Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug (2005)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

2.

Кортежът, доколкото можеше да се нарече кортеж, изтрополи през портата на замъка в утринната мъгла. По нареждане на Ингрей шестима от гвардейците на Болесо яздеха пред селския фургон, изпълняващ ролята на катафалка, а други шестима — зад него. Фургонът караше набързо скован сандък, натежал от трупа на Болесо и едрата сол, с която обикновено консервираха дивеча и която сега се беше превърнала в негово последно ложе. В тъжен опит да спази донякъде традициите, конник Улкра беше намерил отнякъде еленова кожа да покрие ковчега, наместо драпериите, които едва ли биха издържали на лошите пътища в тази част на страната. И да бяха направили гвардейците някакви опити да съобразят облеклото си със скръбното естество на пътуването, то лепкавата мъгла скриваше резултата от поглед. Колкото до Ингрей, той беше по-загрижен за въжетата, които придържаха ковчега на мястото му, и току поглеждаше към тях.

Коларят, мобилизиран от Улкра местен селянин, собственик на фургона и впряга, умело караше конете по първите опасни завои и неравности на тесния път. Седнала до него, съпругата му намусено, но иначе опитно боравеше с дървената спирачка, която проскърцваше, опирайки в колелото при всяко нанадолнище. Жената беше на възраст и ако питаха Ингрей, беше по-подходяща придружителка за затворничката му от уплашеното младо слугинче, което Улкра беше предложил отначало; а и тя на свой ред щеше да се ползва със защитата на съпруга си. На своите хора Ингрей имаше доверие, но не беше забравил за мандалото от вътрешната страна на вратата в импровизираната килия на затворничката — каквото и да си въобразяваше лейди Аяда, Ингрей беше сигурен, че Улкра не случайно си е затворил очите за това препятствие пред нечии долни страсти.

Варосаните стени и облицованите със зелени плочи куполи на замъка скоро се скриха зад сивите дървета и пътят се разшири и изправи, макар и за кратко. Ингрей даде мълчалив знак на двама от своите, които се движеха най-отзад; мъжете му отвърнаха по същия начин и той пришпори коня си напред, като заобиколи фургона и конниците, които яздеха край него. Отпред лейди Аяда яздеше между другите двама гвардейци на Ингрей.

Затворничката яздеше собствения си кон. Ингрей не знаеше дали й е бил даден от конюшните на граф Конскарека, или от нейното семейство, но дорестата кобилка стъпваше живо, беше добре охранена и с бодър дух. Току пръхтеше и подрипваше странично след дългия престой в конюшните на замъка, ушите й потрепваха нервно. Ако лейди Аяда решеше да забие пети в хълбоците й и да я пришпори в опит за бягство, можеше и да не я настигнат. Засега обаче тя не показваше признаци за подобни намерения — седеше си спокойно на седлото и само от време на време подръпваше юздите да спре кобилката, която напираше да изпревари другите коне.

Тази сутрин лейди Аяда беше облечена с костюм за езда, който не би я посрамил и на ловен излет, организиран от кралския двор — кафяво жакетче с изящна медна бродерия и лъснати ботушки, надничащи изпод срязаните й поли. Тъмната й коса беше пристегната назад и прибрана под мрежичка на тила. Кремавото й шалче едва прикриваше синкавите отпечатъци от пръстите на Болесо.

Ингрей не смяташе да подхваща разговор с повереницата си, затова само й кимна учтиво и мина в челото на колоната. Известно време язди мълчаливо. Прокапващата от високите клони на катерещата се по стръмното гора вода и мелодичното гъргорене на ручейчетата в издълбаните канали под пътя надвиваха скърцането на доспехите, трополенето на фургона и ритмичните удари на конските копита зад него. След един последен завой по стръмното пътят се изравни и колоната изведнъж излезе от сумрака на гъстия горски балдахин под ярка светлина.

Слънцето се беше провряло през една пролука в планинските хребети на изток и превръщаше влажния въздух в златна омара и далечните възвишения в огненозелено. Единствено самотен стълб дим, сигурно от огън на въглищари, се мержелееше като знак за човешка дейност сред плътния килим от гори, стелещ се отвъд селцето и нивите. Гледката не повдигна духа на Ингрей. Той сведе смръщено поглед към разкаляния път, после дръпна юздите и свърна с коня си настрани, за да изчака края на колоната, която още се точеше от сянката към слънцето. Когато се увери, че всичко е наред, отново подкара напред и се озова рамо до рамо с лейди Аяда.

Тя се оглеждаше с приглушена наслада в очите — лешниковозлатисти на тази светлина.

— Как блестят хълмовете! Обичам ги тези гори, между суровата планина и нивите.

— Това е труден и опасен терен — каза Ингрей, — но пътищата стават по-добри, след като се излезе от пущинака.

При тази му критична оценка тя наклони глава.

