Ричард А. Кнаак
Разцеплението (21)

Двайсет

По лицето на Джарод Шадоусонг капеше кръв. Сигурен беше, че лявата му ръка е счупена. Това, за което не бе сигурен, бе дали някой жизнено необходим орган е бил повреден от зашеметяващите удари, които бяха вдлъбнали бронята му на няколко места. Изпитваше известна трудност при дишането, но за момента поне можеше да стои изправен… донякъде.

Джарод вдигна меча с усилие и се изправи отново срещу врага си.

Аркемонд не изглеждаше дори леко изморен. Нито една от атаките на нощния елф не оставяше и следа по зловещия демон. Всъщност той не бе успял да докосне изчадието дори веднъж, освен в ролята си на приемник на ужасяващо мощните му удари.

За Джарод обаче най-лошото от всичко бе осъзнаването, че демонът просто се забавлява с него. Аркемонд можеше да убие дребничкия си враг поне хиляда пъти досега, но създанието изпитваше садистично удоволствие от това бавно да пребива нощния елф. Елфът обаче разбираше, че фаталният удар нямаше да се бави още дълго. Аркемонд нямаше какво толкова повече да причини на окървавения войник.

Но въпреки това някаква вътрешна сила караше командира на армията да се изправя и да посреща ударите смело.

Те бяха сами в тази част от бойното поле, макар в далечината да имаше зяпачи и от двете страни. Демоните гледаха как повелителят им размазва нощния елф с ужасяващо задоволство и непрестанно ревяха, за да окуражават Аркемонд. Последователите на Джарод със сигурност разбираха точно колко жалък в действителност е бившият капитан на Сурамарската стража. Вероятно в момента се чудеха как изобщо са можели да виждат в него надежда за собственото си спасение.

Изведнъж се надигна свиреп вятър и навсякъде се разнесе прахоляк. Джарод примижа, за да не бъде заслепен. Движенията на Аркемонд се забавиха, макар и лицето му да остана безизразно. Нощният елф реши, че гигантът обмисля как точно да довърши жертвата си.

Но ако щеше да умира, командирът на защитниците беше твърдо решен да го стори с борба. Стискайки здраво меча си с две ръце, Джарод се затича към Аркемонд с боен вик.

През издигащата се прашна вихрушка той видя, че демонът се подсмихва леко на наглостта му. Когато елфът се приближи обаче, усмивката се стопи и за изненада на отчаяния офицер, Аркемонд се вкочани.

Могъщият вятър почти изблъска Джарод напред. Оголвайки зъби, нощният елф се хвърли към стомаха на врага си. Това беше единствената достижима за него област, която може би — само може би — щеше да поддаде под жалкото му острие. Ако можеше поне да остави белег на Аркемонд, преди гигантът да го смаже…

Сълзите и прахолякът заслепиха Джарод и демонът доби призрачни очертания. Аркемонд протегна ръка към него и нощният елф се подготви за някаква зловеща магия, която да разтопи плътта му или да превърне костите му в масло.

Но нищо такова не се случи. Вместо това Аркемонд се приведе леко и отстъпи крачка назад. Гърдите му останаха напълно незащитени.

Джарод замахна, подготвяйки се за провал. Не се съмняваше, че или мечът му ще се счупи в кожата на демоничния генерал, или просто ще пропусне.

Но не пропусна и за голямо негово удивление, острието потъна дълбоко в стомаха на гигантския демон. Ала нощният елф не почувства никакво съпротивление, сякаш Аркемонд беше призрак. Джарод продължи да натиска, очаквайки всеки миг да го сполети смъртта.

Вместо това Аркемонд полетя назад, сякаш ударен яростно. Той обаче не се приземи, както можеше да се очаква, а продължи да лети. Размахвайки ръце и крака, демоничният командир се издигна във въздуха и чак тогава Джарод осъзна, че именно вятърът е сграбчил създанието.

Най-накрая спокойствието напусна Аркемонд, докато той се издигаше все по-високо и по-високо. Лицето му се изкриви в гротеска, която много повече подхождаше на толкова зло същество. Демонът нададе яростен рев… а после изчезна отвъд хоризонта.

