Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (10)

10.

Прехвърлиха ниските хълмове североизточно от престолнината късно следобед. Градът и просторните южни равнини се проснаха пред погледа им. Река Щърк се виеше откъм предградията на столицата като яркосребриста панделка, накъдряше се все повече, преди да се изгуби в есенната мъглица. Търговски ладии плуваха срещу течението или се носеха по него — от или към студеното море на осемдесет мили от града. Ингрей изостана да се изравни с Аяда.

Лицето й излъчваше отчасти почуда, отчасти тревога. Изтокдом сигурно беше най-големият град, който бе виждала, нищо че поне дузина дартакийски провинциални центрове го затъмняваха, а дартакийската кралска столица можеше да го побере шест пъти, че и отгоре.

— Градът е разделен на две нива, Храмовград и Кралиград — каза Ингрей. — Горната част, на онези високи скали ей там, приютява храма, двореца на архисвещения и всички канцеларии на свещените ордени. В долната част са складовете и търговските улици. Отвъд стените се виждат пристаните, където канализацията се влива в Щърк. Палатът на свещения крал и повечето от домовете на кин лордовете са от другата страна на доковете. — Посочи частите на града. — В стари времена Изтокдом е бил всъщност две поселища, на две различни племена. Те враждували и се нападали през реката, която ги деляла, докато водата й не почервеняла от кръв, така е думата, на практика чак до царуването на внука на Одар, който си присвоил селището и го обявил за своя западна столица, а после заличил всички граници с каменните си строежи. Сега реката почти не се вижда от мостовете над нея. А и никой не би рискувал живота си заради един канал. Тази история ми я разказа Хетвар — той я смята за притча, но не съм сигурен каква поука извлича от нея.

Спуснаха се към най-източната порта от страната на Кралиград. Каменната настилка си я биваше, вярно, виещите се улици бяха обточени с високи къщи от кафеникав камък или с варосана мазилка, стъклата на прозорците хвърляха отблясъци изпод надвисналите стрехи. Покриви от червени плочи отдавна бяха сменили леснозапалимата тръстика — пожарите навярно бяха унищожавали по-често от войните старите градове-близнаци. Защитните стени бяха в добро състояние, макар нови сгради да се прилепяха до тях, като пречеха на основната им функция.

Накрая стигнаха до тясна лъкатушна уличка в търговския квартал и слязоха от конете пред тясна висока каменна къща в редица от няколко подобни, построени непосредствено една до друга, макар очевидно по различно време и от различни зидари. Ингрей се зачуди дали Конскарека притежава само тази къща, или цялата редица, и дали тези скъпи имоти не му бяха паднали в ръцете заедно с принцеса Фара. Къщата не беше нито толкова голяма, нито толкова богата като онази, в която бяха нощували предния ден, но изглеждаше достатъчно удобна, тиха и на спокойно място.

Ингрей подаде юздите на конете — своя и на Аяда — на Жеска и каза:

— Кажи на лорд Хетвар, че ще се явя при него веднага щом се погрижа за настаняването на затворничката. Изпрати ми моя слуга; Теско, стига да го завариш трезвен, и му кажи да вземе каквито там лични вещи може да ми потрябват за няколко дни. Чисти дрехи най-вече. — Разкърши се да отпусне мускулите на гърба си и изкриви лице от болка. Кожените му гамаши воняха, а шевовете на главата пак го сърбяха, направо го подлудяваха. Аяда бавно си свали ръкавиците и раздвижи врат — незнайно как и сега изглеждаше почти толкова спретната и чиста, колкото и сутринта.

Портиерът ги въведе в къщата. Слугинята-надзорница, водена от една тукашна прислужница, без бавене подкара Аяда по стълбите, а момчето на портиера помъкна след тях стегнатия й с кожени каишки куфар. Ингрей пусна дисагите си на пода и огледа тесния коридор.

Портиерът запристъпва от крак на крак.

— Момчето ей сега ще дойде да ви покаже стаята, милорд.

— Не бързам за никъде — изсумтя Ингрей. — Щом ще отговарям за това място, по-добре да го огледам. — И тръгна към най-близката врата.

