Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug (2005)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

23.

Стражът ги поведе. Подпираше се на копието. Конскарека все така водеше коня на Фара. Тя стискаше здраво знамето, но ръката й трепереше и това, заедно с поклащането на коня, единствено раздвижваше увисналия флаг в безветрения здрач. Конят на Ингрей изпръхтя и подскочи на една страна, а животното на Конскарека, което Ингрей водеше за юздата, се дръпна назад, заби пети в меката пръст и подбели очи. Понеже не му харесваше и двете му ръце да са заети — с юздите на неговия кон и на другия, — Ингрей слезе и пусна животните. Те моментално хукнаха назад, подминаха първия дъб, после, твърде уморени да продължат, сведоха глави и започнаха да пощипват жилавата блатна трева. Ингрей се обърна и тръгна след знамето на свещения крал.

След като навлязоха в гората, още привидения прекрачиха от дърветата. И те не бяха в по-добро състояние от постовия, а някои и в по-лошо; повечето бяха обезглавени и си носеха главите, обикновено още с шлемовете, по разни начини — привързани към коланите за косата, разпусната или на плитки; пъхнати под мишница; на рамо в импровизирани кошове от въжета или парцали. На Ингрей не му беше лесно да откъсне поглед от раните им и да възприеме и други детайли от външния им вид — оръжия и облекло, които подсказваха родовата им принадлежност. Или самоличността им. „Виж какви неща съм си избрал и по тях ще ме познаеш“ — крещяха мълчаливо колани, нанизи, черепи и кожи на мъдри животни — те се срещаха най-често, — чиято сила се бяха надявали да наследят. Навсякъде, където погледнеш, надничаха избелели шевове, на яки, туники, по подгъвите на плащове, по бродирани ленти за ръка. „Това жена ми го направи, дъщеря ми, сестра ми, майка ми. Виж колко дребни са бодовете, виж как се преливат цветовете; някога мен ме обичаха“.

Един висок войник — главата му все още се крепеше върху наполовина съсечен врат, раната бе покрита с дебела кора засъхнала кръв — се приближи към Ингрей. На раменете си носеше вълча кожа и го зяпаше с такова удивление, сякаш Ингрей беше призракът, а той — живият човек. Протегна ръка и в първия миг Ингрей се дръпна инстинктивно, но после стисна зъби и изтърпя докосването. Повече от въздушен повей, по-малко от плът, то остави по кожата му някакъв течен хлад.

И други наметнати с вълчи кожи воини се струпаха около Ингрей, както и една жена, побеляла, набита, разкъсаната й рокля бе украсена с преплитащи се ивици сива козина, спиралните гривни над лактите й завършваха с изящни вълчи глави с гранатови очи.

„Тук може да са и собствените ми предци“, осъзна Ингрей, и то не само откъм страната на Вълчаскала; кръвта на още много кинове течеше в жилите му по майчина линия и всички ручейчета се сливаха в бурен поток. Смятал се бе за натрапник в гробище и това го беше смутило; сега смутът прерастваше в паника при мисълта, че интересът на призрачните воини към него всъщност е вълнението на предци, които за пръв път виждат дете от своята кръв, дете, което никога не са се надявали да зърнат. „Богове пет, помогнете ми, помогнете ми, помогнете ми…“, да направи какво?

Примигна озадачено, когато към растящото множество се присъединиха и няколко тъмнокоси мъже с табардите на дартакийски стрелци от времето на Одар. Те заобикаляха издалече Конскарека, но към Ингрей се стремяха, макар и бавно и предпазливо. Останалите привидения, изглежда, не възразяваха срещу присъствието им — равни в смъртта вече четири столетия, навярно бяха сключили помежду си войнишки мир. Ингрей беше чувал, че Одар предпочитал да изнася мъртвите си войници от бойното поле, вместо да ги погребва в тази прокълната земя, запечатана и за хората, и за боговете, ала битката била жестока и се водила в по-голямата си част през нощта. Нищо чудно, че неколцина бяха останали неприбрани.

Воините се стичаха зад кралския флаг като процесия от опечалени на погребение — река от скръб, шепот на смирена молитва.

С настъпването на вечерта долината остана без сенки, но небето отгоре още не беше потъмняло и дъбовите клони се преплитаха над главите им като разкривени черни паяжини. Конскарека като че ли се движеше към центъра на гората, но не в права линия; все едно търсеше нещо. Тихо възклицание подсказа на Ингрей, че го е намерил. Покровът от клони оредя и се видя дълга ниска могила, върху която не растяха дървета. Конскарека спря в подножието й, смъкна Фара от уплашеното й конче, помогна й да се изкачи нагоре и да подпре пръта със знамето до крака си.

