Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug (2005)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

20.

Не успя да се направи на много изненадан, когато, след като прекоси погребаната рекичка между двата града, още зад първия ъгъл налетя на Халланиния фургон, който запречваше пътя.

Двете яки кончета, прашни и потни от пътя, стояха отегчени, а Бернан седеше на капрата, отпуснал юздите и опрял лакти на коленете си. Ездитен кон, неоседлан, беше вързан с въже зад фургона. Херги клечеше зад Бернан и надничаше над рамото му. Халлана се беше хванала с една ръка за предната дъга на покривалото, засланяше с другата очите си от слънцето и оглеждаше намръщено една уличка, която изглеждаше твърде тясна за фургона.

Херги тупна Бернан по рамото, посочи Ингрей и викна:

— Вижте! Вижте!

Халлана се обърна и лицето й засия.

— А! Лорд Ингрей! Чудесно. — Потупа Бернан по другото рамо. — Видя ли? Нали ти казах? — Ковачът кимна уморено, наполовина в съгласие и наполовина ядно, а Халлана прекрачи покрай него, скочи на улицата и застана пред Ингрей.

Беше сменила широките опърпани роби с хубав пътен костюм — тъмнозелено сако върху рокля от блед лен, видимо стеснена в талията. Раменните й ширити ги нямаше — нима пътуваше инкогнито? Пак си беше ниска и закръглена, но по-стройна отпреди все пак, косата й бе навита на плитка около главата й. Нямаше видими признаци за наличието на деца или на друг багаж.

Ингрей й се поклони учтиво; тя му отвърна с благословия, макар че нейният свещен знак повече приличаше на небрежен жест с неясно предназначение.

— Толкова се радвам да ви видя — каза му. — Търся Аяда.

— Как? — не можа да се сдържи да не попита той. Тя, изглежда, отново владееше в пълна мяра талантите си.

— Обикновено просто обикалям из улиците, докато нещо не се случи.

— Това изглежда… доста неефикасно.

— Все едно слушам Осуин. Той би разделил града на райони да задрасква проверените участъци. А аз ви намерих много по-бързо.

Ингрей се замисли върху тази логика, после реши, че няма смисъл да си блъска главата.

— Като говорим за Просветен Осуин… Той ме помоли да ви кажа, че е наел стаи за всички ви в Хана на перуниките, точно срещу лечебницата на Майката на Храмовия хълм.

Лек стон откъм Бернан ознаменува тази вест.

— О! — Халлана засия още повече. — Значи сте се видели, колко хубаво!

— И не сте изненадана, че ви е очаквал?

— Осуин понякога е голям инат, но не е глупав. Естествено, че се е сетил, че идваме. Макар и с известно закъснение, предполагам.

— Просветеният няма да остане доволен — притеснено предсказа Херги. — И преди не остана.

— Голяма работа — заяви съпругата на Осуин. — Нали оцеляхте. — Обърна се отново към Ингрей и гласът й стана по-сериозен. — Той каза ли ви за съня ни?

— Съвсем малко.

— Къде все пак е Аяда?

Минувачите изглеждаха обикновени хорица, но Ингрей не искаше да поема никакви рискове.

— Не бива да ме виждат да говоря с вас, нито да ме чуват.

Халлана му посочи с брадичка покрития фургон и Ингрей кимна. Вмъкна се след нея под сянката на покривалото, прескочи няколко вързопа и се настани върху един сандък — чудеше се къде да дене меча си. Халлана седна с кръстосани крака на един сламеник, застлан с одеяла, и го погледна с очакване.

— Държат Аяда в една частна къща недалеч от кейовете. — Ингрей говореше тихо. — За момента надзирател й е конник Жеска, който е човек на Хетвар, но къщата е собственост на граф Конскарека. Слугите са шпиони на графа, а на дискретността на Жеска не може да се разчита. Не бива да ходите там лично. Накарайте Просветен Левко да ви заведе, например в ролята на лечителка, пратена там заради разследването, или нещо подобно. Това ще ви даде претекст да разговаряте насаме с Аяда, без да ви се мотае прислугата.

