Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug (2005)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

5.

Смехът на Аяда изведнъж секна. Ингрей бавно се изправи и прати придружителката й за вечерята, която така и не бе успял да поръча, а сега и без това трябваше да сервират за повече хора. По този начин се отърва и от любопитството й. Тя, изглежда, се разочарова, но не посмя да възрази.

Ингрей се върна тихо на мястото си до прозореца, за да не разсее лейди Аяда, която и без това срещаше затруднения с изповедта си. Изповед пред приятелката, която съвсем очевидно, поне в очите на Ингрей, беше доведена тук от причини по-сложни от приятелството.

Отваряше си ушите за несъответствия, но разказът на лейди Аяда пред Просветена Халлана не се различаваше съществено от онова, което — накрая — беше разказала на него, макар този път събитията да бяха предадени в хронологичния си ред и без нищо да бъде изпуснато. Само че пред Халлана Аяда разкри в много по-голяма степен страховете, които я задушаваха. На лицето на Халлана се бе изписало такова напрежение, че ликът й сякаш се вкамени, докато Аяда разказваше за леопардовите си сънища. Разказът й стигна до голямото изпитание при брода предния ден и Аяда се поколеба, после погледна към Ингрей.

— Мисля, че следващата част трябва да я разкаже лорд Ингрей.

Ингрей се размърда стреснато и усети как страните му пламват. За миг му се стори, че червената мъгла се връща и ръката му несъзнателно стисна ръба на широкия перваз, върху който седеше. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че пак си е позволил да се разсее, воден от някаква смътна увереност, че магьосницата е в състояние да защити както себе си, така и Аяда. Само че магьосниците не бяха защитени от стоманата, не и отблизо. Беше допуснал да остане сам с жените, при това въоръжен. А сега най-страшните му тайни бяха заплашени…

— Опитах се да я удавя — призна той. — Преди това на три пъти се бях опитал да я убия, поне за три пъти знам. Кълна се, че не го искам. Тя смята, че е някакво заклинание или проклятие.

Магьосницата издаде устни и издиша дълго и замислено. После се облегна и затвори очи, лицето й стана съвсем неподвижно. Когато отново ги отвори, по изражението й не можеше да се прочете нищо.

— Наскоро не ви е правено заклинание от магьосник. Не долавям поддържаща връзка — никакви духовни нишки не излизат от вас, нито водят към вас. В душата ви няма стихийно създание на петия бог. Но има нещо друго. Нещо много тъмно.

Той отклони поглед.

— Знам. Това е моят вълк.

— Ако това е вълча душа, то аз съм кралицата на Дартака.

— Вълкът ми винаги си е бил странен. Но е вързан!

— Хм. Може ли да ви докосна?

— Не знам дали… ще е безопасно за вас.

Веждите й се вдигнаха високо. Тя го огледа от главата до петите и той изведнъж си даде сметка как изглежда — мръсотията от пътя по дрехите и лицето му, наболата като на разбойник четина.

— Май няма да споря по този въпрос. Аяда, ти какво виждаш в него?

— За виждане — нищо не виждам — отвърна умърлушено Аяда. — По-скоро сякаш леопардът го надушва, а аз усещам част от това, като да подслушаш нечий разговор, по-добре не мога да го обясня. Във всеки случай имам достъп до тези необикновени усещания. Има го онова тъмно вълчо нещо, което ти виждаш… поне мирише тъмно, като стари мухлясващи листа, изстинала пепел от лагерен огън и горски сенки… и едно трето нещо. Което шепти около Ингрей като мълва. Има изключително странна миризма. Парлива.

Халлана закима бавно.

— Виждам душата му с духовното си зрение. Виждам и тъмното нещо. Но нито виждам, нито чувам третото. Във всеки случай не е от Копелето, не произхожда от света на духовното, който обитават боговете. И все пак… душата му е в странно движение. Но макар да не виждаш едно прозрачно стъкло, можеш да го усетиш с пръстите си. Трябва да рискувам и да докосна по-дълбоко.

— Недейте! — уплашено каза Ингрей.

— Милейди, налага ли се? — измърмори слугинята, лицето й бе разкривено от тревога. — Точно сега?

На вратата се почука — жената от Тръстиков мочур се връщаше, придружена от няколко прислужници с подноси и мъжа, когото Халлана бе нарекла Бернан — той влачеше голям пътен сандък. Беше жилест мъж на средна възраст и с остри очи. Зеленото му кожено палто беше опръскано със стари следи от изгорено, като престилката на ковач. Той вдиша с наслада, докато слугите минаваха покрай него с подносите. Ясно доловимият аромат на телешко с лук, процеждащ се изпод капаците на съдовете, напомни на Ингрей, че е и много гладен, и много уморен.

