Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (22)

ГЛАВА 21

Южният път на керваните лъкатушеше сред безводни долини, разположени в посока изток-запад. Заобикалящите ги върхове бяха високи — вероятно по-високи от планините на запад, ала единствено най-горните части на склоновете бяха едва-едва покрити със сняг. Облаците над главите им придаваха на небето мръсносивкав цвят, ала влагата, която носеха, не попадаше в тази изсъхнала пустош от пясък, скали и хилави тръни. Макар че не валеше сняг, студът бе не по-малко смразяващ. Вятърът непрекъснато духаше и срязваше като нож.

Пътешествениците яздеха на изток с много добра скорост.

— Белгарат — рече Барак през рамо. — На онзи хребет пред нас има един мург — малко на юг от пътя.

— Виждам го.

— Какво прави?

— Наблюдава ни. Но няма да предприеме нищо, докато се движим по Пътя на керваните.

— Те винаги наблюдават по този начин — заяви Силк. — Мургите обичат да следят всичко в кралството си.

— Онзи толнедранец — Калвор — подхвана Барак, — смяташ ли, че преувеличава?

— Не — отговори Белгарат. — Мисля, че Таур Ургас дири благовиден предлог да затвори Пътя на керваните и да изхвърли всички западняци от Ктхол Мургос.

— Защо? — попита Дурник.

Белгарат сви рамене.

— Предстои война. Таур Ургас знае, че много от търговците, които се движат по този маршрут до Рак Госка, са шпиони. Той скоро ще докара на север армии от юг и желае да запази числеността и движенията им в тайна.

— Каква ли пък армия може да бъде събрана от такова пусто и необитаемо кралство? — попита Мандорален.

Белгарат обходи с поглед високата студена пустиня.

— Това е само малка част от Ктхол Мургос. Страната се простира на хиляди левги на юг. Там има градове, които никой човек от запада не е виждал — дори не знаем имената им. Тук, на север, мургите играят много сложна игра, за да скрият истинския Ктхол Мургос.

— Значи мислиш, че войната непременно ще избухне?

— Може би през следващото лято — отвърна Белгарат. — А може би и през по-следващото.

— Ще бъдем ли готови? — попита Барак.

— Ще се опитаме.

Леля Поул изсумтя от погнуса.

— Какво има? — бързо я попита Гарион.

— Лешояди — отговори тя. — Отвратителни животни.

Дузина птици с тежки тела пляскаха с криле и пищяха над нещо край пътя.

— С какво ли се хранят тук? — попита Дурник. — Не съм виждал никакви животни.

— По всяка вероятност кълват някакъв кон — или човек — рече Силк. — Тук, горе, няма нищо друго.

— Нима биха оставили човек, без да го погребат? — попита ковачът.

— Заравят го само отчасти — обясни Силк. — От време на време някои разбойници решават, че набезите по пътя на керваните са лесна работа. Мургите бързо им дават да разберат колко сериозна грешка са допуснали.

Дурник го погледна въпросително.

— Хващат ги — продължи Силк, — зариват ги до врата в земята и ги оставят на произвола на съдбата. Лешоядите са научили, че човек е безпомощен в това състояние. И много често стават нетърпеливи и не си правят труда да изчакат човека да умре, преди да започнат да го ядат.

— Интересен начин за обуздаване на бандитите — рече Барак почти одобрително. — Дори и на мургите понякога може да им хрумне нещо полезно.

— За съжаление мургите автоматично приемат, че всеки, който не се движи по пътя, е бандит.

Лешоядите нагло продължаваха да се хранят и не пожелаха да напуснат ужасното си пиршество, когато групата на пътешествениците премина на не повече от двадесет разкрача от пернатото им сборище. Телата и крилата им скриваха каква точно е храната им — факт, за който Гарион им беше дълбоко благодарен. Ала каквото и да ядяха, то не беше голямо.

— Трябва да останем съвсем близо до пътя, когато спрем да пренощуваме — каза Дурник разтревожено.

— Много мъдро хрумване — съгласи се Силк.

Информацията на толнедранския търговец за импровизирания панаир по средата между Тол Хонет и Рак Госка се оказа точна. В ранния следобед на третия ден те се изкачиха на едно възвишение и видяха няколко палатки, заобикалящи солидна каменна постройка, издигната край пътя.

— Какво мислиш? — обърна се Силк към Белгарат.