Халлана присви очи.

— Интересно. Съпругът на Фара в крайна сметка приятел ли е на Аяда… или обратното? Или пък в дъното на проблема е онази нещастна принцеса?

— Фара е затънала в проблеми, но интересът на Уенцел към придворната й дама не е обикновената похот, която си представя тя. Уенцел има тайни сили и незнайни цели. Хетвар точно затова ме насади да го шпионирам — с надеждата да разбере какви са въпросните цели. Не искам тази вода да се мъти повече, отколкото вече е размътена.

— Смятате, че той е опасен?

— Да.

— За вас? — Веждите й се вдигнаха високо.

Ингрей прехапа устни.

— Има подозрение, че той също носи духовно животно. Като моето. Това е… вярно, но непълно. — Поколеба се. — Заклинанието, което разтурихме в Червени яз — било е негово дело.

Тя издиша шумно.

— И защо не са го арестували?

— Не! — остро рече Ингрей. И продължи по-тихо, когато тя го прониза с поглед. — Не. Първо, още не съм решил как да докажа това обвинение, и второ, един преждевременен арест може да причини истинска катастрофа. — „Поне за мен“.

Тя му намигна дружески.

— О, хайде стига, лорд Ингрей. На мен можете да кажете всичко.

Ингрей се почувства силно изкушен.

— Мисля… засега да не го правя. На такъв етап съм, че… още не мога… все още обикалям насам-натам и чакам да стане нещо.

— О! — Съпричастие и разбиране изопнаха лицето й за миг. — Този етап значи. Добре го познавам. — И добави: — Моите съболезнования.

Той прокара ръка през косата си. Беше покарала покрай шевовете, които скоро щяха да са готови за вадене.

— Не мога да се бавя още много. Трябва да настигна принц Биаст и принцеса Фара. Съпругът ви беше в съда за разследването на Аяда тази сутрин и най-вероятно може да ви каже за него повече от мен. Левко също знае това-онова. Чудя се… — Ингрей се поколеба. — Чудя се дали мога да ви имам доверие.

Тя вдигна рязко глава. После каза сухо:

— Предполагам, не го казахте като обида.

Ингрей поклати глава.

— В момента газя през блато от лъжи, полуистини и странни истории. Законовото действие, очевидното действие — като арестуването на Уенцел — може да не се окаже правилното, макар че не мога да го обясня добре. Сякаш всичко е течно, такова усещане имам. Сякаш самите богове са затаили дъх. Нещо ще се случи, скоро.

— Какво?

— Ако знаех, само ако знаех… — Ингрей долови нарастващото напрежение в гласа си и млъкна.

— Шш, тихо — успокои го Халлана, сякаш успокояваше уплашен кон, и мина на „ти“. — Можеш ли да ми се довериш поне дотолкова, че да послушаш съвета ми — да действаш предпазливо, да говориш малко, да слушаш и да чакаш?

— А ти?

— Освен ако боговете не ме заставят иначе.

— Боговете. А не началниците ти в Храма.

— Казах каквото казах.

Ингрей кимна и си пое дъх.

— Питай Аяда тогава. Единствено на нея съм доверил всичко, което съм научил досега. Другите знаят само откъслеци. Двамата с нея сме свързани в това с повече от… — гласът му се препъна и задави, — с нещо повече от симпатия. Споделихме две видения наяве. Тя ще ти каже повече.

— Добре. Ще последвам съвета ти и ще ида при нея дискретно.

— Не съм сигурен, че с боговете се стремим към една и съща цел. И съм абсолютно сигурен, че боговете и Уенцел не се стремят към една и съща цел. — Челото му се сбърчи. — Осуин каза, че сте се пръснали. В съня. Не разбрах какво значи това.

— И ние не разбрахме.

— Дали боговете ще ни използват за разрушение? — Тя не беше довела децата си — за по-бързо и по-лесно ли? Или за да са далеч, в безопасност? „Техните деца. Не нейните“.