Още преди измореният офицер да осъзнае, че е оживял след този невероятен дуел, той видя, че вятърът сега атакува целия легион. Демоните се бореха да останат на място, но също като праха бяха понасяни нагоре. Чудовищни хрътки, опитващи се да скочат напред, вместо това се търкаляха назад, удряйки се в камъните, преди и те да полетят над земята след Аркемонд. Адските пазачи един по един започнаха да се отделят от каменистата почва, но макар мнозина от тях да стояха лице в лице със защитниците, нито един нощен елф, таурен или друго създание от Калимдор не ги последва в незавидната им съдба.

Инферналите, падащи от небето, рязко смениха посоката си и полетът им ги понесе след изгубения им командир. Дори един от тях, намиращ се на сантиметри от земята, също се обърна наобратно.

И драконите не бяха докоснати от полудялата стихия. След няколко леки корекции на полета си те възстановиха своето равновесие, а после благоразумно кацнаха на земята. Оттам се загледаха заедно с всички останали в краха на Легиона.

Небето се изпълни с гърчещи се и ръмжащи демони, всеки от които напразно се бореше да се върне на земята. Под тях защитниците зяпаха с отворена уста и свалено оръжие как заплахата за домовете им и техния свят просто бива изтръгната от земята пред очите им. Дори труповете на отдавна убитите демони се присъединиха към онези горе, прибавяйки зловещ щрих към картината.

— Това е чудо! — извика някой зад гърба на Джарод. Той се обърна и видя, че неколцина от онези, изхвърлени назад от Аркемонд, започваха да се връщат при него. Много от тях продължаваха да гледат небето, но немалко гледаха командира си така, сякаш той е отговорен за невероятния обрат на събитията.

Демоните напускаха Калимдор един по един и скоро пред защитниците се откри оголена пустош. На земята вече не бе останал и един нашественик. Всъщност нямаше дори и парченце от демон.

Много нощни елфи просто паднаха на колене и заплакаха от облекчение. Въпреки случващото се обаче, Джарод имаше притеснителното усещане, че битката не е достигнала края си. Щеше да е твърде лесно…

— Изправете се всички! — изрева той. Със здравата си ръка сграбчи вцепенен тръбач и нареди: — Надуйте роговете! Искам ред в армията! Трябва да сме готови за действие!

Една жрица на Елун се приближи до него и погледна ръката му. Докато го правеше, Джарод продължи да мисли.

— Ще ги преследваме ли? — извика един благородник, твърде нетърпелив според командира.

— Не! — отсече Джарод, без да се интересува от разликите в кастите. — Чакаме съобщение от магьосника Крас или някой от онези с него! И чак тогава потегляме… Но независимо дали ще бъде напред към Зин-Азшари, или бягство, за да спасим живота си, трябва да сме готови да бъдем бързи като вятъра!

Те се подчиниха и нощният елф си позволи минута почивка, колкото жрицата да изцери ръката му, а после се загледа отново в посоката, в която бяха изчезнали демоните — посоката на столицата и Кладенеца.

Не можеше да свърши толкова лесно, не…

 

 

Но навсякъде из Калимдор Пламтящият легион беше засмукан от вихъра и безпомощно запратен към Кладенеца на вечността. Борбата им беше нищо за вятъра и докато Крас и останалите наблюдаваха от гърбовете на драконите, демоните се понесоха над водата като гигантски рояк пчели, преди да се забият във водовъртежа.

— Това ли е всичко? Свърши ли кошмарът? — извика Ронин.

— Може би… а може би не! — отвърна Крас, а после се обърна към Алекстраза и извика: — Към Малфурион!

Тя кимна и се насочи в посоката на друида и Изера. Ронин и червеният мъжкар ги последваха.

Малфурион и Господарката на сънищата се носеха над водовъртежа и нощният елф бе окъпан от златистия блясък на Демоничната душа. Обикновено тъмната му кожа сега изглеждаше почти толкова бледа, колкото и тази на Крас. Той се обърна към драконовия магьосник.

