Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (18)

18.

Аяда седеше на най-долното стъпало в антрето на къщата-затвор. Надзирателката й седеше няколко стъпала по-нагоре и гледаше намръщено. Аяда скочи, очите й затърсиха по лицето на Ингрей кой знае какво — и изглежда, го намериха, защото тя се хвърли към него, стисна ръцете му и го завлече в една странична стаичка, като затръшна вратата пред неодобрителното, но и уплашено лице на надзирателката си.

— Какво беше онова преди малко? — настоя тя. — Какво ти се случи?

— А ти… и ти ли видя нещо?

— Видения, Ингрей, ужасни видения. Не бяха от бога, кълна се. Малко след като ти излезе, пак изгубих свяст. Коленете ми се подгънаха. Този път светът не избледня напълно, но картините бяха по-силни от спомен и по-слаби от халюцинация. Ингрей, видях Кървавополе, видях моите хора! Не опърпани и изтощени като в съня ми в Ранената гора, а отпреди това, когато още са били живи. — Поколеба се. — Когато умираха.

— Усети ли Уенцел? Видя ли го, чу ли гласа му?

— Не, не като… не какъвто е сега. Тези видения бяха в твоя ум, струва ми се. Не бяха ли?

— Да. Картини от минали времена, нали? От Старите лесове. От клането при Кървавополе.

Тя потръпна и се пипна по врата — и ужасното хрущене на разсечената от брадва кост отново прозвуча в главата на Ингрей. „Тя също го е усетила“.

— Защо усещаме едни и същи неща? Какво става с нас? — попита тя.

— Картините, тези видения — Уенцел ги сложи в мен. Той не е просто душевоин като теб и не просто шаман като мен. Той е нещо повече. Изпаднал от кръговрата на времето, ужасяващ в силата и болката си. Мисли се за… твърди, че е свещен крал.

— Но старият лорд Еленовшип е крал още отпреди да се родя… как може да има двама крале?

— Мисля, че това е проблем, мистерия някаква, до чийто център още не съм стигнал. Отидох при Уенцел с намерението да изтръгна истината от него, с всички средства. Вместо това той ми я наби в главата…

Заведе я при един стол и седна до нея; стисна ръцете й. Накъсано и непоследователно й описа ужасяващия си разговор с графа. Аяда, изглежда, бе споделила само мистичните видения, но не и контекста им. Ингрей си помисли, че през последните няколко часа сигурно се е поболяла от притеснение и несигурност — цялата трепереше.

— Уенцел твърди, че аз съм наследникът на душата му, че моето тяло ще бъде превзето от заклинанието, независимо дали аз или той го желаем, или не. Откога това е така, не знам. Преди години може да е имало и други братовчеди помежду ни, които след това са починали, но… но това положение може да съществува още от смъртта на баща ми. Което повдига още въпроси без отговор за това какво е целял баща ми с вълчия ритуал.

— Другият ми сън — прошепна тя. — За горящия конник и за вълка на каишка, който тичаше през пепелта. Това беше ти! И двамата бяха ти.

— Мислиш ли? Възможно е…

— Ингрей, аз познах Кървавополе, познах хората си. Свързана съм с тях толкова сигурно, колкото съм свързана с теб, макар да не знам как. И ако Уенцел е казал истината, значи и той е свързан с тях — и те с него.

— Разказът на Уенцел беше пълен с пропуски, но казаното е истина — убедено заяви Ингрей. — Онова свързване е в основата на всичко, което се случва сега.

— В такъв случай кръгът се е затворил. Ти си свързан с мен, аз — с моите призраци, те — с Уенцел, а Уенцел, както изглежда, е свързан с теб. Дали Уенцел не се опитва да задейства някаква силна магия, която включва всички ни?

— Не знам. Не всичко е дело на Уенцел, строго погледнато. Например не той избира наследника си, иначе със сигурност не би избрал мен. В което има някакъв смисъл — заклинанието сигурно е било замислено така, че да действа в хаоса и разгара на битка, когато и кралят, и неговият наследник може да загинат един след друг — както е станало на Кървавополе, повече или по-малко. Прехвърлянето е трябвало да става без волево участие от страна на засегнатите. Следователно тази част от заклинанието трябва да е свързана с мъртвите душевоини в Ранената гора. Все едно целите Стари лесове, или каквото е останало от техните кинове, избират своя наследник чрез Уенцел. — Струваше му се, че има някаква загадъчна, страховита правдивост в тази мисъл.

