Александер Кравчук
Нерон (41)

Ювеналия и Нерония

През есента на 59 година Нерон за първи път си обръсна брадата. По това време младите римляни обръсваха брадите си обикновено около 20-та си годишнина. Тази важна процедура бе наречена depositio barbae, или отдаване на брадата, и се чествуваше като семеен празник с весели забави сред роднини и приятели.

Нерон бе навършил вече 21 години. И понеже беше владетел, неговото depositio barbae стана празник за целия Рим и особено за висшите кръгове. Всеки, който се смяташе — и искаше да бъде смятан — за приятел на императорския дом, вземаше участие в този празник. Всеки се чувствуваше отличен, ако можеше с нещо да придаде тържественост на забавата. Никой не трябваше да се страхува, че ще унижи своя авторитет и достойнство, тъй като това беше едно приятелско забавление от частен характер.

Самата церемония по обръсването се състоя в голямата зала, наричана Saepta Julia, където някога се провеждаше гласуването и изборът на чиновниците. Преди бръснарят да пристъпи към своята почетна мисия, бяха представени лекоатлетически състезания по гръцки образец. Космите от императорската брада след обръсването бяха старателно събирани и затворени в златна топка, богато украсена с перли. Тази топка беше поставена като дар в храма на Юпитер на Капитолия. Но това беше само началото на тържеството. Истинското тържество се състоя във Ватиканските градини, в частния цирк и театър. Императорът им даде специално наименование: Ювеналия или Празник на младостта. Това наименование имаше известна традиция, защото още Калигула беше допълнил към веселия празник Сатурналия, празнуван през декември, деня Ювенилис, посветен на забавления и спортни изяви на младежта.

Всички знатни личности в Рим се подготвяха за Ювеналията, колкото се може по-добре, без значение на възрастта и пола. Старците, младежите и жените от най-знатните родове старателно посещаваха уроци по танц, пеене и актьорска игра. Който не притежаваше абсолютно никакъв талант, с тежест на сърцето, срамежливо се губеше някъде в сивата маса на хористите. Любовта към императора позволи на не едного да тържествува над възрастта и разпали искрата на скрит до този момент талант. Дори една осемдесетгодишна мадона бе видяна да танцува в пантомимата!

Императорът се представи като певец. Спази точно всички изисквания, поставяни пред професионалните артисти. Заповяда на Юний Галион, бивш консул, брат на Сенека, да извести за неговото излизане на сцената. А когато се намери сред публиката, каза скромно, както изискваше обичаят на артистите:

— Мои господа, изслушайте ме благосклонно!

После изпълни произведения, композирани от него: песен за Атис и Вакханките. Те бяха приети с ентусиазъм. Чуха се бурни възгласи, преминаващи в овации, също така и викове и многократни скандирания:

— Императорът е прекрасен! Цезар Аполон! Цезар Август! Никой не е над императора!

С изключителна жар в ръкопляскания и похвални викове се отличаваше групата на снажните младежи от аристократическите домове. Тогава за първи път се представиха като едно цяло. Те бяха заедно с кохортата преторианци — като лична стража на владетеля и едновременно като отлична клакьорска организация. Тези младежи носеха официално наименование Августиани. Идеята за създаването на такъв корпус от приятели на императора не беше нова; своите пажове е имал и Александър Велики, по-късно неговите наследници, великите елински монарси — царете на Египет, Сирия, Македония.

След това беше дадено угощение за народа край изкуственото езеро отвъд Тибър, в подножието на планината Яникул. Това езеро беше построено още по времето на Август, за да се демонстрират в него морски битки; край бреговете му беше уреден просторен парк. Сега под дърветата бяха разположени павилиони и гостилници, а пари за покупки щедро се раздаваха от императорската хазна. Забавлението продължи до късно през нощта.

Така завърши Ювеналията през 59 година. Нерон повтаряше по-късно това весело тържество, но при неговите приемници този празник беше забравен. Чак след 20 години те бяха възстановени от император Домициан и отново след още по-дълга пауза, в трети век — от Гордиан. Много, много векове по-късно така беше наречен студентският празник.

Празниците в столицата бяха весели и спокойни. Що се отнася до вкуса на народа, може би прекалено спокойни. Не един любител на арената въздишаше:

— А колко по-интересно е в Помпей! Там умеят да се забавляват! Това са игри — кръв целият амфитеатър!