Халлана грейна.

— Така е по-добре — първо да хапнем, после да мислим.

Слугите от хана сервираха масата в малкия салон, след това магьосницата ги отпрати с думите, че предпочита да я обслужат собствените й хора, и прошепна на Ингрей:

— Истината е, че от известно време толкова много се цапам, че не смея да се храня пред хора.

Ингрей съобрази какво трябва да направи и отпрати жената от Тръстиков мочур долу, да се нахрани в кръчмата и да изчака там, докато не я повикат. Тя метна любопитен поглед назад, докато неохотно излизаше.

Слугата Бернан докладва, че конете на Халлана са в конюшнята на местния храм, че колелото на фургона е поправено и че е уредено преспиването й при някаква лечителка към ордена на Майката, която сега живеела в Червени яз, но някога била учила в Сухо листо. Без да се усети и без да го е планирал, Ингрей се оказа на малката маса с двете жени в очакване на вечерята. Слугата им подаде поред купата с вода да си оплакнат ръцете, а свещената — двойно свещената — изрече набързо една благословия.

Херги сложи на господарката си кърпа с размерите на покривка за маса и търпеливо се зае да й помогне да се нахрани, като сръчно улавяше килващи се чаши, катурващи се стомни и ливваща се яхния, често преди да са се разлели, но не винаги.

— Пийте си виното — посъветва ги магьосницата. — До половин час ще се вкисне. Трябва да се изнеса оттук, преди съдържателят на хана да е разбрал какво е станало с бирата му. Е, запасите му от въшки, бълхи и дървеници също няма да оцелеят след краткия ми престой, така че се надявам това да компенсира вкиснатата бира. Ако поостана повече, ще трябва да подхвана и горките сладки мишки.

Лейди Аяда, изглежда, беше изгладняла колкото Ингрей и за известно време разговорът почти секна. Халлана го подхвана с директен въпрос как Ингрей се е сдобил със своя вълк. Стомахът му се сви въпреки глада, но той все пак се опита да обясни що-годе свързано онова, което си спомняше от събитията преди толкова време, при това обяснението му беше доста по-пълно от онова, което беше споделил с Аяда. И двете жени го слушаха като омагьосани. Неудобно му стана, че Бернан, който бе взел чинията си и ядеше, седнал върху пътния сандък, и Херги, която си открадваше по някоя хапка в промеждутъците между килващата се посуда, също волю-неволю слушат разказа му. Само че слугите на една храмова магьосница по принуда бяха научени на дискретност.

— Отдавнашен ли беше интересът на баща ви към животинската магия на нашите предци от Старите лесове? — попита Халлана, след като той описа злополучния ритуал.

— Поне аз не знам да се е интересувал — каза Ингрей. — Тогава всичко ми се стори съвсем внезапно.

— И защо е направил опит точно тогава? — попита Аяда.

Ингрей сви рамене.

— Всички, които знаеха, или умряха, или избягаха. Докато се оправя достатъчно, за да съм в състояние да попитам, не беше останал никой, който да отговори на въпросите ми. — Мислите му се дърпаха като опарени от откъслечните спомени, останали му от онези тъмни седмици на пълно объркване. Някои неща е по-добре да не помниш.

Халлана преглътна и попита:

— Как се научихте да удържате вълка си?

Ингрей разтри схванатия си врат, но не почувства облекчение.

— Древният закон на Одар, че хората, омърсени с животински дух, трябва да бъдат изгаряни живи, не беше прилаган в Брезовручей толкова отдавна, че никой не помнеше кога се е случило за последно. Местният ни свещен, който ме познаваше още от бебе, много се тревожеше и направи всичко възможно да не бъде приложен в моя случай. Стана така, че храмовият следовател, изпратен да проучи случая, постанови, че тъй като престъплението не е извършено от мен и по моя инициатива, а ми е било наложено от хора, чийто авторитет съм бил длъжен да зачитам, да ме накажат би било същото като да отрежеш ръката на човек, защото е бил обран. Така че бях официално оправдан и животът ми бе пощаден.

Аяда попиваше жадно думите му, устните й се отвориха, сякаш да каже нещо, но после тя само поклати глава.

Ингрей й кимна разбиращо и продължи:

— Въпреки това не можеха да ме оставят да се скитам на воля. Понякога разсъдъкът ми беше ясен, но друг път… тези други моменти не ги помня добре. Така че нашият свещен реши, че ще се опита да ме излекува.

— Как? — попита магьосницата.

— Най-напред с молитви, разбира се. После и с ритуали, стари ритуали, всичко, което успя да изрови. Мисля, че повечето си ги доизмисляше. След това пробва с ритуали за изгонване на демони, с лекции и проповеди, с дяконите се редуваха и продължаваха понякога с дни. Това беше най-уморителната част. После се опитахме да го изгоним силом.

