Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (7)

7.

След като хапна набързо в общото помещение на хана, Ингрей се прибра в стаята си и пак се просна на леглото. Беше закъснял с ден и половина с предписаната от посветената от Тръстиков мочур почивка заради удара по главата и покорно й се извини — наум. Но колкото и да беше уморен и колкото и да предразполагаше към дрямка топлият следобед, сънят така и не идваше.

Нямаше смисъл да се хаби с тайни приготовления за среднощното бягство на Аяда, щом тя отказваше да яхне коня и да го пришпори към свободата си. Трябваше да я убеди. Ако се разбереше за тайната й, тайната за леопарда, дали щяха да я изгорят? Представи си как пламъците облизват свързаното й тяло като зли оранжеви ласки, как пламва напоената с масло риза, в каквито обличаха осъдените на изгаряне, за да ускорят краят им. Представи си я как увисва и тялото й се мята конвулсивно, с конопено въже на шията, от някоя дъбова греда, в зла, безсмислена пародия на жертвоприношение от Старите лесове, когато обесвали жертвата на свещено горско дърво. Или пък кралските екзекутори щяха да й отпуснат копринено въже, копринено като леопарда й, в чест на знатното й потекло? Макар че старите племена, поради липса на коприна, използвали въже, изплетено от копривени влакна за онези от най-благородно потекло — поне така беше чувал. „Мисли за нещо друго“. Само че мислите му се въртяха все около това, сякаш да го измъчват нарочно.

Отначало онези човешки жертви, доброволни човешки жертви в Старите лесове, се възприемали като пратеници при боговете. Свещени пратеници, които да отнесат молитвите право в небето в тежки моменти на превелика нужда, когато всички изречени думи и молитви сякаш губели пътя си и се стопявали в празно мълчание. „Като моите сега“. По-късно обаче, след продължилия с поколения натиск откъм източните граници, нуждите на племената нараснали, а с тях и страховете им. Битки и земя били изгубени; скръбта се умножила и преценката губела почва; качеството отстъпило пред количеството в онези отчаяни дни и станало все по-трудно да се намерят свещени доброволци с героична душа.

Редиците им се запълнили с по-неохотни жертви, а после и с насилени жертви. Накрая се задоволявали с военнопленници, заложници, отвлечени занаятчии и курви от обозите, че и по-лошо. Свещените дървета раждали прогнили плодове. Дори деца, както се твърдеше в някои от любимите мъченически истории на квинтарианските свещени. Вражески деца. „И що за болен мозък може да лепне етикета «враг» на едно невинно дете?“ Най-малкото племенните магове от Старите лесове е трябвало да се замислят що за молитви могат да отнесат на боговете ужасените сърца на жертвите им.

„Мисли за нещо полезно, проклет да си“. Сърдитите думи на Аяда в храма се забиваха сякаш в кожата му като хапливи насекоми. „Така няма да ти се наложи да отговаряш пред никого. Нито да изричаш опасни истини…“ Петима богове, какво си мислеше това глупаво момиче — че влиянието му в Изтокдом е безгранично? Самият той живееше от подаяния, под протекцията на Хетвар. Вярно, Ингрей се отплащаше за тази протекция, но същото се отнасяше за другите от личната войска на Хетвар; може би се отплащаше по по-особен и полезен начин, недостъпен за другите, но в паяжината от влияние на печатника той със сигурност беше тънка нишка. Ингрей никога не беше правил услуги и затова сега не можеше да си поиска такива. Ако изобщо имаше някаква възможност да спаси или оправдае Аяда, тя щеше да се изчерпи, щом кортежът минеше през градските порти.

С неохота трябваше да си признае, че мислите му стават само по-неприятни, но не и по-изобретателни. По някое време задряма. Дрямката му беше неспокойна, но все пак беше по-добра от безсмисленото въртене в леглото.

 

 

Събуди се, когато есенното слънце вече захождаше, и тръгна към хана на Аяда да я покани за вечерна молитва. Тя вдигна вежди и измърмори:

— Нещо изведнъж си станал набожен. — Но, изглежда, се смили при вида на смутената му физиономия и го придружи до храма.

Когато коленичиха пред олтара на Брата — залите и на Майката, и на Дъщерята пак бяха пълни с богомолци — той подхвана тихо:

— Слушай. Тази вечер трябва да реша дали утре да тръгнем, или не. Не може просто така да тръгнеш към бедата, без да имаш план, без опит дори да хвърлиш въже към брега. Иначе ще се обесиш на въжето, а аз направо полудявам, като си те представя как увисваш, също като твоя леопард. Едно бесене не ти ли стига?

— Ингрей, помисли — отвърна тя също шепнешком. — Дори да приемем, че успея да избягам незабелязано, къде ще отида? Майчиният ми кин не може да ме приеме, нито да ме скрие. Бедният ми пастрок няма силата да се противопостави на такива високопоставени врагове, а и неговият дом ще е сред първите места, където биха ме потърсили. Жена, непозната, сама — ще изпъквам навсякъде и ще се превърна в лесна мишена за лоши хора. — Явно и тя беше мислила по въпроса.

Той си пое шумно дъх.

— Ами ако и аз дойда с теб?