Наистина помпейските гладиаторски игри си спечелиха голяма слава през тази година. Столицата имаше своите Ludi Maximi и Ювеналия. Защо Помпей да бъде по-лош — градът, където Нерон беше така известен, където получи своята жреческа титла веднага след осиновяването и откъдето произхождаше жена му Попея? Така мислеха всички помпейци, а с финансирането на мероприятието се зае някой си Ливиней Регул. Той помогна да се изпълни общото желание, но също така имаше и лични цели. Преди десетина години по времето на Клавдий бе отстранен от сената за някакви злоупотреби. Засели се в Помпей. В момента имаше намерение да си възвърне благоволението, като даде публичен израз на своята радост по повод избавлението на императора.

Помпейският амфитеатър съществува и днес в сравнително добро състояние. Като за един малък град, той е бил представителен, можел е да събере около 20000 зрители. Публиката пристигала тук от цялата околност. Най-много гости пристигали от Нуцерия, отдалечена на 20 км от брега. В последно време Нуцерия беше силно западнала, въпреки че както и Помпей носеше гордото име колония. Обезлюдяването на Нуцерия обърна внимание дори и на правителството; преди две години там бяха изпратени нови преселници, отслужили войници.

Както обикновено става между съседи, нуцерианците и помпейците не се обичаха. Гладиаторските борби разпалваха страстите. Беше нещо нормално и повсеместно по време на кървавите борби на арената зрителите да се делят на партии. Изтъкнатите гладиатори имаха свои поклонници, които поздравяваха любимците си със силни викове, като гръмогласно обсипваха с обиди техните противници. Зрителите се деляха съобразно това, дали са за „Самнитите“, или за „Траките“. Бяха два вида гладиатори. Едните се биеха без броня, затова пък носеха голям правоъгълен щит, а другите имаха броня, но щитовете им бяха малки и кръгли. Имаше също така и „плетачи на мрежи“. Те се явяваха почти голи и бяха въоръжени с тризъбец, кама и мрежа, която се опитваха да хвърлят върху своя обкован в броня противник, наречен secutor — преследвач.

Целият амфитеатър кънтеше от крясъци и свиркания, когато победеният гладиатор хвърляше щита и повдигаше палеца на лявата си ръка нагоре, молейки за милост. Развяването на кърпички от страна на зрителите означаваше, че той е свободен, получава missjo, затова пък когато палецът беше насочен надолу, това беше знакът Jugula! — доубий го! На арената излизаше прислуга с маски на бога Меркурий и пробваше с нажежено желязо дали този „доубит“ наистина е умрял. След това роби с маски на Херон, бог на подземния свят, извличаха тялото навън с куки.

Всичко това беше жестоко и варварско. Но тези, които днес поздравяват с възторжени викове демонстрациите на боксьорската бруталност, нямат право да осъждат своите предшественици от преди 20 века, тъй като дават свобода на едни и същи първични инстинкти — жестокостта и садизма.

По време на помпейските игри между зрителите се стигна най-напред до словесни обиди, а след това до бой. Разделението се извърши веднага — на домакини и гости. Посипаха се камъни, след това се раздвижиха тоягите и накрая бяха извадени ножове. Трибуните се обляха в кръв по-обилно, отколкото арената. Помпейците победиха. Много от нуцерианците се върнаха в родния си град с кървящи рани, а много бяха пренесени на носилки.

Случаят беше представен на императора. Но Нерон предвидливо не се зае с неговото разглеждане и предостави това на сената. Жестът беше прекрасен, защото повишаваше авторитета на почетното събрание. А императорът искаше преди всичко да се избави от неприятната необходимост да издаде сурова присъда; искаше винаги да бъде смятан за великодушен владетел, доставящ само добрини на хората. В случая с Помпей той държеше много на това, тъй като градът беше винаги изключително лоялен.

Но и сенатът не мислеше да поеме отговорността върху себе си. Предаде делото на консулите. Те проведоха следствие, но не издадоха присъда, и с присъщо уважение предадоха делото за окончателно решение в ръцете на сената. Сенатът нямаше друг изход и накрая обяви присъдата.

Забранени бяха игрите в Помпей в продължение на 10 години. Разформировани бяха нерегистрираните дружества, колегиите, които бяха огнището на всички боеве по време на игрите и изборите. Бяха освободени от длъжност duoviri за 59 година и беше заповядано да се проведат нови избори. В помощ на местните власти бе създаден нов чиновнически пост с титлата preafectus iuri dicundo — съдебен префект.

