Ричард А. Кнаак
Разцеплението (16)

Петнайсет

Демоничната душа блестеше ярко, високо над центъра на Кладенеца на вечността. В бездната, отворена от магията на Саргерас, бушуваха сили, вдигнати и от Душата, и от самия Кладенец, бавно създаващи стабилен портал. От чудовищното си кралство повелителят на Легиона се готвеше да влезе в най-новото си владение. Скоро, съвсем скоро, той щеше да унищожи целия живот и всичко красиво от него… а после щеше да потегли към следващия свят.

Но имаше и други, които чакаха с растящо нетърпение, други, чиито ужасяващи мечти бяха по-стари дори от онези на Саргерас. Тя бяха чакали невероятно дълго за път към бягството, за средство да си върнат онова, което някога им е принадлежало. Всяка стъпка към успеха на демоничния повелител бе стъпка към техния успех. С Кладенеца, Демоничната душа и могъществото на Саргерас те щяха да изкривят магията му и да отворят портала не към кралството на Легиона, а към своя вечен затвор.

И веднъж отворен, той никога нямаше да бъде запечатан отново.

Старите богове чакаха. Бяха чакали толкова дълго, че вече не можеха да издържат.

Но още съвсем малко…

 

 

И след като пристигането на Саргерас явно предстоеше съвсем скоро, Аркемонд хвърли всичко, което имаше, в битката. Той пренасочи войните си от всички останали посоки, знаейки, че победи ли тази армия, ще победи и света.

Защитниците от своя страна се биеха, защото нямаха друг избор. Нощните елфи, таурените и останалите, всички те знаеха, че да се предадат и огънат, означаваше да подложат врат пред остриетата на демоните. Може би въпреки всичко щяха да паднат, но не и без да дадат всичко от себе си.

 

 

Малфурион даваше всичко от себе си, на което беше способен. Магиите му призоваваха урагани, които вдигаха във въздуха рогати войни и адски зверове и ги хвърляха от смъртоносна височина. Друидът мяташе във вихрите и семена, които се превръщаха в огромни растения в стомасите на демоните и ги разкъсваха на парчета отвътре. Ветровете запращаха безжизнените трупове сред демоничните редици, за да нанесат още поражение.

Дълбоко под земята Малфурион откри червеите и други подобни създания, които засега бяха успели да се скрият от злото. Под негово ръководство те разкопаха почвата и тя стана нестабилна. Демони внезапно започнаха да потъват като в плаващи пясъци, а други, макар и просто загубили равновесие, ставаха лесна плячка за стрелците и копиеносците.

Легионът все още владееше небето, но на жестока цена. Джарод накара стрелците да се концентрират изцяло върху гибелната стража и подобните им. Независимо от пораженията, които крилатите демони все пак успяваха да нанесат, мнозина платиха за тях със стрели в гърлото.

Лунната стража се бореше смело срещу ередарите, инферналите и най-кошмарното — властелините на ужаса. На нощните елфи помагаха не само Ронин и Крас, но и шаманите на таурените и фърболгите. Тези заклинатели използваха много по-потайни методи, но резултатите от тях бяха доказани от уорлоците на Легиона, които падаха мъртви или просто изчезваха.

Но винаги имаше още демони, готови да заместят загиналите.

Брокс се биеше в най-предните редици, рамо до рамо с Джарод и легендарните пазители на Калимдор. Оркът изглеждаше не по-малко впечатляващо от онези, сред които се намираше. Той се смееше така, както не се бе смял от онази паметна битка, в която заедно с бойните си другари очакваше да загине славно. В действителност посивяващият войн очакваше да умре и сега, но брадвата му все така се оказваше по-могъща от оръжията на враговете му и преминаваше през тях с такава ярост, сякаш копнееше за демоничната плът. Заслуга за огромните поражения, който нанасяше, имаше не само магията, вложена в оръжието, но и умението, с което Брокс боравеше с него. Той владееше до съвършенство занаята си и именно затова главатарят Трал го беше избрал за тази мисия.

