Александер Кравчук
Нерон (2)

Палас

Във винарните и в баните на Рим, под колоните на цирковете и в бръснарниците, с една дума навсякъде, където се говореше за политика и за най-новите клюки, въпросът за издадената присъда над евреите дълго време предизвикваше оживени спорове. Откъде дойде този неочакван обрат на нещата? Тези, които бяха оковани във вериги, сега бяха свободни и тържествуваха. Тези, които трябваше само да бъдат свидетели, отидоха в килиите на смъртта. А колко сурови наказания понесоха прокураторът и военачалникът! Кой е този, който можа да повлияе толкова силно върху решението на императора?

С едно бяха съгласни всички: тук някаква роля е изиграл цар Агрипа. В момента той беше в Рим и известно беше, че при необходимост с желание помага на своите единоверци, защото независимо от това, че мислеше по гръцки, не скъсваше религиозните си връзки с еврейството. Клавдий се съобразяваше с неговата дума. Все пак царят на Халкис не би успял да се противопостави на мнението на освободените императорски роби, ако те действуваха единомислено. Значи между тях е настъпил някакъв раздор. И нищо чудно, защото те непрекъснато водеха помежду си подмолна война. Интересното беше само едно — какво бе в момента разпределението на силите и кой срещу кого се бореше?

Ключ за разрешаване на загадката стана назначаването на Феликс. От този момент тайната на присъдата се изясни. Щом печелеше Феликс, то неминуемо зад всичко това стоеше неговият брат Палас. А щом се намесваше Палас, това означаваше, че в цялата тази работа е замесен и някой по-силен. Обяснението беше просто — през последните години това можеше да бъде само жената на императора. Наистина, тя не беше много благосклонна към евреите. Но защо тогава те бяха освободени от наказанието? Това неминуемо беше извършено само с една цел — да се успокои населението на Юдея и да се улесни управлението на новия прокуратор.

Дали беше правилно твърдението, че Палас и жената на императора действуват единомислено? За хората, които добре познаваха нещата в императорския двор, нямаше никакво съмнение. Според тях ролята, която имаше освободеният роб, не се дължеше само на високия му пост. Наистина той беше много важен и преди всичко доходен, защото Палас беше в непосредствена близост до императора и отговаряше „за финансите“. Постът бе скромен, но на практика даваше възможност на освободения роб да контролира не само финансите на цялата Империя, но и частните богатства на владетеля. Но това само по себе си не можеше да бъде достатъчна основа за силата на Палас, не можеше да оправдае високомерието му, за което хората говореха дълги години след това. През живота си той беше дал много доказателства за надменността си, беше се постарал също и да покаже блясъка на своето величие на бъдещите поколения.

Половин век след описаните тук събития, на паметника на Палас — израз на неговата мания за величие — се натъкнал известният тогава аристократ и политик, а също така и добър писател Плиний Млади.

Веднъж той пътувал в своята носилка от Рим до близкото градче Тибур. В тази прекрасна планинска местност Плиний притежавал една от многото красиви вили. От покрайнините на Рим по протежение на целия път се издигаха прекрасни гробници. Това можеше да се види по всички пътища, излизащи от града, тъй като по това време не се правеха отделни гробища. Тези, които бяха завършили своя земен път, придружаваха по пътищата бързащите за някъде пътници. Гробниците бяха изработени от бял камък или мрамор, украсени с фрески и статуи, заобиколени с градинки. Надписите на плочите точно информираха кой е погребан тук, какво е постигнал през живота си; върху тях намираше израз и скръбта на семейството и близките, понякога бяха изписани морални наставления като завещание на починалия, а дори и шеги. За своя вечен дом римляните се грижеха още приживе и то с голямо усърдие. Ако не притежаваше семейна гробница, римлянинът си построяваше или пък поръчваше на своите наследници в завещанието си да построят гробница. Бедните и робите, тези, които не можеха да си построят гробница, се записваха в специални дружества-колегии и срещу малки парични суми си осигуряваха прилично погребение и място в общи гробници. Затова пък новозабогателите и особено освободените роби се изсилваха да строят огромни гробници, за да направят впечатление на бъдещите поколения. Тази парвенющина, свързана с големи разходи, засягаща задгробния път на човека, беше предмет на чести критики на съвременните сатирици. Като разглеждал прекрасните паметници на починали величия, Плиний трябва да си е припомнил една сцена от комична повест, написана преди 50 години, по времето на Палас. Автор на повестта бил Петроний. Един от героите на тази повест, освободеният роб — милионерът Трималхион — се обръща със следната реплика към приятеля си:

