Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (26)

ГЛАВА 25

Когато и последният лъч светлина изчезна от небето, пътешествениците внимателно се спуснаха по склона и прекосиха покрития с пепел пясък към Рак Ктхол. Слязоха от конете, оставиха Дурник да ги пази и се изкачиха до базалтовата скала. Макар че само допреди миг трепереше и криеше очи, Релг уверено долепи дланите и челото си до гладката каменна стена.

— Е? — попита го Белгарат след миг. Гласът му беше тих, ала в него бе пропълзяла нотка на страшна тревога. — Прав ли бях? Има ли пещери?

— Има големи кухини — отговори Релг. — Продължават много навътре в скалата.

— Можеш ли да проникнеш в тях?

— Няма смисъл. Те не водят доникъде.

— Ами какво ще правим сега? — попита Силк.

— Не зная — призна Белгарат. Личеше, че е ужасно разочарован.

— Хайде да опитаме малко по-нататък — предложи Релг. — Усещам звук на ехо в тази посока. Може би там има нещо.

— Искам ясно да уточним едно нещо тук и сега — обяви Силк. — Повече няма да преминавам през никакви скали. Ако се наложи да го правя, оставам тук.

— Все ще се справим някак — каза Барак.

Силк упорито поклати глава и заяви непреклонно:

— Никакво преминаване през скали.

— Тук ехото става по-силно — каза Релг. — Кухината е голяма и продължава нагоре… — Той измина стотина крачки, следван от приятелите си, които го гледаха напрегнато. — Минава точно оттук — каза накрая той и потупа скалата с ръка. — Може би е именно онова, което търсим. Чакайте ме тук! — Той опря ръце върху скалата, натисна и ръцете му потънаха в базалта.

— Не мога да понасям това — рече Силк и бързо се обърна. — Кажете ми, когато изчезне съвсем.

С внушаваща страх решителност Релг започна да навлиза в скалата.

— Изчезна ли вече? — попита Силк.

— Тъкмо потъва в базалта — отвърна с педантична точност Барак. — Половината му още е отвън.

— Моля те, Барак, не ми разказвай подробности!

— Чак толкова зле ли беше? — попита черекът.

— И представа си нямаш. Просто никога ни би могъл да си го представиш. — Драснианецът трепереше неудържимо.

Чакаха сред мразовитата тъмнина може би повече от половин час. Някъде високо над тях се разнесе писък.

— Какъв беше този вик? — попита Мандорален.

— Кролимите имат много работа — мрачно отвърна Белгарат. — Сега е сезонът на нараняването — когато Кълбото изгори лицето и ръката на Торак. По това време на годината се извършват много жертвоприношения — обикновено избират роби. Торак не настоява да получи кръв на ангараки — щом е човешка, напълно го задоволява.

Разнесе се тих шум и след няколко секунди Релг излезе от скалата.

— Намерих пещера — каза той. — Входът е на около половин миля и е частично затрупан с камъни.

— Води ли догоре? — попита Белгарат.

Релг сви рамене.

— Не мога да кажа докъде стига. Единственият начин да разберем, е да минем през нея. Ала е много дълга.

— Всъщност имаме ли някакъв друг избор, татко? — попита леля Поул.

— Не.

— Ще отида да доведа Дурник — рече Силк, обърна се и изчезна в мрака.

— Сега ще трябва да се изкачваме — каза Релг, след като се изправиха сред непрогледния мрак на пещерата. — Доколкото мога да преценя, галериите се движат във вертикална посока, така че трябва да се изкатерваме от едно ниво на друго.

Мандорален се размърда и бронята му издрънча.

— Така няма да стане — каза Белгарат. — Пък и бездруго не можеш да се изкачваш в броня и доспехи. Остави ги тук с конете, Мандорален.

Рицарят въздъхна и започна да смъква доспехите си.

Релг извади две кожени торби изпод ризницата си, изсипа от тях два вида прах в дървена купа и ги смеси. Изведнъж се появи слаба светлина.

— Така е по-добре — рече одобрително Барак. — Ала няма ли да е по-светло, ако запалим факла?

— Да — съгласи се Релг. — Но тогава аз няма да мога да виждам. Това ще ви даде достатъчно светлина, за да виждате къде стъпвате.

— Да тръгваме — рече Белгарат.

Релг подаде светещата дървена купа на Барак, излезе начело и ги поведе по тъмната галерия.

