Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (6)

ГЛАВА 5

Гарион не беше сигурен кога точно умът му отхвърли мекото настояване на леля Поул да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в предпазващото сетивата му безсъзнание. Вероятно не бе изтекло много време. Колебливо, като човек, бавно издигащ се от глъбините, той изплува от сънното състояние и осъзна, че се придвижва сковано, вцепенен като дърво към конете с останалите от групата. Струваше му се, че чува как леля Поул шепне своята команда: „Спи, спи, спи“, ала в гласа й по някакъв начин липсваше сила, достатъчна да го накара да се подчини.

В съзнанието си долавяше някаква разлика. Макар че умът му беше буден, чувствата му като че спяха. Той осъзна, че гледа на всичко наоколо със спокойна, кристално чиста безпристрастност, необременена от онези чувства, които толкова често хвърляха мислите му в смут. Знаеше, че по всяка вероятност би трябвало да съобщи на леля Поул, че не спи, ала поради някаква неясни причина предпочете да не го прави. Момъкът търпеливо започна да изследва хрумванията и представите, свързани с това решение, като се опитваше да изолира единствената мисъл, обусловила избора му да не говори. Докато търсеше, той докосна онова ъгълче в съзнанието си, където се намираше другият ум, и като ли усети неговото язвително веселие.

„Ехо“ — безмълвно се обърна към него момъкът.

„Виждам, че най-сетне си буден“ — отговори му другият ум.

„Не съм — поправи го с педантична точност Гарион. — Всъщност смятам, че част от мен спи.“

„Спи онази част, която винаги пречеше. Сега можем да поприказваме. Трябва да обсъдим някои неща.“

„Кой си ти?“ — попита Гарион, разсеяно изпълнявайки нареждането на леля Поул да хване поводите на коня си.

„Всъщност аз нямам име.“

„Но съществуваш отделно от мене, нали? Искам да кажа, че не си част от мен. Така ли е?“

„Не съм част от теб — отвърна гласът. — Ние съществуваме отделно един от друг.“

Сега конете се придвижваха с бавен ход, следвайки леля Поул и господин Улф.

„Какво искаш?“ — попита Гарион.

„Трябва да направя така, че нещата да се случат по начина, по който е редно. Занимавам се с това вече дълги години.“

Гарион обмисли тези думи. Воят, който го обкръжаваше, стана по-висок, а хорът от стонове и писъци — по-отчетлив. Забулени в мъгла безформени същества започнаха да се появяват наоколо, носейки се над тревата към конете.

„Ще полудея, нали? — попита той с нотка на съжаление. — Не съм заспал както всички останали и духовете ще ме накарат да полудея.“

„Съмнявам се — отговори гласът. — Ще видиш някои неща, които би предпочел да не се мяркат пред очите ти, ала не смятам, че това ще унищожи разсъдъка ти. Дори може би ще научиш за себе си някои неща, които по-късно ще ти бъдат полезни.“

„Ти си много стар, нали?“ — попита Гарион.

„В моя случай подобни думи са лишени от значение.“

„Значи си по-стар от дядо ми?“ — настоя Гарион.

„Познавам го от дете. Може би ще се почувстваш добре, ако научиш, че той беше дори по-упорит от тебе. Отне ми много време, докато го накарам да тръгне в посоката, в която беше редно да се насочи.“

„Как го правеше? Отвътре в неговото съзнание ли?“

„Естествено.“

Гарион забеляза, че конят му без никакво колебание минава през един от обвитите в мъгла образи.

„Значи дядо ми те познава? Искам да кажа — знае за тебе, щом си бил в съзнанието му.“

„Той не знаеше, че съм бил там.“

„Аз винаги съм знаел, че си в ума ми.“

„Ти си различен. Тъкмо за това трябва да поговорим.“

Съвсем внезапно във въздуха пред лицето на Гарион се появи глава на жена. Очите бяха изхвръкнали от орбитите, — а устата — зейнала в беззвучен писък. От назъбения отсечен врат шуртеше кръв, която се стичаше в нищото.

— Целуни ме — заграчи грозният образ срещу Гарион.

Момъкът затвори очи и лицето му премина през главата.

„Нали видя — каза гласът нехайно. — Не е чак толкова лошо, колкото си мислеше.“

„В какво отношение съм по-различен?“ — пожела да узнае Гарион.

„Нещо трябва да бъде извършено и именно ти си, който ще го извърши. Всички останали просто са подготвяли твоята поява.“

„И какво точно трябва да направя?“

„Ще узнаеш, когато му дойде времето. Ако научиш прекалено рано, може би ще се уплашиш. — В гласа се промъкна някаква кисела нотка. — Достатъчно си труден и без допълнителни усложнения.“

„Тогава защо разговаряме по този въпрос?“

„Трябва да знаеш защо е необходимо да извършиш предопределеното дело. Това може да ти бъде от помощ, когато дойде времето за него.“

„Добре“ — съгласи се Гарион.

