Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug (2005)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

4.

На следващата сутрин напуснаха Тръстиков мочур по-късно, от колкото му се искаше, заради настояванията на лорд-свещения да превърне натоварването на ковчега в церемония, включваща още повече певци. Поне новият фургон беше поносим — много добра изработка, с тъмни драперии, които да скриват ярката му боя, макар да бяха безсилни срещу силната миризма на бира, която лъхаше от превозното средство. Шестте коня в комплект с фургона бяха великолепни — кафяви, с яки рамене и задници и големи копита, с оранжеви и черни панделки, заплетени в гривите и опашките. Звънчетата по лъскавите им сбруи бяха натъпкани с черен плат да не звънят, което определено изнасяше на Ингрей, понеже главата му все още пулсираше от вчерашния удар. В сравнение с обичайния си товар впрягът щеше да издърпа Болесо по хълмовете и през калта лесно, като да беше детска шейна.

Конник Жеска се стресна при вида на Ингрей, докато му помагаше да яхне коня, само че Ингрей го изгледа на кръв и конникът преглътна каквото там се канеше да каже по въпроса. Ингрей се беше избръснал, а слугите на свещения му бяха донесли кожените гамаши сухи и чисти — но нищо не можеше да направи за примижаващите си кървясали очи и сивото подпухнало лице. Стисна зъби, докато наместваше натъртеното си тяло върху седлото, и изтърпя някак бавната процесия до градските порти сред дрънченето на звънчета, песните и валмата тамян, които според градската управа се полагаха за случая. Изчака градчето да се скрие от поглед и чак тогава даде знак на новия колар да пришпори впряга. Товарните коне, изглежда, бяха единствените членове на групата им в добро настроение — свежи, игриви по своя си тежък начин и явно решили, че пътуването е някакъв конски празник.

Лейди Аяда беше елегантна колкото и предната заран — днешната й премяна за езда беше даже по-хубава, сиво-синя и със сребърна бродерия. Явно, за разлика от него, тя се беше наспала. Този факт ту го възмущаваше, ту му носеше облекчение, според силата на главоболието му. След един час под утринното слънце започна да се чувства що-годе прилично, предвид обстоятелствата. „Почти човешки“. Изскърца със зъби при тази горчива шега и пришпори коня си покрай колоната.

Новата надзирателка на Аяда, храмова слугиня на средна възраст, заета им от храма в Тръстиков мочур, се возеше във фургона. Беше взела на сериозно задачата си и изглеждаше много по-студена от съпругата на коларя от Глиганска глава, която бе познавала Болесо по-отблизо. Тази сякаш се притесняваше повече от Ингрей, отколкото от затворничката. Той се запита дали не е казала на Аяда за среднощните му изпълнения.

Хората от свитата на Болесо днес също изглеждаха по-изнервени с приближаването си към Изтокдом и неприятностите, които ги чакаха там заради провала им да опазят жив прогонения принц. Току хвърляха злобни погледи към убийцата на Болесо и Ингрей си помисли, че трябва да ги държи далеч както от вино, така и от затворничката, докато не успее да предаде цялата групичка с все мъртвия им патрон на някой друг. Пратил беше храмов куриер до печатник Хетвар предната вечер с предварителния разчет за придвижването на кортежа. Ако Хетвар оставеше нещата на неговата преценка, реши Ингрей, Болесо щеше да се придвижи до погребението си за рекордно време.

Макар и не в галоп, големите коне се движеха бързо и леко през по-поносимия терен тук, с по-широки пътища, повечето в добро състояние. Тесните пасища, заобиколени от огромни стръмни гористи склонове, отстъпиха пред хълмове, под които лежаха просторни ниви. Вече се виждаха по няколко селца до хоризонта. И пътищата вече не бяха толкова празни — застигаха и пресрещаха не само селски каруци, но и добре облечени конници и дребни търговци с товарни мулета — и всички бързаха да им направят път. Изключение направи стадо дръгливи черни прасета, на което попаднаха в една дъбова горичка — наложи се да ги разгонят с дюдюкане и псувни.

Ингрей се вгледа в себе си — квичащата плячка, изглежда, не го вълнуваше, нито го привличаше необичайно, което беше добре. Остана на коня си в мрачно мълчание, докато прасетата не бяха прогонени в гъстата гора. Лейди Аяда също остана тихо на седлото — чакаше, макар и с интригуващо, вглъбено изражение.