— Може би. — Каза го със съвършено безизразен глас.

— Не ми вдъхвате кураж така, Просветена.

Някои биха нарекли усмивката й загадъчна, но Ингрей я прецени по-скоро като подигравателна. Той й кимна по същия начин и погледна през задния отвор на фургона дали улицата е чиста. Добави през рамо:

— Ако отидете при Левко веднага, може и да заварите съпруга си там. Както навярно и един червенокос островитянин, чийто език е благословен или от лоша пиячка, или от свещената целувка на самата Пролетна дама, или и от двете.

— Аха! — възкликна Халлана. — Ето една част от съня, чието сбъдване само бих приветствала. Толкова ли е сладък, колкото изглеждаше?

— Аз… май не мога да отговоря на този въпрос — каза Ингрей с усмивка. После слезе от фургона и тръгна към градската къща на Конскарека.

 

 

Портиерът на графа го посрещна с едно измърморено: „Милейди и принц-маршалът ви чакат в брезовия салон, лорд Ингрей“.

Ингрей схвана намека, кимна и забърза по стълбите. Стаята беше същата, в която беше изненадал Фара през първия ден на така наречената си служба — може би убитите й цветове и мрачната мебелировка я правеха любимо нейно убежище. Той завари там малката компания — Биаст и Симарк си говореха над един поднос с хляб и сирене, Фара беше полегнала на едно канапе, а една от придворните й дами притискаше към челото й мокра кърпа. Ароматът на лавандула освежаваше въздуха.

Фара се стегна и седна при влизането на Ингрей — удостои го с бдителен и суров поглед. Лицето й беше бледо, имаше сивкави сенки под очите и Ингрей си спомни какво беше казала Аяда за пристъпите й на силно главоболие.

— Лорд Ингрей. — Биаст с любезен жест го покани да седне. — Просветеният свещен ви задържа доста дълго.

Ингрей подмина това с кимване — нямаше желание да обяснява за Халлана.

Фара явно не беше в настроение за дипломация и подкара направо:

— Той какво искаше от вас? Пита ли ви нещо друго за мен?

— За вас не попита нищо, милейди, нито за случилото се в Глиганска глава — побърза да я успокои Ингрей. Тя се облегна назад с очевидно облекчение. — Въпросите му бяха предимно… — тук се поколеба — предимно теологически.

Биаст, изглежда, не споделяше облекчението на сестра си и свъси вежди.

— Засегна ли темата за брат ни?

— Само непряко, милорд. — Не виждаше причина да лъже Биаст за въпросите на Осуин, макар че засега не смяташе да разкрива и другите си отношения с учения свещен. — Искаше да знае дали мога да очистя душата на лейди Аяда от леопардовия дух в случай на нейната смърт, така както, изглежда, съм направил за покойния принц. Казах му, че не знам.

Биаст провлачи върха на ботуша си напред-назад по килима, сведе намръщено поглед и изглежда, си даде сметка какво прави, защото кракът му спря на едно място. Когато вдигна поглед, гласът му прозвуча по-спокойно:

— Вие наистина ли видяхте бога? Лице в лице?

— Яви ми се като млад поземлен лорд с изключителна красота. Не изпитах усещането… — Ингрей млъкна, защото не знаеше как да го обясни. — Виждали сте как децата правят зайчета и други фигурки върху стена със сянката, която хвърлят ръцете им. Сянката не е същото като ръката, макар да е създадена от нея. Младият мъж, когото видях, според мен беше сянката на бога. Опростена така, че да мога да я възприема. Сякаш отвъд нея лежеше нещо много по-голямо, което не можех да видя и което изобщо не би приличало на измамната сянка, ако можех да я възприема, без да… без да се пръсна на парчета.

— Той даде ли ви някакви указания за… за мен? — Плахата надежда в гласа на принца лиши въпроса от високомерие. Той хвърли поглед към сестра си, която слушаше напрегнато. — Или за някой друг от нас?

— Не, милорд. А вие мислите ли, че имате нужда от подобно указание?

Биаст се засмя тъжно.

