Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0

История

  1. — Добавяне

Осемнайсет

Брокс бе най-обикновен войн, но при все това можеше да познае кога една битка отива на зле. Не че заедно с другите нямаше да надвият тези бронирани нощни елфи и демоничните им животни, но във всяка секунда, загубена в това усилие, порталът укрепваше все повече и повече. Около езерото вече се носеше зловещо зелено сияние. Оркът разбираше от магия достатъчно, за да знае, че скоро пътят ще бъде отворен, за каквото и зло да искаше да проникне през него — Саргерас или онези „стари богове“, за които говореше Крас.

Покрито с шипове копие прехвърча до главата му. Макар и да го одра леко, не му нанесе никакви значителни поражения. Намръщеният войник, който държеше оръжието, дръпна юздите на сенчестия си прилеп с надеждата, че ще се измъкне от ноктите на бронзовия дракон, за да опита нов замах срещу зеленокожия войн.

Драконът обаче хвана демоничното създание. Двамата започнаха да се борят и това наруши точността на нощния елф. Вместо да наръга Брокс в гърдите, той уцели орка в рамото. Ветеранът изръмжа, защото закривеното острие откъсна голямо парче кожа. Но въпреки болката той успя да се наведе напред и да пререже копието на две.

Войникът изпсува и извади меча си. Брокс обаче изостави всякаква предпазливост и скочи върху опонента си.

Приземи се приведен върху гърба на прилепа и стисна едното му ухо. Тази немислима наглост до такава степен стресна нощния елф, че той остана с отворена уста, дори докато оркът забиваше брадвата си в гърдите му. Войникът залитна и се изхлузи от гърба на животното си.

Но прибързаните действия на Брокс едва не му костваха живота. Той възнамеряваше да използва гърба на прилепа, за да скочи обратно върху дракона си, но козината на създанието се оказа странно хлъзгава. В мига, в който пусна ухото му, оркът изгуби равновесие. Без да изпуска брадвата си, той се изпързаля към опашката, следвайки трупа на нощния елф.

Огромният портал далеч във водната бездна долу изпълни взора на Брокс. Той почувства злото, което се надигаше отвътре…

После чифт нокти го хванаха в мига, в който полетя от гърба на прилепа, а гласът на Ронин извика отгоре:

— Държим те, Брокс!

Червеният дракон, язден от магьосника, се извъртя така, че оркът да може да се покатери по гърба му. Ронин му подаде ръка, за да му помогне, а после посивяващият войн се намести зад него.

— Не мислиш ли, че това беше съвсем малко по-глупаво от допустимото, дори и за орк?

— Може би — призна Брокс, мислейки си за портала. Макар и да се имаше за смел, той беше благодарен, че не е паднал вътре. Колкото по-далеч се намираше от него, толкова по-добре.

Магьосникът внезапно се вцепени.

— Внимавай! Идват още двама!

Сенчестите прилепи се приближиха към позицията им. Ръката на Ронин заблестя ярко, докато той приготвяше магия. Брокс вдигна брадва, готов да бъде от помощ, ако може. Приветстваше новите противници, дори само заради това, че отклоняваха мислите му от прохода.

Прохода и злото, което будеше страх дори у един орк.

 

 

Малфурион видя как Детуинг беше отблъснат от магията, защитаваща диска, и това едновременно го шокира и обезвери. Ако дори черният дракон не можеше да пробие тъмната магия, тогава какво биха могли да се надяват да сторят друидът и спътниците му?

Ала нощният елф нямаше възможност да се безпокои за Демоничната душа, защото в този миг над Изера се спусна заплашителна сянка. Зеленият дракон изрева, когато зъбите на прилепа потънаха в рамото му близо до гръбнака. Малфурион се изви на една страна, за да не бъде затиснат под звяра.

Един меч прехвърча над главата му и се размина с ухото му на косъм.

— Хлъзгав малък глупак! — изсъска Варо’тен, който отново държеше любимото си оръжие. Офицерът замахна отново и този път поряза Малфурион по бузата. После вдигна меча си за нов удар. — Следващият просто ще ти отнесе главата!

