Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (11)

11.

Докато вървеше по коридора към храмовия двор, чу някъде напред уплашен вик. Ускори крачка от любопитство, а после и от тревога, защото викът беше последван от писък. Разнесоха се уплашени крясъци. Ръката му се сви около дръжката на меча миг преди да изскочи на открито.

Повече от странно меле се изсипваше през арката откъм двора на Бащата. Най-отпред беше огромната ледена мечка — стискаше в челюстите си стъпалото на покойника, възрастен мъж с дрехи, подходящи за богат търговец. Вкочаненият труп се удряше в плочите като някаква огромна кукла, а мечката ръмжеше и тръскаше глава. Стисналият сребърната верига на мечката дякон подтичваше и се препъваше. Някои от по-храбрите — или по-шашнати — опечалени тичаха отзад и даваха съвети и нареждания на висок глас.

С изтънял почти до врясък глас, паникьосаният дякон се приближи до мечката, като подръпваше веригата, после хвана ръката на трупа и я затегли. Мечката се поизправи на задните си крака и една от тежките й предни лапи замахна. Дяконът залитна назад, като пищеше вече на сериозно, с ръка на хълбока си, откъдето се стичаше кръв.

Ингрей извади меча си, хукна напред и едва успя да спре пред побеснелия звяр. Принц Джокол се дърпаше към него, задържан изотзад от другаря си.

— Не, не, не! — викаше разтревожено червенокосият. — Фафа просто си мисли, че му предлагат храна! Не го наранявайте!

„Фафа“? Ингрей примигна. Джокол явно имаше предвид мечката…

Въпросният Фафа пусна плячката си и се изправи. Нагоре. И още нагоре. Ингрей изви глава назад и очите му се опулиха пред ръмжащите челюсти, масивните плещи, огромните разперени лапи с остри криви нокти, надвиснали високо над главата му…

Всичко около него се забави, а възприятията му се събудиха в черния екстаз на отърсващия се вълк, който сякаш се втурна с кръвта от сърцето му към зашеметения му мозък. Врявата в двора утихна до далечно громолене. Мечът в ръката му стана безтегловен; върхът му се вдигна, после започна да се извива назад в ослепителен обратен замах. Умът му рисуваше предварително гмурването на стоманата — право в сърцето на мечката и обратно, преди звярът да е имал време да реагира, поразен в този друг, бавен поток на времето.

И точно тогава по-скоро усети, отколкото видя смътната божествена светлина да се пръска откъм мечката като искри от козината на котка, която си погалил в зимна нощ. Красотата на сиянието го обърка, прогори очите му. Изострените му възприятия се пресегнаха към светлината, отчаяно се пресегнаха към избледняващия бог — и изведнъж умът му се озова в ума на мечката.

Видя себе си, смален — двоен образ на облечен в кожа мъж и движещо се острие, и един голям тъмен вълк с лъскава, посипана със сребро козина, в центъра на ореол от светлина. Сърцето му се пресегна към божествената светлина, а озадачените усещания на мечката се пресегнаха към него — и за миг тройният кръг се затвори.

Един развеселен Глас измърмори в ума му, но не и в ухото:

— Виждам, че палето на Брат ми сега е в по-добра кожа. Браво. Моля, продължете… — Умът на Ингрей сякаш се пръсна под тежестта на тези кратки думи.

За миг обърканите безсловесни спомени на мечката станаха негови. Процесията отпреди малко към двора на Бащата и разните други животни. Дразнещото присъствие на дякона, вонята на страха му се омесваха с успокояващата миризма и глас на другия, когото познаваше и който му вдъхваше малко покой в този разбъркан свят от камък. И каканижещи гласове, не спират. Смътно впечатление за раздвижване, насочваха го, да, бяха му дали храна неотдавна, когато той направи това и ги остави да го заведат там… А после мечешкото му сърце се изду и се пръсна от всепоглъщащата поява на бога, последвано от доволното и изпълнено с увереност клатушкане към погребалния постамент. После объркване и болка; дребният човек, вързан в края на веригата му, го теглеше назад, дърпаше силно, наказваше го за онова нещо, дето го беше направил, разваляше му доволството. Той се хвърли напред в опит да довърши възложената му от бога задача. Само че и други от тези нахални същества хукнаха и му се замотаха в краката. Червена ярост се надигна в мозъка му като приливна вълна и той грабна онова студено и странно миришещо парче месо и затича с него към засмяната светлина, която го зовеше, която го объркваше, понеже беше хем навсякъде, хем никъде…

Чудовищното създание нададе рев на болка и гняв, надвиснало като козинява лавина над Ингрей.

Ингрей посегна сякаш надълбоко в гърдите си, в корема си, в червата си и извади навън една дума:

— Долу! — Командата разсече въздуха с тежестта на изстрелян с катапулт камък.

