Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (22)

22.

Луната беше в най-високата си точка. Покритите с пяна коне наближаваха края на силите си. Всеки кралски куриер отдавна би спрял да смени коня си и Ингрей тъкмо започваше да се чуди дали Конскарека не е решил да яздят животните до смърт, когато графът най-накрая позволи на едрия си дорест жребец да забави крачка. След още няколко минути им даде знак и ги поведе встрани от пътя към една фермерска къща, сгушила се самотно сред дърветата край реката. Фенерът на верандата хвърляше мътна червеникава светлина в лунносиния мрак.

Три коня чакаха, вързани за парапета. Докато се смъкваха от седлата, един коняр с ливреята на Конскарека скочи от одеялото, което си беше постлал на верандата, и се зае да прехвърли такъмите. Графът отпусна на Ингрей и Фара време колкото да излапат по един комат хляб със сирене, да пийнат по глътка бира и да идат до клозета зад къщата, преди отново да яхнат конете и да поемат на път. Фара беше бледа и изтощена, но волята на свещения крал не й позволяваше да се отклони от задачата си — да се прилепи към новия си кон и отново да препусне в галоп.

Дори Ингрей се олюляваше на седлото, когато спряха отново, пред друга стара фермерска къща с тръстиков покрив, току отвъд един хълм встрани от главния път. Не бяха срещнали други ездачи и бяха заобикаляли тихо и отдалеч укрепените селца, които се срещаха все по-нарядко покрай стесняващата се река. Фара буквално се срина от седлото в ръцете на съпруга си.

— Тя няма да може да язди повече тази нощ, милорд — измърмори Ингрей.

— Няма значение. Дори ние с теб не бихме могли да изминем цялото разстояние наведнъж. Тук ще починем.

Почивката беше подготвена предварително, както стана ясно, когато едно уплашено селско момиче се появи да заведе Фара в къщата. Графът тръгна с друг коняр с ливреята на Конскарека, явно пратен тук да се погрижи за животните. Отведоха ги покрай схлупената къща в един навес отзад, където Уенцел огледа новите коне и изсумтя доволно. И тези не бяха фермерски кранти, а хубави коне, пратени от собствените му конюшни.

По всичко личеше, че бягството е добре планирано. Преследвачите можеше и да разпитват из хановете покрай пътя и в обществените конюшни, където бързащи пътници биха могли да наемат свежи коне, но нямаше да открият и следа от тях — нито някой, който ги е видял, нито изоставени животни. Да разпитват във всяка фермерска къща покрай реката от Изтокдом до северната граница би отнело твърде много ценно време дори за хора с почти неограничени възможности като принц-маршала и Хетвар. А и те щяха да претърсват още поне пет-шест пътя във всички посоки.

„До каква степен мога да устоя на кралското заклинание?“, чудеше се Ингрей, обзет от някакво кротко отчаяние. Стига преди това да успееше някак да си събере мислите и да си пришпори волята. Дали ако се отдалечеше достатъчно от Уенцел, разстоянието би отслабило ефекта от гласа му, потопил го в това фалшиво спокойствие, или пък трансът щеше да се разпръсне в някаква степен, ако Уенцел раздвоеше вниманието си? Ингрей чувстваше глад за това кралско внимание така, както кучето върти опашка за кокал пред господаря си, или момчето копнее за усмивка от баща си. Кучешкото умилкване го караше да скърца със зъби, но че Конскарека така небрежно краде от синовната му лоялност, лоялност, на която лорд Ингалеф така и не беше доживял да се порадва, изливаше в сърцето на Ингрей поточе от нажежен до червено гняв. И въпреки това той продължаваше да се мъкне след господаря си като измръзнало уморено дете, което копнее за топлината на огнище.

Довлече се след Уенцел до верандата, седна и залюля уморените си крака през ръба, после се загледа заедно с графа към залязващата над долината луна. Конярят донесе храна — хляб и шунка, само че този път вместо бира имаше стомна младо вино. Лозето на фермата явно беше случило на слънце и дъжд, защото виното се плъзгаше меко и ароматно по небцето като течно злато. Близостта с господаря му разръчка в гърдите на Ингрей пиянски екстаз, удържан само от умората му, като онази отпадналост, при която опияненият от твърде много вино човек обикновено е съвсем сигурен, че може да стане и да си тръгне веднага щом реши. Ингрей отпи отново.

— Красиво е, милорд — каза той и кимна към заскрежената от светлина гледка.

Устните на Уенцел се изкривиха в странна гримаса.

— Виждал съм достатъчно лунни залези. — И след миг добави: — Радвай му се, докато можеш.

Тревожно многозначително изказване, помисли си Ингрей.

— Защо препускаме в галоп? С какъв враг се надбягваме? Преследване от Изтокдом?

— И това също. — Уенцел разкърши рамене. — Времето не ми е приятел. Благодарение на Еленовшипския хитър навик да избират синовете си за свещени крале, докато бащата е още жив, минаха повече от сто и двайсет години от последното междуцарствие. Усилието да се осигури друга такава пролука в момента ми се струва непосилно. Смятам да се възползвам от тази. — Усмивката му приличаше на озъбване. — „Или да умра, докато се опитвам“ тук не важи.

Значи подозренията на Хетвар бяха основателни — Конскарека наистина се стремеше към избори и беше положил усилия да манипулира имащите глас. А може би също живота и смъртта на потенциалните конкуренти за поста?

— Значи всичко това е за да станеш отново свещен крал, така ли?

— Аз съм свещен крал — изсумтя Конскарека. — Няма нужда да правя нищо по въпроса.

Но все нещо му бе необходимо; някакво липсващо парченце, отскубнато от отлитащата душа на стария крал Еленовшип. Някаква… полумагия или фрагмент от Лесовете, но определено не и от политическо естество.

— Свещен крал официално тогава. Публично избран и признат.

— Ако се стремях към трона на тази прокълната земя, можех да си го взема още преди години, Ингрей — меко каза Конскарека. — При това в по-добро тяло.

