Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (9)

ГЛАВА 8

Времето продължаваше да е лошо и непостоянно и през следващите два дни, докато пътешествениците се изкачваха към покритите със сняг върхове на планините. С увеличаването на височината дърветата ставаха по-редки и по-ниски, докато накрая съвсем изчезнаха. Вятърът духаше без никаква почивка.

Господин Улф спря за малко, за да устави точно къде се намират, и се огледа в слабата светлина на следобеда.

— Оттук — изрече накрая той и посочи пред себе си. Между два върха имаше седловина, над която, брулено от вятъра, се надвесваше мътното небе. Пътешествениците продължиха да се изкачват по склона, плътно завити в пелерините си.

Хетар излезе напред, свъсил тревожно ястребовото си лице.

— Кобилата — каза той на Улф. — Мисля, че е наближило времето да се ожреби.

Без да произнесе нито дума, леля Поул изостана назад, за да нагледа кобилата, и когато се върна, лицето й беше сериозно.

— Остават й само няколко часа, татко — каза тя.

Улф се огледа.

— От тази страна на склона няма никакъв заслон.

— От другата страна, след прохода, може би ще открием нещо подходящо — обади се Барак. Брадата му се вееше на вятъра.

Улф поклати глава.

— Мисля, че положението е съвсем същото, както тук. Трябва да побързаме. Не можем да прекараме цялата нощ на този склон.

Когато стигнаха седловината, цялата сила на урагана се надигна срещу тях, запращайки в лицата им вихрушка от мокър сняг.

— От тази страна е дори по-лошо, Белгарат — изкрещя Барак срещу вятъра. — Още колко път остава, докато се спуснем до дърветата?

— Доста мили — отговори Улф, като се опитваше да се загърне с плющящата сред вихъра пелерина.

— Кобилата няма да издържи дотам — извика Хетар. — Трябва да намерим някакъв заслон.

— Тук няма такова нещо — заяви Улф. — Не и докато не достигнем дърветата. На тази височина има само голи скали и лед.

Без да знае защо го каза — дори и не осъзна, че го прави, докато не заговори — Гарион извика:

— Ами пещерата?

Господин Улф се обърна и го измери с проницателен поглед.

— Каква пещера? Къде?

— Онази в склона на планината. Не е далече оттук. — Гарион знаеше, че има пещера, ала не можеше да каже по какъв начин е узнал за нея.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Разположена е ей натам. — Гарион обърна коня си и започна да се изкачва по склона на седловината към огромен скалист връх от лявата им страна. Вятърът шибаше лицата им и непрекъснато навяващият мокър сняг почти ги заслепяваше. Ала Гарион уверено се движеше напред. Поради някаква причина всяка скала около тях му беше позната, макар че не можеше да обясни защо. Просто яздеше достатъчно бързо, за да остане начело на групата. Знаеше, че ще му задават въпроси, ала не разполагаше с никакви отговори. Заобиколиха върха и излязоха на широк скалист ръб. Ръбът завиваше по продължение на планинския склон и изчезваше сред вихрушките мокър сняг пред тях.

— Къде ни водиш, момко? — изкрещя Мандорален.

— Не е много далеч — извика му Гарион през рамо.

Скалният ръб се стесни и направи плавен завой, следвайки огромното гранитно чело на планината, после се превърна в издаден напред скален корниз, не по-широк от пътека. Гарион скочи от седлото и поведе коня си по корниза. Вятърът го блъскаше в лицето, докато заобикаляше гранитната издатина, и момъкът трябваше да държи ръка пред очите си, защото влажният, замръзващ на мига сняг щеше да го ослепи. Напредваше стъпка по стъпка и видя вратата едва в момента, когато вече можеше да я докосне.

Вратата, вградена в скалата, беше направена от желязо — черно и проядено от ръждата и времето. Беше по-широка, отколкото портата във фермата на Фалдор, и горният й край се губеше във вихрушката мокър сняг.

Барак, който следваше момъка в непосредствена близост, протегна ръка и докосна желязната врата. След това задумка по нея с огромния си юмрук. Вратата отекна глухо.

— Наистина зад нея има пещера — извика той през рамо към останалите. — Пък аз си помислих, че вятърът е отвял разума на момчето е го е подлудил.

— Как ще влезем? — извика Хетар. Вятърът веднага отнесе думите му.

