Ричард А. Кнаак
Разцеплението (23)

Двайсет и две

Илидан слезе от седлото, а покритите му с коприна очи проучваха гъстата гора, търсейки знак за опасност. Разбира се той не се съмняваше в умението си да се справи, дори и да се появеше такава. Кладенецът можеше и да е мъртъв, но той бе научил достатъчно от Ронин и Пламтящия легион, за да компенсира огромна част от загубата. Освен това само след няколко минути дори това нямаше да е проблем.

Магьосникът завърза пантерата си за едно дърво. Джарод Шадоусонг и останалите на чело на армията бяха заети с караниците относно обикновени дреболии като храна и убежище. Илидан беше повече от щастлив да остави подобни глупости на другите. Той бе дошъл тук заради нещо много по-важно, което щеше да блесне по-ярко от всички други постижения досега. Дори тези на брат му.

Възнамеряваше да върне жизнената сила на нощните елфи.

Те всички бяха наивни, или поне така смяташе близнакът на Малфурион, ако си мислеха, че демоните няма да се върнат един ден. Вкусил веднъж от сладостта на Калимдор, Пламтящият легион щеше да се опита да го захапе отново. Следващия път щяха да нападнат по много по-ужасен начин, той бе сигурен в това.

Така че Илидан планираше да се подготви за новата инвазия.

Кристалночистото езеро стигаше надълбоко до основата на най-високата точка на Хайджал. То бе останало недокоснато от разрухата, скрито и от защитниците, и от демоните. В центъра му се намираше покрит със зеленина идиличен остров. Илидан го откри първи и видя в това знак от съдбата. Езерото служеше съвършено на желанията му.

Той докосна дебелата кесия на кръста си. Безценното й съдържание сякаш го зовеше. Нежната песен го уверяваше, че решението му е правилно. Народът му щеше да се просне в краката му в знак на благодарност и той щеше да застане сред тях като един от най-великите герои, може би дори по-велик от Малфурион.

Малфурион… неговият близнак бе почитан от всички, сякаш е спасил света съвсем сам. Народът им даваше на Илидан някакви трохи признателност, но повечето не разбираха онова, което се е опитал да стори. Слуховете бродеха навсякъде и твърдяха, че е отишъл при демоните, за да се присъедини истински към тях, и че именно брат му е спасил душата му от вечно проклятие. Всички усилия на самия Илидан оставаха непризнати. Очите му — неговите прекрасни очи — бяха смятани за белег на предполагаемия му договор с властелина на Легиона.

Неговият толкова перфектен брат говореше пред всички добри думи за него, но това само караше Малфурион да изглежда великодушен. Дори рогата, които излизаха от челото на близнака му, не изпълваха изтънчените нощни елфи с отвращение. Те ги приемаха като знак за святост, сякаш друидът сега се нареждаше сред полубоговете… същите полубогове, които с такава лекота измряха в битка, докато Илидан бе оцелял и се бе превърнал в нещо повече.

„Това обаче ще се промени — каза си той, не за първи път. — Те ще видят какво съм направил… и ще ми благодарят хилядократно.“

По лицето му се разля нетърпелива гримаса и магьосникът отвори кесията, за да извади от нея стъкленица, идентична с онази, която Тиранде го бе видяла да използва по-рано. В действителност не само съдът бе същият, но и съдържанието му.

Кладенецът на вечността можеше и да го няма, но Илидан Стормрейдж бе спасил малка частица от него.

„Ще проработи! Знам, че ще проработи!“ — Той чувстваше невероятните способности, които Кладенецът притежаваше. Дори и подобно нищожно количество щеше да стигне.

Запушалката, оформена като кралица Азшара, отново затанцува пред него, преди да изскочи навън. Нощният елф я остави да падне на земята и вдигна отвореното шише.

После изля съдържанието му в езерото.

То потрепери там, където капките от Кладенеца го докосваха. Водата, която досега бе успокояващо синя, внезапно заблестя ярко. Промяната бързо се разпространи първо към острова, а после и около него. Само за секунди цялото езеро сияеше ярко и всеки щеше да разпознае, че тук става нещо магическо.

