Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0

История

  1. — Добавяне

Шестнайсет

Над Кладенеца бушуваше буря, която Малфурион, дори от това огромно разстояние, нямаше как да не усети. Това не беше нормално атмосферно явление, дори и в смисъла на онези, които често се вихреха над мистичните води. Тази буря се докосваше до сили, които не принадлежаха на смъртното измерение — сили, които твърде много приличаха на използваните от Пламтящия легион.

Пламтящия легион… и още някой.

Друидът не разбираше точно кои или какво са тези трима, дори и след като се беше докосвал до древното им зло. В действителност Малфурион не искаше да знае повече. Онова, което бе открил по време на пътуването до леговището на Детуинг, беше достатъчно, за да го убеди, че подобни същества никога не бива да бъдат допускани в Калимдор… ако това изобщо е възможно. Същото важеше и за властелина на Легиона.

Той се огледа около себе си и обгърна с поглед надеждата на собствения си свят. Само дузина дракони, като начело летяха Алекстраза и Изера. Друга женска, говореща от името на бронзовите, се носеше непосредствено зад тях. Още по три от всяко ято летяха по-назад и всеки от тях беше консорт на някой от Аспектите, включително и на този Ноздорму, за когото Крас му разказа по-рано.

Самият магьосник седеше на раменете на гигантската червена и сякаш попиваше вятъра, през който летяха. Тъй като добре знаеше какво представлява в действителност Крас, Малфурион подозираше, че древният заклинател си представя как се носи рамо до рамо с тези левиатани, порейки небесата със собствените си криле.

Брокс яздеше водачката на Бронзовите, а Ронин — един от консортите на Алекстраза. Най-възрастният приближен на червения Аспект — Тиранастраз — контролираше драконите, борещи се срещу Аркемонд, но останалите, освен ранения Кориалстраз, бяха тук с нея. Що се отнася до Малфурион, нощният елф получи честта да го носи Изера. Всъщност тя дори настоя на това.

— Ти си неговата гордост — каза тя на друида, имайки предвид Ценариус. — И заради онова, което се опита да сториш за него и Малорн, ти дължа поне това…

Неспособен да отговори подобаващо, Малфурион просто й се поклони, а после се покачи по раменете й.

А след това полетяха, просто ей така, за да се изправят срещу ужасната мощ на демоничния властелин и онези, които го манипулираха.

Просто ей така… макар да знаеха, че могат да умрат до един.

За Малфурион обаче всичко това криеше и други проблеми. Друидът изобщо не се боеше от смъртта. Всякаква саможертва щеше да бъде доброволна, ако може да спре ужаса. Но в ума му имаше и други освен него. Той се надяваше, че някъде близо до целта им, близо или дори в самия огромен Зин-Азшари, ще може да открие Тиранде и Илидан.

Все още не можеше да си прости за случилото се с върховната жрица, нито пък щеше да я вини, ако тя не желаеше да му прости. Бе допуснал Тиранде да попадне в лапите на Легиона, а такава съдба беше немислима. Не, ако жрицата бе още жива, Малфурион очакваше от нея само омраза и презрение.

Той обаче нямаше ни най-малка представа какво очаква от себе си, ако се сблъскаше с брат си. И все пак трябваше да стори нещо и за Илидан.

Нещо…

 

 

— Илидан, моля те! Изслушай ме! — извика Тиранде, докато магьосникът я влачеше със себе си. Това не беше първият й подобен изблик, но се надяваше този път да я чуе. — Това не е пътят, който трябва да поемеш! Мисли! Като прегръщаш силата на Легиона, ти се приближаваш все повече и повече към злото в сърцето й!