Върхът на меча му описа малък кръг, после се спусна в сребърна дъга към плочите пред краката му. Мечата муцуна го проследи, сведе се подир него, надолу и надолу, и накрая огромният звяр клекна пред ботушите на Ингрей и положи муцуна на плочите, с лапи до главата. Жълтите очи се вдигнаха към него с мечешка изненада и страхопочитание.

Ингрей се огледа. Дяконът се измъкваше трескаво на четири крака, белите му роби бяха окървавени, очите му зяпаха Ингрей по-опулено, отколкото бяха зяпали ледената мечка. Ноктите бяха забърсали само ребрата му, иначе щеше да лежи изкормен на земята. Мечата ярост още вилнееше в мозъка на Ингрей. Той захвърли меча си и тръгна към дякона. Сграбчи го за предницата на робата, вдигна го и го притисна грубо в постамента на свещения огън. Дяконът беше висок колкото него и по-широк в кръста, но Ингрей не усещаше тежестта му. Натисна го назад, докато огънят не го облиза. Ритащите крака на дякона неуспешно се мъчеха да достигнат пода, ужасените му писъци заглъхнаха.

— Колко ти платиха, за да осуетиш благословията на бога? — изръмжа Ингрей. Гласът му, нисък и вибриращ, се разнесе из целия двор между каменните стени като шумолене на кадифе и се плисна обратно към ушите му като мекия звук на предяща котка.

— Аз, аз, аз… не исках! — изквича дяконът. — Арпан каза, Арпан каза, че нищо лошо няма да…

— Лъже! — извика дяконът в робите на Бащата и повлече уплашеното си сиво куче на каишката, като заобикаляше отдалече полегналата мечка.

Очите на облечения в бяло дякон се взряха в очите на Ингрей, само на педя от лицето му, той си пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Признавам! Недей, недей, недей…

„Недей какво?“ Ингрей с мъка се изправи, разтвори пръсти и пусна дякона да стъпи на крака. Той обаче се свлече, коленете му изпукаха, и след миг вече лежеше свит на кървяща топка в основата на постамента и ридаеше.

— Нидж, глупак такъв! — изкрещя дяконът на Бащата. — Затваряй си устата!

— Нищо не можех да направя! — извика младият дякон и се присви по-далеч от Ингрей. — Очите му святкаха като сребро, а гласът му беше несвестен!

— Ами да се беше вслушал тогава — рече нечий недоволен глас зад Ингрей.

Ингрей се извърна и видя Просветен Левко. Задъхан, със стиснати от яд зъби, той оглеждаше хаоса наоколо.

Ингрей вдиша дълбоко и отчаяно се опита да забави сърцето си, да върне със силата на волята си времето в нормалното му русло, да успокои полуделите си сетива. Светлина, сянка, цвят, звук, всички те сякаш го удряха като наточени брадви, а хората наоколо горяха като огньове. Постепенно си даде сметка колко много хора го гледат опулени — трийсетина опечалени, свещеният, който водеше церемонията, петимата дякони със свещените животни, а сега и Просветен Левко. Който обаче ни най-малко не изглеждаше потресен.

„Позволих на вълка си да вземе връх — помисли Ингрей през мъглите на шеметен делириум. Пред очите на четирийсет свидетели. Посред централния храмов двор на Изтокдом. Е, ако не друго, поне белият Бог, изглежда, го сметна за забавно…“

— Просветени, Просветени, помогнете ми, милост… — изхленчи раненият дякон, пропълзя към краката на Левко и сграбчи крайчеца на робата му. Ядът по лицето на Левко стана още по-изразителен.

Поне десетина души започнаха да спорят един през друг, обвинения и контраобвинения в подкупи и заплахи летяха между опечалените, разделили се на две групи. Изглежда, ставаше въпрос за наследство, ако се съдеше по гневните откъслеци, стигащи до ушите на Ингрей, макар че тази нишка веднага се оплете с други, по-отдавнашни сръдни и негодувания. Злополучният свещен, комуто се бе случило да води церемонията, направи няколко жалки опита да възстанови реда сред паството си, като едновременно подвикваше заплашително на дяконите, но когато стана ясно, че не успява в нито една от двете посоки, се нахвърли върху по-лесна мишена.

Извъртя се към принц Джокол и посочи с трепереща ръка мечката.

— Приберете си това нещо! Махнете го от храма, веднага! И повече не го връщайте!

Огромният червенокос мъж изглеждаше на ръба на сълзите.

— Но на мен ми обещаха свещен! Нужен ми е, разберете! Ако не отведа свещен на острова си, моята красива Брейга няма да се омъжи за мен!

Ингрей пристъпи напред, вирнал брадичка, и вложи в гласа си целия авторитет на най-опасния служител на печатник Хетвар. А може би и… нещо отгоре.

— Храмът на Изтокдом ще ви даде мисионер в замяна на сребърните ви слитъци, принце. Или, без да ща, съм пропуснал предложението среброто да ви бъде върнато? — И стовари каменен поглед върху вбесения свещен.