Пуснат, конят се отдалечи уплашено сред дърветата, незнайно как без да докосне нито един от тълпящите се любопитни призраци. Повече от любопитни, осъзна Ингрей — развълнувани, в очакване. И неговата кръв откликваше, завираше на гребена на вълнението им. Нови и нови се стичаха, тълпяха се около тях и Ингрей започна да усеща със самите си вътрешности колко много са всъщност четири хиляди убити войници. Опита се да ги преброи, после да ги брои на групи и да умножава, но се обърка и реши, че не си струва усилието. И без това му беше трудно да удържи мислите си поне в приблизителен ред.

Конскарека коленичи на върха на могилата, разтвори рядката повехнала трева и прокара пръсти през тъмната пръст.

— В тази яма ме заровиха — подхвърли небрежно на Ингрей. — Както и мнозина от другите. Макар че кръвта ми така и не се проля при Светодърво. Одар се погрижи за това. Но този пропуск ще бъде поправен. — Изправи се уморено. — Всичко ще бъде поправено. — И кимна към призраците, които се размърдаха неспокойно.

По външния периметър на кръга окъснели мъртъвци се бутаха нетърпеливо; малцината, които бяха в състояние, проточваха вратове. Изглежда, си говореха — за Ингрей гласовете им бяха смътни и тихи, като да слушаш изпод водата как някой вика и спори на брега. Ингрей докосна мръсната превръзка на дясната си ръка — най-обикновен парцал, увит около заздравяващата рана, колкото да я пази от удар. Поне не кървеше. „Засега“.

Ингрей се окашля да прочисти сухото си гърло.

— Господарю, какво ще правим тук?

Конскарека се усмихна.

— Ще сложим край, Ингрей. Стига ти да си изпълниш задачата и знаменоската ми да си изпълни нейната. Ще сложим край.

— Не е ли по-добре да ни кажеш как ще стане това?

— Да — въздъхна Конскарека. — Време е. — Вдигна поглед към небето. — Без никой да го види, ни слънце, ни луна, ни звезди, в час нито денем, нито нощем; какъв по-подходящ момент от този? Дълга беше подготовката, дълга и трудна, но сега… аах. Сега ще е лесно и бързо. — Той извади ножа от колана си, същия, с който беше прерязал гърлото на Аядината кобилка, и Ингрей се напрегна. Кралско обаяние или не, ако Конскарека посегнеше към Фара, той трябваше да се опита да… Понечи да сложи ръка на дръжката на меча си, но тя не откликна, бе тежка като олово. Сърцето му заблъска панически в гърдите.

Само че Конскарека пъхна дръжката на ножа си в отпуснатата ръка на Фара и сви пръстите й около нея, после взе знамето и заби дръжката му дълбоко в земята, така че да остане право, пък макар и леко килнато на една страна.

— Май ще е най-добре да го направим на колене — каза той, сякаш разсъждаваше на глас. — Жената е слаба. И отново се обърна към Ингрей.

— Фара — той кимна към съпругата си, която го гледаше с огромни, черни очи — след малко ще ми пререже гърлото. Понеже е моя знаменоска, тя ще задържи за кратко душата и кралския ми дух тук. Ти ще разполагаш само с това време — докато силите да ме задържа я напуснат — да очистиш от мен духа на коня ми. Ако не успееш, ще ти се стовари пълната, но не и уникална чест да се превърнеш в мой наследник. Какво би се случило тогава, дори аз не мога да предвидя, но съм сигурен, че няма да е нищо добро. И ще продължи завинаги. Така че не се проваляй, мой кралски шамане.

Кръвта на Ингрей туптеше в ушите му, стомахът му се стягаше на възли.

— Мислех, че не можеш да умреш. Нали каза, че заклинанието те държи в света на материята.

— Помисли, Ингрей. Дърветата и цялата жива паяжина на Светодърво са свързани с душите на моите воини и ги поддържат в света на материята. Тези тук — той обхвана с жест струпалите се наоколо призраци — създават моя свещен кралски дух, който ги обвързва към мен. Казах ти, че свещеният крал е ядката на заклинанието за непобедимост, помня, че ти го казах. Срежи връзката в която и да било точка и кръгът ще се разтури. Това е брънката, до която ти можеш да достигнеш.

„А ти не можеш?“ Не… не би могъл. Конскарека беше обвързан към собственото си заклинание, като ключ, заключен в кутията, която отключва.

— Значи затова е било всичко? Заради едно сложно изпълнено самоубийство? — възмутено попита Ингрей. Отново се опита да помръдне, да приведе в движение физическото си тяло, но успя само да потръпне.

