Ричард А. Кнаак
Разцеплението (8)

Седем

Аркемонд наблюдаваше спокойно как войните му отстъпват, притиснати от всички посоки. Виждаше как умираха с дузини под остриетата на защитниците или разкъсани на парчета от котките на нощните елфи. Забеляза, че мнозина измряха под ударите на другите създания, които се бяха съюзили с армията.

Аркемонд виждаше всичко това… и се усмихваше. Бяха останали без магьосника, без друида и без дракона… дори зеленокожият войн, на чиято първична ярост демонът почти се възхищаваше, го нямаше.

— Време е… — изсъска той.

 

 

Джарод продължаваше с опитите си да събуди Ронин, но магьосникът не реагираше. Единственият отговор на човека до момента бе това, че отвори очи, но погледът му бе незрящ, зад него нямаше никаква мисъл.

Войникът обаче не спираше да се опитва.

— Господарю Ронин! Трябва да се събудиш! Нещо не е наред, знам го! — Капитанът поля лицето на заклинателя с вода. Тя се отече без никакъв ефект. — Повелителят на демоните е намислил нещо!

И тогава някакъв странен звук привлече вниманието му. Той му напомни за времето, когато бе наблюдавал ята от птици, приземяващи се по клоните на дървета. Махането на толкова много крила още ехтеше в ушите му.

Джарод погледна нагоре.

Небето бе пълно с гибелни стражи.

— Майко Луна…

Всеки от летящите демони носеше в ръце тежък котел, от който се издигаше дим. Котлите бяха много по-големи и тежки от всичко, което би могъл да вдигне нощен елф, дори гибелната стража явно трудно ги удържаше, но въпреки това успяваха да летят с тях.

Докато Джарод Шадоусонг ги наблюдаваше, чудовищата летяха колкото могат по-бързо към редиците на защитниците… а после отвъд тях. Съмняваше се някой отдолу да ги е забелязал, защото битката бе свирепа. Дори и лорд Старей вероятно виждаше само умиращите демони пред себе си.

Благородникът трябваше да бъде предупреден. Само това имаше смисъл в ума на Джарод. Нямаше на кого друг да каже. След като и Крас го нямаше.

Капитанът сграбчи тялото на Ронин и го завлече до един голям камък. Разположи магьосника от страната, противоположна на бойното поле. Надяваше се никой да не види облеченото в роба тяло.

— Моля… моля те, прости ми — промълви войникът към неподвижния магьосник.

После Джарод скочи на пантерата си и се насочи към мястото, където за последно бе видял знамето на благородника. Но точно когато потегли, най-предните гибелни стражи внезапно се понесоха над нощните елфи. Капитанът видя как първият обърна котела си.

Червена кипяща течност се изля върху нищо неподозиращите войници.

Писъците им бяха ужасяващи. Повечето от онези, върху които се изля смъртоносният дъжд, паднаха в гърчове. Двайсетина войници бяха изгорени и осакатени, повечето от тях смъртно… само от един котел.

После и другите крилати демони започнаха да обръщат товарите си.

— Не… — ужасено промълви Джарод. — Не!

Върху защитниците се изля потоп от смърт.

Редица след редица, войниците се разпръснаха в пълен хаос, всеки опитвайки се поотделно да се спаси от ужаса. Те се изправяха решително срещу острие и нокът — оръжия, които можеха да бъдат надвити, но срещу течния огън, изсипващ се върху главите им, не можеха да сторят нищичко.

Докато писъците ехтяха в ушите му, Джарод пришпорваше пантерата си да се движи възможно най-бързо. Забеляза знамето на Старей, а след няколко напрегнати мига — и самия благородник.

Гледката не го окуражи. Слабият нощен елф седеше върху саблезъба си, а изражението му беше гробовно. Десдел Старей изглеждаше така, сякаш е умрял с отворени очи на седлото. Съзерцаваше разрухата на плановете си, очевидно без намерението да направи нещо, за да предотврати пълната катастрофа. Неговите подчинени и стражи зяпаха командира си безпомощно. Джарод не видя надежда в очите им.

Капитанът успя да си проправи път до Старей, след което разбута вцепенените стражи и благородници и протегна ръце към командира.

— Господарю! Господарю! Направете нещо! Трябва да свалим онези демони!