След неколкостотин крачки стигнаха до стръмен склон от чакъл, който се издигаше в мрака.

— Ще погледна какво има — рече Релг, покатери се по склона и след малко ги извика: — Елате тук.

Те внимателно се изкатериха по чакъла и стигнаха до отвесна каменна стена.

— Надясно — извика Релг отнякъде над главите им. — Ще видите няколко дупки в скалата. Използвайте ги като стъпала.

Откриха дупките — обли и достатъчно дълбоки, за да могат да пъхнат пръстите на краката си, и се изкачиха при Релг.

— Откъде ли са се взели, как мислиш? — попита Дурник.

— Малко е трудно да ти обясня — отговори Релг. — Сега елате след мен. Ето там има друга галерия.

Въпреки многобройните разклонения, Релг ги водеше уверено напред.

— Не трябва ли да проверим къде отвеждат разклоненията? — попита Барак, след като отминаха третия или четвъртия проход.

— Никъде не отвеждат — каза Релг.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто знам. Усещам. Онази, край която току-що минахме, стига до глуха стена.

Барак само изсумтя.

След малко стигнаха до друга отвесна стена и Релг спря, за да се огледа в тъмнината.

— Колко е висока? — попита Дурник.

— Трийсетина стъпки. Ще направя няколко дупки, за да се изкачим. — Той коленичи и бавно започна да притиска с длан повърхността на скалата, след това стегна рамото си и леко завъртя ръка. Скалата изпука, посипаха се каменни късчета. Релг изчисти дупката, изправи се и пъхна другата си ръка в скалата на около две стъпки от първата дупка.

— Хитро! — възхити се Силк.

— Много стар номер — отвърна Релг.

Последваха улгоса по отвесната стена и се измъкнаха през някаква тясна цепнатина в следващата пещера. Барак изсипа цял порой ругатни — бил оставил половината си кожа по скалата.

— Докъде стигнахме? — попита Силк и нервно се вгледа в скалата. В гласа му потрепваха несигурни нотки.

— На около осемстотин стъпки от основата — отговори Релг. — Сега елате оттук.

— Но не се ли връщаме в посоката, откъдето дойдохме току-що? — попита Дурник.

— Пещерата е зигзагообразна — рече Релг. — Трябва да следваме галериите, които водят нагоре.

— До самия връх ли стигат?

— Засега не знам. Но водят нагоре.

— Какво е това? — извика Силк.

Отдалеч, от тъмните проходи долиташе песен. В нея имаше дълбока тъга, ала ехото им пречеше да уловят думите. Бяха сигурни единствено в това, че пее жена.

След миг Белгарат възкликна стреснато.

— Какво има? — попита леля Поул.

— Тя е мараг! От Марагор — рече старецът.

— Това е невъзможно!

— Зная тази песен, Поул. Това е марагски погребален химн. Която и да е тази жена, тя е само на косъм от смъртта.

Ехото в криволичещите проходи много ги затрудняваше да открият точно къде се намира жената, ала очевидно се приближаваха към нея, защото звуците от песента ставаха по-ясни.

— Ето там, долу — каза накрая Силк и спря, навел глава към един отвор.

Песента рязко спря.

— Не приближавай! — изкрещя остро жената. — Имам нож.

— Ние сме приятели — извика й в отговор Дурник.

— Аз нямам приятели — горчиво се изсмя жената. — Няма да ме върнете обратно. Ножът е достатъчно дълъг, за да стигне сърцето ми.

— Мисли, че сме мурги — прошепна Силк.

Внезапно Белгарат заговори на език, който Гарион никога не беше чувал. След миг жената отговори колебливо, като че ли се опитваше да си спомни думи, непроизнасяни от години.

— Мисли, че я мамим — тихо каза старецът. — Казва, че имала нож и го била опряла в сърцето си, затова трябвало да внимаваме. — Той отново заговори към тъмния проход и жената му отвърна. Езикът, на който говореха, приличаше по нещо на музика.

— Казва, че ще позволи на един от нас да се приближи до нея. — съобщи накрая Белгарат. — Все още няма доверие в нас.

— Аз ще отида — рече леля Поул.

— Внимавай, Поул. Може в последния миг да реши да използва ножа срещу тебе, вместо срещу себе си.

— Ще се справя, татко. — Леля Поул взе светлината от Барак и бавно тръгна по прохода към жената.