Аяда присви очи.

— Означава ли това, че и тримата трябва да идем на Кървавополе? И ако е така, какво трябва да направим, когато стигнем там?

— И кой — човек или бог — ни побутва натам? — измърмори Ингрей. — Досега заклинанието е имало тесни граници. Само мъжете от Конскарека и мъртвите воини, отново и отново в продължение на шестнайсет поколения. Ти… ти си проникнала в тази верига отвън. А мен ме привлече самото заклинание. Границите му вече не са каквито са били. Граници между смъртта и живота, духа и материята. Кръвна линия и кръвна линия. Лесовете и външните земи. Промени… за пръв път от столетия настъпват промени.

Аяда разтърка чело.

— И каква съм аз във всичко това? Наполовина вътре, наполовина вън… имам ли въобще място там? Аз съм жива, те са мъртви; аз съм жена, те са мъже… поне повечето, струва ми се… Леопардът ми дори не е типично за Лесовете животно! Не направих нищо за душата на Болесо тази сутрин — просто стоях и се пулех като последна глупачка. Ти си търсеният, Ингрей, ти можеш да освободиш призраците от старите им създания! — Погледът й светеше от дълбока убеденост.

— Една врата в стената е едновременно и вън и вътре — бавно рече Ингрей. — Половина и половина, каквато си ти и по кръв, благодарение на баща си. И ти също си търсена, макар и не от Уенцел според мен. Нима не те потърсиха твоите призраци? Не се обърнаха към някой от другите, които са спали и сънували в Гората през онази нощ, нали?

Тя се поколеба, после каза:

— Да.

— Значи… — „Значи какво?“ Изтощеният му мозък не успя да роди отговор. — Положението се усложнява след виденията. Уенцел много държи да съм близо до него, така ми се струва. Предложи ми пост при себе си. Предложение, което не мога да откажа.

Тя се намръщи тревожно.

— Хетвар, вместо да ме защити, иска да приема поста и да шпионирам за него. Кумрил е обвинил Уенцел, че носи духовно животно, макар че Храмът и Хетвар още не знаят за другите претенции на графа. Не им казах. Не съм сигурен какви последствия биха произтекли от това, нито колко бързо ще се разкрият по-мрачните тайни на Уенцел. Нито колко дълбоко ще затъна самият аз в това блато. Още по-лошо, Биаст изведнъж се уплаши от зет си и иска от мен да вардя принцесата. — Ингрей изкриви лице в гримаса.

— Биаст може и да има основание да се страхува — бавно каза Аяда. — Колкото до мен, аз със сигурност не искам неприятностите ми да причинят смъртта на още някой от рода Еленовшип.

— Ти не разбираш. Ако постъпя на служба при Конскарека, ще ме отстранят от задачата да те охранявам и ще ти назначат друг пазач. Може дори да те заключат някъде другаде, с по-труден достъп, откъдето е по-трудно да се избяга.

— Не трябва да ме… трябва да съм свободна, когато всичко това свърши. Когато е време да тръгнем.

— Когато свърши кое?

Тя объркано махна с ръка.

— Това. Каквото и да е то. Когато божественият лов стегне обръча около плячката си. Ти не го ли усещаш, Ингрей?

— Че го усещам, усещам го, направо треска ме тресе от напрежение, но не го виждам. Поне не ясно.

— Какво е намислил Уенцел все пак?

Ингрей поклати глава.

— Вече изобщо не съм сигурен, че е намислил нещо, освен че брани старите си тайни. Главата му е толкова претъпкана с какво ли не, че на моменти сякаш му е трудно да се съсредоточи. Не че това го прави по-малко опасен. От какво точно го е страх? В крайна сметка нали не може да бъде убит. — Една екзекуция нямаше да спре графа. Ако го затвореха и той се почувстваше достатъчно отчаян, можеше да избяга по същия начин, без значение колко сигурен е затворът му и колко е подсилена стражата. Ингрей стигна до извода, че никак не му се иска Уенцел да попадне в затвора.

Устните на Аяда се присвиха озадачено.