— Е, може да се нарече и така.

— Колко души уби, за да уредиш това? — „Също толкова спокойно, колкото насъска мен срещу Аяда?“

— Не толкова много, колкото би си помислил. Те си умират сами. — Конскарека сви устни. — А да се каже, че по-скоро бих умрял, отколкото да започна цялата тази подготовка отначало, едновременно обобщава и дори не се доближава до истината.

Умът на Ингрей залитна.

— Това ще развали заклинанието.

— Да. Нещата са свързани.

— А с тях какво ще стане? — Ингрей махна към призрачното множество. — И те ли ще идат при боговете?

— Богове ли, Ингрей? Тук няма богове.

„Вярно е“, изведнъж осъзна Ингрей. Дали и тази не беше една от причините това място да го смущава толкова дълбоко? Преплитащите се граници на заклинанието, волята на този богохулен свещен крал държаха Тях навън. И ги бяха държали навън в продължение на столетия, изглежда. Войната на Конскарека с боговете беше продължила без надмощие нито за едната, нито за другата страна, докато армията му от воини постепенно не се беше превърнала в армия от заложници.

Конскарека натисна Фара да коленичи и на свой ред коленичи пред нея, и извърна лице. Дръпна ръката й с ножа над дясното си рамо и целуна побелелите й кокалчета. Мигновен спомен се мярна в главата на Ингрей — как вълчето го близва по ухото, преди той да му пререже гърлото.

Разтурянето на това сложно заклинание, отдавна просроченото очистване на Кървавополе, не изглеждаше нещо греховно, като се изключеше самоубийството на Уенцел. Само че петимата богове се бяха опитали да го спрат, а Ингрей не разбираше защо. „Досега“.

Щом бъдем освободени от бедите на материалния свят, казваха свещените, душите се стремели към своя бог с копнежа на влюбени, с изключение на онези, които извръщали лица и избирали бавното и самотно изтляване. А боговете изпитвали същия копнеж. Само че нямаше взаимен самоубийствен пакт между Конскарека и неговите душевоини. Паднеше ли крепостта му, той щеше да убие безсмъртните си заложници заедно със себе си и така да постигне вечно отмъщение, смърт отвъд смъртта и абсолютно отрицание.

— Ще бъдеш откъснат? Чакай… всички ще бъдете откъснати?

— Задаваш твърде много въпроси.

„Твърде малко“. И тогава се сети за един много закъснял. Аяда му беше казала, че е дала половината си сърце на тези привидения. Те още го държаха тук някъде, някак. Какво щеше да стане с тази част от душата й, когато изгубените воини се изпаряха като дим? Можеше ли една жена да живее с половината от сърцето си?

— Чакай — каза Ингрей, после се пресегна по-дълбоко и: — Чакай!

Вълна се люшна през привиденията, сякаш ги разлюля земетръс, а Фара вдигна поглед и ахна.

— И спориш твърде много при това — добави Конскарека, после прекара със сила ножа в ръката на Фара през гърлото си.

Кръв бликна и блика колкото три удара на сърцето, а Конскарека гледаше напред и покой се изписваше на лицето му. После устните му се отпуснаха облекчено и той се килна по очи. Фара се хвана за дръжката на знамето, за да не падне върху него, устните й мърдаха в беззвучен вик.

И тогава светът на магията се обели от света на материята, сходството се разкъса и зрението на Ингрей се раздвои, точно като в Червени яз. Уенцел лежеше по очи върху могилата, Фара се беше привела отгоре му почти в несвяст, окървавеният нож бе паднал от ръката й. Но на могилата се надигна…

Черен жребец, черен като катран, като сажди, като безлунна нощ в разгара на буря. Ноздрите му се издуваха алени, оранжеви искри се ливнаха от гривата и опашката му, когато помръдна. Той разрови с копито могилата, веднъж, и кръг от огън очерта следата от копитото му, после угасна. На гърба му яздеше човешка сянка, краката й се извиваха в конските ребра и се сливаха с тях.

Тази свирепа древна сила нямаше нищо общо с рехавата нещастна менажерия на Болесо. „Не знам какво да правя с това, нямам и бог зад гърба си, който да ми подскаже“. Лудост тупкаше бясно в корема на Ингрей. Воят на ужас се превърна, преди да се е огласил, в крясък на предизвикателство. Той изскочи от вкочаненото си тяло и озадачен тупна на четири лапи, тежки и раздиращи пръстта на буци. Завършил бе до края една трансформация, която предния път беше успял да осъществи само наполовина.