Друидът бързо бръкна в една кесия. Знаеше какво търси и се молеше да го намери. Познатият допир го успокои и той извади семената.

Капитан Варо’тен смени позицията си. Злобната му усмивка се разшири. Демоните бяха намерили перфектния служител в лицето на садистичния войник.

И когато острието се спусна към него, Малфурион хвърли семената в пастта на прилепа.

Чудовището незабавно изпадна в конвулсии. Върхът на меча, насочен към гърлото на друида, вместо това остави кървава, но плитка диря по ключицата му. Друидът изсумтя от болка, но не загуби концентрация.

От вътрешността на демоничния прилеп избликнаха пламъци. Капитанът се опита да задържи животното, но без успех. Изчадието заразмахва истерично криле, виейки.

Миг по-късно се взриви.

Малфурион бе използвал горещината на семената и в предишни битки. Не очакваше обаче да ги използва тук горе, защото можеше да не свършат работа, а му бяха останали съвсем малко. Бяха проработили само защото създанието се намираше достатъчно близо до него, за да може да ги хвърли директно в гърлото му.

Огненият изблик беше толкова ярък, че на Малфурион му се наложи да отмести поглед. Чу крясъка на Варо’тен, но не и думите.

С един последен висок писък изпепеленият звяр падна в Кладенеца.

Опитвайки да си възстанови дишането, друидът се вкопчи в Изера. Господарката на сънищата не можеше да стори нищо за своя ездач, защото един друг прилеп вече бе окупирал цялото й внимание. Малфурион стискаше врата й с всички сили, докато си възвръщаше хладнокръвието. Болката от раните му беше силна, а знанието, че дискът все още е недосегаем за тях, го тормозеше още повече.

Жестока болка прониза прасеца му.

Малфурион извика. Едва не се изпусна. В ботуша му потече кръв и той дивашки зарита по посока на невидимия източник на атаката. Насочи замъглените си от сълзи очи надолу, за да види какво става.

Капитан Варо’тен стискаше здраво люспите на Изера и бавно се катереше нагоре със силно сумтене. Причината за болката на Малфурион — извитият кинжал на офицера — сега се намираше между зъбите на белязания войник. Кръвта на друида течеше незабелязана по изострената брадичка на другия нощен елф.

Малфурион не можеше да си представи как е успял Варо’тен да се вкопчи в Изера, докато пламтящият му звяр е падал, но явно отново бе подценил офицера. Той изрита колкото може по-силно, но капитанът с лекота избегна крака му. Макар друидът едва да удържаше хватката си, докато зеленият дракон се бореше с врага си, Варо’тен имаше много по-богат боен опит и се придвижваше нагоре към врага си със завидно умение. Тесните му очи гледаха Малфурион като угоено животно, готово за заколение…

Друидът бръкна в кесията си… и в този миг лявата ръка на Варо’тен полетя нагоре.

— Ау!

Изненадваща червена светлина заслепи Малфурион. Той твърде късно си спомни, че капитанът все пак има някакъв минимален талант в магията. Не толкова, че да представлява реална заплаха в това отношение, но определено достатъчно, за да изненада врага му, докато офицерът се готвеше за атака.

Малфурион вдигна ръка пред очите си и това вероятно му спаси живота. Нещо тежко и метално падна върху него — бронираното тяло на Варо’тен — и друидът почувства горещия дъх на другия нощен елф върху лицето си.

— Светлината на Светлините ще ме възнагради пребогато за това! — промълви с налудничав глас капитанът. — Манорот стана за смях заради теб! Аркемонд стана за смях заради теб! Такова жалко създание, а ги надхитри и двамата! Двамата всемогъщи и велики пълководци на Саргерас! Ха! Не само, че отново ще бъда неин любимец след това, но също така и негов! Аз! Лорд Варо’тен!

— Саргерас иска да унищожи Калимдор, не да го съгради наново! — изпелтечи Малфурион, опитвайки се да влее малко здрав разум у врага си.

— Естествено! Осъзнах го отдавна! Е и? Какво ме интересува това парче кал? Ако мога да служа на своята кралица и да командвам войниците в нейно име, не ме интересува къде ще го правя! Кой знае, може пък Саргерас да направи мен свой върховен командир! Само заради това и заради възхищението на Азшара съм готов да видя целия Калимдор изпепелен!