— И как е минавал графът през всичките си погребения, щом душата му никога не е отивала при боговете?

Ингрей помълча, замислен за странната липса на слухове по този въпрос, после каза:

— След като се е прехвърлял в тялото на собствения си наследник, е следял погребалния ритуал отблизо. Сигурен съм, че е овладял постановката до съвършенство. А ако един-два пъти не е успявал да я режисира… е, някои хора наистина биват откъснати. — От тази мисъл въображението му се размъти наново. Какво ли е било да гледаш как погребват тялото ти, отново и отново? Да скърбиш по някакъв извратен начин, да знаеш, че не бащата, а синът се е изгубил от света на материята?

Аяда кимна.

— Ако Храмът реши да се заеме със заклинанието му, какво биха могли да направят?

— Не знам. Нищо, струва ми се, освен чрез магия или чудо.

— Боговете вече са затънали дълбоко в това. Дори без посредничеството на Храма.

— Така изглежда. — Ингрей въздъхна.

— И какво ще правим ние?

— Ще чакаме. Засега. Ще постъпя на служба при Конскарека. И ще шпионирам, но не само за Хетвар. Може би ще открия нещо, което да навърже нещата, някое липсващо парченце от мозайката.

— С цената на какъв риск?

Ингрей сви рамене.

Тя, изглежда, не остана доволна.

— Нещо ми се стори ужасно извън равновесие в тази пауза.

— Каква пауза? — изсумтя Ингрей. — Днешният претъпкан със събития ден направо ми взе здравето.

Тя размаха ядосано ръце.

— Докато стоях затворена в тази проклета къща!

Ингрей се наведе напред, поколеба се за миг и я целуна. Тя не се отдръпна. Този път го нямаше внезапния шок, нямаше я и промяната в усещането му за нея, но това беше само защото постоянното усещане за присъствието й не беше отслабнало и за миг след първата им целувка. Ингрей го усещаше, поток като във воденичен улей между двама им. Физическата му възбуда сега беше приглушена от умората, насладата от устните й — удавена в отчаяна тревога. Тя го притисна трескаво към себе си, не от страст или любов, а сякаш от отчаяно доверие. Не в съмнителните му способности, а в него самия, с всичките му слабости и недостатъци. С вълка и всичко. Сърцето му се стопли в омая. Той потръпна.

Аяда приглади косата на челото му, наполовина усмихната, наполовина смръщила чело в тревога. После попита практично:

— Ял ли си?

— Май не.

— Изглеждаш страшно уморен. Трябва да хапнеш.

— Хетвар каза същото.

— Ще ида в кухнята да кажа да ти донесат нещо.

Той притисна опакото на ръката й към пулсиращото си чело, преди неохотно да я пусне.

На половината път до вратата тя погледна през рамо и каза:

— Ингрей…

— Да? — Той вдигна глава — не помнеше кога я е отпуснал върху скръстените си на масата ръце.

— Ако Уенцел наистина е някакъв мистичен свещен крал, а ти наистина си неговият наследник… какъв те прави това?

„Откачил от страх“.

— Не знам. Лош.

— Хм. — Тя поклати глава и излезе от стаята.

 

 

Ингрей спа до по-късно, отколкото беше планирал, а новите му заповеди пристигнаха по-рано от очакваното, донесени не от друг, а от Жеска.

— Трябва да се представиш пред граф Конскарека — каза лейтенантът.

— Вече? Не си губят времето. А затворничката ми?

— Аз ще заема мястото ти на неин надзирател.

Ингрей застина.

— От чие име? На Хетвар или на Конскарека?

— На Хетвар и на архисвещения.

— Смятат ли да я преместят другаде?

— Още никой не е споменал нещо в този смисъл.

Ингрей присви очи и огледа нервния си лейтенант.

— А ти на кого докладва снощи, след съвета при Хетвар?

— Защо трябва да съм докладвал на някого?

— Спокойно можеш да си признаеш, че си отишъл при Конскарека — нарочно небрежно каза Ингрей. — Ако Уенцел иска от мен да му служа така, както служих на Хетвар, много скоро ще ми довери всичко за делата си.

— Няма какво да признавам.

— Няма да мине, Жеска. Знам за писмата ти до него. — Беше още един изстрел в тъмното, но ако се съдеше по реакцията на лейтенанта, беше уцелил в десятката.