Просветен Левко, с тон забележително спокоен на фона на всички останали, каза кротко:

— Храмът ще уреди нещата, принце, веднага щом изгладим тази достойна за съжаление вътрешна простъпка. Изглежда, вашата чудесна мечка е станала жертва на непристойна машинация. Засега обаче бихте ли отвели Фафа на лодката си, където ще е на сигурно място?

И добави тихичко към Ингрей:

— А вие, милорд, ще ми направите голяма услуга, ако ги придружите и се погрижите и двамата да стигнат до лодката, без пътьом да изядат някое и друго малко дете.

Коленете на Ингрей се подгънаха от облекчение при мисълта, че все пак ще се измъкне оттук.

— Разбира се, Просветени.

Клепачите на Левко се спуснаха за миг и той добави:

— И се погрижете за това.

Ингрей проследи погледа му — нова кръв се процеждаше на тъмно ручейче по пръстите му изпод раздърпаната превръзка на дясната му ръка. Нещо не напълно заздравяло явно се беше разкъсало при свадата му с виновния дякон. А той нищо не беше усетил!

Вдигна глава и погледът му попадна право върху две пронизващи го свирепи очи. Сините очи на Джокол се присвиха; той сведе глава и размени няколко тихи думи с тъмнокосия си другар. После кимна рязко на Левко и се обърна към Ингрей.

— Да. Този го харесваме, нали, Отовин? — Смуши придружителя си в ребрата със сила, която би съборила някой по-слаб мъж, после пристъпи към мечката си и хвана сребърната й верига. — Хайде, Фафа.

Мечката изскимтя и се размърда, но продължи да лежи.

Левко стисна Ингрей за рамото и прошепна едва чуто в ухото му:

— Хайде, пуснете го, лорд Ингрей. Мисля, че сега е по-спокоен.

— Аз… — Ингрей пристъпи по-близо до мечока и се наведе да прибере меча си. Мечката се размърда пак, опря черния си нос в ботушите на Ингрей и вдигна жални очи към него. Ингрей преглътна и рече пресипнало: — Стани.

Нищо не се случи. Мечката само изскимтя тихо.

Той се пресегна дълбоко, дълбоко в себе си и повтори думата; само че този път думата имаше тежест, ръмжаща песен, от която собствените му кости завибрираха:

— Стани.

Огромното животно сякаш се разгъна и се надигна. После отиде с поклащане при господаря си. Джокол коленичи и започна да гали огромния звяр, големите му ръце рошеха дебелата козина по врата му. Зашепна му успокоително на език, непознат за Ингрей. Ледената мечка потърка глава в бродираната туника на принца, като я зацапа със слюнка и бели косми.

— Хайде, приятелю, Фафин, приятелю! — каза Джокол, стана и махна на Ингрей. — Ела да пийнем по едно. — Подръпна сребърната верига. Погледът му се плъзна по ядосаното множество в двора, което още спореше разгорещено, той изсумтя презрително и се обърна към портите. Отовин, макар и намръщен, го последва послушно. Ингрей побърза да ги настигне, като се стараеше Джокол да е между него и мечока.

Чудноватата процесия напусна храма — оставиха на Просветен Левко да се оправи с хаоса, който бяха забъркали. Ингрей чу ясния му глас, предназначен за скимтящия дякон, а и за всички останали:

— … значи трябва да е било някакъв трик на светлината. — Ингрей хвърли за последно поглед през рамо и срещна очите на Левко, който оформи с устни една дума: „Утре“. Обещание, което никак не го успокои.

„Очите му святкаха като сребро, а гласът му беше несвестен…“ Позната болка пропълзя по тялото му и той разбра, че за пореден път е пресилил гърба си, който и без това го болеше, а и ръката си беше наранил. Ала звънтежът в ушите му беше нов, както и стегнатото му, разранено сякаш гърло.

Спомените му по своя воля се върнаха към някогашните изтезания в Брезовлес. Главата му натикана под водата на Брезовручей, дробовете му раздирани от червена болка. Дори да изкрещи не можеше в онзи бездиханен студ. От всичките му изпитания това се беше оказало най-ефикасно и развълнуваните му мъчители го бяха повтаряли отново и отново, докато периодите на несвяст почти не изчезнаха. Силата на мълчанието му, ужасяващо сурова за един невръстен юноша, бе изкована и угасена в онази ледена река — много по-силна от мъчителите му, по-силна от страха от смъртта.

Той се отърси от неприятния спомен и поведе островитяните към пристаните под Кралиград по най-безлюдните улици, които успя да открие. Притесненията на Левко изведнъж престанаха да му звучат толкова хумористично, когато след тях се събра опашка от развълнувани деца, които до едно сочеха мечката и викаха. Джокол им се ухили. Ингрей се свъси и им махна да се разкарат. Изострените му сетива сякаш се успокояваха, сърцето му най-после бе забавило ритъма си. Джокол и Отовин си говореха на неразбрания си език и често го поглеждаха.

— Благодаря ти, че помогна на бедния Фафа, лорд… лорд Ингре-ри. Ингрори? — каза Джокол.

