Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (8)

8.

Ингрей се качи на горния етаж да си приготви дисагите, после излезе да потърси Жеска. Багажът на лейтенанта беше изчезнал от ъгъла на общото помещение. Ингрей тръгна по калната уличка на Средноград — по-добре да го бяха кръстили Средносело — към малкия дървен храм с надеждата да го открие. Замисли се в коя ли от няколкото селски кошари, които бяха реквизирали за конете и инвентара, е отишъл Жеска, но това му усилие се оказа излишно — Жеска стоеше на сянка на широката веранда на храма. И говореше с граф Конскарека.

Видя Ингрей, запристъпва от крак на крак и млъкна.

— Ингрей — каза графът. — Къде са сега конник Улкра и останалата част от домакинството на Болесо? Още ли са в Глиганска глава, или са тръгнали след теб към столицата?

— Тръгнали са — поне така им наредих. Кога са тръгнали и колко бързо се придвижват, не знам. Улкра едва ли се надява на топло посрещане в Изтокдом.

— Няма значение. Докато ми остане време да се занимая с тях, без съмнение ще са пристигнали. — Той въздъхна. — На конете ми ще им дойде добре малко почивка. Би ли уредил нещата така, че да тръгнем по обед? Ще ни остане време да стигнем до Волска ливада преди мръкнало.

— Разбира се, милорд — официално отвърна Ингрей и кимна отсечено на умърлушения Жеска. Уенцел им махна за довиждане, обърна се и влезе в храма.

— И какво толкова имаше да ти каже граф Конскарека? — попита Ингрей, докато вървяха по улицата.

— Не е доволен. Изтръпвам като си помисля какво щеше да е, ако харесваше шурей си. Но и сега е ясно, че не е доволен от цялата тази каша.

— Това и аз го разбрах.

— Все пак е впечатляващ млад мъж, по свой си начин, въпреки външността си. Това си го помислих още на сватбата му с принцеса Фара.

— В какъв смисъл?

— Ами… Не че направи нещо особено. Просто така и не…

— Така и не какво?

— Ами… трудно е да се обясни. Не направи нито една грешка, нито изглеждаше изнервен, нито закъсняваше, нито подраняваше… никога не се напиваше. Само че това някак просто ти действа на… Страховит, това е думата, която ми бяга. В някакъв смисъл ми напомня за теб, по акъл, ако не по мускули. — Жеска се поколеба, после, съвсем благоразумно, реши да спре дотук със сравнението, преди да се е хлъзнал по нанадолнището в блатото.

— Ние сме братовчеди — отбеляза Ингрей.

— Така е, милорд. — Жеска го изгледа косо. — А, интересува се от Просветена Халлана.

Ингрей се навъси. „Е, това е неизбежно“. Със сигурност Уенцел щеше да подхване и него по този въпрос още преди да е паднала нощта.

 

 

Храмовият свещен на Средноград беше обикновен млад дякон и стълпотворението в градчето му го беше хвърлило в дива паника. Но каквито и церемонии да бяха заръчани на граф Конскарека, ясно беше, че още не са започнали.

Кавалкадата напусна градчето точно по обед с мрачна ефикасност, каквато дори Ингрей в най-гадното си настроение не би посмял да наложи. Той тайничко аплодираше организацията на графа и остави на пребледнелия дякон достатъчно тежка кесия, която да компенсира страховете му.

Средноград още не беше се скрил от поглед зад тях, когато Уенцел изравни дорестия си кон с коня на Ингрей и измърмори:

— Да пояздим заедно. Трябва да говоря с теб.

— Както кажеш. — Ингрей смуши коня си в тръс и кимна успокоително на Аяда на минаване покрай фургона. Уенцел я удостои с донякъде нееднозначен поздрав.

Когато разстоянието между двамата и кортежа нарасна достатъчно, Уенцел се обърна към Ингрей.

— Къде намерихте бирения фургон?

— В Тръстиков мочур.

— Ха. Поне едно нещо в това погребение ще е по вкуса на Болесо. Във Волска ливада ще ни чака посребрена кралска катафалка, ако са я довлекли вече от Изтокдом. Надявам се да не събори някой мост по пътя.

— Като нищо. — Ингрей се опита да скрие усмивката си.

— Цял куп слуги от домакинството ми ще ме чакат във Волска ливада, за да се погрижат за удобството ми тази нощ. И за твоето, ако искаш. Препоръчвам ти го. Места за нощувка няма да се намерят и на десеторна цена, когато целият двор се изсипе за процесията.

— Благодаря — искрено каза Ингрей. С очите си беше виждал, на зле организирани кралски излети, как отчаяни царедворци се дуелират за правото да положат телесата си в някой плевник. Уенцел със сигурност вече си беше запазил най-хубавите стаи.

— Разкажи ми за тази Просветена Халлана, Ингрей — без предисловие рече Уенцел.

Поне не го смъмри, че не е споменал за нея досега. Ингрей се зачуди дали това е повод за облекчение.