Цяла глутница адски зверове се хвърли върху една от мечките, сварвайки я неподготвена, и скочиха върху й, бързо поваляйки гиганта. Преди огромният им враг да е докоснал земята, още двайсетина чудовища се присъединиха към първата група. Пипалата им незабавно се закачиха за косматото тяло и демоните започнаха жадно да изсмукват вродената магическа сила на пазителя… заедно с живота му.

Близнакът на поваления великан изрева яростно, когато видя какво е станало. Той разхвърля адските пазачи около себе си с един замах и се хвърли върху зловещите пиявици. Полубогът ги махна една по една от неподвижното тяло, откъсвайки глави и чупейки гърбове.

Но когато най-сетне достигна брат си, стана ясно, че спасението е дошло твърде късно.

Горският пазител вдигна глава и нададе рев на болка и отчаяние, а после се обърна към демоните и се хвърли към редиците им с такава ярост, че те се разкъсаха, сякаш бяха направени от хартия. Въпреки копията и другите оръжия, които постоянно се забиваха в него, той проникваше все по-дълбоко в Пламтящия легион и бързо остави далеч назад спътниците си, докато накрая вече никой от тях не можеше да го види. Брокс и Джарод, намиращи се най-близо до бойното поле, чука последния му необуздан рев… и забелязаха с тъга тишината, която последва.

Мъртвите тела се простираха докъдето стигаше погледът и нерядко войните водеха битките си върху купчините свои повалени предшественици. Полубоговете се биеха рамо до рамо с нощни елфи, таурени, фърболги и земни, но всички имаха едно и също мрачно изражение.

Сега Ценариус водеше легендарните пазители на Калимдор. Горското божество разкъсваше демоните с такава жестокост, че дори Ронин и Крас потрепериха. Изкривените му нокти пронизваха броня и плът, изтръгваха вътрешностите на чудовищните войни. Властелинът на горите се бореше като обладан от зъл дух и след смъртта на всеки негов другар, действията му ставаха все по-ужасяващи и жестоки. Той сякаш искаше да компенсира за всички паднали, независимо на каква цена.

А те продължаваха да умират. Заобиколен от адски пазачи, които го изморяваха бавно, но сигурно — както хрътки плячката си — огромният глиган Агамаган най-накрая се забави. Той се заби в група от няколко адски хрътки и ги разхвърля около себе си, разкъсвайки повечето с бивните си, но накрая тежестта на толкова много демони се оказа твърде много дори за неговата невероятна мощ. Полубогът падна на колене и враговете му започнаха да го ръгат в гърдите. Колосалният звяр успя да отърси неколцина от онези, които висяха по четината му, но това се оказа последното му действие. Кръвта му изтичаше от стотици дълбоки рани. Агамаган изстена… а после застина. Дори тогава обаче жестоките атаки към тялото му не спряха, защото демоните бяха толкова силно решени да го накълцат на парчета, че още не бяха осъзнали, че вече са го убили.

Тази последна смърт хвърли Ценариус отвъд ръба на разума. Той се стовари сред демоните, които режеха осакатения труп на глигана, премазвайки гърлата им или нанизвайки ги на някой от шиповете по гърба на неподвижния полубог. Яростта му беше толкова голяма, че накрая го превърна в основната цел на Пламтящия легион. Невидимата ръка на Аркемонд насочи най-могъщите демони срещу повелителя на горите.

Тъй като Крас и другите вече се бореха за собственото си оцеляване, не можеха да сторят много. Все повече и повече страховити войни наобикаляха учителя на Малфурион, докато накрая дори рогата на Ценариус почти се скриха.

И тогава… точно когато изглеждаше, че дори той ще падне под ударите на демоните, Ронин отново мерна бялата проблясваща фигура, която беше видял по-рано. Гигантско четирикрако създание се заби в рояка нападатели с главата напред. Тялото му бе няколко пъти по-едро дори от това на Ценариус. Масивните му копита смазваха черепите и гърдите на демоните. Зъбите му разкъсваха гърла и крайници.

И чак тогава зашеметяващото създание най-накрая стана видимо. Издигащ се над отслабналия Ценариус, великолепен чисто бял елен държеше Легиона на разстояние. Козината му блестеше толкова ярко, че слугите на Аркемонд бяха полузаслепени и лесно ставаха плячка на колосалното животно.