— Ингрей.

Джокол изкриви лице в извинение.

— Боя се, че съм много глупав по вашия език. Е, устата ми ще стане по-добра.

— Добре говорите езика на Лесовете — дипломатично каза Ингрей. — Моят дартакийски не е по-добър, а вашия език изобщо не знам.

— А, дартакийски. — Джокол сви рамене. — Труден език. — Сините му очи се присвиха. — Пишете ли?

— Да.

— Това е добре. Аз не мога. — Якият мъж въздъхна печално. — Всички пера се чупят в тези. — И протегна една от дебелопръстите си ръце като доказателство.

Ингрей кимна съчувствено. Ни най-малко не се съмняваше в твърдението на принца.

Като се нагаждаха към бавната крачка на мечока, най-сетне стигнаха до портата в стените на Кралиград и продължиха към каменния кей и дървените пристани. Гора от мачти се протягаше като плетеница на фона на лъчистото привечерно небе. В по-голямата си част речните лодки бяха плоски и грубо изработени, но сред тях се виждаха и морски съдове, пристигнали откъм устието на Щърк. Кораби като тях стигаха най-много до Изтокдом, защото възвишенията оттатък столицата създаваха непроходими бързеи, макар че дървен материал и други стоки редовно биваха превозвани със салове, когато водата се покачеше достатъчно.

Корабът на Джокол, привързан към един дълъг пристан, се оказа от съвсем различна порода. Беше поне четиридесет стъпки дълъг, уширен в средната част изящно като женски бедра, стесняващ се в двата края в еднакви завити носове с красива резба, изобразяваща преплитащи се редове морски птици. Имаше една мачта и една палуба — пътниците му явно трябваше да се примиряват със стихиите по време на плаване, макар че в момента в задната половина беше разпъната една голяма шатра.

В реката корабът изглеждаше доста голям, но ако питаха Ингрей, си беше безумно малък за открито море. Стори му се още по-малък, когато мечокът се качи на борда, започна да души трескаво и накрая се пльосна в средата, където явно беше обичайното му място, с дълбока уморена въздишка. Корабът се разклати, после се успокои и Джокол закачи веригата на една кука, забита в мачтата. С нетърпелива усмивка Отовин махна на Ингрей да мине по нестабилната дъска, която служеше за подвижно мостче, и мина по нея след него. Смрачаваше се и блясъкът на лампите в шатрата приканваше с топлотата си — напомни на Ингрей за дървените лодчици, украсени със запалени свещи, които пускаше с баща си в Брезовручей на всеки Ден на Сина, в едни по-щастливи времена, преди вълците да погубят света им.

Екипажът — двайсетина души — приветства радостно принца и мечката — мечката не чак толкова радостно, но като нещо добре познато. Всички бяха силни наглед мъже, но нито един не беше толкова висок като водача им — повечето бяха млади като него, но имаше и прошарени. Някои бяха прибрали косите си на конска опашка като Джокол, други — на плитка, а един си беше обръснал главата, макар че ако се съдеше по бледия му петносан череп, сигурно се беше обръснал в отчаян опит да се спаси от нашествие на паразити. Никой не беше зле облечен, а след бърз поглед към подредените покрай бордовете оръжия Ингрей заключи, че никой не е и зле въоръжен. Свита, бойци, моряци, гребци? Подозираше, че са всичко това едновременно — на такъв кораб едва ли имаше място за безцелни социални различия, особено когато морето се разбунтуваше.

Мечката вече беше на сигурно място и Ингрей се замисли дали да не си тръгне, но като служител на Хетвар май щеше да е по-добре първо да приеме „едното“ на Джокол, иначе току-виж принцът се засегнал. Надяваше се ритуалът да е кратък. Джокол му махна да влезе в шатрата, която беше доста просторна и уютна. Платнището й беше от вълна, намазана с мас, за да не пропуска вода. Ингрей реши, че носът му скоро ще свикне с миризмата.

Вътре имаше две маси на дървени магарета с пейки отстрани и още една пейка в края — домакинът го поведе към нея. Джокол и Отовин седнаха от двете му страни, а неколцина мъже от екипажа се разбързаха да сложат на масата прибори и храна.

Рус млад мъж с доста рошава червеникава брада се поклони на тримата и им раздаде дървени купи. След него пристъпи друг мъж, със стомна в ръце, и наля в купите прозрачна течност, първо на госта, после на принца и накрая на Отовин. Над течността се издигна къдрава пара. Отовин, чиито познания по езика на Лесовете отстъпваха дори на тези на принца, посредством множество неясни жестове даде на Ингрей да разбере, че напитката е направена от кобилешко мляко, или пък имаше предвид кръв. „Или дори урина“, помисли си Ингрей след първата предпазлива глътка. Щеше да изпие някак дозата от любезност и после да си тръгне, поне така реши. Можеше да се позове на срещата си с Хетвар и да се извини тактично.