Лудостта на Варо’тен напълно го беше погълнала. Малфурион внезапно изпита неистова ярост от факта, че някой от собствената му раса е способен да говори с такава лекота за края на всичко и най-вече на прекрасния свят, дарил живот на нощните елфи. Това си противоречеше с всичко, на което го бе учил Ценариус и в което Малфурион вярваше.

— Калимдор е нашата кръв, нашият дъх, самото ни съществуване! — изкрещя друидът с нарастваща ярост. — Ние сме не по-малко част от него от дърветата, реките и дори скалите! Ние сме негови деца! Искаш да убиеш майката, която е родила всички ни!

Челото му започна да гори.

— Ти наистина си жалък! Ние живеем върху малко камъче, едно от безкрайно много такива. Калимдор е нищо! Заедно с Легиона и моята кралица аз ще прекося хиляда свята, всеки от които ще бъде смазан под краката ни! Могъщество, друиде! Това е моята кръв и моят дъх, разбираш ли? — Капитан Варо’тен изви ръката си, държаща: кинжала, далеч от досега на Малфурион. — Но ако смъртта на Калимдор те тревожи толкова много, ще ти направя услугата да те запратя в отвъдното, за да посрещнеш духа му, когато умре!

Но ядът на Малфурион бе достигнал краен предел. Очите му запламтяха като огън и той ги впи в тези на Варо’тен.

— Искаш могъщество? Почувствай могъществото на света, който искаш да предадеш, капитане!

То потече през друида толкова естествено, колкото и кръвта му. Почувства го как идва от източника му… Калимдор. Самият свят нямаше разум, но въпреки това бе жив и сега най-накрая щеше да отвърне на удара.

Мека синя светлина избликна от друида и се удари в гърдите на Варо’тен.

Нападателят на Малфурион полетя с крясък от гърба на дракона. Кинжалът отхвърча от неговата гърчеща се ръка и капитанът безпомощно се понесе над Кладенеца на вечността. Светлината не само обливаше Варо’тен, но преминаваше и през него. Плътта, мускулите, органите и скелетът му бяха видими под блестящата броня. Изкривената в неспиращ писък глава на офицера представляваше просто череп под прозрачната кожа.

Варо’тен се бе отрекъл от всичко в Калимдор… и сега чрез Малфурион Калимдор се отричаше от всичко в него. Все така обгърнала капитана, светлината се насочи към центъра на Кладенеца, а после се спусна рязко към дъното на водовъртежа. И тогава внезапно избледня.

Също като инфернал, падащ върху жертвите от Сурамар, останките на Варо’тен се понесоха към заздравяващия се портал.

Силата, носеща се през Малфурион, изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила. Той почувства огромна загуба, но в същото време и радост, че светът още не е напълно безпомощен. Все така вкопчен в гърба на Изера, проследи полета на Варо’тен към крайната му цел.

— Нека видим дали властелинът на Легиона ще те възнагради и след това, капитане…

Силно сътресение едва не го запрати след Варо’тен. Изера държеше по един прилеп във всяка лапа и макар че драконът току-що бе изтръгнал гръкляна на единия, другото чудовище издра жестоко крилото му.

Малфурион издрапа до по-стабилна позиция, а после извади от друга кесия малко мехлем, който бе забъркал по-рано. Вътре имаше смесени много силни билки, но макар че той вече го беше използвал на бойното поле, далеч не можеше да е сигурен, че ще помогне и при такова огромно създание като Изера.

Но още в мига, в който друидът втри сместа в основата на крилото й, резултатът го удиви. Нищожното количество мехлем се разпростря не само там, където го налагаше, но и по останалата част от крайника. Кървавите бразди в крилото на Изера веднага оздравяха и от зловещите рани не остана и следа.

