Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (13)

13.

Ингрей влезе и погледна нагоре. Аяда беше там някъде, затворена с надзирателката си, точно според инструкциите. Помисли си, че макар слугите на Конскарека и един мечоносец в лоша форма да са достатъчни, за да не избяга едно послушно и наивно момиче от домашния си затвор, все пак са крайно неадекватна сила, която да отблъсне нападение отвън. Ингрей можеше и да повали един нападател… е, един-двама… няколко всъщност… но един решен на всичко противник трябваше само да изпрати достатъчно хора и резултатът щеше да е еднозначен и кървав.

При не толкова явно нападение, разчитащо не на груба сила, а по-скоро на магьоснически методи… резултатът не изглеждаше толкова очевиден. Дали несвестният глас можеше да е достатъчна защита? Жуженето на тази съмнителна сила в кръвта му все още го плашеше.

Граф Конскарека явно бе знаел, за разлика от Ингрей, за пълния обхват на новите му способности. Смътното обещание на Уенцел, че щял да го обучи, не даваше мира на Ингрей.

Портиерът извади поизмачкан лист хартия.

— Един храмов пратеник донесе това за вас, милорд.

Ингрей счупи печата — кратката бележка беше от Просветен Левко, с ъгловат прецизен почерк. „Изглежда, че времето ми днес ще е заето с онзи въпрос за вътрешната храмова дисциплина, който Вие вчера извадихте на бял свят, за което Ви благодаря — гласеше бележката. — Ще се срещна с Вас и с лейди Аяда при първа възможност след утрешната погребална служба на принца“.

На Ингрей му се стори напълно в реда на нещата, че Храмът ще предпочете спешно да поправи опущенията на дяконите си преди голямото събитие. Ядното раздразнение, което прочете между редовете на кратката бележка, едва ли беше само плод на въображението му. Облекчение и разочарование се бореха за превес в сърцето му. Чувстваше се неловко в присъствието на Левко, но не виждаше кого другиго би могъл да попита за смеещия се Глас, който бе чул в главата си вчера в двора на храма. Макар че най-горещата му тайна надежда — че Левко ще го отдаде на халюцинация, изглеждаше все по-неправдоподобна.

Качи се в стаите си, за да смени с помощта на Теско окървавената превръзка, да съблече градските си дрехи и слугата да изчисти петната от кръв по тях. Новите шевове се оказаха здрави, а местата помежду им бяха хванали нови корички. Незаздравяващата рана започваше да го тревожи. Всяко разкървавяване си имаше разумно обяснение, в повечето случаи — собствената му небрежност. Единствено изнервената му фантазия започваше да вижда упоритото кървене като скверно възлияние. „И ако малките магии изискват малка кръвна жертва, какво би изисквала една голяма магия?“

Леглото го зовеше и той потъна в него. Мисълта за храна все така го отвращаваше, но може би малко сън би помогнал. Едва беше положил глава на възглавницата и мислите му отново заобикаляха в познатия кръг. От самото начало беше приел, че тайнственият Аядин убиец е бил воден от политически мотив или от стремеж към отмъщение за това, че е убила Болесо. Възможно беше логиката му да бе повлияна от годините на служба при Хетвар. Само че опитът му да разстеле по-нашироко мислите си само ги направи разводнени и глупави. „С всеки ден знам все по-малко“. Какъв край вещаеше тази прогресия — безрадостно бъдеще на селски идиот? Нелепите образи най-накрая се предадоха пред физическото изтощение и той заспа.

Събуди се по-късно от планираното, жаден, но с чувството, че най-после е платил някакви натрупали се дългове към тялото си. В добро настроение, той прати Теско в кухнята да предаде, че вечерята за него и затворничката му трябва да бъде сервирана в салона на приземния етаж. Нагизди се пак с градските си дрехи, среса се, зачуди защо така и не си е купил лавандулова вода, размисли се дали утре да не прати Теско да му купи, изтърка си хубаво зъбите и се избръсна за втори път този ден — сенките навън се сгъстяваха, — пое си дълбоко дъх и слезе по стълбите.