„Аз имам по-добро тяло“, не можа да не си помисли Ингрей. Наистина, ако Уенцел се стремеше към избори, те трябваше да препускат към Изтокдом, а не да бягат от него. Нещо друго искаше той, нещо повече, изглежда. Нещо по-особено. Ингрей се мъчеше да проясни мислите си през мъглата на умората, виното на празен стомах и опияняващата аура на Конскарека.

— Щом целта ти не е да спечелиш изборите, какво искаш тогава?

— Да ги забавя.

Ингрей примигна, клепачите му изстъргаха от умора.

— И ще го постигнем с бягството?

— Като нищо. Липсата на един граф с право на глас — Конскарека докосна гърдите си — само по себе си не би било достатъчно, но Биаст ще е зает с изчезването на сестра си в навечерието на бащиното им погребение, след като разбере, че е изчезнала. Подготвил съм и още няколко изненади. Противоречащите си пълномощия, които съм оставил за различни кандидати, би трябвало сами по себе си да ми спечелят няколко дни спорове. — Той се ухили — за миг и не особено весело.

Ингрей нямаше представа как да отговори на това, макар че терминът „междуцарствие“ сякаш трополеше в главата му, натежал от значения, които упорито му убягваха.

— За какво беше еленът?

— Нима не се досети?

— Реших, че си намислил да го прехвърлиш във Фара, да я направиш душевоин или да отнемеш нещо от баща й. Но после избра кобилата.

— Когато играеш срещу боговете, внезапните и неочаквани ходове понякога вършат по-добра работа от най-щателно подготвения план. Дори и Те не могат да блокират всяка възможност. Еленът беше велико животно в процес на направа — натрупа четири еленски живота, откакто го започнах. Само че свещеният крал умря, преди еленът да е готов. Не знам дали Те ускориха едното, или забавиха другото.

— Искал си да направиш шаман от… от Фара? Или от някой друг?

— Някой друг. Още не съм решил кой. Ако не трябваше да се погрижа за теб, щеше да ми се наложи да рискувам с неговия елен. Твоят вълк е по-сигурен, нищо че е малко, хм, неопитомен. По-силен. По-добър.

Ингрей устоя и не размаха доволно опашка при тази похвала, макар да му струваше известно усилие. „По-добър за кого?“ Изтощеният му мозък се мъчеше да подреди парченцата. Един шаман, една знаменоска, един свещен крал и свещената земя на Светодърво. И кръв, несъмнено. Все трябваше да има и кръв на даден етап. Подреждаш ги и получаваш… какво? Не просто материална цел, определено. Какво толкова беше намислил Уенцел, та самите богове да търсят панически достъп до материалния свят, за да го спрат? Към какво можеше да се стреми Уенцел отвъд трона?

Какво беше по-голямо от един крал? Дали въжделенията на Уенцел не бяха надхвърлили материята като такава? Четиримата бяха станали Петима някога, в легендарното минало; възможно ли бе Петимата да станат Шестима?

— Тогава какво възнамеряваш да направиш от себе си? Бог, полубог?

Уенцел се задави с виното си.

— Ех, младост! Толкова е амбициозна! А твърдиш, че си виждал един от боговете с очите си. Върви да си лягаш, Ингрей. Започна да говориш глупости.

— Тогава какво? — упорито попита Ингрей.

— Вече ти казах какво искам. Явно си забравил.

„Искам си света“, беше извикал Уенцел в лицето на Ингрей, обзет от пълно отчаяние. Не беше забравил, не мислеше, че би могъл, дори да се опиташе.

— Не съм. Но това е неосъществимо.

— Може би. Лягай си. Утре тръгваме пак.

Ингрей се завлече в къщата, легна и дълго зяпа тавана в тъмното. Явно Конскарека не беше поробил напълно волята му, иначе тази зависимост нямаше да го тормози толкова. Величието на Уенцел стоеше зле върху изгърбените му плещи, като позлатената броня на крал, изкована в младостта му и нахлузена на превитите му старчески рамене. Дисхармония между човека и кралския му дух, която дори Ингрей можеше да долови.

Дори и с това несъответствие обаче Ингрей усещаше силата на онова нещо като горещина от пещ в лицето си. За един воин от Старите лесове, дори такъв с обикновени сетива, кралският дух сигурно се бе усещал като мантия от светлина. После Ингрей се зачуди какво ли е било, когато мантията попадне върху човек с изключителен характер — когато душата се претопи със свещено доверие в една непрекъсната арка като съвършено отлята камбана. „Такъв Глас може и планините да подкара в поход“. Умът му се дръпна като опарен пред тази представа.

Собствените му задължения в момента — да разкрие тайните на Конскарека и да опази Фара — го принуждаваха да остане с графа. Може би един опит за бягство би бил преждевременен. По-добре да залъгва похитителя си, да наблюдава и да чака шанса си? И да се надява на преследването, което предвиждаха здравият му разум и личната му информация? Да се моли?

Откакто беше възмъжал, нито веднъж не се беше молил преди лягане. Но сънят водеше сънища, а в сънищата понякога дохождаха богове. И говореха. Неговите сънища не бяха любимата им градина за разходки, като сънищата на Халлана, но той се замоли тази нощ боговете да го направят.

 

 

Но каквото и да беше сънувал Ингрей, то се стопи със събуждането. Пришпориха го да се приготви бързо и той се изми, хапна и пи вода на крак — Уенцел ги изкара отново на пътя за рекордно време.

Местността ставаше все по-селска. Сега, през деня, на пътя имаше и други хора, както и истинско разнообразие от животни — фермерски каруци, товарни мулета, ездачи, овце, крави, прасета. Галопът им от снощи отстъпи пред по-бавна стъпка, която не привличаше толкова вниманието, а понякога забавяха съвсем, когато пътят ставаше много стръмен или — което се случваше все по-често — разбит. Въпреки това беше очевидно, че темпото им е грижливо пресметнато да изстиска максимално разстояние от конете им за минимално време. Един час подир обед друга порутена фермерска къща им осигури храна и нови коне.