Ингрей не се опита да я заговори. Гвардейците му, по негова заповед, се държаха близо до нея, а слугинята послушно вървеше по петите й, когато спираха, та конете да си починат. Само че неговите очи непрекъснато се обръщаха към нея. И твърде често я улавяше да гледа към него — не със страх, по-скоро със загриженост. Все едно той беше поверен на нея, а не обратното. Това го дразнеше, направо го влудяваше, все едно бяха вързани на къса каишка. Усилието да не я поглежда и да не я заговаря, изглежда, изсмукваше цялата му енергия и ангажираше изцяло вниманието му и скоро той се почувства уморен до смърт.

Денят се проточи дълъг и уморителен. Най-после стигнаха до кралския свободен град Червени яз. Гордият статут на града означаваше, че гражданите му не са под чехъла нито на местен граф, нито на храмов лорд-свещен, а сами избират градския си съвет по силата на кралска харта. Уви, това не доведе до по-малко церемонии и Ингрей не можа да се измъкне, а волю-неволю придружи домакините, докато не пренесоха ковчега на Болесо в храма — изграден от камък в дартакийски стил, с пет закръглени кубета — където да остане през нощта.

Този по-голям град обаче означаваше и цели три хана и още заранта Ингрей се беше сетил да предупреди пратеника си да им запази стаи. Средната от трите странноприемници се беше оказала най-чиста. Ингрей лично придружи лейди Аяда и храмовата слугиня до спалнята и частния салон на втория етаж, запазени от неговия човек. Огледа вратите и прозорците. Прозорците гледаха към улицата, малки бяха и трудно можеха да се достигнат от земята. Резетата на вратите бяха от здрав дъб. „Добре“.

Извади ключовете за стаите от кесията на колана си и ги подаде на лейди Аяда. Слугинята го изгледа любопитно и смръщено, но не посмя да задава въпроси.

— Гледайте вратите ви да са заключени през цялата нощ — каза той на лейди Аяда. — И залостени.

Веждите й се повдигнаха леко и тя огледа тихата стая.

— Има ли тук нещо конкретно, от което да се страхувам?

„Нищо освен онова, което доведохме със себе си“.

— Снощи ходих насън — неохотно призна той. — Озовал съм се пред вратата ви, преди да ме събудят.

Тя кимна бавно и пак го изгледа по онзи начин. Той се постара да отпусне мускулите на челюстта си и каза:

— Ще отседна в един от другите ханове. Знам, че ми дадохте дума, но искам да стоите тук и да не се мяркате пред погледите на други хора. По-добре да ви носят храната в стаята. Ще се погрижа да ви пратят вечеря.

Тя каза само:

— Благодаря ви, лорд Ингрей.

Той кимна отсечено и излезе.

Слезе в общото помещение, отделено с къс коридор, да се разпореди за храната на затворничката. Двама от свитата на Болесо и един от неговите хора вече бяха там и надигаха халбите.

— Тук ли се настанихте?

— Настанихме се навсякъде, милорд — каза мъжът. — Вече напълнихме другите ханове.

— По-добро е от постелки на пода в храма — каза гвардеецът на Ингрей.

— О, да — потвърди първият и отпи дълга глътка. Навъсеният му другар изгрухтя нещо, което можеше да мине за съгласие.

Отвън се чу раздвижване и тих писък и Ингрей се приближи до прозореца на кръчмата, който гледаше към улицата. Една каруца беше спряла в сумрака навън, едно от предните й колелета току-що се беше разделило с оста си и лежеше на калдъръма, а самата тя беше килнала пиянски. Женски глас каза енергично:

— Няма значение, Бернан ще го оправи. Точно затова…

— Точно затова ме накара да си взема инструментите, да — довърши уморен мъжки глас откъм задната част на каруцата. — Ще имам грижата. След малко.

Слугата скочи на земята да подложи дървена стъпенка до килналата се капра и заедно с една слугиня помогна на някаква набита ниска закачулена персона да слезе.

Ингрей се извърна и си помисли, че окъснелите пътници може и да не си намерят стаи тази вечер. Навъсеният придворен довърши халбата си, оригна се, попита кръчмаря къде е клозетът и се изниза със залитане към коридора пред Ингрей.