За специалните очи на Илидан гледката бе още по-зашеметяваща. Той очакваше възстановяване на Кладенеца, но това беше не по-малко впечатляващо.

Но… можеше да бъде толкова по-велико.

Той се пресегна в кесията и извади втора стъкленица.

Този път магьосникът просто изтръгна запушалката и изсипа съдържанието в езерото. Щом го стори, синята отсянка на водата стана още по-дълбока. По повърхността заиграха нишки необуздана енергия и Илидан почувства великолепната аура, която свързваше в ума си с Кладенеца.

Устните му се разделиха. Той искаше да се хвърли във водата, но успя да се удържи. Ръката му се пресегна към кесията.

Какво ли щеше да направи третата стъкленица?

Той я отвори и понечи да я излее.

— Какво, в името на Майката Луна, правиш тук?

Илидан бе толкова запленен от заниманието си, че не бе забелязал приближаването на новодошлите. Той се извъртя към ездачите, водени от Джарод Шадоусонг, а стъкленицата все още беше в ръката му.

— Капитане… — започна магьосникът.

Един от Аристократите погледна зад гърба на Илидан.

— Той е сторил нещо на езерото! То… — Изражението на заклинателя замръзна. — То има същото излъчване като Кладенеца…

— Елун да ни е на помощ! — извика един благородник до Джарод. — Той иска да го възкреси!

Командирът слезе от пантерата си.

— Илидан Стормрейдж! Прекрати това незабавно! Ако не беше брат ти, щях да…

— Брат ми ли! — Неистова ярост изпълни магьосника, подхранвана от омагьосаното езеро. Силата отново се понесе през него. Сега можеше да направи всичко… — Винаги безценният ми брат…

Останалите слязоха от седлата, следвайки примера на своя водач. Напрегнатите им изражения накараха Илидан да застане на тръни. Те искаха да му отнемат силата на езерото! Той погледна Аристократите, които със сигурност щяха да се опитат да си го присвоят…

— Не…

Един от благородниците се поколеба.

— В името на Елун! Що за очи има, та светят така под този шал?

Илидан впи яростен поглед в Аристократите.

Водачът им вдигна ръка за защита.

— Внимавайте…

Около другите магьосници бликнаха пламъци. Те изкрещяха.

Джарод и благородниците се затичаха към него. Илидан се изсмя пред тази мизерна заплаха и махна с ръка.

Земята под тях се взриви. Джарод бе отхвърлен назад. Водачът на благородниците — Блекфорест — полетя високо във въздуха и най-накрая се удари в едно дърво със зловещо изпукване.

— Вие жалки глупаци! Вие…

Краката му изведнъж потънаха в земята. Когато погледна надолу, около него се обвиха клони, които приковаха краката му заедно и ръцете — към тялото. Илидан се опита да заговори, но устата му се изпълни с листа, които залепиха езика му за небцето. Магьосникът не можеше дори да се концентрира, защото в ушите му се появи жестоко бръмчене, сякаш хиляди дребни насекоми бяха свили кошери в тях.

Магьосникът се задъха и падна на колене. През бръмченето успя смътно да усети, че някой се приближава. Илидан знаеше без капчица съмнение кой е това…

— О, Илидан… — Гласът на Малфурион проряза бръмченето с лекота. — Илидан… защо?

 

 

Друидът се взираше в езерото. Блестящото синкаво сияние бе явно доказателство за замърсяването му. Никой нямаше да може вече да пие от него. Също както и Кладенецът на вечността преди него, сега то бе източник на сила, а не на живот.

— О, Илидан… — повтори той, хвърляйки бърз поглед на окования си брат.

— Дат’Ремар е още жив — докладва Тиранде, коленичила над водача на Аристократите. — Един от другите също, но останалите са мъртви. — Тя потрепери. — Бяха изгорени живи…

Малфурион възнамеряваше да дойде сам или може би с Крас и драконите, но също като друида и Тиранде по някакъв начин беше почувствала, че Илидан е намислил нещо. Заедно с няколко от жриците си, тя беше последвала драконите, но пристигнаха твърде късно.

Както и Малфурион.