Жребецът изпръхтя. Обточените с черно по края устни на Ингрей се дръпнаха назад по дългите челюсти, оголиха острите му зъби — и той изръмжа в отговор. Езикът му провисна и той усети някакво смрадливо пощипване във въздуха, като от горяща мръсна коса, и слюнка пръсна от челюстите му, когато разтърси глава да разкара отровната смрад от устата си.

Жребецът слезе от могилата и го заобиколи — подпалваше пламъчета след себе си.

„Ако изгубя този двубой, онова, което се върне в тялото ми, няма да съм аз“. Щеше да е един променен Конскарека. При такава цена, нищо чудно, че Уенцел не си беше направил труда да затегне още заклинанието си върху него. Ингрей се бореше за нещо повече от живота си.

„Така“.

На свой ред заобикаля около жребеца, свел главата ниско, козината по врата му бе настръхнала, пръстта беше хладна и влажна под лапите му. Опадалите листа хрущяха като истински, острата им миризма удивяваше носа му. Жребецът се завъртя рязко и задните му крака литнаха във въздуха.

Ингрей се приведе, но закъсня — едното копито се заби в косматия му хълбок и той се претърколи със скимтене. Как беше възможно на една илюзия да й изкарат въздуха? Явно и тук трябваше да впрегне цялото си внимание, като в двубой с мечове, само че сега трябваше да си отваря очите за четири оръжия, вместо за едно. „Как се убива кон със зъби?“ Опита се да си спомни нещо полезно от кучешките борби, които беше гледал, или от лова на глигани.

„Както дойде“.

Приклекна и се метна към корема на коня, извъртял отворените си челюсти под неудобен ъгъл. Захапа лишените от козина слабини и едва успя да отскочи, преди конят да го стъпче. Кръвта… не беше кръв всъщност, а някаква неестествена течност, черна като мастило, прогори устата му.

Привиденията се стълпиха в пръстен около тях, сякаш гледаха борба между кучета. На кое животно залагаха, за кого викаха? Не животът, а душите им бяха залогът — и не те ги бяха заложили. Че Конскарека се стремеше към забвение далеч от боговете, беше жалко, но от друга страна, дори боговете не можеха да надделеят над човешката воля за тези неща. Че неговата воля надделяваше над всички воли тук изглеждаше много по-тежък грях. „Аяда ще страда заради тях“, помисли си безстрастно Ингрей, докато се снишаваше под връхлитащите зъби на жребеца, чийто врат изведнъж беше станал гъвкав като на змия, ушите му бяха плътно прилепнали към черепа. „Пет оръжия. Трябва да си отварям очите за пет оръжия“.

„Не отива на добре“. Той беше твърде малък, а жребецът — твърде голям. Истинските вълци ловуваха толкова голяма плячка на глутници, а не сами. „Откъде да намеря още от себе си?“ Нищо от духа не можеше да съществува в света на материята без… Огледа човешката си част, която стоеше права и трепереше глупаво в края на полянката. „Дръвник. Глупак. Безполезен син“. Всичко или нищо тогава. Всичко.

И изтегли сила от тялото си, всичко, което успя. Опразнената форма се люшна и падна на опадалите листа. Всичко на поляната се забави и вече изострените до пристъргване сетива на Ингрей лумнаха. Вълчото му тяло се усети едновременно плътно като миналото и безтегловно като бъдещето. „Да. Познавам това състояние. И преди съм вървял по тази пътека“.

Изведнъж се оказа по-едър, наполовина колкото коня, който се дръпна плахо назад. Само че бавно, толкова бавно, че сякаш плуваше в течно масло. Умът на Ингрей пресметна без бързане удара, премери дъгата на скока. Тази плячкосана сила нямаше да трае вечно. „Няма време. Сега!“

Хвърли се напред, заби зъбите си във врата на коня и разтърси свирепо глава. Не можеше да размята жребеца, както куче разтърсва заек, но конят се строполи под беснеещата му тежест, нещо изпука и нещо бликна. Навсякъде около тях привиденията се дръпнаха, сякаш да избегнат пръските от мръсна локва.

Нещото в челюстите му застина. После се стопи и изтече през устните му като ледунка през зимата. Той плю и отстъпи назад. Силуетът на коня постепенно изгуби формата си, първо се сля на купчина, после на локва, чернота, попиваща в земята като разлята кофа мастило. Отиде си.

Уенцел се изправи, освободен от тъмния си ездач. На два криви крака. Формата му възвърна човешкия си вид, но лицето му…

— Радвам се, че не използвах онзи елен — отбеляза той с една от устите си. — Той не би имал силата да направи това. — Друга уста се ухили. — Добро куче си ти, Ингрей.