— „Кажи, скъпи приятелю, нали ще ми построиш паметника, така, както ти поръчах? Много те моля до краката на статуята ми да направиш кученцето, венци, съдове с благовония и всички битки на Петраитес, за да мога с твоя помощ да живея и след смъртта. Освен това нека бъде с ширина сто стъпки, а в дълбочина — двеста, понеже искам около праха ми да растат всякакви плодове и много лози. Много глупаво нещо е човек да има хубав дом приживе, а там, където ще обитава по-дълго, да бъде запуснато. И затова искам непременно да се напише: «Този паметник не става собственост на наследника». Аз и в завещанието ще се погрижа никой да не може да ме обиди след смъртта ми и ще оставя един от моите освободени роби да пази гроба, та хората да не тичат до паметника ми по голяма нужда. От тебе искам да ми направиш и кораби, които вървят с пълни платна, и да ме изобразиш как седя на трибунала, облечен в тога с пурпурна обшивка и с пет златни пръстена, и как изсипвам от кесията пари сред тълпата: нали помниш какво угощение дадох, по два денария за човек? Ако искаш, може да направиш и триклиния, и как вътре гостите пируват. От дясната ми страна ще поставиш статуя на моята Фортуната с гълъб в ръка, и нека да води кученце за каишка; също и моя любимец и много амфори, замазани с гипс, за да не се разлее виното. Може да направиш и една счупена урна, а над нея — плачещо момче. По средата — часовник, та който погледне колко е часът, ще не ще, да прочете името ми. Освен това си помисли хубаво дали този надпис ти се вижда добър: «Тук почива Гай Помпей Трималхион Меценациан, избран в негово отсъствие за член на колегията на жреците на Август. Той можеше да заеме всяка служба в Рим, но не поиска. Беше честен, храбър, верен. Издигна се от малко, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ. Сбогом! Сбогом и на теб, пътнико.»“^[1]

Дали Петроний, иронизирайки новобогаташкото високомерие на Трималхион, не е имал предвид Палас, когото лично познавал като негов съвременник и приближен на императорския двор? Това е твърде възможно. Във всеки случай надписът на гробницата на освободения от императора роб е бил също така високопарен и близък до този, който е проектирал за себе си Трималхион. Плиний открил този надпис, като разглеждал по пътя за Тибур надгробните плочи. Неочаквано той заповядал на хората си да спрат край един от тези камъни. Подробно прочел и дори накарал да се препише надписът, който съобщавал, че тук почива прахът на Марк Антоний Палас, финансист на императора Клавдий, като се изброявали неговите заслуги и титли. Такова представяне на умрелите било прието за надгробните надписи. Но не това спряло вниманието на Плиний. Изумило го последното изречение, което съответствувало на глупостта на Трималхион: „За неговата вярност и преданост към владетеля сенатът го удостои с преторско звание и 5 милиона сестерции, но той се задоволи само с титлата.“

Бележката за това интересно решение на сената силно заинтригувало Плиний. Той се постарал да я намери в държавния архив, а след като се запознал с пълното съдържание на документа, се изпълнил с възмущение. Достатъчно е да се приведат някои извадки от писмото му, написано по това време до един от неговите приятели:

Решението на сената е пълно с толкова много похвали, по-скоро бих казал сърцеизлияния, че този пищен надгробен надпис в сравнение с него изглежда твърде скромен. Не знам дали да смятам авторите за хора с чувство за хумор или по-скоро за нещастници. Бих ги нарекъл шегаджии, ако това отговаряше на властта и авторитета на сената. Бих ги съжалил, но кой може да бъде толкова нещастен, та да позволи толкова да го унижат? Все пак, какво е означавало всичко това? Жажда за кариера? Кой е този луд, който иска да направи кариера, унижавайки себе си и обществото! И то в такава държава, в която се е смятало, че най-голямата полза и гордост е да се хвали най-напред Палас.