— Сигурно търся малко сигурност в това несигурно време.

— Тогава сте дошли в грешния склад — горчиво каза Ингрей. — Боговете ми дават само намеци, гатанки и влудяващи игрословици. Колкото до видението ми, май така трябва да го нарека, то беше свързано единствено с погребението на Болесо. Богът се беше съсредоточил изцяло върху неговата душа. Когато настъпи и нашият час, може би и ние ще получим такова неподелено внимание.

Фара, която плъзгаше несъзнателно ръка по полите на роклята си в неосъзнат жест на напрежение, не много по-различен от този на брат си, вдигна поглед. Вертикалните бръчки между веждите й се вдълбаха още повече, докато обмисляше тази мрачна утеха, така както горило се дете гледа огън.

— Снощи говорих надълго и нашироко с Просветен Левко — започна Биаст, млъкна и примижа към сестра си. — Фара, наистина не изглеждаш добре. Защо не идеш да си полегнеш?

Придворната дама закима в знак на съгласие.

— Ще дръпнем завесите в спалнята ви, милейди, и ще стане съвсем тъмно.

— Може би така ще е по-добре. — Фара се наведе напред и се втренчи невиждащо в краката си за миг, преди да позволи на придворната да й помогне да стане. Биаст също стана.

Ингрей се възползва от възможността да скрие тънките си сметки зад кавалерска любезност:

— Съжалявам, че трябваше да минете през това изпитание, милейди. Но ако заключението от предварителното следствие е самоотбрана, навярно няма да се наложи отново да изтърпите същото.

— Мога да направя каквото трябва да се направи — хладно отвърна тя. Но от надеждата, минала за миг по лицето й, личеше, че поне за момента отхвърлянето на обвинението й се струва привлекателна нова идея. Тя му кимна любезно за довиждане, макар че веднага след това вдигна инстинктивно ръка към слепоочието си — явно и най-малкото движение усилваше болката. Виж, погледът, който му отправи Биаст, беше по-любопитен. Ингрей се зачуди дали в крайна сметка не би могъл да отърве Аяда от съдебен процес с по някое и друго убедително подмятане, по лъжичка на час, като паяжина, вместо с някакво еднократно и драматично действие — ако е така, още по-добре. Паралелът с предпочитаната от Уенцел тактика на непрекия натиск не му убягна.

Биаст изпрати сестра си до вратата и оттам я повери на придворната. Погледна коридора, преди да затвори вратата, изгледа намръщено първо знаменосеца си Симарк, после Ингрей, сякаш ги сравняваше по някакъв критерий, макар че дали беше свързано с физическата им сила, или с дискретността им, Ингрей нямаше представа. Симарк беше с няколко години по-голям от господаря си и прославен фехтовач — вероятно Биаст го преценяваше като достатъчна защита срещу Ингрей, в случай че вълчият лорд побеснее и го нападне. Или пък смяташе, че ще трябва и двамата, и Симарк и Биаст, да впрегнат сили, за да го удържат, кой знае. Ингрей не си направи труда да осветли принц-маршала за тази му грешка.

— Както казах, снощи разговарях с Левко — продължи Биаст, седна пак до ниската масичка с подноса и махна на Ингрей да направи същото. Ингрей си придърпа стол и заслуша внимателно. — Орденът на Копелето — което, ако съм разбрал правилно, означава Левко и още неколцина влиятелни храмови магьосници — е разпитал Кумрил надълго и нашироко.

— Браво. Надявам се да са го въртели на шиш.

— Нещо такова. Доколкото разбрах, не са посмели да го притиснат твърде много, от страх демонът да не вземе отново контрол. Левко ме увери, че страхът бил по-силна мотивация за Кумрил от всяка заплаха за телесни мъчения, която би могъл да му отправи следователят. — Челото му се свъси от съмнение.

— Това го разбирам.

— Щом казвате. — Биаст се облегна назад. — Мен повече ме притесни твърдението на Кумрил, че брат ми наистина е планирал да ме убие, точно както казахте вие. Как се досетихте, между другото?

