Ричард А. Кнаак
Разцеплението (14)

Тринайсет

Джарод Шадоусонг изобщо не се чувстваше като жива легенда, но всеки, покрай когото минеше, го гледаше все едно е такъв. Репутацията му, без друго висока заради смешните му постижения на бойното поле, сега бе нараснала стократно заради присъединяването на митични създания като Ценариус и другите древни защитници на света. Историята за умишлено публичното приемане на неговото командване от полубога беше разказвана и преразказвана из лагера толкова много пъти, че в някои варианти той се оказваше облечен в златна броня и приемаше службата на горското божество, посвещавайки го в сан с блестящ магически меч. Въпреки абсурдността на подобни глупости, малцина сред защитниците си позволяваха да критикуват разказвачите. Дори съветът на благородниците сега гледаше на офицера от простолюдието с нещо, граничещо с преклонение.

И нямаше никой, с когото Джарод да може да говори за притесненията си. Най-близкият му довереник беше Ронин, но човекът продължаваше да настоява, че нощният елф трябва да се научи да живее с промените в живота си.

Дори не си и помисляше да отиде при жреците, за да се изповяда и да се отърси от напрежението и съмненията си. Сега, когато Майев бе почти върховна жрица, всичко, което брат й кажеше, със сигурност би стигнало до нея… а офицерът не искаше подобно нещо.

Джарод яздеше сам през лагера — нещо, което почти не му се случваше, откакто му бяха натрапили командването на армията. Бе казал на адютантите си, че няма да се бави, така че нямаше нужда да го следват. Освен това вече всички го познаваха. Ако някой го търсеше, трябваше само да попита и веднага щеше да го намери.

Постоянно му отдаваха чест и немалко го гледаха с искрена благодарност в очите. Някои от сестрите на Елун, работещи неуморно сред ранените, вдигаха глави и кимаха с уважение. За щастие Майев не беше сред тях.

Една малко по-дребна жрица намести шлема си, видя го и незабавно се затича към него. Джарод спря пантерата си, изплашен, че жената може да носи съобщение от сестра му, която иска да се види с него, но знаеше, че не може да се измъкне.

— Командир Шадоусонг! Така се надявах да ви видя отново!

Джарод огледа лицето на жрицата. Привлекателна, макар от близо да се оказа по-млада, отколкото му се видя първоначално. Лицето беше познато, но къде…

— Шандрис… ти беше Шандрис, нали?

Сирачето, което господарката Тиранде бе поела под крилото си, преди да я отвлекат.

Очите й се разшириха от задоволство, че я помни. Джарод внезапно се почувства много неудобно под напрегнатия й поглед. На Шандрис не й достигаха година или две, за да почнат около нея да се навъртат ухажори, и макар че той самият не беше много по-голям от нея, все пак ги делеше бездна, с размерите на Кладенеца на вечността.

— Да! Командире, чул ли сте нещо за нея?

Сега той си спомни предния им разговор… и всички други преди това. Липсващата й спасителка се оказваше в центъра на всяка тяхна среща. Джарод беше учтив, но не можеше да й даде отговора, който търсеше. Опити за спасяване на жрицата не бяха правени. И как биха могли? Тя със сигурност се намираше в двореца, а още по-вероятно бе убита скоро след отвличането си.

Но Шандрис отказваше да повярва, че Тиранде няма да се върне. Дори когато Малфурион, който все пак бе най-логичният избор за спасител, тръгна на своята мисия, Шандрис почти очакваше друидът да се завърне с жрицата до себе си. Джарод направи мек опит да я убеди, че греши, но младото момиче бе по-твърдоглаво от таурен. Веднъж решеше ли нещо, го следваше неотменно… И именно затова войникът започна да се притеснява, когато младата жрица прояви по-специален личен интерес към него.

— Нищо. Съжалявам, Шандрис.

— А Малфурион? Върна ли се?

Той се намръщи.