Къщата изглеждаше съвсем обикновено. Мазето и приземният етаж служеха предимно за склад, плюс кухня с допълнителни помещения за готвачката и помощничката й; малка трапезария, салон и стаичка под стълбището, която явно се явяваше щабквартирата на портиера. Ингрей подаде глава през единствената друга входна врата — водеше към заден двор с покрит кладенец. На втория етаж имаше нещо като кабинет и две спални. На минаване покрай подобни стаи на третия етаж чу женски гласове, на Аяда и надзорницата й. Последният етаж беше разделен на по-малки помещения за слугите.

Слезе по стълбите и завари момчето да влачи дисагите му към една от спалните на втория етаж. Мебелировката беше оскъдна — тесен креват, умивалник, един стол и очукан гардероб — и Ингрей се зачуди дали къщата въобще е била обитаема, преди пратениците на Конскарека да пристигнат снощи и да я изискат за господаря си. Леки, но ясно доловими стъпки и изскърцване — навярно на легло — откъм горния етаж му подсказаха местоположението на Аяда. Близостта беше едновременно успокоителна и смущаваща. Когато чу стъпките й по стълбите, Ингрей се обърна да излезе от стаята.

Беше вдигнала ръка да почука на вратата му, когато той я отвори. В другата си ръка държеше писмото на Просветена Халлана, малко поизмачкано от пътя. Надзирателката й — или по-скоро шпионката на Уенцел може би — стоеше зад нея и гледаше подозрително.

— Лорд Ингрей — каза Аяда официално. — Просветена Халлана ви помоли да предадете това. Ще го направите ли? — Очите й сякаш пронизваха неговите, безмълвно напомняйки му остатъка от думите на магьосницата: „на адресата му и на никой друг“.

Той го взе и погледна надраскания адрес.

— Знаете ли кой е този… — Той се взря по-отблизо. — Кой е този Просветен Левко?

— Не. Но щом Халлана му има доверие, значи е достоен за доверие и не е глупак.

„И какво доказва това? Халлана се довери и на мен“. А и един храмов служител, дори да е мъдър и достоен за доверие, пак можеше да погледне с лошо око на омърсените.

Все така обаче го мъчеше неустоимо любопитство какво е написала за него и за странните събития в Червени яз Халлана. Единственият начин да го разбере, без да отвори писмото, беше да е там, когато го отвори получателят му. А ако го предадеше на път към двореца на Хетвар, щеше да си спести необходимостта да го скрие или да излъже за него господаря си. А Хетвар не би могъл да му го поиска. Ако го сгълчаха, би могъл да се оправдае, че точното изпълнение на поръчките е именно онова качество, което Хетвар цени у своя служител.

— Да. Ще имам грижата.

Аяда кимна напрегнато и той се зачуди дали не е прочела в очите му оплетените нишки на разсъжденията му… или пък го беше преценила със същата лекота като Халлана?

— Не излизайте никъде — каза той. — Заключете и вътрешните врати. Можете да се възползвате от всички удобства, които предлага къщата. — Погледна слугинята-надзорница и тя приклекна в реверанс. — Не знам колко време ще ме задържи лорд Хетвар, така че не ме чакайте за вечеря. Ще се върна възможно най-скоро.

Прибра писмото във вътрешния джоб на дрехата си, поклони се любезно за довиждане и тръгна към стълбите. Нуждаеше се от баня, чисти дрехи и храна, в този ред, но луксовете трябваше да почакат.

След като остави указания на портиера за слугата си, в случай че Теско пристигне, преди той да се е върнал, Ингрей излезе и тръгна през града.

Познатите гледки и миризми донякъде го успокоиха. Мина по витите улички на Кралиград, прекоси полузаровената под камък река, после изкачи стръмните стъпала към възвишението на храмовия квартал. На два пъти се връща по стъпките си и след още десет минути катерене по различни стълби стигна задъхан до портата-проход, промушващ се под една кула и две къщи и оттам в горния град. В тъмното кьоше, където хлътваше проходът, имаше малко светилище, посветено на безопасността на града, украсено с повехнали венци и няколко свещи — пламъчетата потрепваха от течението. Без да се замисля, Ингрей направи петорния свещен знак на минаване, излезе отново в мътната привечерна светлина и зави надясно. Вървя още няколко минути и най-сетне стигна до главния площад пред храма. Мина под колонадата отпред и се озова на свещената му територия.

Централният двор беше открит. В средата му гореше свещеният огън. През арката към един от петте величествени каменни купола се виждаше началото на церемония — погребение, осъзна Ингрей, защото зърна ковчег и наобиколили го опечалени, сбрани пред олтара на Бащата. След няколко дни и тялото на принц Болесо щеше да бъде почетено със същите ритуали.

