Александер Кравчук
Нерон (39)

Управлението на Феликс

През осемгодишното прокураторство на Феликс кръстове нагъсто покриваха юдейските планини. По тях висяха телата на разбойници и на заподозрените в съучастничество с тях.

Само римляните и богатите евреи ги смятаха за „разбойници“. Те самите се бяха нарекли пламенни, а така ги наричаше и простият народ. Това беше гордо название с дълбок смисъл.

Пламенните смятаха себе си — и само себе си — за истински защитници на вярата, за непримирими радетели за свободата на Юдея. С отвращение гледаха на всички евреи, които със садуцеите, а дори и с фарисеите се съгласяваха на дадени отстъпки спрямо гръцката култура и римската сила и като есенците се оттегляха от живота и борбата в пустинни местности, отдавайки се на молитви и мистично съзерцание. Движението на пламенните имаше стари традиции сред еврейството, но те станаха отделна организация със собствена идеология едва преди половин век. Това беше заслуга на Юда Галилейски. Когато римляните приемаха Юдея под свое управление и съставяха списъци на жителите, Юда вдигна въстание. Обяви:

— На божията помощ да разчита само този, който дава всичко от себе си за великото дело да се възцари царството му на земята. За тези, които ще загинат в боя, дори моментното поражение ще означава победа завинаги!

Въстанието беше потушено, но въглените останаха да тлеят под пепелта. От десетки години пламенните водеха партизанска война с римския окупатор и с тези слоеве от еврейството, които обвиняваха за падането на държавата и заразяването на вярата. Движението се предвождаше от роднините на Юда. Групи от пламенните се укриваха по недостъпни места, в планините и долините, в самия край на пустинята. Оттам бойците извършваха нападения на римските постове, на богатите имения, на пограничните нееврейски земи. Бореха се ловко, действуваха с хитрост, но когато потрябваше, оказваха безпримерен героизъм. Техен съвременник, който не ги е ненавиждал, казва:

„Обичат пламенно свободата. Цар и повелител за тях е само бог. Не се боят от смъртта, дори и от най-жестоката; не държат на това, че отмъщението може да падне върху техните близки. Нищо не може да ги склони да признаят за господар когото и да било от хората.“^[1]

Твърдостта и ожесточеността на движението имаха своите основи в нездравото социално положение в тогавашна Юдея. Там преобладаваше едрото земевладение. Собствениците даваха под наем малки парчета земя на селяните, които трябваше да дават на господаря си голяма част от реколтата, да плащат на държавата данък и да правят подаръци на храмовете. Който не можеше да се справи с тези трудности, губеше всичко, дори личната си свобода. Именно тези бедни селяни и арендатори масово преминаваха към пламенните. Те нямаха какво да загубят. Живееха с надеждата за божието царство, царството на справедливостта. Ненавиждаха богатите и управляващите, очакваха идването на месията. Ако самите те не се бореха, то по всякакъв начин помагаха на пламенните.

Феликс не щадеше средствата само и само да потуши движението, което се превърна в кошмар за римските окупатори и богатите евреи. Там, където не помагаше силата и жестокостта, действуваше с предателство и хитрост.

Предводител на пламенните по това време бе Елеазар, син на Динайос. Именно той преди няколко години запали селата на самаряните в отговор на нападението на галилейските поклонници, пътуващи за Ерусалим. На страната на самаряните тогава застана прокураторът Куман, а наместникът Умидий Квадрат изпрати всички замесени в тази история до Рим пред съда на императора Клавдий. Той освободи евреите и наказа самаряните, осъди Куман на изгнание и назначи за прокуратор на Юдея Феликс. Елеазар се надяваше, че новият прокуратор ще води различна от своя предшественик политика и ще застане на страната на евреите. Затова се съгласи на предложението да проведе преки разговори с Феликс. Замина за Цезарея, крайморската резиденция на прокуратора. Тук бе веднага заловен, окован във вериги и изпратен в Рим. От този момент водач на пламенните стана Менахем, внук на Юда Галилейски.

Жестокостта на Феликс принуди селското население да се страхува и да не подкрепя пламенните. Дори и най-малкото подозрение предизвикваше сурови репресии върху цели семейства, села и райони. Пламенните смениха тактиката си. Вече не извършваха нападения на групи. Те действуваха от засада срещу своите противници. Заедно с тълпата поклонници те отиваха в празнични дни в самия Ерусалим и влизаха в храма. Под дрехите си имаха скрити къси ками. Приближаваха се до набелязаната жертва и ненадейно я пронизваха посред бял ден на най-различни площади и улици. Когато тялото на убития падаше на земята, те първи надаваха изплашен вик. Като постъпваха така, пламенните станаха още по-опасни и съвсем неуловими. Всички, които можеха поради някакви причини да изпаднат пред тях в немилост, се изплашиха. Богатите хора трепереха от страх пред всеки един приближаващ се към тях човек. Приятел не вярваше на приятеля си.