Ингрей отстъпи назад с ръмжене. По черепа на Конскарека лица се гонеха като вълни, надигаха се и потъваха като трупове в река. Редуваха се, настигаха се, всичките графове Конскарека за четири века и отгоре. Млади мъже, стари мъже, гневни мъже и тъжни; гладко избръснати, брадати, покрити с белези. Луди. Младият Уенцел се мярна като смутен повей, глуповатият му поглед грейна за миг обнадеждено, когато позна Ингрей, макар че на какво се надяваше, Ингрей нямаше представа.

Тялото беше още по-зле. Порезни рани, белези, ужасни зейнали язви се надигаха и спадаха по повърхността на кожата, всяка смъртна рана, получавана някога от Конскарека. Изгарянията бяха най-страшни — широки участъци, покрити с червени сълзящи мехури, опечена и овъглена плът. Вонята им стигна до чувствителния вълчи нос на Ингрей, той кихна и отстъпи още назад, заскимтя и затърка носа си с лапа като куче. Това беше Конскарека, с хастара навън. Това е било да си Конскарека, зад познатата иронична маска на самообладание, зад мрачните остроумия, зад пристъпите на гняв, зад привидното безразличие. Всеки час, всеки ден, залези, стоварващи се като тежък чук, време без край.

Очите бяха най-лоши.

Ингрей дебнеше нащрек по края на поляната, на разстояние от могилата и съвкупността от графове, докато не стигна до собственото си паднало тяло. То изглеждаше обезпокоително по-бледо и мъртво от безглавите призраци наоколо. Подуши го, побутна го с лапа и зави тревожно, но то не помръдваше. Дишаше ли поне? Не можеше да прецени. Даде си сметка, че във вълчето си тяло няма глас, следователно няма и несвестен глас. Жизненоважна част от силите му сега беше недостъпна за него. Можеше ли изобщо да се върне в човешкото си тяло? „Богове пет, ами ако не мога?“

Беше ли го планирал това графът? Без вълка и по-голяма част от собствената си душа безмълвната черупка на Ингрей беше празна като изоставена къща и също толкова достъпна за натрапници. Ако разтурянето на заклинанието се провалеше, Конскарека пак нямаше да остане без тяло, в което да се нанесе, при това без усложненията, които го бяха затруднявали досега. Ингрей вдигна поглед към агонизиращото създание на могилата. Не, не към такъв край се стремеше Конскарека, но ако се наложеше да избира между това и „всичко отново“, кой знае, можеше и да се възползва. А ако се съдеше по безстрастното мълчание, с което следеше Ингрей, Конскарека също го знаеше. Ингрей потръпна и пак побутна с лапа неоткликващото си тяло.

Тропот на копита и уплашено конско цвилене долетяха откъм гората и Ингрей се извъртя натам. Дали жребецът не се беше възродил? Не, този кон беше истински; усещаше ударите на копитата му в земята различно от огнените стъпки на другия. Тропотът спря и се чу шумолене от опадали листа; после зашумяха по-леки стъпки, на бегом.

Привиденията се разстъпиха да отворят пътечка, мнозина вдигнаха ръце в тромав поздрав, също и в благословия или смутена и смирена молба; петорният знак се разкриви там, където челото и устните висяха на колана и ръката помръдваше само настрани към пъпа и слабините, преди да се вдигне към небиещото сърце. Ингрей вдигна вълчата си глава и подуши подозрително въздуха. „Знам я тази миризма на блаженство, като слънчеви лъчи в суха трева…“

На бегом в пролуката между призраците се появи Аяда. Беше с тъмнокафявата си рокля за езда, жакетът й целият в петна от пот, полите й опръскани с кал — и всичко това разкъсано на стотици места, сякаш е галопирала през гъсти трънаци. Кичури тъмна коса се бяха разпилели по поруменялото й лице. Тя спря рязко и запъхтяното й дишане се извиси във вик; после залитна към тялото на Ингрей и се свлече на колене до него, лицето й побеля като платно.

— Не, о, не… — Преобърна тялото му, сложи главата в скута си и впери ужасен поглед в безжизнените черти и бледите устни. — Закъснях!

„Тя не ме вижда — осъзна вълчият Ингрей. — Не вижда никой от нас“. С изключение на съвсем материалната Фара, все така на колене до трупа на Уенцел със срязаното гърло. Аяда им отдели един кратък ужасен поглед, стисна зъби и пак сведе глава към Ингрей.

— О, любов моя… — Вдигна лицето му към своето обляно в сълзи лице и притисна устни към неговите. Вълчият Ингрей затанцува безсилно около нея, защото нито усещаше топлите й устни, нито вкусваше сладкия й дъх. Отчаян и трескав, той побутна с лапа ръкава й, после я близна по лицето.