— Това място не ви харесва, така ли? Значи и наследствените ми земи, зестрата ми, могат да се нарекат пущинак. На запад оттук, в тресавищата, където планината се снишава. — Тя се поколеба. — Пастрокът ми и той като вас не обича усамотените пътища, но пък той е градски човек, майстор занаятчия в Храма в Язовмост, и дърветата ги предпочита във вид на салове, порти и мебели. Казва, че за мен ще е по-добре да разчитам на лицето си за зестра, вместо на разни обитавани от призраци гори. — Изведнъж се навъси и светлината в очите й угасна. — Толкова се радваше за мен, когато една от лелите ми от Язовмост ми намери това място в дома на Конскарека. А ето какво стана.

— Мислел е, че по-лесно ще си хванете добър съпруг заради службата си при принцесата, така ли?

— Нещо такова. Това щял да е големият ми шанс. — Тя сви рамене. — В последствие разбрах едно нещо за лордовете — че се интересуват от зестри много повече от другите хора. Би трябвало да съм подготвена… — Устата й се стегна. — Нормално би било да съм подготвена за мераците на някой съблазнител, толкова по-арогантен, колкото по-висок е рангът му. Само че еретическото вещерство и опасната лудост ми дойдоха като гръм от ясно небе.

За пръв път Ингрей се зачуди дали пък лейди Аяда не се е била прицелила в самия граф Конскарека като евентуален бъдещ съпруг. Той беше женен от четири години за дъщерята на свещения крал, а още нямаха деца. Дали зад това забавяне не се криеше и нещо друго освен лош късмет? А и каква по-добра причина принцесата да се отърве от придворната си дама при първата възможност — а ако е била изпълнена с достатъчно силна ревност към красивата си съперница, Фара едва ли би пропуснала да се възползва от подобно удобно решение само защото я оставя в лоши ръце… Знаела ли бе принцесата за опасните намерения на брат си? „Имаш предвид другите, не само изнасилването?“

„Кое начало“, беше попитала вчера лейди Аяда. Сякаш имаше десетина, от които да избира.

— Какво мислите за граф Конскарека? — попита със спокоен тон Ингрей. Графът беше имотен, от древен род, но понастоящем най-голямата му сила произтичаше от правото му на глас, един от тринайсетте, необходими за избирането на нов свещен крал. Макар че такива политически подробности едва ли бяха по силите на младата жена, колкото и интелигентна да изглеждаше.

Устните й се свиха замислено. Но не с тревога, отбеляза Ингрей, нито дори с намек за смущение.

— Не знам. Той е странен… човек. Едва не казах „млад човек“, но той всъщност не изглежда млад. Сигурно донякъде се дължи на преждевременно побеляващата му коса. Много е умен, а остроумието му понякога е дори неприятно. И се поддава на настроения. Случва се да мълчи с дни, сякаш потънал в собствените си мисли, и тогава никой не смее да го заговори, дори и принцесата. Отначало си мислех, че е заради дребните му… разбирате ме, това, че е… заради гръбнака и странната форма на лицето, но той като че ли наистина не дава и пукната пара за външния си вид. А и тези недъзи определено не му пречат. — Тя погледна Ингрей със закъсняла тревога. — Вие познавате ли го добре?

— Откакто пораснахме — не — каза Ингрей. — Близки роднини сме по линия на покойната му майка. Срещали сме се няколко пъти, когато и двамата бяхме деца. — Ингрей си спомняше малкия лорд Уенцел кин Конскарека като дребно несръчно момче, което изглеждаше слабоумно и мълчеше като риба. Може би срамежливостта беше връзвала езика на Уенцел, но по онова време малкият Ингрей не изпитваше съчувствие към своя по-малък братовчед, който все не успяваше да се включи в игрите, и не беше правил опити да го приобщи. За щастие, от днешната си гледна точка, не го беше и тормозил.

— Неговият баща и моят умряха само през няколко месеца.

Макар че старият граф Конскарека беше починал тихо и достойно, от най-обикновен удар. А не в разцвета на силите си, ръмжащ и запенен; трескавите му писъци да ехтят из коридорите на замъка, сякаш извиращи от някаква яма на чиста агония в земните недра… Ингрей ядно прогони спомена.

Тя му хвърли поглед изпод ресници.

— Баща ви какъв човек беше?

— Беше кастелан на Брезовлес, на служба при стария граф Касгут кин Вълчаскала. — „А аз не съм“. Дали умната й главица щеше да съобрази това, или просто щеше да реши, че Ингрей има по-голям брат, който е наследил поста? — Брезовлес е в долината на Брезовручей, където той се влива в Стръв. — Което всъщност не отговаряше на въпроса й. Как въобще се беше стигнало до тази неприятна тема? Нейният тон, даде си сметка Ингрей, всъщност беше точно толкова грижливо неутрален, колкото и неговият при въпроса му за Конскарека.