— Ние? — Халлана вдигна вежда.

— Не беше… не беше сторено пряко волята ми. По онова време вече се бях отчаял.

— Хм. Да, мога да… — Тя стисна устни и замълча, после каза: — В какво се състояха тези опити да прогоните вълка?

— Опитахме всичко, което ни дойде наум и което не би ме осакатило за постоянно. Глад, бой, огън и заплаха от огън, вода. И макар да не изгонихме вълка, поне се научих да го държа в подчинение и периодите ми на объркване станаха по-кратки.

— При тези обстоятелства сигурно сте се учили доста бързо.

Той вдигна очи, жегнат от сухия й тон.

— Ясно беше, че постигаме успех. Пък и предпочитах да ме държат под водата на Брезовручей, докато дробовете ми не се пръснат, отколкото по цял ден и по цяла нощ да слушам проповеди. Нашият свещен впрегна всичките си подчинени в задачата, макар да беше трудно. Това беше последното, което можеше да стори за баща ми, пред когото смяташе, че се е провалил.

Ингрей отпи от виното си.

— След няколко месеца ме обявиха за достатъчно възстановен, за да не ме държат непрекъснато под око. Замък Брезовлес вече беше преминал към чичо ми. Мен ме изпратиха на поклонение с надеждата в далечни земи да открия начин окончателно да се излекувам. Нямах нищо против да замина, дори напротив, макар че надеждите ми не се оправдаха. Но когато възмъжах, успях поне да се отърва от придружителите си и търсенето ми се превърна в обикновено скитане. Свършеха ли ми парите, се хващах на всякаква работа. — Всичко му се беше струвало по-добро от връщането вкъщи. А после… един ден това вече не му беше достатъчно.

— С лорд Хетвар се запознах, когато пристигна като официален пратеник при краля на Дартака. — Не сметна за нужно да обяснява какви отчаяни усилия и изобретателност му бяха нужни, за да си осигури достъп до печатника. — Той се поинтересува как така един човек от Лесовете се е озовал на служба при непознати толкова далеч от дома и аз му разказах историята си. Хетвар не се уплаши от моя вълк и нареди да ме включат в гвардейския му ескорт, така че да си отработя обратния път към родината. По пътя имах възможност да се изявя и той охотно одобри молбата ми за постоянна служба. След това постепенно се издигнах в службата. — Устните на Ингрей се стегнаха от сдържана гордост. — Със собствени заслуги.

Той се върна към щедро подправеното месо в чинията си, дояде го и отопи соса с къшей от още топлия хляб. Аяда беше спряла да се храни и седеше потънала в мисли, прокарваше пръст по ръба на празната си чаша. Когато вдигна очи и улови погледа му, успя да изпише на лицето си вяла усмивка. Халлана осуети опита на слугинята си да й даде още едно парче ябълков пай и Херги внимателно свали покритата с петна салфетка от шията й.

Магьосницата изгледа преценяващо Ингрей.

— По-добре ли се чувствате сега?

— Да — неохотно призна той.

— Имате ли някаква представа кой ви е надянал тази юзда?

— Не. Трудно ми е да мисля за това. Даже се притеснявам, че не мога да я усетя, поне до следващия пристъп. Започвам да се отнасям с недоверие към всичко в главата си. Сякаш се опитвам да видя вътрешната страна на собствените си очни ябълки. — Той се поколеба, после събра смелост. — Можете ли да го махнете от мен, Просветена?

Тя неуверено изпухтя. В същото време слугата размаха трескаво ръце зад гърба й, а Херги изписка възмутено.

— В момента мога да направя само едно — каза Халлана, — и то е да добавя още към хаоса в душата ви. Дали това би разкъсало и охлабило хватката на това странно нещо, което Аяда подушва във вас, не знам. Не смея да опитам нищо по-сложно. Ако не бях бременна, може би бих опитала… е, няма значение. Да, да, виждам те, Бернан, моля те, ще вземеш да се пръснеш — добави тя на развълнувания си слуга. — Ако не изпусна малко хаос към лорд Ингрей, ще трябва да убия някоя и друга мишка, а аз обичам мишките.

Ингрей разтърка умореното си лице.

— Ще ми се да опитате, но… първо ме вържете.

Веждите й се вдигнаха.

— Мислите, че е необходимо?

— По-добре да не рискуваме.