— Стори ми се точно такава, за каквато се представи. Приятелка на лейди Аяда от детските й години. Била е лечителка в някакъв форт от ордена на Сина, някъде в тресавищата по западната граница. По същото време бащата на Аяда бил лорд-посветен и капитан на форта.

— Чувал бях това-онова за лорд ди Кастос. Аяда е споменавала за него. Само че съвпадението ми се струва странно. Магьосник, свързан с лейди Аяда — и новото й душевно попълнение, — изчезва от Глиганска глава. Няколко дни по-късно магьосник — или магьосница, свързана с лейди Аяда — пристига при нея в Червени яз. Това двама магьосници ли са, или един и същ?

Ингрей поклати глава.

— Не мога да си представя как Просветена Халлана би останала незабелязана в Глиганска глава. Тя определено се набива на око. Освен това е в напреднала бременност, което, доколкото разбирам, поставя значителни ограничения върху способностите й да използва демона си. Оттеглила се е в някаква отшелническа хижа в Сухо листо като предпазна мярка. Макар доказателствата ми да са косвени, съм сигурен, че Болесо вече е бил нагазил дълбоко в ужасните си експерименти, когато преди половин година закла слугата си. Което означава, че по онова време обслужващият го магьосник е бил в Изтокдом или някъде наблизо.

Уенцел свъси чело.

— Еднакво погрешно е да вземаш истината за лъжа и лъжите за истина — посочи Ингрей. — Двойната свещена беше крайно необикновена дама, но да е била освен всичко останало и марионетката на Болесо изглежда повече от невероятно. Просто не се връзва. Ако не друго, тя не е глупава.

Уенцел килна глава, обмисляше аргумента му.

— А ако е била не марионетката, а кукловодът?

— Това е по-малко невероятно — призна Ингрей. — Но… не.

Уенцел въздъхна.

— Е, тогава ще се откажа от това си предположение, макар че то значително опростяваше нещата. Значи имаме двама независими един от друг магьосници. Но въпросът е — колко независими? Възможно ли е Болесовият да е отишъл при нея след кървавия си провал? И двамата да действат в съюз?

Неприятна теория. Ингрей изведнъж се сети, че предположението — или подвеждането? — за Изтокдом като източник на заклинанието му беше изказано от Халлана.

— Времето… времето прави тази теория несъстоятелна.

Уенцел изсумтя и заби поглед между ушите на коня си.

— Разбрах, че свещената е оставила писмо. Ти прочете ли го вече?

„Проклет да си, Жеска!“ И онази клюкарка, надзирателката. Какво още беше научил Уенцел?

— Халлана го даде на лейди Аяда. Запечатано.

Уенцел махна с ръка, един вид „не ми говори глупости“.

— Сигурен съм, че знаеш как да разрешиш такъв проблем.

— Ако беше обикновена кореспонденция — да. Но това писмо е от храмова магьосница. Не ми се мисли какво може да се случи на писмото — или на мен, — ако се опитам да го отворя. Току-виж избухнало в пламъци например. Дори да го предам на Хетвар, пак ще възникнат проблеми. Най-малкото ще му е необходим друг храмов магьосник, за да го отвори. И ми се струва, че дори за кралския печатник ще е трудно да придума магьосник да отвори тайно писмо, предназначено за ръководителя на собствения му орден.

— Незаконен магьосник тогава. — И при киселия поглед на Ингрей побърза да допълни: — Стига де, сам знаеш, че Хетвар може да намери такъв — ако реши.

— Ако това умножаване на хипотетични магьосници продължи, ще трябва да ги увесим на таванските греди като шунка, за да има място за всички. — Макар че, неохотно си напомни Ингрей, тепърва трябваше да се намери обяснение за неговото заклинание.

Уенцел кимна недоволно, после се умълча.

— Като шунка, казваш… — рече накрая. — Да знаеш, че не те бива за лъжец, братовчеде. Просто никой не е толкова глупав, че да те обвини в лъжа. Това навярно ти е създало невярна представа за това ти умение. — Гласът му се втвърди. — Какво точно стана в онази стая на горния етаж?

— И да имам още нещо за докладване, мой дълг е да го докладвам най-напред на лорд Хетвар.

Веждите на Уенцел се покатериха чак до косата му.

— Сериозно? Най-напред, и в същото време… още не? Видях писмата ти до Хетвар. Нещата, които липсват в тях, непрекъснато се умножават. Леопарди. Магьосници. Странни шумни кавги. Почти фатални речни каскади. Твоят романтичен Жеска дори твърди, че си се влюбил — това също липсва в писмата ти, макар тази липса да е по-разбираема.

Ингрей се изчерви.

— Писмата могат да се изгубят. Или да бъдат прочетени от недружелюбни очи. — И изгледа графа многозначително.

Уенцел само изхъмка и временно насочи вниманието си към коня — двамата с Ингрей се разделиха да заобиколят една голяма локва. Когато отново се озоваха стреме до стреме, графът каза:

— Приеми извиненията ми, ако ти се струвам твърде настоятелен. Просто рискувам да загубя твърде много.