— Късно е — отговори старецът. — И без това ще трябва да спрем, за да пренощуваме, а би изглеждало необичайно, ако подминем това място.

Силк кимна.

— Ала ще трябва да опитаме да скрием някъде Релг — продължи Белгарат. — Никой няма да повярва, че сме обикновени търговци, ако видят, че заедно с нас пътува улгос.

Силк се замисли за миг, после каза:

— Ще го увием в одеяла и ще казваме на всеки, който попита, че страда от тежка болест. Хората се стремят да стоят по-далеч от болните.

Белгарат кимна.

— Можеш ли да се преструваш на болен? — попита той Релг.

— Аз съм болен — отговори улгосът съвсем сериозно и кихна. — Винаги ли е толкова студено тук!

Леля Поул приближи коня си до неговия и протегна ръка към челото му.

— Не ме докосвай! — Релг се отдръпна.

— Стига вече де — каза вълшебницата, докосна за миг челото му и внимателно го огледа. — Той се е простудил, татко — обяви тя. — Щом спрем за нощуване, ще му дам да изпие нещо… Защо не ми каза, Релг?

— Ще изтърпя всичко, което ми изпраща УЛ — заяви Релг. — Това е наказание за моите грехове.

— Не — категорично заяви тя. — Това няма нищо общо с греха и наказанието. Обикновена настинка — нищо повече.

— Ще умра ли? — спокойно попита Релг.

— Разбира се. Никога ли не си настивал!

— Не. Никога през живота си не съм боледувал.

— Е, вече няма да можеш да казваш така — рече деликатно Силк, измъкна одеяло от един от вързопите и му го подаде. — Завий се и си го дръпни над главата. Опитай се да изглеждаш така, като че наистина страдаш.

— Но аз страдам — отвърна Релг и се разкашля.

— Но трябва и да ти личи — подчерта Силк. — Мисли за греховете си — това ще те накара да изглеждаш наистина нещастен страдалец.

— Аз непрекъснато мисля за греховете си. — Релг пак се разкашля.

— Зная — увери го Силк. — Но се опитай да мислиш още по-усилено.

Спуснаха се към палатките. Сухият леден вятър шибаше лицата им.

— Предполагам, че първо трябва да спрем в станцията за провизии — предложи Силк и посочи към квадратната каменна сграда, приклекнала като звяр между палатките. — Така би изглеждало по-естествено. Оставете нещата в мои ръце.

— Силк! Ах ти крастав драсниански крадецо! — изрева дрезгав глас от една близка палатка.

Очите на Силк леко се разшириха, после той се ухили.

— Май разпознавам квиченето на едно крастава надракско куче — рече той достатъчно високо, за да бъде чут от мъжа в палатката.

Строен надрак с черно филцова палто и плътно прилепнала кожена шапка излезе с широки крачки от палатката. Очите му притежаваха особената ъгловатост, характерна за всички ангараки, ала за разлика от мъртвите погледи на мургите, в тях проблясваха приятелски искрици.

— Още ли не са те хванали, Силк? — попита той. — Бях сигурен, че досега все някой е успял да ти одере кожата.

— Виждам, че си пиян както винаги — злобно се подсмихна Силк. — От колко време си така насвяткан, Ярблек?

— Кой ли пък ги брои! — изсмя се надракът и се олюля. — Какво правиш в Ктхол Мургос, Силк? Мислех си, че тлъстият ти крал има нужда от теб в Гар ог Надрак.

— Станах прекалено известен по улиците на Яар Надрак — отговори Силк. — Стигна се дотам, че всички започнаха да ме избягват.

— И защо ли? — саркастично подметна Ярблек. — Какво толкова, че мамиш в сделките, че подправяш заровете, че си позволяваш разни неща със съпругите на честните хора и че си шпионин?

— Чувството ти за хумор е съкрушително както винаги, Ярблек.

— То е единственият ми недостатък — призна си пийналият надрак. — Слез от коня де, Силк. Ела в палатката ми да се напием. Доведи и приятелите си. — И след тези думи той с олюляване се прибра.

— Стар познат — бързо обясни Силк и скочи от седлото.

— Можем ли да му имаме доверие? — попита подозрително Барак.

— Не съвсем, но иначе е свестен. Наистина не е лош — за надрак. Знае всичко, което става наоколо, а ако се напие достатъчно, можем да измъкнем полезна информация.

— Ами да видим какво ще ни каже — рече Белгарат.