Поне слугите й, изглежда, държаха да намалят риска в най-голяма възможна степен. Докато Ингрей оставяше меча и ножа си до вратата, Бернан отвори кутията за инструменти, която бе донесъл, и извади здрава верига. Двамата с Ингрей обсъдиха как най-добре да стане и решиха Бернан да направи две примки около глезените му и да ги заключи с катинар. После Ингрей кръстоса китките си и след като слугата ги прикова по същия начин, дръпна с всички сили да изпробва здравината на оковите си. Изглеждаха достатъчно здрави. Ингрей седна на пода с гръб към прозореца и накара Бернан да свърже веригата на китките му с тази на глезените. Чувстваше се като пълен глупак, свит на пода с колене почти до ушите. Публиката му, изглежда, намираше гледката за крайно забавна, но никой не каза нищо.

Просветена Халлана се надигна от стола си и тромаво се приближи към него. Аяда застана притеснено от едната й страна, Херги — от другата. Халлана нави ръкавите си, преплете пръсти и протегна ръце, докато ставите й не изпукаха.

— Така — каза тя с делови лечителски тон, още по-зловещ заради ухилената й физиономия. — Кажете ми, ако заболи… — И сложи длан на челото му.

Усещането за топлина, струяща от ръката й, беше приятно през първите няколко мига и той се облегна благодарно на дланта й. После обаче топлината се засили и започна да става неприятна. Тревожна мъгла се спусна пред очите му. Изведнъж горещината зарева като ковашка пещ в мозъка му и той започна да вижда двойно. Вторият образ се отдели от първия — разкривен, различен.

Стаята още си беше тук за физическите му сетива. Но също толкова реално беше и друго някакво място. В него…

В него той стоеше гол. Точно над сърцето му бледата плът се нагърчи, после се изду. Кожата се пръсна. От нея нещо като лоза, не, като вена, изби навън и започна да се увива около него, да се катери нагоре. Усети втори горещ оток да се пръска на челото му и видя лозата-вена да се спуска надолу, размазана заради близостта до очите му. Още една се появи от пъпа му и още една — от гениталиите. Мърдащите им връхчета шептяха, от тях капеше кръв. Езикът му също се промени, изскочи от устата му и се удължи в пулсираща тръбичка.

В стаята — тази в материалния свят — тялото му започна да се гърчи и да се мята, опъна веригите докрай. Очите му се подбелиха, но все пак виждаше как Просветена Халлана се навежда по-близо… после се дръпна, когато той отвори уста да завие. Само че между двете й облени от светлина ръце все още ревеше виолетов огън и се изливаше в спирала към ужасно деформираната му уста.

Дългият израстък, проточил се от езика му, се мяташе в агония, неразбираемият му шепот се заизлива все по-бързо, превърна се в съсък и сякаш поглъщаше горещината. Другите четири повтаряха като огледални образи възбудата на събрата си, продължиха да шепнат и да се удебеляват, обливаха Ингрей с кръв. Горещата металическа миризма го подлудяваше. Истинското му тяло се извиваше и гърчеше с нечовешка сила, от която костите му сякаш пукаха, опъваха веригите до скъсване. Косата му се развя, гениталиите му се изпълниха с кръв и се втвърдиха. Той се срина настрани, разтърси се конвулсивно, опитваше се да се претърколи някак до другия край на стаята, където бе мечът му, опрян на стената.

Аяда беше паднала на колене, устата й зееше, очите й бяха широко отворени. Във втората реалност се появи леопардът…

Козината му беше като копринени вълнички върху потрепващи мускули, ноктите като обработена слонова кост; ярките му кехлибарени очи мятаха златни искри. Той се хвърли върху гърчещите се вени като коте върху оплетена прежда, отначало ги заудря с лапи, после си показа ноктите и придърпа съскащите неща към острите си зъби. Вените изплющяха като бичове от киселина и оставиха черни прогорени ивици по изящната му петниста кожа. Леопардът изръмжа — и ръмженето разтърси въздуха, разтърси и Ингрей до самото му сърце. Някъде дълбоко в него се надигна ответно ръмжене.

Челюстта му започна да се издължава…

Не. Не! Отричам те, вълк в мен! Той стисна зъби до болка. Бореше се с вълка, бореше се с израстъците, бореше се с тялото си, бореше се с ума си и постепенно скъсяваше разстоянието до меча. Бий се. Убий… нещо… всичко…

Една от железните брънки на веригата се скъса като пречупена съчка. Китките и глезените му още бяха оковани, но свързващата ги верига се беше скъсала. Тялото му се изправи и сега вече той можеше да пълзи, да се търкаля, да се извива и обръща. Мечът му беше съвсем близо. Около него панически затрополиха крака.

Истинските му ръце бяха толкова хлъзгави от истинска кръв, колкото второто му тяло от странната червена течност, която изтичаше от него и го заливаше. С истински ужас усети как брънките се плъзват по кървящите му китки под напъна на трескавите му ръце. Ако освободеше дясната си ръка и стигнеше до меча… със сигурност никой нямаше да излезе жив от тази стая. Навярно и той самият дори.