Ингрей отвърна с насилена бодрост:

— Аз пък, от своя страна, вече изгубих всичко. Графе.

Уенцел опря юмрук до гърдите си в знак, че си е заслужил ужилването. Но добави тихо:

— Само че аз имам и жена.

Сега беше ред на Ингрей да замълчи засрамен. Това, че бракът на Уенцел беше уреден и засега още безплоден, не означаваше, че е лишен от любов. И от двете страни. Вярно, начинът, по който принцеса Фара бе изоставила придворната си дама, говореше за силна ревност, каквато не можеше да се роди от отегчено безразличие. А и дъщерята на свещения крал сигурно беше безценна награда в очите на един толкова грозноват млад мъж, въпреки знатния му ранг.

— Освен това — вече по-бодро подхвана Уенцел — да те изгорят жив е изключително болезнена смърт. Не я препоръчвам. Мисля, че липсващият магьосник може да се окаже заплаха и за двама ни, дори само заради това. Защото знае много неща, които не би трябвало да знае. И ние трябва да го намерим първи. Ако се окаже, че не представлява някаква, хм, лична заплаха, с радост ще го предам в ръцете на Хетвар.

А ако магьосникът се окажеше опасен, какво смяташе да направи Уенцел? И, богове пет, как?

— Дори да оставим настрана всички въпроси на честта и дълга, такъв арест просто не би бил по силите ми, без значение дали действам като частно лице, или иначе.

— Ами ако ти беше по силите? Не искаш ли пръв да се докопаш до тази информация?

— С каква цел?

— Оцеляване.

— Аз и така оцелявам.

— Оцеляваше — в минало време. Но твоето оправдаване от страна на Храма отчасти зависи от една гаранция за сигурност, която вече я няма.

Ингрей го изгледа нащрек.

— Какво имаш предвид?

Устните на Уенцел се изкривиха в усмивка.

— Бих могъл да се досетя дори само по новия начин, по който усещаш мен, но не ми е необходимо, защото го виждам. Твоето зверче си кротува в теб, по силата на отдавнашен навик, ако не друго, но нищо не го задържа и трябва само да го повикаш. Рано или късно някой храмов свещен с висока чувствителност ще го забележи, или пък ти ще стъпиш накриво и сам ще се разкриеш. — Гласът му стана нисък и напрегнат. — Има и други алтернативи, различни от тази да си отрежеш ръката, защото те е страх от юмрука ти, Ингрей.

— Ти пък откъде знаеш?

Този път колебанието на Уенцел се проточи.

— Библиотеката на замък Конскарека е забележителна — подхвана накрая. — Сред предците ми е имало събирачи на знание, а поне един е бил сериозен учен. Там има документи, каквито със сигурност не се намират никъде другаде, някои от тях са на стотици години. Неща, които храмовите служители на стария Одар не биха се поколебали да изгорят. Най-невероятни свидетелства на очевидци — подсети ме някой път да ти разкажа, звучат направо като приказки. Достатъчно интересни да накарат едно момче, което не си пада много по книгите, да чете още и още. А по-късно — да чете все едно животът му зависи от това. — Погледна Ингрей в очите. — Ти си се справил с проблема си, като си избягал далеч от всяко знание, като си го отрекъл. Аз направих обратното — зарових се в книгите. Кой според теб се справя по-добре засега?

Ингрей въздъхна.

— Даваш ми много храна за размисъл, Уенцел.

— Ами помисли тогава. Но този път не обръщай гръб на истината, умолявам те. — И добави по-меко: — Не обръщай гръб на мен.

„Как ли пък не. Не бих посмял“.

Кортежът стигна до каменист брод. За щастие водата не беше толкова бърза, колкото онази, която едва не го беше убила при първия брод, и Ингрей насочи вниманието си към това да преведе всички живи и здрави през реката. Една миля по-нататък фургонът едва не затъна в разкалян участък от пътя, после пък конят на един от гвардейците окуця, след като му падна подкова. После, по време на кратка почивка, колкото да напоят конете, двама от свитата на Болесо се сбиха — някаква тлееща лична кавга, която изригна отведнъж. Дори обичайното заплашително присъствие на Ингрей едва успя да я потуши и той обърна гръб на разтърваните побойници с тревога, която те за щастие сбъркаха с гняв, тревога какво ще стане следващия път, ако обикновените заплахи не свършат работа и се наложи да премине към действия.

Яхна коня си с по-застинало лице от всякога. Трябваше да признае, че Уенцел му е разбъркал мозъка на каша. От увъртанията на графа имаше острото усещане, че двамата се фехтуват в мрака и остриетата им мушкат по скрити мишени. И двамата криеха и разкриваха опасни тайни, нападаха и парираха… еднакво? „Мисля, че Уенцел крие повече“. В интерес на истината обаче Уенцел, изглежда, и разкриваше повече.

