Александер Кравчук
Нерон (26)

Пантомимата

От времето на Август театралните сцени на Рим бяха заети само от един вид представления — пантомими. Това беше много особена зрелищна форма.

В нея участвуваше един-единствен актьор. Той можеше да използува само жестовете и танците, без да прави мимики, защото лицето му беше закрито с маска. С помощта на тези толкова прости и ограничени изразни средства той трябваше да представи на зрителите цялата драма, която обикновено черпеше съдържанието си от богатата съкровищница на митовете, и то от по-малко известните. Той сам пресъздаваше един след друг различните образи на драмата както мъжките, така и женските, при което най-много сменяше маската си. Танцуваше в такта на музиката, но оркестърът беше съставен само от няколко инструмента. Единственото словесно обяснение на това, което става на сцената, бяха песните, изпълнявани от хор.

Циникът Деметрий, учителят на Сенека, презираше театъра. Това произтичаше от основния принцип на цинизма: човек трябва да ограничава своите потребности и да се задоволява само с това, което му е абсолютно необходимо. Театърът положително не е безкрайно необходим за живота, защото не е нещо, сътворено от природата. Деметрий никога не гледаше пантомима и хулеше нейните поклонници:

— Танцьорът е съвсем незначителна фигура в цялото това представление. Зрителят се захласва само от музиката, флейтата, свирката и отмерването на такта. Актьорът тук нищо не означава, безразборно се върти, зрителят е очарован от неговите копринени дрехи, музиката и прекрасните гласове на хористите.

Пантомимистът Парис покани Деметрий на репетиция. Нямаше нито оркестър, нито хор. Актьорът изтанцува приключението на Афродита с Арес. Техните срещи видял богът на слънцето Хелиос и ги издал на съпруга на Афродита — Хефест. Той успял хитро да ги заблуди и ги хванал в леглото преплетени в най-гореща прегръдка. И така танцьорът показа подред тези забавни сцени и пресъздаде поведението на всички герои: и това, как се срещат любовниците, и това, как гори от срам богинята на любовта, и това, как страшният бог на войната трепери от страх.

Суровият циник не скри възторга си:

— Човече! Аз не само те виждам, но те и чувам. Ти говориш с ръцете си!

Естествено, че актьорите, които постигаха такива върхове на таланта, се радваха на огромна популярност, имаха хиляди и десетки хиляди поклонници. Печелеха милиони. Градовете им издигаха паметници и им признаваха високи титли. За благосклонността на пантомимистите се стараеха и най-заможните хора. Преди 40 години сенатът бе взел решение: забранява се на сенаторите да посещават актьорите в домовете им, големците нямат право да съпровождат по улиците пантомимистите. Забраната не беше спазена. Млади хора от най-висшето общество се държаха открито като слуги на славните актьори. Богати жени плащаха за тяхната любов. Пример даваше и императорският дворец. Калигула беше приятел с пантомимиста Мнестер, този същия, който по-късно стана любовник на Месалина и умря заедно с нея през 48 година.

Едновременно с това законът третираше артистите много строго. Римски гражданин, който играе на сцената, губеше честта си, както освободен от служба наказан войник, бандит, фалшификатор, лъжец; в дадени случаи можеше да получи телесно наказание; не можеше да заема никакви постове. Браковете на сенатори или на техни потомци с хора от театъра или с техни потомци бяха невалидни. На практика тези закони бяха спазени и прилагани само към бедните и малко известните артисти, такива, които на сцената играеха в царски дрехи, а във всекидневния живот се хранеха по-лошо от робите и спяха в дрипи.