— Така ми каза и конник Улкра. — Тя си пое дъх, вперила поглед право напред между ушите на кобилката си. — Каза също, че според слуховете баща ви умрял, защото го ухапал болен от бяс вълк, чийто дух той се опитал да открадне, и че бил дал вълчи дух и на вас, само че той се оказал нещо повреден и едва не ви убил. Толкова сте бил болен, че близките ви загубили надежда, че ще оздравеете и ще си върнете разсъдъка, затова чичо ви наследил поста в Брезовлес, а не вие. Само че по-късно семейството ви изпратило на поклонение и сте се пооправили. Чудех се дали всичко това е вярно и защо баща ви е направил нещо толкова опасно. — Едва след като изрече всичко това на един дъх, тя обърна лице към него и го погледна с тревожни питащи очи.

Конят на Ингрей изпръхтя и тръсна глава от рязко дръпнатите юзди. Ингрей отпусна юмрука си и след още миг отпусна и челюсти. Накрая успя и да изръмжи:

— Улкра разпространява слухове. Не е негова работа.

— Той се страхува от вас.

— Явно не достатъчно. — Той смуши рязко коня встрани от пътя и се престори, че оглежда кортежа, после заобиколи колоната и се върна в челото. Сам. Когато я подмина, тя го погледна и отвори уста, сякаш да го заговори, но той не й обърна внимание.

Докато кортежът изкатери калния път на излизане от долината, Ингрей си имаше достатъчно работа, която да отклони мислите му и да му върне в някаква степен спокойствието, или поне да замени гнева му с други поводи за раздразнение. На една стръмнина уморените коне от впряга запреплитаха крака в калта и фургонът започна да се плъзга странично към опасен ръб. Жената на коларя извика разтревожено. Ингрей скочи от коня и викна на по-съобразителните сред гвардейците да подпрат фургона отстрани и отзад и да го избутат от ръба на дълбоката пропаст, а после и нагоре през рядката кал.

Самият той си разтегна нещо в рамото, а кожените му гамаши се окаляха, което толкова го ядоса, че за миг се изкуши да остави фургона да пропадне в клисурата. Представи си го как полита, разпада се, ковчегът подскача по скалите, разцепва се и голият труп на Болесо се стрелва към заслужената си участ сред дъжд от сол. Само че фургонът щеше да повлече и конете, които изпъваха чинно мускули, а те не заслужаваха съдбата на принца. А предвид че самият той стоеше между фургона и пропастта, съдбата му нямаше да е много по-различна — фургонът щеше да го смаже още при първия сблъсък със скалите. След което щяха да събират останките му в резервните му гамаши като в торба. Тази гротескна представа го развесели достатъчно и когато се метна отново на коня си, настроението му се беше подобрило значително, макар че едва си поемаше дъх от усилието.

По обяд спряха на широка поляна край пътя. Хората му извадиха хляба и студеното месо, приготвено им от готвача на замъка; Ингрей обаче, зает да пресметне разстоянията и оставащите им часове дневна светлина, беше загрижен повече за конете. Товарните бяха оплескани с кал и потънали в пот, така че той нареди на нацупените Болесови гвардейци да помогнат на коларя, който вече се беше заел да ги разпрегне и да ги изтърка добре, преди да се нахранят. Най-стръмните участъци от пътя вече бяха останали зад тях и по негова преценка, след почивката животните щяха да издържат до падането на нощта, а дотогава се надяваше да са стигнали до храмовото градче Тръстиков мочур, където да намерят някакво по-подходящо превозно средство и да отпратят селския фургон по живо, по здраво.

Някакво по-аристократично превозно средство, като за принц, поправи се наум. Иначе селският фургон му се струваше напълно подходящ за пътника си. Наближаха ли Изтокдом, щеше да изпрати напред ездач с молба за кортеж от престолнината, който да го пресрещне и да поеме от него тялото на Болесо, да му осигури по-пищна церемония в ръцете на хора, които ги е грижа за принца. Или поне за ранга му и за представлението, което си организираха един на друг. Може би щеше да изпрати ездач още тази вечер.

Изми си ръцете в близкия извор и взе месото и комата хляб, които му подаде лейтенант Жеска. Задъвка и се огледа за затворничката и придружителката й. Жената на коларя се туткаше около кошниците с провизии до разпрегнатия фургон. Лейди Аяда се разхождаше по поляната — с тези си дрехи можеше да се шмугне в гората и моментално да изчезне между високите дървета. Вместо това тя извади един разхлабил се камък от порутената стеничка над извора и тръгна към Ингрей, който бе седнал да си почине на един дънер.

— Вижте — каза тя и му подаде лъскавия сив камък.

Ингрей погледна. От едната страна на камъка се виждаше издълбана спирала.

— Досущ прилича на един от символите, които Болесо беше нарисувал по тялото си. С червена боя, около пъпа си. Видяхте ли го?