Завари Аяда в салона — стоеше в светлика на аплиците в роклята с цвят на пшеница и сама изглеждаше като пламък на свещ. Обърна се при звука на стъпките му и на лицето й се появи усмивка, от която устните на Ингрей се разтвориха жадно.

Едва ли можеше да й се нахвърли като прегладнял вълк, не на последно място и защото тъпата й надзирателка стоеше до нея, скръстила ръце и стиснала устни с еднаква решителност. Ингрей смутено забеляза, че масата е сложена за трима. Слугинята на Конскарека без съмнение беше и негова шпионка. Не би могъл просто да я отпрати без риск от незнайни опасности.

Въпреки собствените си странно менящи се вътрешни лоялности Ингрей добре разбираше, че трябва да варди и собствената си репутация също като тази на Аяда, иначе рискува да му отнемат задачата по охраната й. Но все можеше да рискува с една усмивка — и го направи. Дори докосна ръката й — вдигна я към устните си за формална целувка. Уханието на кожата й толкова отблизо рязко изостри всичките му сетива. Енергията, която излъчваше, почти го зашемети.

Аяда се ограничи само да стисне отчаяно ръката му, вярно, заби силно нокти в нея, и това му стигна да разчете посланието — „Аз също го чувствам“.

— Май за пръв път ви виждам в дрехи, различни от облеклото ви за езда, лорд Ингрей. — Тонът й като че ли издаваше одобрение. Той махна към финия черен плат на куртката си.

— Лейди Хетвар държи хората на съпруга й да не го посрамват.

— Значи има добър вкус.

— А? Да, да. — Ингрей изгълта до половината чашата си с вино, без да се задави. — Да. — Мислите му се преплитаха на твърде много нива едновременно — възбудата на тялото му, политическите и чисто човешки страхове, произтичащи от ситуацията им, спомена за разтърсващата вълшебна целувка. Една хапка падна от вилицата му и той се опита скришом да я махне от скута си.

— Просветен Левко не дойде.

— Да. Изпрати ми бележка. Смята да дойде утре, след погребението.

— Имате ли нови вести за вашата ледена мечка? Или за вашия пират?

— Още не. Макар че слуховете вече са стигнали до ушите на лорд Хетвар.

— Как мина срещата ви с печатника?

— Опитайте се да познаете. — „Усещаш ли какво става с мен, как се чувствам, така както те усещам аз?“ Тя кимна леко и бавно предположи:

— Напрегнато. Несигурно. Имало е… инцидент. — Погледът й сякаш пробиваше кожата му и дълбаеше навътре. Аяда премести за миг очи върху надзирателката, която дъвчеше и слушаше.

— Наистина. — Той си пое дъх. — Смятам, че на печатник Хетвар може да се вярва. Той обаче разсъждава изцяло от политическа гледна точка. А аз все повече се убеждавам, че вашият въпрос не е изцяло от политическо естество. Принц-маршал Биаст беше там, което не очаквах. Не прие идеята за кръвнина, но поне имах възможността да я посея в главата му.

Тя побутна с вилицата няколко макарона в чинията си.

— Мисля, че боговете слабо се интересуват от политика. Интересуват се само от души. Вгледайте се в душите, лорд Ингрей, ако искате да отгатнете намеренията им. — И се понамръщи.

Усетил зоркия поглед на надзирателката, Ингрей смени темата с по-безопасна и попита Аяда как е минал денят й. Тя му отвърна с описание на забавна стара книга с препоръки за добрата домакиня, която явно беше единственото четиво, която къщата можеше да предложи. След това разговорът за известно време замря. Не точно на това се беше надявал Ингрей, но поне двамата бяха в една и съща стая, живи и здрави. „Трябва да си вдигна малко ухажорските стандарти“.

Някой потропа силно на входната врата, чуха се провлачените стъпки на портиера, после нечии гласове. Ингрей се напрегна — бе оставил меча си горе и разполагаше само с ножа на колана си, после се поотпусна, когато позна гласа на Уенцел. Изправи се, когато графът влезе в салона, а надзирателката побърза да скочи и да се поклони.

— Ингрей. Лейди Аяда. — Уенцел им кимна. Облечен беше в пълен дворцов траур, леко позацапан от пътя и уморен до точката на изтощение. Мракът в него изглеждаше в покой, сякаш задрямал или потиснат. Обхвана с един поглед столовете. — Свободна си — каза той на надзирателката. — Можеш да си вземеш чинията.