Не е важно това, че на роба Палас са признали преторска титла, та тя се признава от роби. Да не говорим за това, че не само са молили Палас да носи златния сенаторски пръстен, но и са го принудили, та нали иначе ще бъде накърнено величието на сената, ако някой с титлата „претор“ носи железен пръстен. Всичко това са дребни неща, които могат да не бъдат забелязани. Но трябва да обърнем внимание на нещо друго: от името на Палас сенатът благодари на императора, който се отнесъл с уважение към своя освободен роб и дал възможност на сената да окаже благосклонност към него. Какво по-прекрасно за сената от това да бъде мил към Палас?

Четем по-нататък, че сенатът е искал да изплати на Палас от държавната съкровищница 5 милиона сестерции. И колкото повече Палас се противопоставял да приеме парите, толкова по-силно сенатът молил бащата на всички, императора, да го принуди да отстъпи. Само това е липсвало! Да се водят официални разговори с Палас и да го молят да приеме дара на сената! Лично императорът трябвало да покровителствува и защищава тази излишна и празна скромност на освободения роб! Палас отблъснал парите. По-нагло не е могъл да постъпи. Сенатът дори и това похвалил, въпреки че се преструвал на засегнат. Обърнал се със следните думи към владетеля: „Понеже, сияйни наш владетелю и баща на всинца ни, сметна за правилно да отмениш, по молба на Палас, онази част от постановлението, която му признаваше 5 милиона сестерции, сенатът обявява, че и при това положение ще приеме волята на императора…“. Представяш ли си тази сцена? Палас поставя вето на решението на сената, сам ограничава своите почести, отказва да приеме 5-те милиона, уж това е твърде много, но взема преторската титла. Като че ли това е по-малко.^[2]

Толкова за Плиний. А каква е била изключителната заслуга на Палас, за която сенатът взел това паметно решение? Освободеният роб е представил проект за нов закон:

„Свободна жена, която се свърже с роб — извършва престъпление и трябва да бъде наказана. Ако е направила това без съгласието на господаря на този роб, сама става робиня, а ако го е извършила с негово знание — към нея трябва да се отнасят като към свободна робиня. Това важи и за децата, родени от такава връзка.“

Проектът на Палас бил приет възторжено от сената и придобил законно право на специален указ, който подробно предвиждал всички случаи, които практиката може да поднесе. Например: дъщеря на свободен гражданин живее с роб със съгласието на баща си, но против волята на господаря на този роб — или пък обратното — без съгласието на баща си, но със знанието на господаря; жена се свързва с роб на сина си; роб, с който живее свободна жена, има няколко господари.

Разбира се, сравнително по-често се е срещало обратното положение: свободен мъж да живее с робиня. Това се е смятало за нещо напълно нормално и с нищо не заплашвало моралните и обществените позиции на този мъж. Нещо повече, всеобщо било схващането, че е много по-добре да си вземеш робиня, отколкото да ухажваш някоя госпожица или омъжена жена, а още по-лошо е да се обвържеш с веригите на брака. В най-лошия случай господарят на робинята би могъл да обвини любовника й в нарушение на закона за частната собственост или пък да има претенции към родилото се дете от тази връзка.

Не трябва да смятаме, че постановленията, чийто инициатор бе Палас, са влошили положението на робите. Напротив, точно през този период законът застава в тяхна защита. Това имаше свои конкретни причини. Вече не се водеха големи завоевателни войни и притокът на роби намаля, а цената им се повиши. През 19 година излезе заповед, която ограничаваше свободното разполагане с живота на робите; от този момент господарят можеше да определя свои роби за борба с диви зверове на цирковата арена, след като получи съгласието на специално създадената служба. През 20 година беше издаден закон, според който робите, заподозрени в дадено престъпление, подлежат на същата съдебна процедура, както и свободните граждани. Тези закони излязоха още по времето на Тиберий. А Клавдий издаде разпореждане, че всеки роб, болен или инвалид, изгонен от господаря си, получава свобода, а ако господарят убие такъв роб, то той отговаря за убийство пред закона.