Дълго мълчание. Той я погледна и видя, че лицето й е застинало. Широко отворените й очи се взираха немигащо право напред.

— Би го направил? Би изоставил хората си и дълга си?

Той стисна зъби.

— Може би.

— И къде ще отидем? И твоят кин не може да ни приеме, нали?

— Не мога да си представя как се връщам в Брезовлес, по каквато и да било причина. Не. Ще трябва да се измъкнем от Лесовете, да пресечем границата. Към Алвианската лига може би… да се доберем до Кантоните отвъд северните планини. Или към Дартака. Поне мога да говоря и да пиша на дартакийски.

— Аз не мога. Ще ти бъда нямата… какво? Слугиня, любовница?

Ингрей се изчерви.

— Можем да се преструваме, че си ми сестра. Мога да се закълна, че ще се отнасям почтително към теб, все едно наистина си ми сестра. Няма да те пипна, обещавам.

— Колко очарователно!

Той замълча. Чувстваше се като човек, който пресича заледена река през зимата и току-що е чул първото пропукване под краката си. „Това пък как трябва да го разбирам?“

— Баща ти е бил ибриец. Ти говориш ли ибрийски?

— Малко. А ти?

— И аз малко. Значи можем да тръгнем към полуострова. Шалион, или Ибра, или Бражар. Там няма да си чак толкова няма. — Чувал беше, че там се намирала работа за мечоносци в непрестанните погранични схватки с еретическите квадриански княжества по крайбрежието. А и не задавали много въпроси на чуждестранните доброволци, стига да зачитали петорния свещен знак.

Тя въздъхна.

— Днес следобед си мислех за онова, което каза Халлана.

— Кое? Тя каза много неща. Не спираше да бърбори.

— Ами тогава помисли за мълчанията й.

Това прозвуча съвсем като някой от любимите афоризми на лорд Хетвар и Ингрей чак се размърда от изненада.

— Че тя мълча ли въобще?

— Каза, че ме е издирила — и то в момент на крайно неудобство и дори опасност за самата себе си, не забравяй — по две причини. Защото била чула новината… и заради сънищата, „разбира се“. Само Халлана може да го каже така, че втората причина да прозвучи, сякаш ей сега се е сетила за нея. Това, че аз имах странни и тъмни сънища, кошмари, почти толкова ужасни като живота ми наяве, сигурно е резултат от страха, умората и… и дара, който ми остави Болесо. Но защо Халлана е сънувала за мен и моите неприятности? Тя е храмова служителка до мозъка на костите си, а не някой ренегат, нищо че сама си разчиства пътя. Да ти е споменала нещо за сънищата си?

— Не. Но и аз не се сетих да я попитам.

— Тя зададе много въпроси и научи и аз не знам какво, докато ни наблюдаваше, но не ми даде никакво напътствие, намек дори. Това също е мълчание. Накрая ми даде само едно — писмото. — Докосна лявата си гръд и погали леко фината бродирана материя на жакета си. На Ингрей му се стори, че долавя тихото шумолене на хартия под плата, от някакъв вътрешен джоб. — Изглежда, очаква от мен да го предам. И понеже това е единственото напътствие, което ми даде, не ми се ще да го заменям за рисковано бягство в изгнание със… с човек, когото познавам само от четири дни. — Тя помълча малко. — И особено като по-малката ти сестричка, петимата богове да ме пощадят!

Ингрей не проумяваше защо се засяга толкова заради „сестричката“, но категоричният й отказ не можеше да се сбърка. Каза тежко:

— В такъв случай утре ще продължим към Изтокдом заедно с ковчега на Болесо. — Което щеше да му осигури още три дни, в които да измисли по-убедителни аргументи или по-добър план, минус времето, което щеше да проспи. „Ако изобщо успея да заспя“.

Придружи я под спускащия се здрач до хана и отново я предаде в ръцете на надзирателката. Сега селянката го поглеждаше с неприкрито подозрение, макар да не каза нищо. Докато вървеше по улицата към своя хан, Ингрей започна да се чуди дали не трябва да се вгледа в мълчанията и на Аяда. А такива имаше предостатъчно.

Вече наближаваше хана, когато някакъв тъмен силует се отдели от една стена. Ръката на Ингрей се плъзна към дръжката на меча, но бързо се отпусна, когато човекът влезе в жълтата светлина от фенера над вратата. Беше Жеска.

— Ела с мен, Ингрей. Искам да поговорим насаме.

Веждите на Ингрей се вдигнаха озадачено, но той не възрази. Завиха в една пряка близо до градските порти и седнаха на дървена пейка до покрития геран в центъра на площада. Някакъв слуга тъкмо си тръгваше с увисени на кобилица ведра. На улицата мъж и жена бързаха да се приберат, жената държеше фенер, мъжът носеше на конче малко момче, което стискаше косата му с ръчички и мъжът току му подвикваше през смях да не го скубе. Мъжът хвърли поглед към двамата мечоносци, успокои се, като ги видя да си седят спокойно, и се обърна към жена си. Стъпките им постепенно затихнаха.

Възцари се мълчание и се проточи. Жеска потрепваше смутено с пръсти по бедрото си.

— Да няма някакъв проблем с хората ни? — подкани го накрая Ингрей. — Или с Болесовите?