Еленът отново и отново използваше рогата си, за да прочисти около себе си кървава пътека сред враговете. Нищо не успяваше да го забави, дори инферналите. Той громеше Пламтящия легион не само на мястото, където бе паднал властелинът на горите, но и пред другите отслабнали защитници наблизо.

Брокс и Джарод внезапно се озоваха под зашеметяващия поглед на елена. От страна на гигантското създание не прозвучаха думи, но по някакъв начин те разбраха, че трябва да извлекат Ценариус далече от битката. И те се заеха да го сторят, макар срещу тях да се засилваше нова вълна от чист ужас. Ала нищо не можеше да оцелее дълго пред елена. Редица след редица демони се засилваха към него с извадени оръжия, за да бъдат разкъсани секунди по-късно.

Но ако остриетата на Легиона не можеха да повалят този нов шампион, ордата от демони имаше и по-зловещи умения на свое разположение. Внезапно от небето падна черна мълния, която изпепели земята около елена. Веднага след нея от почернялата почва избликнаха зелени пламъци, които опърлиха кристалночистата козина на полубога. Овъглената земя се надигна, оформяйки ноктести лапи, които хванаха здраво четирите му крака.

После редиците на демоните се разделиха… и през зловещия проход премина самият Аркемонд.

С всяка стъпка към елена демонът се уголемяваше все повече и повече, докато накрая не застана на едно ниво с врага си. За разлика от лудешките изражения на слугите си, лицето демоничният командир бе спокойно и почти замислено. Не държеше оръжие, но стиснатите му юмруци излъчваха същия чудовищен огън, който сега гореше около полубога.

Еленът разтърси снага и счупи земните си окови. След това изсумтя предизвикателно и снижи рога, за да посрещне предводителя на армията демоните.

Сблъсъкът им беше белязан от мълния и сътресение, което накара мнозина около тях да изгубят равновесие. Демоните и нощните елфи хукнаха в противоположни посоки, за да избегнат свирепата ярост на двубоя. Там, където удареха копитата на елена, се появяваха мълнии и политаха към небето. Краката на Аркемонд дълбаеха нови могили, по-високи от собствените му войни.

Ноктите на демоничния командир оставяха кървави белези по козината на елена. Дупките, от които течеше зелен пламък, показваха къде рогата на полубога са пронизали на пръв поглед непробиваемата кожа на Аркемонд. Демонът и сияйният елен се бореха един с друг и никое друго живо същество не смееше да се изпречи на пътя им.

Далеч назад, Джарод и Брокс, посрещнати на половината път от земния Дунгард, пренесоха поваления Ценариус до мястото, където стоеше Крас. Рискувайки атака от страна на ередарите, драконовият магьосник се отдръпна от бойното поле, за да прегледа властелина на горите.

— Бая сериозни рани са му нанесли — промърмори Дунгард, а после извади лулата от устата си.

— Наистина е пострадал жестоко — съгласи се магьосникът, след като прокара ръце през гордите на Ценариус. — Отровата, която е част от всички демони, му въздейства много по-силно, отколкото на останалите от армията, тъй като е много по-близък с Калимдор… — Крас се намръщи. — При все това, мисля, че ще оживее…

В този миг полубогът промърмори нещо. Само Крас се намираше достатъчно близо, за да чуе думите му, и когато погледна към останалите, изражението на закачуления заклинател показваше невероятна тъга.

— Какво има? — запита Джарод.

Но преди Крас да успее да отговори, откъм бойното поле прозвуча ужасяващ рев. Когато всички се обърнаха към източника, видяха, че едната ръка на Аркемонд се е обвила около врата на гигантския елен, а с другата бавно извива муцуната на врага си на една страна. Главата на пазителя вече бе изкривена под неестествен ъгъл, заради което бе надал и вика.

Крас скочи на крака.

— Не! Не бива!

Но вече беше твърде късно. Демонът, чието изражение оставаше незаинтересовано, стегна още по-силно хватката си.