— Не говори глупости! Аз ще спася Калимдор! Ще се превърна в героя, когото всички ще обичат! — Той се обърна към нея. — Не разбираш ли? Нищо друго не сработи! Биехме се с тях ден и нощ, без почивка, а Легионът просто продължава да напредва! Най-накрая осъзнах, че единственият начин да бъдат преборени демоните, е като ги разбера така, както единствено те самите се разбират! Трябва да използваме онова, което са, срещу самите тях! Затова дойдох тук и се престорих, че се присъединявам към редиците им! Дори измамих техния господар, за да ми даде най-великия си дар…

— Дар? Ти наричаш това зверство, което е сторил с очите ти, дар?!

Братът на Малфурион се надвеси над нея. В момента изглеждаше повече като демон, отколкото като нощен елф.

— Ако можеше да видиш онова, което аз виждам, щеше да знаеш колко невероятни са силите, които ми е дал… — И със смущаваща усмивка Илидан й позволи отново да надзърне в дупките, където някога бяха очите му. Не обърна внимание на факта, че Тиранде се отдръпна несъзнателно, точно както бе сторила и първия път, когато видя ужаса, който му бяха причинили. Той отново върза шала и завърши: — Да, най-великият възможен дар… и най-великото оръжие срещу Пламтящия легион…

Магьосникът отново я повлече след себе си. Макар че жрицата можеше да се отскубне от хватката му, в действителност тя не желаеше да напусне Илидан. Боеше се за него, за сърцето и ума му, и искаше да стори всичко възможно да спаси объркания заклинател. Учението на Елун я водеше само отчасти; Тиранде Уиспъруинд все още си спомняше ясно по-младия Илидан, един Илидан, пълен с мечти, надежда и доброта.

Молеше се някаква част от този по-млад Илидан все още да съществува в жестокия и смъртоносно амбициозен нощен елф, който я влачеше из поруганите от демоните земи.

Мислейки за бронираните ужаси, с които вече се беше борила, Тиранде се огледа наоколо си, докато си проправяха път сред опустошения град. Жрицата очакваше всеки миг от руините да изникнат рогати войни и да ги нападнат. Манорот със сигурност вече трябваше да е разбрал за предателството на Илидан.

Вероятно забелязал погледите, които Тиранде хвърляше наоколо, или може би дори прочел мислите й, облеченият в черно магьосник се усмихна хитро и се обърна към нея:

— Магията около Кладенеца задържа изцяло вниманието на Манорот, а и той, така или иначе, не мисли много за мен. Освен това съм създал илюзия, че съм се върнал в стаите си и медитирам. — Той се ухили широко. — А и бягството на неколцина Аристократи, при това заедно с жрицата на Елун, ще го разсее допълнително.

В далечината проехтяха роговете на Легиона, които обявяваха, че преследването продължава. Тиранде се помоли на Майката Луна да бди над Дат’Ремар и неговите другари. Чакаше ги дълъг път и много демони, през които да преминат.

Без да обръща внимание на тревогата й за Аристократите, Илидан се усмихна отново и добави:

— Да, това трябва да ми осигури достатъчно време за онова, което съм намислил!

— И какво е то? — Още докато задаваше въпроса си, Тиранде видя в далечината зловещите черни вълни. — Защо сме тръгнали към Кладенеца?

— Защото възнамерявам да превърна портала на Саргерас във водовъртеж, който да засмуче демоните обратно от Калимдор в техния прокълнат свят! Напълно ще обърна ефекта на драконовия диск! Помисли си само! С една-единствена магия ще спася не само нашия народ, но и всичко останало! Изражението му се смени, сякаш се надяваше да получи похвала от нея. Ала Тиранде не показа каквото и да е одобрение и Илидан отново се върна към грубото си настоящо „аз“.

— Не вярваш, че мога да го сторя! Може би, ако вместо мен тук стоеше безценният ти Малфурион, щеше да подскачаш от възхищение, пляскайки с ръце!

— Изобщо не става въпрос за това, Илидан! Аз просто…

— Няма значение! — Той се вгледа в бурния пейзаж, явно търсейки нещо. Чудовищният му поглед се спря на един съборен дървесен дом. Ъгълът, под който беше паднал дъбът, им позволяваше да се качат и да влязат в развалините, откъдето щяха да виждат прекрасно Кладенеца на вечността. — Перфектно! Отиваме там!