Слязоха от седлата и завързаха конете край палатката на надрака, после вкупом влязоха вътре. Подът и стените бяха покрити с дебели алени килими. Газена лампа висеше от хоризонталната подпора на покрива, един нажежен до червено мангал излъчваше вълни топлина.

Ярблек седеше с кръстосани крака на килима в дъното на палатката, сложил ръка върху голямо черно буре.

— Влизайте, влизайте — отсечено каза той. — Затваряйте бързо. Ще изскочи всичката топлина.

— Това е Ярблек — представи го Силк, — почтен търговец и всеизвестен пияница. Познаваме се от години.

— Моята палатка е на ваше разположение — безразлично изхълца Ярблек. — Тя много-много не струва, но се разполагайте. В оная купчина вехтории до седлото ми има чаши. Някои дори са чисти. Хайде всички да си пийнем.

— Това е госпожа Поул, Ярблек — представи я Силк.

— Хубава жена — отбеляза Ярблек и я изгледа нахално. — Извинявай, че не ставам, госпожо, но в момента съм малко замаян — може би е от храната.

— Разбира се — съгласи се тя с къса, суха усмивка. — Човек винаги трябва да внимава какво слага в стомаха си.

— Самият аз хиляда пъти съм си го повтарял. — Той я изгледа с премрежен поглед, когато тя махна качулката си и свали пелерината от раменете си, после каза: — Забележително красива жена, Силк. Дали не би си помислил да ми я продадеш?

— Не можеш да си позволиш да ме купиш, Ярблек — отвърна тя, без въобще да дава вид, че се е обидила.

Ярблек се вгледа в нея, след това избухна в смях.

— В името на носа на Едноокия! Обзалагам се, че няма да мога, пък и сигурно си скрила кама някъде под дрехите си. Ако се опитам да те открадна, ще ми разпориш тумбака, нали?

— Естествено.

— Каква жена! — изкикоти се Ярблек. — А можеш ли да танцуваш?

— Никога не си виждал такива танци през живота си, Ярблек — засмя се тя.

Очите на Ярблек пламнаха.

— Като се напием, ще ни потанцуваш ли?

— Ще видим — рече тя и в гласа й потрепна обещание.

Гарион беше изумен от нахалството, което си позволяваше този мъж. Беше очевидно, че Ярблек очаква жените да се държат тъкмо по този начин, ала Гарион се чудеше кога леля Поул е изучила така добре обичаите на надраките, че да реагира, без въобще ни най-малко да се смущава.

— Това е господин Улф — рече Силк и посочи Белгарат.

— Имената нямат значение — махна с ръка надракът. — Бездруго ще ги забравя. — Ала все пак изгледа проницателно всички от групата. — Всъщност — продължи той и гласът му прозвуча съвсем трезво — по-добре ще е въобще да не научавам имената ви. Човек не може да издаде онова, което не знае, а пък вие сте прекалено добре съставена компания, за да си навирате носовете в Ктхол Мургос с честни намерения. Донесете си чаши. Това буре е почти пълно, а имам и още едно, което се изстудява ей там зад палатката.

Всички си взеха чаши и насядаха до Ярблек.

— Щях да ви налея както подобава на гостоприемен домакин — каза Ярблек, — но много ми треперят ръцете и разливам. Наливайте си сами.

Бирата на Ярблек беше много тъмна и имаше богат, почти плодов аромат.

— Интересен вкус — учтиво вметна Барак.

— Моят пивовар нарязва в бъчвите сушени ябълки — обясни надракът. — Те поемат част от тръпчивостта. — Той се обърна към Силк. — Мислех, че не харесваш мургите.

— Не ги харесвам.

— Какво търсиш тогава в Ктхол Мургос!

Силк сви рамене.

— Тук съм по работа.

— Чия работа? Твоя или на крал Родар?

Силк му намигна.

— Така си и мислех. В такъв случай ти желая късмет. Дори бих предложил да ти помогна, но вероятно е по-добре да не си пъхам носа дето не ми е работа. Мургите се съмняват в нас повече отколкото във вас, алорните — не че наистина ги обвинявам. Всеки надрак, който носи с достойнство това име, би се отклонил на десет левги от пътя си, ако има възможност да пререже гърлото на някой мург.

— Твоята привързаност към вашите братовчеди трогва сърцето ми — ухили се Силк.

Ярблек се намръщи.