— Той все още се опитва да премине! — Лицето на друида се бе състарило. По него преминаваха бръчки, а очите му бяха леко хлътнали в черепа. — Не знам дали магията ми може да го удържи!

Крас обърна поглед надолу и погледна дълбоко в Кладенеца със свръхестествените си сетива.

Дълбоко в портала…

И така той най-накрая видя Саргерас, господаря на Пламтящия легион.

Броня от разтопен метал покриваше тялото на титана от врата до стъпалата, а черният й блясък бе толкова яростно силен, че очите го заболяха дори само да я гледа. Крас се пребори с болката и се осмели да погледне в лицето на злото, в чудовищно изкривеното му съвършенство. Някога това бе било красиво, дори прекрасно създание — създание от расата, която Крас знаеше, че е сътворила неговия свят.

Сега обаче красотата бе омърсена. Плътта на Саргерас бе мъртва, а очите му — прозорци към абсолютния хаос. Зъбите му бяха остри. Зад гърба му се размахваше дълга и дебела опашка с изострени люспи. Ръцете му завършваха със зловещо извити нокти и в една от тях той държеше чудовищен меч, счупен по средата, но с остър връх, който все така можеше да причини огромни щети.

Крас се задави ужасен, когато се вгледа в меча. На върха на злокобното оръжие бе нанизано дребно зелено тяло.

Брокс.

Във вихъра на битката магьосникът бе забравил за орка. Сега обаче Крас разбираше как групата му бе спечелила онези безценни — наистина безценни — няколко секунди. Оркът се беше пожертвал, за да забави Легиона.

Саргерас стоеше на прага. Въпреки невероятните сили, които изхвърляха армията му обратно в неговия свят, повелителят все така се опитваше да проникне. Бавно, но сигурно, той достигаше портала…

Но докато тъмният титан се приближаваше, Крас забеляза нещо невероятно. Демоничният господар беше ранен, макар и почти незабележимо. Малка драскотина бележеше десния му крак — резка, която острите очи на Крас разпознаха като дело на брадва.

Брадвата на Брокс. Колкото и невероятно да изглеждаше, омагьосаното оръжие бе успяло да одраска Саргерас. Не достатъчно, за да го нарани наистина, разбира се, но това, че изобщо имаше някаква рана, предоставяше на драконовия магьосник уникална възможност.

— Ронин! Алекстраза! Трябва да действаме като един! Малфурион! Бъди готов! Ще имаш своя шанс да унищожиш портала, но само за секунди!

Другите го последваха. Крас почувства как неговата кралица и някогашният му ученик му позволяват да поеме контрола над силата им. Червеният мъжкар добави и своята мощ, както и Изера. Това оставяше Малфурион открит за атака, но ако това последно усилие се провалеше, никой от тях нямаше шанс за оцеляване.

С очи, блеснали от неистовото могъщество, което го изпълваше, Крас насочи обединената магия на групата към портала. Магьосникът се уповаваше на невероятната концентрация на демоничния повелител, иначе отчаяният му риск нямаше да има никакви шансове за успех.

В сравнение със Саргерас и Аркемонд, и Манорот бяха като бълхи. Силата на сто дракона бе нищо за него. Ако Крас се опиташе да удари титана директно, независимо дали в гърдите или главата, резултатът би бил смешен, поне за демона. Това, че Брокс бе успял да му нанесе този невероятен удар, говореше много за силата, вложена в оръжието от друида и неговия шан’до.

Не, вместо това магьосникът изля всичко, което задържаше в себе си от другите, в тази малка незначителна рана, която брадвата на Брокс — част от магията на самия Калимдор — бе съумяла да нанесе.

И успя. Крас усети как концентрацията на Саргерас отслабва за миг. Не от болка — твърде много бе да се надява на такова нещо — а по-скоро от най-обикновена изненада.

Но драконовият магьосник не искаше нищо повече.

— Сега, Малфурион!

Стискайки здраво Демоничната душа, друидът нападна портала.

Крас бе хвърлил всичко в залога, че магически нанесената рана ще привлече вниманието на повелителя на Легиона, ако бъде ударена отново. Цялата им обединена мощ успя да постигне единствено леко дразнение, върху което Саргерас инстинктивно се бе концентрирал, отклонявайки се от портала.