Доскоро Ингрей бе смятал, че странното заклинание е най-спешният му проблем. Мисълта, че в знанията на Уенцел може да се съдържат полезни отпратки към разрешаването на тази загадка, изглеждаше два пъти по-вълнуваща. Намекваше, че Ингрей може би си има работа със съюзник. И не по-малко, че може да си е намерил незнаен враг. Или пък, как и защо Уенцел смяташе незаконните магьосници за дребно неудобство, с което лесно можеш да се оправиш? Погледна към челото на кортежа, където яздеше графът, достатъчно далеч да не го чува никой, и разпитваше един от хората на Болесо. Гвардеецът беше едър мъж, но раменете му бяха свити, все едно се опитваше да изглежда по-дребен.

Уенцел беше подхвърлил няколко примамки на Ингрей, но не новата загадка, а старата не му даваше мира, разпъваше го между страха и любопитството. „Какво знае Уенцел за баща ми и за майка си, което не знам аз?“

 

 

Волска ливада беше по-голям град от Червени яз, но кортежът на Болесо беше посрещнат в просторния му каменен храм със скромна церемониалност, изглежда, най-вече защото градът се беше обърнал на лудница покрай подготовката за по-големите събития на следващия ден. Ингрей с огромно облекчение предаде отговорността за трупа и свитата му на Уенцел, който на свой ред ги предаде на своя мрачен сенешал, шумната група храмови свещени от Изтокдом и удивително големия брой царедворци и чиновници. Принцеса Фара и свитата й, с облекчение научи Ингрей, щели да ги чакат в столицата. Още не се беше стъмнило съвсем, когато Ингрей и неговите гвардейци се метнаха отново на конете си и последваха със затворничката Уенцел по лъкатушните улици.

На минаване покрай един претъпкан площад Уенцел дръпна юздите на коня си и Ингрей спря до него. Откритият пазар още не се беше раздигал, вероятно заради царедворците и техните свити, които пристигаха за последната част от погребалната процесия на Болесо. Отначало Ингрей не разбра какво е привлякло вниманието на Уенцел и проследи погледа му покрай шумните сергии до един ъгъл, където свиреше цигулар — шапката му бе оставена приканящо в краката му. Вярно, цигуларят беше по-добър от повечето улични музиканти и мекият звук на инструмента му изпълваше златистия вечерен въздух със странна жалостива мелодия.

След малко Уенцел отбеляза:

— Това е много стара песен. Чудя се дали знае колко е стара? Свири я… почти правилно.

Стоя и слуша до края на песента. Нещо странно имаше в профила му. Напрегнат, но не от гняв или страх; по-скоро като на човек, който с мъка сдържа сълзите си заради неутешима и преголяма загуба. Уенцел изкриви лице, за да прогони напрежението, и подкара коня си, без да се обръща, дори не изпрати човек да подхвърли монета в шапката, макар че цигуларят погледна с оклюмала надежда след групичката богаташи.

Най-после стигнаха до голямата къща, която Уенцел беше наел или изискал, в квартал на богати търговци. Лъскави медни розетки с гравирани слънца красяха масивното дърво на входната врата. Ингрей предаде коня си на Жеска, преметна през рамо дисагите си и изчака лейди Аяда и младата й надзорница да се качат на горния етаж след слугинята. Ако се съдеше по напрежението, с което се поздравиха, слугинята познаваше Аяда отпреди. Слугите на Конскарека, изглежда, смятаха справедливостта по случая на Аяда за също толкова притеснително съмнителна, колкото я смяташе и техният господар.

Преди да се оттегли, за да прегледа множеството съобщения, пристигнали по време на отсъствието му, Уенцел каза тихо на Ингрей:

— Ще вечеряме след час — тримата с Аяда. Нищо чудно това да е последната ни възможност за дълго време да разговаряме на спокойствие.

Ингрей кимна.

Заведоха го в малка стая на последния етаж, където вече го чакаха леген и стомна с гореща вода. Явно го бяха настанили в слугинска стая, но пък усамотението беше добре дошло за Ингрей. Слугите на Конскарека сигурно бяха настанени в някое още по-лошо спално помещение или дори в плевника при тази квартирна криза, а Жеска и неговите хора едва ли можеха да се надяват и на толкова. Ингрей се надяваше, че поне готвачката на Конскарека ще ги утеши в някаква степен.

Изми се долу-горе добре, предвид обстоятелствата. Гардеробът му беше твърде ограничен, за да му се чуди дълго — носеше си дрехи за езда, а не за официална вечеря. Измит и облечен, той се замисли за изкушенията на кревата, но се отказа, защото легнеше ли, можеше и да не събере сили да стане. Вместо това слезе по тясното стълбище с намерението да огледа къщата и после улицата, а защо не да нагледа и Жеска, ако конюшнята се окажеше близо. Още на следващата площадка обаче спря, понеже чу гласа на Уенцел в коридора, и тръгна натам.