— Чувствам се ободрена! — изрева Онази, що сънува и разкъса втория прилеп. Изера извърна глава към Малфурион. Въпреки затворените й клепачи, той почувства силата на погледа й. — Ценариус те е обучил добре… — Тя внезапно спря. Очите й се отвориха за миг, а после пак се затвориха. Но може би по-голяма заслуга има естествената ти връзка с онова, което владееш. Да, наистина по-голяма…

Друидът осъзна, че краткият й поглед е бил насочен към челото му. Той се пресегна нагоре… и осъзна, че роговите образувания са достигнали десетина сантиметра.

Никнеха му рога, също като на неговия шан’до.

Преди това ново разкритие да успее да обсеби вниманието му, в цялата местност проехтя страховит рев, който удави дори грохота на бурята.

И от високите облаци се спусна Детуинг.

Черният левиатан отново се засили към непробиваемите магии, разделящи го от творението му. По тялото му бликаха кървави пламъци навсякъде, където плочите все още не бяха заварени. Очите му бяха разширени от неистова ярост. Той се носеше към Демоничната душа със скорост, която накара Малфурион да затаи дъх.

Въздухът около диска запращя, започнаха да проблясват жълти и червени светлини — предупреждение за силата на откраднатия артефакт. Малфурион усети как в магическата преграда се вливат нови сили, които да заздравят затвора на Демоничната душа.

Детуинг се заби в преградите с всичка сила. Небето около него се взриви от необуздана енергия, която трябваше да убие Аспекта на място, но макар че плътта и люспите му пламтяха, той не спираше да се опитва да пробие. Левиатанът изрева предизвикателството си към могъщите сили, издигнати пред него. Устата му се изкриви в налудничава усмивка, която се разширяваше с всеки сантиметър, който черният дракон успяваше да извоюва.

— Пред подобно обсебване не може да има граници… — промълви Изера, дивейки се на другия Аспект.

— Мислиш ли, че ще успее да пробие?

— Истинският въпрос е… искаме ли да успее?

От и без това пострадалото тяло на черния дракон падаха люспи. Пращящите светлини сега се насочиха изцяло към гиганта, изгаряйки го отново и отново. И макар от време на време да потръпваше от силата им, Детуинг не забави напора си.

Един червен дракон прелетя край Малфурион и той видя, че на гърба на гиганта седят и Ронин, и Брокс. Магьосникът извика с глас, подсилен от магия:

— Крас ни предупреди да се подготвим! Той мисли, че Детуинг може и да успее да пробие магията! Трябва да сме готови да посрещнем черния в мига, в който това стане!

— Детуинг… — промърмори Изера. — Виждайки го сега, това име звучи толкова правилно… — После изрева към Ронин: — Ще бъдем готови!

Щеше да се наложи да ударят незабавно и едновременно. Това бе единственият им шанс… и може би съвсем мъничко по-добър от този, който имаха, ако пробваха да вземат диска от самата магия. На нощния елф това не му харесваше, но щеше да се опита отново да призове силата на Калимдор в себе си.

Съзнавайки, че това може да е последната надежда на всичко, което обичаше, той инстинктивно си помисли за Тиранде. Не Илидан, а Тиранде. Искаше да говори с нея за последен път, да е сигурен, че тя ще оживее… дори и той да умре.

„Малфурион?“

Друидът едва не падна от гърба на Изера. В началото помисли, че гласът е само илюзия или някакъв коварен план на тъмните сили, срещу които бяха изправени, но в действителност много бързо осъзна, че това може да бъде единствено Тиранде, която се опитваше да се свърже с него.

Спомни си как именно тя успя да го призове обратно някога, когато сам не можеше да се върне в тялото си. Връзката й с друида бе много по-голяма, отколкото той си представяше, и в мига, в който си го помисли, Малфурион разбра, че и тя го е почувствала.

„Малфурион! — повтори тя с повече надежда. — О, Малфурион! Наистина си ти!“

„Тиранде! Ти си жива! Да не би… Те да не са…“

Жрицата бързо го успокои:

„Майката Луна ме пазеше, благословена да е, а после ми помогнаха Аристократи, които се опитваха да се върнат при народа ни! Знам, че си сторил всичко, което си могъл! Но ме изслушай! Брат ти…“

„Брат ми…“

В мига, в който тя спомена Илидан, друидът почувства специфичното му присъствие, някога толкова подобно на неговото собствено, близо до Тиранде. Всъщност толкова близо, че сигурно я докосваше.