— Не — призна Ингрей. — Вече го бяха измили.

— О — промълви тя и, изглежда, се притесни. — Е, имаше го.

— Не се съмнявам в думите ви. — „Макар че други ще се усъмнят“. Дали вече си беше дала сметка за това?

Тя огледа поляната.

— Дали тук не е имало горско светилище някога, как мислите?

— Възможно е. — Проследи погледа й, огледа внимателно пъновете и дебелите дървета. За каквито и свещени или богохулни цели да бяха използвали това място първоначалните му обитатели, последни тук се бяха трудили обикновени секачи. — Изворът говори за такава възможност. Мястото е било разчистено, изоставено и разчистено отново, и така неведнъж. — Следвайки навярно приливите и отливите на дартакийската квинтарианска война срещу горските ереси, която беше вилняла из земите на родовете преди четири столетия, когато Одар Велики пръв беше завладял Лесовете.

— Какво ли са представлявали наистина старите церемонии? — каза замислено тя. — Свещените се мръщят на животинските приношения, но всъщност… като малка в храмовия форт на баща ми, няколко пъти ходих със… с една приятелка да погледаме есенните ритуали на хората от тресавището. Блатният народ не е от същата раса и не говори същия език като старите лесовници, но не ми беше трудно да се пренеса мислено в онези времена. Беше си нещо като голяма веселба на открито с много печено. Вярно, пееха някакви песни и изпълняваха ритуали над животните, преди да ги заколят, но не виждам каква е разликата дали се молим над месото си, след като е сготвено, или преди това? — После добави, сякаш от желание да уточни: — Така поне казваше приятелката ми. Свещеният на форта не беше съгласен, но пък те двамата редовно се караха. Мисля, че приятелката ми обичаше да го дразни.

Не точно срещу менюто бяха възроптали квинтарианските свещени, защото хората от Старите лесове бяха използвали не само месото на свещените си животни. Племенните магове омърсявали душите на бойните си водачи с духовете на животни, което им давало допълнителна сила и свирепост, но също така им отнемало способността да се отворят за боговете в края на живота си. Ингрей не вярваше някой от празниците, до които е била допускана тази млада жена, да е включвал поглъщането и на друго освен на месото на жертвените животни.

— Говори се, че блатните хора рисували по телата си с кръв.

— Ами — замислено рече тя, — вярно е. Или поне всичко живо тичаше насам-натам, всички се плискаха и се заливаха от смях. Много глупаво беше и доста миризливо, но човек трудно би съзрял нещо зло в това, което правеха. Разбира се, племето не правеше човешки жертвоприношения. — Тя огледа поляната, сякаш си представяше призрачни картини от подобни злодеяния, извършвани някога тук.

— Сериозно — сухо рече Ингрей. — Точно по този въпрос не са се разбрали дартакийските квинтарианци и древните лесовници. — Защото и двете страни бяха почитали все същите петима богове. — Така че, когато така нареченият Одар Велики избил четири хиляди военнопленници от Лесовете на Кървавополе, уж не се бил молил изобщо. Което, предполагам, го прави правоверен квинтарианец, а не еретик. Някакво друго престъпление може би, но не и човешко жертвоприношение. Всъщност спорен теологически въпрос.

Въпросното клане на цяло едно поколение млади душевоини беше пречупило гръбнака на местната съпротива пред завоевателите от изтока. През следващите сто и петдесет години земите, церемониите и народът на Лесовете били насилствено прекроени според дартакийските обичаи, докато огромната империя на Одар не се разпаднала заради кървавите дрязги между не толкова великите му наследници. Само че ортодоксалното квинтарианство беше надживяло наложилата го империя. Забранените животински жертвоприношения и мъдрите песни на горските племена се изгубили и почти напълно били забравени в новите Лесове, малка част от тях оцелели само в селските суеверия, детските стихчета и в някоя и друга история за призраци.

Или… не са били забравени напълно и не от всички. „Татко, къде ти е бил умът? Защо стовари на плещите ми това животинско светотатство? Какво си се опитвал да направиш?“ Старият болезнен въпрос без отговор… Ингрей го прогони от мислите си.

— Е, сега май всички сме нови лесовници — продължи да разсъждава на глас Аяда. Вдигна ръка към тъмната си като на дартакийка коса и кимна към косата на Ингрей. — Почти всички оцелели кинове от Лесовете имат дартакийска кръв в жилите си. Всички сме мелези. И сме наследили греховете както на Одар, така и на племената. Доколкото знам, и моят шалионски баща също е имал дартакийски предци. Тамошните благородници, в Шалион, са от смесена порода, винаги така е казвал, нищо че се гордеят с родословните си дървета.

Ингрей отхапа от месото, задъвка и не отговори нищо.