— Братовчеди ли! Ако ги нямаше кролимите, щяхме да изтребим цялата им студенокръвна раса още преди няколко поколения. — Той си сипа още една чаша бира, вдигна я и викна: — По дяволите мургите!

— Смятам, че намерихме нещо, за което можем да пием заедно — рече Барак с широка усмивка. — По дяволите мургите!

— И дано по задника на Таур Ургас избият циреи — добави Ярблек, изпи чашата, наля още една и отново я гаврътна на един дъх. — Малко съм пиян — призна надракът.

— Никога нямаше да се досетим — каза леля Поул.

— Харесвам те, момиче — ухили й се Ярблек. — Ще ми се да можех да те купя. Знаеш ли, нямаше да ми избягаш след първата нощ.

— Сигурно — отвърна леля Поул с усмивка. — Това създава лоша репутация на жената, нали разбираш.

— Ама много си права — съгласи се Ярблек, примигна и тъжно поклати глава. — Та както ви казах — продължи той, — малко съм пийнал. Може би въобще не трябва да приказвам за това, но сега не е време западняците да ходят в Ктхол Мургос — особено пък алорни. Напоследък дочувам странни неща. В Рак Ктхол се разнесе слух, че страната на мургите ще бъде прочистена от чужденците. Таур Ургас носи короната и изпълнява ролята на крал в Рак Госка, ала старият кролим в Ктхол Мургос държи сърцето на Таур Ургас в ръката си. Кралят на мургите добре знае, че ако Ктучик стисне само веднъж, тронът му ще остане празен.

— Десетина левги на запад оттук срещнах един толнедранец, който ми каза същото — каза сериозно Силк. — Съобщи ми, че търговците от запада масово били арестувани по фалшиви обвинения.

Ярблек кимна.

— Това е само първата стъпка. Човек винаги може да предскаже какво ще направят мургите — те имат толкова слабо въображение. Таур Ургас все още не е напълно готов открито да нанесе обида на Ран Боруни, като изколи всички западни търговци в кралството, ала скоро и това ще стане. Вероятно Рак Госка вече е затворен град и Таур Ургас може да съсредоточи вниманието си върху покрайнините на държавата. Предполагам, че тъкмо затова идва тук.

— Какво! — Лицето на Силк видимо пребледня.

— Мислех, че знаеш — рече Ярблек. — Таур Ургас се движи в боен марш към границата, следван от цяла армия. Предполагам, че възнамерява да я затвори.

— На какво разстояние оттук се намира? — попита Силк.

— Казаха ми, че вече бил наблизо — отговори Ярблек. — Какво има?

— Имаме някои неуредени сметки — бързо отговори Силк и уплашено скочи. — Не бива да съм тук, когато пристигне.

— Къде ще ходиш? — бързо го попита Белгарат.

— На някое сигурно място. Ще ви намеря. — И той изхвърча от палатката. След малко чуха топуркане на копита.

— Да отида ли с него? — обърна се Барак към Белгарат.

— Никога не можеш да го стигнеш.

— Чудя се какво ли е направил на Таур Ургас — рече замислено Ярблек, после се изкикоти. — Сигурно е било нещо ужасно, ако съдим по това как изфуча оттук.

— Дали ще е безопасно да се отклони от Пътя на керваните? — попита Гарион. Беше си спомнил лешоядите и ужасния им пир край пътя.

— Не се тревожи за Силк — уверено отговори Ярблек.

В далечината се разнесе бавно, отмерено туптене. Ярблек с омраза присви очи и изръмжа:

— Изглежда, че Силк изчезна точно навреме.

Туптенето стана по-високо и се превърна в глухо отекващ гръм. Съвсем смътно сред този шум се чуваше подобно на стон пеене, подето от стотици гласове.

— Какво е това? — попита, Дурник.

— Таур Ургас — отговори Ярблек и плю. — Това е маршът на войната, любимият марш на краля на мургите.

— На войната ли?

— Таур Ургас винаги е във война — отвърна Ярблек с дълбоко презрение. — Дори и когато няма с кого да воюва. Дори в собствения си палат той спи, без да сваля бронята и доспехите си. Затова от него се носи лоша миризма, но мургите бездруго вонят, така че това няма никакво значение. Добре ще е да отида и да видя какво възнамерява да прави. — Пийналият търговец тежко се надигна. — Вие чакайте тук. Това е надракска палатка, а между ангараките би трябвало да се спазват определени благо прилични отношения. Войниците му няма да влязат тук, така че ще бъдете на сигурно място, докато останете вътре. — По лицето му беше изписана ледена омраза.