— Хм. — Жеска размърда рамене. — Може би вие двамата ще ми кажете. — Поколеба се, засмука долната си устна, после изведнъж рече: — Да не би да се влюбваш в това прокълнато момиче, Ингрей?

Ингрей застина.

— Какво те навежда на тази мисъл?

В тона на Жеска се промъкна сарказъм.

— Ами, да видим. Какво ли толкова би ме навело на тази мисъл? Дали пък не е защото гледаш да я заприказваш насаме при всяка възможност? Или пък защото се хвърли като луд в побеснялата вода, за да я спасиш? Или пък защото те хванаха как се промъкваш полугол в спалнята й по нощите? Бледата ти жадна физиономия, с която я зяпаш, когато си мислиш, че никой не те гледа? Или пък тъмните кръгове на любовна мъка, дето са се вдълбали под очите ти? Признавам, че само Ингрей кин Вълчаскала може да пощурее от страст по жена, която пребива любовниците си до смърт, защото за теб това не е спирачка, а примамка! — изсумтя Жеска.

— Останал си с напълно погрешно впечатление — студено каза Ингрей. Смущение, граничещо с ужас, го стисна в лапите си, когато осъзна колко правдоподобно звучи интерпретацията на Жеска, после му хрумна, че тази интерпретация може и да не е най-лошият параван за по-странните и много по-опасни истини, за заклинанието и всичко останало. Последвано на свой ред от още по-плашещото подозрение, че може би Жеска не греши чак толкова много, или въобще не греши… „Не. Не“. — Пък и е бил само един любовник.

— Какво?

— Когото е пребила. — След миг добави: — Признавам обаче, че количественият недостиг на улова й се компенсира от качеството. — И след още миг: — Във всеки случай тя не ме харесва, така че страховете ти са напразни.

— Не е вярно. Тя те мисли за много хубав мъж, макар и вечно начумерен.

— Ти пък откъде знаеш? — Ингрей прехвърли набързо изминалите няколко дни през ума си — кога беше успял Жеска да говори насаме със затворничката?

— Обсъждала те е с надзирателката си или пък надзирателката те е обсъждала с нея. Много е откровена и устата тази жена, подхванеш ли я. Е, работата за Майката се отразява по този начин на някои жени.

— С мен не разговаря така.

— Защото я ужасяваш. А аз — не. Поне в сравнение с теб. Което ми е много полезно, от моя гледна точка. Но да си чувал някога как две жени обсъждат мъжете? Мъжете лъжат, та се късат, когато си сравняват улова, но жените… предпочитам някой анатом на Майката да ме среже, докато съм жив, отколкото да слушам нещата, които жените казват за нас, когато си мислят, че са сами. — Жеска потръпна в престорен ужас.

Ингрей успя да си затвори устата, преди да попита: „И какво друго е казала Аяда за мен?“. Хрумна му, че все трябва да е запълвала с нещо часовете, прекарани насаме с онази селянка, а празните приказки често прикриват опасни тайни по-добре, отколкото мълчанието. Така. Реши все пак да попита:

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— О, да… — Жеска преправи гласа си на женски фалцет: — Дамата смята, че усмивката ти е „опустошителна“.

А усмивката на Жеска, помисли си Ингрей, направо злобееше самодоволно. Само че явно още не се беше мръкнало толкова, че сенките да скрият ответния му гневен поглед, или пък той просто прогори тъмнината, защото Жеска се сепна и вдигна успокоително ръка.

— Ингрей, чуй ме. — Този път гласът му прозвуча сериозно. — Не искам да направиш някоя глупост. Ти имаш бъдеще в дома на Хетвар, много по-обещаващо от моето, и не само защото си от знатен род. Аз най-много да стана гвардейски капитан някой ден. Ти си образован човек, владееш два чужди езика, Хетвар разговаря с теб като с равен — равен не само по кръв, но и по ум — а ти му се отплащаш по достойнство с работата си. Като ви слушам как разговаряте, понякога направо ми се завива свят. Не ща дори да стъпя на пътеките, които ти, изглежда, си обречен да изминеш. От високото ми се ние свят и главата ми си е добре на раменете, както си е сега. Но преди всичко… не искам аз да съм офицерът, когото ще пратят да го арестува.

Ингрей отпусна стиснатите си до болка челюсти.

— Оценявам искреността ти.

— Добре.

— Утре тръгваме на път.

— Добре.

— Стига да успея да си обуя ботушите.

— Ще дойда да ти помогна.

„А аз ще отпратя онази любопитна досадна клюкарстваща надзирателка да си ходи в Тръстиков мочур и ще й намеря заместница, или пък изобщо няма да й търся“. Женските брътвежи бяха достатъчно неприятни, но какво щеше да стане, ако любопитното й мозъче събереше кураж да завърти разговора около странните събития при посещенията на Халлана, на които и тя беше станала в някаква степен свидетел?

„Ами ако вече го е направила?“

Двамата тръгнаха обратно по зле осветената улица. Пред вратата на хана Жеска му махна за довиждане и продължи по пътя си. Ингрей го проследи с поглед.

