Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0

История

  1. — Добавяне

Десет

Крас изруга яростно, когато почувства катастрофата в леговището на черния дракон. Бе дал всичко от себе си, за да засече всевъзможните потайни магии, които Детуинг бе хвърлил върху скривалището на Демоничната душа, и знаеше, че Малфурион е сторил същото, но въпреки всичко Земният пазител ги беше надхитрил.

И което беше още по-лошо, връзката му с друида и орка бе прекъсната, при това не от магиите на черния дракон. Някаква загадъчна сила, посвоему не по-малко жестока от тази на Детуинг, стоеше между магьосника и неговите спътници… и Крас вярваше, че има някаква смътна представа каква може да е тя.

Старите богове съществуваха само като легенда, даже за драконите, родени в зората на света. Крас бе открил посредством непрестанната си любознателност, или както го наричаше Ронин — ровичкане, че са много повече от това.

Според мита трите тъмни създания управлявали в кървав хаос, какъвто дори властелините на Пламтящия легион не можеха да си представят. Властта им над първичното измерение била абсолютна, докато не се появили създателите на света. Последвала война с космически мащаби и накрая старите богове били сразени.

Тримата били запратени във вечен затвор — място, скрито от всичко и всички. Силите им били сломени и така щяло да бъде до края на времето. Това трябваше да бъде и последният ред от сагата, но Крас започваше да подозира, че старите богове по някакъв начин са намерили средство, чрез което отново да докоснат смъртното измерение, за да търсят онова, което ще успее да ги освободи.

„Сега всичко започва да добива смисъл — осъзна магьосникът, докато се катереше по планинския склон в търсене на приятелите си. — Ноздорму… разломът във времето, пристигането ни в ерата на нощните елфи и Пламтящия легион… Кладенецът на вечността… и дори изковаването на Демоничната душа…“

Старите създаваха ключ, който да отвори портите на затвора им… а ако това станеше, дори Саргерас щеше да се окаже в позиция да моли за бърза смърт.

Ако успееха да разкъсат времето, това щеше да унищожи и веригите им. Може би дори възнамеряваха да обърнат хода на събитията, за да не се е случило никога някогашното им поражение. Трудно му беше да предположи какви са плановете на старите богове, защото те бяха толкова по-велики от него, колкото се извисяваше той над някой земен червей. Но поне първоначалната им цел беше ясна.

„Трябва да предупредя Алекстраза!“ — помисли инстинктивно Крас. Аспектите бяха най-могъщите създания в целия смъртен свят. Ако някой имаше шанс срещу старите богове, това бяха именно великите дракони. Той прокле лудостта, която бе превърнала Нелтарион, Земния пазител, в Детуинг Унищожителя. Обединени, петте Аспекта представляваха сила, способна да победи древните създания. Ако не беше Нелтарион…

Крас се подхлъзна и едва не падна от ръба, по който се движеше. Колко заплетени бяха плановете им! Те бяха онези, изкривили по този начин Земния пазител. Именно те бяха извратили разсъдъка му… при това с повече от една цел наум! Старите богове бяха превърнали Аспекта в своя марионетка, която да подпомогне бягството им, но същевременно бяха и разделили — и съответно отслабили — най-голямата потенциална опасност за завръщането си. Без Нелтарион, другите четири Аспекта не представляваха дори наполовина толкова страшна заплаха.

И по-лошо — те държаха и Ноздорму зает, без съмнение напълно целенасочено. Крас се спря за момент и се прилепи към планинската стена. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. В действията на древните прозираше твърде дълго планиране и обмисляне. Бяха разположили зашеметяващо количество марионетки и прикрили плановете си твърде добре. Нима бе възможно някой — какво остава за него самия — да осуети злокобните им планове?

Как?

Крас беше толкова слисан от осъзнаването на невероятната истина, че не забеляза огромната черна сянка, преди тя да покрие всичко около него.

Детуинг изпълни небето.

— ТИ!!!

Чудовищният дракон отвори уста.

Ако там се намираше някой друг, всичко щеше да приключи на място с малка купчинка овъглени кости, бързо погълната от потока разтопена магма. Но тъй като това беше Крас, който познаваше Детуинг твърде добре, магьосникът успя да реагира… в последния момент.

Когато безумната ярост на дракона се изсипа върху него, закачулената фигура издигна пред себе си стена от чиста златна светлина. Залпът на Детуинг се заби в на пръв поглед деликатния щит без милост… но той удържа. Крас се напрегна, борейки се да не загуби равновесие и потейки се от усилието. Всяка частица от съществото му крещеше да се предаде, но той не го стори.