— Твърде късно е, твърде късно! — избръщолеви Старей, без да поглежда към него. — Всички сме обречени! Това е краят!

— Господарю…

Някакъв вътрешен инстинкт накара Джарод да погледне нагоре.

Два демона се носеха точно над тях, а котлите им още бяха пълни.

Капитанът сграбчи благородника за ръката и изкрещя:

— Лорд Старей! Дръпнете се! Бързо!

Другият нощен елф се намръщи и дръпна рязко ръка с отвращение.

— Не ме пипай! Забравяш се, капитане!

Джарод го зяпна невярващо.

— Господарю…

— Махни се от мен, преди да те окова във вериги!

Знаейки, че не може да убеди благородника в нищо, Джарод отстъпи рязко и накара пантерата си да се отдръпне.

Само това го спаси.

Пороят, който се изля върху Старей и останалите, прогори плът и метал с еднаква лекота. В предсмъртните си гърчове пантерата на благородника захвърли димящото му тяло. Той падна в чудовищна купчина, а арогантното му лице се бе превърнало в почти неразпознаваем разкривен кошмар. Съветниците и стражите му нямаха по-голям късмет. Онези, които не бяха умрели на място, лежаха и трепереха неудържимо, телата им — осакатени до неузнаваемост, а писъците им смразяваха душата му.

И Джарод не можеше да стори нищо, за да им помогне.

Гибелната стража прелетя над защитниците почти без да претърпи загуби. Спорадични залпове от някой случаен стрелец успяха да свалят няколко, а неколцина други умряха под ударите на лунната стража, но концентрирани усилия липсваха. Джарод бе изумен от тази липса на организация, но после си спомни, че Старей бе заменил всички офицери на предшественика си със собствените си блюдолизци.

Още по-стряскащо бе това, че някои части от армията все още не бяха влезли в боя. Те стояха встрани в очакване на заповеди, които така и нямаше да бъдат дадени. Капитанът осъзна, че те нямат представа, че пълководецът им е умрял и вероятно си мислеха, че благородникът ще ги извика всеки миг.

Той бързо пришпори пантерата си към един такъв отряд. Офицерът на чело на единицата козирува.

— Колко лъка имате? — запита го Джарод.

— Шейсет, капитане!

Това изобщо нямаше да стигне, но все пак бе някакво начало.

— Искам всички стрелци в готовност! Веднага ги насочете към гибелната стража! Останалите да оформят защитен обръч около тях!

Другият нощен елф даде заповедта. Джарод се огледа отчаяно наоколо в търсене на нещо друго, което да използва. Вместо това видя ездач, препускащ към него. Новодошлият го поздрави по начин, който ясно показваше, че капитанът е първото подобие на офицер, което елфът вижда от много време насам.

— Клинът е изтъпен и линията едвам се държи! — Войникът посочи зад гърба си към място, близо до центъра на формацията. — Лорд Дел’теон е мъртъв, а ние имаме само един подофицер! Той ме изпрати да намеря някой, който да ни подсили!

Докато пратеникът приключи с разясненията си, отрядът, който Джарод бе поел, вече се организираше според заповедите му. Още докато капитанът се чудеше какво да предприеме с новата беда, дузина гибелни стражи паднаха от небето. За пръв път почувства лек полъх на надежда.

Той най-сетне се обърна към новодошлия и предложи:

— Отиди при таурените! Кажи им, че капитан Шадоусонг моли народа на Хулн за група войни, които да ти помогнат да заздравиш клина! — Джарод си спомни и още нещо. — Помоли ги и за най-добрите им стрелци…

Щом капитанът даде нарежданията си, напрежението по лицето на другия нощен елф намаля малко и той обърна пантерата си, за да изпълни заповедта. Джарод едва успя да организира мислите си и се появиха още двама пратеници. Можеше само да предположи, че някой го е видял как организира съпротивата, и наивно е предположил, че той действа от името на мъртвия Старей.

Но макар и да знаеше, че не бива да го прави, Джарод не можеше просто да ги отпрати. Изслуша нуждите им и се пребори да намери някакво разрешение, макар и временно.

За негова изненада съвсем скоро пристигна и един лунен страж. Макар заклинателят очевидно да заемаше висока позиция в йерархията на ордена, той изглеждаше облекчен, че се среща с капитан Шадоусонг.