Центърът на водовъртежа потрепери, а после загуби целостта си. От дълбините му избликна взрив от магическа енергия.

Порталът започна да се разпада.

Една след друга огнените стени около прехода се сринаха. Саргерас се опита да ги издигне наново, но дотогава порталът вече бе достигнал етап, в който дори силата на титана не беше достатъчна. Една безценна секунда открадна победата на демоничния повелител.

И тогава се случи нещо, което Крас дори не бе сънувал, че е възможно. Саргерас отказа да повярва в поражението си и пристъпи през сриващия се портал, опитвайки се едновременно да го съгради и да премине през него. Това желание се оказа фатално. Когато порталът имплодира, демонът се озова в капан. Не можеше да избяга, не можеше да се върне обратно. Титанът изпусна меча си и започна да блъска портала с юмруци, но без резултат. Коридорът между световете се свиваше все по-бързо, докато накрая не започна да го премазва. Саргерас изрева и гласът му проехтя в умовете на всички.

„Няма да бъда отхвърлен! Няма!“

Но порталът продължи да се свива и властелинът на Легиона сякаш се свиваше с него. Той се бореше да задържи пътя отворен, а вътрешността на прохода пламтеше от чудовищните му усилия.

И тогава, докато демонът все така крещеше яростно и блъскаше стените… порталът бе унищожен.

Саргерас бе унищожен.

— Свърши се! — ахна Малфурион. — Свър…

Но гласът му заглъхна, защото въпреки изчезването на прохода, водовъртежът в центъра на Кладенеца продължаваше да бушува. И по-лошо, започна да се уголемява и издува. Докато друидът гледаше, краищата му започнаха да разяждат брега на Зин-Азшари.

Нощният елф се обърна към Крас.

— Какво става?

Магьосникът махна с ръка, без да обясни.

— Трябва да се махнем оттук! Трябва всички да се махнем колкото може по-далеч от Кладенеца!

Алекстраза и останалите бързо се обърнаха към брега. От черното езеро започна да блика необуздана енергия. Целият Зин-Азшари се тресеше и докато драконите се носеха над него, магьосникът видя, че дори отвъд пределите на града в земята са се появили пукнатини.

— Започва се… — прошепна Крас. — Нека създателите ни закрилят… започна се и не можем да сторим нищо, за да го спрем.

Около групата се разрази нова буря, която ги разпръсна във всички посоки, въпреки мощта на драконите. Когато се окопитиха и си върнаха контрола върху полета, левиатаните се събраха отново на едно място… с изключение на един.

Изера — а заедно с нея и Малфурион и диска — ги нямаше.

Крас бързо огледа небесата, но Аспектът не се виждаше никъде. Чак когато погледът му се обърна към земята, магьосникът видя накъде е отлетяла.

Обратно към Кладенеца на вечността.

— Не! — Дори Изера не разбираше каква съдба ще порази този регион. И по-лошо, никой не можеше да предположи какво ще се случи с линията на времето, ако Демоничната душа бъдеше изгубена в предсмъртните гърчове на Кладенеца. — Трябва да се върнем! Да ги спасим!

За нейна чест, Алекстраза незабавно смени посоката. Червеният мъжкар на Ронин и останалата без ездач бронзова женска понечиха да ги последват, но Крас им махна да не го правят. Той се концентрира и успя да проникне в мислите на Ронин, въпреки многобройните магически енергии, които се носеха във всички посоки наоколо и му пречеха.

„Трябва да се върнеш при армията! Предупреди Джарод и всички останали да избягат колкото могат по-надалеч от Кладенеца! Да бягат към връх Хайджал!“

Нямаше нужда да обяснява повече, защото от всички тях човекът щеше да го разбере най-добре. Ронин бе дете на бъдещето и осъзнаваше какво става не по-зле от някогашния си учител. Младият магьосник се наведе към дракона си, заговори му и след секунди червеният отново се отправи към брега. Бронзовата се поколеба, но накрая го последва.