— Лорд Блекфорест е мъртъв. Другите би трябвало да оживеят — обяви друга жрица.

— Моят… моят брат е жив — успя да промълви Майев. Двете с Шандрис се грижеха за изпадналия в безсъзнание Джарод. Той имаше рани по цялото лице и бронята му беше нагъната. Засъхнала кръв покриваше някои от раните, които вече бяха излекувани благодарение на молитвите на жриците.

Сестра му се изправи, а изражението й бе ужасяващо. Тя тръгна към Илидан и извади оръжието си.

— Не, Майев! — нареди Тиранде.

— Той почти уби брат ми!

Върховната жрица посрещна твърдо погледа й.

— Но се провали. Съдбата му не е в твоите ръце. Джарод ще определи наказание. — Тя се обърна към Малфурион. — Нали съм права?

Той кимна тъжно.

— Негово право е и аз няма да го оспоря. — Друидът поклати глава. — Значи за това е стоял толкова близо до брега на Кладенеца.

— Не знаех, че е прибрал още — добави извинително Тиранде.

Малфурион внезапно се сети нещо и коленичи до брат си. Дишането на Илидан бе равномерно, но той се вцепени, когато почувства близостта на друида. Малфурион претърси кесията му.

— Поне още четири стъкленици… щеше да превърне това място в истински нов Кладенец.

— Можем ли да сторим нещо, за да премахнем покварата?

Крас бе стоял отзад, наблюдавайки ставащото. Сега обаче старият магьосник промърмори:

— Не… нищо. Стореното не може да бъде променено.

Алекстраза обаче добави:

— Можем да направим нещо, което да промени природата на тази сила. Такава, която няма да бъде толкова опасна, колкото бе Кладенецът накрая.

Очите на магьосника се разшириха за миг.

— Ах! Разбира се!

Малфурион се насили да се дръпне от брат си.

— И каква е тази сила?

Трите дракона се спогледаха и накрая всички кимнаха. Алекстраза се обърна към нощните елфи.

— Ще посадим дърво.

— Дърво?

Друидът погледна към Крас, за да получи някакво обяснение.

Но магьосникът го изгледа с изражение, прикриващо чувствата му, и простичко отвърна:

— Не дърво. Дървото.

 

 

Те бързо превърнаха магията в церемония, която да намали пораженията, нанесени от Илидан. Затвориха магьосника, за да избегнат по-нататъшна опасност и сестрата на Джарод доброволно прие ролята на негов пазач, докато съдбата му бъде решена. Командирът, излекуван от Майев и Шандрис, настояваше, че когато това време дойде, решението няма да е негово, а на Малфурион.

Като се изключат Крас, Ронин и драконите, на събирането присъстваха само нощни елфи. Онова, което Аспектите възнамеряваха да направят, беше предназначено за тяхната раса, която бе страдала толкова много, а сега се бореше за оцеляването си. Благородници, Аристократи и представителите на някогашните по-бедни касти стояха рамо до рамо. Останалите оцелели се бяха събрали както могат в равнината, неспособни да видят случващото се, но наясно, че то ще има директно влияние върху съдбата им.

Малфурион и останалите, които бяха поканени, използваха салове, за да стигнат до острова в центъра на езерото. Въпреки огромната височина на Хайджал, тук на върха бе топло, може би дори повече от нормалното, тъй като сега водата бе докосната от магия.

— Красиво е — прошепна Тиранде.

— Иска ми се да беше просто красиво — отвърна мрачно Малфурион. Илидан все така бе обсебил мислите му. Вече имаше някои идеи какво да стори с близнака си и го болеше при мисълта, че може да се наложи наистина да ги изпълни. Но явно на Илидан вече не можеше да се има доверие. Той бе убил свои сънародници от лудост. А твърдението му, че нощните елфи се нуждаят от нов Кладенец, за да се защитават от евентуална бъдеща атака на Пламтящия легион, не беше достатъчно оправдание за гнусното престъпление.

Макар и все още да бяха създания на мрака, въпреки принудителната си адаптация към битките на дневна светлина, Джарод се беше съгласил с предложението на драконите да се съберат по обяд. Алекстраза обясни, че зенитът на слънцето е жизненоважен за онова, което планират, а нощните елфи не смятаха да спорят с левиатаните.