— Аз… не виждах нищо лошо в това! Та той е най-сигурният съюзник на лорд Хетвар! Просто си мислех, че правя услуга на приятел на господаря си.

— За което си бил съответно възнаграден, без съмнение.

— Е… аз не съм богат човек. А графът не е стиснат. — Жеска свъси вежди. — А ти как разбра? Мога да се закълна, че не си ме видял.

— По съвсем навременната поява на Уенцел в Средноград. И по други неща.

— О! — Жеска се намръщи.

Кое тормозеше Жеска — че са го подмамили да предаде Хетвар, или че са го хванали в крачка?

— Плъзгаш се по наклонената плоскост, а? Да правиш услуги те прави точно толкова уязвим, колкото и да ги получаваш. По тази причина аз рядко допускам и двете. — Ингрей се усмихна с най-вълчата си усмивка, за да запечата по-надълбоко илюзията за собствената си неуязвимост в ума на Жеска.

Гласът на Жеска едва се чуваше.

— Ще ме издадеш ли?

— Да съм те обвинил случайно?

— Това не е отговор. Особено от теб.

— Вярно. — Ингрей въздъхна. — Ако сам си признаеш пред Хетвар, вместо да чакаш да те издадат, е по-вероятно само да те наругаят, а не да те изгонят. Хетвар не държи толкова на пълна честност от страна на хората си, колкото да има съвсем точна представа за границите на коварството им. Това предполагам му дава удобна представа за сигурност.

— Ами твоите граници? Какво удобство намира Хетвар в тях?

— Държим се един-друг нащрек. — Ингрей изгледа Жеска от главата до петите. — Е, можеше да има и по-лоши надзиратели.

— Да, и не толкова красиви надзиравани.

Ингрей заряза ироничния си тон в полза на много по-чиста заплаха.

— Ще се отнасяш към лейди Аяда по най-кавалерския начин, докато е под твоя опека, Жеска. Иначе гневът на Хетвар, на Храма, на Конскарека и на всичките богове заедно ще са ти последна грижа.

Жеска се размърда неспокойно под погледа му.

— Стига, Ингрей. Да не съм някое чудовище.

— Аз обаче съм — прошепна Ингрей. — Ясно?

Жеска почти не смееше да диша.

— Съвсем.

— Добре. — Ингрей отстъпи встрани и макар че всъщност не беше докоснал Жеска и за миг, той се отпусна като човек, когото са стискали за гърлото, и дори опипа шията си, сякаш търсеше синини и отоци. Или следи от зъби.

Ингрей се помъкна към горния етаж да разрита Теско да му събере за пореден път оскъдните вещи за преместването му в имението на Конскарека. Обмисли снощната си среща с Хетвар и вероятния й ефект върху Конскарека, според това как и колко му е докладвал Жеска. Стига да не направеше глупостта да се престори, че иска да го скрие от графа, Конскарека едва ли щеше много да се разстрои от задачата му да го шпионира. А и графът със сигурност беше извлякъл от Жеска информацията, че Ингрей е опазил най-мрачната му тайна. Като цяло, дребното предателство на Жеска можеше да се окаже дори полезно.

Докато Теско слизаше по стълбите, натоварен с багажа на господаря си, Ингрей се качи на горния етаж и потропа на вратата на Аяда. Остана доволен, когато чу резето да изстъргва, преди вратата да се отвори пред подозрителната физиономия на надзирателката.

— Лейди Аяда, ако обичаш.

Аяда се мушна покрай жената в тясното коридорче. Лицето й бе сериозно, очите й — пълни с въпроси.

— Вече ме викат при Конскарека — каза Ингрей. — Жеска ще заеме мястото ми при теб, поне на първо време.

— Е, значи не е чак толкова лошо.

— Може би. Ще се опитам да дойда да поговорим, ако открия, хм, по-ясен поглед върху нещата.

Тя кимна. Изражението й беше по-скоро замислено, отколкото уплашено, макар че за какво мислеше, Ингрей можеше само да гадае. Тя не разполагаше с повече отговори от него, но Ингрей се възхищаваше на таланта й да открива всякакви неудобни въпроси. Подозираше, че много скоро тази й способност ще започне да му липсва.