Когато в представлението участвуваха славни артисти, редиците на ентусиазираните обожатели изпълваха докрай театрите. Общото възхищение увличаше даже и безпристрастните, а сред публиката седяха добре платени професионални клакьори. Артистите изключително много се интересуваха от ръкоплясканията, защото от тях зависеше тяхното заплащане, а също така символите на славата, палмите и венците. Затова не подбираха средствата, когато трябваше да се разправят с конкурентите си. Организираха въоръжени банди, подкрепяни и заплащани от богати поклонници. В театрите се стигаше до бой между тях, в който публиката вземаше участие със същия ентусиазъм, с какъвто наблюдаваше очарованието на танца. Това беше допълнителната атракция на представлението. Създаваха се театрални партии подобни на тези в цирка. Съвременниците се оплакваха от дивите обичаи. Не можеха да разберат, че избухването на страстите в цирковете и театрите беше нещо естествено и дори необходимо. Почти от сто години Рим не водеше нормален политически живот, нямаше почва за здравите, вродени във всяко едно общество, инстинкти за борба, конкуренциите, конфликтите във възгледите. Всичко в държавата беше само поза и лъжа. Нямаше идеи, имаше лозунги. Нямаше политици, имаше кариеристи. Нямаше партии, имаше само дворцови клики и циркови и театрални партии.

За да се въдвори спокойствие в театрите, по време на представленията беше въведена кохорта — 1000 добре въоръжени войници. Безуспешно. Още по време на Тиберий на сцената се стигаше до толкова тежки сбивания, че загиваха много от войниците, които се опитваха да успокоят възбудените тълпи. Непрекъснато се издаваха решения на сената и императорски разпореждания за изгонване извън границите на Италия артисти, виновни за създаването на безредици. И това не даде резултат, защото най-славните и най-виновните винаги успяваха да се защитят. А Калигула още в първите дни на своето управление премахна всички наказания, които засягаха пантомимистите.

В края на 55 година бе решено да се оттегли кохортата от театъра. Обясняваха го с това, че войниците се деморализират, като гледат безсрамните танци и участвуват в суматохата, а също, че това е опит да се провери дали публиката, лишена от въоръжена охрана, ще запази спокойствие.

Скоро стана ясно какъв беше истинският повод за красивия жест. Боевете на театралните партии избухнаха наново и то с още по-голяма сила. Почитателите на актьорите се замерваха с камъни и се биеха с дъски, изтръгнати от пейките. Сред участниците в тези кървави побоища с особено настървение се отличаваше един млад човек, който беше внасян в театъра на носилка. Отначало той действуваше скрит зад завесите, а след това започна да действува открито и смело. Веднъж собственоръчно разби главата на един благородник, който непредпазливо се беше приближил. Лесно бе да се отгатне кой беше този храбър младеж.

Веднъж се случи, че един от преторите заповяда да се арестуват няколко горещи поклонници на пантомимата. Когато ги поведоха оковани, неочаквано се появи народният трибун Антистий Созий и по силата на своите пълномощия, веднага нареди да се освободят арестуваните. Наистина, преди пет века, при самото създаване на Републиката, точно с тази цел бяха създадени народните трибуни, за да могат да помагат на всички, засегнати от държавните власти. В продължение на пет века трибуните с чест изпълняваха своята мисия, защото защищаваха простите хора пред злоупотребата от страна на големците и чиновниците, бореха се за гражданско равенство пред закона. Сега обаче всичко беше само илюзия, да не кажем — карикатура. Формално Републиката продължаваше да съществува, съществуваха и всички републикански учреждения, а също и народните трибуни. Но те изпълняваха само декоративна роля, придаваща блясък на Единствения, който държеше реалната власт.

Дали някой се беше замислил тогава, какъв трагичен символ на падането на свободата беше намесата на трибуна Антистий Созий? Формално той изпълняваше същата длъжност, както някога гракхите, радетели за социални и икономически реформи. Но какво направи той? Тържествено се застъпи за авантюристите и клакьорите. А изглежда направи това, за да се хареса на младия владетел, който пръв трябваше да бъде арестуван за създаването на безредици.

Тази жалостна комедия имаше своите сериозни последици. От случая се заинтересува сенатът. Хвана се за претора, на когото беше попречил Антистий. Разпали се голяма дискусия. Беше порицана дързостта на трибуна, случаят бе използуван, за да бъдат ограничени и без това привидните права на носещите тази титла.

