Ричард А. Кнаак
Разцеплението (18)

Седемнайсет

Азшара се контеше.

Не че, разбира се, кралицата не беше самото съвършенство — дори тя знаеше това, — но този път бе намерила някой, който заслужаваше повече усилия дори и от нея самата.

„Моят господар Саргерас идва! Най-накрая някой, достоен да ми бъде съпруг!“

Азшара дори за миг не подлагаше на съмнение убежденията или здравия си разум. Сега тя, която столетия наред очароваше поданиците си, бе очарована от властелина на Легиона.

В този миг дворецът се разтърси силно. И при това не за първи път. Откъсвайки се с неохота от прекрасната гледка в огледалото, кралицата се завъртя.

— Важ! Важ! Какво предизвиква тази ужасна дандания?

Нейната главна придворна дама дотича при нея.

— Жалък опит на боклука да спре неизбежното, поне така докладва капитан Варо’тен, о, Светлина на Светлините!

— А какво прави добрият капитан по въпроса с тази ужасна обида към слуха ми?

— Лорд Манорот е осигурил за него и доверените му войници подходящи ездитни животни. Капитанът вече е на път, за да се разправи с тези наглеци.

— Значи всичко се развива според плана? Пристигането на нашия господар няма да се забави?

Лейди Важ се поклони елегантно.

— Лорд Манорот не предвижда забавяне. Борбата на бунтовниците срещу магията е безплодна.

— Прекрасно…

Азшара се върна към заниманието си отпреди малко — да се възхищава сама на себе си в огледалото. Всъщност нямаше какво повече да направи, за да стане по-красива. Копринената й рокля се спускаше по мраморния под зад нея, а ефирната кройка оставяше много малко на въображението. Прекрасната й коса беше вдигната високо, а на стратегически места бе разположила блестящи звездни диаманти — кристали, светещи със своя собствена вътрешна светлина.

Последва ново сътресение, този път много по-близо. Азшара чу писъци от покоите на придворните си дами и видя как по стената там се появиха пукнатини.

— Важ, иди да провериш дали някой не е ранен — нареди тя. Когато жената се втурна да изпълнява заповедта, повелителката на нощните елфи добави: — И ако е някоя от придворните ми дами, моля те, освободи я от нейните задължения и я прати обратно при семейството й. Няма да допусна тези, които ме заобикалят да са нещо по-малко от пълното съвършенство.

— Да, Светлина на Светлините!

Когато Азшара отново погледна огледалото, там я посрещна неодобрително смръщване. Кралицата веднага си представи как ще поздрави своя лорд Саргерас. Това върна усмивката й.

— Така… сега трябва само да почакаме още малко…

Тя продължи да се оглежда, мечтаейки си за света, който двамата с новия й съпруг щяха да създадат. Свят, също толкова съвършен, колкото и тя.

Свят, достоен за нея.

 

 

Малфурион разтърси глава в опит да я прочисти от световъртежа, който изпиваше след лупингите на Изера. Направо не можеше да повярва, че му е останала глава, която да разтърсва, имайки предвид, че не един или два пъти беше висял на ръце над зяпналата бездна в центъра на тъмния Кладенец.

— Какво стана? — запита той, без да знае, че повтаря въпроса на Крас.

Изера му каза горе-долу същото, което и Алекстраза бе отвърнала. Нощният елф попи информацията със свито сърце. Да дойдат толкова близо, само за да разбият надеждите им с такава лекота…

А после и той, също като Ронин и Крас, видя чудовищните създания, надигащи се от града, и войниците, които яздеха тези изчадия, наподобяващи прилепи, създадени от сенки. Не се усъмни и за миг, че именно капитан Варо’тен води този зловещ отряд.

И наистина, само миг по-късно Малфурион различи познатата фигура на белязания офицер. Варо’тен беше вдигнал меча си и крещеше нещо на онези зад него. Войниците веднага се разделиха на три групи, по една за драконите от всяко ято. Чак тогава друидът осъзна, че ужасно е подценил броя им. Бяха толкова много, че се падаха поне по три звяра за всеки дракон.

Алекстраза не си губеше времето. Червеният дракон избълва огнена струя… която премина през най-предното чудовище и продължи нататък, докато накрая не се стопи в небето. Дори войникът, яздещ създанието, не изглеждаше засегнат.