— И от него не е имало знак, малката ми, но трябва да ти припомня, че мисията му е на друго място. Онова, което той и другите се опитват да постигнат, е много по-важно за народа ни, дори от стойността, която има спасяването на върховната жрица за теб и, още повече, за друида. Знаеш това.

— Тя не е мъртва!

— И аз не съм казал, че е! — отвърна той рязко. — Шандрис, нищо не би ме радвало повече от това да я спасим, но дори господарката Тиранде би разбрала защо това е невъзможно!

Изражението й замръзна за миг, а после се смекчи.

— Съжалявам! Знам, че имате толкова много за вършене! Не трябваше да ви притеснявам с това, Джарод.

Без да забележи употребата на малкото му име, бившият командир на стражата се опита да я успокои:

— Винаги имам време за теб, Шандрис…

В очите й се появи блясък, който му подсказа, че е стигнал твърде далеч в успокояването. Младата послушница отново го гледаше по начин, по който жените обикновено не гледаха Джарод Шадоусонг.

— Наистина трябва да вървя, Шан…

Но командирът не довърши изречението, защото твърде добре познатият звук на бойните рогове се разнесе над лагера. И Джарод знаеше, че този път това не е грешка и новодошлите не са приятелски настроени. Звукът идеше от фронтовата линия и ревът, който го последва, ясно показваше, че клането отново е започнало.

Той обърна пантерата си по посока на шумотевицата, но една слаба ръка докосна коляното му. Шандрис Федърмуун извика:

— Командире! Джарод! Нека благословията на Елун е с вас…

Въпреки голямото си желание да се въздържи, войникът се усмихна благодарно, а после пришпори саблезъба към бойното поле. И макар че не се обърна, знаеше със сигурност, че очите й го следят.

 

 

В мига, в който достигна палатката си, от ляво и от дясно заваляха доклади. На южния хребет имаше демони, а друга група се приближаваше над реката от север. Основната част от ордата притискаше центъра — масивен клин, в отговор на по-ранната стратегия на нощните елфи, който вече разкъсваше редиците на защитниците без следа за забавяне.

— Съгледвачите докладват, че точно зад първите линии следва втора масивна вълна нападатели! — извика един ездач, който тъкмо пристигаше. — Твърдят, че не само не е по-малка, а даже е по-голяма от основната част на ордата!

— Колко от проклетите чудовища са дошли? — изръмжа един благородник. — Все още ли не сме успели да одраскаме армията им?

Отговорът не дойде от Джарод, а от Ронин, и не беше нещо, което другите искаха да чуят:

— Да, одраскахме ги… но това е много мъничка и безболезнена драскотина.

— В името на Майката Луна, страннико, как тогава можем да ги победим?

Магьосникът сви рамене и даде единствения възможен в случая отговор:

— Можем, защото трябва.

Сега всички гледаха към Джарод. Опитвайки се да не преглъща твърде явно, той огледа събралите се около него, а после каза с възможно най-твърд глас:

— Всички знаете какво да правите. По местата си! Трябва да разбием този нов клин! Хайде, да се захващаме!

Решителността му изненада дори него самия. Когато другите изчезнаха, нощният елф се обърна към Ронин:

— Мисля, че пазят тази втора сила за момента, в който клинът пробие редиците ни!

— Прати таурените — предложи магьосникът.

— Народът на Хулн е нужен там, където е разположен. — Джарод се опита да мисли, но за съжаление единствената идея, която му дойде, беше сред онези, които смяташе за невъзможни. И все пак…

— Трябва да намеря Ценариус!

И с тези думи той се затича в мрака.

 

 

Беше време да преустанови този фарс.

Или поне така мислеше Аркемонд, докато използваше магическите си сетива, за да наблюдава битката. До него бяха достигнали новините, че господарят му е получил артефакт с небивала сила — дискът, използван от лудия дракон, развихрил такова възхитително клане. Самият Саргерас беше убеден, че дискът ще отвори пътя към този свят. А след като го видя — и пожела за своите цели на бойното поле — Аркемонд вярваше, че господарят му е прав.