Най-зле си изпати от всичко това Ливиней. Изхарчи за игрите много пари, очакваше да си възвърне благоволението, а междувременно го осъдиха на изгнание като косвен причинител на нещастието.

Най-тежкото за помпейците наказание — забраната да се уреждат игри, беше отменено три години по-късно, вероятно поради застъпничеството на Попея. Но ненавистта между двата града остана. Върху стените на откопаните изпод пепелта на Везувий къщи и до днес личат надписи: Nucerinis infelicia — „Нещастие за нуцерианците!“

В спора се включиха и други градове на Кампания, заставайки на едната или на другата страна. Оттук идва и този надпис, издълбан от ръката на противника на Помпей: Puteolanis feliciter, omnibus Nucherrinis felicia et uncum Pompeianis et Pitecusanis — „Да живеят путеоланците, щастие за нуцерианците, на кол помпейците и питекусанците!“

През 60 година Нерон започва втората петгодишнина от своето управление. Доброто управление трябваше да се признае от всеки един жител на Рим, Италия и провинциите. Стопанският живот се развиваше навсякъде успешно. Администрацията беше способна. Наместниците бяха умело подбирани, злоупотребите сурово наказвани. Порасна авторитетът на сената, цареше правосъдие, доносничеството беше преследвано. Успешно беше решен и арменският въпрос. Наистина, в императорския дом се разиграха две мрачни драми; но никой не знаеше доколко в тях действителна вина имаше Нерон и доколко случайността или политическата необходимост. А благодарение на игрите и народните забавления, също така и на великодушието императорът заличи от човешката памет онези лоши спомени. Разбира се, много от благородниците бяха против прекалената любов на Нерон към пеенето, поезията и състезанията; още повече, че привличаше в своите забавления сериозни личности. И все пак — това признаваше всеки — императорът даваше воля на страстите си по-скоро в частно обкръжение.

Народът щеше да хвали Нероновите зрелища без никакви забележки, ако те не бяха толкова културни, толкова гръцки. Малко кръв се проля! — такова беше всеобщото мнение. Хората си припомняха, че още през 57 година, когато беше открит големият амфитеатър на Марсово поле, Нерон не позволи да бъде убит нито един от биещите се на арената гладиатори, независимо от това, че там имаше само роби и осъдени. Още по-голямо разочарование за любителите на силни преживявания бяха игрите, които императорът уреди през 60 година при откриването на втората петгодишнина от своето управление.

Нарече ги Нерония. Трябваше да бъдат повторени след години, следователно следващия път през 65 година. В това отношение те се отличаваха от олимпийските игри, които се провеждаха всеки 4 години, но фактически само това беше разликата. Освен това императорът положи всички усилия, за да пренесе вярно в Рим онези славни старогръцки състезания. И така, подобно на Олимпиадата, Неронията се състоеше от три вида съревнование: в музиката, атлетиката и състезанията с колесници.

Под наименованието certamen musicum се разбираше представянето на певците, поетите и ораторите. Атлетическите състезания — или както често ги наричаха гимнастически — обединяваха преди всичко състезанията в борба, бокс и бягане. Беше направено всичко, за да се придаде на Неронията съответният тържествен и достоен блясък. Игрите се проведоха за сметка на държавата. Продължиха няколко дни и нощи. Една част от тях бяха представени в театъра на Помпей. Привечер целият град ярко светеше в илюминации. За увековечаване на Неронията се появиха монети със специален надпис: Certamen Quinquenale Romae Constitutum — Установени са петгодишни игри в Рим.

Все пак народът не беше доволен. Що за игри бяха това без гладиатори, диви зверове и пантомима? Също като простолюдието, жадно за брутални зрелища, и хората от висшето общество не бяха очаровани от игрите. На тях не им допадаха гимнастическите състезания. И не защото римляните презираха упражненията на тялото. Напротив. С удоволствие ги използуваха като една добра закалка за военната служба. Но атлетика, упражнявана повече от необходимото, почти професионално, им се струваше като нещо недостойно за културния човек.

Сенека направо твърдеше, че това е едно глупаво занимание, което не отговаря на образования човек; да си упражняваш мускулите, да се грижиш за разширяване на плещите и укрепване на гърдите си. Та дори ако това пълнеене се окаже добро и ти пораснат бицепсите, то и така никога няма да се изравниш нито по сила, нито по тежест с един добър вол. Нещо повече: наднормената маса на тялото притиска ума, прави го тромав. Следствие на непрекъснати физически усилия се губи проницателността на мисленето и способността за тежка умствена работа. А кого вземат обикновено за учител по атлетика? Най-лошите роби, чието единствено занятие е да си мажат тялото с олио или да пият вино. Те смятат, че прекрасно са прекарали деня, ако са се изпотили добре и на мястото на това, което е изтекло от тях, са погълнали съответното количество течност.