Ингрей се вгледа във Фара. Предишният й ден, започнал със съдебното изслушване, продължил край смъртното ложе на баща й и завършил с това натрапено й бягство, би съсипал всяка жена и повечето мъже. Ингрей подозираше, че духовното й животно й осигурява физическа сила, която сигурно изненадваше и нея толкова, колкото и него. Другите видове сила… те май не й бяха липсвали и преди.

Предвид ефекта, който кралският дух на Уенцел оказваше върху него, как ли въздействаше на една жена, зачуди се Ингрей. Започна да наблюдава как Фара реагира на Уенцел — търсеше в нея женското си огледало. Тя изглеждаше замаяна, дори удивена, когато очите й се спираха на променения й съпруг, устните й се разтваряха в несъзнателно плътско желание. Но не беше щастлива. Вече притежаваше каквото други жени само биха желали напразно и все пак… не беше щастлива. А в очите на Уенцел се четеше само хладна преценка, когато я погледнеше, сякаш Фара беше кон със съмнителни качества, натресен му не по негова воля, и тя се свиваше под пренебрежението му. Фара може и да не беше гениална или храбра, но не беше и безопасно да я предадеш. Беше въставала и преди срещу Уенцеловата невярност, макар и въображаема, и това беше довело до катастрофални резултати. Дали наистина му беше безропотен роб, както, изглежда, смяташе Уенцел?

А Ингрей — той беше ли? Вгледа се в себе си. Собствената му същност и тази на вълка вече не можеха да бъдат разделени, но му се струваше, че вълчата част от съществото му е в по-голяма степен запленена от влиянието на Конскарека в сравнение с рационалната. Онази част от него, която обличаше мислите си в думи, оставаше по-свободна. Вече бе успял да окове веднъж вълка си, когато беше по-млад, по-уплашен и по-объркан от сега. Ако свещеният крал беше сложил каишка на вълка му, дали наистина контролираше и всичко от Ингрей?

„Той се стреми към максимална скорост. За да му устоя, аз трябва да се стремя да го забавя“.

Конскарека намали темпото до бавен ход и се заоглежда вляво. След известно време свърна към реката по един тесен път и конете поеха по полегатия бряг, като се хлъзгаха на всяка втора крачка между редките борове. Пръстта отстъпи на камъни — стигнали бяха до брод през Щърк. Гарванов рид изливаше в реката водите на непресъхващи извори. Водата тук не беше толкова мътна и бурна като при брода, където кортежът на Болесо за малко не беше потънал, но реката беше широка и дълбока, въпреки доскорошната суша по тези места.

Графът смуши коня си през по-плиткото. Фара го последва послушно. „Ако не си го помислям…“ — Ингрей подкара по-нагоре по течението от Фара, изчака водата да покрие краката на животните, после дръпна юздите и блъсна коня си в нейния.

Конете се спънаха и паднаха. Ингрей вече беше измъкнал краката си от стремената, скочи от седлото и посегна да сграбчи принцесата.

Единият й крак се беше заплел в стремето. Конят й се мяташе и като нищо можеше да я довлече и до отсрещния бряг, но тежестта на Ингрей я откъсна. Тя извика, после викът й се превърне в гъргорене. Конскарека се обърна и видя как Ингрей се опитва да спаси Фара. Течението ги влачеше.

— Стой! — извика графът. Ингрей веднага понечи да се подчини, но макар този особен глас да командваше хора и животни, явно нямаше ефект върху силното течение. Водата беше студена, но не нетърпимо, а този път Ингрей успя да не си удари главата в камък. Само че този път, както откри веднага, партньорката му не можеше да плува и след миг борбата му за глътка въздух стана непресторена като нейната.

Течението ги влачеше все по-надолу — и Ингрей му помагаше. Най-после реката се разшири и се забави във вир, толкова плитък, че дори краката на Фара стигаха до дъното. Като се подхлъзваха, те загазиха към сушата.

Ингрей огледа брега. Бяха минали покрай непроходими храсталаци, също покрай участък с високи надвиснали скали, които притискаха речното легло и вкарваха водата в страховит скоростен улей. Уенцел, особено ако беше останал да прибере конете им, нямаше да ги настигне скоро. Ингрей имаше съвсем точна представа какво забавяне може да причини подобна речна злополука и се надяваше да го направи още по-голямо.

Фара се закашля. Беше пребледняла и трепереше. Ингрей си помисли, че отдавна й е време да си поплаче, но за огромно и тайно негово облекчение Фара не изпадна в истерия, а прошепна:

— Ти ме спаси!

За момента Ингрей нямаше интерес да я поправя.

— Така повелява дългът ми, милейди. Макар да е виновен конят ми — блъсна се във вашия.

— Помислих си… помислих си, че и двамата ще се удавим.

„И аз“.

— Не, милейди.

— Успяхме ли… — Тя се поколеба. — Избягахме ли?

Ингрей си пое дълбоко дъх. Както се беше надявал, отдалечеността от свещения крал действаше отрезвяващо… но не достатъчно. Нежеланото усещане за Уенцел, което беше заместило връзката му с Аяда, все още го имаше, сякаш впечатано в костите му. Графът бързаше, някъде нагоре по течението. Но не беше изпаднал в паника.

— Не мисля. Но може би ще успеем да го забавим.

— И какво ще постигнем с това?

— Няма съмнение, че ни търсят. Че търсят вас. Може би ни настигат по-бързо, отколкото си мисли Уенцел. Биаст сигурно се е побъркал заради изчезването ви. — Графът сигурно си бе мислил, че липсата им ще бъде открита чак на следващия ден, но Аяда сигурно беше разбрала моментално. Дали не си бе помислила, че са го убили? Дали бе успяла да се свърже с някого? С Левко, с Халлана? Дали Жеска се бе вслушал в молбите й да ги потърси, късно снощи? По едно време го беше налегнало смътно чувство за вина, задето беше сплашил така Жеска, сега обаче съжаляваше, че не му е взел страха още повече, за да е сигурен, че лейтенантът му ще се вслуша във всяка дума на Аяда. „Петимата богове да й помагат. И на нас“.