Уенцел говореше на надзирателката на Аяда — тя го слушаше уплашено, ококорила очи. Щом чу стъпките на Ингрей, графът се обърна и отпрати жената — тя приклекна в реверанс и хлътна в една врата, която сигурно водеше към стаята на Аяда. Уенцел тръгна с Ингрей към стълбището и му даде знак да мине напред, но на приземния етаж се извини, че трябвало да обсъди нещо с иконома си.

Ингрей излезе в здрача и тръгна да обикаля къщата. Обиколката го доведе обратно до входната врата и там портиерът го предаде на друг слуга, който го заведе в стая на втория етаж. Не беше голямата трапезария, която почти беше достойна за графско имение, а малък салон за закуска с изглед към кухненската градинка и соколарниците. Вратата беше масивна и добре щеше да заглушава гласовете им, прецени Ингрей. Малката кръгла маса беше сервирана за трима.

Аяда пристигна, придружена от надзирателката си, която приклекна пред Ингрей и излезе. Аяда беше с рокля от бледожълта вълна и ленена риза отдолу — скромно моминско облекло, макар Ингрей да подозираше, че дантелената яка има най-вече за цел да скрие позеленяващите синини по гърлото й. Уенцел дойде веднага след нея — и той се беше преоблякъл в по-хубави дрехи от онези, с които беше яздил. И по-чисти. На Ингрей му се прииска и неговите дисаги да му бяха предложили по-добър избор, а не според степента на вмирисаност.

По знак на Уенцел Ингрей си спомни за дворцовите си маниери и помогна на лейди Аяда да се настани на стола си, после и на Уенцел, преди сам да седне. Всичките на равно разстояние един от друг, като основата на нестабилен триножник. Слуги, очевидно инструктирани предварително, се разтичаха около тях, сервираха покрити блюда и дискретно се изнизваха. Поне храната се оказа хубава, макар и по селски семпла — кнедли, боб, печени ябълки, пълнени яребици, сосове и подправки, гарафи с три вида вино.

— А — измърмори Уенцел, когато вдигна един сребърен похлупак и видя пушения бут отдолу. — Дали ще е безопасно ти да го нарежеш, лорд Ингрей?

Аяда примигна стреснато. Ингрей отвърна на Уенцел със същата насилена усмивка и наряза месото. След това пъхна ръце под масата, за да издърпа реверите си върху превръзките на китките. Изчака Уенцел да подхване разговора, в резултат на което мълчанието се проточи, докато тримата се занимаваха с храната.

Накрая Уенцел отбеляза:

— До мен стигаха само разкази от втора ръка за неприятните събития в Брезовлес, които доведоха до смъртта на баща ти и твоето… знаеш. Слухове — неясни и раздути. И със сигурност непълни, ще ми разкажеш ли цялата история?

Ингрей, който се беше подготвил за още въпроси относно Халлана, се поколеба смутено, после повика спомените си. От години ги беше заточил в мълчание, а ето че сега за трети път в рамките на една седмица ги разказваше на глас. Разказът му ставаше по-гладък с всяко повторение, сякаш думите бавно изместваха самата случка, дори и в собственото му съзнание. Уенцел дъвчеше, слушаше и се мръщеше.

— Твоят вълк е бил различен от вълка на баща ти — каза той, когато Ингрей довърши описанието на вълчата треска, обхванала ума му и преляла се в последвалите седмици на треска.

— Ами, да. Първо, моят не беше болен. Или поне… не от същото. Тогава се чудех дали и животните боледуват от припадничавата болест или от други някакви болести на ума.

— Как се е сдобил с него ловецът на баща ти?

— Не знам. Починал, преди да се съвзема достатъчно, за да го питам каквото и да било.

— Хм. Защото аз чух… — известно ударение върху последната дума и многозначителна пауза, а после: — че първоначално за теб е бил предвиден друг вълк. Че бесният вълк е убил другаря си от глутницата един ден преди ритуала. И че новият вълк бил намерен през нощта да клечи пред клетката на болния.

— Значи си чул повече, отколкото е било казано на мен. Възможно е да е било и така, не знам.

Уенцел затропа с лъжицата си по масата — леко, бързо и неспокойно — после, изглежда, осъзна какво прави и я остави.

Ингрей добави:

— Майка ти каза ли ти нещо за твоя жребец? Онази сутрин, когато си се събудил променен?

— Не. Същата сутрин тя почина.

— Не ми казвай, че е починала от бяс!

— Не. Но често мисля за смъртта й и се чудя. Майка ми загина при падане от кон.

Ингрей сви устни. Аяда се ококори.

— Конят също умря при злополуката — добави Уенцел. — Счупил си крака. И конярят му прерязал гърлото… или така поне казваха. Докато започна да си задавам въпроси за това — след известно време, — мама отдавна беше погребана, а конят заклан и… каквото там става с мъртвите коне. Много пъти медитирах на гроба й, но там няма остатъчна аура, която може да се усети. Никакви призраци, никакви отговори. Смъртта й беше жесток удар за мен, толкова скоро — само четири месеца след смъртта на баща ми. Приликите между моя и твоя случай не ми убягнаха, Ингрей, но и да са се забъркали в нещо братът и сестрата Вълчаскала, ако са действали заедно с някаква известна само на тях цел, на мен никой нищо не ми каза.