Но ако пристигането на Саргерас в Калимдор предстоеше скоро, демоничният командир трябваше да се погрижи светът да е готов… и това значеше да поздрави господаря си с победа. Повелителят му трябваше да види, че на Аркемонд както винаги може да се има доверие, че ще му предостави завладян свят.

И така, използвайки бързата мисъл и хитростта, които го бяха циментирали като вечната дясна ръка на Саргерас, демонът създаде боен план, който да подсигури унищожението на мизерните създания, защитаващи този затънтен свят. Бягството щеше да е невъзможно, спасението в последния момент — също. Аркемонд знаеше, че сега се изправя срещу неопитен и несигурен съперник, чието единствено преимущество е, че притежава малко повече разум от олигофрена, който командваше армията на нощните елфи допреди броени дни. Този нов командир забавляваше демоничния лорд със своите мимолетни успехи, но късметът не значеше нищо в дългосрочна перспектива.

„Ще ти подаря нов трофей, господарю — помисли си той, представяйки си стотиците виещи оцелели, подкарани във вериги пред лицето на повелителя на Легиона. — Ще ти подаря много забавление — добави Аркемонд наум, представяйки си ужасяващата мъчителна смърт, която Саргерас щеше да дари на всеки затворник. — Ще ти подаря този свят…“

 

 

Клинът на демоните продължаваше да пробива пътя си напред, въпреки усилията на нощните елфи да го спрат. Даже помощта на земните и другите раси, смесени със защитниците, не успяваше да го забави.

Върхът на клина бе образуван от редица инфернали, които си пробиваха път с чудовищна ефективност. Пазеха ги ередари, които създаваха около тях стена, непробиваема за смъртни оръжия. Дори бойните чукове на земните успяваха да предизвикат само мимолетна искра, преди каменните демони да ги премажат.

И докато онези в центъра се опитваха напразно поне да забавят напредъка на клина, демоничната орда удвои атаката си върху страничните фронтове, точно отвъд обсега на инферналите. Без друго изплашени, войниците там станаха лесна плячка.

В началото бавно, а после с все по-голяма сигурност Пламтящият легион започна да разделя армията на две. Никой не се съмняваше, че ако успеят, битката — и светът — бяха обречени.

Ронин и лунната стража правеха всичко възможно, но все пак бяха смъртни и изтощението им влияеше много по-силно, отколкото на ередарите и другите заклинатели в Легиона. И по-лошо, те трябваше да пазят и собствения си живот, тъй като Аркемонд ги атакуваше повече от всеки друг път.

Един магьосник вдясно от Ронин внезапно изкрещя и се сви, сякаш цялата влага е била изсмукана от тялото му. Втори умря по същия отвратителен начин, още преди човекът да осъзнае първата смърт.

После Ронин почувства как по собственото му тяло се разпростира невероятна суша. Той се задави от силната дехидрация и едва успя да създаде около себе си щит.

Един от лунните стражи го хвана, преди да е паднал, и го извлече настрани от битката.

— Вода… — помоли Ронин. — Донеси вода!

Веднага получи мях, който изпразни, без да разсипе и капка. Дори тогава човекът се чувстваше така, сякаш не е пил нищо повече от ден.

— Кир’алтиус също е мъртъв — докладва магьосникът, който му бе помогнал. — Стана толкова бързо, че не можахме да сторим нищо…

— Трима тук… колко ли по другите фронтове? — Червенокосият заклинател се намръщи. — Нямаме избор! Не можем да помогнем на войниците, ако умираме по този начин… и все пак ако не им се притечем на помощ, Легионът ще пробие и последните ни защити!

Нощният елф сви рамене безпомощно. И двамата разбираха, че няма как да променят ситуацията.

— Помогни ми да стана! Трябва да създадем матрица! Така поне може би ще успеем да се пазим по-добре! Може би тогава ще…

Зад него прозвучаха рогове, които призоваваха армията да се включи в битката. Ронин и другият магьосник се обърнаха изненадани, защото и двамата знаеха, че няма нощен елф, който вече да не е на фронта.