В другия край на двора дяконите, които отговаряха за свещените животни, подготвяха питомците си за малкото чудо на избора. Всяко животно, водено от дякон в цвета на съответния орден, щеше да бъде отведено при ковчега и по реакцията му дяконът щеше да прецени кой бог е отнесъл душата на починалия. Това насочваше в правилната посока не само молитвите на опечалените, но и по-материалните им дарове — към олтара и ордена на съответния бог. Ингрей сигурно би гледал доста по-цинично на всичко това, ако лично не бе ставал свидетел на резултати, еднакво неочаквани за всички замесени страни.

Жена в зелените роби на Майката носеше голяма зелена птица, която забиваше нервно нокти в рамото й. Девойка в синьото на Дъщерята държеше под мишница ярка с цикламеносини пера. Рунтаво сиво куче се гушеше страхливо в краката на възрастен дякон от ордена на Бащата. Младеж в червеното и кафявото на Сина водеше скокливо доресто жребче с вчесана до блясък медна козина и облещени от вълнение очи. Животното пръхтеше и се дърпаше, като едва не поваляше водача си, и след миг Ингрей разбра защо.

Бавно и на известно разстояние след другите вървеше най-голямата бяла ледена мечка, която беше виждал. Висока беше колкото теле и широка колкото две. Тесните й очи бяха с цвета на замръзнала урина и долу-горе толкова изразителни. В другия край на дългата здрава верига я следваше дяконът, облечен в белите роби на ордена на Копелето. Лицето на младия мъж беше застинало в изражение на едва сдържан ужас и главата му се въртеше трескаво между повереника му и един много висок мъж, който вървеше отзад и му говореше насърчително.

Мъжът беше почти толкова забележителен, колкото и мечката. Плещите му не отстъпваха на ръста му, косата му беше събрана на гъста червена опашка до средата на гърба. Тежки сребърни шноли я задържаха на място и още по-тежки сребърни гривни подрънкваха под лактите му. Яркосините му очи излъчваха дружелюбно веселие, което можеше да изразява както проницателност, така и скудоумие, но кое от двете, Ингрей не можа да реши. Дрехите му — туника, панталони и развяващо се палто — бяха достатъчно семпли като кройка, но с ярки цветове и с много бродерия. Огромните ботуши бяха обсипани със сребърни капси, грубо шлайфани скъпоценни камъни хвърляха отблясъци от дръжката на дългия му меч. Отзад на колана му висеше не нож в кания, а брадва, също с богата инкрустация; острието й лъщеше, наточено като бръснач.

Тъмнокос мъж с подобна, но не толкова крещяща премяна и цяла глава по-нисък от другаря си, макар и също висок, стоеше облегнат на една колона със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше ставащото с нескрито съмнение. Някои от дяконите му хвърляха жалостиви погледи, но той упорито не ги забелязваше.

Ингрей откъсна поглед от тази любопитна гледка, когато видя възрастна жена в бяло-кремавите роби на Копелето, с клупове на свещена на рамото и наръч нагънати ленени кърпи в ръце, да подтичва през двора, явно решила да мине напряко. Успя да я хване за ръкава, когато мина покрай него. Тя спря рязко и го изгледа недоволно.

— Извинете ме, Просветена. Нося писмо за Просветен Левко, трябва да му го предам лично.

Изражението й се промени незабавно, ако не в по-дружелюбно, то поне в по-заинтригувано. Изгледа го от глава до пети — и наистина, сигурно изглеждаше точно като уморен от път пратеник, за какъвто се представяше.

— Ела с мен — каза тя и рязко смени посоката. Макар краката му да бяха по-дълги от нейните, Ингрей ушири крачка, за да не изостане.

Тя го преведе през малък страничен вход, после надолу и нагоре по някакви стълби, излязоха откъм задната страна на храма, после минаха покрай двореца на архисвещения и се озоваха на съседната улица. Оттам една тясна уличка ги отведе до дълга каменна сграда на два ката, влязоха през страничен вход и изкачиха поредното стълбище. Ингрей се радваше, че не бе попитал само за посоката. Подминаха няколко добре осветени помещения — скрипториуми, ако се съдеше по наведените над масите глави и стърженето на пера.

Спряха пред една врата и жената почука. Отвътре им отговори кротък мъжки глас:

— Влез.