„Преди много години се случи нещо, което не биваше да се случва — заговори гласът в ума му. — Вселената възникна поради определена причина и се развиваше без сътресения към постигането на определена цел. Всичко се случваше по предварително установения начин, ала изведнъж стана провал. Всъщност не беше нещо голямо — може би ще е по-добре, ако се изразя по следния начин: случи се нещо не тогава, когато трябваше, и не на нужното за целта място. Както и да е, това промени посоката на всички останали събития, разбираш ли това?“

„Мисля, че да — отговори Гарион. — Все едно си хвърлил камък по нещо, но камъкът удря друг предмет и отива там, където не желаеш да попадне — както навремето Доруун хвърли камък по една врана, но вместо нея улучи клона на дървото, камъкът отскочи и счупи прозореца на Фалдор. Така ли?“

„Точно така — поздрави го гласът. — До този момент е съществувала само една възможност — първата. След това обаче се появяват две възможности. Хайде да направим една крачка напред. Ако Доруун или ти много бързо бяхте хвърлили друг камък и с него бяхте улучили първия камък, преди той да е счупил прозореца на Фалдор, възможно е първият камък да промени летежа си и да удари враната вместо прозореца.“

„Едва ли — усъмни се Гарион. — Доруун не беше много добър в хвърлянето на камъни.“

„Аз съм много по-добър в тази работа от Доруун — каза гласът. — Това е основната причина, поради която възникнах на този свят. По един изключително особен начин именно ти си камъкът, който съм хвърлил. Ако удариш първия камък по подходящ начин, ще промениш летежа му и ще го накараш да отиде там, където е било истинското му предназначение.“

„Ами ако не успея?“

„Прозорецът на Фалдор ще се счупи.“

Изведнъж пред Гарион се изправи гола жена с отсечени ръце и нож, забит в тялото. Тя крещеше пронизително, а от раменете й бликаше кръв — право в лицето му. Гарион протегна ръка да изтрие кръвта, но лицето му беше сухо.

Без да усеща нищо, конят му премина през издаващия страшни писъци дух.

„Необходимо е да върнем нещата към правилния им път на развитие — продължи гласът. — Делото, което трябва да извършиш, е ключът към успеха. В продължение на много, много години онова, което трябваше да се случи, и онова, което ставаше в действителност, бяха съвсем различни неща, протичащи в различни посоки. Сега те започват отново да се сливат. Моментът, в който те ще се срещнат, е времето, когато ти ще трябва да започнеш да действуваш. Ако успееш, нещата ще се върнат към правилния път на развитие, ако се провалиш — всичко ще продължи своя погрешен ход. Тогава целта, поради която възникна Вселената, няма да бъде постигната.“

„Преди колко време е започнало всичко това?“

„Още преди сътворението на света. Дори преди появата на Боговете.“

„Ще успея ли?“ — попита Гарион.

„Не зная — отговори гласът. — Зная какво би трябвало да се случи — не онова, което ще стане в действителност. Има още нещо, което трябва да узнаеш. Когато тази грешка била направена, тя станала причина за появата на две поредици от възможности. Всяка поредица от възможности води към осъществяването на определена цел. А за да съществува целта, човек трябва да я осъзнава. Нека сега го кажа по прост начин: ето какво съм аз — осъзнаването на първоначалната цел на Вселената.“

„Само че сега съществува и друга цел, нали? — предположи Гарион. — Искам да кажа, има и осъзнаване на другата цел — онази, свързана с втората поредица от възможности.“

„Ти си дори по-умен, отколкото мислех.“

„За да се осъществи втората цел, нещата трябва да се развиват по неправилен начин, така ли е?“

„Боя се, че е така. Сега стигаме до най-съществената част. Онзи миг от времето, когато ще бъде решено по кой път ще се развие Вселената, вече е много близко и ти трябва да бъдеш готов.“

„Защо тъкмо аз? — попита Гарион, отблъсквайки настрана една откъсната ръка, която се опитваше да го сграбчи за гърлото. — Не може ли някой друг да извърши това дело?“

„Не — отвърна гласът. — Не може да стане по друг начин. Вселената е чакала твоята поява повече милиони години, отколкото си в състояние да си представиш. Ти си се устремил към това събитие още преди началото на времето. Делото ще бъде само твое. Ти си единственият, който може да извърши онова, което трябва да бъде извършено, и това е най-важното нещо, което ще се случи някога не само на този свят, но и във всички светове в цялата Вселена. Има хора, живеещи на толкова далечни светове, че светлината от техните слънца никога няма да достигне нашия свят; те ще престанат да съществуват, ако ти претърпиш поражение. Тези хора никога няма да те познават, нито ще ти благодарят, ала цялото им съществуване зависи от тебе. Другата поредица от възможности води до пълен хаос и в крайна сметка до унищожаване на Вселената, ала ти и аз ще я доведем до нещо съвсем друго.“