— Когато вашият баща ви е дал вълка — подхвана тя, — как…

— Идете да хапнете нещо — прекъсна я той с пълна уста. — Тепърва има да яздим. — Стана и тръгна към фургона и кошниците с провизии. Не че му се ядеше още, но не му се слушаха и брътвежите й. Избра си една не твърде червива ябълка и тръгна да се разхожда, като отхапваше лениво. До края на почивката гледаше да стои далеч от лейди Аяда.

 

 

С напредването на следобеда кортежът минаваше през все по-полегати възвишения, селца се виждаха по-често, нивите ставаха по-обширни. Слънцето вече скланяше глава към върховете на дърветата, когато спряха. Един каменист брод, който бяха прекосили с лекота на идване, сега се беше скрил под пълноводната мътна вода на придошлата от дъждовете рекичка.

Ингрей се замисли. Никой не се беше сетил да обработи фургона с Болесо с катран или да го уплътни с кожи, за да не пропуска. Шансът бързата вода да го повлече под ъгъл и да събори конете беше сравнително малък. Вероятността обаче фургонът да се напълни с вода и да потъне беше голяма. След кратък размисъл той постави ездачи с въжета в четирите ъгъла на фургона, за да помогнат на впряга през придошлата вода, и махна на коларя да кара напред с най-добрата скорост, която можеше да изстиска от уморените животни. Водата покри конете до корема и колелетата на фургона изгубиха сцепление с дъното, но четиримата ездачи не му позволиха да се отклони от курса си и цялата група се добра успешно до отсрещния бряг. Едва тогава Ингрей даде знак на лейди Аяда да нагази пред него във водата.

Вдигна поглед да види как се справя фургонът, но веднага погледна надолу, привлечен от рязко движение — дорестата кобилка стъпи накриво, спъна се и падна. Течението повлече лейди Аяда толкова бързо, че тя дори не успя да извика. Ингрей изпсува и пришпори коня си във водата. Въртеше трескаво глава, оглеждаше се за тъмната й коса сред разпенените води — дрехите й щяха да натежат от водата и да я повлекат надолу… ето там!

Студената вода задърпа коленете му, докато пришпорваше коня си по течението. Тъмната глава се показа до три огладени скали, които стърчаха над врящата наоколо им вода. Младата жена протегна ръка, хвана се…

— Дръж се! — извика Ингрей. — Идвам!…

Ръцете станаха две. Лейди Аяда излази по корем върху една от скалите и пълзешком се заизмъква от водата. Докато Ингрей стигне до нея с пръхтящия си кон, тя вече стоеше на крака, мокра като кокошка и задъхана. С крайчеца на окото си Ингрей мярна кобилата й да излиза на брега малко по-надолу по течението — изцапа по калния бряг и хукна в галоп към гората. Ингрей изруга наум глупавото животно и даде знак на един от хората си да тръгне след него.

Не изчака да види дали заповедта му е приведена в изпълнение, защото вече беше само на ръка разстояние от лейди Аяда. Наведе се към нея, тя се пресегна към него…

Тъмночервена мъгла прихлупи мозъка му и почти го ослепи. Той стисна младата жена над лактите, катурна се в потока и я повлече след себе си. Надолу, ако я натискаше надолу… в устата му нахлу вода. Той изплю, пое си шумно дъх и отново потъна. Не виждаше нищо, мяташе се. Някаква далечна част от съзнанието му, много, много отдалеч му крещеше: какво правиш, глупак такъв! Трябваше да я натиска надолу

Силната вода удари главата му в нещо твърдо и жълто-зелени искри изместиха червената мъгла. После всички мисли се изпариха от мозъка му.

 

 

Първото завърнало се усещане беше, че се дави, после се появи и дивата паника. Студен въздух го шамароса в лицето, което незнайно как се държеше над водата, и той си пое достатъчно въздух, за да изкашля изгълтаната вода. Замята крайници — отчаяно слаби и тежки, сякаш ги движеше през кал.

— Стига си се дърпал! — Гласът на лейди Аяда сякаш му спука тъпанчетата. Имаше нещо около шията му и сега то изведнъж се стегна — след кратък миг на замайване си даде сметка, че нещото сигурно беше ръката й. Трябваше да я спаси, да я удави, да я спаси…

„Тя може да плува“. Тази закъсняла мисъл поукроти несръчните му движения. Е, и той можеше да плува, с повечко въображение. Беше оцелял след корабокрушение навремето, макар основната заслуга да беше на плаващите отломки, за които се беше държал. А сега единственото плаващо нещо наоколо май беше лейди Аяда. Тежестта на оръжията и ботушите му със сигурност щеше да повлече и двамата към дъното… краката му се удариха в нещо. Течението ги изплю в страничен вир, дъното се изравни и ето че тя го влачеше към благословения бряг.