И накрая не магьосникът, а крилатият кошмар над него се предаде, но само за миг, колкото да събере сили за нова атака. Това обаче бе единствено, от което Крас имаше нужда.

Създанието, върху което Детуинг фокусираше омразата си, вдигна ръце… и изчезна.

Той не можеше да се изправи лице в лице с жестокия бегемот. Изходът от подобна битка беше твърде очевиден. Дори и в най-добрата си форма Крас не беше нищо повече от консорт на един от Аспектите. Не един от петте велики дракона. Храбростта е достойно качество, но не и при подобни невъзможни шансове.

Магьосникът се появи близо до върха, намиращ се южно от онзи, където го бе нападнал Детуинг. Крас се срина до близката скала в опит да си поеме въздух. Усилието да отблъсне атаката на противника си и да се телепортира с магия му беше отнело твърде много сили. В действителност той очакваше да се материализира много по-далеч от другия дракон.

— Ще те намеря! — изкрещя черният левиатан, а викът му проехтя сред върховете. — Няма да ми избягаш!

Крас знаеше, че единственото, което беше в негова полза, е фактът, че в яростта си Детуинг бе подивял толкова силно, че не концентрираше силите си така, както трябваше. Магьосникът усещаше как врагът му претърсва с магическите си сетива местността, но търсенето обхващаше толкова широка площ и се движеше толкова бързо, че Крас се заслоняваше от него с лекота.

Той се насили да се изправи и заслиза по пътеката. Колкото по-близо до земята, толкова по-добре.

Магьосникът не можеше да каже какво е станало със спътниците му. Очевидно обаче бяха успели да се измъкнат, иначе Детуинг нямаше да си губи времето с него. Явно черният дракон все още търсеше безценния си диск и сега вярваше, че Крас го е откраднал.

Още по-добре. Ако с цената на живота си можеше да спечели достатъчно време за Брокс и Малфурион, за да избягат с Демоничната душа, така да бъде. Ронин щеше да знае какво да стори.

Той заслиза още по-бързо по склона. Дори и в това изтощено състояние, пак се движеше много по-ловко от нощен елф или човек. През цялото време слушаше звуците, издавани от Детуинг, а добре тренираните му уши определяха с точност къде лети черният титан.

В един момент драконът прелетя точно над главата му, но магьосникът се сви до една издатина в скалата и крилатият гигант го подмина. Детуинг запращаше огнения си дъх по различни места от пейзажа, без да съзнава, че собствената му ярост работи срещу него.

После драконът стори онова, от което Крас се боеше най-много. Очевидно решил, че тази местност е била претърсена достатъчно добре, Детуинг направи завой и се насочи към планинското си убежище. Крас силно се съмняваше черният да се е отказал… което означаваше, че сега той ще търси Демоничната душа другаде.

Изплашен за безопасността на Малфурион и Брокс, Крас се загледа в отдалечаващата се сянка и се концентрира.

От всички посоки парчетата скала, отчупени от гневните изблици на черния дракон, полетяха към Детуинг в смъртоносен дъжд от снаряди. Огромните парчета, някои по-големи дори от главата на левиатана, удариха с огромна сила. Земният пазител нададе изненадан рев и се извъртя лудешки към един връх, успявайки да избегне сблъсъка в последния момент.

Крас се обърна и се затича.

Ревът, който проехтя зад гърба му, беше достатъчно доказателство, че Детуинг е захапал стръвта. Магьосникът не си направи труда да се обръща, тъй като сетивата му вече крещяха за бързото приближаване на черния дракон.

За да сработи планът му, всичко трябваше да е перфектно изчислено. Трябваше почти да почувства дъха на проклетия Аспект във врата си…

— Ще те превърна в прах! — изрева чудовището. — В прах!

Детуинг не се боеше да не нарани безценното си творение, защото Демоничната душа бе създадена така, че да издържана всякакви подобни стихии. Иронията бе, че една люспа от кожата на дракона можеше да я унищожи… Единствената слабост на Душата бе досегът с физическа част от Детуинг — само такова нещо можеше да унищожи зловещата играчка.

Крас бе обмислял дали да не намери начин да унищожи артефакта още тук в миналото, но се боеше, че това може да се окаже твърде много за и без това насилената времева линия. По-добре беше да бъде дадена на драконите и да оставят времето да последва нормалната си посока… ако това изобщо все още бе възможно.

Детуинг се приближи по-близо… и още по-близо… Черният очевидно искаше да бъде сигурен в атаката си.

„Всеки момент“ — помисли магьосникът и се напрегна в готовност за своята част от сценката.

Чу издайническия звук, който предвещаваше ново изригване на разтопена скала.