— Стрелците забавят пораженията, които крилатите изчадия нанасят! Успяхме да се реорганизираме, макар и трима от нашите да са мъртви, а други двама — осакатени! Опитваме да се справим с онези горе, както и с далечните уорлоци, но за тази цел ни трябва защита!

Джарод се опита да не преглъща прекалено явно. Стараейки се да не показва несигурността си пред магьосника, той се престори, че се взира в левия фланг. Там видя няколко реда войници, които се блъскаха неорганизирано в опит да достигнат демоните. Масата тела пред тях им пречеше да бъдат от каквато и да било полза и в действителност усилията им успяваха най-вече да избутат по-предните им другари върху остриетата на врага.

Той издърпа един войник от отряда зад гърба си.

— Ти! Искам да яздиш с този страж и да вземете един отряд от онзи фронт! Кажи на останалите да стоят на стъпка-две разстояние и да се включат в битката чак когато има нужда от тях!

Настояванията и молбите валяха една след друга. Джарод не успяваше да си поеме дъх. В един момент дори земните и други съюзници на нощните елфи започнаха да искат съвет и помощ от него. Капитанът така и не намери някой с по-висок ранг, така че отговаряше на въпросите им и се молеше да не е пратил невинни животи на сигурна смърт.

Шадоусонг очакваше да види как всеки миг ордата ще помете народа му, но по някакъв начин нощните елфи удържаха настъплението на демоните. Обединените усилия на лунната стража и стрелците най-накрая се оказаха твърде унищожителни за крилатите демони и те отстъпиха — мнозина от тях с все още пълни котли. Загубите на армията бяха големи, но когато хаосът понамаля, Джарод си помисли с надежда, че все пак част от неговите заповеди са помогнали да не бъдат още по-високи.

Когато капитанът най-накрая успя да се върне при Ронин, зад гърба му се влачеше половин дузина подчинени. Той не ги бе викал, но няколко офицера от армията бяха настояли да стоят с него за в случай, че поиска да им даде някоя заповед. Някогашният командир на стражата намираше присъствието им за смущаващо, защото се държаха с него така, сякаш бе на едно ниво с Рейвънкрест или Старей. Но Джарод Шадоусонг не беше благородник, а още по-малко командир. Ако армията някак бе съумяла да оцелее от катастрофата, заслуга за това имаха най-вече самите войници.

За негово огромно облекчение магьосникът бе все още жив и недокоснат. За нещастие обаче все още нито виждаше, нито чуваше каквото и да е, макар и да изглеждаше буден.

Джарод отново се опита да му даде вода, но пак не постигна нищо. Изпаднал в пълна безпомощност, той се обърна към един от войниците и каза рязко:

— Намери ми някой от най-висшестоящите лунни стражи! Бързо!

Но онези, които се отзоваха на повикването му, не бяха от ордена на магьосниците, а две жени, облечени в брони на Сестринството на Елун. И което бе още по-лошо — едната от тях бе Майев.

— Когато ми казаха, че един от командващите офицери има нужда от заклинател, дори и не си помислих, че може да говорят за теб, малки братко!

Капитан Шадоусонг нямаше време за надменния тон на сестра си.

— Спести ми сарказма си, Майев! Магьосникът е под властта на някаква магия, която, мисля, дойде от един от повелителите на демоните! Може ли Елун да ни помогне да го спасим?

Тя го изгледа изненадано за миг, а после коленичи пред Ронин.

— Никога не съм си имала работа с някой от неговата раса, но предполагам, че е достатъчно подобен на нас, за да ми даде Майката Луна шанс да го спася. Джиа, съдействай ми. Ще видим какво можем да сторим.

Втората жрица пристъпи от другата страна на Ронин. Двете вдигнаха ръце на нивото на гърдите си с изпънати напред длани, а после притиснаха върховете на пръстите си едни в други. В мига, в който жриците се докоснаха, около ръцете им се появи сребристо сияние. То бързо се разпростря върху телата им.

Майев и спътницата й започнаха да пеят някакво заклинание. Думите им нямаха никакъв смисъл за Джарод, но той знаеше, че Сестринството на Елун има свой собствен специален език, който използваха, за да общуват с лунната богиня.

Сиянието, обкръжило жените, се понесе към магьосника. Тялото му потрепери леко, а после отново се отпусна.

Към групата се присъедини нов ездач.

— Къде е командирът?