Тя си пое рязко дъх, вдигна ръка към бузата си се огледа. Дали и тя не беше усетила странния течен хлад, който беше усетил той от ръката на онзи призрак? Ингрей я близна по ухото и дъхът й излезе в подобие на смях, но не точно. Потърка ухото си, сякаш нещо я беше погъделичкало. Положи тялото на Ингрей по гръб, плъзна ръка по торса му… „о, ако можех да усетя това докосване“, и се намръщи.

— Ингрей, какво са ти направили? — По тялото му нямаше видими рани, нито неестествено изкривени от счупване кости, но превръзката на дясната му ръка се беше напоила с кръв, а късият му кожен жакет беше омазан с нея. Аяда се смръщи още повече, когато притисна окървавената ръка към гърдите си. „Ако само можех да помръдна пръсти…“ — Или сам на себе си? — добави тя замислено. — Опитал си се да направиш нещо смело и глупаво, нали? — Погледът й се вдигна отново към Фара и трупа на Уенцел.

Ингрей чу сумтене, извъртя се и изръмжа. Конскарека гледаше Аяда със смесица от удивление и отвращение.

— Продължаваш да се мъкнеш там, където не ти е мястото, така ли, момиче? — отбеляза той към въздуха, а може би към Ингрей. Във всеки случай Аяда явно не го чу. — Както винаги, нямаш представа какво става, но да те спира това? Ами опитай тогава от предателството на боговете. Мен ме гощават с него от векове.

Обърна се и погледна скупчилите се призраци.

— Вече всички са тук — промълви той. Ужасните му очи бяха далечни, безстрастни, безмилостно спокойни. — Но не за дълго, кълна ви се, обични мои.

Погледите, с които му отвърнаха привиденията, не излъчваха обич, помисли си Ингрей, а тревога и смут. Едва доловима прозирност ги обвиваше и Ингрей си даде сметка, че вече са започнали да избледняват. Призракът на наскоро убит човек, ако не отлетеше веднага при боговете през портите на смъртта, все още можеше да бъде спасен от откъсването чрез благословените погребални ритуали, както бе станало с Болесо. Но и това си имаше граници. Откъсването скоро ставаше необратимо и душата, след този последен отказ, се самообричаше на изтляване. Периодът на несигурна милост беше удължен за тези призраци не с дни или седмици, а със столетия. И сега, когато връзката им с Ранената гора беше прекъсната, едва ли щяха да се задържат тук още дълго, помисли си Ингрей. Часове? Минути?

Аяда се надигна да стане и да иде при Фара, но после ахна и тупна обратно. Ръката й се спря върху гръдта й отляво, после литна към челото й; устните й помръднаха изненадано, после се свиха от болка. Ингрей заскимтя още по-тревожно.

Тълпата привидения се раздвижи отново и един едър като планина воин пристъпи напред. Беше с широк златен колан и носеше знаме с връх на копие в горния край на дръжката, увитият около нея флаг бе в тревистозелено, бяло и синьо. Главата му висеше от златния колан, прикрепена там за собствените си прошарени руси плитки. Погледът на тази прошарена глава се вдигна към графа, който го изгледа изненадано и вдигна ръка да отвърне на поздрав, който всъщност не му беше отправен — жестът му спря, когато Конскарека си даде сметка за това. Воинът коленичи до Аяда, приведе се загрижено над нея и я докосна по рамото.

Ингрей затанцува нетърпеливо около двамата, вълчата му глава бе сведена на нивото на войнишките очи. Воинът го погледна мълчаливо и въпросително някак. Аяда приведе уморено гръб и вече не стискаше толкова здраво окървавената ръка на Ингрей; тя се изплъзна от ръката й, после собствената й бяла ръка падна отгоре й.

— О — промълви много тихо тя, очите й бяха широки и тъмни. Ставаше все по-бледа, направо позеленяваше, и когато вълчият Ингрей близна отново лицето й, не реагира.

Ингрей се дръпна и вдигна поглед. После се изправи на задните си лапи, опря едната предна на рамото на воина за равновесие и започна да души въздуха; мъжът застина, за да му е по-удобно. Нещо беше набодено там, на тесния, изкован като върбово листо връх на копието. Туптящо сърце… не, половин сърце. Ала ритъмът му се забавяше.

„Той се поклони ниско — беше казала Аяда. — Сложи сърцето ми на една каменна плоча и го разряза на две с остатъка от счупения си меч… Другата половина набучиха на върха на знамето. Не разбрах дали беше клетва, жертвоприношение или откуп…“

„И трите — помисли си Ингрей. — И трите“.