— Това е невъзможно! — ахна Малфурион.

— Невъзможно… да… — Очите на Изера се движеха нагоре и надолу под затворените й клепки. — Има… нещо нередно в начина, по който възприемаме тези демони…

— Какво искаш да кажеш?

— Те не са точно това, на което приличат, нито са там, където изглежда да са.

Но ако случаят наистина бе такъв, Варо’тен и войниците му бяха много убедителни илюзии. Две от сенчестите твари се насочиха към дракона на Брокс и задраха крилете му. Кървавите резки, които се появиха върху люспестата кожа на женската, бяха достатъчно доказателство за това колко опасни са новодошлите. Но когато бронзовият дракон се опита да отвърне на удара, атаката й отново премина през тях.

Изера също попадна в обсега им. Една от сенките прелетя покрай гърлото на Аспекта и я издра с извитите черни нокти на крилото си. От раните покапа кръв. Изера рязко захапа създанието, но зъбите й срещнаха само въздух.

— Знам къде трябва да са! — изръмжа зеленият дракон, губейки търпение като никога. — Но когато искам да ги ударя, те вече не са там!

За да влоши нещата, едно от изчадията се насочи към Малфурион и Аспекта… звярът носеше на гърба си самия капитан Варо’тен.

— Стори ми се, че те мярнах! — изсмя се белязаният нощен елф. — Също толкова хлъзгав си, колкото и брат ти! Предупредих ги! Знаех си, че не може да му се има доверие!

Малфурион не получи възможността да попита какво има предвид капитанът с тези си думи, защото в следващата секунда Варо’тен и звярът под него се нахвърлиха върху него и дракона. Обгърна ги отвратителна смрад и дори Изера сбърчи нос. Сенчестият кошмар може и да беше недостижим за атаките им, но вонята му беше толкова силна, че друидът се чувстваш като ударен с юмрук в носа.

Подигравателният смях бе единственото, което го предупреди за замаха на капитана. Острието на Варо’тен се разтегли нереално много, насочвайки се към незащитените гърди на младия нощен елф.

Малфурион отскочи надясно и избегна меча, но почти се изтърва. Докато се опитваше да се задържи на гърба на дракона, Варо’тен го атакува отново.

Изера не можеше да стори нищо, за да му помогне, тъй като мастиленият прилеп почти я бе обгърнал. В същото време друго чудовище се вкопчи в задните крака на дракона.

Внезапно на Малфурион му хрумна нещо, научено от Ценариус. Друидът бръкна в една кесия и извади малко бодливо семенце. За разлика от онези, които преди използваше срещу Пламтящия легион, трънчетата на това бях твърде нежни, за да причинят някакви щети на врага му. Въпреки това обаче се лепяха невероятно добре за всичко, до което се докоснеха.

Той хвърли две такива семена в небето и благодарение на магията му те станаха четири, после осем, шестнайсет и така нататък, при това с невероятна скорост. Само за един удар на сърцето му във въздуха имаше стотици, а после и хиляди. Те обаче не се лепяха за драконите и приятелите на Малфурион, макар да беше логично да го правят — друидът ги контролираше до съвършенство. Той ги насочи към тайнствените чудовища, яздени от дворцовата стража, за да разкрие истината, криеща се зад тях.

Първите семена преминаха през прилепите, но, странно, други започнаха да се лепят за нещо невидимо в празния въздух. Все повече и повече ги последваха. Започнаха да се появяват форми, които доведоха до доста странно разкритие.

Тайната на сенчестите изчадия най-сетне беше разкрита. Чудовищните ездитни животни на войниците непрестанно примигваха, изчезвайки на всеки няколко секунди, за да се появят другаде почти незабавно. Борбата с тях пак щеше да бъде трудна, но сега драконите имаха много по-добра представа къде да удрят, а това беше единственото, което им трябваше.

Бронзовата женска реагира първа, може би защото принадлежеше към ятото на Аспекта на времето. Драконът яростно хвана един прилеп, който тъкмо се материализираше в обсега на лапите й. Скоростта й изненада Малфурион, както и яростта й. Тя разкъса късия врат на съществото, а после го запрати, заедно с пищящия му ездач, право в черната бездна долу.