— Или пък не заедно, а един срещу друг — предположи замислено Аяда. — Като два съперничещи си замъка, на двата бряга на Стръв, и всеки иска кулата му да е по-висока.

Уенцел разпери ръка да признае, че предположението й не е лишено от смисъл, макар свъсената му физиономия да говореше, че лично той не го приема.

— За всичкото това време няма начин да не си си изградил свои теории, Уенцел — каза Ингрей.

Уенцел сви рамене.

— По-скоро догадки, предположения, фантазии. Превърнаха се в идея фикс, особено нощем, докато цялото това чудене не ме изтощи физически.

Ингрей подгони последната кнедла в чинията си и каза с по-тих глас:

— Тогава защо не дойде при мен?

— Ти замина за Дартака. На постоянно изгнаничество или така поне се говореше. После семейството ти съвсем ти изгуби следите. Като нищо можеше и да си умрял, защото никой не беше чул обратното.

— Да, но по-късно? Когато се върнах?

— По всичко личеше, че си открил за себе си безопасно място под закрилата на Хетвар. По-безопасно с оправдателната ти присъда, отколкото аз с моите тайни. Завиждах ти за това. Щеше ли да ми благодариш, ако те бях хвърлил отново в съмнения и тревоги?

— Сигурно не — неохотно призна Ингрей.

На вратата се почука. Аяда се стресна, но Уенцел само извика:

— Влез!

Икономът му отвори, колкото да пъхне глава, и каза притеснено:

— Писмото, което очаквахте, пристигна, милорд.

— А, добре. Благодаря. — Уенцел избута стола си назад и стана. — Извинете ме. Няма да се бавя. Вие продължавайте. — И махна към сервираните блюда.

Щом Уенцел излезе, двама слуги влязоха да вдигнат празните чинии и да поднесат нови ястия, да долеят гарафите с вино и вода, след което се оттеглиха със също толкова мълчаливи поклони. Ингрей и Аяда останаха сами. Занадигаха похлупаците — видът на плодовете и сладките проясни лицето на Аяда.

Ингрей погледна към затворената врата и попита:

— Дали принцеса Фара знае за животното на Уенцел, как мислиш?

Тя огледа парче намазан с мед марципан и го лапна, преди да отговори. Смръщеното й чело не беше от прекалено сладкото, поне според Ингрей.

— Това би обяснило някои неща, които досега не разбирах. Отношенията им ми се струваха странни, макар да не очаквах, че такъв високопоставен брак ще е същият като на майка ми. Като браковете на майка ми — и единия, и другия. Колкото и да е грозен, мисля, че Фара иска да е влюбен в нея. И да го показва по по-изискан начин.

— Той не е ли изискан?

— О, винаги се е държал учтиво, поне пред мен. Хладен и любезен. Така и не разбирах защо принцесата изпитва известен страх от него — той никога не й посягаше, дори не й повишаваше тон. Но ако е било страх за него, а не… а не просто от него, може би това обяснява нещата.

— А той влюбен ли е в нея?

Тя се намръщи още повече.

— Трудно е да се каже. Толкова често е в лошо настроение, толкова откъснат от всичко и мълчалив, понякога с дни. Понякога, когато в замъка идваха гости, сякаш се събуждаше, разговаряше, шегуваше се — той всъщност е изключително начетен човек. Само че тук, само за една вечер, го чух да говори с теб повече, отколкото съм го чувала да говори някога със съпругата си на трапезата. Но пък ти… ти го интересуваш по начин, по който тя не би могла. — Очите й се плъзнаха към него, после настрани и той разбра, че Аяда изпробва вътрешните си сетива.

„Същото важи и за теб сега“, даде си сметка Ингрей.

— Той разполага с твърде ограничено време, за да се погрижи за собствената си безопасност в тази нова ситуация. Може би това обяснява защо пришпорва толкова нещата. Пришпорва ги… не мислиш ли? — Ингрей поне се чувстваше пришпорен.

— О, да. — Тя се умълча замислено. — Или пък се е отприщил след дълго възпиране. С кого е можел да разговаря за това преди? Преди нас? Притеснен е, да, но също и… Не знам. Развълнуван? Не… по-сложно е от това. „Радостен“ със сигурност не е точната дума. — Тя изкриви устни.

— Не бих казал — сухо рече Ингрей.

Вратата се отвори и Ингрей погледна натам. Уенцел се връщаше. Настани се на мястото си и махна с ръка в знак на извинение.

— Уреди ли си нещата? — любезно попита Ингрей.