Стисна ръцете й вместо целувката за довиждане, която не можеха да си позволят под зоркото око на надзирателката. Странният поток, който ги свързваше, се усети по-силно през стиснатите им ръце.

— Ще разбера, ако те преместят.

Тя кимна отново и го пусна.

— Аз също ще се ослушвам за теб.

 

 

Повтори вчерашната си разходка по нанагорнището из Кралиград, следван този път от пухтящия Теско, натоварен с вещите му. Портиерът на Конскарека явно ги очакваше, защото веднага ги заведоха в новата стая на Ингрей. Не беше някоя тясна слугинска стаичка под стрехите, а просторно помещение на третия етаж, предназначено за знатни гости, имаше дори ниша за Теско. Ингрей го остави да подрежда оскъдния му гардероб и тръгна да разгледа имението. Чудеше се дали Конскарека очаква от него да изнесе всичките си неща от двореца на Хетвар и какво би си помислил, ако не го направи.

На минаване покрай една дневна на втория етаж — с резбована ламперия от брезово дърво — надникна и видя Фара и една от дамите й. Придворната — жена на средна възраст с майчински вид — се беше привела над ръкоделието си; Фара стоеше с една ръка върху тежката завеса и гледаше през прозореца; изопнатите й черти бяха посребрени от утринния светлик. Четвъртитото й лице беше бледо, фигурата й — ниска и набита във всекидневната рокля. Щеше да натежи с възрастта, помисли си Ингрей. Тя обърна глава, явно доловила шума откъм вратата, и очите й се разшириха, когато го позна.

— Лорд Ингрей… нали?

— Принцесо. — Ингрей се поклони с ръка на сърцето в недовършен свещен знак.

Тя го изгледа намръщено.

— Снощи Биаст ми каза, че ще постъпите на служба при съпруга ми.

— И, хм… при вас?

— Да. Каза ми и това. — Тя погледна компаньонката си. — Остави ни. Не затваряй вратата. — Жената стана, направи реверанс и се изниза покрай Ингрей. Фара му даде знак да влезе.

Вдигна глава към него и го изгледа бдително, когато той се приближи до прозореца. Гласът й беше тих.

— Брат ми каза, че ще ме охранявате.

Като се постара тонът му да е неутрален и също толкова тих, Ингрей отвърна:

— Според вас имате ли нужда от охрана?

Тя махна неуверено с ръка.

— Биаст каза, че върху Уенцел е паднало тежко подозрение. Вие какво мислите за това?

— А вие не го ли смятате за такова, милейди?

Тя поклати глава, не точно в отрицание, и вдигна издължената си брадичка.

— А вие?

— Не присъствието на кръвен компаньон като моя омърсява човек, а начинът, по който човекът го използва. Или така поне смятам аз. Оправдателното решение на Храма по моя въпрос негласно потвърждава същото. Вие не сте ли усетили нещо неестествено у съпруга си през цялото това време?

Плътните й вежди се свъсиха още по-недоволно при този „отговор“.

— Не… да. Не знам. Той си беше странен от самото начало, но смятах, че просто си е такъв. Опитвах се да му повдигам духа и понякога, понякога сякаш се получаваше, но той винаги изпадаше отново в мрачните си настроения. Молех се на Майката за напътствие и… и за други неща… опитах се да бъда добра съпруга, така както ни учи Храмът. — Гласът й потрепна, но не се пречупи. Челото й се свъси още повече. — А после той доведе онова момиче.

— Лейди Аяда? Вие не сте я харесали… от самото начало?

— О, отначало! — Тя сви гневно рамене. — Отначало ми допадна. Но Уенцел… обръщаше й твърде много внимание.

— И тя как откликваше на вниманието му? Вие направихте ли й забележка?

— Преструваше се, че го приема на шега. На мен обаче не ми беше до смях. Наблюдавах Уенцел, наблюдавах и нея; откакто се оженихме, не го бях виждала да погледне втори път друга жена, но нея поглеждаше.

Ингрей състави наум въпрос, който щеше да извади на бял свят Фарината версия за случилото се в Глиганска глава, макар че това едва ли беше необходимо. Никакъв лукав интелект не се криеше тук, нито тънко коварство, нито зловещи способности, а само нараненото самолюбие на една объркана жена. А и никакво усещане за свръхестествено не витаеше около нея — явно Уенцел беше решил да не омагьосва съпругата си. Защо?