Песента и отмерените удари на барабаните се чуваха все по-силно. Акомпанираха им пронизителни флейти. Изведнъж гръмнаха басови, плътни звуци на рог.

— Какво мислиш, Белгарат? — избоботи Барак. — Този Ярблек ми изглежда достатъчно свестен, ала все пак си е ангарак. Само да каже една дума и стотина мурги веднага ще обкръжат палатката.

— Той има право, татко — съгласи се леля Поул. — Достатъчно добре познавам надраките и съм сигурна, че този Ярблек въобще не беше толкова пиян, колкото се преструваше.

— Не е съвсем разумно да заложим всичко на факта, че надраките презират мургите — сви устни Белгарат. — Може би ще постъпим несправедливо към Ярблек, но във всеки случай ще е по-добре, ако се измъкнем оттук преди Таур Ургас да сложи постове и патрули около станцията. Няма начин да узнаем колко дълъг ще е престоят му тук и можем да имаме големи неприятности, докато се измъкнем.

Дурник смъкна червения килим от задната стена на палатката, измъкна няколко колчета, повдигна брезента и каза:

— Оттук ще е по-лесно.

— Да вървим тогава — реши Белгарат.

Измъкнаха се един след друг. Мразовитият вятър духаше все така силно.

— Доведете конете — тихо каза Белгарат и се огледа с присвити очи. — Онази клисура ей там. — Вълшебникът посочи коритото на пресъхнала река, завършващо точно зад последния ред палатки. — По всяка вероятност всички ще наблюдават пристигането на Таур Ургас и ще можем да се измъкнем.

— Дали кралят на мургите би могъл да те познае, Белгарат? — попита Мандорален.

— Може би. Никога не сме се срещали, но от много време описанието ми е шумно огласявано в цял Ктхол Мургос. Най-добре ще е да не поемаме никакъв риск.

Изведоха конете си под прикритието на палатките и благополучно се добраха до клисурата.

— Тя стига чак до върха на хълма — каза Барак. — Никой няма да ни види, докато се движим по нея, а щом стигнем до билото, ще го прехвърлим и ще се измъкнем.

— Свечерява се. — Белгарат погледна към свъсеното небе. — Хайде да почакаме, докато се стъмни.

Заизкачваха се по сухата клисура и стигнаха почти до билото. Спряха да изчакат нощта, а Барак и Гарион слязоха надолу и залегнаха зад един хилав храст.

— Виж ги, пристигат — измърмори Барак.

Безчет мурги с мрачни лица, подредени по осем в редица, навлязоха в лагера под ритмичния тътен на огромни барабани. В средата им, яхнал черен кон, под плющящо на вятъра черно знаме яздеше Таур Ургас. Той беше висок мъж с тежки, полегати рамене и ъгловато, безмилостно лице. Дебелите нитове на ризницата му бяха потопени в стопено червено злато и изглеждаше, сякаш са покрити с кръв. Дебел метален пояс пристягаше кръста на краля, а ножницата на меча, легнала върху лявото му бедро, беше инкрустирана със скъпоценни камъни. Островърхият му стоманен шлем бе нахлупен над черните му вежди и към него беше прикована кървавочервената корона на Ктхол Мургос. Качулка, изплетена от телени брънки, покриваше врата и гърба на краля и се спускаше върху раменете му. Таур Ургас спря пред каменната сграда на станцията и заповяда:

— Вино!

Гласът му, понесен от ледения вятър, прозвуча заплашително близо и Гарион се сви още по-ниско под храста. Началникът на станцията тичешком влезе вътре и се върна с плоска бутилка и метална чаша. Таур Ургас взе чашата, изпи я и после бавно я смачка в шепата си. Барак презрително изсумтя.

— Защо направи така? — прошепна Гарион.

— Никой не може да пие от чаша, от която е пил Таур Ургас — отговори червенобрадият черек. — Ако крал Анхег се държеше така, войните му отдавна да са го удавили в залива на Вал Алорн.

— Имаш ли списък с имената на всички чужденци тук? — попита кралят началника на станцията. Гласът му, понесен от вятъра, отчетливо долетя до ушите на Гарион.

— Направих каквото заповядахте, скъпи кралю — отговори началникът на станцията с раболепен поклон, измъкна някакъв свитък от ръкава си и го подаде на своя владетел.

Таур Ургас разгъна свитъка и го погледна.