Крас гледаше пейзажа, докато Алекстраза преследваше Изера. Близо до останките от портите на двореца сега имаше цепнатина, широка почти колкото размаха на крилото на неговата кралица. Някои от сградите, по случайност останали цели след първоначалния ужас, причинен от демоните, се разтърсиха силно, а после много от тях пропаднаха.

„Неизбежно е… — Драконовият магьосник се взираше напред, опитвайки се да види Изера и друида. — Разцеплението застигна Калимдор…“

 

 

Един полилей падна на мраморния под и хилядите му кристали се пръснаха във всички посоки. Немалко от тях летяха със скоростта на снаряди. Една от придворните дами на Азшара падна, а от челото й стърчеше красив прозрачен къс.

Кралицата, която стискаше една колона, за да не падне, погледна яростно към окървавения труп. Имаше си достатъчно проблеми, за да я обижда така една от собствените й слугини. Но явно никой нямаше смелостта да отиде да махне тялото. Останалите, дори Важ, тичаха наоколо в паника, докато стените се тресяха, а по пода лазеха цепнатини.

Очевидно напълно забравила законите, забраняващи докосването на кралицата без позволение, Важ стисна ръката на Азшара.

— Светлина на Светлините! Трябва да избягаме от двореца! Случило се е нещо ужасно! Не е останал никой от войните на Великия, а магьосниците са избягали от кулата! Един, когото спрях, твърдеше, че страховит вятър е засмукал дори лорд Манорот към Кладенеца!

Азшара вече знаеше, че демоните от Пламтящия легион ги няма, защото личните й стражи бяха изтръгнати от местата им пред очите й, а после бяха засмукани през стената на нейните покои. Но въпреки невероятната гледка, кралицата отказваше да повярва, че Саргерас няма да се появи в действителност, и възнамеряваше да бъде готова, когато това великолепно чудо се случеше.

Важ все още стискаше ръката й. Безкрайното търпение на Азшара имаше своя предел. Тя внезапно удари шамар на своята придворна дама.

Другите замръзнаха по местата си, забравили за миг, че дворецът около тях всеки миг ще се срине. Очакваха господарката им да екзекутира Важ на мига.

Вместо това Азшара нареди с най-царствения си глас:

— Всички ще останете по местата си! Очаквам да се подчинявате на инструкциите, които съм ви дала! Ще продължим да се подготвяме за пристигането на нашия господар Саргерас…

За да наблегне на последното, тя пристъпи към един от столовете. Първият трус го беше съборил, но Важ бързо го вдигна, а после изчисти праха от него с ръба на роклята си.

Азшара кимна одобрително и седна. Слугините й незабавно заеха местата си и Важ й наля вино, като по някакъв начин съумя да не разлее и капка, въпреки земетресенията.

— Благодаря ти, лейди Важ — каза благосклонно кралицата на нощните елфи. Тя отпи глътка, а после се облегна в очакване. Независимо колко време щеше да му отнеме да пристигне, тя щеше да чака Саргерас. Той щеше да пристъпи пред нея и да бъде запленен от нейното съвършенство, както бяха всички.

Все пак тя беше Азшара…

 

 

Когато Изера достигна брега, Малфурион, все така притиснал Демоничната душа към гърдите си, се загледа с ужас във великата столица на нощните елфи. Чувствителен за природните сили на Калимдор, той незабавно усети приближаващата катастрофа. Усети я и разбра, че трябва да действа бързо.

— Брат ми и Тиранде! Те все още са в Зин-Азшари! Моля те! Не мога да ги изоставя!

— Знаеш ли къде са?

— Да!

Огромният зелен дракон кимна.

— Тогава ме води, но бързо!

Те се обърнаха, без да предупредят останалите. Малфурион се загледа към брега. Изера бе летяла така бързо, че се наложи да се движат по-бавно, за да може да разпознае местността, но друидът почувства, че сега са близо до други нощни елфи.

Там! Тиранде му махаше и тази гледка бе толкова прекрасна, че Малфурион за момент забрави, че е дошъл и за близнака си. Чак когато отново си го спомни, осъзна, че Илидан го няма.

Изера се приземи. Както винаги, Аспектът гледаше със затворени очи, но Малфурион вече разбираше, че въпреки това тя вижда много по-добре от повечето зрящи създания.