Вратата се отвори и влязоха в една съвсем тясна стая — или пък впечатлението се създаваше от мебелировката й. Претъпкани лавици обточваха стените, двете маси преливаха от книги, документи, ръкописи и несметно количество най-разнообразни боклуци. В ъгъла имаше дори седло.

Мъжът, който седеше на стол зад една от масите, откъсна поглед от наръча листа, които четеше, и вдигна вежди. Той също беше облечен в бялото на Копелето, ала робите му изглеждаха износени и нямаха никакъв белег за ранг. Беше на средна възраст, слаб, може би малко по-висок от Ингрей, гладко избръснат и с късо подстригана побеляваща руса коса. Ингрей би го взел за секретар на някоя важна особа, само че свещената допря ръка до устните си и сведе глава в жест на най-дълбоко уважение, преди да заговори.

— Просветени, този човек носи писмо за вас. — Тя вдигна поглед към Ингрей. — Името ви, господине?

— Ингрей кин Вълчаскала.

Лицето й не даде признак, че името й говори нещо, затова пък веждите на слабия мъж се вдигнаха — вярно, съвсем лекичко.

— Благодаря ти, Марда — каза той с тон, който ясно, макар и учтиво казваше, че е свободна да си върви. Тя докосна отново устните си и излезе.

— Просветена Халлана ме натовари да ви предам това писмо — каза Ингрей, пристъпи към масата и го подаде на мъжа.

Просветен Левко остави с рязък жест листата, които четеше, и се наведе напред да вземе писмото.

— Халлана! Не е някоя лоша новина, надявам се?

— Не… тоест, Просветената беше добре, когато я видях.

Левко изгледа притеснено писмото.

— Нещо важно и сложно ли е?

Ингрей обмисли отговора си.

— Не зная съдържанието на писмото. Но мисля, че да.

Левко въздъхна.

— Стига да не е още някоя ледена мечка. Не мисля обаче, че точно тя би ми подарила ледена мечка. Е, надявам се поне.

— Видях една ледена мечка в двора на храма на идване. Много беше, хм, впечатляваща.

— Аз пък мисля, че е чиста проба ужасяваща. Дяконите откачиха. Копелето да не дава, да не би да са я извели за погребение?

— Така ми се стори.

— Трябваше просто да благодарим на принца и да я дадем на някоя менажерия. В дълбоката провинция.

— Как се е озовала тук?

— Като гръм от ясно небе. И с лодка.

— И колко голяма е била тази „лодка“?

Левко се ухили и лицето му изведнъж се подмлади.

— Вчера я видях, вързана на пристана под Кралиград. Определено не беше толкова голяма, колкото би си помислил човек. — Прокара ръка през косата си. — Звярът е дар, или може би подкуп. Доведена от онзи червенокос космат гигант от някакъв остров откъм замръзналата страна на южното море, който или е принц, или пират — трудно е да се каже със сигурност. Принц Джокол, обичливо наричан от верния си екипаж Джокол Главоцепа, както ме информираха. Не знаех, че белите мечки могат да се опитомяват, но той, изглежда, е осиновил тази още когато е била малко мече, което прави дара още по-ценен, предполагам. Не искам и да мисля как са пътували — казаха, че ги застигали бури. Предполагам, че този тип е малко луд… или много. Само че освен мечката донесе и няколко големи слитъка сребро с висока проба като издръжка за звяра, факт, който, изглежда, лиши храмовия майстор на менажерията от здравия разум да откаже подаръка. Или подкупа.

— Подкуп за какво?

— Главоцепа иска свещен, когото да откара на ледения си остров в замяна на мечката. За такава мисионерска задача би трябвало да мечтае всеки свещен. Приканихме да се запишат доброволци. Два пъти. Ако никой не изяви желание, докато дойде време принцът да отплава, просто ще трябва да определим някой. Да го измъкнем изпод леглото му навярно. — Той се ухили. — Мога да си позволя да се смея. Мен не могат да изпратят. Е, добре. — Въздъхна още веднъж и остави писмото на плота пред себе си с печата нагоре, после наведе глава над него.

Ингрей изтри усмивката от лицето си и застана нащрек. Кръвта му — онази кръв — се завихри сякаш във водовъртеж. Левко не носеше ширита на магьосник, не миришеше на демон… и въпреки това храмовите магьосници го почитаха? Стоварваха му на главата най-сложните си дилеми?