Жената приклекна отново и се изнесе, без да чака втора подкана. Нямаше нужда някой да й казва, поне не Уенцел със сигурност, да затвори вратата.

— Вечеряли ли сте? — любезно се поинтересува Аяда.

— Хапнах нещо. — Той махна с ръка. — Само малко вино, моля.

Тя му наля от гарафата, той взе високата чаша, настани се удобно на стола и протегна крака.

— Добре ли сте, милейди? Добре ли се грижат за вас моите хора?

— Да, благодаря. За физическите ми нужди поне — да, грижат се. Но ми липсват новини.

Уенцел наведе брадичка.

— Новини няма, поне по вашия въпрос. Болесо вече е в Храмовград и тялото му ще остане там през нощта. Утре по това време циркът вече ще е свършил.

„И ще започне Аядиният?“

— Мислех си, Уенцел… — И за пореден път Ингрей накратко обясни идеята си за кръвнината. — Ако наистина искаш да върнеш честта на дома си, братовчеде, това би могло да помогне. Стига да успеем да убедим и двата рода — и Еленовшип, и Язовбряг. Което, бих казал, ти е по силите.

Уенцел го изгледа замислено.

— Виждам, че не си безпристрастен тъмничар.

— Ако си искал такъв тъмничар, без съмнение си можел да намериш — сухо отвърна Ингрей.

Уенцел вдигна чашата си уж в ироничен поздрав, но не съвсем, и отпи.

— Като говорим за косвени доказателства, по факта, че още не са ме арестували за омърсяване, съдя, че си опазил тайните ни.

— Така е, засега успявам да не спомена името ти. Не знам обаче още колко време ще мога. За нещастие, привлякох по нежелан начин вниманието на Храма. Чу ли вече за ледената мечка?

Уенцел сви устни.

— Днешната погребална процесия беше бедна откъм почтителност и богата на клюки, така че — да. Историите, които чух, бяха злокобни, противоречащи си и двусмислени. Вероятно съм бил единственият, на когото описаните събития не са прозвучали мистериозно. Поздравления за откритието ти. Не мислех, че толкова скоро ще разбереш за тази си сила.

— Моят вълк никога не бе говорил по този начин.

— Великите зверове нямат реч. Оформянето трябва да идва от човека. Цялото е различно от съставните си части — те се променят при сливането.

Ингрей се замисли и реши, че нещо в него откликва на току-що казаното, макар то да бе влудяващо неясно. Реши засега да не споменава за другия Глас.

— А и — добави Уенцел — преди твоят вълк е бил със здрав намордник. Уловен в теб, но и отделен от теб едновременно. Нито Храмът, нито аз сме сгрешили за това, уверявам те. Отпускането му обаче си остава мистерия за мен. — И Уенцел вдигна подканящо вежди.

Ингрей не обърна внимание на намека.

— Какво друго може то да… мога аз… ние… да правим?

— Несвестният глас всъщност е голяма и сложна сила, по-близка до сърцето на материята, отколкото си представяш.

— Тъй като аз на практика не знам нищо за това, наблюдението ти не е особено прозорливо.

Уенцел сви рамене.

— Истината е, че шаманите на горските племена са владеели други сили. Видения, които не лъжели. Изцеление на телесни и душевни рани, треска, болести на кръвта. Понякога можели да последват дори човек, изпаднал в най-дълбок умствен мрак, и да го върнат към нормален живот. Друг път обръщали силата си — можели да потопят жертвата си в мрак или да попречат на оздравяването и да предизвикат смърт дори. И още по-черна некромантия, изискваща смъртни жертви.

„И да правят заклинания ли?“ — мълчаливо се запита Ингрей.

— Голяма сила било това — продължи по-тихо Уенцел, — и все пак… дори в най-великата слава и страдание на Старите лесове не била достатъчно голяма. Превъзхождани числено, шаманите и душевоините били повалени от тежестта на най-безмилостния си враг. Нека това ти бъде като урок, Ингрей. Ние с теб сме съвсем сами. Потайността е единственият ни източник на безопасност.