Тези роби, които живееха в градовете, имаха голяма свобода. Свободните мъже в Италия никога не са били много. От страната ги откъсваха дългите години на военна служба, административна кариера и търговски интереси в провинциите. При тези условия беше лесно за робите да си намират свободни жени, особено от бедните слоеве. Тези случаи зачестиха и предизвикваха различни житейски усложнения, поради което властите решиха веднъж завинаги да ги прекратят. Тогава излезе този закон, който в продължение на пет века регулираше отношенията на робите със свободните граждани. Много бащи, които ругаеха нахалството на робите и безсрамната свобода на жените, приеха с истинска радост проекта на Палас. Почестите, с които го обсипаха, намериха пълно признание в общественото мнение. Палас знаеше, че такава ще бъде реакцията на сената и обществото, и точно затова реши сам да предложи проекта. Но това имаше и парадоксална страна, дори, бих казал, забавна. Авторът на законопроекта до неотдавна беше роб. Неговият брат Феликс, който беше първоначално женен за мавританска княгиня, също доскоро беше роб, а две години след като законът влезе в сила, той се ожени за царицата на Юдея. Разбира се, че законопроектът формално не засягаше освободените роби, но всичко това не мина без кисели физиономии и злъчни забележки.

Лесно му е било на Плиний да пролива сълзи над падението на сената. Още по-лесно му е било да извика:

— Колко хубаво е, че не съм живял през тези времена!

Но ако му се наложеше и той да присъствува на заседанието, което благодареше на Палас за спасителния проект и обмисляше каква трябва да бъде наградата, и той щеше да гласува както всички. И веднага след това щеше да намери оправдание за думите си.

Решението на сената, което даде на Палас преторското звание и милионите, от които той великодушно се отказа, беше взето на 23 януари 52 година. Това бе същата година, в която императорът издаде присъдата си над евреите и в която Феликс стана господар на Юдея. Добра беше тази година за братята-освобожденци. Единият стана прокуратор, с изключителни пълномощия, а другият — претор, член на сената.

Тези почести не се изсипваха върху тях, без да имат някаква дълбока причина. Високомерието и влиятелността на Палас се дължеше на това, че той опитно водеше трудната игра още преди четири години.

През есента на 48 година в двора на Клавдий се разигра голяма трагедия. Освободеният роб Нарцис отвори очите на императора, като му откри, че жена му Валерия Месалина от години му изневерява. По това време тя се забавляваше с Галий Силий. Разяждан от болка и страх, владетелят незабавно се завърна от Остия в Рим и отиде веднага в казармата на преторианците. Там бяха докарани всички нейни любовници и на часа обезглавени. Месалина направи опит да се добере до мъжа си и да го омилостиви, но Нарцис владееше положението и не допусна нито нея, нито най-старата весталка, която искаше да помоли императора поне да изслуша жена си. Същата вечер Клавдий заповяда: „нещастницата“ — той употреби точно това определение — да му се представи на следващия ден и да обясни всичко. Въпреки че някои смятаха това като довод за изключителната слабост на императора, той постъпи разумно. Изневерите на Месалина имаха политически аспект, не бяха напразни съмненията, че се подготвя преврат, за да седне на трона нейният „мъж“ Силий. Сега след предотвратяването на преврата и наказването на всички виновници, остана само личната обида на излъгания съпруг. Клавдий можеше да си позволи великодушие, та нали Месалина беше майка на неговите две деца: 7-годишния Британик и малко по-голямата Октавия. Независимо от вината и безразсъдството на Месалина, невъзможно беше да се лишат децата от нея.

Нарцис предвиждаше какви ще бъдат действията на Клавдий и затова, след като чу тези думи, изтича при офицера, който беше на пост, и нареди:

— Веднага да се изпълни присъдата над Месалина!

За по-голяма сигурност заедно с войниците, които отидоха да изпълнят присъдата, той изпрати и един от своите приближени.

Те намериха императрицата в нейните прекрасни градини, които някога принадлежаха на Лукул. Лежеше на земята, плачеше и съжаляваше. Търсеше някаква надежда, а от време на време избухваше в гняв. С нея беше само майка й Домиция Лепида. Те никога не бяха живели в съгласие. Сега тя беше дошла при нея и я съветваше:

— Недей да чакаш своя убиец! Животът ти вече изтече. Единственото, което можеш да направиш за себе си, е да умреш с чест.

Войниците разбиха със сила желязната врата, трибунът се изправи мълчаливо, но затова пък приближеният на Нарцис не щадеше обидните думи. Най-после Месалина разбра, че е дошъл краят, взе в ръката си кинжала и треперейки, се опита да го забие в гърдите си. След това посегна към шията си. Загубил търпение, офицерът натисна кинжала и кръвта рукна.