— Проклятие!

Чувайки ядния вик, друидът се обърна, за да види, че капитан Варо’тен се намираше почти точно зад гърба му, както и този на Изера. Белязания нощен елф отново замахна и този път успя да одраска крака на друида. Пребледнял от болката в бедрото си, Малфурион хвърли към капитана първото, което успя да намери на колана си.

Врагът му започна да киха… както и зловещото му ездитно животно. Изера се възползва от разсейването и се хвърли върху чудовището. Захапа го и го задра с такава страст, че от зашеметяващия й интелект сякаш не бе останала и следа. Сега тя беше чист звяр, борещ се със същата първична ярост като врага й.

Но сенчестото създание не беше беззащитно. Ноктите му бяха не По-малко остри от тези на дракона, а дългите му зъби изглеждаха напълно способни да пробият твърдата му кожа. То нададе странен остър писък и посрещна с готовност Изера.

В началото двамата ездачи не можеха да сторят нищо друго, освен да се държат здраво, за да спасят живота си. Малфурион се опита да се концентрира върху някаква магия, но резките движения на двата биещи се бегемота не му позволяваха да го стори.

Изера замахна с опашка към второто създание близо до задните й крака. Един по-точен удар запрати звяра в далечината и така драконът поне за момента имаше подобри шансове срещу животното на Варо’тен.

Капитанът прибра меча си и вместо него извади кинжал. Малфурион подозираше, че белязаният войник е повече от добър в мятането на подобно оръжие, и затова се снижи. Офицерът се усмихна мрачно, търпеливо изчаквайки опасната ситуация да му позволи да действа.

Тялото на Изера потрепери. Друидът погледна надолу и видя, че вторият звяр се е върнал… следван плътно от трети. Той извика на дракона, за да го предупреди.

Зеленият левиатан изрева и използва невероятните си криле, за да отблъсне врага си. Това хвана и прилепа, и Варо’тен напълно неподготвени. Освен това маневрата позволи на Изера да се изправи срещу втория си нападател. Тя спря да маха с криле и падна като камък върху изчадието и ездача му, помитайки ги под невероятната си тежест. Ноктите й разкъсаха на парчета покритите със семена криле, а зъбите й потънаха в късия врат на създанието.

Чудовището изпищя яростно, а после спря да се движи и замря в ноктите й. Изера веднага пусна трупа, оставяйки го да падне в Кладенеца. Малфурион така и не видя войника, но предположи, че е бил смазан още при удара със зеления дракон.

Докато Аспектът се издигаше, за да се ориентира в ситуацията, нощният елф огледа набързо останалите. Три прилепа атакуваха Брокс и бронзовия дракон. В същия миг оркът заби брадвата си в рамото на най-близкия, постигайки невероятен ефект. Омагьосаното оръжие преряза каквито кости и сухожилия се намираха там, за да излезе от другата страна.

Чудовището се завъртя непохватно, едва успявайки да се задържи във въздуха. Бронзовата женска обаче не го остави да избяга. Тя издиша само веднъж по посока на оттеглящия се звяр… и в същия миг създанието и ездачът му се превърнаха от заплаха в престарели трупове, които само секунда по-късно се разпаднаха на прах. Лудият вятър бързо разпръсна разлагащите се парчета над тъмните води.

Но макар и няколко прилепа да бяха унищожени, същото важеше и за някои от драконите. Само един от зелените мъжкари все още летеше, а една от бронзовите също липсваше. По телата на мнозина от оцелелите имаше кървави рани, които, наред с мълниите, ударили ги по-рано, сигурно щяха да ги осакатят трайно.

Но Малфурион ясно разбираше едно — по-лошото беше, че докато се бореха с враговете си, не можеха да сторят нищо срещу Демоничната душа и портала. Могъщият водовъртеж под тях вече бе добил забележима зеленикава окраска по краищата, която твърде много приличаше на пламъците на Пламтящия легион, за да е съвпадение.

— Демоничната душа — извика той. — Трябва да направим нещо с нея, при това бързо! Порталът е почти завършен!

— Отворена съм за предложения, смъртни… ако можеш също така да ми кажеш и как в същото време да се отърва от тези изроди!