Крас стисна зъби…

Порив на вятъра… и мястото, където се намираше закачуленият заклинател, беше потопено от димяща лава.

 

 

Земният пазител се издигна високо във въздуха, а смехът му ехтеше в тон с лудостта. Той закръжи около региона, покрит от пламтяща оранжева магма. Първичните магически сили, които бяха неразделна част от огнената маса, която бе избълвал, му пречеха да намери диска, но Нелтарион можеше да почака.

Той изпитваше неистова наслада от ужасяващата смърт на мистериозния драконов магьосник — домашният любимец на Алекстраза, който по-рано едва не бе осуетил плановете му. Жалко, че от създанието нямаше да остане нищо, защото черният би искал да донесе на своята някогашна приятелка нещо, с което да й припомни каква е властта му, преди да я направи своя държанка. Нелтарион бе почувствал силната близост между двамата, сякаш този Крас бе някой като нейните консорти, особено онзи досаден и дразнещ Кориалстраз.

И все пак единственото, което имаше значение, беше, че създанието е мъртво и дискът отново щеше да се върне в лапите му. Трябваше само да прояви търпение. Душата със сигурност се намираше близо до него, погребана под магмата и чакаща повторното си обединяване с него.

Но после… бляновете му бяха смутени от дребна, но неприятна мисъл. Нелтарион се замисли за хитрите методи, които използваше плячката му и как магьосникът и спътниците му бяха успели изобщо да откраднат диска.

Драконът се спусна по-ниско, опитвайки се да почувства обичното си творение през хаотичните енергии, които тъкмо започваха да отслабват. Все още не можеше да го усети, но дискът трябваше да е някъде там. Трябваше

 

 

Крас се материализира на известно разстояние от дракона, а непоносимата горещина от атаката на Детуинг все още го следваше. Той се просна на земята, съзнавайки, че отново не е стигнал толкова далеч, колкото би му харесало.

Можеше само да се надява, че сега черният го мисли за мъртъв, а Демоничната душа — погребана с него. Тъй като самият той беше дракон, Крас добре познаваше енергиите, които всеки от расата му излъчваше по време на атака, и вярваше, че тези на Детуинг ще забавят Аспекта и ще го отклонят от търсенето на нощния елф и орка. Всяка минута беше ценна и увеличаваше шансовете им за успех.

Що се отнася до самия него, след като Земният пазител го смяташе за мъртъв, магьосникът можеше да почива колкото му е нужно, за да събере сили да се пренесе при спътниците си. Радваше се, че планът му е сработил, защото се съмняваше, че би имал сили да стори каквото и да било повече, ако Детуинг откриеше измамата. Всъщност Крас щеше да бъде късметлия, ако в момента успееше да запали дори свещ с магия, а какво остава да се защитава срещу подивял Аспект.

Напълно изчерпан, закачуленият заклинател лежеше с опънати ръце и крака върху каменистата почва. Първите лъчи на изгряващото слънце се протягаха иззад малкото, което можеше да види от хоризонта. В това подчинено на мрака място те нямаше да сторят много, освен да създадат смътна разлика между нощ и ден, но въпреки това Крас ги приветстваше, защото бе един от червеното ято — децата на Живота, който разцъфтява най-красив в светлината на слънцето. Когато очите му се нагодиха към приближаващия ден, магьосникът най-после си позволи да се отпусне, поне за момент.

И точно тогава един дълбок глас нейде отгоре изтътна триумфално:

— А! Все пак те открих!

 

 

Гладът започна да дращи по стомаха на Тиранде, а това изобщо не беше добър знак. Майката Луна я поддържаше вече дълго време, но нуждата от Елун из цял Калимдор бе толкова голяма, че тя не можеше да се концентрира върху една обикновена жрица. В крайна сметка от сестринството се очакваше винаги да се жертват първи, когато настане нужда от това.

Тиранде не се чувстваше предадена. Благодареше на Елун за всичко, което богинята вече бе сторила за нея. Сега всичко зависеше от твърде крехкото й смъртно тяло, но тренировките на жречеството щяха да й помогнат.

Всяка вечер, по времето, когато навън слънцето залязваше, някой от Аристократите й носеше паница с храна. Съдържанието й — някаква гадост, за която Тиранде подозираше, че представлява стари остатъци от угощенията на похитителите й — стоеше недокоснато на пода близо до сферата. Тиранде трябваше само да каже на някой от пазачите, че е гладна, и кълбото щеше да се спусне. Така лъжицата от слонова кост, която винаги съпътстваше купата, щеше да може да мине безпрепятствено през бариерата, заедно със съдържанието си.