Един ден в храма бе убит от засада и върховният жрец. Йонатан. Пламенните можеха да бъдат заподозрени. В този случай обаче се роди предположението, че истинският изпълнител на това престъпление е самият прокуратор. Знаеше се, че не понася върховния жрец, защото той му даваше съвети и указания. Йонатан смяташе, че е упълномощен за това, тъй като след процеса в Рим подкрепи проекта за даване на наместничеството на Феликс. И ето че прокураторът използува случая, какъвто представляваше вълната от убийства. Нае убийци и се отърва от досадния благодетел, сигурен в своята безнаказаност. Та кой беше в състояние да докаже, че Йонатан не е станал жертва на пламенните?

Бунтовниците заплашваха само отделни личности. За мира в цяла Юдея по-опасно беше нещо друго — всеобщото настроение на очакване на месията. Жреците и учениците гласяха от векове в Писанието, че ще дойде някога вождът, който ще установи царство на щастието и справедливостта и ще даде на Израел власт над всички хора на земята. Те проповядваха, че колкото по-тежки са времената, колкото по-страшни удари падат върху страната, толкова е по-близко идването на месията. Нищо чудно, че тази картина на бъдещето превзе сърцата и мислите на хората, стана тяхна мечта и надежда. И нищо чудно, че в Юдея непрекъснато се явяваха пророци и пратеници на призрачния месия. Постоянно се повтаряше едно и също: всеки един мошеник събираше хиляди фанатично предани поклонници. Вестта, че месията е вече на прага, се пръскаше като светкавица из цялата страна, възбуждайки вълна на ентусиазъм. Тогава от въпроса започваха да се интересуват местните и римските власти. Измамникът бързо изчезваше, но в сърцата на тези, които бяха тръгнали след него, оставаше дълбокото убеждение, че той е бил предвестникът на истината, който не си е отишъл завинаги и ще се върне тогава, когато часът настъпи.

Най-трагично завърши делото на един египтянин, който беше съумял да се сдобие с голяма слава сред простия народ на Ерусалим като чудотворец. Хиляди глупци тръгнаха след него към Маслинения хълм, за да видят как по заповед на пророка ще се съборят стените на града и те триумфално и славно ще влязат в столицата. Но вместо ангелски тръби, те чуха прегракналото бучене на военните рогове. Върху беззащитната маса се нахвърли римската кавалерия и пехота. Няколкостотин поклонници на пророка паднаха убити, а 200 оковаха във вериги.

Няколко дни по-късно на площада пред светията избухна разправия. Тълпата се нахвърли върху някакъв евреин, дошъл от чужбина, крещейки, че богохулства. Смърт грозеше мнимия виновник. В близост до постройките на храма се издигаше масивна крепост, наречена Антония, дело на Ирод Велики. Там години стационираше римска военна част. Офицерът на частта веднага изтича с войниците си, за да потуши безредицата още в самото начало. Въоръжените едва успяха да спасят от тълпата този човек и го взеха със себе си.

Офицерът не можа да се ориентира каква е причината за безредието. Подозираше, че този човек е египтянинът, избягал преди няколко дни. Но задържаният гордо отрече.

— Аз съм евреин и произхождам от Тарсос в Сицилия!

Помоли да му разрешат да говори пред тълпата. Събраните приеха първите думи на тарсиеца с викове.

— Махнете го оттук! Нека умре!

Разгневеният офицер реши да открие истината по прост и отдавна изпробван начин — с бич и изтезания. Когато причинителят на размириците лежеше разпънат на земята, извика към пазещия го центурион:

— Значи при вас се бият римските граждани и то без присъда?

Центурионът веднага изтича до офицера, който бързо се появи и попита:

— Наистина ли си римски гражданин?

Когато чу утвърдителния отговор, не можа да се въздържи и сам се похвали:

— Аз платих за гражданството си хубава сумичка!

На тази своя реплика чу спокоен отговор:

— А аз съм се родил римлянин.

Тарсиецът, който се наричаше Паулус или Павел, остана в крепостта до изясняването на въпроса. И без това не можеха да го пуснат, защото в случай на нови безредици сигурно нямаше да се спаси. Командирът не можа да разбере откъде идва тази ненавист на евреите към техния единоверец. Представи го пред санхедрина, но и членовете на този знатен съвет не бяха единодушни в какво се състои неговата вина. Защото когато Павел каза:

— Аз съм фарисей и като всички фарисеи вярвам във възкръсването! — членовете на тази секта, влизащи в състава на санхедрина, веднага се обявиха в защита на задържания. Всичко това не се побираше в главата на офицера, който беше свикнал да изяснява случаите и да взема решения с войнишка простота. И отгоре на всичко му бе съобщено, че група фанатици е взела решение да убие Павел, когато на следващия ден го водят от Антония до санхедрина.

