Ричард А. Кнаак
Разцеплението (3)

Две

Зин-Азшари. Някога величествен символ на цивилизацията на нощните елфи. Огромен град, издигнат до ръба на източника на могъществото им — Кладенеца на вечността. Домът на обичаната от всички кралица Азшара, заради която поданиците й бяха преименували столицата.

Зин-Азшари… потънало в руини гробище и център на властта на Пламтящия легион.

Подобните на вълци адски зверове душеха сред боклука в неспирно търсене на миризмата на живот и магия, която не можеха да сбъркат. Близо до покритите им с козина рамене се подаваха двойки пипала, които се въртяха на всички посоки, сякаш притежаващи свой собствен разум. Зъбатите смукала в края на всяко от тях се отваряха и затваряха лакомо. Адските зверове извличаха от заклинателите не само магията, но и живота им, а редиците остри зъби, разкриващи се в устите на чудовищата, подсказваха, че и вкусът на плътта не ги отблъсква.

Две от демоничните хрътки, които ровеха из руините на някогашен пететажен дървесен дом, бързо вдигнаха поглед, когато чуха шума на маршируващи крака и дрънченето на оръжия и брони. Редица след редица свирепи войни маршируваше край тях, а посоката им бе армията на нощните елфи, намираща се на няколко дни оттук. Адските пазачи бяха гръбнакът на нашествениците, а бройката им многократно надхвърляше тази на всички останали взети заедно. Височината им достигаше до три метра, но макар и широки в гърдите и раменете, долната им част бе странно тясна. От почти лишените им от плът глави се издигаха огромни извити рога. Кървавочервените им очи наблюдаваха с неспираща бдителност опустошения пейзаж. Макар и да маршируваха в строй, сред адските пазачи се чувстваше общо нетърпение, защото те живееха само заради клането. От време на време някой от рогатите войни блъсваше друг и над цялата група се възцаряваше опасност от избухване на анархия.

Но бързото изплющяване на камшик нейде отгоре веднага връщаше бойците в строя. Огненокрилата гибелна стража се носеше над редиците на всеки отряд, надзиравайки за безредици. Малко по-високи, те не се различаваха с почти нищо друго от братята си на земята, освен с това, че бяха доста по-малко и многократно по-интелигентни.

Макар сега Зин-Азшари да бе покрит от злокобна мъгла, чудовищните войни нямаха проблем с маневрирането през нея. Тя беше толкова неразделна част от тях, колкото и мечовете, брадвите и копията, които носеха. Болнавият й зеленикав оттенък съответстваше идеално на цвета на пламъците, които обгръщаха всеки от демоните.

Черепи на нощни елфи се взираха тъжно от руините в преминаващия Пламтящ легион. Те, както и много други, бяха паднали жертва на нашествениците в самото начало на инвазията, предадени от собствената си кралица, която почитаха като богиня. Единствените все още живи нощни елфи в столицата бяха Аристократите — слугите на Азшара. Уединеният им квартал, изолиран с огромна стена от останалата част на града, скриваше гледката на клането отвън от чувствителните им сетива. Облечени в ярки многоцветни роби, показващи елитния им ранг, те се грижеха за нуждите си, докато чакаха заповедите на своята повелителка.

Войните от дворцовата стража все още пазеха стените, а очите им горяха с фанатичен блясък, достоен за Легиона. Командваше ги капитан Варо’тен (сега по-скоро генерал, отколкото обикновен офицер, въпреки титлата си), който изпълняваше ролята на очи и глас на своята кралица, когато тя не искаше да напуска покоите си. Ако им дадяха заповед, войниците биха застанали рамо до рамо с демоните срещу собствения си народ. Те вече бяха наблюдавали без никаква емоция клането на жителите на града. Като всички останали обитатели на двореца, пазачите бяха едновременно слуги на Азшара и на повелителя на Пламтящия легион.

Саргерас.