И тогава… станаха свидетели на атака, каквато никой никога не бе виждал по земите на Калимдор. Тя не се състоеше от кавалерия или отряд ветерани. Единственият нощен елф сред щурмуващите бе Джарод Шадоусонг, който водеше на своята пантера.

Ронин поклати глава, почти неспособен да възприеме гледката.

— Той води пазителите на Калимдор срещу клина!

Ценариус следваше плътно нощния елф, а двамата господари на мечките — Урсок и Урсол, ако Ронин си спомняше правилно — тичаха зад тях. Над четиримата се носеше нещо, което според описанието на Крас трябваше да е Авиана, Повелителката на птиците. Непосредствено зад тях ги следваше създание, подобно на крилата пантера с почти човешки ръце, а след нея — гущероподобен войн с черупка като на костенурка. И това беше само първата вълна от няколко десетки създания, много от които човекът не помнеше да е виждал по-рано. Магьосникът не знаеше имената или титлите им, но чувстваше, дори по-добре от останалите, невероятната сила, насочена срещу демоните.

И усещайки тази мощ, той се усмихна с надежда.

— Трябва да подготвим лунната стража! — нареди той. — Забравете клина! Концентрирайте се само върху магическите атаки на Легиона! — Ронин се усмихна още по-широко. — Мътните го взели Джарод! Само той може да бъде толкова наивен, че да нареди на полубогове да се хвърлят в битка, да ги поведе, а после да му се размине! — След това настроението му се развали, спомняйки си всичко, което демоните хвърляха срещу защитниците. — Дано само това да е достатъчно…

 

 

— Напред! — извика ненужно Джарод. Пред погледа му се изправиха инфернали и други демони. Той безмълвно се остави в ръцете на Елун и се приготви да умре. Надяваше се само налудничавите му действия някак да забавят вражеското настъпление достатъчно, за да се случи чудо.

 

 

Инферналите бяха въплъщение на първичната сила. Те съществуваха с едничката цел да премазват, разбиват или изблъскват всяко препятствие, живо или не, което се изпречеше на пътя им. А магията на уорлоците и другите тъмни заклинатели на Легиона ги превръщаше в почти неуязвима сила.

Преди да се сблъскат с атаката на Джарод.

Защитните заклинания на ередарите не представляваха нищо за Ценариус и другите от неговия вид, тъй като те владееха природните магии на този свят почти от самото му раждане. Те разкъсаха щита, сякаш бе изграден от въздух… а после сториха същото с инферналите зад него.

Агамаган изпревари другарите си и се вряза в клина. Глиганът се оказа много по-неуязвим от твърдите като скала демони, заоравайки едновременно и земята, и тях. Наръга на колосалните си бивни един адски пазач, след което го захвърли настрани. Към него се понесоха гибелни стражи, които се опитаха да го нанижат на копията си, но всеки, приближил се твърде много до смъртоносните шипове, покриващи гърба на Агамаган, се оказа набучен на тях.

Въпреки че от четината на полубога висяха мъртви демони, той се извъртя и се вряза в друга група инфернали. Те се разпръснаха в пълно объркване, защото това нямаше нищо общо с опустошението, което бяха свикнали обикновено да нанасят. Тяхното отстъпление от своя страна изплаши адските пазачи, които никога досега не бяха се изправяли срещу сила, способна така категорично да срази предните им редици.

Гибелните стражи ги шибаха с камшиците си, за да продължават напред, но единственото, което демоните постигаха, беше да бъдат смазани под копитата на полубога, или нанизани на огромните му бивни. Агамаган приветстваше всички подобни напразни усилия с ликуващо сумтене. Очите му блестяха ярко и той разчистваше пътя пред себе си, оставяйки зад гърба си ужасяваща гледка, която свидетелстваше за могъществото му. Войните на Пламтящия легион падаха мъртви на високи купчини. Агамаган спря устрема си чак когато се оказа, че по бивните и шиповете му има толкова много тела, че трябва да ги отърси от себе си. Глиганът се разтресе като мокро куче и парчета от демони заваляха във всички посоки. След като разчисти място за още жертви, полубогът жадно се хвърли обратно в забавлението си.