Въпреки големите размери на острова, по него нямаше нищо, освен висока трева. Групата се разположи в центъра му според нарежданията на Алекстраза. Драконите се наредиха близо до онова, което според думите им беше абсолютният център, оставяйки малко пространство помежду си.

Аспектът на живота започна церемонията.

— Калимдор пострада жестоко — изтътна тя. Когато всички събрани кимнаха тъжно, Алекстраза продължи: — А нощните елфи страдаха най-жестоко от всички. Вашата раса не е напълно невинна, но изпитанията и мъките, които преживяхте, изкупват това.

Няколко несигурни погледа се отправиха към Аристократите, но никой не проговори.

Червеният дракон снижи дланта си. В нея имаше мъничко семенце, подобно на жълъд. Малфурион усети леко гъделичкане, докато го гледаше.

— Взето е от Г’Ханир, Дървото-майка — обясни тя.

Друидът разпозна в името дома на мъртвата полубогиня Авиана.

— Г’Ханир вече не съществува, умря заедно със своята господарка, но това семе оцеля. И от него ще израсне ново дърво.

Ноздорму докосна земята с длан и в нея се появи дупка, идеална за посаждане на семето. Алекстраза го положи нежно вътре, а Изера покри мястото с пръст.

Аспектът на живота погледна към слънцето. После трите дракона сведоха глави над закопаното семе.

— Дарявам сила и живот без болести на нощните елфи, докато дървото е непокътнато — обяви Алекстраза.

От нейните длани потече мека зелена светлина, която се спусна към разораната пръст. В същото време слънчевата светлина над острова се усили, разпростирайки се из цялото езеро. Някои от нощните елфи се размърдаха неспокойно, но никой не продума.

Малфурион почувства прекрасна топлина и инстинктивно хвана ръката на Тиранде. Тя не се отдръпна, а напротив — стисна дланта му силно.

И тогава нещо помръдна в малката могила. Сякаш някакво малко създание копаеше към повърхността, избутвайки калта настрани и нагоре.

От семето поникна дребна фиданка.

Тя се надигна на около метър височина и от нея се разклониха малки клонки. От тях изникнаха красиви зелени листа, които оформиха деликатна корона.

Алекстраза се оттегли назад и Ноздорму заговори с леко съскане:

— Времето отново ще бъде на ссстраната на нощните елфи, защото им дарявам безсссмъртие — вечен шанссс да сссе учат, докато дървото е непокътнато…

От лапите му бликна златисто-бронзово сияние, което се присъедини към слънчевата светлина така, както червеното преди малко. То потече през фиданката и достигна земята.

Дървото отново започна да расте. Наблюдателите ахнаха, когато то се издигна два пъти по-високо от нощен елф. Короната му се сгъсти, изпълнена със зеленина и обещания. Клоните станаха по-дебели, показвайки колко здраво и силно е дървото. Корените се разпростряха над могилата като множество крака. Под тях имаше достатъчно място да седнат няколко нощни елфа.

Ноздорму кимна, а после, също като Аспекта на живота преди него, се отдръпна леко. Оставаше само Изера.

Зеленият левиатан огледа дървото със затворените си очи. Въпреки бързия му растеж, драконите все още бяха много по-големи от него.

— На нощните елфи, загубили надеждата си, дарявам способността да сънуват отново. Да сънуват, да мечтаят, защото това е най-голямата им надежда да възстановят себе си и своя свят… — Тя изглеждаше готова да повтори действията на Аспектите преди нея, но после спря. Главата й се наклони към Малфурион. — А онези, които следват пътя на онзи, който е специален за мен… и моето ято… На друидите ще даря път сред Смарагдовия сън, където дори в най-дълбокия си сън да могат да прекосяват света, да се учат от него и да черпят от силата му… за да поведат Калимдор към едно безопасно и стабилно бъдеще.

Малфурион преглътна, неспособен да отвърне по някакъв друг начин. Усети очите на всички наоколо върху себе си, но най-вече изпълненото с гордост докосване на Тиранде.