Ингрей се освободи от ръцете й и изпълзя на четири крака по камънаците. Розова вода се стичаше от косата му и ставаше все по-червена. Той избърса очи и примигна. Гората тук беше гъста и почти непроходима. Не беше сигурен колко надолу ги е завлякла водата, но бродът, фургонът и хората му не се виждаха. Трепереше, изпаднал в шок от удара по главата.

Тя се изправи и изгази през водата към него, протягаше му ръка.

Той изръмжа и се дръпна като опарен, уви ръце около дънера на едно ниско дърво, отчасти да се задържи прав и отчасти…

— Не ме докосвай!

— Какво? Лорд Ингрей, тече ви кръв…

— Не се приближавай!

— Лорд Ингрей, ако…

Гласът му се пропука.

— Моят вълк се опитва да те убие! Надвива ми! Стой далеч от мен!

Тя спря и го зяпна. Косата й се беше освободила отчасти от мрежичката и по кичурите се стичаха капки вода, падаха тихо на мъха в краката й, на равни интервали и омайващо като някакъв странен воден часовник.

— Три пъти — дрезгаво изхриптя той. — Този беше третият. Не разбираш ли, че току-що се опитах да те удавя? Той и преди се опита — два пъти. Когато те видях за пръв път и извадих ножа си — исках да те пронижа още там, на място. А после, когато седяхме, едва не те удуших.

Тя беше бледа, замислена, напрегната. Не запищя и не побягна. Искаше му се да избяга, дали с писъци, или не, беше без значение. Стига да успееше да го надбяга…

— Бягай!

Вместо това тя преспокойно се облегна на един дънер и почна да събува подгизналите си ботуши. Едва след като изля водата и от втория, каза:

— Не е вълкът ти.

Главата му още звънтеше от удара в скалата. А ако се съдеше по неприятното къркорене на червата му, в най-скоро време щеше да избълва и нагълтаната вода. Не разбра какво му говори.

— Какво?

— Не е вълкът ти. — Остави ботуша на земята до другаря му и каза с напрегнат, но уверен глас: — Мога да го подуша този твой вълк, така да се каже. Всъщност не е миризма, но не знам как иначе да го опиша.

— Той… аз се опитах да те убия!

— Не беше вълкът. Не беше и ти. Беше онази, другата миризма. И трите пъти.

Можеше само да я гледа, понеже думите го бяха изоставили.

— Лорд Ингрей… ти така и не попита къде е отишъл духът на онзи леопард.

Вече не просто я гледаше — зяпаше я с увиснало чене.

— Дойде при мен. — Лешниковите й очи срещнаха неговите за един проточил се, напрегнат миг.

— Аз… такова… извинявай — изломоти Ингрей. — Повръща ми се.

Мина зад твърде тънкия ствол на дървото, за да се възползва от нищожното уединение, което то можеше да му предложи. Добре щеше да е, ако стомашните спазми му бяха дали време да си събере мислите, но те, изглежда, се бяха пръснали поне на миля зад него по реката. Удавили се бяха проклетите му мисли, и то не във вино. Да беше ги удавил във вино, поне и предимства щеше да има покрай недостатъците.

Заобиколи с омекнали колене дървото и я свари да си изстисква спокойно жакета. Предаде се и седна тежко на един покрит с мъх дънер. Дънерът беше мокър, но пък той беше още по-мокър.

Тя не му изглеждаше с нищо по-различна. Е, да, мокра беше, направо подгизнала и чорлава, но косата светлина все така я галеше, все едно слънцето е влюбено в нея. Не съзираше котешка форма в сянката й. Не подушваше нищо освен самия себе си — гадна смесица от мокра кожа, пот и конска воня.

— Не знам дали Болесо го е бил замислил така — духът да дойде при мен — продължи тя със същия спокоен тон, сякаш той не си беше изповръщал червата току-що само на десет стъпки от нея. — Дойде при мен, когато докоснах умиращото тяло на Болесо — търсех ключа. Другите животни останаха обвързани и си отидоха с него. Тях той ги беше държал от повече време, или пък ритуалът не беше завършен. Духът на леопарда беше много уплашен, трескав. Скри се в ума ми, но аз го усетих. Не знаех какво да правя, нито той какво може да прави. Хората на Болесо бяха глупаци, всичките до един. Затова си замълчах, а и никой не се сети да ме попита.

— Защитата ти… това може да ти бъде защитата! — каза той с внезапно настървение. — Духът на леопарда е изпаднал в ярост и е убил принца. А не ти. Била си обладана от него. Обикновена злополука.

Тя примигна, после отрони:

— Не. Нали ти казах. Леопардът дойде при мен, докато Болесо умираше.

— Да, но можеш да кажеш друго. Няма кой да опровергае думите ти.

В погледа й се промъкна обида.

„Трябва да се върнем по-късно към този спор, струва ми се“. Ингрей махна отпаднало с ръка.

— Добре. И после?