Едрата закачулена жена вече се беше озовала там. Слугинята й се беше навела до пода зад нея, кълнеше под нос и препречваше пътя. Тежкият плащ на госпожата беше мръсен, окъсан и определено не в първа младост.

Навъсеният придворен изпсува под нос и изръмжа:

— Махни се от пътя, краво дебела.

Откъм дълбините на плаща се чу едно възмутено „Ха!“, жената отметна качулката си и се облещи на нахалника. Не беше нито млада, нито стара. Къдравата й пясъчноруса коса се беше измъкнала от плитките и създаваше развълнуван ореол около застиналото й лице, порозовяло или от обидата, или от вечерния хлад. Ингрей надникна над рамото на придворния и застана нащрек — хората на Болесо обикновено не търпяха по-долни от тях да ги предизвикват. Само че тази глупава жена, изглежда, не забелязваше меча и ризницата на мъжа. Нито яките му рамене и съмнителната му трезвост.

Жената разкопча иглата, придържаща плаща на гърдите й, и наметалото се свлече на земята. Беше облечена в роба със зеленото на Майката и не беше дебела, а много бременна. Ако беше акушерка към ордена, значи съвсем скоро щеше да се нуждае от собствените си услуги, развеселено си помисли Ингрей. Жената посегна над издутия си корем, потупа лявото си рамо и се окашля застрашително.

— Виждаш ли това, младежо? Или си толкова пиян, че си станал кривоглед?

— Какво да виждам? — отвърна едрият придворен, комуто акушерката явно не бе успяла да направи никакво впечатление, като да беше някоя бременна бедна женица.

Тя проследи погледа му към изтънелия зелен плат на рамото си и стисна раздразнено устни.

— Ох, да му се не види! Херги! — Тя се обърна към слугинята си, която тъкмо се изправяше. — Пак са паднали. Дано не съм ги изгубила някъде по пътя…

— У мен са, милейди — побърза да я успокои с хриптящ глас слугинята. — Ето, дайте да ви ги закача. За кой ли път вече, в името на Петимата!

И вдигна от пода не един, а два комплекта ширити и изплезила език от старание, се зае да ги прикачи на почетните им места. Първият ширит беше оплетен от тъмнозелените, сламеножълтите и металнозлатните нишки на лечител-свещен от ордена на Майката. Вторият беше в кремаво и металносребърно — цветовете на магьосница-свещена от ордена на Копелето. Първият ширит направи впечатление дори на Болесовия придворен и макар да не му вдъхна респект, поне намали донякъде безгрижното му презрение. При вида на втория обаче всичката кръв се отцеди от лицето му.

Ингрей кривна устни в първата си усмивка за този ден и тупна мъжа по рамото.

— Май ще е най-добре да се извиниш на учената дама. А след това да се махнеш от пътя й.

Придворният се намръщи.

— Не може да са твои!

Кръвта явно се бе отцедила и от мозъка му. „Онези, които не желаят да признаят грешката си, са обречени да я повторят“. Ингрей предвидливо отстъпи — пък и така му се откриваше по-добър изглед към случващото се.

— Нямам време да се разправям с теб — сърдито отсече магьосницата. — Щом настояваш да се държиш като в свинарник, свиня да бъдеш, докато не се научиш на по-добри маниери. — Тя махна с ръка към придворния и Ингрей едва устиска на импулса да се наведе. Изобщо не се изненада, когато мъжът се срина на четири крака и викът му се превърна в грухтене. Магьосницата изсумтя, повдигна си полите и го заобиколи гнусливо. Слугинята заклати глава и повлякла кожен куфар, се приведе да вдигне и тя плаща си на минаване. Ингрей се поклони учтиво на жените и им направи път да влязат в кръчмата, после ги последва, като подмина без внимание жалното грухтене откъм пода. Другите двама мъже се изнизаха покрай стените на кръчмата и надникнаха притеснено в коридора.

— Приемете извиненията ми, Просветена — рече Ингрей, — но ще трае ли дълго този ваш напълно заслужен урок? Питам само защото утре този човек трябва да е в състояние да язди.

Русата жена се обърна да му се намръщи и непокорните й къдрици сякаш понечиха да се разбягат във всички посоки.

— Ваш ли е?

— Не точно. Но макар да не нося отговорност за поведението му, нося отговорност да пристигне жив и здрав.