Изера отново погледна към дървото… и от дланите й се разпростря зелена мъгла. Също като при другите двама, нейният дар се обвърза със слънчевата светлина, а после се спусна над дървото.

Когато и последната част от зеленото сияние потъна в почвата, наблюдателите усетиха, че земята трепери. Малфурион поведе Тиранде няколко стъпки назад и сякаш това бе някакъв сигнал, всички останали го последваха. Дори драконите отстъпиха, макар и не толкова, колкото по-дребните създания.

И дървото започна расте. Порасна два пъти повече от досегашната си височина, после още два пъти. Издигаше се все по-високо и по-високо към небесата, докато накрая друидът бе сигурен, че дори и онези, намиращи се в основата на върха, могат да видят ако не друго, то поне огромната му корона. Тя бе толкова колосална, че цялата област би трябвало да потъне в дълбока сянка, но по някакъв начин слънчевата светлина продължаваше да озарява местността, дори и езерото.

Корените също се разшириха, станаха по-високи и се извиха така, че да подкрепят огромното гигантското дърво. Те се издигнаха толкова нависоко, че сега изглеждаше така, сякаш целият вече унищожен замък Блек Руук на лорд Рейвънкрест би могъл да се побере под тях… а дървото все още растеше.

Когато най-накрая спря, дори драконите изглеждаха като най-обикновени птички, които можеха да кацнат на някой от клоните и да се скрият сред листака.

— Пред вас се издига Нордрасил. Роди се Световното дърво! — обяви напевно Аспектът на живота. — Докато то се издига и е почитано от всички, народът на нощните елфи ще процъфтява! Може да се промените, да поемете по различни пътища, но винаги ще бъдете важна част от Калимдор…

Внезапно Крас се озова зад Малфурион. Той добави нашепвайки:

— И дървото, чиито корени стигат надълбоко, ще задържи езерото такова, каквото е сега. Слънцето винаги ще бъде част от този кладенец. Черните води никога няма да текат тук.

Друидът прие тези думи с огромно облекчение. Той погледна към Тиранде, която срещна очите му с изражение, от което бузите му потъмняха. Преди Малфурион да осъзнае какво става, тя го целуна.

— Каквото и да донесе това вечно бъдеще, което е обещано на народа ни — промълви неговата приятелка от детинство, — искам да го посрещна с теб.

Той почувства как лицето му потъмнява още повече.

— Аз също искам да го посрещна с теб, Тиранде.

Отвърна на целувката й, но в същия момент в ума му нахлу друго лице. Щеше да има време за празненства, когато слухът за дара на Аспектите достигнеше до народа, но за Малфурион всичко това внезапно загуби мисълта си. Все още трябваше да се разправи с Илидан.

Тиранде се отдръпна и се намръщи.

— Знам какво е това, което внезапно те изпълни с тъга. Онова, което трябва да стане, ще стане, Малфурион, но не позволявай неговите престъпления да откраднат радостта ти от живота.

Той се почувства по-силен от тези думи.

— Няма. Обещавам ти, че няма.

Над рамото й Малфурион забеляза, че Крас и Ронин се оттеглят от групата нощни елфи. Той погледна към драконите и видя, че и Ноздорму го няма. Просто така, по някакъв начин Аспектът бе успял да изчезне, без никой да забележи.

Трябваше да има връзка.

— Малфурион, какво има сега?

— Ела с мен, Тиранде, докато никой не гледа.

Тя не се възпротиви. Двамата последваха Крас и магьосника.

 

 

Гласът изпълни ума на драконовия магьосник.

„Отлагано е твърде дълго. Трябва да ссстане сссега.“

Ноздорму.

— Ронин…

Човекът кимна.

— Чух го.

Те се оттеглиха, докато нощните елфи все така зяпаха дървото. Крас искаше да поговори още малко с Малфурион, но магьосникът наистина нямаше търпение да се върне у дома.

Преди церемонията Ноздорму бе дошъл при него. Аспектът на времето бе заварил Крас сам.

— Ние имаме дълг към теб, Кориалстраз.

Под „ние“ Ноздорму нямаше предвид другите Аспекти и себе си, а многобройните му „аз“, разпръснати сред времето. Уникалната му природа бе добре позната на магьосника.