 

 

В килиите под двореца бе заключена млада нощна елфа, която не беше марионетка нито на кралицата, нито на демоните. Тя се опитваше да заглуши разяждащия я страх с непрестанни молитви към своята богиня.

Тиранде Уиспъруинд се събуди от един кошмар, за да попадне в друг. Последното, което жрицата на Елун, Майката Луна, си спомняше, бе, че се намира сред ужасяваща битка. Хвърлена от умиращата си пантера, тя си беше ударила главата и Малфурион я бе издърпал на безопасно място… ала после всичко потъваше в мъгла. Тиранде смътно си спомняше ужасяващи гледки и звуци. Подобни на козли създания със зловещо хилещи се усти. Ноктести космати ръце, които я стискат. Отчаяният глас на Малфурион, а после…

После жрицата се бе събудила тук.

Красивите й издължени очи огледаха затвора за хиляден път. Изписаните устни се разделиха в мрачна гримаса на съжаление и в крайна сметка на признание, че ситуацията, в която е изпаднала, наистина е ужасна. Тя разтърси глава, а дългата й тъмносиня коса, сред която сребристите нишки се виждаха по-ясно сега, когато бе свалила шлема си, се разпиля във всички посоки. Нищо не се бе променило след последния й оглед. И наистина ли очакваше друго?

Нямаше вериги, които да оковават китките и глезените й, но със същия успех можеше и да ги има. Блестяща зелена сфера се издигаше на около стъпка от пода и я заобикаляше от всички страни. Ръцете й бяха протегнати над главата й, а краката — плътно прилепени един към друг. Колкото и да се опитваше, върховната жрица на Елун не можеше да раздели крайниците си. Магията на великия демон Аркемонд се беше оказала могъща в това отношение.

Но макар и заклинанието му да държеше Тиранде в плен, Аркемонд се бе провалил в намеренията си. Тя не се съмняваше, че желанието му е било да я измъчва и да я пречупи така, че да се преклони пред неговата воля и тази на господаря му. Освен това главният демон разполагаше не само с ужасяващото си въображение, но и с уменията на Аристократите и садистичните сатири.

Но в мига, в който Аркемонд се бе опитал да я нарани физически, около жрицата на Елун се беше появило бледо сияние с цвета на лунна светлина. Демонът и подчинените му не можаха да сторят нищо, за да го пробият. Срещу злите им намерения бронята, защитаваща слабото й тяло, щеше да е толкова полезна, колкото и тънкото сребристо наметало, което бяха отскубнали още в началото, но тази прозрачна аура бе като желязна стена, дебела цяла миля. Аркемонд я беше атакувал непрестанно, но без резултат. В безпомощната си ярост, гигантското татуирано създание бе сграбчило нищо неподозиращ адски пазач за врата и бе смазало гърлото му без ни най-малко усилие.

После я бяха оставили сама, защото усилията им да унищожат армията на нощните елфи все пак бяха по-важни от една самотна жрица. Това не значеше, че нямат някакви бъдещи намерения за нея, защото сатирите, които я доведоха от бойното поле през магическия портал, бяха информирали Аркемонд, че тя е близка на един определен елф, когото господарят им е белязал… Малфурион. Най-малкото щяха да намерят начин да я използват срещу него и именно това лежеше в основата на по-голямата част от сегашните й страхове.

Маршируващи стъпки я предупредиха, че в коридорите на подземието е дошъл някой. Осъзнаването се появи в погледа й в същия момент, в който ключалката на вратата изщрака. Елфът, който влезе в килията, будеше у нея почти същия страх, който постигаше и Аркемонд. Белязаният офицер носеше броня в блестящо изумруденозелено със златен изгрев на гърдите. По гърба му се спускаше наметало, чийто цвят пасваше идеално на златото. Тесните му очи сякаш изобщо не мигаха и когато се спряха на нея, силата на погледа му бе толкова голяма, че тя не можеше да го срещне със своя.