Имайки предвид, че лейди Важ я иска мъртва, Тиранде изпитваше двойно по-голяма благодарност към Елун, че не й се бе наложило да яде нищо досега. В момента обаче студената и полужелирана субстанция в паницата изглеждаше почти апетитно. Една-единствена хапка, само от това имаше нужда жрицата, за да съхрани силите си за още един ден. Цялата порция пък би й стигнала за седмица, може би дори повече.

Но тя не можеше да яде без чужда помощ и нямаше намерение да моли за такава. Това щеше да бъде знак за слабост, който демоните със сигурност веднага биха използвали срещу нея.

Някой отвори вратата. Тиранде веднага отклони поглед от храната, за да не издава с нищо състоянието си.

В килията влезе страж с мрачно изражение, а после и Аристократ, когото пленничката не беше виждала досега. Безвкусно шарената му роба беше наистина бляскава и той очевидно добре съзнаваше привлекателността си. За разлика от мнозина от неговата каста, тялото му бе доста атлетично. Най-впечатляващи от всичко бяха бледата му виолетова кожа и особено косата — кестенява със златни нишки в нея. Нещо, което Тиранде никога не бе виждала досега. Изражението му обаче бе същото, като на всички останали Аристократи — изпълнено с презрение, особено когато се обърна към стража:

— Остави ни.

Войникът и сам нямаше търпение да напусне компанията на магьосника. Той заключи вратата след себе си и се отдалечи.

— Жрице — поздрави я Аристократът, а в тона му почти липсваше отношението, което бе показал към стража. — Би могла да направиш тази ситуация много по-малко неудобна за себе си.

— Имам утехата на Майката Луна. Нито имам нужда от нещо друго, нито го искам.

Изражението му се промени леко за миг и Тиранде забеляза проблясък на нещо, което почти й заприлича на угризение. Тя едва успя да скрие изненадата си. Досега смяташе, че всички Аристократи са се превърнали в роби на повелителя на Легиона и Азшара, но новодошлият й разкриваше, че това може би не е вярно.

— Жрице… — започна той.

— Можете да ме наричате Тиранде — прекъсна го тя, опитвайки се да го накара да се отпусне. — Тиранде Уиспъруинд.

— Господарке Тиранде, аз съм Дат’Ремар Сънстрайдър[1] — отвърна Аристократът, а в тона му се усещаше немалка гордост. — Двайсет поколения в служба на трона…

— Знаменито потекло, наистина. Имате причина да сте горд от него.

— Така е. — Но докато го казваше, по лицето на Дат’Ремар премина мимолетна сянка. — Така и трябва да бъде — добави след момент.

Тиранде видя пролуката, която й трябваше. Нощният елф срещу нея явно искаше нещо.

— Аристократите винаги са били достойни защитници на кралството, бдейки над народа и Кладенеца. Сигурна съм, че предците ви не биха видели нищо нередно в усилията ви.

Сянката отново се появи и изчезна. Дат’Ремар внезапно се огледа наоколо.

— Дойдох да видя дали не мога да те убедя да хапнеш нещо, жрице. — Той вдигна купата. — Бих предложил повече, но те само това позволяват.

— Благодаря ви, Дат’Ремар, но не съм гладна.

— Независимо от това, което някои желаят, в тази храна няма нито отрова, нито упойващи вещества, господарке Тиранде. Мога да гарантирам за това. — Учтивият Аристократ приближи върха на лъжицата до устните си и хапна малко от кафявото нещо в паницата. Лицето му веднага се сгърчи. — Това, за което не мога да гарантирам, е вкусът… а за него се извинявам. Ти заслужаваш повече.

Тя обмисли за момент, а после реши да поеме отчаян риск и каза:

— Добре. Ще ям.

Сферата реагира на нейните думи и се снижи. Дат’Ремар я гледаше. Очите му и за миг не се отклоняваха от жрицата. Ако сърцето й вече не принадлежеше на друг, Тиранде би сметнала Аристократа за много привлекателен. У него се долавяше твърде малко от превзетостта, така присъща на повечето от класата му.

Дат’Ремар загреба нова лъжица и поднесе храната към нея. Приборът и съдържанието му заблестяха леко, докато пробиваха зеленото було, което я покриваше.

— Трябва да се наведеш леко — инструктира я той. — Сферата няма да позволи на ръката ми да премине.

Жрицата изпълни заръката. Аристократът бе казал истината, когато отбеляза, че храната наистина не е никак добра на вкус, но Тиранде въпреки това бе доволна и на толкова. Внезапно гладът й сякаш стана десетократно по-голям, но тя се постара да скрие това. Дат’Ремар може и да бе загрижен за положението й, но той все пак служеше на демона и на Азшара.