Левко сложи ръка върху восъчния печат и очите му за кратко се притвориха. Нещо просветна около него. Нищо, което Ингрей не можа да види или да подуши, но целият настръхна. Беше долавял подобие на това шеметно страхопочитание и преди, веднъж от по-силен източник, но пък тогава сетивата му бяха много по-слаби. В края на безполезното си поклонение в Дартака, в присъствието на един нисък набит нервен тип, на вид най-обикновен човек, който си седеше кротко, един бог се пресегна през него в света на материята.

„Левко не е магьосник. Той е светец, или малък светец“. Освен това знаеше кой е Ингрей. По всичко личеше, че живее в храма от години, поне ако се съдеше по състоянието на кабинета му, а Ингрей никога не го беше виждал… или забелязвал по-скоро — преди. Със сигурност не в компанията на висшите храмови свещени, които бяха постоянно присъствие при печатника и в кралския двор и които Ингрей послушно беше запомнил до един.

Левко вдигна поглед — сега в очите му нямаше много хумор — и спокойно попита:

— Вие сте на служба при печатник Хетвар, нали?

Ингрей кимна.

— Това писмо е било отваряно.

— Не от мен, Просветени.

— Тогава от кого?

Ингрей прерови спомените си на бърз ход. Халлана го беше дала на Аяда, Аяда на него… Аяда? Невъзможно. През цялото време ли го беше държала у себе си, до гръдта си? Прибрала го бе във вътрешния джоб на костюма за езда, който беше носила… през цялото време освен на вечерята у граф Конскарека. А Уенцел беше станал от масата да получи спешно послание… „спешно наистина“. Нищо работа за графа да вземе страха на надзирателката и да я накара да разрови багажа на Аяда, но пък нима Уенцел не се бе сетил да приложи някой шамански номер, който да скрие делото му от един магьосник? „Само че Левко не е магьосник, нали? Не точно“. Ингрей реши да печели време.

— Без доказателство всяка догадка от моя страна би била обикновена клевета, Просветени.

От пронизващия поглед на Левко му стана неудобно, но след миг, за облекчение на Ингрей, Просветеният отново сведе очи към писмото.

— Е, да видим — измърмори той и счупи печата. Восъкът се пръсна по масата.

Левко чете напрегнато няколко секунди, после поклати глава, стана и отиде до прозореца. На два пъти обръща под ъгъл гъсто изписания лист. После погледна към Ингрей и го попита почти умолително:

— Тази фраза, „той скъса окопите си“, говори ли ви нещо?

— Хм, дали не е „оковите“? — предположи Ингрей.

Лицето на Левко засия.

— А! Да, сигурно! Така вече има смисъл. — Продължи да чете. — Или пък не…

Стигна до края, намръщи се и започна отначало. Махна разсеяно към една от стените.

— Мисля, че има едно сгъваемо столче под ей онази купчина. Седнете, лорд Ингрей, седнете.

Докато Ингрей измъкне столчето, разгъне го и кацне отгоре му, Левко беше прочел писмото за втори път.

— Жал ми е за шпионина, на когото се е наложило да разгадае това — каза той, без да се горещи.

— Шифровано ли е?

— Не — просто Халлана пише ужасно. Бързала е сигурно. Необходима е практика — каквато имам аз, — за да й разчетеш почерка. Е, бивало е и по-лошо с по-малка награда. Не от Халлана обаче — тя винаги пише по същество. Един от многото й неприятни таланти… Зад кротката й усмивка се крие безподобно безразсъдство. И безмилостност. Слава на Бащата за усмиряващото влияние на Осуин. Доколкото го има.

— Познавате я добре, така ли? — попита Ингрей. „Тоест, защо тази откачалка пише точно на теб от всички храмови служители в Изтокдом?“

Левко нави писмото и почука с него по ръба на масата.

— Назначиха ме за неин наставник, преди много години, когато тя съвсем неочаквано се оказа магьосница.

Да, но само магьосник можеше да обучи друг магьосник, нали така? Следователно… И следователно… Като плоско камъче по водата, умът на Ингрей прескочи два въпроса и стигна до трети.

— Как може човек да се превърне в бивш магьосник? Без да пострада? — Задачата на онзи дартакийски светец беше именно тази — да унищожава незаконни магьосници, които обикновено се борели като обезумели срещу ампутацията на способностите им, само че Просветен Левко не можеше да е ренегат като онези.