Най-напред щеше да отсече главата на скимтящия слуга, с един удар. После щеше да се заеме с пищящите жени. Аяда вече беше на колене като осъдена пред палача си, кичури измъкнала се коса падаха пред лицето й като було. Острият меч, бременната… умът му се дръпна, въстана.

После зави от болка, отвращението му беше толкова силно, че го преобърна с хастара навън и се превърна в съгласие. Помогни им, спаси я, спри ме, вълк в мен! Предавам ти се, пре…

Челюстта му се удължи, зъбите му пораснаха, превърнаха се в остри бели ножове. Нахвърли се върху вените, хапеше и разкъсваше, ръмжеше и тръскаше глава, както вълк тръска заек, за да му пречупи гръбнака. Горещата кръв бликна в устата му и той усети болката от собствените си ухапвания. Стисна с челюсти, раздра. Издърпа ги от тялото си, измъкна ги от корен. И ето че онова нещо вече не беше вътре в него, а пред него, гърчеше се като хищно морско същество, извадено на смъртоносната суша. Той го затъпка с голите си ноктести крака. Леопардът скочи, удари пищящото червено нещо с лапа и го запрати в другия край на стаята. То беше — за кратко — живо. Умиращо.

А после изчезна.

Вторият образ изчезна, или пък се съедини отново с първия, двата се претопиха един в друг, леопардът в Аяда, неговият вълк… къде?

Тялото му се отпусна като празна торба. Лежеше по гръб до вратата, глезените му още бяха оковани един за друг, окървавените му ръце бяха свободни. Бернан стоеше до него, лицето му бяло като платно, стиснал неуверено къс железен лост.

Възцари се кратко мълчание.

— Е. — каза Халлана с бодър, но напрегнат глас. — Предлагам това да не го правим втори път…

В коридора се чу тропот на крака. Някой зачука нетърпеливо по вратата, после един от войниците на Ингрей извика разтревожено:

— Какво става? Лорд Ингрей?

И уплашеният глас на Аядината надзирателка:

— Аах, наистина ли беше той, дето крещеше така? Ох, по-бързо, разбийте вратата!

Трети глас, мъжки:

— Ако ми разбиете вратата, ще ми я платите, да знаете! Хей, вие вътре! Отворете!

Ингрей се почеса по челюстта — нормалната му човешка челюст, не муцуната, и изграчи:

— Добре съм!

Халлана стоеше, сякаш пуснала корени в пода, дишаше учестено и го гледаше с широко отворени очи.

— Да — извика тя. — Лорд Ингрей… се спъна и събори масата. Ще се оправим. Не се притеснявайте.

— Май не сте добре.

Ингрей преглътна, окашля се и каза прегракнало:

— Ей сега ще сляза в кръчмата. Слугите на свещената ще се оправят със… с… всичко. Вървете си.

— Ние ще се погрижим за него — добави Халлана.

Смутено мълчание, последвано от единодушно мърморене — стъпките се отдалечиха.

Всички в стаята си отдъхнаха с изключение на Бернан, който още стискаше лоста. Ингрей се отпусна на пода. Имаше чувството, че костите му са станали на попара. Гадеше му се. След миг вдигна ръце. Веригите се полюляваха тежко от лявата му китка; дясната, хлъзгава от кръвта, беше свободна. Той не можеше да откъсне погледа си от нея — и само смътно регистрираше раздраната кожа и пулсиращата болка. Ако се съдеше по неприятното усещане в косата му, трескавото му въргаляне по пода беше скъсало част от пресните шевове.

„Както съм я подкарал, ще съм мъртъв, преди да стигна до Изтокдом, без значение дали лейди Аяда ще ме надживее, или не“.

Аяда… Той се обърна рязко, обзет от пареща тревога. Бернан изсумтя предупредително и вдигна лоста. Аяда още беше на колене на няколко стъпки от него, лицето й бе съвсем бледо, очите й — огромни и тъмни.

— Не, Бернан! — каза тя. — Вече всичко е наред. То си отиде.

— Виждала съм човек, заразен с припадничавата болест — каза някак унесено Халлана. — Но това, което видяхме, категорично не беше същото. — Тя рискува да се приближи до Ингрей и го обиколи бавно, като го гледаше съсредоточено над големия си корем.

Като държеше под око лоста, Ингрей се претърколи много бавно и предпазливо на хълбок, за да вижда по-добре Аяда. От движението стаята сякаш се премести на бавни тласъци… стонът му прозвуча повече като скимтене. Аяда също не бързаше да се изправи. Седеше отпуснато и се подпираше с ръце на пода. Улови погледа му, пое си дъх и се надигна.