— В съзнание е — отбеляза Варо’тен, обръщайки се към някой отвън.

— Тогава непременно… — отвърна спокоен женски глас. — Нека видим какво е онова, което лорд Аркемонд цени толкова високо…

Капитанът се поклони и се отмести, за да премине говорещата. Тиранде едва се удържа да не ахне, макар и вече да предполагаше коя може да е посетителката й.

Кралица Азшара бе точно толкова красива и съвършена, колкото разправяха историите. Великолепната й сребърна коса се спускаше назад по гърба. Премрежените й очи бяха златни, а устните — пълни и изкусителни. Носеше копринена рокля, пасваща на косата й, толкова тънка, че показваше доста ясно красивите форми, скрити под нея. На всяка от китките й имаше гривни, покрити със скъпоценни камъни, а обици със сходна украса висяха почти до голите й рамене. Високата тиара в косата й бе украсена с рубин, който отразяваше мътната светлина от носената от близкия страж факла, превръщайки я в почти заслепяващ блясък.

По петите й се движеше друга жена, която в друго обкръжение би била считана за много красива, но в присъствието на Азшара просто бледнееше. Придворната дама носеше дрехи, подобни на тези на своята кралица, но качеството им бе доста по-ниско. Косата й наподобяваше тази на нейната повелителка, доколкото бе възможно, макар сребристият й цвят съвсем явно да се дължеше на боя, а и не бе дори наполовина толкова буйна, колкото тази на Азшара. Очите й бяха сребърни като на почти всички нощни елфи, но с екзотична котешка извивка, която й придаваше уникалност.

— Това ли е тя? — запита кралицата с неприкрито разочарование, докато оглеждаше пленничката.

Присъствието на Азшара караше Тиранде да се чувства още по-невзрачна. Искаше й се поне да може да избърше мръсотията и кръвта от лицето и тялото си, но нямаше как. Макар и да осъзнаваше, че кралицата е предала народа си, чарът на Азшара бе толкова силен, че жрицата чувстваше силна нужда да коленичи пред стройните й, обути в сандали крака.

— Тя не бива да бъде подценявана, Светлина на Светлините — отвърна капитанът. Когато очите му се спряха на Азшара, в тях пламтеше ненаситно желание. — Явно тя е галеничка на Елун.

Кралицата не намери това за особено впечатляващо. Тя сбърчи съвършения си нос, а после се обърна към него.

— А какво е Елун пред великия Саргерас?

— Мъдро, ваше величество.

Кралицата се приближи към Тиранде. И най-дребното й движение изглеждаше премислено, за да постигне максимален ефект върху онези, които я наблюдаваха. Жрицата отново усети подтика да коленичи пред нея.

— Красива е по един грубоват начин — добави незаинтересовано облечената в сребро жена. — Може би е достойна да ми бъде придворна дама. Искаш ли… как й беше името, капитане?

— Тиранде — отвърна Варо’тен с кратък поклон.

— Тиранде, искаш ли да бъдеш част от двора ми? Да живееш в двореца? Да бъдеш галеница на мен и моя повелител?

Придружителката й се стресна при последните думи, а котешките очи сякаш изгаряха жрицата. Придворната дама не направи дори опит да прикрие безумната си ревност.

Младата нощна елфа стисна зъби и промълви:

— Аз съм се заклела пред Майката Луна, животът и сърцето ми й принадлежат…

Красотата на кралицата внезапно се помрачи от краткотраен поглед, който се съревноваваше в злобата си с този на Варо’тен.

— Неблагодарна малка мърла! И такава лъжкиня! Ти всъщност отдаваш сърцето си твърде лесно, нали? Първо на един, после на друг брат! А има ли и други? — Когато Тиранде не отвърна, Азшара продължи: — Не са ли мъжете наистина прекрасни играчки? Толкова е забавно, когато любовниците ти се бият за теб, не мислиш ли? Вкусът на това как пускат кръв в твое име! Всъщност трябва да те похваля! Това, че са братя, и при това близнаци, е наистина великолепен щрих в картината! Да унищожиш роднинската връзка, да ги накараш единствено да искат да си изтръгнат един на друг гръкляна, да се предават един друг… и всичко това заради теб!