Същата тази нощ, под силна екскорта, Павел бе изпратен от Ерусалим до Цезарея, където се намираше резиденцията на прокуратора Феликс. За събитията в града и за личността на задържания командирът на гарнизона в Антония съобщаваше в писмо със следното съдържание:

Клавдий Лизий поздравява велможния прокуратор Марк Антоний Феликс.

Този човек бе хванат от евреите, които имаха намерение да го убият. Освободих го, тъй като разбрах, че той е римлянин. Исках да открия причината за обвинението и за това го поставих пред санхедрина. Намерих, че става дума за спорни въпроси на тяхната религия. Но това не е нещо, което води след себе си смъртно наказание или затвор. Понеже знам, че се подготвя покушение срещу този човек, изпращам ти го веднага. Също така препоръчвам на обвинителите да представят въпроса пред Теб. Поздравления.^[2]

След пет дни в Цезарея задържаният бе разпитан пред Феликс. Обвинителите твърдяха: задържаният е разпространител на зараза сред евреите в целия свят, като водач на секта назарейци; виновен е също за неуважение към храма. Тези обвинения Павел решително отхвърли. Феликс отложи делото.

Затворът в Цезарея не беше със строг режим. Павел можеше да приема посетители. От водача на новата секта се заинтересува Друзила, жената на прокуратора. Като еврейка, тя разбираше религиозните противоречия на своя народ по-добре от съпруга си, който мислеше само за политика и пари. Феликс винаги се съобразяваше с мнението на Друзила не само защото тя произхождаше от царски род, но и заради това, че неотдавна му бе родила син.

Един ден изправиха Павел пред двамата. Феликс и Друзила го разпитваха за новата наука. Затворникът започна да ги убеждава, че месията е дошъл преди години; трябва да се живее в честност и справедливост и да се помни за страшния съд, който чака всички ни. Това напомняне отегчи Феликс и той каза:

— Сега можеш да си отидеш. Ще те извикам в удобно време.

Той разговаря с Павел още няколко пъти, но не бързаше да вземе решение. Имаше по-важни проблеми. Цяла Юдея кипеше, нямаше спокойствие дори и в Цезарея. Тук непрекъснато избухваха боеве между евреите и сирийците. Те се разправяха за това, кой трябва да управлява града. При това положение беше безсмислено да се пуска на свобода човек, който веднъж беше създал безредие.

Така изминаха две години. Накрая през 60 година Феликс беше отзован от заемания пост. За нов прокуратор бе назначен Порций Фест. Той поиска да започне своето управление с помирителен жест към евреите. Беше готов, поддавайки се на техните желания, да върне обратно Павел в Ерусалим и там да го съди. Тогава затворникът изпрати обжалване направо до императора; имаше такова право като римски гражданин. При това положение Павел трябваше да бъде изпратен в столицата.

По това време Феликс, неотдавнашният господар на живота и смъртта на всички жители на Юдея, за малко не беше изправен пред съда. Евреите от Цезарея го обвиниха пред императора в извършване на различни злоупотреби. Но Нерон, възпитаникът на Хайремон, не беше приятел на евреите. Оплакването не беше прието. Някои твърдяха, че застъпничеството на Палас е спасило Феликс, защото той, макар че не вземаше участие в политическия живот, продължаваше да има голям авторитет благодарение на своите няколкостотин милиона. На Феликс вероятно му помогна и отделната делегация, която изпратиха в Рим сирийските и гръцките жители на Цезарея. Те добре случиха, защото попаднаха на освободения роб Берил, завеждащ гръцката канцелария на императора. Нерон бе винаги благосклонен към гърците. Ето защо делегацията се върна в Цезарея с истински успех. Тя издействува анулирането на предишната разпоредба, която даваше на евреите и на сирийците еднакви права в управлението на града. От този момент пълни граждански права в тази столица на тогавашна Палестина имаха само сирийците. С това евреите не можеха да се съгласят, защото Цезарея лежеше в границите на тяхното отечество. Неотстъпно настояваха на своето и положението се влошаваше с всеки изминат месец. Призракът на голяма война вече хвърляше кървавото си отражение на Юдейската земя.

Изгубваме от очите си Феликс и Друзила. За тяхната съдба нищо повече не е известно. Запазила се е само една бележка, че синът на Феликс е загинал заедно с жена си по време на избухването на Везувий, същото, което погреба Помпей през 79 година.