— Вратата е непоклатима като самата планина — каза Барак и отново заблъска с юмрук.

— Трябва да се скрием някъде от този вятър — заяви леля Поул. Беше прегърнала с една ръка раменете на Се’недра, за да я стопли.

— Е, Гарион? — попита господин Улф.

— Лесно е — отвърна момъкът. — Просто трябва да намеря нужното място. — Той прокара пръсти по леденостуденото желязо, без да знае точно какво търси. — Ето го. — После постави дясната си ръка върху мястото и леко натисна. С безкраен скърцащ стон вратата започна да се движи. Изведнъж се появи линия, която по-рано дори не се забелязваше — сякаш надупчената от ръждиви ямички повърхност беше разрязана от бръснач точно през центъра. От пукнатината започнаха да се сипят люспици ръжда, които веднага изчезваха, понесени от вятъра.

Гарион почувства особена топлина в сребристия белег върху дланта на дясната си ръка, с която бе докоснал вратата. Обзет от любопитство, той престана да я блъска, ала вратата продължи да се движи, отваряйки се съвсем сама, сякаш действаше в отговор на самото присъствие на белега върху дланта му. Той сви пръстите си и вратата престана да се движи.

Отвори пръстите си и вратата, скърцайки при досега с камъка, се отвори по-широко.

— Не си играй с това, скъпи — каза му леля Поул. — Просто я отвори.

Зад огромната врата беше тъмно, ала не се долавяше миризма на плесен, каквато би трябвало да има на подобно място. Влязоха предпазливо, внимателно изучавайки пода с краката си.

— Почакайте мъничко — измърмори Дурник с необичайно притихнал глас. Чуха го как отвързва една от торбите с багажа и после доловиха чаткането на кремък и огниво. Посипаха се няколко искри, след това проблесна слабо пламъче и ковачът задуха върху праханта. После я приближи до факлата, която беше измъкнал от торбата с багажа. Факлата запращя за миг, после се запали. Дурник я вдигна над главата си и пътешествениците огледаха пещерата.

Веднага ставаше ясно, че пещерата не е създадена от силите на природата. Стените и подът бяха абсолютно гладки, почти полирани, и светлината от факлата на Дурник се отразяваше от бляскавите повърхности. Помещението беше съвършено кръгло, около сто разкрача в диаметър. Стените се извиваха навътре, набирайки височина, и таванът над главите им, изглежда, също беше объл. Точно в центъра на пода имаше кръгла каменна маса, широка около двадесет разкрача и по-висока от главата на Барак. Каменна пейка заобикаляше масата. В стената, точно срещу вратата, имаше камина във формата на кръгла арка. Пещерата беше прохладна, ала в никакъв случай не така щипещо студена, както би трябвало да бъде.

— Да доведа ли конете? — попита Хетар.

Господин Улф кимна. В потрепващата светлина от факлата изражението му изглеждаше вглъбено, очите му бяха замислени.

Подковите на конете затракаха по гладкия каменен под; животните се оглеждаха с широко отворени очи, ушите им нервно потрепваха.

— Някой е подредил дървата за огъня — обади се Дурник откъм облата камина. — Да го запаля ли?

Улф вдигна поглед.

— Какво? О, да. Запали го.

Дурник протегна факлата към камината и дървата веднага се запалиха. Огънят много бързо се разгоря, а пламъците изглеждаха прекалено ярки.

Се’недра ахна.

— Стените! Погледнете стените! — Светлината от огъня се отразяваше в кристалите на самата скала и целият купол започна да блести с хиляди променящи се цветове, изпълвайки помещението с меко многобагрено сияние.

Хетар надничаше в друга арка.

— Тук има извор — каза той. — Прекрасно място човек да се подслони по време на буря.

Дурник угаси факлата и свали пелерината си. Подземната зала се беше стоплила почти веднага. Ковачът погледна господин Улф и попита:

— Ти познаваш това място, нали?

— Никой от нас не е успявал да го намери — отговори старецът. Очите му бяха все така замислени. — Дори не бяхме сигурни, че все още съществува.

— Каква е тази странна пещера, Белгарат? — попита Мандорален.

Господин Улф пое дълбоко дъх.