— Хм. Добре. Ще имам грижата да го оправя, преди да си тръгна. Междувременно нека послужи за назидание на останалите и така нататък. Аз обаче много бързам. Тази вечер в Червени яз е пристигнал голям кортеж, с принц Болесо, за когото се говори, че бил убит. Да сте го видели? Търся командира на кортежа.

Ингрей отново се поклони.

— Вече го намерихте. Ингрей кин Вълчаскала, на вашите услуги и на услуга на боговете ви, Просветена.

Тя го изгледа продължително — така, че му настръхнаха косите.

— Вие сте, наистина — каза тя накрая. — Е. Онази млада жена, Аяда ди Кастос. Знаете ли какво е станало с нея?

— Тя е под моите грижи.

— Така значи? — Погледът й се изостри още повече. — Къде?

— В стаите си горе, в този хан.

Слугинята си отдъхна облекчено, а магьосницата й хвърли поглед, изпълнен с радостен триумф, и измърмори:

— Третият път е на късмет. Нали ти казах.

— Ама този град има само три хана — посочи слугинята.

— Вие да не сте пратена от Храма да я поемете в свои ръце? — обнадеждено попита Ингрей. „И да ме отървете от нея?“

— Не… всъщност не. Но трябва да я видя.

Ингрей се поколеба.

— Тя каква ви е? — „Или ти на нея?“

— Стара приятелка, ако ме помни. Аз съм Просветена Халлана. Чух в каква беда е изпаднала, когато вестта за принца стигна до семинарията ми в Сухо листо. Тоест, чухме за убийството на Болесо и кой уж го бил извършил и реших, че е изпаднала в беда. — Погледът й все така го изправяше на нокти. — Сигурни бяхме, че кортежът ще мине по този път, но се страхувах, че ще се наложи да го догонвам.

Семинарията към ордена на Майката в Сухо листо, градче на около двайсет и пет мили южно от Червени яз, беше известна с това, че обучава лечители и други занимаващи се с церителство занаятчии — посветената, която беше зашила главата на Ингрей снощи, най-вероятно беше научила занаята си именно там. Ингрей като нищо би могъл да претърси околните три графства за храмов магьосник и въобще да не се сети да потърси в Сухо листо. А ето че тази сама го беше намерила…

Дали можеше да усети вълка му? Храмов магьосник му го беше натресъл; по-късно един храмов свещен го беше научил как да го държи в подчинение. Възможно ли беше тази жена да е била изпратена — от кой или какво Ингрей не смееше дори да гадае, — за да помогне с укротяването на Аядиния леопард? Колкото и необяснимо да изглеждаше присъствието на магьосницата тук, едва ли беше съвпадение. От тази мисъл го побиха тръпки. Честно казано, би предпочел да е съвпадение.

Пое си дъх.

— Мисля, че в момента лейди Аяда има много малко приятели. Сигурно ще ви се зарадва. Позволете да ви заведа при нея, Просветена.

Жената го удостои с кратко одобрително кимване.

— Да, ако обичате, лорд Ингрей.

Той тръгна пред двете жени по коридора и посочи стълбището вляво. Направеният на прасе придворен все така стоеше на четири крака, буташе с глава вратата и грухтеше.

— Милорд, какво да правим с него? — попита сащисаният му другар.

— Наблюдавай го. Гледай да не се нарани, докато не си научи урока.

Мъжът погледна покрай Ингрей към отдалечаващата се магьосница и преглътна.

— Да, милорд. Хм… нещо друго?

— Можеш да му дадеш малко каша от трици.

Магьосницата, която вече се изкачваше по стълбите с ръка на перилото, следвана по петите от слугинята си, погледна назад към тях и изкриви устни. После продължи тежко нагоре и Ингрей побърза да я настигне.

Със задоволство отбеляза, че вратата към стаята на лейди Аяда е заключена. Потропа.

— Кой е? — попита тя отвътре.

— Ингрей.

Кратка пауза.

— Буден ли си?

Той се намръщи, но каза:

— Да. Имате посетител.

Последва кратко озадачено мълчание, после ключът изтрака в ключалката. Храмовата слугиня, която се грижеше за Аяда, отвори широко вратата и примигна озадачено, когато магьосницата и прислужницата й влетяха в стаята. Ингрей ги последва.