„И ако Ги интересува толкова много, колкото изглежда, къде са сега, проклети да са?“

Фара стоеше и трепереше на едно огряно от слънцето място, тежките й подгизнали дрехи се бяха залепили за набитото й тяло, кичури коса висяха нещастно по лицето й. Ингрей беше в малко по-добро състояние, само че мокрите му гамаши скърцаха вбесяващо при всяко движение.

— Къде ме води Уенцел? — попита тя с треперещ глас. — Знаеш ли?

— При Светодърво, както са му казвали преди. Кървавополе. Сега — Ранената гора.

— Аядината гора?! Наследствените й земи? — Тя го погледна озадачено. — Това свързано ли е с нея по някакъв начин?

— Тъкмо обратното. На Уенцел му трябват горите, а не наследницата им. Те са стари, стари и прокълнати.

— Защо? Защо ме отвлече от смъртното ложе на татко, каква злина е намислил? Защо ме омърси с това, това… — Тя задра роклята на гърдите си, сякаш можеше да измъкне оттам нежелания гостенин.

Ингрей хвана студените й като глина ръце и ги задържа.

— Спрете, милейди. Не знам за какво му трябвате. Аяда смяташе, че съм орисан да очистя призраците в Ранената гора от техните духовни животни, както го направих за принц Болесо. Ако и Уенцел иска това от мен, не знам защо просто не го каже — в такава задача не виждам нищо нередно.

Тя вдигна обнадеждено очи към него.

— Можеш ли да махнеш и от мен това ужасно нещо? Както си го направил за брат ми? Сега?

— Не и докато сте жива. Шаманите от Старите лесове, изглежда, са очиствали душите на другарите си само след смъртта им.

— Тогава ще е добре да ме надживееш — бавно каза тя.

— Не знам. Не знам какво ще стане.

Лицето й се вкамени още повече и тя рече през зъби:

— Мога да се погрижа за това.

— Не, милейди! — Ингрей стисна ръцете й. — Още не сме изпаднали в толкова отчаяно положение, но аз мога да ви се закълна, ако искате, че ще се опитам, стигне ли се дотам, че наистина ви надживея.

За миг му се стори обзета от обезпокоителна решителност.

— Може би. Може би.

Хрумна му, че може би твърде прибързано е отхвърлил вероятността графът да подготвя Фара за жертвоприношение — като пратеник при боговете, — щом Ингрей можеше да очисти душата й след смъртта, както беше направил с братовата й. Дали пък именно затова не го беше повлякъл със себе си Уенцел? Имаше ли логика в тези му разсъждения? Не много, но пък в момента малко неща бяха логически издържани.

— Значи и Уенцел не можеш да очистиш, докато е жив? — попита тя, сбрала вежди от тревога.

— Уенцел… ами, Уенцел не е заразен с обикновен духовен кон като вашия. Той е… „обладан“ може би е подходяща дума за състоянието му, обладан е от един дух, една душа, от серия… той твърди, че е откъснатият дух на последния свещен крал на Старите лесове. — „Де да бяха само твърдения“. — И е поддържан жив, волю-неволю, от силата на велико заклинание, направено на Кървавополе.

Гласът й се сниши до шепот.

— Мислиш ли, че е полудял?

— Да. — После добави неохотно: — Само че не лъже. Поне за това.

Фара го гледа дълго. Почти си я представи как го пита дали и той не е полудял, а на този въпрос Ингрей не знаеше отговора, но вместо това тя каза:

— Усетих кога се промени. Той се промени снощи, когато татко умря.

— Да. Върна си кралския дух или някаква липсваща част от него. Сега той е… е, не съм много сигурен какво е. Но определено се надбягва с времето.

Тя поклати глава.

— Уенцел никога не го е било грижа за времето. Понякога това много ме дразнеше.

— Онова нещо в тялото на Уенцел всъщност не е Уенцел. Непрекъснато трябва да си го напомням.

Тя разтърка слепоочията си.

— Главата ли ви боли? — попита Ингрей.

— Не. Много е странно.

Как можеха да спечелят още време? Да се разделят, така че Уенцел да ги търси по-дълго? Умно — Ингрей би могъл да се върне в реката, която беше недостъпна за влиянието на графа, и да се остави на течението, което можеше да го отнесе мили надолу, преди Уенцел да го настигне. Опита си да си спомни дали са минавали покрай водопади на идване. Не, не. Не можеше да остави Фара сама, да трепери в тази пустош и да чака страховитата химера, за която се беше омъжила, да я намери.

— Принц-маршал Биаст ми нареди да ви пазя. Не можем да се разделим.

Тя кимна признателно.

— Да, моля те.

— Уенцел ще ни търси най-напред по бреговете. Нека поне навлезем още малко в гората.

Това нямаше да е достатъчно да се измъкнат — вече усещаше подръпването на връзката помежду им. А и, честно казано, любопитството го гризеше все повече. Искаше да види, имаше нужда да види. И най-прекият път беше да остави на Конскарека да ги заведе на Кървавополе. „Но не твърде бързо“. На Уенцел Ингрей и Фара може да му бяха напълно достатъчни, но това не важеше за самия него. „На мен ми трябва Аяда“. Дали и Конскарека го знаеше и затова ги беше разделил? „Имай вяра в боговете и Те ще ти дадат?“ Едва ли. Изведнъж се зачуди дали и на боговете им е толкова трудно да имат вяра в него, колкото на него — да има вяра в Тях, и за миг го заля някакъв див подтик да им покаже как трябва да се свърши тази работа.

Явно нещо откачено се беше изписало на лицето му, защото Фара отстъпи крачка назад и отрони:

— С теб съм.

Навлязоха в храсталаците. Заобикаляха гниещи повалени дънери, подминаха каменистия бряг и хлътнаха под по-плътна сянка. После излязоха на огряна от слънцето поляна, обрасла с високи лилави магарешки тръни, и пак се вмъкнаха в драки с остри бодли, обточени с фини паяжини, които се лепяха по лицата им.