Огнен стълб озари пейзажа за кратко. Малфурион мерна овъглените останки на пламтящия прилеп, падащ към Кладенеца. Точно над него се носеха Алекстраза и Крас. Друидът усещаше пръста на магьосника в заклинанието. Ако имаха нужното време, щяха да победят бойците на Варо’тен, но докато го стореха, вече щеше да е прекалено късно. А дори и да не беше, вече знаеха, че обединената мощ на Алекстраза и Изера не е достатъчна, за да пробие защитите, пазещи диска. Трябваше им друго решение… но какво?

Дракони и прилепи продължаваха да се носят край тях. Шансовете бяха по-равностойни отпреди, но все още не достатъчно, за да им позволят да се концентрират върху Демоничната душа. Сенчестите твари все още тормозеха всеки един от драконите. Един от червените, кървящ от множество рани, падна под атаката на два демона. Друг бронзов прехапа крилото на нападателя си, но чудовището вече бе забило зъби в рамото му. Ронин и Крас неспирно хвърляха магии с различен успех, а Брокс кълцаше с удивително умение всеки враг, имал глупостта да се приближи в обсега му.

И тогава край тях се понесе черна сянка. Малфурион си помисли, че е един от прилепите, но после видя познатите гущерови извивки на дракон. Отмести поглед, а после челюстта му увисна и той рязко се обърна по посока на сянката.

Наистина беше дракон… но цветът му бе черен като на демоничните твари, с които се биеха, а кожата му беше покрита с железни плочи.

Детуинг…

 

 

Те си мислеха, че могат да скрият обичното му творение от него. Бяха посмели да си въобразят, че той няма да открие къде са го отнесли. Наглостта им го вбесяваше. Веднъж щом Нелтарион си прибереше прекрасния диск, щеше да ги накаже до един. Светът щеше само да стане по-добър, ако в него нямаше нищо друго, освен дракони… и то само онези, които разбираха нещата като него.

Призован от Душата, Нелтарион прелетя през целия Кладенец, без изобщо да забележи какво се случва около него. Всичко останало беше от второстепенна важност. За черния дракон съществуваше само дискът.

Той се понесе край Изера и Алекстраза, без да им обръща внимание. Веднъж вземеше ли творението си, щеше да ги покори, а после да ги превърне в свои наложници. Силата им щеше да стане част от неговата, както беше и редно.

Душата се носеше мирно пред него, сякаш търпеливо очаквайки го да я спаси. Чудовищното лице на Нелтарион се изкриви в широка усмивка. Скоро отново щяха да бъдат заедно…

И тогава някаква невидима сила го удари толкова мощно, че черният дракон полетя обратно към въздушната битка. Той се сблъска с едно от прилепоподобните същества, запращайки крещящия му ездач долу към смъртта му. Нелтарион изрева яростно от неочакваната атака. Търсейки цел, върху която да изразходва силния си гняв, той сграбчи зашеметения прилеп и го разкъса на парчета. Когато и това не го успокои, обърна злобния си поглед към диска, търсейки с фините си сетива онова, което го разделяше от творението му.

Магията, която откри около Душата беше фина, много фина… и смътно позната в някои отношения. Но Нелтарион не успяваше да свърже гласовете в главата си с това, което се изправяше срещу него. Дори когато същите тези гласове започнаха да го увещават да се отдръпне от онова, което желаеше толкова силно, драконът не осъзна, че е бил нечия играчка.

Земният пазител разтърси глава, за да пропъди гласовете. Ако те искаха да го разделят с диска, значи не заслужаваха повече доверие от Алекстраза и другите. Нищо — абсолютно нищо — нямаше значение, докато не си върнеше Душата.

Затова огромният черен дракон се спусна отново.

Но точно както преди, отново беше отблъснат, сякаш бе мушица. Драконът трябваше да се пребори не само със силата, владяна от гласовете, но и с повелителя на Легиона. Нелтарион изрева — смесица от ярост и болка — и най-накрая спря да се рее близо до северния бряг на Кладенеца. Борейки се с агонията, вбесеният гигант се вгледа в удряния от бурята център.