„Какво ще бъде то?“

„Ако постигнеш успех, ще доживееш да го видиш с очите си.“

„Добре — каза Гарион. — Какво трябва да направя — имам предвид сега.“

„Ти притежаваш огромна мощ. Тя ти е дадена, за да извършиш предопределеното ти дело, ала трябва да се научиш как да я използваш. Белгарат и Поулгара се опитват да ти помогнат да се научиш, затова престани да им се противопоставяш. Трябва да бъдеш готов, когато дойде времето, а то е много по-близо, отколкото можеш да си представиш.“

Обезглавена фигура се изправи на пътеката, уловила главата си за косите с дясната си ръка. Когато Гарион се приближи, фигурата вдигна високо главата и разкривената уста засипа момъка с порой клетви.

След като премина през този дух, Гарион се опита да заговори на ума, скрит в съзнанието му, ала той мълчеше.

Яздеха бавно край грамади от камъни — може би някакъв разрушен чифлик. Духове се тълпяха по камъните, правеха им знаци и ги зовяха с изкусителни гласове.

— Броят на жените изглежда несъразмерно голям — спокойно отбеляза леля Поул.

— Това беше една от особеностите на тази раса — отговори Улф. — Осем от девет раждания бяха момиченца. Затова отношенията между мъжете и жените бяха малко особени.

— Сигурно ти е било много забавно — сухо отбеляза тя.

— Марагите не се отнасяха към тези неща като другите народи. Женитбата не се ползваше с голямо уважение. Те бяха твърде либерални в това отношение.

— О? Това ли е думата, за да опишеш подобно положение?

— Опитай се да не бъдеш така тесногръда, Поул. Обществото изпълняваше своите функции, а в крайна сметка именно това е от значение.

— Има и още нещо, татко — добави тя. — Какво ще кажеш за техния канибализъм?

— Това беше грешка. Някой изтълкувал погрешно откъс от техните свещени книги. Те се отдаваха на канибализъм поради желание да изпълнят религиозните си задължения, не от лакомия. Като цяло аз доста харесвах марагите. Те бяха щедри, приятелски настроени и много честни. Наслаждаваха се на живота. Ако го нямаше златото, вероятно щяха да се справят със своя малък порок.

Гарион беше забравил за златото, но сега — тъкмо пресичаха един малък поток — погледна в проблясващата вода и видя сред речните камъчета слой масленожълти песъчинки.

Гол дух на жена внезапно се появи пред него.

— Не смяташ ли, че съм красива? — изрече подигравателно тя. После сграбчи краищата на огромната рана, която обезобразяваше корема й, разтвори я и изсипа вътрешностите си на брега на потока.

Гарион се задави и стисна зъби.

„Не мисли за златото — остро изрече гласът в ума му. — Духовете се втурват срещу тебе заради алчността ти. Ако мислиш за злато, ще полудееш.“

Гарион се опита да изхвърли мисълта за ценния жълт метал от ума си, ала господин Улф продължаваше да приказва за него.

— Проблемът със златото е винаги един и същ. Изглежда, че то привлича най-лошите хора — в случая толнедранците.

— Те се опитваха да изкоренят канибализма, татко — отвърна леля Поул. — Това е обичай, който повечето хора намират за отвратителен.

— Чудя се дали щяха да са толкова загрижени за канибализма, ако всичкото това злато не лежеше по дъното на всеки поток в Марагор.

Леля Поул отклони очи от духа на дете, приковано върху толнедранско копие, и каза:

— А сега никой не може да го вземе. Мара се е погрижил за това.

— Да — съгласи се Улф и вдигна лице, вслушвайки се в ужасяващия вой, който, изглежда, извираше отвсякъде. — Ще ми се обаче да не ридаеше толкова сърцераздирателно.

Преминаха край развалините на древен храм. Белите камъни бяха изпопадали и между тях растеше трева. Едно голямо дърво, което растеше наблизо, бе обкичено с гирлянд от обесени тела, които се гърчеха и люлееха на въжетата.

— Свалете ни — стенеха телата. — Свалете ни.

— Татко! — остро изрече леля Поул. — Погледни ей там! Онези хора са истински.

Процесия от фигури, облечени в раса и забулени с качулки, бавно вървеше през поляната, пригласяйки в хор на тъжния погребален звън на една камбана, закрепена върху тежък прът, който носеха върху раменете си.

— Монасите на Мар Терин — каза Улф. — Съвестта на Толнедра. Няма какво да се тревожим.

Един от монасите ги видя и изкрещя:

— Назад! — После затича към тях, като често се стъписваше от образи, които Гарион не можеше да види. — Връщайте се! — извика отново той. — Спасявайте се! Приближавате се към истинския център на ужаса. Мар Амон е разположен точно зад онзи хълм. Самият Мара вилнее в неговите обладани от зли духове улици!