А има също — съветваше Сенека — упражнения лесни и кратки: бягане, гимнастика на ръцете, скокове на височина, на дължина, на място. Но каквото и да тренираме, трябва бързо да се връщаме към умствените занимания.^[1]

Гърците са имали друго отношение към атлетиката. Упражнявали са я всеобщо. Гимназионът — място за тези упражнения — е било нещо неотменно във всеки един гръцки град, както и театърът. Но и тук са били отправяни остри думи на протест срещу прекомерното отдаване на атлетиката. С най-голяма ярост говори за това великият лекар Гален, живял през втори век:

„Атлетът живее като свиня, а фактически още по-лошо, защото не само трябва много да яде и спи, но и непрекъснато да се упражнява физически. Това е в действителност един дяволски кръг от ядене, пиене, облекчаване, спане и търкаляне в прахта. Тези упражнения наистина дават сила на тялото, но тя е само мнима, тъй като то става неспособно за друг вид дейност и е по-слабо устойчиво на болести, отколкото тялото на нормалния човек. Гимназионите, това са училища за мързел, сънливост и умствен застой. И така атлетът не е в състояние да извърши нищо велико, дори и в своята област. Нека да си представим, че Зевс организира съвместни игри за хора и животни. Кой ще победи? В обикновеното бягане — заекът; в бягането с препятствия — еленът; на дълги разстояния — конят; в борбата — мечката и лъвът; в дигането на тежести — слонът; в бокса — бикът; а в петобоя сигурно — магарето!“^[2]

Странни са тези думи в устата на лекар. Но тази ненавист на Гален към атлетиката имаше своите причини. В гръцкия свят по онова време много млади хора признавали само спорта и с отвращение гледали на все по-малката група от глупаци, седящи над книгите. Дори второстепенният атлет в малкия град бил уважаван повече и имал повече пари, отколкото добрия лекар, учител или строител. А каква популярност и какво богатство са спечелвали тези, които са побеждавали на общогръцките игри! Разбира се, че всички са били професионални атлети, независимо от това, че все още е била поддържана древната идея за аматьорството. Те били организирани в така наречените „съюзи на ефебите“, които в даден смисъл отговарят на днешните дружества. Явлението имало масов характер и представлявало сериозна заплаха за развитието на културата. Великият лекар добре е преценявал това. Култът към атлетиката и атлетите е представлявал израждане на старогръцкия идеал за мъжественост — човек, който обединява в себе си всички висши качества на ума, честност на характера и физическа ловкост. До това израждане се е стигнало в продължение на векове поради една много проста причина: по-лесно и приятно е да упражняваш мускулите си отколкото мисълта си.

Римляните от висшите слоеве, които се отнасяха с нежелание към внесената от Гърция атлетика, имаха право. Страхуваха се, че събуждането на интерес към тези състезания ще даде също такива тъжни резултати, както и там. Идеал на младежта ще стане личността с добре развити мускули, с ниско чело, която мисли само за това, къде по-успешно да удари противника си с юмрук или пък с кой крак се скача по-добре. Лекоатлетическите състезания бяха в това отношение по-опасни от всички видове игри, гледани досега в Рим. Защото гладиаторските борби можеха да имат много привърженици, но в края на краищата никой нормален човек не се стараеше доброволно да рискува живота си на арената. Да станеш кочияш на колесница никак не беше просто. Затова пък атлетиката примамваше към подражание и участие.

Противниците на атлетиката имаха право, защото сред народа тя добиваше голяма популярност. От времето на Август „гръцките агони“^[3] бяха повтаряни в Рим все по-често.

При Нерон ненавистта към атлетиката сред висшите кръгове беше толкова всеобща, че на арената се състезаваха само професионалисти, обикновено хора от нисък произход. Другояче беше с certamen musicum. На сцената на театрите се представяха членове на най-известни фамилии. Императорът лично, разбира се, не взе активно участие. Въпреки това журито, както и целият колектив, стараещ се да получи наградата, именно него призна за победител в ораторството и поезията. Сигурно беше взето под внимание „цялостното му творчество“. На императора беше също така връчен венец за свирене на лютня. Той от своя страна заповяда да го положат пред статуята на Август.