Зад отметнатото платнище на шатрата се виждаха мангал и временна кухня. Миризмата на печено месо изведнъж напълни устата на Ингрей със слюнка.

— Ще ядем много скоро — увери го Джокол с усмивката на гостоприемен домакин.

Ингрей все трябваше да хапне по някое време, а и това смрадливо алкохолно питие на гладен стомах едва ли беше най-разумната подложка за срещата му с печатника. Той кимна и Джокол се ухили и го плесна по гърба.

Усмивката му обаче помръкна, когато погледът му се спря на окървавената дясна ръка на госта. Принцът хвана един от другарите си за ръкава и му нареди нещо с нисък глас. След няколко минути се появи по-възрастен мъж — носеше легенче, превръзки и парцалива торба. Изгони Отовин от пейката и даде знак на Ингрей да протегне към него пострадалата си ръка. Свали омърляната превръзка и примижа при вида на новото разкъсване и старите, пожълтяващи вече синини. Отовин, който гледаше над рамото му, подсвирна и каза нещо, на което Джокол се засмя гръмко. Принцът поднесе учтиво купата до устните на Ингрей, преди посивелият старик да забие игла в наранената му плът. Когато старикът приключи с бродерията, превърза ръката му, събра си партакешите, сведе глава в нещо като поклон и си замина, Ингрей с мъка устоя на желанието да наведе глава между коленете си и да изчака шеметът му да премине. Ясно беше, че поне засега няма да ходи никъде.

Точно според обещанието, храната дойде скоро — изобилна. За щастие, менюто не включваше сушена риба, корав като камък сухар или други отвратителни морски порциони — по всичко личеше, че храната е купена от градските пазарища. Готвачите в знатните домове на Изтокдом може и да приготвяха по-изискана храна, но и тази не беше лоша, даже напротив, много по-добра, отколкото Ингрей беше очаквал. Той й посвети вниманието, което заслужаваше, и някак си не успя да осуети желанието на домакините си да му доливат купата всеки път, когато нивото на конската ракия паднеше под половината.

Вече си беше нощ, когато започнаха твърдо да отблъскват лъчезарните опити на другарите си, в момента и по съвместителство кухненски помощници, да им допълват чиниите. Намерението на Ингрей времето и храната да го отрезвят достатъчно, за да стане и да тръгне към двореца на печатника, изглежда, трябваше да се поотложи.

Гъгнивите разговори позатихнаха и един от мъжете отправи някаква молба към принца, който се усмихна и поклати глава, но после, изглежда, омекна. Компромисът включваше подканящ жест към Отовин.

— Искат истории — прошепна Джокол на Ингрей, когато Отовин се изправи, стъпи с единия си крак на пейката и се окашля да си прочисти гърлото. — Много ще има тази вечер.

Предложиха им ново питие. Ингрей отпи предпазливо. Този път вкусът беше на борови иглички и лампено масло и дори хората на Джокол го пиеха в малки чашки.

Отовин подхвана с носовия изговор на островите, който сякаш подскачаше из шатрата на ритмични приливи и отливи. Диалектът, за силно раздразнение на Ингрей, беше сякаш току отвъд познатата му реч и само от време на време по някоя различима дума изпъкваше сред речевия поток. Дали думите носеха същото значение като на езика на Лесовете, или бяха просто звукови съвпадения? Не можеше да прецени със сигурност.

— Разказва историята за Йета и трите крави — прошепна Джокол на Ингрей. — Тя е любима на всички.

— Можете ли да я преведете? — прошепна на свой ред Ингрей.

— Уви, не.

— Много е трудна ли?

Джокол се изчерви.

— Много е мръсна.

— Е и, да не би да не знаете всички мръсни думички?

Джокол се изкиска доволно, облегна се назад, кръстоса крака и забарабани с ръка по коляното си в такт с гласа на Отовин. Ингрей разбра, че току-що е успял да се пошегува. Въпреки езиковата бариера. И то без даже да обиди принца. Усмихна се глуповато и отново отпи от течните си борови иглички. Мъжете по пейките и покрай стените на шатрата избухнаха в смях и Отовин се поклони, после седна и си взе заслуженото питие. Изглежда, традицията повеляваше да го гаврътне на един дъх. Островитяните го поздравиха с гръмки ръкопляскания, после започнаха да подканят настойчиво своя принц, който накрая отстъпи и на свой ред стана на крака. След кратко шумолене и шепот в шатрата се възцари такава тишина, че се чуваше плисъкът на вълните в корпуса.

Джокол си пое дълбоко дъх и започна. След първите няколко изречения Ингрей си даде сметка, че принцът разказва в мерена реч, ритмична и със сложен звукопис. След още няколко минути му стана ясно, че разказът няма да е нито кратък, нито простичък.

— Това приключенска история, добре — сподели Отовин с Ингрей, както обикновено шепнешком и иззад шепа. — Напоследък разправя само любовни истории.