Буквално захвърлена напред, жрицата си проправи път в срутения палат. Магьосникът я последва и почти я бутна вътре.

Докато се катереше по преобърнатата конструкция, Тиранде ритна нещо.

Череп.

Озова се сред купчина кости от поне пет или шест тела. Нито един скелет не беше цял и по повечето от костите имаше дълги издайнически драскотини и дупки. Тиранде потрепери и се помоли адските хрътки да са се нахранили с вече мъртви трупове, а не с живи и безпомощни жертви. И все пак опитът й я караше да се бои от най-лошото.

— Можеш да се молиш за тях след като съм спасил всички — отбеляза презрително Илидан. — Това място точно отпред изглежда най-подходящо…

Чудовищна, но твърде позната сянка скочи от мрака.

Тя събори брата на Малфурион, преди той да успее да реагира. Тиранде изкрещя, а после веднага призова силата на Елун.

Но преди да стори каквото и да е, адският звяр изрева от болка, а пипалата му, които вече търсеха гърдите на Илидан, се отдръпнаха. Магьосникът се надигна спокойно, а хрътката се сгърчи. В дясната си ръка нощният елф стискаше и двете пипала.

— Мога да използвам магията, с която си се натъпкал… — рече той почти жизнерадостно.

Илидан постави длан върху смукалата. Но за разлика от преди, адският звяр не прояви никакво желание да отпие от магическите сили на жертвата си. Вместо това се бореше, макар и напълно безполезно, да освободи гнусните си израстъци от хватката на елфа.

Лявата ръка на заклинателя заблестя в зловещо зелено — цвета, в който Тиранде разпозна ужасяващите пламъци, обгръщащи всеки от демоните. Илидан вдиша… и жрицата с ужас видя как демонът буквално се разсипа на прах, не спирайки да вие през цялото време. Сякаш всичко, което звярът представляваше, потече в дланта на магьосника.

Докато извършваше ужасяващото деяние, Илидан се превърна в нещо страховито и различно. Макар шалът да покриваше отворите на очите му, Тиранде виждаше зловещите огньове, горящи вътре. Магьосникът се усмихваше широко, почти като пиян, а около него бушуваха зелени пламъци, не по-слаби от онези, обкръжаващи всеки от адските пазачи. Нощният елф сякаш се уголеми…

А после огънят рязко секна и магьосникът на мига се върна към предишния си облик. Избърса ръката си, а после подритна купчинката прах, останала от адския звяр. Приглаждайки косата си, Илидан се усмихна уверено на Тиранде.

— Е! Ще продължим ли?

Жрицата скри шока си колкото можеше по-добре. Това вече не беше онзи Илидан, с когото бе отраснала. Това създание се къпеше в кръвопролитието така, както го правеха само демоните. И по-лошо, това, че приемаше с такава охота покварата на Легиона в тялото си, събуди у Тиранде отвращение, каквото никога досега не беше изпитвала.

„Майко Луна, напътствай ме! Кажи ми какво да сторя! Мога ли изобщо все още да го спася?“

Те подминаха костите и се качиха на нещо, било, най-вероятно, елегантният покрив на тераса. По пода бяха разпръснати счупените подпори на парапета, оформени от живо дърво, а перлена статуя на Азшара — все още изненадващо цяла — беше затрупана от мъртвите листа на дъба, който поддържаше къщата.

Красивото лице на кралицата все още се виждаше. Братът на Малфурион постави глава върху пълните й, сега напукани устни.

— Почти е време — промърмори той, говорейки повече на себе си, отколкото на Тиранде. После извади плитко шишенце от кесия, вързана за колана му. Макар и червеното стъкло да скриваше съдържанието, жрицата успя да почувства достатъчно, за да се напрегне.

— Илидан… какво има в тази бутилка?

Погледът му не се отмести от предмета в ръцете му.