„Така. Значи Жеска ме държи под око“. Защо обаче? Празно… или похотливо… любопитство? Воден от личен интерес, както твърдеше самият той? Или от приятелски чувства? Или от любов към клюката? Помисли си, че каквото и да разправя Жеска за собствената си неграмотност, той всъщност е напълно в състояние да напише кратък доклад. Изреченията можеше и да са прости, изборът на думи — непохватен, правописът — лош, но със сигурност можеше да изрази впечатленията си достатъчно разбираемо.

И ако Хетвар получеше писмата и на двамата — неговото и на Жеска, — което би било напълно в стила на Хетвар… премълчаните от Ингрей неща щяха веднага да се набият на очи.

Ингрей преглътна една ругатня и влезе в хана.

 

 

През следващия ден есенните провинциални пейзажи останаха почти незабелязани от Ингрей. Същото не можеше да се каже за Аяда, която привличаше вниманието му като магнит. Аяда яздеше до фургона с новата си надзорница, поуплашена млада посветена от ордена на Дъщерята в Червени яз — местният свещен буквално я беше измъкнал от класа, в който преподаваше, за да я натовари с тази необичайна задача.

Само веднъж, още докато яхваха конете, Аяда му се усмихна.

Ингрей почти й се усмихна на свой ред, но подигравките на Жеска прозвучаха в главата му и лицето му замръзна в изкривена гримаса, от която очите на Аяда се разшириха, а после се отклониха встрани. Той пришпори коня си напред, преди лицевите му мускули да са се схванали.

Чудеше се каква ли лудост го беше обхванала снощи, че да наговори онези неща в храма. Естествено че Аяда ще откаже да избяга, пък било и от бесилката, с човек, който се е опитал да я убие колко, три пъти? Пет? Що за избор беше това за момичето? „Мисли, човече“. Дали не би могъл да й предложи друг ескорт? Къде да намери човек, комуто да се довери? Представата как я отвлича и препусва в галоп, преметнал я през седлото, доведе до още по-безполезни напъни на въображението му. Познаваше бързината и силата, която можеше да му даде неговият вълк — но какво можеше нейният леопард да даде на нея, макар и да беше, несъмнено, жена? Вече беше убила Болесо, по-едър мъж и от Ингрей, макар че, трябваше да признае, него го беше хванала неподготвен. Дори себе си беше изненадала, доколкото можеше да прочете Ингрей между редовете на разказа й за онази нощ. Ако започнеше да се дърпа, да се бори с него… ако тогава той… и после тя… Погълналите го мечтания изведнъж се пръснаха на парчета от спомена за думите на Жеска — „За теб това е примамка!“ — и той се начумери още повече.

„И съвсем сигурно изобщо не се влюбвам в нея, огън да те гори, Жеска.

Не изпитвам и плътска страст.

Не много“.

Във всеки случай не толкова, че да изгуби контрол.

Остатъка от деня мина в това да не й се усмихва, да не я поглежда, да не язди близо до нея, да не я заговаря, да не издава по никакъв начин, че изобщо съзнава съществуването й. Ефектът, изглежда, беше заразен — Жеска го настигна да му каже нещо, но като му видя физиономията, набързо си преглътна думите и благоразумно се оттегли в другия край на колоната. Никой друг не го приближи, а хората от свитата на Болесо буквално се присвиваха под погледа му. Малкото му нареждания се изпълняваха моментално.

Тръгнали бяха късно и се движеха бавно, конете рядко нарушаваха спокойния си ход. В резултат на това следобед стигнаха до градче, по-малко от всички, където бяха спирали досега — но и то беше по-близо до Изтокдом, отколкото му се искаше на Ингрей. Ингрей безцеремонно прати хората на Болесо да нощуват заедно с покойния си господар в селския храм на Средноград, а единствената странноприемница си присвои — за себе си, затворничката, нейната придружителка и войниците на Хетвар. По здрач обиколи градчето, разходка, която, за жалост, му отне твърде малко време. Тази вечер нямаше да има екскурзии до претъпкания храм за прошепнати спорове. Утре трябваше да избере някой по-голям град за нощувка. А за по-следващата нощ… нямаше да има достатъчно следващи нощи.

Понеже Жеска предпочете да легне в спалния си чувал в общото помещение на хана пред това да дели една стая с него, Ингрей настани все още ръчкащите го болежки в леглото рано и сам.

 

 

Тъй като планираният преход беше кратък, Ингрей не вдигна хората си рано. Самият той още пиеше умърлушено горчив билков чай и се тъпчеше с хляб в общото помещение на хана, когато лейди Аяда слезе с новата си надзирателка. Ингрей успя да отвърне на кимването й, без да разкриви излишно физиономията си.

— Удобна ли беше стаята ви? — поинтересува се той, неутрално любезен, заради двамата гвардейци, които още закусваха на дългата маса в другия край на помещението.

— Достатъчно удобна. — Ответната й свъсена физиономия беше питаща, но това все пак бе по-добре от онази опасна усмивка.

Понечи да я попита как е спала, но се поколеба, от страх, че това може да се окаже съвсем не неутрална тема за разговор. Може би по-късно днес би се осмелил да поязди за кратко до нея — тя изглеждаше напълно способна, усетила веднъж намека, да води неангажиращ разговор пред неблагоразположени уши, неангажиращ, но носещ повече информация, отколкото изглежда на пръв поглед.