През цялата местност проехтя ужасяващ пукащ звук, който за един кратък миг заглуши всички други звуци.

И великият спасител на Ценариус увисна безжизнен в хватката на Аркемонд.

Демонът захвърли съперника си настрана с почти нагла разсеяност, както някой би го сторил с обикновен боклук.

После избърса ръце и погледна към вцепенените защитници.

Внезапно от безжизнената почва избликнаха лиани, които стиснаха здраво крайниците на Аркемонд. Демонът откъсна една част от тях без никакво притеснение, но когато се опита да ги захвърли, те се усукаха около китката му. В същото време от пръстта поникнаха нови, които заеха мястото им.

Малфурион Стормрейдж пристъпи напред, лице в лице с далечния демон, а очите му бяха също толкова мъртви, както когато бе съобщил на другите за отвличането на Тиранде. Около него трептеше аура с висок заряд и той непрестанно мърмореше нещо на някакъв предмет, в който Крас пръв различи листо — същото като онези, растящи по лианите.

Изражението на Аркемонд не се промени, но движенията му станаха по-необуздани. Растенията сега покриваха три четвърти от огромното му тяло и изглежда всеки миг щяха да впримчат и останалата част.

Явно осъзнал това, той преустанови опитите си да махне задушаващите лиани. Вместо това присви очи и успя да освободи ръцете си в достатъчна степен, за да допре длани една в друга.

И в мига, в който Аркемонд докосна пръсти… ужасяващият командир на Легиона изчезна във вихър от зелени пламъци.

Малфурион ахна. Друидът падна на едно коляно, клатейки глава.

— Аз го провалих… — чуха го да мърмори Брокс и магьосникът. — Не оправдах доверието на моя шан’до, точно когато трябваше… когато наистина беше важно…

Оркът и земният погледнаха към Крас за някакво обяснение. Заклинателят облиза устни, а после тихо обясни:

— Великият зелен дракон, Аспектът, на име Изера, е майка на Ценариус, властелина на горите.

Дунгард, който пушеше лулата си, сбърчи вежди, а после каза:

— Моят народ винаги е вярвал, че Елун е родила полубога…

— Истинската история е доста заплетена — отвърна Крас.

Брокс не казваше нищо, разбирайки, че ще последва още.

— Баща му… — продължи магьосникът. — Баща му е древния горски дух Малорн…

След момент оркът най-сетне попита:

— И?

— Малорн… известен още като Белия елен.

Дунгард почти изплю лулата си. Брокс рязко си пое въздух, показвайки, че е разбрал. Той извърна поглед към мястото, където огромното прекършено тяло на звяра бе проснато сред другите мъртви. Бащата бе дошъл да спаси сина си с цената на собствения си живот — нещо, което оркът лесно разбираше.

— Провалих го… — повтаряше Малфурион, насилвайки се да стане. После се обърна към Крас: — От теб научих, че Изера е майката на моя шан’до, което бе огромна изненада, но вече знаех истината за Малорн. По време на обучението ми Ценариус каза, че носи семето на Белия елен… — Нощният елф стисна юмрук. — И когато видях какво стори Аркемонд на бащата на онзи, който е като мой родител, не желаех нищо по-силно от това да изтръгна живота от онова чудовище.

Крас положи длан на рамото на друида.

— Кураж, младежо. Успя временно да прогониш Аркемонд от бойното поле, а това не е малко постижение… — Очите на магьосника се стесниха и той погледна към битката зад гърба на приятеля си. — И ни дава известно време…

Малфурион потрепери, а после разклати глава, за да се отърси от съжалението.

— Губим, нали?

— Боя се, че да. Въпреки че хвърляме срещу им всичко, което имаме, демоните пак се оказват твърде силни. Бях сигурен… вярвах… — Крас се изплю ядно. — Посмях да обърна Времето с главата надолу, сторих всичко напук на собствените си предупреждения… и резултатът е катастрофа след катастрофа!