Гласът на Джокол заливаше Ингрей като полюляването на лодка, на люлка, на бавен конски ход. Ритъмът не се промени и на йота, нито веднъж не се поколеба в търсене на дума или израз. Слушателите му понякога се кискаха, понякога ахваха, но през повечето време седяха като омагьосани, с полуотворени устни, а светлината от лампите галеше лицата им и се отразяваше в очите им.

— Научил е наизуст всичко това? — с удивление прошепна Ингрей на Отовин и при неразбиращия поглед на островитянина повтори, като се почука по челото. — Всичките думи са в главата му?

Отовин се усмихна гордо.

— Тези и още стотици, стотици други. Защо мислиш го наричаме Главоцеп? От неговите истории направо ни се пръскат главите. Сестра ми Брейга ще е най-щастливата жена, да.

Ингрей се облегна назад, глътна още малко борови иглички и се замисли за природата на думите. И за предразсъдъците.

След изумително дълго време Джокол завърши разказа си сред оглушителните аплодисменти на хората си. Развикаха се пак, когато той си гаврътна чашката. Принцът се ухили глуповато и размаха ръце, когато мъжете се развикаха за още, колкото на него, така и един на друг коя точно история да си поръчат.

— Скоро, скоро! Скоро ще е готова — обеща той, като се потупа по устните, после се облегна назад с отнесена усмивка.

Друг мъж стана да разкаже история, не в рими обаче, и ако се съдеше по дивашкия смях на публиката, и тази беше от онези, които принц Джокол се притесняваше да преведе.

— А — каза той и се наведе към Ингрей да му напълни чашката. — Вече не си толкоз мрачен. Добре! Сега в твоя чест ще разкажа историята за Ингори.

Пак се изправи и сякаш се вгледа дълбоко в себе си, лицето му придоби тържествен израз. Подхвана отново в рими, които звучаха сериозно и на моменти дори зловещо, ако се съдеше по прикованите погледи на слушателите му. Много скоро Ингрей осъзна, че Джокол разказва за омаскареното погребение този следобед и как Ингрей бе спасил мечката, защото собственото му име, както и името на Фафа, се появяваха непрекъснато. Имената на боговете също се различаваха ясно, както и — за ужас на Ингрей — думата „несвестен“. Която, ако се съдеше по това колко боязливо го поглеждаха мъжете, означаваше повече или по-малко същото каквото и на езика на Лесовете.

Ингрей гледаше Джокол и мислеше що за ум е този, който превръща бедата по залез-слънце в героична поезия в полунощ. Импровизира ли? Или пък я беше превърнал в приказка край лагерния огън — от онези, чиято цел е да изплашат слушателите достатъчно, за да си легнат, но не и да заспят… Ако смисълът съответстваше на мелодиката, то наблюденията на Джокол бяха по-точни и подробни, отколкото би предположил — не че неговите собствени бяха особено ясни. Като че ли не спомена нито веднъж за вълци обаче.

След края на тази история не последваха бурни аплодисменти, а по-скоро нещо като колективна въздишка на страхопочитание. Тя се превърна в прошепнати коментари, а по няколкото извисили се гласове откъм дъното — и в любопитно недоверие. Този път, когато гаврътна чашката си, Джокол се усмихваше потайно.

Оттук насетне пируващите подхванаха отделни разговори, възползвайки се донякъде насила от новите блюда и стомни, обикалящи по масите. Неколцина от мъжете развиха постелките си, заплюха си по някое кьоше, търкулнаха се и захъркаха, необезпокоявани от шума. Ингрей се зачуди дали не проспиват по този начин и бурите в морето. Отовин, като разумен помощник-командир, предотврати евентуална беда, като забрани в пиянското състезание по хвърляне на брадва да има живи мишени. Джокол разкърши рамене, смаза пресилените си гласни струни с още едно питие и се усмихна на Ингрей с любопитство, което той му върна в същата мяра.

— Утре вечер — каза Джокол, — щат не щат, ще им разкажа любовна история в чест на моята красива Брейга. И ти си млад мъж като мен, лорд Ингори. Обичаш ли някоя?

Ингрей примигна глуповато. Поколеба се. После каза твърдо:

— Да. Да, обичам. — И замръзна потресен от тези думи, излезли от собствената му уста, на това място. „Проклета да е тая конска пикня!“

— А! Това е хубаво. Щастливец! Ама не се усмихваш. Тя не те ли обича?

— Ами… не знам. Имаме си други проблеми в момента.

Джокол вдигна вежди и попита съпричастно:

— Родителите не са съгласни?

— Не. Не е това… Само… Нея я грози смъртна присъда.

Джокол го изгледа смутен.

— Защо?

Заради пиянската омая трябва да беше, реши Ингрей, затова сигурно този откачен южняк му се струваше толкова приятен душеприказчик, събрат по съдба, комуто да довери най-интимните страхове на сърцето си. Може би… може би на сутринта никой нямаше да си спомня казаното.

— Чу ли за смъртта на принц Болесо, сина на свещения крал?