— Когато Боговете създавали света, било необходимо да се срещат от време на време, за да споделят кой какво е направил и да обсъдят кой какво възнамерява да извърши в бъдеще, така че всичко да бъде хармонично — планините, ветровете, сезоните и така нататък. — Старецът се огледа. — Това е мястото, където са се срещали.

Силк, чийто нос потрепваше от любопитство, се покатери на пейката, заобикаляща огромната маса, и извика:

— Тук, отгоре, има седем купи. И седем чаши. А в купите има плодове… — И той протегна ръка.

— Силк! — подвикна остро господин Улф. — Не докосвай нищо.

Ръката на Силк замръзна, той погледна назад към стареца със сепнато лице.

— По-добре слез оттам — каза Улф съвсем сериозно.

— Вратата! — възкликна Се’недра.

Всички се обърнаха. Масивната желязна врата се затваряше с леко полюляване. Със страшна ругатня Барак скочи към нея, ала беше прекалено късно. Вратата се затвори с тихо потракване, тъкмо когато ръката на исполина успя да я докосне. Барак се обърна към другарите си, очите му бяха изпълнени с изумление.

— Всичко е наред, Барак — каза му Гарион. — Мога да я отворя.

Тогава Улф се обърна към Гарион и го погледна с питащи очи.

— Откъде разбра за пещерата?

Гарион безпомощно затърси отговор.

— Не зная. Просто я намерих. Смятам, че през последния ден през цялото време осъзнавах, че се приближаваме към нея.

— Това свързано ли е с гласа, който приказва с Мара?

— Не мисля така. Изглежда, че той сега не е тук, и това, че знаех за пещерата, е някак по-различно. Мисля, че то идва от мен самия, не от него, ала не съм сигурен как точно става. Струва ми се, че винаги съм знаел за това място тук — само че не съм мислел за него, докато не започнахме да се приближаваме. Много е трудно да го обясня съвсем точно.

Леля Поул и господин Улф си размениха многозначителни погледи. Старецът понечи да попита още нещо, ала точно тогава откъм конете се разнесе нещо като стон.

— Някой да ми помогне — извика настоятелно Хетар. Кобилата дишаше тежко и задъхано и трепереше, сякаш краката не успяваха да удържат тежестта й. Хетар стоеше до нея и се опитваше да я подкрепи. — Още малко и ще се ожреби — рече той.

Леля Поул незабавно се зае с положението и започна отсечено да дава нареждания. Помогнаха на кобилата да легне на пода, Хетар и Дурник започнаха да я разтриват, а леля Поул напълни една тенджера с вода и внимателно я постави над огъня.

— Трябва ми място — обърна се многозначително тя към останалите и отвори чантата, в която държеше бурканчетата с билките си.

— Защо всички не се махнем някъде? Така само ти пречим — предложи Барак и неспокойно погледна задъхващата се кобила.

— Прекрасно хрумване — съгласи се тя. — Се’недра, ти остани тук. Ще имам нужда от помощта ти.

Гарион, Барак и Мандорален се отдръпнаха встрани и седнаха, опрели гърбове о блестящата стена, а Силк и господин Улф отидоха да разучат останалата част от подземната зала. Гарион мълчаливо наблюдаваше Дурник и Хетар, които разтриваха кобилата, и леля Поул и Се’недра край огъня. Чувстваше се погълнат от странни мисли. Пещерата го беше привлякла, в това не можеше да има съмнение, и дори в този миг тя упражняваше върху него някакво особено влияние. Макар сега всички да мислеха за кобилата, той не можеше да се съсредоточи върху това. Беше сигурен, че откриването на пещерата е само първата част на онова, което трябва да се случи. Беше необходимо да извърши още нещо и това, че бе така откъснат от останалите, представляваше подготовката за бъдещите му действия.

— Не е лесно човек да се изповяда — мрачно приказваше Мандорален. Гарион го погледна. — Ала с оглед на отчаяния характер на нашата задача — продължи рицарят, — аз трябва открито да си призная своя огромен недостатък. Може да се случи така, че моята слабост в миг на огромно изпитание да ме принуди да ви обърна гръб и да побягна като страхливец — защото аз наистина към страхливец — и така животът на всички ви ще бъде изложен на смъртна опасност.

— Правиш от мравката слон — каза Барак.

— Не е така, милорд. Настоявам да разгледате в подробности този проблем и да решите дали съм подходящ да продължа в нашето начинание. — Рицарят понечи да се изправи, поскърцвайки с железните доспехи на нозете си.