Вестта за смъртта на жена си Клавдий прие с привидно равнодушие. Някои се учудиха на поведението му, а други се възмутиха. Пред лицето на тази трагедия запазването на спокойствие беше единственото правилно нещо, което императорът можеше да избере. Дълбоко в себе си Клавдий не можеше да се примири с мисълта, че Месалина не е жива — прекрасна жена, любима и ненавиждана, майка на децата му. Само веднъж за момент се вдигна завесата на неговата тайна за постоянно живата памет по Месалина. Известно време след смъртта й, когато прислугата сервирала, той се обърнал и попитал:

— Защо не идва господарката?

И може би точно заради това, че Месалина беше в мислите и сърцето му, Клавдий реши отново да се ожени. Като взе това решение, той прекрачи клетвата, която даде на преторианците си след разкриването на изневярата на Месалина:

— Тъй като досегашното ми семейство не беше добро, то отсега нататък аз ще живея в безбрачие. Ако не удържа клетвата си, съгласен съм да ме убиете!

Това все пак беше казано в момент на раздразнение. Наистина браковете му не бяха сполучливи. Първите два брака завършиха с развод. С Ургуланила заради изключително свободния й начин на живот и подозрението, че е участвувала в някакви престъпления; с Елия Петина за дребни, но досадни недоразумения. Третата му жена беше Месалина.

На коя от прекрасните госпожи на Рим щеше сега да се падне честта да влезе в палатинския дом?

Въпросът беше от голямо значение за освободените роби. Клавдий беше вече почти на 60 години и здравето му беше разклатено. Трябваше да се мисли за бъдещето. Ясно беше, че една нова императрица ще надживее съпруга си и ще окаже голямо влияние при избора на следващия владетел.

В цялата тази трагедия с Месалина Палас запази пълен неутралитет. Не се противопостави на Нарцис, защото Месалина беше враждебно настроена към всички освободени роби, приближени на императора, но и не го подкрепи, защото от години си съперничеха с него за надмощие и влияние, ала при създаденото положение нямаше намерение да остане настрана.

Всеки един от тях поддържаше различна кандидатура. Нарцис, който се сдоби с особен авторитет в двора за проведената акция против Месалина, направи грешка, може би от прекалено голямо внимание. Предложи на императора да се ожени отново за Елия Петина, която вече веднъж беше негова жена! Нарцис представи аргументите си по следния начин.

— Елия е добре известна на императора, знае се какво ще бъде нейното поведение и какво може да се очаква от нея. Клавдий има от нея дъщеря Антония, която е най-голямото живо дете на императора, защо пък Елия да не се погрижи за осиротелите деца на Месалина?

Но все пак повторен брак с една и съща жена изглеждаше неприемлив. Планът бързо се сгромоляса и Нарцис наблюдаваше със завист, че истински шансове имат само кандидатките на неговите конкуренти Калист и Палас.

Калист се изказваше за Лолия Павлина, която произхождаше от изтъкнат род: дядо й е бил един от съветниците на императора Август и нещо повече, макар за кратко време Лолия е била вече императрица като жена на предшественика на Клавдий — Калигула. Наистина този брак бил сключен по един обикновен начин. Някой в присъствието на Калигула казал, че бабата на Лолия била на времето си най-прекрасната жена в Рим. Самата Лолия била жена на Мемий Регул, наместник на императора в Балканските провинции, и пребивавала там заедно с него. Императорът им заповядал веднага да се явят в Рим и да се разведат, а след това се оженил за Лолия. По време на сватбата починалият баща на Лолия бил заместен от доскорошния й мъж. Семейният живот на Калигула и Лолия бил кратък. Като оставил Лолия, императорът издал специална заповед, в която й забранявал да се омъжи отново. Жена, която е била съпруга на император, не може в бъдеще да дели леглото си с друг.

Лолия имаше още едно положително качество, тя притежаваше приказно богатство. Един от съвременниците пише:

„Видях Лолия Павлина, жената на Калигула, на едно малко тържество, по-скоро на един скромен годеж. Тя цялата беше обкичена със смарагди и перли, които блестяха по главата й, по ушите, по шията, по пръстите. Общата им стойност се оценяваше на 40 милиона. Това не беше подарък от владетеля, а наследство от дядо й, спечелено от грабежите в провинциите.“^[3] И накрая според мнението на Калист Лолия беше бездетна и можеше да се очаква, че тя ще обгради с искрени грижи сираците на императора.

Ако Лолия можеше да предвиди колко скъпо ще заплати за амбициите си да се ожени втори път за римския император! А коя беше избраницата на Палас?