Неколцина от предишните пратеници бяха наричали Джарод по този начин, въпреки постоянните му увещания да не правят така. Вбесен от прекъсването, дошло в толкова деликатен момент, той се извърна рязко и изсъска:

— Ще си държиш устата затворена, докато не ти кажа, че можеш да я отвориш…

Очите на ездача се разшириха. Чак в този миг капитанът видя златните и смарагдови ивици, красящи раменете на войника, както и герба на гърдите му.

Джарод бе обидил благородник.

Но вместо да се засегне, ездачът сведе глава извинително и замълча. В опит да скрие колко е шокиран от този факт, капитанът бързо се обърна към сестра си.

Майев се потеше. Втората жрица трепереше. Тялото на Ронин трепереше и бездруго бледата му кожа изглеждаше бяла като луната.

Магьосникът рязко се надигна до седнало положение. Устата му се отвори в безмълвен писък… и после, за пръв път след магическата атака, Ронин премигна.

Човекът изстена тихо. Щеше да падне върху камъка и вероятно да си разбие главата, но капитанът беше по-бърз и го прихвана в движение.

Заклинателят въздъхна тежко и затвори очи. Дишането му стана по-равномерно.

— Той…

— Свободен е от хватката на демона, братко — отвърна Майев с треперещ глас. — Ще почива толкова дълго, колкото му трябва. — Тя се надигна. — Трудна битка, но Елун бе щедра в помощта си, да се слави името й.

— Благодаря ти.

Сестра му отново го изгледа с любопитство.

— Нямам нужда точно от твоите благодарности. Ела, Джиа. Мнозина се нуждаят от лечение.

Джарод я изпрати с поглед, а после обърна вниманието си към благородника.

— Простете ми, господарю, но…

Ездачът махна с ръка.

— Моите неприятности ще почакат. Не видях, че се опитвате да помогнете на магьосника-чужденец. Аз съм лорд Блекфорест^[1]. Би трябвало да ви познавам, нали?

— Казвам се Джарод Шадоусонг, господарю.

— Е, командир Шадоусонг, аз поне съм благодарен, че не сте умрял заедно с лорд Старей и останалите. Чух доклади, според които дори и в последния миг сте се опитвал да го спасите.

— Господарю…

Блекфорест игнорира прекъсването.

— Опитвам се да събера някои от останалите. Стратегията на Старей бе очевидно некадърна, нека Майката Луна ми прости леката критика към мъртвите. Надяваме се да измислим нещо по-добро… ако искаме да оцелеем. Вие разбира се ще искате да присъствате. Да направлявате събитията, предполагам.

Този път Джарод не можа да отговори. Той кимна, повече по рефлекс, отколкото съзнателно. Благородникът очевидно прие това за решително съгласие и благодарно сведе глава в отговор.

— Тогава, с ваше позволение, ще организирам всичко в моята палатка и ще започна да събирам другите.

Блекфорест кимна още веднъж, а после обърна пантерата си и се оттегли.

— Изглежда… изглежда си… се издигнал в обществото — изстена немощен глас.

Джарод се извърна и видя, че Ронин е в съзнание. Магьосникът все още беше извънредно блед, но не колкото преди. Капитанът бързо се наведе към него и му подаде мях с вода. Човекът отпи нетърпеливо.

— Боях се, че магията може да е увредила ума ти. Добре ли си, господарю Ронин?

— Чувствам се така, сякаш отряд инфернали се опитват да си пробият път навън от черепа ми… което е силно подобрение в сравнение с преди. — Човекът се надигна до седнало положение. — Доколкото разбирам, след като ме повалиха е имало неприятности?

Капитанът му разказа, опитвайки се да бъде колкото се може по-кратък, а също и да омаловажи ролята си в последвалите събития. Въпреки това обаче магьосникът го изгледа с явно възхищение.

— Изглежда Крас се оказа прав за теб. Този път ти стори повече от това да спасиш битката. Напълно възможно е да си спасил света, поне за момента.

Нощният елф яростно поклати глава, а бузите му потъмняха.

— Аз не съм водач, господарю Ронин’! Единственото, което правех, бе да се опитам да оцелея!

— Е, тогава е много мило от твоя страна, че в процеса си помогнал и на останалите от нас да оцелеем. Значи Старей е мъртъв. Жалко за него, но не толкова жалко за армията. Радвам се, че някои от благородниците все пак имат капчица разум. Може би все още има надежда.