— О, да.

— Размазала му главата със собствения му боен чук. — Това му прозвуча твърде смело, така че добави като пояснение: — Понеже се опитал да я изнасили. — Свръхестествените усложнения изглеждаха, поне за момента, невъзможни за обяснение.

Джокол подсвирна и цъкна съчувствено с език.

— Лоша работа. — След миг добави: — Обаче тя, изглежда, е добро, силно момиче. Моята красива Брейга и Отовин веднъж убиха двама конекрадци, които влязоха в бащиното им стопанство. Тогава Отовин беше по-малък.

„Събрат наистина!“

— И какво стана?

— Ами, помолих я да се омъжи за мен. — Широката усмивка на Джокол лъсна. — Конете бяха мои. Кръвнината за крадците беше ниска заради безчестието на престъплението им. Добавих я към сватбения й дар, за да угодя на баща й. — Принцът хвърли доволен поглед към Отовин — бъдещия му шурей! — преди малко той се беше плъзнал от пейката и сега, подложил ръка вместо възглавница, хъркаше.

— В Лесовете правораздаването не е толкова проста работа — въздъхна Ингрей. — А и кръвнината за един принц не ми е по джоба.

Джокол го изгледа заинтригувано.

— Ти не си имотен човек, така ли, лорд Ингори?

— Да. Имам само меча си. И умението да го въртя, което не е голямо. — Ингрей печално сви превързаната си дясна ръка. — Нищо друго.

— Мисля, че имаш още нещо, Ингори. — Джокол се почука по главата. — Имам добро ухо. И знам какво чух, когато Фафа ти се поклони.

Ингрей замръзна. Първият му подтик — да отрече всичко — така и не стигна по-далеч от устните му заради многозначителния поглед на принца. Трябваше обаче да спре някак тази опасна мълва, колкото и поетично да бъдеше представена.

— Това… — Той докосна с пръсти устата си, после разпери ръка върху сърцето си в жест за онова, което не смееше да изрече на глас, — това трябва да си остане тайна, иначе Храмът ще ме осъди.

Джокол сви устни, поизправи се малко и се намръщи. Обмисляше казаното.

Втечнените мисли на Ингрей се плискаха в главата му и изхвърлиха нов страх на брега на съзнанието му. По лицето на Джокол нямаше и следа от смут или отвращение, макар любопитството му очевидно да беше разбудено. Само че дори и доброто ухо не би могло да разпознае нещо, ако вече не го е чувало.

— Онова… — Ингрей докосна гърлото си и плъзна ръка надолу по гърдите си, — чувал ли си и преди нещо подобно?

— О, да. — Джокол кимна.

— Как? Къде?

Джокол сви рамене.

— Когато помолих пеещата жена от края на гората да благослови пътуването ми, тя ми каза думи с несвестен глас като твоя.

Фразата се плъзна през главата на Ингрей остро като миризмата на борови иглички. „Пеещата жена от края на гората. Пеещата жена от…“ Само че по нищо не личеше Джокол да е докоснат от свръхестественото, нито демонска миризма висеше около него, нито животински дух се криеше в душата му, нито заклинание се беше впило в него като гаден паразит. Гледаше Ингрей с добродушие, което човек лесно — и фатално — можеше да сбърка с глупост.

Нещо тежко тупна на палубата отвън, после се чу звън като от сребро, сетне басово ръмжене и сподавен вик.

— Поне Фафа не си проспива поста — измърмори доволно Джокол и се изправи. Срита Отовин с върха на ботуша си, само че бъдещият му шурей само се размърда и промърмори нещо. Джокол подхвана Ингрей за лакътя с огромната си лапа и го издърпа да стане.

— Не ме… — започна Ингрей, но се оригна и не можа да довърши. Корабната палуба се надигаше и люлееше под краката му, макар че платнището на палатката висеше неподвижно в безветрената нощ. Лампите едва мъждукаха. Джокол се поусмихна и не само че не пусна Ингрей, а го поведе към изхода на палатката. Излязоха сред позлатените сенки и завариха Фафа да души шумно, опънал докрай веригата си към нечия неподвижна фигура, притиснала гръб в седалката на гребците.

Джокол каза на мечката си няколко тихи успокоителни думи и звярът изгуби интерес към плячката и се просна до мачтата. Този път лодката наистина се разклати, Ингрей залитна и Джокол го стисна по-силно.

— Лорд Ингрей — обади се задавено откъм сенките Жеска, прокашля се да си очисти гърлото, изправи се и пристъпи в треперливата оранжева светлина на факлата, поставена в скоба до мостчето. Поглеждаше с боязън към Фафа.

— О — измърмори Ингрей. — Зеска. Нимаай с тая меска. — И се засмя на случайната рима. Няма само огромният островитянин да римува, я. — Мда. Тъхмо бях тръгнал към лорд Хеввар. Хет-вар.

— Лорд Хетвар — каза Жеска, възвърнал си достойнството, със забележително студен тон — си легна. Поръча ми — след като ви намеря — да ви съобщя, че ще ви приеме утре рано сутринта.