Тропот на конски копита и подрънкване на юзди отвън накара и двамата да обърнат глави.

— Привет! — извика дрезгав глас и ханджията се разбърза да посрещне новодошлите, като поспря само да прати един слуга при конярчетата със заръка да се погрижат за конете на благородните господа.

Ноздрите на Аяда се разшириха и тя тръгна към вратата след ханджията. Ингрей допи чая и я последва, лявата му ръка инстинктивно охлаби дръжката на меча. Беше зад рамото й, когато Аяда пристъпи на дървената веранда.

Четирима въоръжени мъже слизаха от конете. Единият очевидно беше слуга, двама бяха с познати му ливреи, а последният… от изненада Ингрей затаи дъх. А после издиша шумно.

Граф Уенцел кин Конскарека не бързаше да слезе от седлото, стискаше юздите в облечените си в ръкавици ръце. Младият граф — строен мъж — бе облечен с туника, чиито златни нишки намигаха изпод кожено палто, боядисано във виненочервено. Широката яка на палтото беше обточена с кожа от бялка, прикриваща специфичната деформация на торса му. Тъмнорусата му коса, просветлена от няколко преждевременно побелели кичура, висеше до раменете му на редки, завити като тирбушон къдрици, разрошени сега от ездата. Лицето му беше издължено, челото — изпъкнало, и само острите сини очи го спасяваха от потенциалната грозота, очи, вперени сега в Ингрей. Потресът обаче…

Беше донякъде като миризма, макар да не се пренасяше по въздуха, отчасти сянка, напрегната плътност, която по някакъв начин придаваше на Уенцел тежест и присъствие по-големи от тези на хората около него. Миризмата беше някак горчива, като урина, някак топла, като спарена слама, и много силна. И се появи в ума на Ингрей, без да минава през ноздрите му.

„Той носи духовно животно.

И той.

А досега не го бях забелязал“.

Ингрей завъртя глава към Аяда — и нейното лице беше застинало от удивление.

„Усеща го… помирисва го? Вижда го? И за нея това е новина. Колко нова ли е тази новина обаче?“

Усещанията, по всичко личеше, бяха взаимни, защото Уенцел поизправи гръб, килна глава и очите му се разшириха, докато погледът му прескачаше между Ингрей и Аяда. Челюстта му леко увисна и устните му се разтвориха, после той ги сви в крива усмивка.

От тримата, графът пръв дойде на себе си и измърмори:

— Виж ти, виж ти… — Вдигна два пръста към челото си в поздрав към Ингрей, после ги спусна към сърцето си в подобие на поклон към Аяда.

— Колко изключително странно да се срещнем тримата. Не съм бил толкова изненадан от… по-отдавна, отколкото бихте повярвали.

Ханджията подхвана литания за добре дошли, но Уенцел даде знак на един от гвардейците си и той въведе ханджията вътре, навярно да му обясни с какво скромният му дом може да услужи на знатните гости. По силата на заучена любезност, Ингрей пристъпи към коня на графа, макар че не му се искаше да се приближава до Уенцел. Животното изпръхтя и отстъпи, когато Ингрей сложи ръка на юздата, и той я стисна по-здраво. Конят бе мокър от пот след сутрешния галоп, кестенявата му козина беше потъмняла, между краката му беше избила бяла пяна. „Каквото и да го води тук, Уенцел явно не е губил време“.

Уенцел си пое дъх и каза:

— Точно теб исках да видя, братовчеде. Лорд Хетвар се съжали над нежеланието ти да се занимаваш с церемонии, така често изразявано в иначе лаконичните ти писма. И ето че пратиха мен да поема кортежа на покойния си шурей. Семейно задължение, понеже аз съм единственият роднина, който не е нито повален от скръб, нито от болест, нито се бори с лошите пътища от границата насам. Достойна за крал процесия от опечалени и инвентар ще ни пресрещне във Волска ливада. Мислех, че ще се срещнем там снощи, или така поне изглеждаше според твоите планове, но те пък май непрекъснато се променят.

Ингрей облиза сухите си устни.

— Това ще е облекчение за мен.

— И аз така реших. — Погледът му се премести върху Аяда и сардоничните отрепетирани реплики, се изгубиха някъде. — Лейди Аяда. Не мога да ви опиша колко съжалявам за случилото се — за стореното ви. Съжалявам, че не съм бил там, в Глиганска глава, за да го предотвратя.

Аяда сведе леко глава в знак на разбиране, макар не и на прошка.

— И аз съжалявам, че не бяхте в Глиганска глава. Не съм търсила тази знатна кръв по ръцете си нито… другите последствия.

— Да… — проточи Уенцел. — Изглежда, имаме много повече теми за разговор, отколкото предполагах. — Метна на Ингрей една студена усмивка и слезе от коня. Сега, на тази си възраст, Уенцел беше само два-три пръста по-нисък от братовчед си — по причини, неясни за Ингрей, мъжете редовно преценяваха собствения му ръст като по-висок, отколкото беше в действителност. С много по-тих глас Уенцел добави: — Много потайни неща трябва да са, щом си решил да не ги споделиш дори с печатника. Някои хора биха могли да те порицаят за това. Аз обаче не съм от тях, уверявам те.