Варо’тен се разкикоти. Придворната дама се усмихна мрачно. Тиранде почувства как от очите й потичат сълзи и мислено се прокле заради емоциите си.

— О, богове! Да не би да съм засегнала чувствителна тема? Извинявам се! Бедните Малфурион и Илидан… това бяха имената им, нали? И най-вече бедничкият Илидан. Това, което се случи с него, е такава трагедия. Наистина не е чудно, че направи такъв избор!

Въпреки желанието си, Тиранде изпелтечи:

— Какво е станало с Илидан? Какво искате да кажете?

Но Азшара вече се беше обърнала към Варо’тен и другата жена!

— Тя има нужда от почивка, не мислиш ли, капитане? Хайде, лейди Важ! Нека проверим дали има някакъв прогрес в работата по портала! Искам да бъда готова, когато Саргерас пристъпи… — Кралицата буквално започна да приглажда гънките на роклята си при споменаването на името. — Трябва да изглеждам възможно най-добре за него…

Стражите пристъпиха встрани и капитан Варо’тен поведе Азшара и лейди Важ към вратата. Чак когато вече бяха излезли в коридора, владетелката на нощните елфи се обърна и хвърли през рамо един поглед на жрицата.

— Наистина трябва да обмислиш дали не искаш да бъдеш моя придворна дама, мило момиче! Можеш да ги получиш и двамата живи и на разположение за игрите ти… след като са ми омръзнали, разбира се.

Затръшването на желязната врата сякаш символизираше смъртта на надеждите на Тиранде. Тя виждаше в ума си и Малфурион, и Илидан. Друидът бе присъствал на нейното отвличане и жрицата знаеше, че сега сигурно се задушава от чувство на вина, че не е успял да я защити. Страхуваше се, че подобни емоции ще го направят невнимателен и по този начин ще се превърне в лесна мишена за демоните.

А го имаше, разбира се, и Илидан. Точно преди последната битка той бе открил накъде са насочени нейните чувства и не го беше приел добре. Макар и забележката на Азшара със сигурност да имаше за цел да отслаби решителността й, Тиранде не можеше да не й вярва поне донякъде. Тя достатъчно добре познаваше Илидан, за да знае колко див може да бъде. Нима нейното отхвърляне бе подхранило това негово качество до степен той да извърши нещо ужасно?

— Елун, Майко Луна, бди и над двамата — прошепна тя. Тиранде не можеше да отрече, че я е грижа най-вече за Малфурион, но все пак се вълнуваше и за близнака му. Жрицата знаеше колко ужасяващо зле ще се чувства друидът, ако с брат му се случи нещо.

Мислейки за това, тя добави:

— Майко Луна, каквато и съдба да ме чака, моля те, спаси поне Илидан заради Малфурион! Нека всеки от тях има поне другия за опора! Нека Илидан не…

И в този момент тя почувства нечие присъствие близо до себе си. Бе толкова близо, че със сигурност се намираше в пределите на двореца. Усещането беше мимолетно, но въпреки това жрицата знаеше точно кого е почувствала.

Илидан! Илидан в Зин-Азшари… в двореца!

Откритието я разтърси до дъното на душата й. Тя си го представи като затворник, подложен на ужасяващи мъчения, защото не разполагаше с чудната сила на Елун, която да го пази така, както пазеше нея. Тиранде го видя крещящ, докато демоните го изгаряха жив, а магията им го държи в пълно съзнание във всеки изпълнен с агония миг. Щяха да го измъчват не само заради това, което е извършил срещу Легиона, но и заради действията на Малфурион.