— Ахм — проточи мъдро Ингрей. „Опа!“ — Значи най-добре да спя. Нали?

— Докато ви е възможно — измърмори Жеска.

— Приятел? — попита Джокол и кимна към Жеска.

— Повече или по-малко — каза Ингрей. Само че чий? Джокол обаче го разбра буквално и го побутна да го предаде на грижите на лейтенанта му. — Не е нужно…

— Лорд Ингори, благодаря ти за компанията. И за други неща, на бас. Всеки, който може да надпие моя Отовин — горкичкият, направо се свлече от пейката — е добре дошъл на моя кораб по всяко време. Надявам се пак да се видим, в Изтокдом.

— И аз… и аз се надявам да те видя. Предай сърдечните ми поздрави на милия Фафа. — Размърда надебелелия си език за още подходящи думи на раздяла, но Жеска вече го буташе към подвижното мостче.

То се оказа предизвикателство, защото се люшкаше също като кораба, само че беше много по-тясно, разбира се. След миг на размисъл Ингрей разреши проблема на четири крака и след като излази по мостчето, без да падне в Щърк, седна победоносно на пристана.

— Видя ли? — каза на Жеска. — Не съм чак толкова пиян. Джокол е принц, да знаеш. Тряаше да го карам… дипломатишно.

Жеска изсумтя, дръпна го да стане и преметна ръката му през раменете си.

— Превъзходно. Утре можеш да го обясниш на печатника. Лично аз искам по най-бързия начин да се озова в леглото си. Хайде, тръгвай.

Ингрей, с поизтрезняла глава, макар тялото му да изоставаше в това отношение, направи усилие да мести краката си един пред друг и двамата минаха през портите и поеха по тъмните улички на Кралиград.

Жеска каза раздразнено:

— Обърнах града да те търся. В къщата ми казаха, че си отишъл в храма. В храма ми казаха, че те отвел някакъв пират.

— Нее, по-лошо. — Ингрей се изкиска. — Не пират, а поет.

Жеска се обърна към него. Дори и в сенките Ингрей видя, че го гледа така, все едно току-що са му поникнали рога или нещо такова.

— Трима души в храма ми казаха, че лично са те видели как омагьосваш огромна ледена мечка. Един каза, че било чудо на Копелето. Двама други казаха, че нищо подобно не се било случило.

Ингрей си спомни Гласа в главата си и потръпна.

— Знаеш какви щуротии измислят хората. — Краката му вече не се подгъваха толкова, а и езикът май го слушаше, и той свали ръката си от раменете на Жеска. Като си помислиш обаче, втори път едва ли щеше да попадне на страховита мечка посред погребална церемония, така че вероятността онова да му се случи пак беше минимална. В момента никакви божествени гласове не го разтърсваха до мозъка на костите, а и да въздействаш на животни съвсем не е като да въздействаш на хора. — Не бъди наивен, Жеска. Не е като да мога да кажа — той се пресегна надълбоко в себе си за онзи нажежен, кадифен, ромолящ глас — „спри“ и ти изведнъж да…

Даде си сметка, че върви сам.

Обърна се. Жеска стоеше замръзнал под слабата светлина на един фенер.

Стомахът на Ингрей се сви на студена топка.

— Жеска! Изобщо не е смешно! — Закрачи ядосан назад. — Престани. — Бутна го леко в гърдите. Жеска се позаклати, но не помръдна. Ингрей посегна с превързаната си ръка — тя трепереше — и хвана Жеска за челюстта. — Подиграваш ли ми се?

Единствено очите на лейтенанта помръднаха, примигваха, изпълнени с див ужас.

Ингрей облиза устни и отстъпи крачка назад. Гърлото му така се беше свило, че сигурно и дума нямаше да мине оттам. Изчака дишането му да се поуспокои, преди отново да се пресегне навътре, успя някак и каза:

— Движи се.

Парализата изчезна моментално. Жеска си пое шумно дъх, довлече се до най-близката стена и извади меча си. И двамата — задъхани — се взираха един в друг. Ингрей изведнъж се почувства съвсем трезвен. Разпери ръце в успокоителен жест, като се молеше мълчаливо Жеска да не го нападне.

Лейтенантът бавно прибра меча си в ножницата. След миг каза прегракнало:

— Къщата е точно зад ъгъла. Теско чака да те сложи в леглото. Ще можеш ли да се оправиш сам?

Ингрей преглътна. Изискваше се усилие да проговори достатъчно силно, за да бъде чут.

— Струва ми се да.

— Добре. Добре. — Жеска отстъпи покрай стената, после се обърна и хлътна на бърз ход в сенките, като току поглеждаше през рамо.

Стиснал до болка зъби и едва поемайки си дъх, Ингрей тръгна в обратната посока и сви зад ъгъла. Един фенер в скоба до вратата на тясната къща гореше спокойно и му показваше пътя.