— Задоволително. Ако още не съм го споменал, позволи ми да те поздравя за бързината, с която изпълни задачата си, Ингрей. Изглежда, аз не ще мога да последвам примера ти, за съжаление. Най-вероятно ще те пратя напред с лейди Аяда утре, тъй като присъствието й в кортежа би било, хм, неуместно в последната му, парадна част. Ще маршируваме по целия път до Изтокдом, петимата богове да са ми на помощ.

— Къде в Изтокдом ме пращат? — напрегнато попита Аяда.

— Този въпрос още не е решен. До утре сутринта би трябвало да знам. Няма да е на най-лошо място, ако успея да се наложа. — Той я погледна изпод спуснатите си клепачи.

Ингрей ги изгледа, събрал смелост да отпусне сетивата си отвъд зрението.

— Вие двамата сте различни един от друг. Твоят звяр е много по-тъмен, Уенцел. Или нещо такова. Нейната котка ми навява мисли за шарена сянка, но твоят… е много надълбоко. — Отвъд границите на възприятията му.

— Според мен нейният леопард е бил в чудесна форма — каза Уенцел и се усмихна на Аяда, сякаш да я увери, че думите му са добронамерени. — Силата му е свежа и чиста. Всеки воин от Лесовете би се гордял да го има, ако по онова време е имало клан Леопардоводърво например…

— Но аз съм жена, а не воин — каза Аяда.

— Жените от Старите лесове също са приемали свещени животни. Не знаехте ли?

— Не! — В очите й грейна интерес. — Наистина?

— Е, рядко като воини, макар винаги да е имало по няколко, които се наричали така. Някои от племената ги използвали за знаменоски и били ценени над всички жени. Но имало и втори вид… друг вид създадено свещено животно, което жените по-често приемали в себе си. Е, относително по-често, защото, първо, те били много по-редки.

— Знаменоски? — повтори със странен тон Аяда.

— Създадени? — повтори Ингрей.

Устните на Уенцел се извиха нагоре като на рибар, който предусеща улова си.

— Воините от Лесовете били създавани, като душата на жертвеното животно се изпращала в човек. Но нещо друго било създавано, когато душата на животно бивала пожертвана в друго животно.

Аяда тръсна глава сякаш да дойде на себе си и каза:

— Дали Болесо не се е опитвал да… Чакайте, не.

— Все още не съм разгадал напълно какво е смятал, че прави Болесо, но ако се е водел по слухове за тази стара магия, значи я е разбрал погрешно. Животното бивало пожертвано, в края на живота си, в тялото на младо животно, винаги от същия вид и пол. И цялата му мъдрост и обучение преминавали в младото животно. А после, в края на своя живот, то също бивало пожертвано в друго. И то в друго. И така нататък. Натрупвала се изключителна житейска плътност. И — на даден етап по веригата, след пет, шест или десет поколения — то вече се превръщало в нещо повече от животно.

— В, хм… в животински бог? — предположи Аяда.

Уенцел разпери ръце.

— В някакъв смисъл — може би. Някои казват, че боговете са точно това — целият живот на света изтича към тях през портите на смъртта. Те натрупват всички ни в себе си. Но боговете са едно дори по-странно повторение, защото поглъщат, без да разрушават, и стават все повече Себе си с всяко включено допълнение. Великите свещени животни са били нещо различно.

— Колко време е било необходимо, за да се създаде такова животно? — попита Ингрей. Сърцето му биеше бързо; съзнаваше и че дишането му се е учестило. Знаеше и че Уенцел го е забелязал. „Защо така изведнъж се уплаших от детската приказка на братовчед си?“ Самата му кръв сякаш ръмжеше от чутите думи.

— Десетилетия… поколения… столетия понякога. Били високо ценени, защото като животни били питомни и възприемчиви, и неестествено интелигентни. Разбирали човешката реч. Но пък тази велика приемственост страдала и от постоянно износване, и то не само заради обикновени несполуки. Защото когато мъж или жена от Лесовете приемели в душата си велико животно, се превръщали в нещо повече от воини. Ставали по-велики и по-опасни. Много малко от най-старите и най-добри същества останали непожертвани под натиска на Одаровото нашествие. Много били пожертвани преждевременно само за да бъдат спасени от дартакийските войски. Храмовите служители на Одар ги избивали, без да се замислят, от страх в какво биха могли да се превърнат. Или в какво могат да превърнат нас.

— Магьосници? — задъхано прошепна Аяда. — Магьосници-лесовници? В това ли е искал да се превърне Болесо?

Уенцел махна с ръка.

— Дайте да не смесваме терминологията. Един магьосник, същ — или несъщ, ако е незаконен и необвързан със строгите правила на Храма — е обладан от стихийно създание на хаоса, свещено за Копелето, и магията, която извлича от това създание, по същността си е разрушителна. Такива демони са обвързани в равновесието между света на материята и света на духа. Старите племена също са имали такива магьосници, със свои собствени традиции и правила под закрилата на белия бог. Великите свещени животни са били от този свят и никога не били попадали в ръцете на боговете. Не са били част от техните сили. Не са били и разрушителни всъщност. Били са си изцяло феномен на Лесовете. Макар магията им да е била магия на ума и духа, те можели също да влияят на тялото, което контролира умът и духът. Животинските шамани имали различни традиции от традициите на племенните шамани, при това различни дори в рамките на един и същи клан. Това е едно от многото несъгласия, които ни отслабили пред лицето на дартакийското нашествие. — Уенцел се смръщи, замислен за тази древна грешка.