Нямаше да бъде отхвърлен трети път. Каквито и магии да бяха направили враговете му около Душата, той щеше да ги разкъса. Дискът му принадлежеше…

А после всички щяха да си платят…

 

 

Пламтящият легион се бореше срещу зашеметяващата мощ на драконите и армията. Гибелната стража атакуваше левиатаните, опитвайки се да ги свали с копията си. Натрезими и ередари правеха чудовищни магии, но трябваше едновременно да се пазят от драконите и да се бият с лунната стража. Уорлоците не се справяха и с двете едновременно. Умираха много по-бързо от враговете си, най-вече под огнения дъх на гигантите в небето.

Но през цялото време Аркемонд не изглеждаше ни най-малко притеснен. Той разбираше, че случващото се тук и сега няма никакво значение, освен че смъртните и техните съюзници ще бъдат разсеяни и няма да се месят в пристигането на лорд Саргерас. Аркемонд знаеше, че двамата с Манорот ще бъдат наказани за провала си да приготвят Калимдор по подобаващ за господаря им начин, но това беше в реда на нещата. Сега само оставаше да поиграе играта още малко. Ако това означаваше смъртта на още адски пазачи и ередари, така да бъде. Винаги имаше достатъчно, особено онези, които щяха да дойдат след Саргерас.

Но Аркемонд нямаше намерение просто да стои и да гледа. Ако трябваше да бъде наказан, щеше да изразходва част от добре прикритата си ярост върху онези, отговорни за това. Гигантският демон вдигна ръка и я насочи към бронзовия дракон, носещ се над десния фланг на Легиона. Създанието систематично изтребваше демоните там, дълбаейки в редиците им така, както къртицата копае рохкава пръст.

Аркемонд стисна юмрук, сякаш сграбчва нещо. Драконът в далечината внезапно се присви… а после люспите му до една се отскубнаха от тялото му. Кървящ отвсякъде, левиатанът изрева шокирано, а после падна сред жертвите си. Демоничните войни незабавно се изсипаха над незащитеното тяло, размахвайки остриетата си, докато накрая драконът не застина.

Незадоволен напълно от постигнатото, командирът на ордата се огледа за друга жертва. Как му се искаше нощният елф Малфурион Стормрейдж да е сред редиците на армията. Друидът му бе коствал много при предишния им сблъсък, но Аркемонд чувстваше, че Малфурион е сред онези, полетели към Кладенеца на вечността. Веднъж щом Саргерас проникнеше през портала, младият нощен елф щеше да бъде постигнат от съдба, каквато дори демоничният генерал не можеше да измисли.

И все пак имаше мнозина други, върху които да изразходва гнева си. С все така студено и безчувствено изражение демонът се насочи към групата подобни на бикове твари, които бе дочул да наричат таурени. Те можеха да се превърнат в чудесна добавка към армията на Легиона, но тази конкретна група нямаше да доживее такъв славен ден… нито пък края на своя свят…

 

 

Те печелеха… Те наистина печелеха…

Драконите бяха обърнали везните в тяхна полза. Джарод го знаеше. Без тях армията щеше да падне. Демоните се бяха сблъскали със сила, която просто не можеха да победят. Наистина, някои дракони бяха умрели (един от тях по особено гнусен начин), но армията напредваше и рогатите войни се бореха все по-отчаяно и в пълна безредица.

Но той все пак се тревожеше. Беше сигурен, че този път объркването на демоните не е номер, но очакваше Аркемонд да стори нещо повече. Някакво майсторско прегрупиране. Генералът обаче не правеше нищо повече от това да не допуска пълно отстъпление, сякаш чакаше нещо…

Нощният елф изведнъж се прокле за това какъв глупак е. Естествено, че Аркемонд чака нещо… или по-точно някого.

Неговия господар Саргерас.

И ако демонът все така вярваше, че пристигането на властелина на Легиона предстои всеки миг, това не беше добре за онези, които бяха отишли при Кладенеца, за да вземат Демоничната душа.

За миг Джарод усети как самообладанието му се срива, но после той отново се стегна и започна да се бие с още по-голяма страст. Защитниците нямаше да се провалят по негова вина. Народът му, неговият свят, със сигурност щеше да загине, ако армията загубеше тази битка. Джарод можеше само да се надява, че Крас, Малфурион и останалите по някакъв начин ще успеят да изпълнят мисията си.