— Онази първа нощ, в килията, имах ярки сънища, като живи. Топли гори, хладни полянки. Как се въргалям в златни треви с други млади котки, меки и петнисти, но с остри зъбки. Непознати хора. Мрежи, клетки, вериги — яки. Пътуване с кораб, пътуване с каруца. Други хора, едни жестоки, други мили. Самота. Нямаше думи в тези сънища. Само чувства и менящи се образи, и силни миризми. Порой от миризми, цял нов континент от миризми. Отначало си мислех, че полудявам, но после реших, че не е така. Онзи килер си беше точно като клетка в известен смисъл; жестоки мъже и мили мъже ми носеха храна и почистваха. Беше познато. Успокояващо. На втората нощ пак ме споходиха леопардовите сънища. Но този път… — Тя се поколеба. — Този път се появи и едно Присъствие. Нищо не се виждаше в онази черна гора, но миризмите бяха прекрасни, по-хубави от всеки парфюм. Всички чудесни миризми на гората и полето през есента. Ябълки и вино, печено месо, сухи листа и резлив син въздух. Помирисах есенните звезди и красотата им ме разплака. Духът на леопарда заскача, изпаднал в екстаз, както куче скача да посрещне господаря си или котка се отърква в полите на господарката си. Мъркаше, извиваше снага и предеше нетърпеливо. След това духът на леопарда сякаш се усмири, намери покой. Вече не беше уплашен, нито войнствен. Просто… си лежи доволно и чака. Не, повече от доволно. Радостно. Не знам какво чака.

— Присъствие — повтори като ехо Ингрей. Доловил беше главната буква в думите й. — То… мислиш ли, че… някой от боговете ли беше? Онова, което си усетила в тъмното?

Нима се съмняваше? Сияйна, беше я нарекъл Ингрей, доловил го със сетиво отвъд зрението, колкото и да отричаше съществуването му. И дори в онези първи мигове на смут не го беше сбъркал с обикновена физическа красота.

Лицето й изведнъж се изкриви от гняв и тя процеди през зъби:

— То не дойде при мен, дойде при проклетата котка. Плаках и молих да дойде при мен. Но не дойде. — Гласът й за миг пресекна. — Сигурно не е могло. Аз не съм светица, не мога да приютя бог в себе си.

Ингрей разрови мъха с неспокойни пръсти. Раната на главата му най-после беше спряла да кърви.

— Разправят — макар че не ще го чуеш от квинтарианските свещени, — че древните лесовници са използвали животински духове, за да общуват с боговете.

Тя стисна ядно зъби и очите й го стрелнаха с такова ожесточение, че той неволно се дръпна. Едва тогава и само за този кратък миг Ингрей наистина долови къкрещия ужас, който младата жена криеше — крила бе от самото начало — зад спокойното си изражение.

— Ингрей, проклет да си, трябва да ми кажеш, трябва да говориш, или наистина ще откача — как се сдоби ти с твоя вълк?

Не беше празно любопитство, породено от злъчна мълва. Беше отчаяна нужда да знае. Какво би дал самият той, в онова първо объркване преди толкова време, да има опитен наставник, който да му посочи пътя? Или дори другар, макар и объркан колкото самия него, но изпитващ същото, който да сподели тайната, вместо да я отрича и да го нарича побъркан, омърсен и прокълнат? А всички неща, който той никога не би могъл да обясни дори на съпричастен слушател… тя току-що беше изпитала на гърба си.

И досега беше като да вадиш ведра от кладенец със спомени и въжето да прогаря ръцете ти. Той изскърца със зъби и започна:

— Не бях навършил още четиринайсет. Връхлетя ме без никакво предупреждение. Въведен бях в церемонията без никаква предварителна подготовка. От няколко дни, или седмици може би, баща ми се тормозеше заради нещо, което не искаше да сподели с никого. Принудил един храмов магьосник да извърши ритуала. Не знам кой е уловил вълците, нито как. Магьосникът изчезна веднага след това — дали от страх, че е оплескал ритуала, или защото нарочно ни беше предал, така и не разбрах. По онова време не бях в състояние да задавам въпроси.

— Магьосник? — повтори тя. — Не видях магьосник при Болесо. Освен ако не го е бил скрил. Не долових и признаци самият Болесо да е бил обладан от демон, макар че какво ли разбирам аз? Пък и за да доловиш това, трябва самият ти да си магьосник или да си благословен с божествено зрение.

— Не, Храмът би… — Ингрей се поколеба. — В Изтокдом все някой от Храма щеше да долови, ако Болесо си е бил уловил демон. Ако го е уловил по-наскоро, след като го заточиха… може да не е попаднал в полезрението на човек с дарбата да го види. — Но каквото и да се беше объркало в главата на Болесо, началото му се криеше доста преди той да заколи слугата си.