— Просто малко от самия Кладенец.

— Моля? — Думите му, изречени толкова лековато, я разтърсиха до дъното на душата й. — Но… никой… забранено е… дори Аристократите никога не биха помислили…

Магьосникът кимна.

— Да… дори те не биха. Точно това е толкова интересно в нашия народ, не мислиш ли, Тиранде? Със сигурност все на някого му е хрумвало и преди мен… може би оттам идват легендите за най-великите ни магьосници. Възможно е те тайно да са прибирали частица от Кладенеца за някоя по-специална магия! Вероятно е така. — Илидан сви рамене, а изражението му отново се вкамени. — Но дори и никой никога досега да не го е правил, не виждам причина да се въздържам. Просто ми хрумна — ей така, от нищото — да взема малко от Кладенеца със себе си. Така нищо няма да е непостижимо за силите ми!

— Но Кладенеца… дори и капчица от него… — Тиранде трябваше да го накара да я чуе. Да си играе с водата на Кладенеца по такъв начин можеше да доведе до катастрофа не по-малка от това, че е приел в себе си част от тъмната магия на Легиона.

— Да… Представи си само какви сили съдържа цялата тази стъкленица… — Ако Илидан все още имаше истински очи, те щяха да горят в очакване. — Би трябвало да е достатъчно, за да ми помогне да спася света!

Но жрицата не беше убедена. Като посветена в тайните на Елун, Тиранде познаваше много по-добре от Илидан легендите и историята на Кладенеца.

— Илидан… да използваш Кладенеца срещу самия него по такъв начин… може да ни погълне абсолютният хаос! Спомни си историята за Ару-Талис…

— Ару-Талис е само това — един мит.

— А огромният кратер, покрит от толкова много поколения насам с гори, също ли е мит?

Той отхвърли с махване на ръка предупреждението й.

— Никой не знае какво се е случило с този град, нито дори дали наистина е съществувал! Спести ми историите си за мъдрост и страх…

— Илидан…

Белязаното лице се изкриви в нарастващ яд.

— Искам да млъкнеш… веднага!

— … — От устата на Тиранде не излезе и звук, макар и да се опитваше да изкрещи. Дори когато най-сетне се задави, това стана в пълна тишина.

Илидан отново се надигна и се загледа в центъра на Кладенеца. Бурята се беше усилила до такава степен, че изпотрошеният дървесен дом сега се люлееше от надигналите се ветрове. Над водите проблясваха страховити призрачни светлини.

Жрицата поклати глава. Въпреки самоувереността на Илидан и вярата му в собствените му сили, тя се тревожеше от това, че все още никой не ги е забелязал. Манорот със сигурност не можеше да е толкова сляп, колкото вярваше близнакът на Малфурион. Но при все това, като се изключи хрътката, не се бяха натъквали на никакви демони, освен на двама адски пазачи по-рано, които Илидан беше насочил в друга посока само с махване на ръка.

Магьосникът докосна запушалката с пръст и Тиранде чак сега забеляза, че тя представлява миниатюрна статуетка на кралицата. Азшара се завъртя три пъти, сякаш танцуваше за Илидан, а после запушалката изскочи. Той е хвана с лекота.

— Гледай, Тиранде… Гледай как ще извърша това, което безценният ти Малфурион не би могъл…

И той рязко обърна бутилката, изливайки съдържанието й върху себе си.

Но водите на Кладенеца не реагираха като нормална вода, поне не по отношение на Илидан. Те не се стекоха по него и всъщност почти не го намокриха. Когато покапаха върху него, братът на Малфурион за секунда заблестя в наситено черно. После плашещото сияние се скри в тялото на магьосника, изпълвайки го така, както откраднатите от адския звяр енергии по-рано.

— В името на боговете… — прошепна той. — Знаех, че ще почувствам нещо… но това… това е великолепно!

Жрицата рязко разтърси глава, но мълчаливият й протест не достигна до Илидан. Тя понечи да пристъпи към него, само за да открие, че той е направил и краката й напълно неподвижни.