Лейди Аяда, застанала посред стаята, ги зяпна смутено.

— Аяда? — възкликна невярващо магьосницата. — Богове пет, дете, колко си порасла!

И в този миг по лицето на Аяда се плисна такава чиста радост, каквато Ингрей не беше виждал.

— Халлана!

Двете жени се запрегръщаха сред порой от радостни възклицания. Накрая лейди Аяда отстъпи крачка назад, без да сваля ръце от раменете на по-ниската жена.

— Как се озова тук?

— Новината за неприятностите ти стигна до семинарията на Майката в Сухо листо. Сега преподавам там. А после дойдоха и сънищата, разбира се.

— В Сухо листо — там пък как си е озовала? Трябва да ми разкажеш за всичко, което ти се е случило след… о, лорд Ингрей! — Аяда се обърна към него с грейнало лице. — Това е приятелката, за която ти разказах. Беше лечител-мисионер във форта на татко в западните блата и едновременно се обучаваше в ордена на Копелето — така следваше и двете си призвания. Учеше мъдрите песни на блатния народ и лекуваше онези от болежките им, които й бяха по силите, за да се престрашат да дойдат във форта и да чуят квинтарианските проповеди на нашия свещен. Когато беше по-млада, разбира се. Аз пък бях едно кльощаво и непохватно дете. Халлана, и досега не знам защо ме оставяше да се влача по петите ти непрекъснато, но направо те боготворях за това.

— Е, като оставим настрана, че не съм имунизирана срещу боготворенето — което ме кара да се чудя за боговете, наистина — ти всъщност ми беше доста полезна. Не се страхуваше от тресавището, нито от гората и животните, нито от блатния народ и определено нямаше нищо против да се окаляш от главата до петите, трънките да ти раздерат ръцете, че после и да те гълчат за това.

Аяда се разсмя.

— Още помня как ти и онзи ужасно префърцунен свещен спорехте на теологични теми всеки път, когато седнехме на трапезата. Просветен Осуин толкова се вбесяваше, че изхвърчаше от столовата, преди да се е нахранил. Сигурно бих се притеснила за храносмилането му, ако бях по-голяма и не толкова заета със самата себе си. Бедният кльощав човечец.

Магьосницата се усмихна самодоволно.

— Не го жали. Осуин беше съвършеният слуга на Бащата, вечно се мъчеше да проумее съвсем точно правилата и да ги изпълнява дословно, че и отгоре. Направо подскачаше, когато го обвинявах в самодоволство.

— О, ами ти, виж се само… ето, ела да седнеш… — Лейди Аяда и слугинята Херги временно обединиха силите си да открият най-удобния стол, да натрупат отгоре му възглавнички и да накарат Просветена Халлана да седне. Тя се отпусна признателно, издиша шумно и нагласи огромния си корем. Слугинята се разбърза да вдигне краката на господарката си върху едно ниско столче. Лейди Аяда си придърпа един стол до масата срещу приятелката си, а Ингрей се оттегли при пейката до прозореца — което не беше много далеч в малката стая, — така че да вижда и двете жени. Слугинята от Тръстиков мочур стоеше настрани, предпазлива и изпълнена с уважение.

— Познанията ви по тези две дисциплини са доста необичайна комбинация, Просветена — каза Ингрей и кимна към ширитите върху рамото й. Иглата им пак се беше охлабила и те едва се държаха на мястото си.

— О, да. Стана случайно, ако е било случайно. — Тя сви рамене и ширитите паднаха. Херги въздъхна, после мълчаливо ги вдигна и пак ги закачи на рамото й. — Започнах да се обучавам за лечителка, също като майка ми и баба ми. Чиракуването ми почти беше свършило и бях започнала да практикувам в храмовата болница в Шлемов пристан. Там ме повикаха на смъртния одър на един умиращ магьосник. — Тя замълча и погледна изпитателно Ингрей. — Знаете ли как се става храмов магьосник, лорд Ингрей? Или незаконен магьосник?

Той вдигна вежди.

— Човек се сдобива с демон на хаоса, който е успял някак да избяга от владенията на Копелето и се е озовал в света на материята. Магьосникът… или магьосницата, — побърза да се поправи той — го приема в душата си. И го храни там. В замяна демонът предоставя на съответното лице своята сила. Придобиването на демон прави един човек магьосник толкова, колкото придобиването на кон го прави ездач, или така поне са ме учили.