Не знаеше какво означават действията му в тази зловеща земя. Но дори и слаби, те не бяха съвсем без сила. Той не беше съвсем без сила.

„Надвих коня на Конскарека и сега него го няма. Може би съм способен и на още нещо“. Конскарека очевидно го смяташе за изчерпан, задачата му — за приключила, ползата му — за използвана докрай. И сигурно смяташе да го зареже тук и така, в тази каша от тяло и дух, да умре сам на тази земя, когато призраците и тяхната магия се стопят. И самият той, самотният вълк, не смяташе, че Конскарека греши. „Само че аз не съм сам, нали така? Вече не. Тя го каза, значи трябва да е вярно. Тя казва истината. И как стана така, че заобичах истината повече от всичко друго?“

— Трябва ли да умра от любов тогава? — промълви Аяда и се отпусна върху гърдите на Ингрей. — А си мислех, че това е само красив израз. Заедно значи? Не! Господарю на есента, в този Твой сезон, помогни ни!

„Тук няма богове“.

Но Ингрей беше тук. „Опитай нещо друго. Опитай нещо, каквото и да е“. Може би призрачният воин също имаше някаква сила тук; в края на краищата носеше знамето, а то беше старолесовният свещен знак на спасението отвъд смъртта и на смъртта на всички други надежди, Ингрей зави и заподскача около мъжа, задраска с лапа по ботуша му, после приклекна и замушка с дългата си муцуна ножницата, окачена на златния колан срещу главата. Дали привидението щеше да разбере молбата му? Мъжът се обърна да го погледне, светлите му вежди се вдигнаха изненадано. Изправи се и извади строшения меч от ножницата. „Да!“ Ингрей побутна още няколко пъти ръката, после се изви и се ухапа по хълбока.

Мъжът не можеше да кимне, затова се поклони леко. Коленичи, а Ингрей легна по гръб с оголен корем, лапите му махаха нелепо във въздуха. „Ако това може да я спаси…“ Острият отломък се впи в гърдите му с един дълъг замах.

„Аяда не каза, че боли!“ Ингрей задуши скимтенето, напиращо в гърлото му, и потисна инстинкта си да се претърколи надалеч. Призрачната ръка се спусна в зейналия прорез на вълчите му гърди и когато се измъкна оттам, беше цялата в кръв. Ръбът на металния отломък се плъзна през хлъзгавата топка в дланта на воина, а после той метна нещо нагоре, към небето. Кървавият юмрук се спусна пак надолу и вълчата половина от Ингрей, изглежда, задиша отново, когато ръката излезе празна и прорезът се затвори в дълга червена линия. Ингрей отново се изправи на лапи.

Високо на върха на копието биеше цяло сърце, все по-силно и равномерно.

Аяда си пое рязко дъх и седна, после се заоглежда. Погледът й срещна вълчия поглед на Ингрей и очите й се разшириха с удивление — беше го познала.

— Ето те! — Погледът й се плъзна по множеството развълнувани призраци, които се бяха стълпили около тази странна сцена. — И вие, всичките! И ти! — Тя се изправи, приклекна пред знаменосеца и направи петорния знак. — Вас търсех, милорд маршал, но не можех да ви видя.

Призракът се поклони с дълбоко уважение. Ръката на Аяда се вкопчи в гъстата козина по врата на Ингрей, после се поотпусна и започна да го гали. Той вдигна глава да усили милувката. Тя сведе очи към него — не ги сведе много, защото голямата му глава стигаше почти до гърдите й.

— Как си се разглобил така? Какво изобщо става тук? — Погледът й се плъзна по поляната и се спря на Многоликия Конскарека. — О! — Понечи да отстъпи, но после изправи гръб. — Значи така изглеждаш, когато излезеш от сенките. Какво дириш на моя земя?

Конскарека, досега напълно безразличен, се разгневи.

Твоя земя! Това е Светодърво!

— Знам — хладно рече Аяда. — Това ми е наследството. Защото ти приключи с него, нали?

Конскарека се вкочани, но ироничната уста измърмори:

— Вярно е, отиваме си. Жалко, че радостта от наследството ти ще се окаже… краткотрайна. — Устата се ухили злобно и Ингрей изръмжа. Ръката на Аяда стисна козината му.

— А те? — Аяда вдигна поглед към маршала със златния колан и махна към сбралите се призраци.

— Аз съм техният последен истински свещен крал. Длъжни са да ме последват.

— Към забвение? — възмутено попита тя. — Два пъти ли трябва да умрат за теб? Що за крал си ти?