— Не разбирам…

— Трябва да разбереш само това — ако драконите не дойдат, при това много скоро, всички ще умрем. Ако не от остриетата на Пламтящия легион, то от по-тъмно и много по-старо зло, което манипулира дори страховития Саргерас! Знаеш за какво говоря! Вече си почувствал ужасното им присъствие! Знаеш какво биха искали да сторят с този свят! Те…

Крас нададе вой.

— Какво… — започна друидът.

Магьосникът се прегъна на две. Другите гледаха с ужас как крайниците му започват да се вкаменяват.

— Ередари! — изкрещя Малфурион. Почувства как собствените му ръце и крака потреперват и разбра, че го е сполетяло същото зловещо заклинание, ударило магьосника. — Брокс! Намери Ронин…

Но оркът не беше в по-добро състояние от нощния елф. Макар и очевидно ранен, със сигурност не друг, а Аркемонд направляваше атаката, която повали само тях. Лейтенантът на Саргерас ясно съзнаваше, че ако убие Крас и неговите приятели, последната голяма пречка пред победата на Легиона ще падне. Дори Джарод се гърчеше на земята.

И тогава, точно когато всеки от тях почувства как камъкът стиска дробовете му и изтиква навън въздуха от тях, чуха в умовете си женски глас, който едновременно ги успокои, но и им даде кураж.

„Не бойте се — каза той — и дишайте свободно…“

Крас, Малфурион, Брокс и Джарод като един вдишаха с освободени гърди. В същото време почувстваха надигащия се вятър и над главите им премина огромна сянка.

— Тя дойде! — изрева Крас, вдигайки освободените си от магията ръце към небесата. — Те дойдоха!

Небето се изпълни с дракони.

Бяха червени, зелени и бронзови — ятата на Алекстраза, Изера и отсъстващия Ноздорму. Двата Аспекта доминираха огромното сборище, а колосалните им криле имаха няколко пъти по-голям размах от тези на дори най-едрите от останалите дракони.

Левиатаните като един се спуснаха към демоните, заети с прикованите си към земята врагове.

— Джарод! — извика Крас, завъртайки се към командира на армията. — Накарай тръбачите да надуят роговете толкова силно и дълго, че да не остане никой, който да не разбере намеренията ни! Победата все още може да бъде наша!

Командирът на армията сграбчи юздите на най-близката нощна пантера и я пришпори към армията. Когато изчезна в мрака, драконите започнаха истинската си атака.

Първата редица, съставена от червени гиганти, отвори огромните си усти и избълва истински ад. Огънят помете предните линии на Легиона и няколкостотин демона се превърнаха на прах само за едно мигване.

Бронзовите дракони се понесоха над ордата… и след тях чудовищните войни започнаха да се движат на обратно. Но макар Времето да се бе обърнало за тях, то не го беше сторило за онези по-назад. Това създаде хаос и сблъсък с титанични размери, който доведе до смъртта на още стотици от войните на Аркемонд.

Един от бронзовите падна, изкривен до неузнаваемост, тъй като ередарите и натрезимите се опитваха да удържат тази невъобразимо силна атака. Но магиите им загубиха силата си и се насочиха към собствените си създатели, защото сега ятото на Изера се носеше над тях. Затворените сънуващи очи на зелените дракони посяха кошмари в умовете на податливите заклинатели. Уорлоците се гледаха един друг и виждаха само врагове сред редиците си.

Реакцията им беше предвидима. Ередарите избиваха други ередари, а натрезимите с удоволствие се включиха в клането. Впримчени от тъмните видения, създадени от зелените, демоните бяха безмилостни към собствения си вид и дори Аркемонд не можеше да им покаже смъртоносната им грешка.

Далеч зад клането Алекстраза се спусна там, където я очакваха Крас и останалите. Изера щеше да стори същото… но тогава, за удивление на всички онези, които я познаваха, очите на Аспекта се отвориха широко пред ужасяващото бойното поле. Красивите й блестящи изумрудени ириси попиваха гледката на белия рогат труп.

Трупът на Малорн.

Драконът нададе вой — не рев, а много тъжен вой — и отлетя към мястото, където лежеше огромният елен. Демоните, които все още се намираха наоколо, паднаха мъртви под невероятната й ярост. Изера смаза някои, други прегриза на две, а останалите запрати надалеч с един мах на широкото си крило.

