен, бързо!

Следван плътно от нощния елф, червенокосият магьосник пришпори пантерата си отвъд редиците на изненаданите войници. Джарод го настигна и извика:

— Луд ли си? Какво правиш?

— Довери ми се! Те са съюзници!

Водачът на новодошлите внезапно се извиси над него и изненаданият човек едва успя да спре навреме.

— Поздрави, Ронин Редхеър! — изтътна рогатото създание. Женските изгледаха магьосника с любопитство. — Дошли сме, за да се включим във войната за безценния ни свят… — Той погледна към Джарод Шадоусонг. — Това ли е онзи, с когото трябва да координираме действията си?

Човекът хвърли поглед на спътника си, който стоеше с широко отворена уста.

— Той е. Простете му! Аз самият съм малко изненадан от вашето пристигане… Ценариус.

— Ценариус… — промълви Джарод. — Повелителят на горите?

— Да, и мисля, че е довел величествена компания със себе си — добави Ронин, гледайки зад митологичния защитник.

Сякаш приказките от детството му бяха оживели… и наистина, може би това описание носеше най-голяма точност. Ронин и нощният елф вдигнаха поглед — доста нагоре — към гиганти, познати само от сънищата на смъртните. Колкото и могъщ да изглеждаше, властелинът на горите беше като джудже пред някои от спътниците си. Две подобни на мечки създания — очевидно близнаци — се извисяваха като истински планини от двете страни на Ценариус, а едното гледаше Ронин с явен интерес. Малко зад тях се намираше съвсем малко по-дребно същество, подобно на шестокрак росомах със змийска опашка, който нетърпеливо изучаваше далечното бойно поле. Дъхът му излизаше на гладни хрипове, а масивните му нокти деряха земята, дълбаейки широки бразди.

Малко по-назад, издигащ се почти над всички останали, се намираше огромен глиган с дълги бивни и козина от смъртоносно остри игли. Името му изникна в ума на Ронин неканено, прочетено някъде преди години, по време на ранното му обучение… Агамаган… полубог с първична ярост…

Някои не бяха така огромни, но вцепеняваха ума не по-малко от другите. Човекът видя красива, но опасна на вид жена-птица, около която се носеха ята пернати. Около краката на гигантите се движеше с огромна скорост странна червена лисица с хитро гномско лице, а между много от полубоговете се носеха миниатюрни мъже с мечове и пеперудени крилца… някакъв вид феи.

На ръба на периферното зрение на магьосника се появи нещо чисто бяло. Той незабавно се обърна, за да открие източника, но не видя нищо. Но образът се отпечата в мислите му — огромен елен, с рога, които сякаш се протягаха до небесата…

Погледът му не получаваше и секунда почивка. Мъжки същества със закачулени лица и плът, малкото видими части от която представляваха дъбова кора. Хипогрифи и грифони се носеха във въздуха, а създания, приличащи на огромни насекоми с човешка форма, летяха търпеливо над полубоговете. По-назад се виждаха още различни същества, някои от които магьосникът не би могъл да опише, дори гледайки директно в тях… но у всяко имаше някаква ясно отличима връзка с природата.

И дори от мястото, където стоеше, Ронин усещаше енергиите, заобикалящи всяко от тях, природните сили на света, въплътени у първородните му деца, за да го пазят от зло.

— Джарод Шадоусонг… — успя да промълви магьосникът. — Мога ли да те представя на полубоговете на Калимдор… на всички тях.

— На твое разположение — добави с уважение Ценариус, а предните му крака се свиха и той коленичи. Другите го последваха по свой собствен начин.

Новият водач на армията преглътна, неспособен да говори.

Ронин бързо погледна зад гърба си. Навсякъде, докъдето му стигаше погледът, войниците, таурените, фърболгите, земните и другите наблюдаваха представлението потресени. Повечето вече разбираха, че новодошлите са невероятно древни и могъщи създания… и всичките падаха на колене пред Джарод, за да ги поведе в битка.

Ценариус се изправи и погледна нощния елф като равен.

— Чакаме заповедите ти.

И за негова чест, някогашният капитан на стражата се стегна и отвърна:

— Всички вие сте добре дошли, древни. Вашата сила е безценна за нас. С малко късмет вече имаме шанс, при това немалък, да оцелеем.

Властелинът на гората кимна, а очите му преминаха над нощния елф към останалите смъртни защитници. Брадатото му лице се стегна в решително изражение.

— Да. Прав си, лорд Шадоусонг… имаме шанс…