— Съвсем правилно. — Халлана кимна одобрително. — Да имаш кон още не означава, че ще станеш добър ездач. Това трябва да се научи. Така. По-малко се знае, че храмовите магьосници понякога завещават демоните си на своя орден, за да бъдат предадени на следващото поколение с всичко, което са научили. По тази причина, когато някой магьосник умира, ако не отведе демона обратно при боговете, той ще прескочи в най-близкото живо същество, което е в състояние да го поддържа в света на материята. Не е хубаво да изгубиш силен демон, защото е прескочил в някое краставо псе. Не се усмихвайте, случвало се е. Но ако се направи както трябва, един обучен демон може да бъде насочен към избрания наследник, без да разкъса душата му на парчета.

Аяда се приведе напред, сякаш да не изпусне някоя дума, стиснала запленено ръце.

— Знаеш ли, така и не съм те питала как си станала такава, каквато си. Просто не съм се замисляла.

— Ти беше десетгодишна. На тази възраст целият свят е загадка. — Халлана се намести на стола си, не без затруднения: явно търсеше по-удобна поза. — Орденът на Копелето в Шлемов пристан беше определил един свещен, млад човек с широки научни познания, да приеме силата на своя наставник. Всичко, изглежда, вървеше по план. Старият магьосник — бедничкият, вече беше толкова крехък — си отиде спокойно, предвид обстоятелствата. Наследникът му го държеше за ръката и се молеше. А глупавият демон го прескочи и се шмугна в мен. Никой не беше очаквал такова нещо, най-малко онзи възвишен млад свещен. Направо откачи. Аз пък се шашнах. Как бих могла да упражнявам изкуството на изцелението, когато съм заразена с демон, сам по себе си създание на хаоса? Известно време се опитвах да се отърва от него — дори отидох на поклонение при един светец, когото уж Копелето било дарило със силата да контролира неговите отклонили се стихийни създания.

— В Дартака? — попита Ингрей.

Тя вдигна вежди.

— Вие пък откъде знаете?

— Налучках.

Ноздрите й се разшириха в знак какво точно мисли за това му обяснение.

— Както и да е. Та значи направихме ритуала заедно, както си му редът. Само че богът отказа да си прибере демона!

— Дартака — мрачно потвърди Ингрей. — Мисля, че съм се срещал веднъж с този тип. Забележително безполезен.

— Сериозно? — Погледът й се изостри отново. — Така. Щом като така или иначе трябваше да го влача онова нещо, реших поне да се науча как аз да го яздя, а не то мене, така че започнах да чиракувам пак, този път в ордена на петия бог. Отидох в граничните земи с намерението известно време да водя по-простичък живот и да потърся отново онова усещане за призвание, което бях изгубила в този период на душевно объркване. О, Аяда, толкова ми стана мъчно, когато чух за смъртта на баща ти! Той беше благороден човек във всяко отношение.

Лейди Аяда сведе глава и по лицето й премина сянка.

— Фортът ни не беше без причина с толкова високи стени. Гневни, глупави мъже, една неразумна езда извън стените в опит да се постигне съгласие във време, когато емоциите бяха взели връх… дотогава бях виждала само хубавата страна на тресавището и добротата на обитателите му. Но в крайна сметка те бяха най-обикновени хора.

— Какво стана с теб и с благородната ти майка, след като го убиха?

— Тя се върна при собствения си род — моя собствен род — в северната част на Лесовете. След година се омъжи отново — пак за човек на служба в Храма, но не войник — брат й често се шегуваше с нея по този повод. Не обичаше пастрока ми така, както бе обичала татко, но той държеше на нея, а тя, изглежда, търсеше спокойствие. Само че мама умря… хм. — Аяда млъкна, погледна корема на Просветена Халлана и прехапа устни.

— Аз съм и лечителка, не забравяй — напомни й Халлана. — При раждане?

— Четири дни след това. Родилна треска.

Слугинята-надзирателка, която слушаше замаяно, направи свещения знак в пристъп на съчувствие, видя, че Ингрей я гледа, и се сви до стената.

— Хм. Чудя се дали… не, няма значение — каза Халлана. — Твърде е късно. А твоето…

— Малкото ми братче? То оцеля. Пастрокът ми трепери над него. И точно заради него се прежени толкова бързо.