„Майко Луна! — помисли тя. — Не можеш ли да ми помогнеш?“

Но нямаше нито знак, нито отговор от Елун и Тиранде продължи безпомощно да гледа Илидан.

Той протегна ръце към Кладенеца и започна да мърмори под нос. Сега черното сияние се завърна и се концентрира около ръцете му, усилвайки се все повече и повече с всяка изминала секунда.

Очните му кухини под шала блестяха като огън. Даже коприната над тях сякаш задимя.

Но когато Илидан започна магията си, силно чувствителните сетива на Тиранде усетиха нечие друго присъствие. Жрицата отново се опита да предупреди Илидан, но той не я гледаше.

Тя видя как невидимото присъствие обгръща нищо неподозиращия магьосник и в същия миг осъзна, че това не е едно същество, а няколко.

И заедно с това ужасно знание се появи и усещането, че тези съзнания бяха по природа също толкова злокобни — не! — по-злокобни дори от онова, което бе почувствала, когато я беше докоснал гнусният ум на Саргерас.

Удиви я фактът, че Илидан изобщо не ги усеща. Тиранде беше сигурна, че това е някакъв друг покварен елемент от Пламтящия легион, и зачака ужасния миг, в който братът на Малфурион ще бъде повален.

Но вместо това тя с удивление осъзна, че мистериозните новодошли сега подсилват магията на Илидан, преобразявайки я в нещо много по-могъщо, отколкото иначе щеше да бъде. Магьосникът се смееше, виждайки как творението му е почти завършено, явно сигурен, че го е изградил сам.

Жрицата внезапно разбра, че липсата на сблъсъци по пътя към Кладенеца не е била само благодарение на хитростта на Илидан.

Сега тя се замоли още по-яростно на Елун за помощ. Илидан трябваше да бъде предупреден, че го използват. Тя знаеше със сигурност, че великата му магия по някакъв начин ще предизвика катастрофа.

„Майко Луна! Чуй молбите ми!“

Изпълни я благословена топлина. Тя почувства как магията, направена й от Илидан, се разтапя в нищото. Надеждата й се върна.

— Илидан! — извика веднага жрицата. — Илидан! Внимавай…

Но още докато се обръщаше, магьосникът събра длани… и от тях бликна лъч черна светлина, който полетя в обхванатите от бурята небеса над Кладенеца на вечността.

Тиранде почувства как съзнанията се оттеглиха. И по-лошо, докато избледняваха, тя усети огромното им задоволство.

Предупреждението й беше дошло твърде късно.

 

 

Саргерас виждаше как и последните прегради внезапно изчезват. Порталът, за който копнееше, всеки миг щеше да се отвори напълно. Скоро той щеше да получи своя път към този омърсен от живот свят…

 

 

Крас подскочи.

— Какво има? — извика Алекстраза.

Закачуленият магьосник огледа все още далечния Зин-Азшари… и колосалната буря, издигаща се над Кладенеца на вечността. Потрепери.

— Страхувам се, че имаме по-малко време, отколкото бях преценил…

— Значи ни трябва още по-голяма скорост!

И с тези думи огромният червен дракон размаха крилете си още по-силно, а мускулите под тях се напрегнаха от усилието.

Обръщайки се назад, Крас видя, че другите дракони ги следват плътно. Всички чувстваха, че сега времето действа против тях повече от всякога. Магьосникът прокле мислено. Това не биваше да се случва. Дори собственият му вид бе изгубил твърде много време да обсъжда нещо, което трябваше да е очевидно. Ако само го бяха послушали…

Но той не можеше да спре да мисли, че ако се проваляха, съдбата, очакваща не само нощните елфи, но и безброй неродени поколения, щеше да е в огромна степен по негова вина. Самият той се бе колебал да си играе с времето твърде дълго, а и решението да не преследват Демоничната душа също беше негово. Ако се бе опитал да проследи онези, които я бяха взели от Малфурион, може би все пак щяха да имат някакви шансове да вземат диска.