Само че пукотът от минаването на едро животно се чу твърде скоро. В този пущинак нямаше нищо по-опасно от онова, което вече ги търсеше, но не беше необходимо да е „по-опасно“, за да е достатъчно опасно. Ингрей застина с ръка върху дръжката на меча, а Фара се сгуши до него. Конят на Конскарека се появи откъм шарената сянка — пръхтеше недоволно.

Щом ги видя, Уенцел въздъхна наполовина гневно, наполовина облекчено. Всяко желание за бягство се изпари от сърцето на Ингрей, стопи се като сняг под пролетно слънце от горещината на кралската близост.

— Благодаря ти, лорд Ингрей — каза Уенцел и спря коня си до тях.

— Господарю.

— Конят ми се спъна — каза Фара, без да са я питали. — Едва не се удавих. Лорд Ингрей ме извади.

Ингрей не уточни, че тя буквално се беше покатерила отгоре му. Въпрос на гледна точка, реши той. Неговата почти през цялото време беше под вода.

— Да, видях — каза Уенцел.

„Не си видял всичко, иначе нямаше да ми благодариш толкова искрено“. Уенцел го гледаше изпитателно, но не и с прекалена подозрителност.

— Помогни й да се качи — каза Уенцел и протегна ръка. Ингрей сплете пръсти и подложи ръце под калния ботуш на принцесата, после я повдигна, колкото да преметне крак през гърба на коня зад съпруга си.

Отне им повече от час, докато открият отново пътя, а после изминаха над половин миля назад, в източна посока към реката, където Уенцел беше вързал конете им. Там Ингрей с мълчаливо задоволство установи, че Фариният кон си е разтегнал сухожилие при падането. Уенцел го разседла и го пусна на свобода, а Ингрей стегна сбруята зад седлото на коня си, после поеха на запад със значително по-бавно темпо. Изгубили бяха поне четири часа, а може би и повече, докато се довлекат до следващата си спирка. Не достатъчно. „Но все пак е начало“.

Ингрей добави още два към първоначалните четири часа забавяне, когато свърнаха от черния път към една неугледна махала, която едва ли заслужаваше името селце. Гниещата дървена палисада може и да предлагаше някаква защита срещу дивите зверове, но лоши хора не би могла да забави дори. Слънцето вече залязваше.

— По-далеч тази вечер няма да стигнем. Луната ще изгрее чак в полунощ. — Конскарека стисна зъби. — И по същата причина няма да успеем да потеглим със следващата смяна коне, преди да се зазори вдругиден, иначе нощта ще ни завари в непроходимите планини. Изостанахме с цял ден. Е, починете си. Ще ви е нужно.

Уенцел показваше пълно безразличие към обстановката, която изпълваше Фара с отвращение. Принцесата така се погнуси от мръсната беззъба жена, която бе повикана да я обслужи, че я прогони и помоли Ингрей да се нагърби с ролята на камериерка. Той самият накрая си легна на едно одеяло, метнато пред прага на стаята й, чиято врата представляваше омърляно перде, и принцесата, изглежда, прие това за кавалерски жест на лоялност. Ингрей не й обясни, че всъщност го е използвал като повод да избегне пълния с буболечки сламеник, който му бяха предложили. И да беше легнал някъде Уенцел, Ингрей не видя къде.

 

 

Въпреки неудобните постели двамата с Фара спаха до късно, изцедени от телесно и душевно изтощение. Без да бърза, но и без да се мотае излишно, Уенцел ги изведе отново на селския път, на места не по-широк от пътека — яздеха покрай подножието на Гарванов рид, който сега се издигаше от дясната им страна.

Гарванова планина беше стръмна, но не твърде висока; сняг не се задържаше по зелено-кафеникавите й върхове, макар че тук-там някое стръмно каменно свлачище отразяваше слънцето и създаваше илюзията за лед. Хребетът й беше нагънат като смачкано одеяло, нарязан от дълбоки клисури. Есента беше обърнала лятното зелено в златно и кафяво и тук-там по някое червено петно като рана от меч, обточено на свой ред с тъмнозеленото на борове и ели. Отвъд първата линия възвишения, видими през малкото пролуки, сгърбените върхове се снишаваха в смътна синя далечина, която се сливаше недоловимо с хоризонта, сякаш възвишенията маршируваха към някакъв безграничен друг свят.

Ингрей се зачуди как, в името на петимата богове, Одар Велики е успял да прекара цяла армия оттук, при това толкова бързо. Уважението му към стария дартакиец нарасна напук на всичко. Макар да му бе липсвала свръхестествената харизматичност на свещените крале, срещу които беше воювал, явно е бил вдъхновен водач дори и без помощта на магия.

Вече бяха в земите на Язовбряг, спомни си Ингрей, когато заобиколиха отдалеч миньорското градче Язовмост в гъсто населената долина на една река, която се забиваше във възвишенията като зелено копие. Дим се издигаше както от града, така и от топилните по-високо в долината, и сгъстяваше допълнително есенната мъгла. Зачуди се къде ли живее семейството на Аядиния пастрок — трябваше да е тук някъде. Петоъгълният храм, голяма дървена постройка, стърчеше над градските стени и привличаше погледа отдалече.

Известно време се движиха по по-широк път, докато не пресякоха реката по каменен мост току над града. Подминаваха каруци, усърдни стопани с добитъка си, товарни мулета. Конскарека ги прекара през този участък без спиране, после пое срещу течението, подмина един голям кръстопът, сетне отново свърнаха на запад в горите по един черен път.

Конскарека провери докъде се е издигнало слънцето и за кратко забързаха, но стеснилият се път ги принуди да забавят отново. Конете изкачваха с мъка нанагорнищата и се хлъзгаха по обратните склонове, които ставаха все по-стръмни. И отново нагоре и надолу, докато накрая не свърнаха вдясно по една едва забележима пътека, изкачиха къс склон и се спуснаха в скрита долчинка.