Значи затова се беше погрижил Фара да излезе — за да обсъдят дискретно тези болезнени въпроси. Ингрей сви рамене.

— Не съм гадател. За всеки, който се стреми към свещения трон и не разполага с подкрепата, която сте набрали вие, това е логичната стъпка.

— Да, но собственият ми… — Биаст млъкна и прехапа устни. Ингрей се възползва от възможността да изплете още една нишка от паяжината.

— Изглежда, излиза, че лейди Аяда е спасила и вашия живот, освен собствения си. Както и душата на брат ви от тежък грях и престъпление. Или пък вашият бог го е направил чрез нея.

Биаст помълча, сякаш размишляваше неохотно върху думите му, после подхвана отново:

— Не знам с какво съм заслужил омразата на брат си.

— Лично аз смятам, че към края разумът му е бил дълбоко и необратимо разстроен. Собствените му трескави фантазии, а не някакви ваши действия, са определяли, според мен, поведението му.

— Не си бях дал сметка, че е толкова… че е бил болен до такава степен. След онзи ужасен инцидент със слугата му писах на татко, че си идвам у дома, но той веднага прати писмо, в което ми заповядваше да остана на поста си. Овладяването на един бунтовнически, но зле снабден с провизии пограничен замък и няколко разбойнически сборища сега ми се струва по-маловажен урок от онова, което съм можел да науча по същото време в Изтокдом. Предполагам, че татко е искал да ме задържи далеч от скандала.

Или да го предпази от по-лоши и по-прикрити неща може би? Или пък задържането на Биаст в пограничните земи по време на кризата е било внушено на краля от някой друг? Нима отпечатъкът на Конскарека беше навсякъде?

Биаст въздъхна.

— Когато му дойдеше времето, очаквах да получа короната от ръцете на баща си, на живия си баща, като всички крале Еленовшип преди мен. Изборът и коронацията на брат ми Биза татко ги беше планирал още преди три години, преди преждевременната смърт на Биза. Сега трябва да си взема сам короната, или да оставя трона на милостта на съдбата.

— Биза почина от внезапна болест, нали? — По онова време Хетвар го беше пратил на една от първите му куриерски мисии в Долни пристани и Ингрей беше пропуснал това кралско погребение. Само няколко седмици след това Биаст беше получил принц-маршалския флаг, принадлежал преди това на брат му. Дали този прецедент не беше раздвижил нездравите фантазии на Болесо?

— Тетанус. — Биаст потръпна. — По онова време бях в свитата на Биза в морския му лагер близо до Шлемов пристан. Той строеше няколко нови кораба. Още неколцина се разболяха от същото. Петимата богове да не дават да ме сполети такава участ. И досега не мога да застана до нечие смъртно ложе — заради преживяното там. Губя всякакъв кураж при мисълта, че може би ми предстои ново такова изпитание. По пет пъти на ден се моля татко да се оправи.

Ингрей беше виждал за последно умиращия свещен крал преди няколко седмици, точно преди старецът да се парализира. Още тогава кралят изглеждаше зле — жълта кожа, подут корем и изпито лице, движенията му бяха затруднени, гласът — тих и неясен.

— Мисля, че вече е време да измолим от боговете други благословии за краля.

Биаст погледна встрани, без да оспори казаното.

— Обвинението срещу Болесо, ако не е някоя измишльотина на Кумрил, ме кара да се чудя на кого мога да имам доверие. — След което изгледа Ингрей по начин, от който го полазиха тръпки.

— Всекиму според заслугите, бих казал.

— Това предполага способност точно да се преценяват хората, така че не мога да не ви попитам — вие взехте ли вече точната мярка на зет ми?

— Не, хм, не напълно.

— Той опасен ли е колкото Болесо?

— Той е… по-умен. — Какъвто беше и Биаст, както започваше да се убеждава Ингрей. — С което не искам да ви засегна — добави Ингрей, спомнил си със закъснение, че е по-добре да прояви малко такт.

Биаст изкриви лице в гримаса.