Но в момента нямаше смисъл от такива разсъждения. Сега единственото, за което трябваше да мисли, бе как да изкупи грешките си, като върне историята в предишния й курс.

— Трябва да се приготвим! — извика той на Алекстраза. — Въпреки че ще подминем двореца, нито Аристократите, нито Манорот могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка, дори от теб! Те ще атакуват откъм крепостта на Азшара! Не бива да забравяме какво още се опитва да използва портала, който Кладенецът и Душата са създали заедно! Те също ще сторят всичко възможно да ни попречат да достигнем диска.

— Ако трябва да се пожертваме, за да спасим Калимдор, ще изпълним свещения си дълг! — отвърна му тя.

Крас стисна зъби. Бъдещето, което познаваше, все още беше възможно, но той с лекота си представяше и друго, в което някои от тях, или дори всички те, щяха да умрат тук. Той можеше да приеме това за себе си. Но да види обичната си кралица мъртва…

„Не! Не може да умре!“

Магьосникът се приготви. Каквото и да му костваше, той щеше да се погрижи Алекстраза да оживее… с или без него.

Драконите достигнаха покрайнините на Зин-Азшари и дори Крас, който добре съзнаваше какво може да очаква при първото нахлуване на Пламтящия легион в света на смъртните, беше отвратен от гледката. В ума му се събудиха спомени за втората война, в която Даларан и други нации бяха паднали пред демоните и немъртвите им съюзници.

Алекстраза видя, че към тях се приближава огромна група гибелни стражи. Тя отметна глава назад, а после издиша чист огън.

Изгорените чудовища закрещяха и започнаха да падат към земята. С един-единствен дъх аленият левиатан бе прочистил небето от почти сто демона.

— Комари… — промърмори тя. — Нищо повече от комари…

Тогава обаче един от зелените дракони, летящи по-назад, изрева изненадано, защото го удариха няколко големи кръгли снаряда. Крас нямаше нужда да ги вижда, за да знае, че това са инфернали. Дори и люспите на възрастен дракон не бяха напълно непробиваеми. Раните на зеления бяха съвсем повърхностни, но множество подобни удари щяха да вземат своето.

— Нека се възползваме и ние от тези гнусни създания! — изсъска Изера. Тя насочи затворените си очи към следващата вълна падащи от небето демони.

Инферналите се забавиха, а после продължиха да се спускат, но в съвсем различна посока от първоначалните си цели. Крас изчисли новата им траектория и се усмихна мрачно. Онези в двореца щяха да научат от първа ръка каква разруха са отприщили върху Калимдор.

Ала по-ранното предупреждение на Крас за опасността, която и Манорот, и Аристократите представляваха, се оказа пророческо, защото в следващия миг от бурното небе започнаха да падат ужасяващи черни мълнии. Попаднали в центъра на атаката, драконите и техните ездачи трябваше да разкъсат формацията, за да оцелеят.

Не всички се справиха. Може би забавен от нападението на инферналите, зеленият мъжкар се поколеба. Повече от дузина мълнии го поразиха директно. Електричеството проби лявото му крило, а после го изгори ужасно по опашката и гърдите.

Но макар и ударите да спряха, по-лошото тепърва предстоеше. Всяка от раните на зеления запламтя ярко и пред очите на Крас започна да се разпростира по тялото на дракона. Още по-слаб, той стана лесна цел за атаките на Аристократите. Още шест светкавици удариха консорта на Изера, докато се бореше да се задържи в небето. Драконът изрева в агония, а предсмъртният му вопъл проехтя в ушите на магьосника.

След това зеленият просто падна.

Огромното му тяло се стовари върху тъмната повърхност на Кладенеца. Но дори и подобно огромно животно изглеждаше като обикновено камъче за бушуващия водовъртеж. Докато зеленият дракон потъваше в дълбините, на негово място се образуваха няколко леки вълнички, а после върху зловещото езеро не остана и следа.