Останалите стояха в мрака и напрегнато се вслушваха в шептящите гласове — леля Поул разговаряше тихо с жената от Марагор.

— Вече можете да дойдете — извика им накрая леля Поул и всички тръгнаха към двете жени.

Непознатата лежеше край малка локва. Беше облечена в оскъдни дрипи и беше много мръсна. Косата й беше бляскаво черна, ала сплъстена, лицето й имаше примирен, безпомощен израз. Скулите й бяха широки, устните сочни и огромни, над виолетовите й очи потрепваха клепачи с дълги черни мигли. Релг шумно си пое дъх и веднага й обърна гръб.

— Казва се Тайба — тихо каза леля Поул. — Преди няколко дни е избягала от кошарите за роби под Рак Ктхол.

Белгарат се наведе над изтощената жена и попита напрегнато:

— Ти си от народа на марагите, нали?

— Майка ми ми е казвала, че е така — потвърди тя. — Тя ме научи на стария език. — Кичур от тъмната й сплъстена коса тежко падна върху бледата й буза.

— Има ли други мараги в кошарите за роби?

— Да, неколцина. Трудно е да се каже. Повечето роби са с отрязани езици.

— Тя има нужда от храна — рече леля Поул. — Някой сетил ли се е да вземе храна?

Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.

— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.

Леля Поул отвори торбичката.

— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.

Тайба сви рамене;

— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.

— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.

— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.

— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.

— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.

— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.

— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.

— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.

— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.

— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?

— Похотлива жена! — обвини я Релг.

— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.

— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.

— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.

— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.

— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.

— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.

Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:

— Къде са децата ти?

— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.

— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.

Тя се усмихна горчиво.

— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.

Гарион усети как кръвта му се смразява.

— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…

Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.

— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!

— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?

— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?

— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.

— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?

— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.

— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.

— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.

— Тя се нуждае от светлина повече от нас.

— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.

Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.

— Благодаря ти — каза просто Тайба.

Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.

Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.

— Каква е тази воня? — попита Силк и сбърчи острия си нос.

— Най-вероятно кошарите на робите — отговори Белгарат. — Мургите не проявяват голям интерес към хигиената.

— Кошарите са под Рак Ктхол, нали? — попита Барак.

Белгарат кимна.

— И от тях може да се стигне в самия град?

— Така е, доколкото си спомням.

— Ти успя, Релг — рече Барак и потупа улгоса по рамото.

— Не ме докосвай — каза Релг.

— Извинявай, Релг.

— Кошарите на робите сигурно се охраняват — напомни им Белгарат. — Трябва да действаме много тихо.

Запълзяха по прохода и скоро стигнаха до една открехната желязна врата.

— Дали има някой? — прошепна момъкът на Силк.

Дребният драснианец се промъкна до вратата, стиснал камата си, готов за удар. Хвърли поглед вътре, после каза сериозно:

— Само кости.

Белгарат им направи знак да спрат.

— Тези по-ниско разположени галерии вероятно са били изоставени — каза той много тихо. — След като пътеката около върха била завършена, мургите повече нямали нужда от хилядите роби. Ще продължим нагоре, но много тихо. И бъдете нащрек.

Запромъкваха се по полегатата галерия, преминаха през още няколко ръждясали железни врати, всички оставени леко открехнати. В края на наклона галерията рязко обърна посоката си и отново пое нагоре. Някакви думи бяха надраскани грубо върху стената — но бяха на език, който Гарион не успя да разпознае.

— Дядо! — прошепна той и му посочи надписа.

Белгарат погледна към думите и изсумтя:

— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.

— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.

— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.

На следващия остър завой пак видяха надпис.

— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.

Вонята ставаше все по-силна.

— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.

— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.

— Някой с факла — измърмори Барак.

Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.

— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.

— Какво направи с него? — попита Барак.

— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.

Релг внимателно покри очите си.

— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.

— Заради цвета й — обясни Релг.

Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.

Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:

— С какво беше облечен мургът?

— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?

— Иди я донеси.

Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.

Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:

— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.

Силк се засмя.

— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.

— Естествено. Идваш ли, Мандорален?

Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.

— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.

Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.

— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.

— Няколко часа след полунощ.

— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?

— Ако побързаме.

— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?

— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.

— Той ще се бие с тебе, татко.

— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.

Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:

— Както кажеш, татко.