— Къде ще ходиш?

— Мислех да се отдалеча някъде, за да можете свободно да обсъдите онова, което ви казах.

— О, я сядай, Мандорален — рече Барак раздразнено. — Не бих казал и дума зад гърба ти. Всичко, което имам за тебе, ще ти го заявя в лицето.

Кобилата, която лежеше до огъня, отпуснала глава в скута на Хетар, отново издаде стон.

— Готово ли е лекарството ти, Поулгара? — попита алгарът разтревожено.

— Не съвсем — отговори тя, после се обърна към Се’недра, която внимателно стриваше някакви сухи листа в малка чашка с една лъжица. — Начупи ги на по-малки парченца, скъпа.

Дурник беше възседнал кобилата и опипваше подутия й корем.

— Може да се наложи да обърнем кончето — рече той сериозно. — Струва ми се, че се опитва да излезе наопаки.

— Не се захващай с това, докато лекарството не е започнало да действа — каза му леля Поул, бавно изсипвайки сивкав прах от едно глинено бурканче във врящата тенджера. После взе чашката с листа от Се’недра и добави няколко от тях, като същевременно разбъркваше отварата.

— Мисля, милорд Барак — настоятелно продължи Мандорален, — че не си осъзнал изцяло важността на онова, което току-що ти казах.

— Чух те. Каза, че веднъж те хванало страх. Това не е нещо, от което трябва да се тревожиш. Всеки човек изпитва страх от време на време.

— Аз не мога да живея с това чувство. Изпълнен съм с постоянна тревога и никога не зная със сигурност дали страхът няма да се върне и да отнеме мъжеството ми.

Дурник откъсна погледа си от кобилата.

— Значи се боиш от това, че те е страх? — изрече той объркано.

— Просто не знаеш как се чувствам, добри ми приятелю — отговори Мандорален.

— Стомахът ти се стяга — заговори му Дурник. — Устата ти пресъхва и като че някой е сграбчил сърцето ти в юмрук. Така ли е?

Мандорален примигна.

— Случвало ми се е толкова често, че прекрасно зная какво изпитва човек.

— Ти? Та ти си сред най-храбрите мъже, които съм срещал.

Дурник се усмихна кисело.

— Аз съм обикновен човек, Мандорален — отрони той. — Обикновените хора винаги живеят в страх. Не го ли знаеше? Боим се от времето, от властниците, от нощта и чудовищата, които се крият в тъмното, боим се от старостта и от смъртта. Понякога се боим дори да живеем. Обикновените хора се страхуват всяка минута от живота си.

— И как понасят всичко това?

— Нима имаме друг избор? Страхът е част от живота, Мандорален, а ние имаме само един живот. Ще привикнеш с това чувство. След като го приемаш всяка сутрин, сякаш обличаш стара туника, дори няма повече да го забелязваш. Понякога смехът помага да го победиш, но не много.

— Да се смея ли?

— Така му показваш, че знаеш за присъствието му, но въпреки това продължаваш напред и извършваш онова, което и бездруго трябва да сториш. — Дурник отново сведе поглед към ръцете си и започна внимателно да разтрива корема на кобилата. — Някои хора ругаят, псуват или вилнеят — продължи ковачът. — Предполагам, че това върши същата работа. Всеки човек трябва да си изнамери способ, за да се справя със страха. Лично аз предпочитам да се смея. Смехът ми си струва някак по-подходящо средство.

Лицето на Мандорален доби дълбоко замислен израз.

— Ще помисля по този въпрос — рече рицарят. — Може би, добри ми приятелю, ти дължа повече от живота си за прекрасните ти наставления.

Кобилата изстена още веднъж — дълбоко и сърцераздирателно. Дурник се изправи и започна да навива ръкавите си.

— Трябва да преобърнем кончето, госпожо Поул — решително изрече той. — И то скоро, защото иначе ще изгубим и него, и кобилата.

— Нека първо изпие малко от това — отговори жената и потопи врящата тенджера в студена вода, за да я охлади. — Дръж главата й — обърна се тя към Хетар. Алгарът кимна и здраво обви с ръце главата на изпитващото тежки родилни мъки животно.

— Гарион — повика го леля Поул, докато наливаше течността с лъжица между зъбите на кобилата. — Защо ти и Се’недра не отидете при Силк и дядо ти?