Сега за пръв път Ингрей чуваше от лейди Аяда, че има брат. „Не че съм се сетил да попитам“.

— И ти изведнъж си останала да живееш със… с хора, които доскоро са ти били непознати — рече замислено Просветена Халлана. — И обратното. Добре ли се отнасяха към теб новите ти родители?

Аяда сви рамене.

— Не мога да се оплача. Мащехата ми се държи с брат ми много добре.

— И е, хм, с колко години е по-голяма от тебе?

Суховата усмивка пробяга по лицето на Аяда.

— С три.

Халлана изсумтя.

— И когато се е открила възможност да заминеш, те е пуснала охотно, предполагам?

— Е, тя наистина вярваше, че е за мое добро. Мястото при принцеса Фара всъщност ми го уреди жената на вуйчо ми. Тя смяташе, че семейството на пастрока ми е ужасно обикновено и че трябва да ме измъкне оттам, преди да съм се превърнала в селянка.

Този път сумтенето на Халлана си беше чиста отрова. Учената свещена, чак сега си даде сметка Ингрей, не се беше представила като „кин“ еди-коя си.

— Слушай, Халлана — подхвана Аяда, — може и да си лечителка, но не знам как можеш спокойно да носиш бебе и демон едновременно. Мислех, че демоните са страшно опасни за жени в такова състояние.

— Опасни са, спор няма. — Просветена Халлана изкриви лице в гримаса. — Хаосът се излъчва от тях и това е естествено. Той всъщност е източникът на силата им в света на материята. Създаването на дете, процес, при който материята изгражда една нова душа, е най-висшата и сложна форма на ред, която познаваме, с изключение на самите богове. Като се има предвид колко неща могат да се объркат и без демон, необходимостта да ги държиш отделени е жизненоважна. И трудна. Именно тази трудност кара някои свещени да настояват жените-магьосници да не стават майки или да търсят тази сила чак след като остареят достатъчно. Е, някои от тях просто са самодоволни глупци, но това е друга тема. Всичко това го знам, разбира се, но реших, че няма причина да се лишавам от дете заради теориите на други хора. Рисковете, на които съм изложена, не са по-големи — или различни — от тези за всяка друга жена, щом уменията ми не им отстъпват. Е, като се изключи опасността демонът да премине в детето по време на самото раждане, когато вниманието ми ще е заето и с други неща. А и обикновените новородени са си малки демончета! Излиза, че тайната на безопасността е, хм… как да се изразя. Да изпускаш от излишния хаос. Постоянно излъчвам малки количества хаос и така демонът ми е пасивен, а бебето е в безопасност. — Топла майчина усмивка грейна в очите й. — Уви, това създава доста неприятности на хората около мен през последните месеци. Имам една усамотена хижичка, отшелническо убежище в края на парка на семинарията, и се преселих там.

— О. Не ти ли е самотно?

— Не. Милият ми съпруг води двете по-големи деца всеки ден да ги видя. А понякога вечер идва и без тях. Най-после имам време да наваксам с книгите и изследванията си — всъщност отшелничеството ми е направо чудесно. Даже си мисля, че скоро ще се изкуша да го повторя, но цял куп бебета май ще са грешка, а и ми се струва, че мъжът ми ще тегли чертата доста преди това.

Слугинята Херги, която си беше седяла тихо и незабележимо в краката на господарката си, се изкиска по забележително лишен от раболепие начин.

— Между другото, с нищо не е по-различно от вглъбената самодисциплина, която трябва да поддържа всеки храмов магьосник. Просто да използваш хаоса, без и за миг да се опитваш да промениш природата му, но да го използваш за добро… спокойно, внимателно и никога да не се изкушаваш от преките пътища. Така опазих и истинското си призвание — когато един изключителен в дълбочината на познанията си логик ми изтъкна, че хирургията разрушава, за да изцели. И аз разбрах как правилно да използвам дадените ми сили в посоката, която влече сърцето ми. Много съм щастлива, че се омъжих за него.

Аяда се засмя.

— Толкова се радвам за теб! Заслужаваш да ти се случат всички хубави неща.

— Е, какво заслужаваме, това го знае само Бащата с равновесието на неговата справедливост. — Лицето на магьосницата отново стана сериозно. — Е, кажи ми, мила моя, какво точно се случи в онзи студен замък?