Но въпреки ужасяващия погром, демоните не спираха да прииждат. Мечът на Джарод обезглави първия рогат войн, който успя да преживее сблъсъка с Агамаган. Ценариус сграбчи един инфернал, вдигна борещото се чудовище високо над главата си и го запрати обратно към братята му. Създанията за пръв път разбраха какво е усещането да бъдеш ударен от инфернал. Силата, с която полубогът метна снаряда си, отхвърли целите му към други демони, създавайки верижна реакция, която премина през няколко редици от нападатели.

Мечките-близнаци бяха много по-директни. Те раздираха демоничните войни с огромните си лапи, отхвърляйки настрани инфернали и адски пазачи, сякаш изтупваха листа от ръцете си. Няколко адски звяра се хвърлиха през редиците на сриващия се клин и се закрепиха за първия от братята. Той се изсмя и откъсна хрътките на Легиона една по една от гърдите си, счупвайки гръбнаците им и запращайки труповете в най-плътните струпвания от бойците на Аркемонд.

Клинът изчезна. Гибелната стража се спусна от небето, за да спре хаоса, но ги посрещна ято, състоящо се сякаш от всички птици по тези земи. Демоните се завъртяха панически, когато миниатюрни сипки и огромни грабливи птици започнаха да ги разкъсват. А заедно с птиците летеше и тяхната господарка Авиана, чието красиво лице сега бе преобразено в маската на гладен хищник. Ноктите на полубогинята разкъсваха крилете на демоните, запращайки гибелните стражи към смъртта им долу. Други пък сграбчваше в хватка, от която нямаше измъкване, за да изтръгне гърлата им с клюна си.

Брадат войн, облечен в кафява кожа и наполовина по-нисък от нощен елф, се включи в битката, яхнал едновременно два бели вълка, които направляваше с юздите в едната си ръка. В другата смеещото се създание държеше нещо, което в началото приличаше на сърп. Той го запрати сред демоните с не по-малко смъртоносен ефект от всяко друго оръжие, а може би дори с по-голям. Въртящият се сърп прелетя през Легиона, обезглавявайки един демон и отваряйки стомаха на друг, преди да се върне в ръката на господаря си. Ниският войн повтори процеса отново и отново, жънейки кървава реколта с всяко мятане.

Демоните започнаха да отстъпват така, както го бяха сторили по време на погрома, нанесен им от диска на черния дракон. Това беше враг, какъвто никога не бяха срещали и дори страхът им от Аркемонд се изпари бързо. Адските пазачи започнаха да правят немислимото… да бягат от бойното поле.

Но първите, направили тази грешка, заплатиха с живота си. Аркемонд не позволяваше отстъпление. Нито сега, нито когато и да било, освен ако не отговаряше на плановете му. Демоните, към които насочи гнева си, просто се стопиха, а бронята и плътта им потекоха по костите като разтопен восък. Писъците им се превърнаха в клокочещи звуци и от тях бързо останаха само бълбукащи локви с няколко парчета кост и броня, плуващи в тях.

Посланието беше напълно ясно за всички, които искаха да последват примера им… смъртта можеше да дойде по много начини, но някои бяха по-ужасни от другите. Уплашени, бягащите войни се обърнаха, за да се изправят отново срещу полубоговете, а силата им сега се подхранваше от тъмните желания на Аркемонд. Съзнавайки, че ще умрат по един или друг начин, демоните се биеха, без да мислят за безопасността си.

Безумието им най-сетне постигна някакъв ефект върху зашеметяващата сила, водена от Джарод. Остриетата на двайсетина адски пазача се оказаха твърде много за подобния на росомах пазител, който Ронин бе видял по-рано. Но докато жизнените му сили изтичаха през стотици прободни рани, той все пак разкъса всеки от нападателите си, независимо дали със зъби или нокти. Когато първият от полубоговете най-накрая падна мъртъв, неговата надгробна могила се състоеше от тела на демони, издигаща се много по-високо от главата му.