— Обръщал ли си някога конче в утробата на майка му, Дурник? — попита загрижено Хетар.

— Конче не, но телета много пъти — отговори Дурник. — Конят не е много по различен от кравата.

Барак бързо се изправи. Лицето му беше добило леко зеленикав оттенък.

— Аз ще отида с Гарион и принцесата — избоботи той. — Не смятам, че тук ще има голяма полза от мен.

— И аз ще дойда с тебе — заяви Мандорален. И неговото лице беше видимо пребледняло. — Най-добре ще бъде да освободим достатъчно място на нашите приятели за тяхната работа на акушери.

Леля Поул погледна двамата войни с лека усмивка, ала не каза нищо. Гарион и останалите бързо се отдалечиха от огъня. Силк и господин Улф стояха зад огромната каменна маса и надничаха в един от облите отвори, издялан в блестящата стена.

— Никога не съм виждал такива плодове — тъкмо изричаше дребничкият драснианец.

— Бих се изненадал, ако ми кажеше обратното — отвърна господин Улф.

— Изглеждат така свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал. — Ръката на Силк почти инстинктивно посегна към изкусителните плодове.

— Аз не бих ги докоснал — предупреди го Улф.

— Чудя си какъв ли е вкусът им.

— Е, щом само се чудиш, няма да пострадаш. Виж, ако ги опиташ, може и да си изпатиш.

— Ненавиждам любопитството ми да остава незадоволено.

— Ще го преживееш някак си. — Улф се обърна към Гарион и останалите. — Как е кобилата?

— Дурник каза, че трябва да преобърне кончето в утробата й — отговори Барак. — помислихме си, че ще е по-добре да се махнем, за да не им пречим.

Улф кимна и изведнъж, без да обръща глава, викна строго:

— Силк!

— Съжалявам. — Дребничкият драснианец веднага отдръпна ръката си.

— Защо просто не се махнеш оттук? Само ще си навлечеш неприятности.

Силк вдигна рамене.

— Аз винаги попадам в неприятни ситуации.

— Просто отиди някъде другаде, Силк — твърдо заяви Улф. — Не мога да те наблюдавам всяка минута. — Старецът промуши пръсти под мръсната, вече твърде оръфана превръзка на ръката си и ядосано се почеса. — О, омръзнаха ми тези бинтове — обяви той. — Гарион, я ги махни от мен. — И Улф протегна ръка.

— А, не — отказа момчето. — Знаеш ли какво ще ме направи леля Поул, ако сваля превръзката без нейно разрешение?

— Стига де! Силк, махни я ти.

— Първо ми казваш да не си навличам неприятности, пък след това ме подтикваш да разсърдя Поулгара? Не си последователен, Белгарат.

— О, хайде, хайде — рече Се’недра, хвана ръката на стареца и започна да човърка възела на превръзката с мъничките си пръстчета. — Само не забравяй, че идеята беше изцяло твоя. Гарион, я ми дай ножа си.

Макар и неохотно, Гарион й подаде камата си. Принцесата сряза превръзката и започна да я разгъва. Шините изпопадаха с трясък върху каменния под.

— Какво сладко дете си ти! — Лицето на Белгарат грейна в широка усмивка и той започна да чеше ръката си с видимо облекчение.

— Просто запомни, че ми дължиш услуга — каза му тя.

— О, тя е толнедранка до мозъка на костите си — отбеляза Силк.

След около час леля Поул Дойде при тях. Погледът й беше мрачен.

— Как е кобилата? — бързо попита Се’недра.

— Много е слаба, но смятам, че ще се оправи.

— Ами кончето?

Леля Поул въздъхна.

— Закъсняхме прекалено много. Опитахме всичко, ала не успяхме да му помогнем да започне да диша.

Се’недра ахна и лицето й изведнъж стана мъртвешки бледо.

— Няма да се откажете точно сега, нали? — изрече тя едва ли не обвиняващо.

— Нищо повече не можем да направим, скъпа — тъжно й каза леля Поул. — Раждането продължи прекалено дълго и у жребчето не остана никаква сила.

Се’недра се взря в нея, неспособна да повярва.

— Направи нещо! — настоятелно изрече тя. — Ти си вълшебница! Направи нещо!