Опита се отново да докосне мислите му, но не успя. Докато правеше този опит обаче, нещо в краткия им контакт започна да я безпокои. Зачудена, Тиранде се вгледа по-надълбоко в себе си. Тя беше почувствала нещо около емоциите на Илидан, което й изглеждаше невероятно сбъркано…

Когато осъзна точно какво е, жрицата се вледени. Не беше възможно! Не и Илидан, каквото и да бе станало в миналото!

— Той никога не би станал такъв… — настояваше пред себе си Тиранде. — Независимо от причината…

Сега разбираше повече от казаното от кралицата. Илидан — колкото и невъзможно да изглеждаше — бе дошъл в Зин-Азшари по собствена воля.

Той искаше да служи на властелина на Пламтящия легион.

 

 

Най-южната кула в двореца на Азшара пламтеше от магическа енергия. Независимо ден или нощ, работата на Аристократите никога не спираше. Стражите, патрулиращи наблизо, се опитваха да не гледат към високата постройка, защото се страхуваха да не би могъщите заклинания някак да ги погълнат.

Вътре Аристократите, чиито качулати и елегантно избродирани тюркоазни роби висяха по измършавелите им тела, се редуваха със зловещи рогати създания с долни половини, наподобяващи тези на козел. Някога и те принадлежаха към расата на нощните елфи и горната част на телата им бе явно доказателство за това. Но коварството и магическите сили на един от тях ги бяха превърнали в нещо повече. Нещо, което сега принадлежеше не на света Азерот, а на Пламтящия легион.

Сатири.

Но дори и те изглеждаха изморени, докато рамо до рамо с някогашните си братя се бореха с магията, бушуваща в изрисувания на пода хексагон. Точно над него, на нивото на очите им, се носеше огнена маса, чийто център бе погълнат от мрак, толкова дълбок, сякаш продължаваше до края на вечността. Ярко доказателство за това, колко далеч отвъд собствения си свят са достигнали заклинателите. Бяха се гмурнали отвъд ръба на разума и границите на реда… и право в хаоса, от който дойдоха демоните. В кралството на Саргерас, повелителя на Легиона.

Над потящите се заклинатели висеше огромна сянка. Крилатото чудовище се движеше на четири крака, подобни на дървесни дънери. Жабешкото му лице бе украсено от големи бивни. Двете му пламтящи очи се взираха в по-дребните създания изпод дебели вежди. Темето на люспестата му глава почти опираше в тавана.

С опашка, метяща наляво-надясно по пода, Манорот изтътна:

— Дръжте го стабилен! Ще ви откъсна главите и ще изсмуча кръвта ви през врата, ако се провалите!

Но въпреки думите си, той се потеше не по-малко от останалите. Бяха опитали нова магия, с надеждата тя да направи портала по-голям и силен, може би достатъчно, за да успее самият Саргерас да премине през него, но вместо това за малко да изгубят контрол. Подобен провал би означавал екзекуцията на някои от магьосниците, но също така и ужасяващата смърт на Манорот. Аркемонд нямаше да толерира повече грешки от негова страна.

— Мога ли да вляза? — запитва нечий глас откъм входа на залата.

Демонът се извърна към жалкия нощен елф с изсумтяване. Като се изключат притеснителните му златни очи, в будещия недоверие новодошъл Илидан Стормрейдж нямаше почти нищо, което да буди интерес. Аркемонд оставяше създанието да живее заради някакъв потенциал, който чувстваше у него, но в момента Манорот не би могъл да изпита по-голяма радост от тази да закачи арогантната мравка на куки през очите, а после бавно да го разчлени парче по парче. Това би било поне някакво минимално отмъщение към брата на Илидан; друидът, който бе причинил на Манорот толкова проблеми и срам.