Изведнъж някакъв плашещ тътен изпълни ушите им.

— Дръж се здраво! — нареди Алекстраза и се обърна.

Върху драконите се изсипа нова атака. Черните мълнии падаха навсякъде и този път нито един от левиатаните не можа напълно да ги избегне. Дори Алекстраза потрепери, когато един заряд удари дясното й бедро.

— Те не прогарят! — възкликна тя. — Толкова е студено! Смразява до кост!

— Ще видя какво мога да направя!

— Не! — Тя изви шия към него. — Трябва да пазим силите си за атака!…

Аспектът на живота рязко зави и едва избегна сблъсъка с още няколко мълнии, които щяха да поразят не само нея, но и Крас. Драконите из цялото небе се въртяха в някакъв зловещ танц. Магьосникът се огледа и видя с облекчение, че всичките му спътници все още се държат здраво. Беше се изплашил, че необходимостта да избегнат магическите светкавици е попречила на драконите да се грижат за ездачите си, но дори и при подобни обстоятелства древните левиатани ги пазеха.

Ала това нямаше как да продължава вечно. Крас присви очи и се загледа към центъра на Кладенеца. Да… можеше да различи Демоничната душа. Също така почувства, че порталът е почти готов.

— Към центъра! — изкрещя заклинателят. — Нямаме никакво време!

Алекстраза незабавно пое в указаната посока. Крас се наведе напред. Колкото и да бе обширен Кладенецът на вечността, на огромните криле на неговата кралица им трябваха само няколко маха, за да достигнат целта си.

И там, точно над зейналата паст на водовъртежа, Демоничната душа се носеше и излъчваше някакво странно спокойствие. Заобиколена от нечестива черна аура, тя не беше засегната от магическата буря.

— Със сигурност е добре защитна! — напомни Крас.

— Изера и аз ще се погрижим за това заедно с водачката на бронзовите!

Той кимна.

— Ние двамата с Ронин ще следим за реакция от страна на Саргерас или старите богове.

Драконите, които нямаха ездачи, се оттеглиха, за да бдят за атака от страна на Зин-Азшари. Трите женски дракона наобиколиха зловещия диск. Всички бяха много внимателни, спомняйки си болезнено ясно предишния си сблъсък с артефакта. Алекстраза погледна веднъж към другите две, а после кимна рязко.

От всяка от трите избликна лъч златиста светлина.

Магиите им достигнаха Демоничната душа едновременно и я погълнаха. Зловещата аура около нея изчезна, пометена от силата им. Дискът започна да трепти…

После магиите им внезапно бяха отблъснати без предупреждение. Ответният удар беше толкова ужасен, че и трите дракона отхвърчаха на известно разстояние. Ездачите им едва успяха да се задържат.

Вкопчил отчаяно ръце във врата на кралицата си, Крас извика:

— Какво има? Какво стана?

Алекстраза успя да спре полета си. Очите й бяха широко отворени и впити в Демоничната душа, намираща се на малко по-далечно разстояние отпреди.

— Старите богове! Почувствах ги! Но от вътрешността на диска! Демоничната душа носи не само частица от нас, но и от тях!

Това не беше кой знае каква изненада за Крас. Но явно това, че участваха в сътворяването на диска, не осакатяваше старите богове по начина, по който го правеше с драконите. Очевидно се надяваха да го контролират — нещо, което ятата не можеха да строят. Детуинг го беше създал различен по отношение на тях… ако изобщо бе осъзнал намесата им.

— Можеш ли да пробиеш магията им?

— Не знам… наистина не знам!

Крас прокле. Отново бяха подценили тримата.

Видя, че Ронин се опитва да му сигнализира. Магьосникът посочи към Зин-Азшари. Крас се обърна по посока на легендарния град…

И видя как повече от двайсет сенчести чудовища, всяко от които не по-малко от дракон, се понесоха към тях.