Само че мислите на Фара бяха завили в друга посока.

— Обвинението на Биаст… — промърмори тя и погледът й се изостри. — Може и да е вярно. В края на краищата, сега ви гледам, а не долавям нищо особено. Ако наистина криете вълк в себе си, то той е невидим колкото и греховете на всеки друг човек. Това би обяснило… много. — Тя си пое дъх и рязко попита: — Вие как се сдобихте с оправдателната присъда?

Той вдигна вежди.

— Изглежда, съм попаднал на особено милостив храмов следовател. Съжалил се е над болното сираче. А с времето стана ясно и че упражнявам някакъв контрол над зверчето си, което, изглежда, задоволи хората от Храма. Не достатъчно, за да ми позволят да управлявам замъка, разбира се. По-късно… по-късно Хетвар ми даде подкрепата си.

— Щом Уенцел контролира своя звяр толкова добре, че дори аз не съм разбрала за съществуването му, не е ли това достатъчно основание и той да получи оправдателна присъда като вашата? — попита тя и в гласа й се прокрадна жална нотка.

— Ще трябва да питате архисвещения. Такова решение не зависи от мен. — Какво се въртеше в главата на Фара — планове как да защити и запази съпруга си? Би ли могъл Уенцел да оцелее след храмово разследване като онова, от което на косъм бе оцелял Ингрей преди толкова много години? Конскарека криеше много повече тайни, но изглежда, разполагаше и с повече сила, която да впрегне срещу подобен риск. Ако пожелаеше. Току-виж решил, заради рухването на старите му прикрития, да прибегне до нещо такова.

Само че такава задача би изисквала цялото му внимание. „Той преследва нещо друго. С всички сили“. Какво?

По свои си някакви причини Фара явно намираше обвинението, че Уенцел е обвързан с духовно животно, за напълно достоверно. Имаше вид на жена, която сглобява някакъв отдавнашен пъзел и последните парченца лягат на местата си все по-бързо и по-бързо. И беше уплашена, да, както от съпруга си, така и за него, а и за себе си.

— Защо сама не зададете тези въпроси на Уенцел? — попита Ингрей.

— Той не дойде при мен снощи. — Тя разтърка силно лицето и очите си и това може би обясняваше защо се зачервиха толкова. — Напоследък… не го прави често. Биаст ме предупреди да не му казвам нищо, но аз не знам…

— Уенцел вече знае, че е обвинен неофициално. Няма да предадете ничия тайна, ако се опитате да поговорите с него.

Тя го погледна уплашено.

— Нима той вече ви се доверява напълно?

— Аз съм най-близкият му жив роднина. — „Временно“. — Нуждата на Уенцел от родова подкрепа няма по-близък източник в днешната криза. — Така да се каже.

Тя стисна силно ръце.

— Радвам се за вас тогава.

„Това тепърва ще се види“. За жалост не можеше да изрази презрението си към нея, задето е предала придворната си дама, и едновременно с това да се надява да спечели доверието й. Застина, когато сетивата му доловиха наближаващо присъствие още преди звукът от тихи стъпки да долети откъм коридора и идващият да се окашля на прага.

— Лорд Ингрей — каза Уенцел сърдечно. — Казаха ми, че сте пристигнали.

Ингрей се поклони.

— Милорд Конскарека.

— Надявам се новата стая да ви е харесала.

— Да, благодаря. Теско смята, че се издигаме в обществото.

— Може и така да се каже. — Уенцел поздрави съпругата си, както винаги — любезно. — Елате с мен, Ингрей. Милейди, моля да ни извините.

Фара кимна също толкова хладно, само леката скованост на тялото й издаваше хаоса от чувства в сърцето й.

Ингрей последва Уенцел по коридора и след два завоя стигнаха до кабинета на графа. Уенцел затвори вратата, а Ингрей се обърна, така че да не остава и за миг с гръб към домакина си. Конскарека със сигурност беше имал достатъчно време да подготви магическо нападение, ако беше решил. Но сега само му махна към един стол, а сам приседна на ръба на писалището си. Залюля единия си крак и огледа Ингрей с присвити очи.

— Хетвар охотно се съгласи да те пусне.