Но това забавление щеше да изчака. Без някаква особена причина, освен може би тази да гледа как Илидан се проваля по особено жалък начин, Манорот показа с единия си извит нокът, че нощният елф може да се приближи. Илидан, облечен в черна кожена жилетка и панталони, и коса, здраво стегната на опашка, премина покрай демона, без да отдаде полагащата се почит на високия ранг на Манорот. Държанието му беше по-дразнещо дори от това на домашния любимец на Азшара — Варо’тен.

Илидан спря пред кръга, изучавайки заклинанието. След момент кимна, а после махна небрежно с ръка и невидима сила изблъска един изненадан сатир и стоящия до него Аристократ, за да освободи място за магьосника.

Порталът потрепери. Манорот стисна пожълтелите си зъби. Ако нощният елф станеше причина за пропадане на магията, Аркемонд не можеше да вини заместника си, че е размазал виновника по стената.

Илидан направи жест към огнения проход… и той внезапно се стабилизира. Отслабването, което Манорот беше почувствал, изчезна. Всъщност сега порталът бе доста по-здрав от преди.

Зеленото чело на демона се сбръчка. Нима това мизерно създание имаше силите да…

Преди да довърши мисълта, залата се изпълни от могъщо присъствие, чийто произход беше някъде много, много надълбоко в портала.

— На колене! — изрева бързо четирикракият демон.

Всички — заклинатели, стражи и дори сатири — незабавно се свлякоха на пода.

Всички… освен Илидан.

Той спокойно застана пред портала, макар и да беше невъзможно да не усеща всепомитащото присъствие, извиращо през него. Той гледаше през прохода почти с очакване.

„Ти си този…“ — прозвуча гласът на Саргерас.

Пламъците на факлите заиграха диво. Една от танцуващите сенки, създадени от тях, изглеждаше по-жива от останалите. Тя се надигаше не само до тавана, но и по него, а краят й се извисяваше точно над огнения портал.

Илидан отбеляза проявлението със същия незаинтересован поглед, с който гледаше всичко наоколо. Манорот можеше единствено да го определи за най-големия идиот, когото някога е срещал.

„Ти си този, който успя да стори това, което другите не могат…“

Нощният елф най-накрая прояви малко разум и сведе глава в знак на уважение към гласа.

— Сметнах за нужно да се намеся.

„Ти си силен… — каза Саргерас от отвъдното. За момент настана тишина, а после той продължи — Но не достатъчно силен…“

Което значеше, че въпреки силата си, Илидан не можеше да отвори портала до такава степен, че повелителят на Легиона да премине през него. Мислите на Манорот бяха в конфликт едни с други, защото едновременно се чувстваше безпомощен и ядосан, че пътят все още не е отворен за господаря му, но и доволен, че нощният елф не разполага с нужния потенциал.

— Може и да разполагам с метод — отбеляза внезапно Илидан.

Отново настана пълна тишина. Проточи се дотолкова, че Манорот се притесни. Никога не бе ставал свидетел на такова мълчание от страна на Саргерас.

Докато накрая…

„Говори.“

Илидан вдигна лявата си длан. В нея се оформи илюзията за някакъв предмет. Манорот протегна врат, за да го види по-добре. Остана разочарован. Вместо очаквания изкусно гравиран амулет от блестящ кристал, нощният елф показваше един доста обикновен златен диск. Най-големият комплимент, който можеше да бъде казан за него, бе, че изпълва дланта му. Ако късчето бе пред него в действителност, крилатият демон щеше да го смачка, без изобщо да се замисли.

Очакваше Саргерас да накаже тварта за това, че му губи времето, но вместо това повелителят на Легиона отвърна с очевиден интерес.

„Обясни…“

Магьосникът-отстъпник каза без предисловия:

— Това е ключът. То притежава нужната сила. Нарича се Драконова душа.

Сега Манорот и останалите наистина започнаха да слушат внимателно. Всички те бяха станали свидетели на яростта на амулета. С негова помощ черният дракон беше избил стотици демони и нощни елфи, без да прави разграничение помежду им. С него той бе изпепелил земята на мили околовръст и дори беше отблъснал останалите дракони, когато бяха направили опит да го спрат.