— Възможно е да се откажеш от един дар. — Устните на Левко се раздвижиха колебливо между смътна усмивка и смътно съжаление. — Ако навреме решиш да се откажеш.

— Не е ли придружено със силна болка, като да ти извадят зъб?

— Не съм казал, че е лесно. Всъщност — гласът му се смекчи още повече — нужно е чудо.

Що за човек беше този?

— Вече четири години съм в Изтокдом. Изненадан съм, че пътищата ни не са се пресекли досега.

— Но това не е вярно. Пресичали са се, в известен смисъл. Аз съм добре запознат с вашия случай, лорд Ингрей.

Ингрей изтръпна, особено заради думата, която беше избрал Левко — „случай“.

— Вие ли бяхте храмовият магьосник, пратен в Брезовлес със следователите, за да ме прегледа? — Намръщи се. — Спомените ми от онова време са объркани и неясни, но не помня да съм ви виждал.

— Не, онзи беше друг. Аз не бях въвлечен толкова пряко. Следователят ми донесе торбичка с пепел от замъка, която да върна в първоначалния й вид — в писмо-изповед.

Ингрей сбърчи чело.

— Това не е ли, както, мисля, би се изразила Просветена Халлана, малко нанагорно за храмовата магия? Да обърнеш силом хаос в ред?

— Наистина и уви, така беше. Струваше ми един месец работа и може би година от призванието ми. И всичко това срещу съвсем малко, както се оказа. Направо бях бесен. Вие какво си спомняте за Просветен Кумрил? Младият храмов магьосник, използван от баща ви?

Ингрей се вледени още повече.

— При познанство, траяло един час на трапезата и четвърт час ритуал — не много. Неговото внимание беше насочено изцяло към баща ми. Аз бях добавка в последната минута. — И добави грубо: — А вие откъде знаете кой кого е използвал?

— Това поне стана ясно. Не толкова ясно беше как е станало. Не с пари. Не и със заплахи, струва ми се. Имало е причина — Кумрил си е мислел, че прави нещо добро, или поне героично, което обаче се объркало ужасно.

— Как можете да преценявате сърцето му, когато не знаете какво е било в главата му?

— О, за това няма нужда да гадая. Имаше го в писмото. След като го възстанових. Три страници жална тирада за скръбта, вината и покаянието му. И почти никакви полезни факти, които вече да не знаехме. — Левко се намръщи.

— Щом Кумрил е написал писмото, кой го е изгорил? — попита Ингрей.

— Виж, за това мога само да гадая. — Левко изгледа Ингрей изпитателно. — И въпреки това съм по-сигурен в тази си догадка, отколкото в много други, за които съм имал повече материални доказателства. Разбирате ли разликата между магьосник, който контролира демона си, и магьосник, който е контролиран от своя?

— Халлана спомена нещо за това. Разликата ми се стори тънка.

— Не и отвътре. Разликата е съвсем ясна. Пропастта между човек, който използва една сила за свои цели, и сила, която използва човека за свои цели, е… понякога е по-малка от мравча стъпка, знам. Самият аз веднъж се озовах опасно близо до тази граница. Вярвам, след провала, причинил смъртта на баща ви, а вас превърнал във… е, в това, което сте, вярвам, че демонът на Кумрил е взел връх над него. Дали отчаянието го е отслабило, или от самото начало демонът е бил по-силен от него, не знам, но в сърцето си вярвам, че това писмо е било последното съзнателно действие на Кумрил. А изгарянето му — първото на демона.

Ингрей отвори уста, после я затвори. За себе си винаги беше поставял Кумрил в ролята на предателя и сега му беше неприятна мисълта, че младият магьосник може също, в някакъв смисъл, да е бил предаден.

— Сигурно разбирате — меко каза Левко, — че съдбата на Кумрил ме интересува. Нещо повече, гложди ме. Боя се, че всяка среща с вас ще ми напомня за нея.

— Храмът откри ли с положителност дали Кумрил е жив, или мъртъв?

— Не. Преди пет години се получиха сведения за незаконен магьосник в Кантоните, който отговаряше на неговото описание, но след това следата се изгуби.

Устните на Ингрей почти оформиха думата „Кой“… но после той я смени:

— Ка… какъв сте вие?

Левко вдигна ръка.

— Сега — само обикновен храмов надзорник.

„На какво?“ На всички храмови магьосници в Лесовете може би? „Само“ изобщо не изглеждаше подходящата дума, нито „обикновен“. „Този човек може да е много опасен за мен — напомни си Ингрей. — Вече знае твърде много“.