Аристократът посмя да проговори чак след втората лъжица:

— Ако просто спреш да се противиш, всичко ще бъде много по-лесно. Иначе най-накрая просто ще се изморят да те търпят тук долу. И тогава, господарке, се боя, че съдбата ти няма да бъде приятна.

— Трябва да следвам пътя, който вярвам, че ми е избрала Майката Луна, но съм ви благодарна за искреното притеснение, Дат’Ремар. Стоплящо е да срещна такова отношение в подобно място.

Той наклони глава на една страна.

— Има и други, но знаем къде се намираме и не смеем да продумаме.

Наблюдавайки го внимателно, Тиранде реши, че сега е моментът да го попритисне:

— Но лоялността ви към кралицата е желязна.

Високият заклинател изглеждаше засегнат.

— Разбира се! — После сякаш се смири и добави: — Но се боим, че преценката й се промени. Тя вече не слуша нас, които разбираме толкова дълбоко Кладенеца и силата му, а само чужденците. Всичко, което бяхме постигнали, бе отхвърлено, единственото, което вършим, е да се опитваме да доведем тук властелина на Легиона! Имаше толкова много неща, към които се стремяхме, че аз…

Той рязко затвори уста, осъзнал какво излиза от нея. После Дат’Ремар продължи да я храни с мрачна решителност. Тиранде не каза нищо, но вече знаеше достатъчно. Аристократът бе дошъл тук повече заради себе си, отколкото заради нея. Дат’Ремар искаше да се изповяда пред някого, за да може да облекчи част от бурята, бушуваща в чувствата му.

Преди да се усети, купата се изпразни. Аристократът започна да отстъпва към вратата, но жрицата искаше да спечели още няколко мига и затова бързо каза:

— Мога ли да помоля и за малко вода?

Заедно с храната бяха донесли и малък мях, но досега Тиранде не бе докосвала и него. С готовност, която издаваше и неговото нежелание да прекрати срещата толкова скоро, Дат’Ремар бързо взе мяха и го отвори. След това го насочи към нея, но бариерата не допусна водата.

— Прости ми — промърмори той. — Забравих.

Аристократът наля малко вода в купата, а после загреба с лъжицата. Тиранде пое и втора, преди да посмее отново да проговори:

— Сигурно е странно да работите рамо до рамо със сатирите, които някога са били като нас. Трябва да призная, че съм малко изплашена от тях.

— Те са късметлиите, издигнати от силата на Саргерас, за да могат да му служат по-добре.

Отговорът дойде толкова автоматично, че жрицата не можеше да не добие впечатлението, че Дат’Ремар го е повтарял многократно… вероятно пред себе си.

— А вие не бяхте избран?

Погледът му стана твърд като стомана.

— Аз отказах, макар и предложението да беше… примамливо. Но моята служба е първо и най-вече към кралицата и трона. Не искам да бъда едно от онези нещ… един от тях.

После, без предупреждение, той постави паницата и лъжицата настрани. Тиранде прехапа устни, чудейки се дали не е сбъркала с него. Но всъщност така или иначе нямаше с какво друго да се опита да действа. Дат’Ремар беше единственият й шанс.

— Сега трябва да си тръгвам — обяви Аристократът. — Заседях се твърде дълго.

— Ще чакам с нетърпение следващата ни среща.

Той рязко поклати глава.

— Няма да се върна. Не. Няма.

Той се извърна, но преди да отвори вратата, жрицата промълви:

— Аз съм ушите на Елун, Дат’Ремар. Ако има нещо, което бихте поискал да кажете, моята роля е да слушам. Нищо не излиза от мен. Думите ви няма да станат ничие достояние.

Магьосникът я погледна и макар в началото да не каза нищо, Тиранде видя, че е успяла да го докосне през стените, които издигаше около себе си. Най-накрая, след много колебание, той отвърна:

— Ще видя какво мога да сторя, за да ти донеса нещо по-хубаво за ядене, господарке Тиранде.

— Нека благословията на Майката Луна е с вас, Дат’Ремар Сънстрайдър.

Нощният елф сведе глава, а после излезе. Тиранде слушаше как стъпките му отшумяват в далечината. Тя изчака стражите да дойдат да я нагледат, но когато се върнаха, те просто заеха местата си, както обикновено.

И в този момент, за пръв път от началото на пленничеството си, Тиранде Уиспъруинд си позволи кратка усмивка.

Бележки

[1] Sunstrider (англ.) — който крачи върху слънцето. — Б.пр.