Други скоро го последваха, като сред тях най-голямата загуба бе Повелителката на птиците. Насочвани от волята на Аркемонд, гибелните стражи си проправиха път през ятата към нея. Две дузини демони умряха по пътя, но много повече успяха да достигнат целта си, обкръжиха пазителката на всички крилати създания в Калимдор и я пронизаха с дългите си извити копия.

Но дори кръвта на полубогинята се бореше за нейната кауза, покапвайки по дългите дръжки на копията и достигайки до ръцете на нападателите й. И когато тя падна безжизнена, убийците и започнаха да дерат собствената си плът, защото свещената й кръв сега изпепеляваше нечестивите им тела. Накрая гибелните стражи измряха до един, разкъсвайки сами себе си в опит да избягат от нещо, от което нямаше спасение.

Копия и мечове стърчаха от козината и на двете мечки, а по тялото на Ценариус имаше много зловещи драскотини. Всеки друг полубог носеше подобни свидетелства за бруталната сила на Легиона, но въпреки това продължаваха да избутват демоните назад.

След това към тях се присъединиха нощните елфи, таурените, фърболгите, земните… всяка смъртна раса, която бе част от армията. Всички чувстваха, че битката за Калимдор е достигнала решаващия момент.

 

 

Ала Ронин се боеше, че решаващият момент все още бе на страната на Легиона. Дори с пазителите на света, застанали начело на защитниците, армията всъщност нямаше сериозен напредък. Ако не можеха да сразят окончателно демоните с подобни съюзници, каква надежда имаха?

— Все още имаме нужда от драконите… — промърмори той, докато отблъскваше атаките на уорлоците. Още трима лунни стражи бяха умрели, преди магьосниците да се окопитят, и макар отново да вършеха работата си, тя се изчерпваше с това да държат противниковите заклинатели на разстояние от армията.

— Все още имаме нужда от драконите… — повтори Ронин като някаква мантра. Но от Крас нямаше никаква вест и дори човекът, който добре познаваше огромните умения и хитрост на драконовия магьосник, започваше да се чуди дали някогашният му ментор наистина не е загинал в леговището на Детуинг.

И в този миг над бойното поле прелетя огромна тъмна форма. Най-ужасните страхове на Ронин се потвърждаваха. Детуинг идваше! Това можеше да значи единствено, че Крас и останалите наистина са мъртви и сега черният искаше да отмъсти на всичките си въображаеми врагове.

Но когато огромният крилат звяр смени посоката, магьосникът забеляза нещо странно в него. Драконът не беше черен, а по-скоро здрачно сив, като каменен. Също така по тялото и лицето му имаше доста разлики, които по някаква причина напомняха на Ронин за някого. Приличаше му на друг дракон, познат от дните, в които се бореше с орките. Почти като… като…

Алекстраза?

Сивият дракон се приземи сред демоните, смазвайки неколцина под себе си. С едно крило отхвърли още дузина. Гигантът нададе рев и захапа в устата си няколко рогати война, смазвайки ги в челюстите си, преди да ги изплюе.

Чак тогава Ронин осъзна, че създанието няма гърло.

То наистина беше създадено от камък.

Великият голем разкъсваше Легиона с безразсъдна страст. Виждайки на какво е способна една имитация на дракон, магьосникът отново пожела истинските крилати създания да се върнат.

Тогава му мина през ум каква ли би могла да е причината, довела тази фалшива Алекстраза на помощ на армията.

— Крас? — извика той, обръщайки се назад. — Крас!

И отвъд хребета наистина идваше високият блед заклинател, чиито очертания човекът познаваше така добре. До Крас вървяха Малфурион и Брокс — и двамата явно изморени, но без видими рани.

Ронин предпазливо се отдели от битката и се затича да посрещне другите. Той почти ги прегърна, толкова благодарен беше да види познатите лица.

— Слава на боговете, че всички сте живи! — засмя се той. — Демоничната душа! Взели сте я!