— Ярблек от Гар ог Надрак да дойде при мен — изрева един офицер от свитата на краля.

Ярблек пристъпи няколко крачки напред.

— Ааа, братовчеде от север — каза студено Таур Ургас.

— Ваше величество — отвърна Ярблек и се поклони.

— Ще бъде добре, ако си тръгнеш оттук, Ярблек — каза кралят. — Войниците ми имат строги заповеди и някои може да не разпознаят приятеля ангарак, обзети от нетърпение да изпълнят моите повели. Не мога да гарантирам твоята сигурност, ако останеш тук, и ще ми бъде тъжно, ако ти се случи нещо неприятно.

Ярблек отново се поклони.

— Аз и слугите ми веднага ще напуснем, ваше величество.

— Ако са надраки, имат разрешението ми да напуснат — заяви кралят. — Ала всички чужденци трябва да останат. Свободен си, Ярблек.

— Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме — измърмори Барак.

В този момент един мъж с ръждясала ризница, върху която беше облякъл мръсно кафяво палто, излезе от станцията. Беше небръснат; бялото на едното му око проблясваше кривогледо встрани.

— Брил! — възкликна Гарион. Очите на Барак станаха ледени.

Брил се поклони на Таур Ургас с неочаквана грация и каза:

— Здравей, могъщи кралю. — Тонът му беше неутрален, в него не се долавяха нотки нито на уважение, нито на страх.

— Какво правиш тук, Кордоч? — студено попита Таур Ургас.

— Дошъл съм по работа на своя господар, кралю на ужаса — отвърна Брил.

— Каква работа може да има Ктучик в място като това?

— Нещо лично, велики кралю — отговори уклончиво Брил.

— Бих искал да знам какво става с теб и с останалите дагаши, Кордоч. Кога се върна в Ктхол Мургос?

— Преди няколко месеца, кралю. Ако знаех, че се интересуваш, щях да изпратя съобщение. Хората, с които моят господар ми повелява да се справя, знаят, че ги следя, така че движенията ми не са никаква тайна.

Таур Ургас рязко се засмя — къс смях, в който нямаше никаква топлина.

— Остаряваш, Кордоч. Повечето дагаши досега щяха да са приключили с тази работа.

— Тези са малко особени — сви рамене Брил. — Ала наистина не би трябвало да ми отнемат толкова време. Е, играта почти свърши. Всъщност, кралю, имам подарък за теб. — Той щракна с пръсти и двама от неговите хора излязоха от сградата. Влачеха някакъв мъж. По туниката на пленника имаше кръв, главата му беше увиснала, като че ли беше в безсъзнание. Дъхът на Барак просъска между стиснатите му зъби.

— Помислих си, че може би ще искаш да се позабавляваш, твое величество.

— Аз съм кралят на Ктхол Мургос, Кордоч — студено отговори Таур Ургас. — Твоето отношение никак не ми е забавно, пък и нямам навик да върша черната работа на дагашите. Ако искаш, убий го сам.

— Едва ли бих сметнал това за черна работа, кралю — изрече Брил със зла усмивка. — С този мъж сте стари приятели. — Кривогледият сграбчи грубо косата на затворника и вдигна главата му, та кралят да го види.

Мъжът беше Силк. Лицето му беше бледо, на челото му имаше дълбока рана.

— Това е драснианският шпионин Келдар — самодоволно се усмихна Брил. — Давам ти го като подарък, кралю.

Таур Ургас се усмихна, очите му блеснаха със зловещо удоволствие.

— Великолепно — изрече той. — Ти спечели благодарността на своя крал, Кордоч. Твоят подарък е безценен. — Усмивката му стана още по-широка. — Принц Келдар — рече той, едва ли не мъркайки. — Откога чакам да ми паднеш в ръцете. Имаме много сметки за уреждане, нали?

Силк като че ли отвърна на погледа на краля, ала Гарион не можеше да е сигурен дали дребничкият му приятел е дошъл на себе си в достатъчна степен, за да осъзнава какво става с него.

— Ще трябва да поизчакаме, благородни принце на Драсния — рече злорадо Таур Ургас. — Искам специално да си помисля какво ще бъде твоето последно забавление, пък и ми се ще да съм сигурен, че ще си в съзнание, за да можеш да му се насладиш. Смятам, че заслужаваш нещо изключително — бавна смърт — и в никакъв случай не бих желал да те разочаровам, като прибързам да ти отнема живота.