— Добре съм — каза, макар никой да не я беше попитал. Всички следяха с поглед Ингрей, чието изпълнение отпреди малко беше много по-зрелищно.

— А ти какво преживя? — попита я Халлана.

— Паднах на колене… бях си на колене, в тази стая, но в същото време изведнъж бях и в тялото на леопарда. В духовното тяло на леопарда — не го обърках с истинска плът. Но колко силно беше! Великолепно! Сетивата ми бяха невероятно остри. Виждах! Но беше нямо… не, повече от нямо. Безсловесно. Бяхме в някакво по-голямо място или по-друго място — във всеки случай беше точно толкова голямо, колкото трябва. Ти… — погледът й се премести върху Ингрей, — ти беше отишъл на онова място преди мен, там те заварих. От тялото ти излизаха някакви червени ужасии. Уж бяха твои, а те нападаха. Нахвърлих се върху тях и се опитах да ги отхапя. Но те изгориха челюстите ми. После ти започна да се превръщаш във вълк, или в получовек-полувълк, някакъв странен хибрид — все едно тялото ти не можеше да реши какво да е. Главата ти стана вълча обаче, и започна да разкъсва червените ужасии. — Тя го изгледа косо, сякаш го виждаше за пръв път.

Ингрей се зачуди, но не посмя да попита, дали случайно не го е видяла с набедрена превръзка. Силната физическа възбуда по време на безумието едва сега започваше да затихва под натиска на смущението и болката.

— Когато успяхме да изтръгнем онези горящи, впиващи се неща от теб, се видя, че не са много и че всъщност са едно. За миг ми заприличаха на кълбо съвкупяващи се змии, измъкнати изпод някоя скална издатина пролетно време. После нещото изчезна и се озовах отново тук. В това тяло. — Тя вдигна едната си изящна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да види остри нокти и меки възглавнички. — Ако бойците от Старите лесове са изпитвали нещо подобно… мисля, че започвам да разбирам защо са се стремели към него. Като се изключи онова с кървящите пипала. Но дори и тях… ги победихме. — Зениците й се бяха разширили не само от страх, помисли си Ингрей, а и от дълбок, озадачаващ я екстаз. Тя се обърна към Халлана. — Ти видя ли моя леопард? Кървящите пипала, вълчата глава?

— Не. — Халлана изсумтя недоволно. — Духовете и на двама ви бяха много объркани, но за да преценя това, не ми трябваше второ зрение. Мислиш ли, че би могла да се върнеш на онова място, където сте били? По своя воля?

Ингрей понечи да поклати глава, откри, че мозъкът му сякаш се е разкапал, и промърмори:

— Не!

— Не съм сигурна — каза Аяда. — Леопардът ме заведе там — не отидох сама. А и не беше точно „там“. Ние бяхме и тук, през цялото време.

Изражението на Халлана стана, ако въобще беше възможно, още по-напрегнато.

— Усети ли присъствие на някой от боговете там, в онова място?

— Не — каза Аяда. — Категорично не. По-рано сигурно не бих могла да преценя със сигурност, но след леопардовия сън… не. Щях да знам, ако Той се беше върнал. — Въпреки преживяното изпитание на устните й кацна мека усмивка. Не беше за него, помисли си Ингрей. И въпреки това му се прииска да запълзи към нея. Виж, това си беше лудост, откъдето и да го погледнеш.

Халлана раздвижи рамене, което доведе до стряскащ резултат предвид настоящите й размери, и каза:

— Бернан, помогни на лорд Ингрей да стане. И му махни веригите.

— Сигурна ли сте, Просветена? — колебливо попита слугата. Очите му се стрелнаха към меча на Ингрей, който сега лежеше в ъгъла на стаята — явно Бернан го беше изритал далеч от обсега на Ингрей, преди да заеме удобна позиция да го цапардоса с лоста.

— Лорд Ингрей? Вие как мислите? Определено не сбъркахте преди.

— Не мисля… че изобщо мога да помръдна. — Дъбовото дюшеме беше твърдо и студено, но предвид плискащата се каша в черепа му хоризонталното положение изглеждаше за предпочитане пред вертикалното.

Все пак му се наложи да се надигне — двамата слуги го извлякоха и го настаниха в овакантения стол на Просветената. Бернан му свали веригите, а Херги, като цъкаше непрестанно с език, донесе пълен с вода леген, сапун, кърпи и коженото куфарче, което се оказа пълно с лечителски инструменти и материали. Погрижи се вещо за нараняванията на Ингрей, новите и старите, под погледа на свещената, и Ингрей със закъснение съобрази, че е съвсем естествено магьосницата, в това си състояние, да пътува със собствена акушерка-посветена. Зачуди се дали Херги не е жена на ковача, ако това беше наистина занаятът на Бернан.