Тук не ги чакаше махала или фермерска къща, а само бивак. Двама коняри скочиха на крака при появата им. Обичайните коне за смяна бяха завързани сред дърветата — този път яки, ниски коне вместо дългокраките бегачи с гореща кръв, предпочитани от Конскарека по пътищата дотук. Фара, изтощена, се смъкна бавно и схванато от седлото и зяпна сащисано следващото им убежище — спални чували, скътани на завет под няколко ели, по-неудобни дори от снощната мръсна колиба. И да беше лагерувала преди по време на кралски лов, със сигурност вечер се бе подслонявала в копринени шатри под грижите на сръчни слугини и заобиколена от всякакви удобства. А тук всичко беше пожертвано в името на скоростта. „Сега за всички ни има коне и няма да се бавим толкова“.

— Донесохте ли го? — попита Конскарека по-възрастния коняр. Мъжът се поклони почтително.

— Да, милорд.

— Извадете го.

— Веднага, милорд.

Кривокракият коняр остави уморените коне на по-младия си колега и хукна към бивака. Конскарека, Фара и Ингрей го последваха. Конярят вдигна някакъв прът, дълъг седем стъпки и увит с древно изтъняло платно, овързано с канап. Конскарека го взе с доволна въздишка, взе го и опря единия му край до ботуша си. Наведе за миг чело към него и стисна здраво очи.

Ингрей заведе уморената принцеса при един от спалните чували и й помогна да седне — иначе сигурно щеше да се строполи, после се обърна към Конскарека.

— Какво е това, господарю? — От пръта го полазваха тръпки, каквото и да беше.

Конскарека се ухили невесело.

— Един истински крал има нужда от свещеното си знаме, Ингрей.

— Това не може да е кралското знаме от Кървавополе.

— Не, онова беше строшено, нарязано на парчета и заровено с мен. Това тук е последното, което носих като крал, пък макар и крал само на останката от верния кин, който ме следваше в набезите срещу гарнизоните на Одар по границите на блатата. След последната ми смърт в битка беше увито и прибрано; а след това, както смятаха всички, беше предадено на моя син и наследник. Малка утеха ми носеше то, но въпреки това се радвах, че го имам. Скрих го на тавана в замък Конскарека. Триста години лежа там, да чака по-добри дни. Но дочака не тях, а днешния ден. И все пак е тук.

Конскарека го опря внимателно на един бор, на сушина под два клона, после се протегна и седна с кръстосани крака на една от постелките. Ингрей последва примера му и се озова между него и принцесата. Увитото знаме сякаш притегляше очите му.

— То сякаш ме… има нещо особено в него, господарю. — От него го побиваха тръпки, ако трябваше да е честен.

Конскарека облиза устни с нещо като самодоволство.

— Браво, умното ми вълче. И след като си толкова съобразителен, сети ли се вече каква е другата функция на знаменосеца?

— Ъ? — глуповато попита Ингрей. Когато не го лъжеше или тероризираше, графът с лекота го караше да се чувства като последния глупак.

— А си очистил Болесо, което не е било лесна задача — каза Уенцел. — Определено ми омръзна да сръчквам мислите ти в правилната посока, но последния път ми се отплати добре. — Хвърли поглед към Фара, сякаш да е сигурен, че и тя слуша, което веднага привлече вниманието на Ингрей, защото досега Уенцел беше избягвал да я поглежда и заговаря, освен за да й даде някое кратко нареждане.

— Ти каза, че знаменосецът е прерязвал гърлата на онези свои другари, които са били ранени твърде тежко, за да бъдат изнесени от бойното поле — започна Ингрей. Тази задача беше неприятна сама по себе си, но Ингрей изведнъж си даде сметка, че е имало и нещо друго. Дали само неприятна или… чакай малко… Конскарека си пое дъх.

— Ами събери две и две. Душата на убития душевоин е трябвало да бъде очистена от компанията, която е имал приживе, за да го поемат боговете. Само че воините често падали в битка, когато не е имало време за ритуали, а понякога дори да се изнесе тялото. Защото когато дори ранените трябва да бъдат изоставени, мъртвите ги застига същата участ. Нищо от духа не може да съществува в света на материята без материално същество, което да го поддържа, знам, че това си го учил още в училище. И за да не се отклони и изгуби душата на падналия воин, знаменосецът е имал задачата да я привърже към себе си и да я отнесе на безопасно място, където при първа възможност да бъде очистена от истинския кин шаман. Или от какъвто шаман се случи подръка.

— Богове пет — прошепна Ингрей. — Нищо чудно, че воините са защитавали знаменосеца си до последна капка кръв. — Дали връзката, която Уенцел беше създал между Ингрей и Аяда, не бе някакъв вариант на този древен обичай?

— Да, защото с тях си отивала и надеждата на загиналите им другари. И точно затова всяко бойно отделение, включващо душевоини, е имало и такъв свещен знаменосец. Виж, знаменосецът на свещения крал… — Уенцел млъкна, поизправи рамене и продължи: — Той имаше същото задължение към душата на своя господар, в случай че свещеният крал носи в себе си кин твар. Не всички избрани крале са имали тази чест, макар повечето да са имали другар, особено в неспокойни времена. Но без значение дали господарят му е бил душевоин, или не, знаменосецът на свещения крал е имал друга свещена задача, и то не само когато господарят му загине в обречена битка. Макар че ако свещеният крал загине на бойното поле, това обикновено означава, че битката определено е обречена. Вода. — Уенцел облиза сухите си устни и сведе поглед към скута си.

Ингрей погледна към струпания на куп багаж, видя един мех и го донесе. Уенцел отпи, после въздъхна и се подпря на една ръка, сякаш тежестта на разказа бавно го притискаше към земята.

— Задължението на знаменосеца, в случай че господарят му загине, беше да улови и задържи в себе си кралския дух, докато не дойде време да го предаде на определения наследник. И по този начин най-великата от магиите на Лесовете се предаваше от поколение на поколение, от незапомнени времена до… сега.

— Лорд Еленовшип — покойният крал — той нямаше… при него нямаше знаменосец, когато почина, завчера — внезапно отбеляза Ингрей. — Това твое дело ли беше?