— Съжалявам, Се’недра. Това не е по силите ни. Не сме в състояние да преминем отвъд тази граница.

Малката принцеса изстена, след това заплака горчиво. Тя хълцаше все по-тъжно и леля Поул я прегърна, за да я утеши.

Ала Гарион вече беше станал. Сега той осъзнаваше със съвършена яснота какво очаква пещерата от него — и момъкът щеше да го извърши, без да се колебае, без да тича, без да прибързва. Безшумно заобиколи каменната маса и пристъпи към камината.

Хетар седеше с кръстосани крака на пода, прегърнал неподвижното жребче в скута си. Главата му беше приведена от скръб, а подобният на грива кичур падаше върху безжизнената главичка на малкото животно с тънки като клечки крака.

— Дай ми го, Хетар — каза Гарион.

— Гарион! Не! — Гласът на леля Поул, долитащ зад гърба му, беше изпълнен с тревога.

Хетар вдигна поглед, ястребовото му лице изглеждаше като болно от скръб.

— Дай ми го, Хетар — повтори едва чуто Гарион.

Без да произнесе нито дума, Хетар повдигна отпуснатото малко телце, все още влажно, пробляскващо в светлината на камината, и го подаде на Гарион. Гарион коленичи и постави жребчето пред пламтящия огън. Сложи двете си ръце върху тъничките му ребра и леко ги побутна.

— Дишай! — почти прошепна той.

— Опитвахме така, Гарион — тъжно отрони Хетар. — Опитвахме всичко.

Гарион започна да съсредоточава волята си.

— Не прави това, Гарион — твърдо изрече леля Поул. — Невъзможно е и ще нараниш себе си, ако опиташ да го извършиш.

Гарион не я слушаше. Пещерата му приказваше така високо, че не можеше да чуе нищо друго. Той концентрира всичките си мисли върху влажното безжизнено тяло на жребчето. След това протегна дясната си ръка и постави дланта й върху чистото кафеникаво рамо на мъртвото животно. Като че пред него се изправи празна стена — черна и по-висока от всичко на света, непроницаема, смълчана, простираща се извън способностите му да я обхване. Момъкът направи плах опит да я изблъска, ала тя не помръдна. Той пое дълбоко дъх и хвърли всичките си сили в битката със стената.

— Живей! — изрече той.

— Гарион, спри!

— Живей! — повтори той, съсредоточавайки последните си неизползвани усилия срещу мрака.

— Сега е прекалено късно, Поул — долетяха отнякъде думите на господин Улф. — Той вече е вложил цялото си същество.

— Живей! — потрети Гарион и силата, която се изтръгна от него, беше така огромна, че изцеди сърцето му. Блестящите стени потрепераха и след това изведнъж започнаха да звънят, като че някъде дълбоко в планината бе започнала да бие камбана. Звукът започна да вибрира, изпълни куполообразната подземна зала с могъщ, отекващ звън. Светлината в стените изведнъж избухна с ослепителна яркост и в стаята стана светло като на пладне.

Малкото телце под ръката на Гарион потрепна, жребчето пое дълбоко, несигурно дъх. Гарион чу как останалите ахнаха, когато подобните на клечици крачка започнаха да потръпват. Кончето отново пое въздух и отвори очи.

— Чудо! — изрече Мандорален със задавен глас.

— Може би дори е нещо повече от това — отговори му господин Улф, впил очи в лицето на Гарион.

Жребчето се напъна, главата му леко се поклати върху вратлето. То изопна краката си и се опита да се изправи. Инстинктивно се обърна към майка си и залитайки, тръгна към нея да суче. Кожата му, която преди Гарион да я докосне беше наситено кафява, сега имаше белег върху рамото — едно-единствено, като че нажежено бяло петно, голямо точно колкото белега върху дланта на Гарион.

Гарион с мъка се изправи и едва си проби път сред останалите. Цялото му тяло се олюляваше, ала той се добра до ледения извор, който бълбукаше в овалната арка, издълбана в стената. Започна да плиска вода върху лицето и врата си. После коленичи пред извора, целият тръпнещ, неспособен да диша спокойно. Така остана дълго време. После почувства плахо, почти срамежливо докосване по лакътя. Предпазливо вдигна глава и видя жребчето — сега то стоеше по-здраво на краката си и го гледаше с възторг в бляскавите си очи.