— Не е възможно да мислиш, че ще се срещам с тях, нали? — Джарод внезапно видя ясно в ума си как Блекфорест и останалите го наобикалят с жаден поглед. — Аз съм само офицер от стражата на Сурамар!

— Вече не… — Магьосникът се опита да се надигне, но накрая прие помощта на войника. Когато успя да се изправи, Ронин отново срещна погледа на Джарод. Очите на човека впримчиха тези на нощния елф. — Вече не.

 

 

Кориалстраз все още не се бе научил на търпението, присъщо за по-възрастната му половина Крас, затова не след дълго започна да се върти нервно. Червеният дракон добре знаеше, че ще мине известно време, докато групата се върне — ако изобщо се върнеха — и макар да се опитваше да чака търпеливо, не успяваше. Твърде много неща смущаваха мислите му. Алекстраза, Пламтящият легион, усложненията, продиктувани от присъствието на Крас, и какво ли още не. Също така си спомняше прекалено ясно агонията в ноктите на Нелтарион. Сега другата му половина бързо се приближаваше към леговището на това чудовище и той се тревожеше, че Крас може да стане жертва на Демоничната душа.

Напълно безпомощен да стори каквото и да е, червеният гигант започна да драска с нокът по планинския връх. Огромни скални късове, които в очите на дракона бяха просто камъчета, се свлякоха в долината долу. Това обаче му послужи за разсейване само за около час. По-напрегнат от всякога, Кориалстраз започна да оглежда тъмното небе, чудейки се дали не е безопасно да полети поне за няколко минути.

Сред планините отекна силен рев.

Отхвърляйки нетърпението си на мига, драконът застана нащрек, спусна се от мястото, където бе кацнал, и се снижи до едната страна на върха. После погледна нагоре, търсейки източника на звука.

Над него се понесе тъмна форма. Малък черен дракон. Скоростта, с която се движеше, показваше, че е страж.

Кориалстраз изсъска тихо. Ако другият просто летеше нанякъде, нямаше да има повод за притеснение. Но щом черният оглеждаше тази конкретна местност, това означаваше опасност за плана.

Червеният обаче не можеше да реши дали трябва да остане скрит, или да се изправи срещу пазача. Ако стражът не беше забелязал другите, атаката можеше да се окаже фатална грешка. Черният дракон щеше да избяга и да предупреди господаря си. Ако обаче Кориалстраз го оставеше да се рее свободно, левиатанът можеше пак да открие Крас и останалите на връщане.

Консортът на Алекстраза стискаше здраво скалата, докато се опитваше бързо да стигне до правилното решение. Ако черният се отдалечеше твърде много, можеше и да не успее да го настигне…

Планината под него поддаде.

Хванат неподготвен, Кориалстраз падна от върха, преди цялата скала да се срути. Драконът инстинктивно разпери криле и се задържа във въздуха. Удариха го само няколко парчета от срутването, което неволно бе предизвикал. Той разтърси глава, опитвайки да прочисти мислите си.

Ревът, донесен от вятъра, беше единственото предупреждение, преди черният да го удари в гръб.

Макар и да бе малко по-малък, нападателят на Кориалстраз атакува с истинска ярост. Червеният полетя към назъбената земя с бясна скорост. Лявото му крило се отърка болезнено в скалите.

Кориалстраз успя да протегне едната си предна лапа към друг връх и ноктите му потънаха надълбоко в камъка. Инерцията му предизвика ново срутване, но падането му се забави достатъчно, за да успее да осмисли ситуацията. Червеният дракон се обърна на една страна, изненадвайки черния достатъчно, за да се отскубне от хватката му.

Щом отърси другия дракон от себе си, Кориалстраз възстанови равновесието си. Опита се отново да се изправи, но противникът му все още бе впил един чифт нокти в гърба му. Допълнителната тежест направи усилието ужасно голямо, но червеният не се предаваше.

Махайки колкото се може по-силно с криле, той се изви насред полет. Използвайки опашката си, отхвърли врага си към най-близкия връх.

Черният се блъсна силно, предизвиквайки порой от камъни. Ноктите му най-сетне се отскубнаха, но не и преди да откъснат няколко люспи. Кориалстраз изрева. Усети как по крака му потича кръв.