— Едно от няколкото необходими, но не и достатъчни условия, за които се погрижих, да — измърмори Уенцел. — Ако истинските междуцарствия се случваха лесно, не едно щеше да се случи и преди, уверявам те. Било по стечение на обстоятелствата, било по силата на нечий план.

Той се намръщи, после продължи:

— Кралският знаменосец, по традиция и по необходимост, задължително притежаваше няколко качества. Той… или тя — погледът му към Фара се изостри — обикновено е от същия кин, силно обвързан с краля по силата на обща благородна кръв, макар не винаги да е самият наследник. Избран от краля и обвързан със задачата от кралския шаман — от самия крал, ако е бил такъв, — и признат от душевоините на киновия събор. И ето че сега разполагаме с всичко необходимо да си създадем нов такъв, та било то и в миниатюра. Макар че ще трябва да съкратим от церемонията. Не с песни, а в мълчание, последната кралска знаменоска на Старите лесове ще язди до своя обичан господар. — Косият му поглед към Фара тежеше от черна ирония.

Стиснатите й зъби помръднаха, сякаш се канеше да каже нещо, но Уенцел вдигна ръка и устните му се раздвижиха беззвучно. Този път Ингрей почувства как заклинанието се уви около Фара като верига и се стегна още повече под натиска на собствения й страх и гняв. Устните й помръднаха, затвориха се и се стиснаха здраво; но очите й горяха.

— С каква цел? — прошепна Ингрей. „Защото той не ни обучава без причина, в това поне съм сигурен“. Едва сега си даде сметка, че Конскарека прави точно това вече от няколко дни — обучава го.

Уенцел се поколеба, после се изправи и изсумтя от болка. Обърна глава и изплю кървава храчка в здрача. Метална миризма опари ноздрите на Ингрей. Графът се загледа в сбиращия се сумрак; конярите бяха приключили с конете и се приближаваха плашливо.

— Трябва да запалим огън. И да хапнем. Надявам се да са донесли достатъчно храна. С каква цел, питаш? Скоро ще разбереш.

— Мога ли да се надявам, че ще я преживея? — Ингрей погледна към Фара. „Поне един от нас?“

Устните на Уенцел се изкривиха.

— Можеш. — И се отдалечи в дъхавите сенки.

Ингрей така и не разбра дали последното е предсказание, или разрешение.

 

 

Ингрей се събуди в тъмното преди зазоряване — събуди го всъщност Конскарека, който хвърляше дърва в огъня. Всички бяха спали с вчерашните си дрехи, а конярите, изглежда, щяха да останат тук да разтурят лагера и да откарат изтощените коне у дома. Така че Ингрей и Фара нямаше какво друго да свършат по подготовката, освен да седнат, да си нахлузят ботушите, да хапнат от баятия хляб и сиренето и да изгълтат горещия чай, който им натикаха в ръцете.

Новите коне не носеха много багаж, забеляза Ингрей. В дисагите имаше храна за един ден, както и малко зоб за животните, но повечето от резервните дрехи и глезотии, основно за Фара, не бяха сред съдържанието им, също като постелките и другите принадлежности за лагеруване. Значението на тези липси притесни Ингрей — безпокойство, което не сподели с безгласната принцеса.

Сивкава светлина започна да се процежда през нощната мъгла, която се беше надигнала от гората, потапяйки я в приглушен мир, нарушаван само от тихия звук на падащи капки. Фара трепереше, докато Ингрей й помагаше да се качи на коня — яко черно конче с гъста грива и бели чорапки. Конскарека закрепи несръчно дългия прът със знамето покрай корема на коня си, под стремето. После се метна на седлото и им даде знак да поемат напред — мълчаливо, както им беше обещал. Ингрей хвърли поглед към конярите. По-възрастният ги гледаше притеснено; по-младият вече се мушкаше обратно в спалния чувал да си открадне допълнителна порция топлина и сън.

Конскарека ги поведе към една падина между хълмовете, най-напред по широка пътека, която впоследствие се стесни, а накрая останаха само отъпкани животински дири. Ингрей се движеше най-отзад и току привеждаше глава да избегне разлюлените клони. Сивкави вейки стържеха по гамашите му като дерящи нокти. Копитата на конете хрущяха през опадалите листа, а от време на време се хлъзгаха по миналогодишната почерняла шума, която ги облъхваше с влажна миризма на мухъл.

Изсветляващият ден разтвори завесите на мъглата и стволовете на брезите най-сетне изпъкнаха в контрастен релеф, сякаш мъглата се беше съсирила в твърда сива кора. А после, под бледосинята кула на небето, стана горещо. Хапливи черни мухи откриха ездачите и конете им и към клатушкането заради неравния терен се прибавиха нервните подрипвания на животните, когато ухапванията ставаха непоносими.

Когато Конскарека ги отведе в една клисура, завършваща с пропаст, от която нямаше друг излаз освен по обратния път нагоре, Ингрей си даде сметка, че колкото и добре да е познавал графът тази земя преди, тя се е променила до неузнаваемост. „Колко време е минало…?“ Върнаха се по стъпките си и изкачиха отсрещния склон.

Конскарека ги водеше бавно, но неумолимо. Слънцето напичаше високо в небето. Накрая спряха при едно бистро поточе. Жълти листа падаха бавно в лъчистата светлина като неспазени обещания и покриваха малкия вир. Още не бяха опадали всичките и тези, които се задържаха по клоните, пречеха на погледа да пробие надалеч. Конскарека се изкатери на едно по-високо място и оглежда известно време терена. Каквото и да беше видял, явно го задоволи, защото се върна и отново им даде знак да се качват на конете.

„Вече сме в земите на Аяда“, осъзна Ингрей. Не знаеше кога точно бяха навлезли в зестрата й — може би още при снощния лагер. Гледката изведнъж му стана по-интересна и той се почувства донякъде склонен да прости даже на черните мухи. „Обширни земи“ не предаваше съвсем точно видяното, макар че ако можеха да се разгънат, сигурно биха заели площ колкото малко графство. Вместо това бяха нагънати в труден, каменист и див терен — красота, която не те успокоява, а ти взима дъха. „Да, това е Аяда“.