„Братко…“ — започна Илидан.

„Ти!“

Нещо се раздвижи в Малфурион, нещо, което той осъзна, че трябва да удържи веднага. Но въпреки усилията си, друидът не постигна пълен успех.

„Малфурион! — извика отчаяно Тиранде в ума му. — Спри! Ще го убиеш!“

Не знаеше какво точно причинява на Илидан, но се концентрира, опитвайки се да изтегли силата, която е отприщил. За свое облекчение, почувства, че брат му се възстановява бързо.

„Никога… никога не съм предполагал, че криеш това в себе си… братко…“ — Макар и в тона на Илидан да се съдържаше обичайното му презрение, в ума му Малфурион прочете стъписване, че роднината, когото досега бе смятал за слаб, в действителност изобщо не е такъв.

„Имаш да отговаряш за много неща, Илидан!“

„Ако всички сме живи след този ден, съм готов да посрещна всяко обвинение…“

В думите му имаше смисъл. Нямаше полза от това да осъжда Илидан, ако никой от тях не оживееше. Освен това друидът осъзна, че хаби ценна сила върху брат си.

Той отхвърли мислите за Илидан и отново се насочи към Тиранде.

„Добре ли си? Нали нищо не ти е сторил?“

„Нищо, Малфурион. Кълна се в Елун… Но сега се крием в едни руини близо до Кладенеца на вечността и не смеем да направим магия! Демонът Манорот и бойците му са плъзнали навсякъде! Мисля, че знаят къде сме, въпреки моите молитви и усилията на Илидан…“

Той искаше да отиде при нея, но отново не можеше да го стори. Малфурион прокле късмета си.

„Ако успеем да…“

Но преди да може да каже нещо повече, Детуинг нададе ужасяващ вой. Дивите емоции, с които бе изпълнен викът на дракона, разкъсаха връзката между друида и Тиранде и Илидан, изтривайки от ума на Малфурион всички други грижи.

Осъзна, че гледа дракон, измъчван отвъд възможностите на нощния елф да възприеме това, което вижда. При все това полуделият Аспект копнееше толкова силно да си върне творението, че цялата болка на света нямаше да го спре. Някои от плочите почти се бяха втечнили, а на много непокрити места люспите напълно липсваха. Вместо тях се виждаше незащитената плът на дракона, изгорена или изтръгната. Крилата на левиатана бяха разкъсани на няколко места и Малфурион бе удивен, че Земният пазител все още успява да лети. Ноктите на Детуинг бяха видимо изтъпени и изпочупени, сякаш с часове се е опитал да издере нещо непробиваемо.

После друидът изведнъж осъзна колко близо се носи черният до целта си.

— В името на създателите! — изрева Изера. — Той няма да позволи на нищо да го спре!

Малфурион кимна мълчаливо, а после осмисли истината, скрита в думите й. Детуинг сякаш всеки миг щеше да извърши невъзможното… а после онези, които се надяваха да откраднат диска, трябваше да сторят същото…

 

 

„Махни се… махни се…“ — настояваха гласовете, които доскоро насърчаваха дракона във всичко, което вършеше. Сега и те, като всички други, се бяха оказали предатели. В действителност Нелтарион не можеше да вярва на никого, освен на себе си.

— Аз ще си я върна! Душата е моя! Никой друг няма да я има!

Той почувства гнева им, когато осъзнаха, че няма да им се подчини. Те атакуваха ума му яростно, без да спират да вливат сила в демоничните магии, които изпепеляваха тялото му. Черният никога не бе страдал така, но всичко това нямаше значение. Макар и да лазеше едва-едва, той все пак се придвижваше напред. Дискът вече бе почти в лапите му.

„Махни се… — не спираха да повтарят гласовете. — Махни се…“

Но през булото на яростта им, Нелтарион почувства и все по-нарастващо напрежение, дори страх. Гласовете също виждаха, че той почти е достигнал творението си. Може би разбираха, че когато то отново станеше негово притежание, той ще накаже и тях заедно с другите.