За момент и двата гиганта забравиха за битката, докато се опитваха да се съвземат от нараняванията си. После врагът на Кориалстраз се хвърли към врата му. По-едрият дракон вдигна крило навреме и отблъсна черния.

Ударът отне и последните остатъци от воля за битка, останали у слугата на Нелтарион. С един последен предизвикателен рев черният левиатан се отдръпна надалеч от Кориалстраз.

— Не!

Сега, когато битката вече беше факт, той не смееш да остави другия дракон да избяга. Стражът щеше да предупреди господаря си, който от своя страна веднага щеше да заподозре, че не само един червен дракон се спотайва наоколо.

Черният бе по-малък и съответно невероятно бърз, но пък Кориалстраз бе по-умен и хитър. Когато съперникът му се скри зад един връх, червеният дракон пое по различен маршрут. Бе прекарал достатъчно време в съзерцание на пейзажа, докато чакаше, за да знае къде водят различните проходи между планините.

Той се понесе сред върховете. Право пред него лявата страна на едно разклонение му предлагаше изкушаващ пряк път, но Кориалстраз знаеше, че именно дясната ще го отведе към плячката му.

В далечината чуваше силните махове не крила. Червеният дракон се притесни. Вече трябваше да се е срещнал с другия, но звукът показваше, че вместо това черният е увеличил разстоянието помежду им.

Напрягайки се до предела на силите си, Кориалстраз приближи мястото, което търсеше. Само още малко. В момента не чуваше другия, но беше сигурен, че най-накрая е изпреварил врага си.

Премина обратно в другата долина…

Двата дракона едва избегнаха прекия сблъсък. Разнесоха се ревове, по-скоро от изненада, отколкото от ярост. Кориалстраз се извъртя два пъти, а черният дракон се удари странично в близкия връх.

Но сега инерцията бе на страната на по-малкия от двамата. Черният размаха криле и отново увеличи разстоянието помежду им.

Разтърсвайки глава и проклинайки късмета си, Кориалстраз се понесе след него. Той щеше да хване другия дракон, независимо какво щеше да му коства. Твърде много бе изгубил вече в тази битка…

И затвърдил решителността си, червеният изрева повторно и продължи преследването.

 

 

Но докато преследваше очевидния си враг, Кориалстраз беше пропуснал нещо по-дребно под себе си. Докато двата огромни звяра се стапяха в далечината, няколко наблюдатели проследиха полета им с очи… поне тези, които имаха очи.

— Вълнуващо въздушно сражение, не мислите ли, капитан Варо’тен?

Белязаният нощен елф изсумтя.

— Доста приличен бой, макар и твърде кратък.

— И недостатъчно кървав като за теб, обзалагам се.

— За мен никой бой не е достатъчно кървав — отвърна слугата на Азшара. — Но стига сме плямпали, господарю Илидан. Това достатъчно доказателство ли е, че най-сетне сме се приближили?

Илидан спокойно намести шала около унищожените си очи. За него битката между тези титани беше много по-интересна, защото двете могъщи създания имаха магически произход и за неговия взор небето бе изпълнено с невъобразими енергии и ярки цветове. Братът на Малфурион започваше искрено да се възхищава от новите си сетива, тъй като те му разкриваха свят, за чието съществуване до скоро дори не беше подозирал.

— Бих казал, че това е доста очевидно, капитане, но не намираш ли за интересно, че тук има не само черен, но и червен дракон? Защо, мислиш, е тук вторият?

— Ти сам го каза. На това място живеят зверовете.

Магьосникът поклати глава.

— Казах само, че тук ще намерим леговището на големия черен дракон. Червеният е дошъл с конкретна цел.

Белязаното лице на Варо’тен погрозня още повече, когато елфът осъзна какво има предвид спътникът му.

— Другите дракони искат диска! Само така има смисъл!

— Да… — Илидан пришпори пантерата си и офицерът го последва. Зад тях се движеха демоничните войни. — Но те не биха действали толкова директно. Сам видя какво им се случи миналия път. — Той помисли още малко. — Мисля, че разпознах белезите на червения.

— Нима? На мен всичките тези зверове са ми напълно еднакви!

— Ах, думи на Аристократ. — Илидан потърка брадичка и промърмори: — Не, мисля, че това е онзи, когото съм срещал… и ако съм прав, значи напред ни очаква позната компания.