— Сторих онова, което трябваше. Ронин… и Брокс… също.

— В момента говоря и ссс човека — отвърна Аспектът между другото. За него бе нищо да се намира на две места едновременно, ако пожелаеше. — Казвам му сссъщото, което ще кажа и на теб — ще сссе погрижа да доссстигнете дома си.

Крас бе преизпълнен с благодарност. Болеше го сърцето да се намира близо до Алекстраза, която не знаеше каква съдба чака нея и другите дракони.

— Аз… благодаря ти.

Бронзовият гигант го погледна тъжно.

— Зная какво криеш от нея, от всссички нассс. Моята сссъдба и проклятие е да знам подобни неща, но да не мога да ги предотвратя сссам. Не моля за прошка за злото, което ще причиня в бъдещето, но трябва да бъда това, което ми е писссано да бъда… както и Малигоссс.

— Малигос! — изпелтечи Крас, спомняйки си за яйцата, скрити в джобното измерение. — Ноздорму…

— Знам какво ссси направил. Дай ми ги и аз ще ги предам на Алекстраза. Когато Малигоссс е доссстатъчно добре, малките ще му бъдат поверени. В сссранение ссс всссичко останало, това е малка промяна във времевата линия и аз я одобрявам. Сссините отново ще летят сссред небесата, макар че броят им няма да бъде голям дори ссслед десет хиляди години. Но по-добре малко, отколкото николко.

Крас искаше да види и обичната си кралица за последен път, но решиха, че може да се изпусне и да каже нещо, което тя не бива да знае. Сега обаче, докато двамата с Ронин стояха далеч от дървото, чакайки появата на Ноздорму, драконовият магьосник съжали, че все пак не я е потърсил.

Ронин го погледна.

— Все още можеш да изтичаш при нея. Бих те разбрал.

Високият заклинател поклати глава.

— Достатъчно изкривихме бъдещето. Онова, което е писано, ще се случи.

— Хмм. Ти си по-силен от мен.

— Не, Ронин — промълви Крас и поклати глава. — Ни най-малко.

— Готови ли сссте? — запита внезапно Ноздорму.

— От колко време си тук? — ядосано попита драконовият магьосник.

— От колкото сссъм избрал да бъда — Ноздорму отказа друг отговор и разпери криле. — Качете се на гърба ми. Ще ви отведа в правилния отрязък от бъдещето.

Ронин изглежда се съмняваше.

— Просто така?

— Когато и поссследните оссстанки от Кладенеца сссе сссамопогълнаха, Ссстарите богове отново бяха затворени. Техният досег ссс реката на Времето изчезна завинаги. Разкъсванията в материята на реалноссста ги няма. Пътят напред сссега е достатъчно лесссен… за мен.

Ронин вдигна брадвата на Брокс от земята.

— Това пък какво прави тук? — запита Аспектът.

И двамата заклинатели го изгледаха предизвикателно.

— Оръжието идва с нас — настоя Крас. — Или ние оставаме, за да направим още по-голяма каша в миналото.

— Тогава моля ви, непременно ссси го приберете.

Те бързо се качиха, но тогава Крас видя две фигури, криещи се в гората. Незабавно разбра кои са те.

— Ноздорму…

— Да, да, друидът и жрицата. Знаех, че ссса там през цялото време. Излезте на светло, за да се сбогувате! Трябва да отлитаме!

— Чухме всичко — прекъсна го Малфурион. — Не, че разбрахме всичко…

Магьосникът кимна.

— Бихме могли да кажем съвсем мъничко, не повече. Но искам вие двамата да знаете нещо. Ние ще се срещнем отново.

— Народът ни ще оцелее? — запита Тиранде.

Магьосникът пресметна думите си внимателно, преди да отговори:

— Да, и светът само ще има полза от това. И с това ви казвам сбогом.

Ронин вдигна брадвата на Брокс за поздрав.

Ноздорму отново разпери криле. Нощните елфи незабавно отстъпиха назад. Те вдигнаха ръце към двамата магьосници.

Но преди да успеят да помахат… драконът и неговите ездачи просто изчезнаха.