— Поне не е толкова луд, надявам се.

Мълчание.

— Можем да се надяваме на това… нали?

— Аз не се надявам на нищо и никого — избегна прекия отговор Ингрей.

— Дори на боговете?

— На тях — най-малко.

— Хм. — Биаст потри тила си. — Е, тронът не ме радва при тези обстоятелства, но нямам никакво намерение да го отстъпвам, през трупа си, на чудовища.

— Много добре, милорд — каза Ингрей. — Продължавайте в същия дух.

Симарк, който слушаше разговора със скръстени ръце, стана бавно и тръгна към прозореца, явно да провери часа по пътя на слънцето, защото се обърна и погледна въпросително господаря си. Биаст кимна и се изправи, като изпъшка уморено. Ингрей също стана.

Биаст прокара ръка през косата си в жест, копиран, съзнателно или несъзнателно, от Хетвар, реши Ингрей.

— Имате ли още някой съвет за мен днес, лорд Ингрей?

Ингрей беше само година или две по-голям от принца — Биаст едва ли можеше да го смята за авторитет.

— По всички въпроси на политиката имате по-добър съветник в лицето на Хетвар, милорд.

— А по други въпроси?

Ингрей се поколеба.

— По въпросите на храмовата политика Фритин е най-добре информиран, но имайте предвид, че фаворизира кина си. А за, хм, приложната теология се обръщайте към Левко.

Биаст, изглежда, се замисли върху тревожния подтекст на определението „приложна“.

— Защо?

Ингрей разпери пръстите на едната си ръка и започна да ги събира поред с палеца, започна от кутрето и свърши с показалеца.

— Защото Палецът докосва всичките други четири пръста. — Думите се изсипаха от устата му сякаш от нищото и той почти се стресна.

Биаст, изглежда, също сметна казаното за натежало от подмолно значение, защото изгледа Ингрей особено и несъзнателно стисна собствената си ръка.

— Ще го имам предвид. А вие пазете сестра ми.

— Ще направя всичко по силите си, милорд.

Биаст му кимна, махна на Симарк да тръгне напред и двамата излязоха от стаята.

 

 

Ингрей обиколи къщата да се увери, че Фара си почива в покоите си под грижите на придворните си дами, както можеше да се очаква, а графът е отишъл в кралския палат. Какво толкова беше привлякло Уенцел там — и е било по-важно от това да изчака новините от изслушването? Че не беше придружил съпругата си до съдебната зала не беше изненада — Уенцел без много шум избягваше Храмов хълм и понеже го правеше отдавна, днешното му отсъствие не предизвика въпроси. Но каквато и заплаха да прикриваше графът, той вече от седмици посещаваше най-редовно болния си тъст, без Ингрей да го надзирава. Самият той предпочиташе да не го преследва и там.

„Засега“.

Ситуацията, изглежда, изискваше повече хитрост, отколкото умение с меча, а ако не се грижиш за тялото си, умът също започва да отпада, затова Ингрей отиде в кухнята да хапне нещо — сервираха му с гарнитура от завоалирани оплаквания. След което издири Теско и го пришпори да върне на кухненските помощници парите, които беше спечелил от тях на зарове — с измама, а после го накара да му свали шевовете от главата и да смени превръзката на дясната му ръка. Дългата разръфана порезна рана върху обезцветената кожа изглеждаше затворена, но новата тъкан все още беше твърде крехка и той притисна внимателно марлята, докато Теско увиваше бинта. „Досега трябваше да е заздравяла“.

Есенен здрач се вмъкваше през тесните прозорци. Ингрей седеше на новото си легло и мислеше. Неизбежният и както личеше предстоящ траур на принцесата затваряше вратите на дома й за гостите, които съживяваха двореца на Хетвар всяка вечер и често имаха нужда от услугите на Ингрей в ролята на ескорт. Ако граф Конскарека решеше да го отпрати на някаква куриерска мисия, как тогава щеше да изпълни поръчението на принца да варди сестра му или задачата да спаси Аяда, която си беше поставил сам? Да прати някой от хората на Хетвар и тайно да остане в Изтокдом и да шпионира къщата? Тази идея изглеждаше подплатена с катастрофални усложнения. Поетото задължение да служи на графа беше като пропаст, която чака да го погълне, и той не беше сигурен, че Хетвар е премислил всички рискове на създалото се положение.