Уенцел даде няколко нареждания на гвардейците си, Ингрей пък връчи юздите на слугата му, а конярчетата от хана дотичаха задъхани и поведоха хората и животните към задната страна на хана.

— Къде можем да поговорим? — попита Уенцел. — Насаме.

— В общото помещение? — предложи Ингрей и кимна към странноприемницата.

Графът сви рамене.

— Водете.

Ингрей би предпочел да следва, но по принуда тръгна напред. С крайчеца на окото си мярна Уенцел да подава любезно ръка на лейди Аяда — тя смутено се направи, че не я забелязва, уж заета да прихване полите на роклята си по няколкото стъпала, и мина пред графа.

— Вън — каза Ингрей на двамата закусващи войници на Хетвар, които скочиха изненадано при появата на графа. — Вземете си храната. Чакайте отвън. Погрижете си никой да не ни безпокои. — После затвори вратата зад тях и сащисаната надзирателка.

Уенцел, след като хвърли небрежен поглед на настланото със слама помещение, пъхна ръкавиците си в колана, настани се на една от дългите маси и махна на Ингрей и Аяда към пейката срещу него. Стисна ръце върху излъскания плот на масата — ръцете му не трепваха, но не бяха и спокойни.

Ингрей не беше сигурен какво същество носи в себе си Уенцел. Той, разбира се, не бе имал ясно усещане и за животното на Аяда, докато вълкът му не се беше отвързал. Дори и сега, ако не беше видял както трупа на леопарда, така и духа му на онова особено място, където се бе провела битката им със заклинанието, сигурно нямаше да е в състояние да определи вида на неопитоменото присъствие, което се усещаше в нея.

Много по-притеснителен за Ингрей беше въпросът „Кога?“. Беше виждал Уенцел само два пъти, след като се бе върнал от дартакийското си самозаточение преди четири години. Графът наскоро се беше оженил за принцеса Фара и беше отвел невястата си в богатите фамилни земи по долното поречие на Стръв, на двеста мили от Изтокдом. Когато новобрачната двойка се беше върнала в престолнината за средзимното тържество за Деня на Бащата преди три години, Ингрей беше заминал за Кантоните по поръчка на Хетвар. При следващото им гостуване беше видял братовчед си на една церемония в кралската зала, когато принц Биаст беше получил маршалската си пика и флаг от ръцете на баща си. Уенцел участваше в церемонията, а Ингрей си имаше своите задачи в свитата на Хетвар.

Бяха се засекли съвсем за кратко. Графът бе удостоил с любезно кимване своя обезнаследен и спечелил си съмнителна слава братовчед, познал го беше без особена изненада и без следа дори от неприязън, но не беше го и потърсил след това. Тогава Ингрей си беше помислил, че Уенцел изглежда изненадващо добре в сравнение с грозноватото хлапе, което помнеше, и беше отдал зрелостта и особената тежест на присъствието му на задълженията, струпали му се покрай ранното му наследство и знатната му женитба. Дали и тогава не бе имало нещо странно, скрито зад тежкото му присъствие? Втория път се бяха срещнали в дома на Хетвар, преди седмица. Уенцел си беше мълчал, сякаш невидим сред групата навъсени по-възрастни мъже — покрусен, или така поне си беше помислил Ингрей, защото графът определено бе избягвал да срещне погледа му. Доколкото си спомняше, Уенцел не беше казал и една дума на онази среща.

Уенцел говореше на Аяда, погледът му бе сведен от дълбока тревога.

— Моята съпруга ви е направила лоша услуга, Аяда, и боговете се погрижиха да й го върнат. Отначало се опита да ме излъже, твърдеше, че сама сте поискали да останете с Болесо, но после пратеникът от Глиганска глава донесе ужасната вест, а с нея и истината. Кълна се, че не съм й давал основание за ревност. Щях да съм й още по-ядосан, ако измяната й не бе съдържала в себе си и наказанието. Сега тя плаче непрестанно, а аз… аз не знам как да разплета този възел и да закърпя честта на дома си. — Той вдигна отново глава.

Очите, с които погледна Аяда, бяха натежали от чувства не само заради сблъсъка с нейния леопард, помисли си Ингрей. „Принцеса Фара май не е била чак толкова заблудена в ревността си, колкото я изкарва Уенцел“. Бяха женени от четири години, а още нямаха наследник на великия и древен дом Конскарека. Какво се криеше зад тази липса — безплодие, безразличие или неспособност с по-дълбоки и сложни корени? И дали именно тази липса не беше подхранила страховете на съпругата, оправдани или не?

— И аз не знам как бихте могли да го направите — отвърна Аяда. Ингрей можеше само да гадае дали хладният й тон означава гняв, или страх, затова погледна крадешком лицето й. Чистият й профил беше забележително безизразен. И изведнъж му се прииска да разбере какво точно вижда тя, когато гледа Уенцел.

Уенцел се намръщи объркано.

— Какво е то, между другото? Определено не е язовец. Ако трябва да гадая, бих казал рис.

Аяда вирна брадичка.

— Леопард.

Устата на Уенцел се изкриви от изненада.