— Мога само да гадая какви способности може да му е дала неговата менажерия — каза Аяда. — Сега знам неща, които не виждам с очите си. Леопардът, изглежда, ми дарява някакъв вид знание или особено сетиво, но… — тя сви юмрук, неспособна да изрази мислите си — но не с думи. Твоят вълк защо не ти помага по подобен начин?

„Защото вече повече от десет години упорито се опитвам да го осакатя, да го окова с най-здрави вериги. И си мислех, че вече нищо не ме заплашва, а ето че твоите въпроси ме плашат повече и от вълка в мен“.

— Спомена за някакво нещо, за друга… миризма, не моя или на вълка ми. Нещо трето.

Тя го погледна унило, веждите й се сбраха, сякаш се чудеше как да опише нещо, което няма връзка с езика.

— Все едно е, че мога да помириша души. Или пък леопардът го може и нещо от това стига и до мен. Мога да помириша Улкра и знам, че от него няма нужда да се страхувам. Няколко други мъже от свитата… знам, че ще е по-добре да стоя далеч от тях. Твоята душа изглежда раздвоена или двойна по-скоро — ти и нещо подмолно, нещо тъмно, старо и мухлясало. То не помръдва.

— Вълкът ми? — Само че неговият вълк беше млад, вълче.

— Аз… може би. Но има и трета миризма. Тя се е увила около тебе като някаква лоза, като паразит, кръвта й пулсира, пуснала е корени и ластари в духа ти, за да се храни. Тя шепне. Мисля, че е нещо като заклинание.

Ингрей мълча дълго, вслушваше се в себе си. Как можеше да различи тя едното от другото? Духът на неговия вълк определено си беше паразит.

— Още ли е тук?

— Да.

Гласът му се стегна.

— Значи следващия път, когато се разсея за миг, току-виж пак съм се опитал да те убия.

— Възможно е. — Очите й се присвиха, а ноздрите й се разшириха, сякаш в опит да уловят усещане, което няма нищо общо с телесните сетива. Толкова безнадеждно като да види с ръцете си или да усети вкус с ушите си. — Поне докато не бъде изкоренено.

Гласът му заглъхна още повече.

— Защо не бягаш? Би трябвало да избягаш.

— Нима не разбираш? Трябва да стигна до Храма в Изтокдом. Трябва да намеря помощ. А ти си най-бързият ми начин да стигна там.

— На мен свещените не успяха да помогнат — горчиво каза той. — Опитвах се с години — консултирах се с теолози, с магьосници, дори със светци. Отидох чак в Дартака при един светец на Копелето, за когото разправяха, че прогонвал демони от човешки души и така унищожавал непозволеното магьосничество. Дори и той не можа да отдели моя вълчи дух. Защото бил от този свят, така ми обясни, а не от другия. Дори и Копелето, който командва легион от демони на хаоса и може да ги призовава и прогонва по своя воля, нямал власт над него. Щом дори светците не могат да помогнат, обикновените храмови свещени са съвсем безполезни. Повече от безполезни — опасни. В Изтокдом Храмът е маша на силните, а именно силните си настъпила ти по мазола.

Тя го изгледа настоятелно.

— Кой ти е направил заклинанието? Някой със сила и власт ли?

Устните му се разтвориха, после се свиха отново.

— Не знам. Изплъзва ми се. Освен ако не ми се напомня непрекъснато, между пристъпите дори не си спомням, че съм се опитал да те убия. Само миг на разсеяност от моя страна може да ти коства живота!

— Тогава аз ще имам грижата да ти напомням — каза тя. — Би трябвало да е по-лесно сега, когато и двамата знаем.

Тъкмо отвори уста да възрази, когато чу пукот на скършени клони в гората. И мъжки глас:

— Лорд Ингрей?

И друг:

— Чух гласове откъм реката — натам!

— Идват! — Той се изправи с мъка. Залиташе замаяно, ръцете му се протегнаха умолително към нея. — Преди да са ни намерили. Бягай!

— Така?! — възкликна възмутено тя и посочи мокрия си костюм и босите си крака. — Мокра като кокошка, без пари, без оръжие, без помощ, да хукна в гората и… какво? Да ме изядат мечките? — Сви устни. — Не. Болесо е дошъл от Изтокдом. Твоето проклятие е дошло от Изтокдом. Значи там трябва да намерим източника на злото. Няма да ти позволя да ме отклониш.

— Там има хора, които биха те убили, за да ти затворят устата. Вече се опитаха. Може да се опитат да убият и мен.

— Значи по-добре недей да дрънкаш за това пред всекиго.

— Не аз дрънкам… — ядосано започна той, но в същия миг се появиха спасителите им — двама от хората на Ингрей: изхвърчаха на конете си през храсталаците. Ето че сега той искаше да говори с нея, а не можеше.

— Милорд! — извика радостно конник Жеска. — Спасили сте я!

Понеже Аяда не го поправи, Ингрей също си замълча. Избягваше да я погледне.