Би ли могъл да се противопостави на Конскарека? Изглежда, и двамата бяха получили сходни таланти. Конскарека имаше много по-голям опит, но беше ли и по-силен? И какво точно означаваше „сила“ в онова безгранично свещено пространство, където виденията приемаха форма?

И как, в този ред на мисли, човек трупаше опит, върху какво упражняваше талантите си? Бойната лудост на Ингрей по никакъв начин не можеше да бъде репетирана или упражнявана — тя го спохождаше само при нужда и беше окончателна и непредсказуема. А и несвестният глас — можеше ли някой да му устои? Да отвърне със същото? Да го пречупи? Изхабяваха ли се с времето тези таланти, както бе станало с демонската магия, която Халлана беше стоварила върху онзи нещастен „освинен“ човечец? Ингрей не мислеше, че ще намери доброволци, върху които да изпита талантите си. Но пък изведнъж му хрумна, че Халлана например охотно би се съгласила да участва в експеримента, а Осуин внимателно би си водил бележки. При тази мисъл се усмихна напук на всичко.

„Колко стар е моят вълк?“ Този въпрос изведнъж го подпря под лъжичката. Той насочи предпазливо възприятията си навътре — усещането беше като да се опиташ да видиш собствените си очи без огледало. Натрупаните вълчи души изглеждаха слени в хомогенна сплав, сякаш техните граници бяха някак по-пропускливи; вълците се бяха превърнали във Вълк по начин, който беше останал непостижим за графовете Конскарека с тяхното людоедско пребъдване през поколенията на собствения им кин. Ингрей преся фрагментите от вълчи спомени, достигнали до него, както от ужасните дни в началото на взаимното им съжителство, така и от по-късни сънища. Гледната точка беше странна, а миризмите — запомнени по-добре от гледките. Едно обедняло селце в днешни дни трудно се различаваше от някой горски град от стари времена.

Ала изведнъж на повърхността изскочи един крайно необичаен спомен — как дъвче със зъбите на малко вълче парче варена кожа от кираса, която е голяма почти колкото него. Боят, когато го хванаха на местопрестъплението, с нищо не намали задоволството от добре начесаните венци. Кирасата беше почти нова, завлечена в ъгъла на някакво сумрачно и опушено помещение. Направата й беше майсторска, нагръдникът — също, със силуета на вълча глава с раззинати челюсти, прогорен в кожата с нажежено желязо. „Вълкът ми е стар колкото Старите лесове и отвъд“.

Стар колкото коня на Уенцел? И по-стар дори, в определен смисъл, защото неговият вълк бе ходил в чужди земи и многократно се бе прераждал, цели четиристотин допълнителни години, преди да бъде така кърваво ожънат. Част от това време беше прекарал някъде високо в Кантоните, ако се съдеше по картините на студени планински върхове, които се бяха запазили в ума му. Един дълъг щастлив период, няколко одомашнени вълчи живота в някакво селце в забравена долина, където сезоните и поколенията се въртяха в бавно колело… Изхабяването или лошият късмет биха могли да сложат край на натрупването на вълчи души, но не бяха. Което навеждаше на мисълта, че Някой с много, ама много голяма продължителност на вниманието навярно е манипулирал въпросния късмет. „Така трябва да е било“, поправи го мрачно разсъдъкът му.

Ако пак видеше бога, би могъл да го попита. „Бих могъл да попитам и сега. Бих могъл да се помоля“. Нямаше желание да го прави — мисълта за молитва му беше точно толкова неприятна, колкото да си пъхне ръката в свещения огън на храмовия площад. Да се обърне към боговете му се беше струвало много по-приемливо решение, когато още не бе съществувала никаква вероятност Те да му отговорят.