Аяда си пое дъх и каза несмело:

— Чувала съм, че великият Одар надвил магиите на Лесовете само със силата на меча, в последните битки. С меч и смелост.

— Дартакийски лъжи — изсумтя Уенцел. — Събрал е бил в свитата си всички свещени и светци, които можели да се намерят в Дартака. Само предателството на божиите хора е успяло да ни надвие при Светодърво.

Ингрей се досети накъде бие Аяда и поведе разговора натам.

— А какво казва твоята библиотека в замък Конскарека за Кървавополе? Имам предвид онова, което не се казва в дартакийските хроники?

Устните на Уенцел се извиха в странна усмивка.

— Достатъчно да се разбере, че всичко, на което ни учат в тези наши времена на упадък, е изсмукано от пръстите.

— Каквито и злокобни ритуали да са опитвали лесовниците, Одар ги е надвил. Това поне не е лъжа.

Уенцел размърда възмутено рамене.

— Не злокобен акт, а велик, пък макар и отчаян. Лесовете били притиснати в ъгъла. За едно десетилетие половината от земята ни попаднала в дартакийски ръце. Най-храбрите ни млади мъже загивали със стотици под дартакийските копия.

— Военните трактати, които съм чел, до един твърдят, че армията на Одар била по-добре организирана, обучена и ръководена, а обозът й бил истинско чудо за онова време — отбеляза Ингрей. — Прокарвали пътища през горите почти със скоростта, с която се придвижвали.

— Едва ли е било чак толкова бързо, но е истина, че настъплението им във всеки племенен район било като чума по своята унищожителност. Те запазили всичките си ресурси, а половината от нашите попаднали в техни ръце и при това положение само смелостта не стигала да се спре настъплението им. Свещеният крал по онова време — последният истински осветен слуга на нашия народ и между другото мой предшественик от рода Конскарека — се срещнал с всички шамани от всички кинове, които съумял да събере, и заедно замислили велик ритуал, който да направи душевоините непобедими. Могъщи мъже, които нищо не можело да убие, нито да рани и които да се срещнат с дартакийците в битка и да ги изтласкат отвъд река Стръв завинаги. Мъже, чиито тела и души щели да бъдат обвързани със самия свещен Лес, да черпят от живота му, докато не извоюват победа. Мъдрите песни, които създали, за да се осъществи свързването, трябвало да продължат три дни, всички гласове да се слеят в едно в напев с всепоглъщащо великолепие, по-велико и по-обхватно от всичко, опитвано преди. Те изпявали сила от самата гора.

Аяда, която го слушаше със затаен дъх, попита:

— И какво се объркало?

Уенцел поклати глава и стисна устни така, че побеляха.

— Щяло е да се получи, ако Одар, с помощта на магьосниците си и на боговете, не ни нападнал прекалено рано. Форсиран поход с невиждана скорост през гори и възвишения, а после, вместо да изчака зората за светлина и да отпочинат войниците му, заповядал незабавна атака в тъмното. Била нощта на втория ден на великия ритуал и ние сме били неподготвени и уязвими, родовите шамани били изтощени, кралят вече бил обвързан, но хората му — само отчасти.

— Вие… ние все пак сме се били, нали? — настоя Аяда.

— О, до последен дъх. Но Одар довел три пъти повече хора от нашите. Аз… никой не вярвал, че може да събере толкова много и толкова бързо — и да ги придвижи толкова надалеч.

— И все пак воини, които се изцеляват магически, се надвиват трудно. Как е станало?

— Когато телата се изгорят в една яма, а главите се заровят в друга, на половин миля от първата, дори и такива могъщи мъже умират. След време. Най-напред убили свещения крал, който бил ядрото, ядката на магията, макар да съм сигурен, че не са го обезглавили. Отсекли крайниците му и го хвърлили в първата яма, после натрупали обезглавените тела на другарите му върху него. Минали часове, докато кралят умре. Накрая се задушил — удавил се в кръвта на обичните си воини. — Очите на Уенцел просветнаха на светлината от свещите.