Аяда се настани някак на стола си — и не сваляше възхитен поглед от Херги, като присвиваше устни всеки път, когато иглата се забиваше в плътта му. Висящото парче месо на ръката му беше нагласено внимателно на мястото му и стегнато с бял ленен бинт, по-леките разкъсвания по другата китка бяха почистени и превързани. Ръката не го болеше толкова, колкото мускулите по гърба или глезените; или пък всяка болка отнемаше по нещо от другата. Зачуди се дали да не си събуе ботушите, докато още може, и дали ако не го направи сега, после няма да се наложи да ги срежат. Хубави му бяха ботушите — не му се искаше да ги изгуби. Веригите бяха изподрали кожата.

— Онова място, където сте се озовали… — подхвана отново Халлана.

— Не беше истинско — промърмори Ингрей.

— Хм, ами, да. Но докато сте били в онова, хм, състояние, как ме виждахте и виждахте ли ме изобщо?

— Цветен огън се изливаше от ръцете ви. В устата ми. Той подлуди вената, която беше пораснала там, после се предаде и на другите. На другите му части, предполагам. Беше все едно вашият огън ги прогони от скришните им места. — Той прокара език по небцето си, сякаш да се увери за последен път, че отвратителната деформация вече я няма. Смути се, когато разбра, че лицето му е хлъзгаво от слюнка. Понечи да избърше лепкавата пяна с превръзката на лявата си китка, но Херги го спря, поклати неодобрително глава, изстиска една мокра кърпа и му я подаде. Ингрей изтърка лицето си, като се опитваше да не мисли за баща си.

— Езикът е личният символ на Копелето и неговият орган в телата ни — замислено каза Халлана.

Също както челото за Дъщерята, пъпът за Майката, гениталиите за Бащата и сърцето за Брата.

— Вените, пипалата, или каквото там бяха, израснаха от всичките пет теологични точки на тялото ми.

— Това все трябва да означава нещо. Но какво ли? Може би има някакви ръкописи от Старите лесове, които пазят знание по този въпрос. Когато се върна в Сухо листо, ще претърся библиотеката, но там има предимно медицински трактати. Дартакийските квинтарианци, които ни завладели, повече се интересували как да унищожат старите нрави, а не как да запазят познанието. Сякаш са искали да скрият старите горски сили от всички, дори от себе си. И може да са били прави.

— Когато бях в леопарда — когато бях леопардът, — каза Аяда, — и аз видях фантазиите-образи. Но после всичко отново бе отрязано. — В тона й се промъкна нещо като съжаление.

— Аз, от друга страна, — пръстите на магьосницата забарабаниха по най-близката повърхност, която се оказа коремът й, — аз не видях нищо. Освен лорд Ингрей, който се отскубна от вериги, които биха задържали и кон. Ако това е характерно за силата, която животинските духове са давали на старите воини, нищо чудно, че са ги ценили толкова високо.

Ако старите воини ги е боляло толкова след това, помисли си Ингрей, едва ли са ценели чак толкова призрачните си животни. Ако горските хора са беснеели както той беше беснял преди малко… искаше да попита за звуците, които е издавал, но го досрамя.

— Ако е имало нещо за гледане, трябваше да го видя — продължи Халлана с растящо раздразнение. — Да му се не види! Я да помислим. — Изгледа Ингрей с присвити очи. — Казвате, че онова нещо си е отишло. Щом не знаем какво е било… можете ли поне да си спомните кой го е вложил във вас?

Ингрей се наведе напред и разтърка смъдящите си очи. Подозираше, че са кървясали здравата.

— Май ще е по-добре да си събуя ботушите.

Халлана махна на Бернан и той коленичи да му помогне. Глезените на Ингрей наистина се бяха подули и имаха нездрав цвят. Той ги огледа, после вдигна очи и каза:

— За пръв път усетих проклятието, когато видях Аяда. Като нищо може да е било в мен от дни или от месеци, или от години дори. Отначало помислих, че е вълкът ми, доколкото въобще бях в състояние да мисля. Ако не беше видяното от лейди Аяда и… това, дето се случи току-що, сигурно още щях да смятам така. А ако бях успял да я убия, със сигурност щях да продължа да го вярвам.

Халлана засмука долната си устна.

— Помислете отново, съсредоточете се. Неустоимото желание да убиете затворничката си най-вероятно ви е било заложено някъде от момента, когато е пристигнала вестта за смъртта на Болесо, до излизането ви от Изтокдом на път за Глиганска глава. Преди това не е имало причина, а след това — време. С кого сте се виждали през този интервал?

Поставен по този начин, въпросът беше още по-смущаващ.