После в играта се намеси нов фактор. Повелителят на демоните се протегна от своето кралство, увеличавайки ужасяващите сили, които бранеха артефакта. Нелтарион отново изрева, защото мъките, които чувстваше до момента, се оказаха само частица от онова, което го атакуваше сега.

Но това само го настърви още по-силно. Устата му се разтегли назад в драконовата версия на ужасяваща усмивка и левиатанът се изсмя силно на онези, които си мислеха, че могат да му отнемат нещо, което му принадлежи по право. Изсмя се и проби последните няколко стъпки до диска.

— Моя е! — изрева триумфално. — Моя!

Лапата му се обви около Демоничната душа.

 

 

— Трябва да го сторим сега! — извика Крас на Алекстраза. — Сега, ако искаме да…

Светът се взриви.

Или поне така му се стори на драконовия магьосник. Върху Крас се изля зашеметяващ вихър от цветове. Сякаш някъде отдалеч Алекстраза изрева от изненада и болка. Зашеметяващата сила удари и двамата. Крас се опита да се задържи върху своята кралица, но смъртната му форма не можеше да понесе подобно усилие.

Той отхвърча.

Покрай него профучаваха различни неща. Пищящ сенчест прилеп, изпепелен от смъртоносните енергии. Нещо по-дребно, което можеше да е ездачът на животното или дори някой от спътниците на Крас. Няколко строшени драконови люспи, чийто цвят бе изтрит от пламъците.

Магьосникът се превъртя неколкократно, неспособен да забави падането си дори с магия.

„Изгубихме! — успя да си помисли. — И сега идва краят на всичко!“

Ала в този миг една гигантска лапа го грабна и той чу дрезгавия глас на Алекстраза:

— Той успя! Успя!

Магьосникът видя през сълзи мястото, където се намираха Детуинг и Демоничната душа.

Черният дракон нададе рев с пълни дробове и откъсна диска от магията. Тялото на Детуинг бе обвито в пламъци и Крас се удиви, че дори толкова могъщо създание като Аспекта е оцеляло след толкова огромни поражения. Левиатанът вдигна творението си високо и се изсмя триумфално, въпреки очевидната агония, която изпитваше.

И тогава от дълбините на Кладенеца избликна черна сила, която удари дракона право в гърдите.

Детуинг отхвърча назад с такава сила, че се понесе далеч отвъд пределите на обширния Кладенец. И дори отвъд брега. Той се изгуби от поглед…

Но Демоничната душа, изхлузила се от хватката му, полетя право към центъра на водовъртежа.

— Трябва да я вземем преди Саргерас или старите богове отново да я включат към магическата матрица на портала! Мисля, че въпреки заклинанията на Детуинг ще мога да я задържа достатъчно дълго, за да постигнем нужното! Но първо трябва да я достигнем!

— Ще сторя всичко по силите си… — изстена Алекстраза.

Чак тогава Крас видя колко силно е пострадала неговата кралица от силите, отприщени от побърканите действия на Детуинг. Аспектът на живота едва се държеше във въздуха.

Но един друг огромен дракон профуча край тях — добре познат зелен левиатан, на чийто гръб седеше напълно уникален нощен елф.

— Малфурион… — промълви Крас, докато гледаше друида, който сега имаше чифт рога, подобни на онези, красящи учителя му. — Да, редно е именно той да се опита…

Това обаче не означаваше другите да не положат усилие. Алекстраза не се забави, въпреки раните си, а отдясно на Крас върху един от червените консорти се носеха Ронин и Брокс. Бронзовата женска също ги последва, но без ездач не можеше да стори нищо, освен да наблюдава останалите.

Драконът на Малфурион наближи диска, а Демоничната душа оставяше след себе си бляскава златна следа като падаща звезда. Крас видя как друидът протегна ръка… а после безпогрешно сграбчи гнусния артефакт. Нощният елф го притисна здраво към гърдите си…

И от портала проехтя чудовищен рев, който разтърси драконовия магьосник до дъното на душата му. Той погледна надолу и съзря ужасяващата зелена буря, която вилнееше в центъра.

Саргерас се опитваше да премине през почти завършения портал.