— Хората на Одар се трудили цялата нощ и целия ден — продължи той, — в кръв до лактите, и умовете им се помрачили от задачата. Някои се пречупвали от ужаса на собствените си дела, сядали на земята и плачели. Убили всички, които намерили в границите на Светодърво, без значение дали се били предали, или оказвали съпротива — шамани, душевоини, невинни хора от обоза, мъже, жени, деца. Не искали да поемат повече никакви рискове. Изравнили със земята всяка сграда, убили всички животни, отсекли и изгорили жертвеното дърво. Най-големия син и наследник на свещения крал обезглавили накрая, вечерта на следващия ден, след като видял всичко с очите си. Когато в свещените граници не останало нищо живо освен дърветата, се оттеглили и запретили достъпа до мястото. Сякаш да заровят и собствените си грехове заедно с нашите мъртви. И дошли дъждовете, и снеговете на много зими, и хора мрели, и се забравило за Светодърво и за цялата слава на онова място.

Ингрей осъзна, че почти е спрял да диша — така се беше увлякъл в безстрастния разказ на Уенцел. Какво друго би могъл да измъкне от него?

— Казват, че Одар побеснял заради системно нарушаваните от племената мирни договори и по-късно започнал да съжалява за кръвопролитието. Позлатил Храма с надежда да измоли опрощение за душата си.

— Неговият Храм! — изсумтя презрително Уенцел. — С лявата ръка получавал онова, което давал с дясната. А и примирие насила не е никакво примирие, а обикновена кражба. Злоупотребите и попълзновенията на дартакийците нямали край, а така наречените им примирия били лъжи, обслужващи собствените им интереси.

— Не знам — колебливо рече Ингрей. — От хрониките става ясно, че първоначалното намерение на дартакийците не било да завладеят Лесовете. Навлизали постепенно в продължение на две поколения. И всеки път, когато определяли граница, тя се превръщала в нова отбранителна линия, непокорните кинове ги нападали ту тук, ту там и така ги принуждавали да преместват предните си постове навътре, за да защитят границата, и така всичко започвало отначало.

— Самият ти си наполовина дартакиец, Ингрей. — Тонът на Уенцел отново стана сух.

— Повечето от нас сме наполовина дартакийци.

— Да. Знам.

— Но някои бойци от киновете избягали към границите — каза Аяда. Наблюдаваше внимателно Уенцел. — Продължили са борбата, тези наши предци. Не сме се отказали. И след време сме победили. Лесовете били възстановени.

— Империята на Одар се сгромолясала заради боричканията и глупостта на правнуците му, а не заради някакви оцелели добродетели на Лесовете — изсумтя Уенцел. — Онова, което се възродило след век и половина, било сянка и нелепо подобие на Старите лесове, изпразнено от същината и красотата си, оформено в калъпа на дартакийското ортодоксално квинтарианство. Мъжете, които пресъздали тази пародия на свещеното кралство, си мислели, че възстановяват нещо, но били толкова неуки, че дори не знаели какво е било изгубено. Великите времена на свобода, горските дни ги нямало, оплетени в мрежата на пътища и манифактури, отсечени заедно с дърветата и превърнати в градове, затиснати под стенещите камъни на Одаровите храмове. Сто и петдесет години на сълзи, иго и кръв били пропилени за нищо. Те се поздравявали един друг най-самодоволно, новите кин лордове, богатите графове — и оземлените свещени, каква перверзия! — но прехваленият им трон бил празен, ако не се брои нечий задник. А е трябвало да плачат над пепелищата в онзи ден на окончателно предателство.

Уенцел, изглежда, най-сетне си даде сметка как го зяпат двамата му слушатели.

— Уф! Край на урока. — Той издиша шумно. — Обхваща ме меланхолия. Денят беше гаден и дълъг. По-добре да се прибирам. — Той стисна устни. — При жена си.

Аяда със задавен глас попита:

— Тя как приема всичко това?

— Недобре — призна Уенцел.

Ингрей изведнъж се замисли разтревожено каква точно тежест би имало едно негативно спрямо Аяда влияние от тази посока. Принцеса Фара беше представителка на кралския род, който като нищо би настоявал за кръв вместо за пари, за да измие собствените си ръце от вината. А и можеше да шепне не само в ухото на Уенцел, а и на брат си Биаст.

Уенцел стана. Имаше тъмни сенки под очите, забеляза Ингрей. А самите му очи бяха твърде стари за лицето.