— Жеска каза ли ти защо?

— О, да.

— Биаст е много притеснен за сестра си. А ако не се лъжа, Фара мечтае да те спаси. С какво си заслужил любовта на съпругата си, не знам.

— И аз не знам. — Конскарека се намръщи и занавива нервно на пръста си една руса къдрица, сивееща вече, която бе паднала непокорно на челото му. — Подозирам, че гувернантките са й мътили мозъка с твърде много любовна поезия, преди да се оженим. Погребал съм много съпруги и вече не си позволявам привързаност. Трудно бих могъл да обясня какво е отношението ми към тези жени сега. Това е един от по-тънките ужаси на сегашното ми съществувание.

— Като да целуваш труп?

— Като да бъдеш целуван труп.

— Тя, изглежда, не знае това.

Графът сви рамене.

— По някаква причина, която вече не е валидна… по навик… започнах този брак с намерението да създам още един син и за тази цел тялото трябва по някакъв начин да бъда разбуждано. За щастие, това тяло още е младо, а и освен това ми се струва, че бедният Уенцел би бил много доволен от своята принцеса.

Дали Конскарека не позволяваше на полуизядената душа на Уенцел да изплува на повърхността, когато се преструваше, че прави любов със съпругата си? И какъв ли ужасяващ смут бе преживявала Фара, когато любвеобилното изгубено момче от нощните часове бе отстъпвало пред ледения непознат на закуска? Можеше ли Конскарека да извиква и други лица на преден план, когато се занимаваше с други задачи? Принцесата като нищо можеше да полудее, докато се опитваше да се нагоди към разнородната гама от настроения, обхващащи съпруга й.

Незнайно с каква цел Уенцел отново бе изпаднал в едно от откровените си настроения и Ингрей реши да се възползва от тази възможност.

— Защо доведе лейди Аяда в домакинството си? Предвид на последствията това би могло да се сметне за грешка.

Уенцел направи гримаса.

— Може би. От днешна гледна точка.

— Фара е помислила, че си я довел като кобила за разплод.

Той се намръщи още повече.

— Така изглежда. Нали ти казах, че Фара е романтичка.

— Ако не е било затова, тогава… заради Ранената гора ли? И нямам предвид само това, че тамошната земя е нейна по наследство. — Ингрей нямаше навик доброволно да издава информация, но в този случай това можеше да отпуши Уенцел. — Тя ми разказа за съня си там.

— А, да — навъсено рече Уенцел. — Значи знаеш и за това. Не бях сигурен.

— Тя и на теб ли е казала?

— Не. Но аз сънувах заедно с нея, макар и от друга гледна точка. Защото беше нещо повече от сън — беше събитие. Макар и да служи като маша на боговете, тя трудно би могла да размъти моите води, без вълничките да стигнат до мен. — Уенцел въздъхна. — С онзи свой сън Аяда ми остави една сложна главоблъсканица. Въведох я в дома си, за да я наблюдавам, но не открих нищо необичайно. Ако боговете са я предвидили за стръв, то аз не се хванах. Без съмнение се беше обвързала със заклинанието през онази нощ при Светодърво, но си оставаше сляпа и безсилна като всяко друго обикновено момиче.

— До Глиганска глава.

— Да, до Глиганска глава.

— Мислиш ли, че боговете са замислили всичко това? Включително смъртта на Болесо?

Уенцел въздъхна.

— Да се противопоставиш на боговете донякъде е като да играеш на замъци и конници с противник, който винаги вижда няколко хода напред. Но дори и боговете не виждат безкрайно напред. Нашите свободни воли замъгляват зрението им, макар техните очи да са по-силни от нашите. Боговете не толкова планират, колкото се възползват.

— Тогава защо ме изпрати да я убия? Обикновена предпазливост? — Ингрей се постара тонът му да е небрежен, сякаш отговорът го интересуваше чисто познавателно.

— Едва ли може да се нарече обикновена. След като бе убила Болесо, със сигурност я чакаше бесилката. Не се сещам за по-съвършено символично представяне на жертвоприношение от Старите лесове от това да провесиш невинна девица със свещено въже от някое дърво и свещени да припяват благословии наоколо й. Смъртта отваря порта към боговете. По този начин нейната смърт би отворила широко Светодърво, премахвайки всички барикади срещу Тях, барикадите, устояли четири столетия.