Над него драконите продължаваха да се носят из небето в търсене на нов враг или за да помогнат на онези части от армията, подложени на най-силен натиск. Вдясно от командира земните си проправяха път с чуковете през наплашени адски пазачи. Един фърболг смаза с два удара черепа на демонична хрътка.

„Всичко изглежда толкова добре“ — помисли си Джарод, съзнавайки в същия момент, че положението е всичко друго, но не и розово.

Видя как отряд от народа на Хулн пробива защитата на враговете. Заедно с тях яздеха жрици на Елун и командирът на армията забеляза сестра си Майев, намираща се начело. Не се изненадваше да я види в най-предните редици. Макар и тайно да се боеше за нея, знаеше, че не би могъл да я откъсне от битката. Бе достигнал до извода, че сестра му се опитва да се докаже в очите на останалата част от сестринството, за да поправят онова, което тя явно смяташе за груба грешка, и да я направят върховна жрица. Джарод се съмняваше подобни амбиции да се толерира в ордена на Елун, но Майев си беше Майев.

Яздейки третата си нощна пантера за деня, младият нощен елф изкорми един рогат войн. Собствената му броня висеше на разпокъсани парчета по него, толкова повредена от ударите на враговете му, че беше напълно неразпознаваема. По тялото му имаше поне половин дузина рани, но нито една не заплашваше живота му, даже не го изморяваха твърде много. Щеше да си почива, когато битката свършеше… или когато умреше.

И тогава… сред групата на таурените се чуха викове. Нощният елф с ужас видя как няколко от сънародниците на Хулн започнаха да изгарят така, сякаш някой е излял силна киселина отгоре им. Козината им съскаше, а плътта отдолу се топеше на буци.

Жриците се опитаха да им помогнат, но отряд адски пазачи скочиха върху първите от тях. Демоните не ги беше грижа дали врагът е мъж или жена. Те наръгваха таурени и обезглавяваха жрици с еднаква жестокост и лекота.

Джарод знаеше, че трябва да остане на мястото си, но Майев, независимо от многото си недостатъци, беше част от семейството му. Боеше се за нея много повече, отколкото показваше. Той бързо се огледа, за да е сигурен, че неговият регион няма да бъде превзет, ако го напусне, а после пришпори пантерата си към ужасната сцена.

Неколцина таурени още стояха на краката си, мнозина от тях лошо ранени, но все още способни да въртят копията и брадвите си. Заедно с оцелелите от отряда на Майев, те бяха обкръжени от демони. Още преди да е прекосил и половината път, Джарод видя как двама от таурените падат под натиска.

И тогава Майев се подхлъзна. Един адски пазач използва пробива и замахна към нея. Тя успя да отблъсне удара, но на косъм.

Джарод нададе вой и се впусна в галоп. Котката му се хвърли върху демона, нападнал сестра му. Друг пазач замахна към него, но вместо това закачи рамото на животното. Командирът на армията прокара меча си през гърлото на нападателя.

Демоните внезапно насочиха яростта си към самия Джарод. Не му беше минало през ума, че те може и да знаят кой е той, но целеустремеността им предполагаше именно това. Те не обръщаха внимание на други по-примамливи цели, само и само да достигнат командира.

Нощният му саблезъб повали още двама, но после раните, нанесени от няколко копия едновременно, си казаха думата. Останал без пантера, Джарод нямаше да има голям шанс срещу толкова много извисяващи се над него врагове, но нямаше и избор. Още три точни копия довършиха смелото животно и командирът едва успя да скочи навреме, за да не бъде притиснат под трупа му.

Приземи се клекнал до сестра си, която явно чак сега осъзна кой е спасителят й.

— Джарод! Не биваше да идваш! Те имат нужда от теб!

— Спри да нареждаш! Поне веднъж млъкни и стой зад мен!

Той избута сестра си безцеремонно назад, точно когато двама рогати войни се нахвърлиха отгоре му. Въпреки добрия си късмет досега, Джарод Шадоусонг не вярваше малкият му меч да може да устои на двете огромни остриета, които носеха демоните.