Сред поетите, представящи се по време на Неронията, всеобщо внимание събра върху себе си 22-годишният Лукан, племенник на Сенека — същият този, който преди две години, когато беше нашумяло делото на трибуна Сагита, написа речи в негова защита и против него. През тези две години Лукан бе работил старателно. Беше изоставил реториката и се занимаваше само с поезията. Имаше вече няколко свои малки произведения; едно от тях описваше смъртта на Хектор, а друго страната на мъртвите. През 59 година замина за Атина. Поводът за пътуването не беше само желанието му да следва в този славен град на философите, но също и лошите взаимоотношения на родителите му. Бащата на поета, Мела, напълно се беше отделил от жена си и се беше заселил на село в Кампания; Лукан бе взел неговата страна и хранеше известна неприязън към майка си.

Следването му в Атина не трая дълго. Лукан бе повикан лично от императора, комуто се харесаха някои от стихотворенията на неговия връстник. Младежът влезе в лоното на приятелите на владетеля. Заедно спореха върху поезията и се забавляваха с импровизиране и рецитация.

По време на Неронията Лукан декламира в театъра собствената си поема Laudes Neronis — Похвала за Нерон. Това произведение не се е запазило, но неговият общ тон ни е познат.

Известна ни е друга похвала към императора от същия поет, тя е поместена в началото на голямата епопея, над която Лукан започва да работи малко след 60 година. Епопеята носи заглавието Farsalia. В нея се възпява гражданската война, която преди 100 години са водили Цезар и Помпей. Решителната битка за Цезар се състояла тогава край местността Фарсалос. Драматичните събития на голямата война, която погребала Римската република, са всъщност прекрасен художествен материал.

В първите си стихове Лукан порицава жестокостта на братоубийствената война, но малко след това изповядва такива мисли:

„Гражданската война е била нещо ужасно. Но все пак не се оплакваме, о, богове, ако не е имало друг начин да се открие пътят за бъдещото управление на Нерон. Та нали знаем, че за вечното владение на небето трябва да се заплати с висока цена. Юпитер е получил властта чак след страшната война с гигантите. Следователно приемаме с желание престъпленията и поражението на гражданската война, защото тя ни даде Нерон. Проляло се море от кръв. Но Рим е благодарен на съдбата, защото всичко това се е извършило за тебе!“

След това се обръща направо към императора:

„Когато се изпълни дългият век на твоето земно царуване, ще се издигнеш към звездите. Небесното царство радостно ще те приеме. Всеки един бог ще ти отстъпи своята власт. Може би ще пожелаеш да вземеш скиптъра, а може би ще предпочетеш да управляваш колесница и като ново слънце на огнена кола да правиш преглед на земния кръг. Спри се в самия център на небето! Ще просветне слънчево време, нито един облак не ще заслони Цезаря. Човешкият род ще остави оръжието. Враговете ще се заобичат. Ще зацари мир над света.“

Който чете тези стихове е убеден, че има вече ясен образ за епопеята, но това е погрешно схващане.

Certamen musicum, въведен от Нерон през 60 година, е важна дата в развитието на европейската култура. Това не е преувеличено твърдение. Нашата култура е построена върху основата на гръцките постижения, това е известно и безспорно. Но от огромното богатство на елинистичната култура живее наистина до днес само това, което са приели римляните. Така беше и с обичая за публични музикални и литературни конкурси, също и с награждаването на творците. В Гърция това е било практикувано от векове. Музикалните изпълнения там са били неотлъчна част на много игри. Римляните никога нямаше да тръгнат след техния пример. Бяха прекомерно практични и сурови; как официално да се окаже уважение на творби, които са плод на почивката, недостойни за истинския гражданин? Необходима беше волята и силата на императора, за да се повиши рангът на поезията, песните, декламациите на по-високо ниво, заслужаващо признание и дори награди от страна на държавата. И не е важно от какви подбуди Нерон направи тази крачка — дали от искрено обожаване на гръцката култура, или, което изглежда по-вероятно, от обикновено комедиантство.

Нерония беше повторена само веднъж. Всъщност това беше само едно превъзмогване на нежеланието, утвърждаване на примера. Четвърт век след Нерон император Домициан отново въведе състезанията по гръцки образец. Нарече ги капитолийски, тъй като победителите бяха награждавани на Капитолия. Тези състезания продължиха през вековете. И благодарение на тях стана известно на хората от Западна Европа, че големите художествени постижения са годни за слава и официални награди.