— Не ти дължа нищо. Дори и обяснение.

— Но на тях дължиш всичко!

Той не би могъл да се обърне в буквалния смисъл на думата, с лицата, които се гонеха около черепа му, но извърна раменете си от нея.

— Свършено е. Свършено е отдавна.

— Не, не е.

Той се обърна рязко и викна:

— Те ще ме последват в мрака и боговете, които ни отрекоха, ще бъдат отречени на свой ред. Забвение и мъст. Те ме създадоха и ти не можеш да го промениш.

— Аз не мога… — Тя се поколеба и посочи знамето, на чиято дръжка се беше опрял маршалът и слушаше. Аяда вдигна лице и посочи могилата, по-точно тялото на Уенцел и коленичилата до него Фара. — Ти си умрял, ако не се лъжа. Смъртта оставя кралския дух, както и всичко друго, натрупано приживе, в света на материята. Отиваме при боговете голи и равни, като при всяко друго раждане, носим само душите си и онова, което сме направили с тях. А после съборът на киновете провъзгласява новия крал. — Тя огледа предизвикателно призраците. — Нали така?

Странен шепот се разнесе сред привиденията. Маршалът наблюдаваше ставащото с особено изражение, сплав от тъга и богохулна радост. Чак сега Ингрей се сети, че този мъж трябва да е бил кралският знаменосец на най-първия свещен крал Конскарека и че е загинал заедно с господаря си на Кървавополе. Тялото му несъмнено е било погребано в същата яма, защото Конскарека беше споменал, че знамето му било строшено и парчетата били хвърлени отгоре му. А този воин никога не би предал знамето, докато е жив. Кралският знаменосец трябвало да приеме като довереник кралския дух и да го съхранява до следващия събор на киновете, където да го предаде на новия крал — ако не беше онова велико, прекъснато преди края си заклинание, което беше отнесло кралския дух в това далечно и враждебно бъдеще.

— Ти си умрял — повтори Аяда. — А това е събор на киновете от Старите лесове, последният за всички времена. Те могат да си създадат нов крал, такъв, който няма да ги предаде на нищото отвъд смъртта.

— Няма друг — изсумтя Конскарека.

Шепотът се засили, обхващаше тълпата като пожар, после се ливна назад към началото си. Маршалът се изправи и поздрави Аяда със странно разкривения си петорен знак. Призрачните устни се извиха в усмивка. После той пусна знамето и Аяда го улови и го стисна здраво.

„Чакай — помисли си Ингрей, — ние, живите, не можем да докосваме призрачните предмети, те изтичат през пръстите ни като вода…“

Аяда хвана дръжката с две ръце и я разтърси. Над главата й флагът се разви и се развя на вятъра. Вълчата глава от герба на Вълчаскала се озъби, черно върху червено.

Ингрей примигна с човешките си очи и се изправи на крака, зашеметен. Върнал се беше в тялото си — чувството беше невероятно. Вдиша. Вълка му го нямаше… „Не“. Притисна ръка до гърдите си. „Тук си е“. Виеше радостно във вените му. И още нещо… Връзка се проточваше между него и Конскарека — потокът между Ингрей и Аяда, който Конскарека беше създал, прекършил и привързал отново към кралския си дух. Някакво напрежение вибрираше сякаш по тази връзка и набираше сила. Притеглянето помежду им беше почти неустоимо.

Конскарека се наведе и вдигна Фара на крака, после сви ръцете й около дръжката на своето знаме.

— Дръж! — Тя го погледна с ужас и стисна знамето, сякаш животът й зависеше от това. Заземена в тази могила от смърт и печал, силата на стария кралски дух беше могъща.

Ингрей навлажни устни и се окашля. После откри несвестния си Глас.

Какво имаш да кажеш, Фара?

Буквално усети как заклинанието за мълчание, наложено й от Конскарека, се разлита от лицето й като освободена метална пружина. Фара си пое дълбоко дъх, до пръсване сякаш.

Конскарека се обърна към нея и за пръв път лицето на Уенцел изплува изцяло на повърхността. Той протегна ръка.

— Фара… — Младежкият глас потрепери неуверено. — Съпруго моя…

Фара отскочи, като да я беше уцелила стрела от арбалет. Очите й се затвориха от болка. Отвориха се. Погледнаха към Аяда, към Ингрей. Към зловещото привидение пред нея.

— Аз се опитах да ти бъда съпруга — прошепна тя. — Ти така и не се опита да ми бъдеш съпруг.

И сведе върха на знамето към земята и сивата дрипа се сбра в копринена локва, после сложи крак върху сухото дърво и го скърши на две.