Ингрей го изпрати до улицата, после се върна в салона и затвори вратата, преди надзирателката да се е появила. Аяда се мръщеше.

— Чудя се — бавно рече тя, когато той седна — какви ли сънища спохождат Уенцел.

— Хм?

Тя потропа с два пръста по ръба на масата.

— Не говореше за Кървавополе като човек, който само е чел или слушал за него. Говореше все едно го е виждал.

— Като теб, имаш предвид? Но в друго време.

— Моят сън беше за сега, за наше време, така ми се стори. Защо той да сънува за миналото? И защо изобщо ще сънува за моите хора?

Ингрей неволното си отбеляза това „моите“.

— Той, изглежда, ги приема като свои хора. — Поколеба се. — На баща му му се носеше славата, че се е вманиачил на тема история. Същото е било и с дядо му, ако се съди по някои неща, които съм чувал. Като дете той не се интересуваше от страстта на баща си и дядо си, това го знам, но може би се е запалил по-късно, докато е преглеждал записките им. Сигурно трескаво е дирил обяснение за онова, което се е случило с него. — След миг добави: — Сънувала ли си отново Ранената гора след ходенето си там?

Тя поклати глава.

— Нямаше… нямаше нужда. Задачата, каквато и да беше, се изпълни. Нямаше нужда да се изпълнява два пъти. Нищо от нея не е избледняло, нито се е променило оттогава. — Очите й потърсиха лицето му. — Докато ти не се появи тоест.

Насаме за кратко. Ингрей се разкъсваше между желанието за нова целувка и страха от нея. Какво друго би разкрила тя? Превързаната му ръка се плъзна към нейната и я захлупи; лека благодарна усмивка го стрелна откъм хубавите й устни.

Тя присви очи.

— Кин шаман. Душевоин. Знаменосец. Светодърво. Защо всички тези символи от Старите лесове се възраждат тук и сега? Ние тримата сме свързани, откъдето и да го погледнеш — ти и Уенцел чрез кръвно родство и стара трагедия, ние с него чрез… скорошните събития, ти и аз чрез… — Тя си пое дъх. — Би трябвало да се опитаме да проумеем тази загадка.

— Би трябвало да се опитаме да останем живи, Аяда!

— Никак не съм сигурна — тихо каза тя, — че в дъното на всичко това е нашето оцеляване.

Той стисна ръката й въпреки жегналата го болка от раната.

— Недей да откачаш, моля те!

— Защо? Да не мислиш, че лудостта е само твое право? — Веждите й се вдигнаха развеселено. — На теб най-много ти отива обаче, признавам. Не е честно. — Наведе се към него и той застина между ужаса и радостта, когато устните й докоснаха неговите. Този път беше само плът до плът, само топло докосване.

Преди да се нахвърли върху нея в търсене на свещен огън, вратата се отвори. Надзирателката влезе и ги изгледа без помен от усмивка. Той пусна неохотно ръката на Аяда и се облегна назад.

Надзирателката направи някакво подобие на реверанс.

— Моля да ми извините, милорд. Графът ми нареди да не се отделям от дамата.

— Задължена съм му за грижата — рече Аяда с толкова безизразен глас, че дори Ингрей не можа да реши дали го каза искрено, или с ирония. Тя взе чашата си, пресуши я и я остави на масата. — Да се приберем ли отново в онази ужасна стая?

— Ваша воля, милейди, но така заръча графът.

Под клисавото упорство на жената Ингрей долови истинско безпокойство. Светската власт на графа беше достатъчна да внуши страхопочитание на прислугата му, предполагаше Ингрей, но дали подчинените му не долавяха и нещо друго… или пък вече го бяха изпитали на гърба си?

— Може би ще е добре да се оттеглим рано за почивка — неохотно каза Ингрей. — Утре сутринта трябва да се явя при лорд Хетвар за погребалните ритуали.

Аяда кимна и се изправи.

— Ще ви бъда благодарна, ако след това ми разкажете за тях.

— Разбира се, лейди Аяда.

Проследи я с поглед как си отива. Сигурно само измъченото му въображение беше виновно стаята да му се стори по-тъмна след нейното излизане.