И всичко това, причинено от толкова невзрачно парченце злато.

— Ти си го видял дори от мястото, където чакаш — продължи Илидан. — Почувствал си величествената му мощ и с право жадуваш да го притежаваш.

„Да…“

— То може да унищожи хиляди, стига само да насочиш мисълта си към тях. В състояние е да прочисти целия свят от всичко живо, което се противи… не, от всичко живо, до край.

„Да…“

— Но не мислеше, че може да се окаже източникът на силата, която ти е нужна, за да дойдеш тук, нали?

Саргерас не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор. Манорот изсумтя. Пламтящият легион наистина копнееше да се добере до артефакта, но той все така оставаше притежание на черния дракон. Някой ден демоните щяха да имат силата и ресурсите да уловят звяра, но не и докато се занимаваха с избиването на народа на Илидан.

„То наистина има силата — обяви накрая повелителят на Легион. — Може да отвори пътя… ако бе в ръцете ни…“

— Разполагам със средство, което да определи местоположението му, начин да разберем къде го е скрил драконът.

Още една многозначителна пауза, а после…

„Черният звяр се е прикрил добре… — отвърна Саргерас. — Дори и от мен…“

Илидан кимна, а усмивката на лицето му беше такава, че ако не бе именно той, повелителят на Легиона със сигурност щеше да я изтръгне от физиономията му, наред с всичко под нея, дори от отвъдното.

— Но не е скрит от мен… защото знам как да го намеря… с това.

Нощният елф направи жест с лявата си ръка и в нея внезапно се появи почти триъгълна черна плоча, голяма колкото главата му. Манорот се наведе напред. В началото реши, че е малко парче от броня от някой от защитниците на този свят, но после видя, че това не е метал.

Драконова люспа.

Люспа от черния дракон.

— Нищожно парченце, лесно за пропускане от толкова огромен звяр — отбеляза Илидан, докато го превърташе в ръцете си. — Той понесе няколко удара в битката с червения. Знаех, че трябва да има поне една счупена люспа… така че излязох на бойното поле, за да я намеря. Когато открих онова, което търсех, продължих към двореца.

Манорот зяпна. Можеше ли наистина магьосникът да бъде толкова нагъл? Неспособен да запази повече мълчание, той изръмжа:

— Защо? Защо не я занесе на приятелите си? На брат си?

Нощният елф го погледна през рамо.

— Защото заслужавам сила. Награда.

Демонът очакваше още, но Илидан бе приключил. Магьосникът се извърна обратно към портала.

— Имам нужда от неограничен достъп до енергиите на Кладенеца. Драконът е могъщ, особено с този артефакт. Но със силата на Кладенеца зад гърба ми ще го открия, независимо от местоположението му!

— И после просто ще му вземеш амулета ли, смъртни? — изсмя се демонът. — Или може би той ще ти го даде доброволно?

— Ще облекча звяра от Драконовата душа по един или друг начин — отвърна спокойно Илидан, все още вгледан в бушуващата бездна. — А после ще го донеса тук.

Манорот започна да се смее… а после рязко спря, защото въздухът се затегна около гърлото му. Стягането изчезна почти незабавно, но посланието беше ясно. Каквито и да бяха мислите на крилатия демон, повелителят на Легиона бе заинтересован от думите на предателя.

„Ще ми донесеш творението на дракона“ — обяви Саргерас.

— Да.

„И ще бъдеш възнаграден пребогато за усилията си, стига да успееш.“

Нощният елф склони глава.

— Нищо няма да ме зарадва повече от това да застана пред теб с Драконовата душа в ръка.

Саргерас сякаш се изсмя.

„Подобна лоялност заслужава награда… която в същото време ще спомогне и за изпълнение на мисията ти, нощни елфе…“

Илидан вдигна поглед. През тясното му лице за пръв път пробяга следа от несигурност.