Когато наоколо нямаше никой, върху когото да изкара тъгата си, Онази, що сънува, се спусна до елена и положи глава върху неговата. Тялото й потрепери от нещо, което можеше да са само хлипове.

— Знаехме, че ще дойдем късно… — успя да промълви Алекстраза, гледайки своята сестра с разбиране. — Но не и толкова късно…

— Ценариус още е жив — отбеляза Крас. — Тя трябва да го знае.

Аспектът на живота кимна и затвори очи за миг. След секунда Изера вдигна глава и се обърна към тях. Двата гиганта се вгледаха един в друг, а после зеленият дракон се понесе над тялото на Малорн.

Останалите отстъпиха, за да може тя да кацне над изпадналия в безсъзнание Ценариус. Изера пое неподвижния властелин на горите с невероятна нежност.

— Ще ги сполетят такива кошмари, че каквото и да имат вместо сърца, ще се взриви… — каза тя през стиснати зъби. — Ще им създам техни собствени демони, които да ги побъркат така, че да могат само да копнеят за смъртта… но няма да им позволя да се събудят за достатъчно дълго време, че да я постигнат…

Тя щеше да продължи — и може би да изпълни обещанието си, но Крас посмя да я прекъсне:

— Дари на Легиона всяко проклятие, което си е заслужил, Господарке на сънищата, но си спомни, че съдбата на Калимдор, онова, което Малорн и Ценариус се бореха да опазят, все още виси на косъм! Саргерас търси път към смъртния свят… а старите богове искат да манипулират господаря на демоните за собствените си цели!

— И ние добре съзнаваме това — намеси се Алекстраза, преди разстроената Изера да успее да се озъби в отговор на магьосника. — Какво трябва да сторим?

— Не можем да спрем битката тук, но тя трябва да бъде пренесена и в Зин-Азшари… и при Кладенеца. Ще се нуждаем и от дракони, и от смъртни, защото там ни чакат много опасности с различни лица.

— Кажи ни какво планираш. — Изера понечи да се възпротиви на съгласието на сестра си, но Алекстраза нямаше да търпи забавяне дори от нея. — Ти го познаваш! Трябва само да се вгледаш в очите му, за да разбереш, че сме длъжни да го слушаме!

Смарагдовият дракон най-сетне сведе глава.

— Докато това носи страдание на демоните.

— Всички ние ще страдаме — продължи магьосникът, — ако не спрем пълното отваряне на портала… — Крас се обърна към далечния и невидим Зин-Азшари. — А то е съвсем близо, ако сетивата ми не ме лъжат…

 

 

Саргерас почувства скритото удивление на Аркемонд. Демоничният повелител беше разочарован от най-доверения си слуга, който никога досега не го бе провалял, но по-късно щеше да има предостатъчно време да го накаже. Порталът беше почти готов. Саргерас се чудеше защо му е отнело толкова време да съобрази, че трябва да използва златния диск. Всичко ставаше толкова лесно.

И все пак подобни неща нямаха значение в по-далечна перспектива. Значение имаше единствено това, че скоро той ще пристъпи в Калимдор и когато го стореше, всички дракони на света нямаше да са способни да спасят дома си от него…

 

 

Те чувстваха приближаващата се свобода. Каква ирония, че именно създание, което някога бе принадлежало към омразните титани, щеше да се окаже инструментът за тяхното освобождаване! Обединявайки мощта си, стотиците митичните същества, едва бяха успели да ги затворят. След триумфалното си завръщане, на тримата нямаше да им е трудно да убият този сам арогантен Титан и да превърнат войните му в свои слуги.

Порталът се заздравяваше. Моментът, в който трябваше да го превземат, приближаваше бързо. А най-забавно от всичко бе това, че жалките дребни твари, борещи се с бойците на падналия титан, си мислеха, че могат да вземат диска обратно. Дори сега затворените богове можеха да почувстват драконите — хрътките, преследващи титана, които бързо приближаваха Кладенеца.

Очакваше ги смъртоносна изненада.