— Но това не е… и откъде онзи глупак Болесо е намерил… и защо… милейди, мисля, че ще е най-добре да ми разкажете за всичко, случило се в Глиганска глава.

Тя погледна Ингрей и той бавно кимна. Уенцел беше забъркан в това колкото и те двамата, и то не само на едно ниво, а и изглежда, се ползваше с доверието на Хетвар. „Значи ли това… че Хетвар знае за звяра на Уенцел?“

Аяда разказа сбито за събитията от онази нощ, без да крие и разкрасява нищо — придържаше се стриктно към фактите, но почти без намек за собствените си мисли и чувства, изводи или догадки. Гласът й беше спокоен. Все едно гледаш представление с марионетки.

След като я изслуша с внимание, но без коментар, Уенцел обърна острия си поглед към Ингрей.

— И къде е магьосникът?

— Какво?

Той махна към Аяда.

— Това не се е случило от само себе си. Трябва да е имало магьосник. Незаконен, със сигурност, щом едновременно се е занимавал със забранена магия и е приел да стане инструмент в ръцете на глупак като Болесо.

— Лейди Аяда… от разказа на лейди Аяда останах с впечатлението, че Болесо сам е извършил ритуала.

— Определено бяхме само двамата в стаята — каза Аяда. — И да е имало магьосник в замъка, аз не съм го видяла или поне не съм разбрала, че е такъв.

Уенцел се почеса разсеяно по тила.

— Хм. Може би. И все пак… Болесо не може да е научил подобен ритуал сам. Бил е поел много същества, казвате? Богове, какъв глупак! Наистина… Но. Ако наставникът му не е бил с него, поне доскоро трябва да е бил там. Или пък е бил предрешен. Скрит в съседната стая. Или избягал?

— Аз също се запитах дали Болесо не е имал съучастник — призна Ингрей. — Но конник Улкра каза, че никой от слугите не е напускал замъка след смъртта на принца. А и лорд Хетвар едва ли би ме пратил, дори мен, да арестувам човек с такива опасни способности без подкрепа от Храма. — Да, Ингрей би могъл да се сблъска с нещо съвсем не толкова невинно като онази заслужена прасешка илюзия.

„Нещо като заклинание например?“ Ами ако почти непреодолимият му подтик към убийство не беше дошъл с него от Изтокдом? Опита се да не ококори очи при тази нова мисъл — Хетвар не би могъл да знае какво всъщност се е случило. Но защо тогава беше настоял за дискретност от страна на Ингрей? Само политика ли беше причината?

— Сведенията за трагедията, които Хетвар получи онази нощ, бяха объркани и неясни, това ви го гарантирам — намръщено каза Уенцел. — В тях не се споменаваше нищо за леопарди, както и за други неща. И все пак… ще ми се да бяхте открили магьосника, който и да е бил той. — Погледът му се върна към Аяда. — Ако не друго, признанията на такъв затворник биха помогнали на дама от моя дом, която има пълно право да очаква протекцията ми.

Ингрей се присви вътрешно от неоспоримостта на казаното.

— Съмнявам се, че щях да съм тук сега, жив и с ума си, ако бях успял да изненадам онзи тип.

— И това е вярно — призна Уенцел. — Но се учудвам, че човек като теб не се е постарал да го открие.

Дали пък заклинанието не беше замъглило мислите на Ингрей? Или просто собствената му вглупяваща неприязън към задачата? Той се пооблегна назад и понеже нямаше какво да каже в своя защита, нападна от друг ъгъл:

— А ти на какъв магьосник попадна? И кога?

Русите вежди на Уенцел се вдигнаха високо.

— Нима не се досещаш?

— Не. Не долових твоя… твоето различие, когато се срещнахме в дома на Хетвар. Нито на церемонията за маршалството на Биаст преди това.

— Сериозно? Не бях сигурен дали съм успял да прикрия състоянието си от теб, или просто си решил да запазиш дискретност. За което ти бях благодарен.

— Не го усетих. — Едва не добави: „Тогава вълкът ми беше вързан“, но това би означавало да признае, че сега нещата стоят другояче, а не знаеше какво точно е в момента отношението на Уенцел към него.

— Това звучи утешително. На въпроса ти. Случи ми се почти по същото време, когато се е случило и на теб, в интерес на истината. По времето, когато почина баща ти… или по-точно ще е да кажа, по времето, когато почина майка ми. — Аяда го погледна и понечи да попита, но той я изпревари и се обърна да й обясни: — Майка ми и бащата на Ингрей бяха брат и сестра. Което би означавало, че съм наполовина Вълчаскала, ако не бяха всички моми Конскарека, омъжили се в неговото семейство през предишните поколения. Ще ми трябват лист и писалка, за да изчисля всички пресечни линии на кръвното ни родство.

— Знаех, че сте роднини, но не предполагах, че връзката ви е толкова близка.

— Близка и объркана. Отдавна подозирам, че всички тези скупчващи се нещастия са по някакъв начин свързани.

Ингрей каза предпазливо:

— Знаех, че леля ми е починала, докато съм бил болен, но не знаех, че е било толкова скоро след смъртта на баща ми. Никой не ми е казвал нищо за това. Тогава реших, че си е отишла от мъка или пък е починала от онези изтощителни болести, които често връхлитат жените на средна възраст.