И за жалост щеше да научи още, защото сведе поглед към писмото и помоли Ингрей да опише събитията в Червени яз. Което не беше голяма изненада — едва ли можеше да се очаква, че точно това ще бъде премълчано в писмото.

Ингрей го направи; разказът му беше откровен и пълен, но и възможно най-кратък. Опасността се криеше в детайлите и всяко кратко изречение влачеше тълпа от нови въпроси. Само че сбитият му и орязан разказ, изглежда, задоволи свещения или поне не повдигна незабавно въпроси за контрола на Ингрей върху вълка.

— Кой според вас ви е внушил този стремеж към убийство, това алено заклинание, лорд Ингрей?

— Много бих искал да разбера.

— Е, значи ставаме двама.

— Това е добре — каза Ингрей и с изненада осъзна, че е вярно.

После Левко попита:

— А какво мислите за тази лейди Аяда?

Ингрей преглътна и умът му сякаш се спусна в спирала надолу като простреляна птица. „Той пита какво мисля за нея, а не какво чувствам към нея“, напомни си твърдо младият мъж.

— Тя без съмнение е смазала главата на Болесо. Той без съмнение си го е заслужил.

След този кратък некролог се проточи тишина. Дали и Левко си даваше сметка за ползата от мълчанията?

— Лорд Хетвар се помъчи да избегне всички тези посмъртни скандали — добави Ингрей. — Мисля, че той харесва усложненията по-малко и от вас.

Ново мълчание.

— Тя е в хармония с духа на леопарда. Той е… пасва й чудесно. — „Богове пет, трябва да кажа нещо в нейна защита“. — Мисля, че е в по-голяма степен докосната от бог, отколкото съзнава.

Това вече даде резултат. Левко се поизправи, очите му изведнъж станаха по-трезви и напрегнати.

— Откъде знаете?

При този намек за предизвикателство Ингрей вирна брадичка.

— По същия начин, по който го знам и за вас, Благословени. Усещам го с кръвта си.

От последвалия сблъсък между тях, който не можеше да се види с очи, Ингрей разбра, че е престъпил границата. Само че Левко се отпусна назад и спокойно опря пръстите на двете си ръце.

— Сериозно?

— Не съм чак такъв глупак, Просветени.

— Никога не съм ви мислил за глупак, лорд Ингрей. — Левко потропа с пръсти по писмото, отклони поглед за миг, после пак го погледна в очите. — Да. Ще се подчиня на моята безапелационна Халлана и ще прегледам тази млада жена. Къде я държат?

— „Настанена“ е по-точната дума. — Ингрей му обясни къде се намира високата къща в търговския квартал.

— Кога ще се гледа делото срещу нея?

— Едва ли ще е преди погребението на Болесо, което ще е скоро. Ще знам повече, след като поговоря с печатник Хетвар. Всъщност точно натам съм тръгнал — добави Ингрей многозначително. Да — трябваше да се махне от тази стая, преди въпросите на Левко да са станали още по-неприятни. Изправи се.

— Ще се опитам да намина утре — каза Левко, явно решил този път да отстъпи.

Ингрей кимна и отвърна любезно:

— Благодаря ви. Ще се видим тогава. — Поклони се и се изниза от стаята, с надеждата, че не прилича на подгонен заек.

Щом затвори вратата след себе си, си отдъхна. Този Левко… потенциална помощ ли беше, или потенциална заплаха? Спомни си думите, казани му от Уенцел на раздяла: „Ако ти е мил животът, пази си тайните, и моите също“. Това заплаха ли беше, или предупреждение?

Поне името на Конскарека беше съумял да не спомене при този пръв разговор. В писмото не можеше да присъства и дума за братовчед му, защото Уенцел се беше натресъл в живота на Ингрей, след като Халлана си беше заминала, слава на боговете. Утре обаче? Или след половин час, когато щеше да се изправи в прашните си от пътя дрехи пред Хетвар, за да докладва за мисията си и всичките й усложнения?

Конскарека. Халлана. Жеска. Сега и Левко. Хетвар. Започваше да оплита конците какво не е казал — и на кого.

Ориентира се за правилната посока и тръгна по обратния път, напряко през храма, заслушан в ритъма на стъпките си.

И едва тогава си даде сметка, че като бе предал Халланиното писмо на Левко, без нужда от заклинание беше предал и себе си.