Но в мига, в който го каза, Ронин видя, че греши. Погледът му прехвърчаше по лицата на всеки от тримата, опитвайки се да прочете историята в очите им.

— Бяхме я взели — отвърна Крас. — Но ни я откраднаха агенти на Легиона…

— Включително брат ми — добави Малфурион, клатейки глава по посока на драконовия магьосник, който явно бе искал да избегне това в разказа си пред Ронин. — Няма смисъл да крием това! Илидан се е присъединил към останалите в двореца! — Друидът потрепери от безпомощност. — Двореца!

— Но… онзи дракон! Какво значи това… и къде е Кориалстраз? В съобщението си каза, че сте го срещнали!

— Няма време за това! Трябва да се подготвим!

— За какво?

Брокс внезапно посочи с брадвата си зад гърба на другите.

— Вижте! Каменната!

Те последваха погледа му, за да видят, че оживялата статуя на Алекстраза буквално е потънала под потоп от демони. Те се опитваха да я строшат по същия начин, по който земните разбиваха инфернали преди. Други нападаха краката й с остриета, подсичайки доколкото могат фалшивия дракон.

Магьосникът не можеше да повярва на очите си.

— Защо не отлети?

— Защото заклинанието й почти се е изчерпало — отбеляза Крас с очевидна тъга.

— Не разбирам…

— Виж. Вече отмира.

Движенията на голема станаха тромави, въпреки че пораженията върху тялото му бяха съвсем повърхностни. Каменният дракон успя да отърси неколцина демони от крилете си, запращайки ги в небето. Това усилие обаче се оказа последно.

— Какво става, Крас?

— Тя трябваше да ни доведе тук, изпълнявайки волята на онази, чиято сянка е. Но сенките избледняват, Ронин, а нейната задача вече е изпълнена. Трябва да сме благодарни, че имаше и толкова сили, че да нанесе такива огромни поражения.

Въпреки суховатия тон, с който каза последното, в очите на драконовия магьосник се четеше много по-дълбоко съжаление. Ронин го разбираше. За Крас страданието дори на статуя на неговата обична кралица носеше силна болка.

Фалшивият дракон изрева тъжно. Демоните сега го покриваха целия, освен главата. Левите му крака се надигнаха предизвикателно, но от десните не последва отговор.

— Свърши се… — започна Крас.

А после, без никакво предупреждение, фалшивата Алекстраза се наведе надясно. Крилото й от онази страна се сви, а лявото се издигна към небето.

На половината път нагоре движенията й замряха. Очите на голема станаха безжизнени.

Но под цялата тази тежест дясното крило се срина. Демоните върху статуята се вкопчиха безпомощно в нея, докато творението на драконовата кралица се преобърна… и премаза всички адски пазачи, вкопчили се в гърба му.

Гърдите на Крас се издуха от гордост.

— Достойна за моята кралица, дори и ако това е само нейната сянка!

От мястото, където лежеше колосалната статуя, сега се издигаше прах. Докато гледаха, краката и лявото крило се сринаха като дясното преди малко. Демоничните войни се разпръснаха, защото отгоре им заваля дъжд от скали.

— А сега какво? — запита напрегнато човекът. Надеждите му се бяха покачили с пристигането на спътниците му, но ако след всичките си усилия нямаха нито диска, нито помощта на магическия голем, значи цялото им пътуване е било напразно.

Следващите думи на Крас не го обнадеждиха:

— Какво сега ли, млади Ронин? Бием се както досега и чакаме. Чакаме моята кралица да обедини ятата и да ги поведе в битка. Демоничната душа за известно време няма да бъде заплаха за тях и те ще трябва да използват това затишие.

— А ако не го сторят? Ако се колебаят твърде дълго, както предния път?

Бившият му учител се наведе към него, така че само магьосникът да го чуе.

— Тогава Саргерас най-сетне ще има средството, за да влезе в Калимдор… и веднъж стори ли го, господарят на демоните ще пренапише историята на десет хилядолетия…