Той скочи. Тиранде го посрещна и го прегърна толкова силно, че за момент той не можеше да мисли за нищо друго, освен да стори същото. Чак когато драконът прочисти гърлото си, двамата се отделиха един от друг с нежелание.

— Малфурион… — започна жрицата.

Той постави пръсти на устните й.

— Тихо, Тиранде. Къде е Илидан?

Очите й се разшириха за миг. Тя погледна през рамо.

— На самия ръб.

Друидът прокълна късмета си и се затича край нея. Илидан със сигурност знаеше, че земята около тях се срива в езерото. Как можеше да бъде толкова луд?

Когато зави зад една кула, Малфурион почти се сблъска с близнака си. По някакъв начин Илидан успя да го зяпне дори с покритите си с шала празни очни дъна.

— Братко… завръщаш се навреме…

— Илидан! Кладенецът е неконтролируем…

Магьосникът кимна.

— Да! Бил е изкривен и манипулиран от твърде много магии! Онзи последен щрих, който ние — и особено ти — създадохме с Демоничната душа, се оказа капката, която преля чашата! Същата магия, която запрати Пламтящия легион обратно в гнусното им царство, сега работи върху Кладенеца! Той се самопоглъща и взема всичко наоколо със себе си! — Той се обърна отново към черната водна маса. — Вълнуващо, не мислиш ли?

— Не и ако се окажем в него, когато стане! Защо не бягаше?

Илидан избърса ръка. Чак сега Малфурион видя лекият блясък на магическа сила, който я обгръщаше. Забеляза и влагата.

— Какво си правел с ръката си в Кладенеца, Илидан?

В този момент един яростен трус запрати и двамата нощни елфи на колене. Илидан извика:

— Ако имаш средство да ни измъкнеш оттук, мисля, че е време да го използваме! Опитах се да ни пренеса двамата с Тиранде, но Кладенецът смущава твърде много заклинанията ми!

— Насам!

Малфурион стисна ръката на брат си и затегли Илидан към другите. Тиранде вече седеше на гърба на Изера. Тя помогна на магьосника да се качи, а после, и на друида.

В този миг над тях надвисна огромна сянка. Малфурион инстинктивно очакваше някакъв демоничен ужас, но после видя, че това са Крас и Алекстраза.

— Демоничната душа! — извика магьосникът. — У теб ли е все още?

Нощният елф докосна една от кесиите на кръста си. Беше прибрал вътре диска, преди Изера да се е приземила.

Крас кимна облекчен.

— Бързо тогава! Трябва да полетим бързо и надалеч! Дори въздухът няма да е в безопасност!

Разбирайки, че магьосникът знае многократно повече, отколкото е признавал, Малфурион стисна здраво врата на Изера. Тя се издигна над руините и след миг под лапите й се отвори нов процеп.

— Зин-Азшари ще изчезне… — извика древният заклинател. — И това е само началото!

Двата дракона махаха с криле колкото можеха по-силно, но се движеха така, сякаш си пробиват път през катран. Малфурион се обърна и видя, че дори небето над Кладенеца вече не съществува. Огромен фуниевиден облак обгръщаше всичко. Илидан явно бе казал истината. Магическото езеро бе изстрадало твърде много от магиите на Легиона, старите богове и защитниците.

Нима той и приятелите му бяха спасили света, само за да го унищожат?

Нещо, което в началото му заприлича на оглушителна гръмотевица, разтърси друида. Той стисна уши, чакайки го да отмине.

— Вижте! — извика Тиранде, а устните й бяха достатъчно близо до него, за да я чуе. — Градът!

Те видяха… и станаха свидетели как земята отвъд Зин-Азшари се разкъса. Отвори се каньон с дължина поне няколко мили. Цялата столица буквално започна да се плъзга към Кладенеца.

— Дърпането… започва… да става… прекалено… силно! — изрева Изера.