— О — промълви Аяда.

Ингрей усети как кръвта се отцежда от лицето му. Все едно крепостните стени вътре в главата му изведнъж бяха започнали да се ронят под разяждащите ручейчета на казаното от Уенцел. „Не. Не. Това са глупости, измишльотини, стари детски приказки, Уенцел си прави някаква гадна шега с мен, да види колко мога да преглътна“. Вместо това прошепна:

— Как?

— Питаш как е дошъл този мъдър вълк при теб ли? — Уенцел сви рамене. — Това и аз бих искал да знам. Когато Одар Великия — устата му се изкриви ядно — изтръгнал сърцето на Лесовете при Кървавополе — а там било най-важното светилище на Светодърво, преди то да бъде осквернено окончателно — дори и той не успял да избие всички. Част от душевоините и шаманите не присъствали на ритуала, по случайност или просто закъснели. Така че доста от тях избегнали засадата.

Аяда го изгледа още по-пронизващо. Уенцел продължи:

— Дори последвалите век и половина гонения не успели да изкоренят напълно знанието, макар и не поради липса на усърдие. Оцелели отломки, макар и много малко от тях в писмен вид, като онези в библиотеката на замък Конскарека — вярно, те били нарочно издирени от някои мои предци, но все са били издирени отнякъде. Но в далечните райони, в блатата и планините, в бедните селца — Кантоните рано се освободили от дартакийското иго — традициите, ако не и мъдростта зад тях, оцелели още дълго. Предадени от поколение на поколение като тайни семейни или селски ритуали и постепенно подяждани от незнанието. Онова, което дори Одар не успял да направи, го направило времето. Не мислех, че някое велико животно се е запазило след безмилостната ерозия на столетията. Но изглежда, са останали поне… две. — Синият му поглед прониза Ингрей.

Ингрей усещаше мислите си като трескави лапи, които стържат с нокти по пода на клетка. Успя да издаде само някакъв нечленоразделен звук.

— За твое успокоение — продължи Уенцел — това поне обяснява дългия ти делириум. Твоят вълк е бил много по-мощна намеса в душата ти от простичките същества на баща ти или на Аяда. Четиристотингодишен… това изглежда невъзможно, защото на колко вълчи поколения се равнява? И все пак… — Погледът му се напрегна. — „Много надълбоко“ наистина. Добро описание. Душевоините с лекота овладявали зверовете си, защото обикновените животни охотно отстъпвали контрола на по-могъщия човешки ум. В Старите лесове избраният да приеме велико животно минавал през продължителна подготовка и обучение, подпомаган и насочван от други в същото положение. А не го изоставяли сам да намери пътя си — да се препъва опипом, обладан от страх и съмнения, на крачка от лудостта. Нищо чудно, че си видял единствения изход в това да осакатиш възможностите си.

— Осакатен ли съм? — прошепна Ингрей. „И що ли за изрод щях да съм, ако не бях?“

— О, да.

Аяда се обърна към Уенцел и попита многозначително:

— А вие?

Той разпери ръце.

— В по-малка степен. Аз си имам своето тегло.

„В колко по-малка степен, Уенцел?“ Но Ингрей не беше толкова развълнуван от подозрението, че може би е открил източника на заклинанието си, колкото от мисълта, че може би е открил свой образ-подобие.

Уенцел се обърна към него.

— В твоя случай незнанието е било от полза. Ако от Храма са подозирали що за същество носиш в действителност, едва ли щяха да те опростят толкова лесно.

— Никак не беше лесно — измърмори Ингрей.

Уенцел се поколеба, сякаш обмисляше нещо ново.

— Наистина. Да обвържеш велик звяр едва ли е било лесна задача. — Усмивка на уважение и дори на боязън изкриви устата му и той впери поглед в свещите, които горяха в средата на масата. — Става късно. Утре сутринта ни чака много работа. За известно време ще трябва да се разделим, но, Ингрей, умолявам те — опитай се да не привличаш вниманието към себе си, докато не поговорим пак.

Ингрей едва смееше да диша.

— Мислех си, че вълкът ми е само кладенец от насилие. Гняв, разрушение, убийства. Какво друго може той… бих могъл да правя аз?

— Това е следващият урок. Ела да поговорим, когато стигнем в Изтокдом. Междувременно, ако ти е мил животът, пази си тайните… и моите. — Уенцел се изправи уморено — ясен знак, че както вечерята, така и разкритията са свършили. Ингрей, който и без това се чувстваше зле, нямаше нищо против.