— Повелителю Саргерас, твоето пристигане в Азерот е единствената награда, от която имам нужда, за да ми дава сили в мисията ми…

„О… но аз настоявам.“

И от портала избликнаха две пипала от тъмнозелен пламък.

Манорот незабавно заслони очи. Илидан обаче, който бе целта на магията, нямаше подобна възможност, нито пък тя щеше да му помогне с нещо.

Пламъците се изляха в очите му.

Меката тъкан се изпари незабавно. Писъкът на Илидан проехтя в залата, а вероятно дори и отвъд стените на двореца. Всякаква следа от надменност напусна лицето му. Сега там имаше само чиста и неприкрита агония.

Пламъците се усилиха. Елфът бе вдигнат над пода с широко разперени ръце. Тялото му се преви назад до такава степен, че гръбнакът му щеше да се пречупи. Свръхестественият огън продължаваше да се излива в почернелите отвори, макар и последните остатъци от очите в тях отдавна да бяха изгорели.

Аристократите и сатирите не смееха да изоставят задачата си, но се присвиха и се опитаха да стоят колкото може по-далеч от гърчещия се нощен елф. Дори стражите отстъпиха крачка-две назад.

После, също толкова внезапно, колкото се бяха появили, пламъците се оттеглиха.

Илидан падна на пода, като по някакъв начин успя да го стори на ръце и колене. Дъхът му излизаше на измъчени хрипове. Главата му бе приведена ниско. Поне външно вече нямаше и следа от по-раншната му напереност.

Гласът на Саргерас изпълни умовете на всички.

„Погледни нагоре, мой верен слуга…“

Илидан се подчини.

От очите му не беше останала и следа. Само дъната им, черни и без никаква плът по тях. Около ъгълчетата се виждаше дори малко от черепа на елфа — Саргерас бе премахнал златните сфери абсолютно и непоправимо.

Но макар и да бе унищожил очите на нощния елф, повелителят на Легиона ги беше заменил с нещо друго. Сега вместо тях на лицето на Илидан блестяха две малки огнени кълба със същия покварен цвят, като пламъците, които бяха нанесли такова поражение на магьосника. Огньовете пламтяха ярко в продължение на няколко секунди… а после избледняха, докато не се превърнаха в димящи останки. Димът обаче се задържа — нито намаляваше, нито се увеличаваше.

„Сега твоите очи са мои очи, нощни елфе, които да ми служат така, както служат и на теб…“

Илидан не каза нищо, явно болката все още го разкъсваше.

Саргерас внезапно се пресегна към Манорот.

„Прати го да си почине. Когато се възстанови, ще потегли на път, за да докаже отдадеността си към мен… и да ни донесе артефакта…“

Манорот махна с ръка и двама адски пазачи пристъпиха напред и сграбчиха треперещия Илидан. После почти го извлякоха извън залата към покоите му.

В мига, в който нощният елф бе достатъчно далеч, лейтенантът на Саргерас изтътна:

— Да оставяме този смъртен да действа както намери за добре е грешка, дори да е белязан така!

„Той няма да пътешества сам… с него ще има и друг. Нощният елф, наречен Варо’тен, може да бъде прежален за тази цел.“

Широките крила на демона се размърдаха при тази новина. Манорот се усмихна — в най-добрия случай зловеща гледка.

— Варо’тен?

„Хрътката на Азшара ще пази добре магьосника. Ако Илидан Стормрейдж изпълни обещанието си, ще получи място сред нас…“

Манорот не харесваше перспективата за подобно издигане.

— А ако се окаже предателско куче?

„Тогава не той, а Варо’тен ще получи наградата, предвидена за близнака на друида… щом капитанът ми донесе творението на дракона… и все още биещото сърце на Илидан Стормрейдж…“

Усмивката на Манорот стана още по-широка.