Това отношение на сената беше разбираемо. От много поколения се водеше борба между тази опора на властниците и консерваторите с народните трибуни! Историческите годишници на Републиката бяха пълни със сведения за остри, а понякога и кървави сблъсъци. И въпреки че това отдавна бе история, в съзнанието на сенаторите все още живееха отминалите обиди и предубеждения. И ето че накрая дойде моментът за тържествуване над дръзките носители на лозунги за равенство. Наистина той дойде тогава, когато триумфът нямаше никакво значение, защото всички, и най-висшите, и най-нисшите, бяха равни пред императора.

Защо Нерон позволи тази победа на сената? Навярно сърцето му беше на страната на трибуна, защитил свободата на безредиците в театъра. Но и двамата съветници на императора, Сенека и Бур, бяха тясно свързани със сената. А трудно беше заради един толкова незначителен повод да се наруши политическата програма — принципът за съгласие и сътрудничество със сената.

Понеже боевете в театрите не преставаха, отново трябваше да се изпрати там кохорта и да се възстанови разпореждането, с което се прогонваха от Италия артистите-подстрекатели.

Мнозина от младите танцьори трябваше да напуснат Рим. Но Парис — любимецът на Нерон, остана. Колко благосклонен беше императорът, стана ясно при друг случай. Актьорът, както вече споменахме, бе освобожденец на Домиция, лелята на Нерон. И ето сега той заведе съдебен процес срещу своята стара господарка за връщане на парите, които й бе заплатил според обичая за освобождението си. Твърдеше, че в действителност той никога не е бил роб, Домиция фалшиво го е представяла за такъв, изнудвайки от него тези пари. Разбира се, всичко това звучеше съвсем фалшиво. Съдът все пак, съответно инструктиран, повярва на обвинителя и Домиция трябваше да изплати на Парис голяма сума.

В този случай не ставаше въпрос за пари. Присъдата беше равностойна с признаването на Парис за свободен човек, което значително подобряваше неговите обществени позиции. В сената се водеха разисквания точно по въпросите за освободените роби. Настояваше се за въвеждането на сурови наказания към онези освобожденци, които не изпълняваха своите задължения към господарите си, не им оказваха уважение и благодарност. Изискваше се даже при дадени случаи те да загубят своята свобода и отново да станат собственост на старите си господари. С този въпрос се заеха най-близките сътрудници на императора. Мненията бяха разделени. Част от съветниците се съгласиха със становището на сенаторите: освобожденец, който е извършил престъпление, трябва отново да стане роб. Посочваше се, че при създалото се положение най-суровото наказание, с което господарят може да заплаши своя неблагодарен освободен роб, е да го изсели на 100 мили от Рим. А прекрасната и разкошна Кампания се намираше на малко повече от 100 мили. Така че там се пренасяше мнимият изгнаник и живеейки спокойно, се присмиваше на господарския гняв.

От своя страна други смятаха, че едно такова решение ще създаде сериозни трудности. Освободените роби и техните потомци представляваха отделна група в обществото, многобройна и влиятелна. От нея произлизаха редица от нисшите служители и войниците от градските кохорти; дори много от сенаторските родове произхождаха от освобожденците. А на какъв принцип можеше да се отнеме свободата, дадена според обичаите и законните норми? Би трябвало да се предупредят господарите внимателно да освобождават и то само тези от слугите си, които наистина заслужават — или пък да използуват такава формула на освобождаване, която да предвижда отнемане на свободата при дадени случаи.

Такова беше преобладаващото мнение. Императорът съобщи писмено на сената, че във връзка с това не смята да издава никакви общи решения; оплакванията против освободени роби трябва да се разглеждат индивидуално.

Въпреки това дълги години управлението на Нерон се характеризираше с известна строгост по отношение на освободените роби. Техните потомци, дори и от второ поколение, не бяха избирани в сената.