— Не. Беше злополука. И в най-неподходящия момент.

Ингрей се поколеба.

— Връзки… Ти знаеш ли кой е бил магьосникът, вложил звяра в теб? Кумрил ли беше?

Уенцел поклати глава.

— Каквото и да са ми направили, направили са го, докато съм спял. И да ви кажа, това беше най-странното събуждане в живота ми…

— Не те разболя или подлуди?

— Явно не толкова като при теб. При теб, изглежда, нещо се е объркало. Тоест освен ужасната смърт, сполетяла баща ти.

— Защо така и не ми каза нищо? Нещастието ми не беше тайна за никого. Ще ми се да знаех, че не съм бил единствен!

— Ингрей, аз бях на тринайсет и бях ужасен! И то отчасти защото си мислех, че ако се разбере, ще ми направят онова, което правеха на теб! Едва ли бих го издържал, така си мислех тогава. Никога не съм бил силен и атлетичен като теб. Мисълта за изтезанията, на които те подлагаха… дори не можех да мисля за това. Единствената ми надежда беше да се крия, на всяка цена. Докато добия увереност в собственото си душевно здраве и започна да си връщам куража, ти вече беше заминал, чичо те беше прогонил от Лесовете. Как бих могъл да се свържа с теб? С писмо? Със сигурност щеше да попадне в ръцете на моите или твоите пазачи. — Пое си дълбоко дъх да овладее забързания си разтреперан глас. — Колко странно, че сега отново попадаме в сходна ситуация. Като нищо може да ни изгорят на една клада. И тримата.

— Мен не — възрази Ингрей и се прокле за нервния трепет в гласа си. — Храмът ме оправда официално.

— Силите, които могат да въздават такава милост, могат и да я отменят — навъсено рече Уенцел. — Е, тогава мен и Аяда. Не точно връзката, от която се боеше съпругата ми, а един вид свещено единение.

Аяда не се стресна от тези му думи, а го загледа с нов, напрегнат интерес, свъсила вежди. Преоценяваше навярно един човек, когото бе смятала, че познава, а сега бе открила, че не е така?

„Също като мен?“

Уенцел се загледа в зацапаните от пътя превръзки на Ингрей.

— Какво е станало с ръцете ти?

— Спънах се в една маса. И се порязах на ножа за хляб — отговори Ингрей възможно най-небрежно. Улови любопитния поглед на Аяда и се помоли мълчаливо тя да не подхване темата. Поне не още.

Тя обаче се обърна към графа.

— А вашият звяр какъв е? Знаете ли?

Той сви рамене.

— Винаги съм си мислил, че е кон, заради рода ни. Струваше ми се логично, доколкото в тези неща може да има логика. — Пое си дълго и замислено дъх и хладните му сини очи се вдигнаха да срещнат техните. — От векове в Лесовете не е имало душевоини, освен ако обичаят не е оцелял тайно някъде из пущинаците. А сега сме трима, не само от едно поколение, а в една и съща стая. Колкото до Ингрей и мен… отдавна подозирам, че при нас нещата са свързани. Но вие, лейди Аяда… не разбирам. Вие не се вписвате. Бих те посъветвал да потърсиш този липсващ магьосник, Ингрей. Ако не друго, издирването на такъв жизненоважен свидетел може да позабави гледанията срещу Аяда.

— Това би било добре — веднага призна Ингрей.

Уенцел опря длани на масата.

— Сега зависим един от друг. Смятах, че тайната ми е на сигурно място при теб, Ингрей, но сега се оказва, че ти просто не си я знаел. Толкова дълго бях сам. Трудно ми е да се науча на доверие, нали разбираш.

Ингрей кимна в знак на тъжно съгласие.

Уенцел изправи рамене и примижа, сякаш го боляха очите.

— Е. Трябва да се поизмия и да окажа почит на покойния си шурей. В какво състояние е тялото му, между другото?

— Сложен е в сол — каза Ингрей. — Имаха достатъчно в Глиганска глава, за осоляване на дивеча.

На лицето на Уенцел се изписа тъжна усмивка.

— Колко директно казано.

— Него обаче не го одраха и изкормиха, както си му е редът, така че резултатът няма да е съвършен.

— Добре, че времето не е горещо. Но все пак трябва да побързаме. — Уенцел въздъхна и уморено стана. За миг чернотата на духа му удари Ингрей като юмрук, после графът отново се превърна в уморен млад мъж, притиснат твърде рано от живота от опасни дилеми.

— Е, пак ще си поговорим.

Графът излезе на верандата и хората му наскачаха на крака да го придружат до градския храм. При вратата на общото помещение Ингрей докосна Аяда по ръката. Тя се обърна, стиснала устни.

— Ти как усещаш животното на Уенцел? — попита я тихо той.

Тя отвърна шепнешком:

— Ще използвам думите на Просветена Халлана: ако това е жребец, то аз съм кралицата на Дартака. — Очите й бяха спокойни и напрегнати едновременно. — Твоят вълк не прилича много на вълк. И неговият кон не прилича много на кон. Но ще кажа едно, Ингрей — те много си приличат.