Легна и потърси в себе си онзи поток, който го свързваше с усещанията на Аяда. Тихата му песен веднага го успокои. В момента нищо не я болеше, нито беше твърде уморена, мъчеше я само растящата скука. От това не следваше непременно, че е в безопасност — баналното удобство на тясната къща беше измамно. Конскарека беше нарекъл тази връзка случаен остатък от заклинанието за убийство и може наистина да беше така. Нима от време на време от лошото не излизаше и нещо добро? Трябваше да измисли някакъв начин да я види отново, тайно и скоро. Както и начин за връзка помежду им. Възможно ли беше това смътно усещане да стане по-конкретно? Едно подръпване за „да“ и две — за „не“? Е, може би не точно така, но все трябваше да има някакъв начин.

Мечтанията му бяха прекъснати от един паж, който дойде със съобщението, че трябва да се яви при графа. Ингрей си взе оръжията, грабна дългото си дворцово наметало и слезе в преддверието. Конскарека бе там — сигурно току-що беше влязъл и се готвеше отново да излезе.

Графът даде някакви указания с тих глас на един притеснен коняр, после кимна любезно на Ингрей.

— Накъде, милорд?

— Към двореца на свещения крал.

— Вие не се ли връщате оттам?

— Почти е време — каза Уенцел. — Кралят едва ли ще изкара нощта. Кожата му е придобила онзи особен восъчен оттенък… който е сигурен предвестник при заболяване като неговото.

А кой да знае, ако не Конскарека? От гледната точка и на умиращия, и на опечаления наследник, осъзна Ингрей. Временно бяха останали сами, след като слугите бяха изпратени да доведат Фара, и Ингрей сниши глас:

— Имам ли основания да те подозирам в убийство от свръхестествен характер?

Уенцел поклати глава, явно без ни най-малко да се засегне от въпроса.

— Смъртта му наближава без нужда от външна помощ. На даден етап — много отдавна — може и да съм искал да я ускоря. Или, по-високомерно, да я забавя. Сега само чакам. — Той въздъхна тихо.

Смъртта, стар познайник, не притесняваше Уенцел — и въпреки това ленивото му отегчение приличаше на Ингрей на маска. Графът криеше някакво напрегнато очакване, което изплуваше смътно и краткотрайно на повърхността, когато той току вдигаше поглед към стълбището в очакване на Фара. Накрая принцесата се появи — бледа, хладна, с черно наметало.

Ингрей, с фенер в ръка, поведе през тъмнеещите вече улици на Кралиград — забеляза, че е единственият придружител на знатната двойка. Вечерният въздух беше студен и влажен — към полунощ калдъръмът щеше да стане хлъзгав от росата, — но отгоре първите звезди вече грееха на безоблачно небе, от което нямаше скоро да падне дъжд. Уенцел беше предложил ръката си на принцесата и я подкрепяше по пътя с обичайната си студена любезност, която никога не му изневеряваше. Ингрей протегна сетивата си — всичките си сетива, — но не откри никаква нова заплаха да дебне в сенките. „И как иначе. Ние сме заплахата, Уенцел и аз“.

Факли в скоби по стените осветяваха входа на кралския палат с потрепващо сияние. Палатът по нищо не приличаше на старите си горски предшественици от дърво и тръстика, защото беше изграден предимно от камък като всяка друга господарска къща в Изтокдом, издигната в последните дни на дартакийското величие. Пазачите се разтичаха да отворят широко портите от ковано желязо и запрегъваха снаги в дълбоки поклони пред принцесата и нейния съпруг. Изглеждаха смутени и дори унизени от мисълта колко безполезни са пиките и мечовете да защитят господаря им от онова, което го дебнеше тази нощ. Макар още да бяха много далеч от покоите на краля, дори тук слугите говореха тихо и с треперливи гласове, докато ги придружаваха по тъмните задушни коридори.

Напред светлина от лампа се изливаше в коридора и се отразяваше в излъсканите подови дъски. Ингрей си пое дълбоко дъх за кураж и последва графа и принцесата в стаята.