Черното езеро засмукваше всичко в пастта си, поглъщайки Калимдор. Зин-Азшари сега се носеше сред водите — остров, който бе толкова стабилен, колкото и морската пяна. По ирония на съдбата дворецът бе все още почти непокътнат, макар и кулата, където се бяха преместили Аристократите след унищожаването на предишната, да се бе килнала опасно на една страна.

Около града се вихреха зловещи мълнии от магическа енергия и той започна да се носи все по-бързо през водовъртежа. За разлика от останалото, което Кладенецът откъсваше от Калимдор, Зин-Азшари се насочи право към центъра. Малфурион усети как хватката на Тиранде около ръката му се стяга като менгеме.

— Отива си… — прошепна тя. — Отива си…

 

 

Придворните й дами крещяха. Важ бе стиснала крака й. Кралицата държеше празната си чаша, отказвайки да приеме ставащото с двореца й. Тя бе Азшара, Светлина на Светлините и върховен господар на своя народ! Не беше дала позволение за подобно нещо!

Саргерас нямаше да дойде. Азшара го разбираше, макар и да не го беше казала на слугините си. Не можеше да допусне да разберат, че тя е сгрешила. По някакъв начин жалките боклуци му бяха попречили да дойде в Калимдор… да дойде при нея.

Тътенът се усили. Внезапно дворецът потъна в непрогледен мрак, в който дори нощните елфи не можеха да виждат. Единственото осветление идваше от силите на Кладенеца. Черната вода започна да се излива през прозорците и помете две прислужници. Техните писъци бързо заглъхнаха.

„Аз съм Азшара! — настояваше тя тихо, а изражението й остана непроменимо. Със силата на мисълта си кралицата издигна около себе си щит, който да пази нея и онези наоколо. — Желанията ми са абсолютен закон!“

Силата й държеше водата на разстояние, но напрежението да поддържа щита се оказа твърде голямо. Челото й се набръчка и по него се появиха няколко капки пот — първата в живота й.

И тогава… в мрака зашепнаха гласове, които й обещаваха бягство.

„Има начин… има начин… ще станеш повече от това, което някога си била… повече от това, което някога си била… можем да ти помогнем… можем да помогнем…“

Кралицата не бе глупачка. Знаеше, че щитът й няма да издържи още дълго. Тогава Кладенецът щеше да я погълне заедно с нейните слугини и величието й щеше да се изгуби за света.

Среброкосата нощна елфа кимна.

— Ух!

Чашата падна от ръката й. Тялото й гореше от яростна болка. Почувства как крайниците й се извиват и изкривяват. Гръбнакът й сякаш се втечни, все едно по-голямата част от него се беше стопила…

„Ще бъдеш повече от това, което някога си била… — обещаваха гласовете. — И когато дойде времето за онова, което ще ти дадем… ще ни служиш добре…“

Последните останки от защитната й магия изчезнаха. Азшара изкрещя, когато водата я погълна. Някъде отдалеч чу и други викове… нейните придворни дами, стражите и малцината Аристократи, които още й служеха. Кладенецът изпълни дробовете й.

Но… тя не се удави.

 

 

Крас също гледаше как огромният град, символ на цивилизацията на нощните елфи, бе засмукан в гърлото на водовъртежа. Той потрепери, не само заради разрухата пред него, но и от знанието й за бъдещето. Драконовият магьосник се надяваше да види как Зин-Азшари бива разкъсан, преди да потъне, но тази част от историята си оставаше непроменена. Градът щеше да потъне в дълбините… и през вековете да даде живот на нов ужас.

И той не можеше да стори нищо. Крас отвърна поглед от Кладенеца и от разрухата, разпространяваща се във всички посоки. Няколко мили от земята около черното езеро вече не съществуваха. Единственото хубаво нещо бе, че Легионът отдавна беше накарал всичко живо да избяга надалеч от това място. Засега единственото, което потъваше в Кладенеца, бе разораната почва и костите на умрелите… но ако катастрофата не се забавеше скоро, Крас се чудеше дали изобщо нещо ще остане.

„Но тя трябва да спре! — настояваше той пред себе си. — Историята ни казва, че трябва!“

Ала знаеше, че времето вече се е разнищило твърде много… и че той самият е в огромна степен отговорен за това.

Можеше само да се моли…