 

 

Като всеки истински войн Брокс знаеше добре предела на възможностите си. Сега беше време за магьосници и заклинатели. Тук горе вече нямаше врагове с остриета и брадви.

Малфурион се загледа в ужасното нещо в ръцете си, а очите му се разшириха, без да мигат. Брокс разбираше какви изкусителни сили се криеха в Диска и бързо изкрещя иззад гърба на Ронин:

— Друиде! Не бива да му вярваш! То е зло!

Нощният елф вдигна поглед, а после решително кимна. Брокс въздъхна с облекчение… но въздишката му бързо прерасна в задавяне, когато и той, както всички наоколо, чу демоничния вой, извиращ от Кладенеца. Воят на един яростен бог.

Воят на Саргерас, повелителя на Пламтящия легион.

— Демоничният господар иска да влезе в Калимдор! — изрева червеният мъжкар. — Порталът е почти готов! Може би е способен да успее… а ако го стори, всички ние сме изгубени!

Брокс се взря в зелената буря долу. Тя се свиваше, превръщайки се в по-малка, почти съвършено осмоъгълна дупка.

— Какво става? Порталът се затваря, а не се отваря!

— Саргерас може би се опитва да подсили шансовете си, като ограничи магията в по-малко пространство! Веднъж преминал, няма да му представлява никакъв проблем отново да го разшири. Сега има много по-голяма вероятност да успее!

Оркът ужасено извърна поглед от чудовищната буря… и видя, че ситуацията става още по-ужасна. Откъм Зин-Азшари се носеха стотици, може би дори хиляди крилати форми.

— Вижте! Там!

Демонът Манорот бе пуснал капитан Варо’тен и войниците му да атакуват групата, когато ситуацията налагаше единствено тактика на забавяне. Сега обаче, след стореното от черния дракон, планът явно се променяше. Манорот със сигурност бе осъзнал, че за Легиона в момента има реална опасност. За това бе призовал цялата гибелна стража и всеки друг крилат демон в Калимдор, за да се разправи със защитниците на този свят.

Брокс го сърбяха ръцете да забие брадвата си в този рояк, но знаеше, че усилията му ще са смешни, сравнени с онези на Ронин и Крас. Да, той наистина можеше да язди с червения мъжкар, докато червенокосият магьосник се бореше с демоните, но с какво щеше да допринесе това?

Алекстраза и Крас, намиращи се по-назад от тях, вече се бяха обърнали, за да се изправят срещу ордата въздушни демони. Червеният мъжкар започна да се отдалечава от центъра на Кладенеца. Така че затварянето на портала и овладяването на Демоничната душа падаше върху плещите на Малфурион… ако по някакъв начин му бъдеше дадено нужното време. Дори Брокс можеше да почувства злокобните сили, надигащи се в портала. Саргерас почти бе успял.

Имаше само едно нещо, което да стори. Една част от него обяви това за лудост, но друга, по-силна, настоя, че това трябва да бъде направено.

— Сбогом, магьоснико! — изрева той. — За мен е чест, че се бих рамо до рамо с теб и останалите!

Ронин се извърна към него.

— Какво си намислил да…

Брокс скочи.

Червеният дракон се опита да сграбчи зеленокожия войн, но заради удивлението си гигантът реагира твърде бавно. Оркът прелетя край ноктите му и се спусна с все по-голяма скорост към Кладенеца на вечността… и пламтящата буря, която сега достигаше връхната си точка.

Виейки от нетърпение, Брокс почувства как вятърът бие лицето му, докато падаше. Хватката му върху магическата брадва бе толкова здрава, че кокалчетата му побеляха. Той се ухили точно както в онзи ден, когато заедно с другарите му бяха готови да защитят прохода с цената на живота си.

Докато Брокс приближаваше портала, перспективата му се извъртя. Вече виждаше движението вътре. Безброй демони, готови да последват своя властелин в смъртното измерение. Демони, продължаващи до безкрая. Оркът не видя и следа от самия Саргерас, но знаеше, че страховитият господар на изчадията се намира съвсем, съвсем близо.

И тогава… оркът премина през портала.