— Не с кой знае колко хора. Вечерта бях повикан в покоите на лорд Хетвар. Пратеникът още беше там. Хетвар, секретарят му, принц Риджилд — кралският сенешал, братята кин Глиганскиброд… Разменихме по няколко думи, докато лорд Хетвар ми съобщи новината и ми даде указания.

— Които бяха?

— Да прибера тялото на Болесо, да доведа убийцата му… — Ингрей се поколеба. — И да направя възможното да не се разчуват подробности за смъртта му.

— Какво означава това? — попита Аяда искрено озадачена.

— Да се погрижа всички доказателства за странностите на Болесо да изчезнат. — „Включително главната му жертва, която се явяваше и негова убийца?“

— Какво? Но нали сте служител на кралското правосъдие? — възкликна тя възмутено.

— Ако трябва да сме точни, аз съм на служба при печатник Хетвар. — След миг на размисъл добави: — Основната задача на печатник Хетвар е да работи по най-спешните грижи на Лесовете и техния кралски дом.

Аяда се умълча объркана, веждите й се свъсиха.

Храмовата магьосница потупа устните си с пръст. Тя поне не изглеждаше изненадана. Но когато заговори, стана ясно, че бързата й мисъл вече е поела в друга посока:

— Нищо от царството на духа не може да съществува в света на материята, без да го поддържа материално същество. Заклинанията ги поддържат магьосници чрез своите демони, които са необходими, но не са достатъчни. В крайна сметка демонът се храни от тялото на магьосника. Само че вашето заклинание беше поддържано от самия вас. Подозирам, че… хм. Ако използвам думата, която употреби ти, Аяда, възможно ли е да става дума за паразитна магия? Заклинанието е било някак вложено във вас и след това се е хранило от жизнените ви сили. Ако това странно магьосничество по нещо си прилича с моето, то то се излива свободно, като вода по нанадолнище. То не създава, а краде способностите си от своя гостоприемник.

На Ингрей това му прозвуча правдоподобно, но не му се искаше лейди Аяда да чува такива неща за него. Различни хора бяха способни да убиват, за да угодят на своите висшестоящи — само че обикновено едничкото необходимо заклинание можеше да се побере в кесия. Десетки пъти беше яздил като охрана, готов да извади меча си в защита на своя господар, и не беше ли това принципно същото?

Не беше ли?

— Но… — Хубавите устни на Аяда се свиха. — Печатник Хетвар сигурно има сто мечоносеца, войници, наемници. Неколцина от гвардейците му яздиха с вас. И онзи, който… човекът, който го е направил… можел е да вложи заклинанието във всеки от тях. Защо е трябвало да пратят при мен единствения човек в Изтокдом, за когото се знае, че носи животински дух?

Повей от изражение — на разбиране, удовлетворение? — премина по лицето на Просветена Халлана и изчезна. Тя обаче не каза нищо, само се облегна напрегнато назад, може би защото й беше невъзможно да се наведе напрегнато напред.

— Много хора ли знаят за това ви състояние? — попита тя.

Ингрей сви рамене.

— Говорят, да. Чувал съм най-различни варианти. Репутацията ми е полезна за Хетвар. Повечето хора гледат да не си създават враг в мое лице. — „Или да са в моята компания, или да ме канят на трапезата си, или най-вече, да ме запознават с роднините си от женски пол. Но вече съм свикнал с това“.

Очите на Аяда се разшириха.

— Избрали са те, защото вината е щяла да падне върху вълка ти! Хетвар те е избрал. Следователно той трябва да е източникът на заклинанието!

Ингрей не беше склонен да приеме теорията й.

— Не е задължително. Лорд Хетвар е обсъждал ситуацията със съветниците си, преди аз да отида там. Всеки от тях е можел да ме предложи за задачата. — Онова за вълка обаче звучеше твърде вероятно. Самият Ингрей по навик бе обвинил своя вълк за посегателствата върху живота на затворничката. Щеше да се изправи на съд, убеден в собствената си вина, неспособен да се защити. Стига въобще да оцелееше след опита си да убие лейди Аяда… никога нямаше да забрави почти фаталното си приключение във водите на придошлата река предния ден. По един или друг начин, жертвата и оръдието щяха да замлъкнат завинаги.

Два крайно неприятни извода пропълзяха в главата му. Единият — че той все още води лейди Аяда към вероятната й гибел. Ако я беше удавил в реката вчера, едва ли щеше да е по-лошо за нея от това да я отровят или удушат по-късно в килията й, и сто пъти по-милостиво от ужасите на един съмнителен процес и последващата го бесилка.

А другият — че враг с голяма и пазена в тайна сила много ще се разстрои, когато двамата пристигнат живи в Изтокдом.