Но докато се подготвяше за неизбежния и (както мислеше) последен сблъсък, наоколо внезапно проехтяха рогове и местността бе залята от войници и таурени. Хулн се заби право в двамата нападателя на Джарод, обезглавявайки единия и смазвайки гърдите на другия, преди те дори да осъзнаят, че са били нападнати. Покрай тях премина закачулена фигура, която Джарод смътно разпозна като лорд Блекфорест.

Можеше да има само едно обяснение за внезапното им пристигане. Бяха видели, че командирът им се впуска в битка… и вярваха в него достатъчно силно, за да му се притекат на помощ.

Подкрепленията изтикаха Пламтящия легион от мястото, давайки на Джарод и Майев малко време да се съвземат. Той я извлече още по-назад от мелето, а оцелелите сестри ги следваха на известно разстояние.

Нощният елф накара сестра си да седне на един камък. Майев гледаше по-малкия си брат с преценяващ поглед.

— Джарод… — започна тя.

— Можеш да ме порицаваш и по-късно, сестро! — отсече той. — Няма да стоя назад, докато онези, които ме следват, се изправят срещу врага в мое име!

— Нямах намерение да те порицавам…

Но жрицата не можа да стигне по-нататък, защото той вече бе твърде далеч, за да я чуе. Тъй като поне за момента сестра му беше в безопасност, Джарод насочи мислите си към своите бойни другари. Дори и Блекфорест, макар и от най-висшия кръг на благородниците, се биеше редом с войниците. Не само той, но и всички други благородници бяха успели да се поучат от грешките на лорд Старей. Това беше битка за оцеляване, а не игра, предназначена да забавлява богатите.

Джарод се присъедини към Хулн и замахна към един демон, който се опитваше да достигне дясната страна на таурена. Вождът на биковете забеляза това и изсумтя признателно на нощния елф.

— Ще издълбая името ти върху копието си! — изтътна той. — Ще бъдеш почитан от семейството ми поколения наред!

— За мен ще бъде достатъчна чест, ако дори само оцелея след всичко това!

— Ха! Такава мъдрост на такава крехка възраст!

Един женски дракон от ятото на Алекстраза се спусна над тях и избълва прочистваща струя червен пламък, който завинаги угаси много зелени огньове. Това още повече облекчи ситуацията за бойците около Джарод. Командирът на армията започна да диша мъничко по-леко.

Но само секунда по-късно същият дракон прелетя несигурно в обратна посока над редиците на нощните елфи, а гърдите й представляваха пламтяща маса от разбити люспи и разкъсани вътрешности. Земята потрепери, когато тя се блъсна в нея и един прикрит поглед назад разкри на Джарод, че червеният дракон никога повече няма да полети.

От смъртта на левиатана не беше изминала и минута, когато дузина войници прелетяха над главата му от същото място, а телата им бяха изпепелени. Демоните също падаха, сякаш онова, което причиняваше това ужасно поражение, не се интересуваше кой умира, а само че стои на пътя му.

Хулн постави ръка пред гърдите на Джарод, за да го защити.

— Това, което ида, не е инфернал, нито творение на ередари! Мисля, че търси…

И тогава невероятен вихър разхвърля бойците от двете армии настрани, сякаш бяха листа. Нощните пантери не бяха защитени и онази на Блекфорест отхвърча с останалите. Хулн успя да удържи позицията си още секунда, но после дори упоритостта на таурена не можа да устои на зашеметяващия ураган. Той прелетя покрай Джарод, замахвайки безпомощно с копието си.

Но… самият Джарод не усещаше нищо, дори най-лек повей.

И така се оказа съвсем сам, когато гигантът излезе от праха, вдигнат от вятъра. Гигант, чиято тъмна кожа и фини татуировки му бяха добре познати. Дори необучен магьосник като Джарод можеше да усети дивата сила, която се излъчваше от зловещото създание.

— Да… — промърмори замислено демонът, оглеждайки нощния елф от глава до пети. — Ако не мога да имам друида, ще трябва да се забавлявам с жалкото извинение за надежда, което има тази обречена армия.

Джарод вдигна меч, съзнавайки, че няма никакви шансове срещу такъв враг, но въпреки това нежелаещ да се предаде пред неизбежното.

— Очаквам те, Аркемонд.

Демонът се засмя.