Подири в ума си отсъствието й, като език, който шари из чувствителното гнездо на наскоро изваден зъб. Ала откриваше само гнойната инфекция на Конскарека. „Сами заедно“, така би определил тази мълчалива кралска процесия от трима. „Изоставени от боговете“.

Когато излазиха от поредната клисура и се озоваха на някаква издатина, слънцето вече залязваше. Спряха конете и зяпнаха.

Два стръмни рида прегръщаха долина, широка приблизително две и дълга около четири мили, после се извиваха и затваряха далечния й край като стена. Долината беше равна като повърхността на езеро. В отсамния й край, близо до тях, имаше участък от кафеникави треви и жълтеещи тръстики, покриващи полупресъхнало блато. Отвъд него няколко разкривени дъба стояха като стражи на пост, зад тях клечеше гъста дъбова гора. Макар голяма част от листата й да бяха опадали и слънцето да я огряваше изотзад, сенките й си оставаха непроницаеми. Ингрей отметна глава пред зловонието от скръб, което сякаш се излъчваше от дърветата и се усещаше дори от това разстояние.

А после си пое смутено дъх, откъсна поглед от гората и видя, че Конскарека го наблюдава.

— Усещащ го, нали? — попита графът уж небрежно.

— Да. — „Какво? Какво усещам?“ Ако имаше козина, помисли си Ингрей, сега тя щеше да е настръхнала по гърба му като на подплашена котка.

Конскарека слезе от коня и развърза знамето. Огледа за кратко и без охота съпругата си; Фара отвърна на погледа му с разширени очи, раменете й се сгърбиха; после сведе глава и потръпна, Конскарека поклати глава с нещо като отвращение, после се приближи към Ингрей и му подаде знамето.

— Носи го ти за начало. И гледай да не го изпуснеш.

На лявото стреме на Ингрей имаше малка метална чашка за основата на копие. Той вдигна знамето и го закрепи в нея, после прехвърли юздите в дясната си ръка. Конят му вече беше твърде уморен, за да му създава неприятности. Конскарека се метна отново на седлото и им даде знак да го следват.

Заслизаха на зигзаг през оредяващата гора. В ниското Ингрей трябваше да слезе от коня, да върне знамето на Конскарека, да извади меча си и да разчисти пролука през високия колкото човешки бой сух къпинак, който изглеждаше не само трънлив, а направо зъбат. Бодлите пробиха дори гамашите му и драскотините започнаха да кървят. От другата страна, на брега на пресъхналото блато, Конскарека слезе от коня и най-сетне разви знамето.

Изсъхналият канап се скъса сред прашни облачета под острието на ножа му и крехкото платно се разтроши. Изпод него се разви избелял копринен флаг с герба на дома му — тичащия бял жребец на зелено поле над три вълнообразни сини линии. На отслабващата светлина приличаше повече на сив жребец над сиви линии върху сиво поле, който чезне в мъгла. Този път графът връчи знамето на Фара. И изрече тихо някакви думи. Ингрей почти не ги чу и определено не ги разбра, но усети как нов, тъмен поток избликва между двамата. Безмълвната — обезмълвената — Фара изпъна гръб като в пристегнат докрай корсет и брадичката й се вирна. Само в очите й дебнеха локвички ням ужас.

Конскарека подаде юздите на коня си на Ингрей и хвана черния кон на Фара за юздите. Този път ги поведе пеша, подбираше пътя със странни заобикалки през туфите жълтееща трева. Ингрей разбра защо е този лъкатушен маршрут, когато подминаха първите измамно тъмни участъци, плаващи пясъци, които можеха да погълнат цял кон за минути. Постара се да насочва коня си точно по следите на графа. Топлината на деня още се задържаше във въздуха въпреки влагата, надигаща се от блатото. Но много скоро сянката на гората, удължена от залязващото слънце, пропълзя да ги срещне; когато навлязоха в нея, внезапният й хапещ студ превърна дъха им в бледа мъгла.

Наближиха първия дъб и името „Ранената гора“ се стори на Ингрей двойно заслужено. Дървото беше огромно и старо, но изглеждаше някак попарено. Още неопадалите листа по съсухрените му клони не бяха крехки кафяви фунийки, а отпуснати, почернели и обезформени. Дънерът и клоните изглеждаха чворести и разкривени — приличаха на изстискани парцали, — вонлива черна мъзга се стичаше от безчет дупки.

Един воин излезе от дървото. Не изпод него, не иззад него — прекрачи от самия дънер, като да беше минал през завеса. Доспехите му от варена кожа бяха изгнили от старост. От дръжката на копието му, на което се подпираше като старец на тояга, се развяваше парче кожа от незнайно животно. Русата му брада се беше спекла от засъхнала кръв; виждаха се раните, от които беше загинал — едно отрязано ухо, прорези от бойна брадва в доспехите, отсечената му при китката ръка висеше завързана за колана му с ивица мръсен плат. Кожа на язовец беше прикрепена с черепа си към ръждивия му шлем и се взираше в тях през слепи, сухи очи, а черно-бялата козина се полюляваше на врата му, докато той се обръщаше да огледа бавно тримата пришълци.

Чак сега Ингрей си даде сметка, че като са прекосили блатото, са преминали от познатия му свят в друг, където подобни гледки са възможни. Сходството му със света на материята, който изпълваше телесните му очи, беше само преструвка. Фара също беше въвлечена в това видение — тялото й си оставаше изпънато, лицето безучастно, но от ъгълчетата на очите й се стичаха тънички мокри следи. Ингрей реши да не привлича вниманието на графа към това, да не би той да я лиши и от сълзите й, както я бе лишил от гласа й.

Воинът поизправи гръб и направи петорния знак с чукана си: докосна поред челото, устата, пъпа, слабините и сърцето си — макар че нямаше как да разпери пръсти на последното място.

— Свещени господарю, най-после дойдохте. — Гласът му беше стенание на клони под напора на студен вятър. — Дълго чакахме.

Лицето на Конскарека може и да беше като изрязана дървена маска, но очите му бяха като нощ без край.

— Да — промълви той.