— А убийството й не би го направило? Каква е разликата?

Уенцел само вдигна рамене, стана от ръба на писалището и се обърна с гръб към Ингрей.

— Освен ако… — Мислите на Ингрей прескочиха напред. — Освен ако в онова заклинание не е било включено и друго освен убийството.

Уенцел се обърна. На лицето му беше изписано онова дълбоко иронично изражение, което за Ингрей беше знак, че предположенията му са ударили на златна жила.

— То щеше да привърже убитата й душа към твоята, докато не изтлее бавно в небитието. Така боговете нямаше да имат достъп до нея и до връзката й със Светодърво. Просто вариант на едно много, много старо заклинание и аз вложих твърде много усилия в него. Но изглежда, прибързах.

— Очарователно. — Този път Ингрей не успя да удържи чувствата си. — Убийство и откъсване едновременно.

Уенцел разпери ръце в смисъл: „А ти какво би направил на мое място?“.

— Нещо по-лошо — второто се оказа излишно. Защото духът на нейния леопард щеше да свърши същата работа. Само че аз не знаех. Този ход принадлежи на Противниците ми. И досега не знам дали от желание да си блокираме взаимно действията не се доведохме до патова ситуация, или всички станахме жертва на Болесовия идиотизъм, или нещо друго се крие зад цялата тази история. — Той се поколеба. — Защото в плановете ми не влизаше обладаването да се случи преди убийството. Но се случи. Нали. — Уенцел го гледаше хладно и на Ингрей изведнъж му хрумна, че не само той се домогва до информация в момента. Чакай малко, да не би Уенцел да намекваше, че потокът от взаимни усещания между Ингрей и Аяда е негово дело?

Поради проточилото се мълчание на Ингрей, Уенцел добави кротко:

— Ти да не си мислеше, че си се влюбил в нея, братовчеде? Или тя в теб? Жалко, че трябва да разбия тази идилична самозаблуда. Честно казано, мислех, че ти — макар не и тя може би — си по-устойчив на такива глупости.

Ингрей едва не се хвана на тази въдица. „Да бе, направо захапах кукичката“. Но си спомни как меките и убедителни думи на Уенцел едва не го бяха довели до това сам да си пререже гърлото. „Не му трябва магия, за да ме върже на възли“. Особената връзка между Ингрей и Аяда може и наистина да беше страничен ефект от неуспялото заклинание на Уенцел, само че Уенцел вече не го контролираше. „А той не обича да няма контрол над нещата, особено когато става въпрос за нещо, което е почти в центъра на цялата история“. Каквато и да бе тази история. „А сега между мен и Аяда има нещо много по-силно от онова, което си заложил ти, Уенцел“. Ингрей успя да махне небрежно с ръка.

— Както и да е. Сега, когато съм на служба при теб, какви задължения ще ми възложиш?

Уенцел не изглеждаше напълно убеден от безразличието му, но не настоя повече.

— Честно казано, така и не ми остана време да обмисля възможностите.

— Измисляш ги в движение, така ли?

— О, да, в това отношение съм почти богоподобен, ако не в друго. Може би ще ти дам кон.

— Хетвар ми спестяваше този разход. Яздех неговите животни при нужда, а той се грижеше за храната им.

— О, няма да имаш грижа по поддръжката на коня си. Но реномето на дома ми изисква да имаш кон.

Ингрей веднага се сети за смъртта на последната съпруга-майка на Конскарека — при така наречената злополука по време на езда, — но каза само:

— Е, в такъв случай — благодаря, милорд.

— Тази сутрин си свободен. Ще ме придружиш по-късно.

— На твое разположение съм, братовчеде.

Уенцел изкриви подигравателно устни.

— Не се и съмнявам.

Ингрей прие това като знак за край на срещата и излезе от кабинета.

Каквото и да беше намислил Уенцел, не го планираше изцяло в движение. Имаше си някаква предварително установена цел. И ако това беше свещеният трон, както се боеше Хетвар, то причините да го иска бяха съвсем различни от тези, които би могъл да си представи печатникът.

„Нито аз. Засега“. Ингрей поклати глава. Имаше много неща за обмисляне през следващите няколко часа.