Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (13)

ГЛАВА 12

— Защо се опита да я повдигнеш? — попита го Белгарат на следващата сутрин.

— Реших, че това е най-лесният начин да я преобърна — отвърна Гарион. — Исках да я хвана отдолу и после по някакъв начин да я търкулна.

— Ами защо просто не я блъсна близо до върха, та да се претърколи?

— Не се сетих.

— Ами не помисли ли, че меката земя не може да издържи такова налягане? — попита леля Поул.

— Сега вече знам — отговори младежът. — Но нима ако го блъсках, нямаше да бъда оттласнат назад?

— Трябва да се стегнеш — обясни Белгарат. — Това е част от целия трик. За да се задържиш неподвижен, ти е необходима толкова воля, колкото да избуташ предмета, който искаш да преместиш. В противен случай всичко, което ще постигнеш, е, че ще се заровиш до гуша в пръстта.

— Не знаех — призна Гарион. — За пръв път опитвам да извърша нещо, когато не се налага да действам при критични обстоятелства… Ще престанеш ли? — обърна се сърдито той към Се’недра, която буквално се търкаляше по земята, обзета от бурни пристъпи смях.

Тя се разсмя още по-силно.

— Смятам, че трябва да му обясниш някои неща, татко — намеси се леля Поул. — Той, изглежда, няма дори най-бегла представа за начина, по който силите реагират една спрямо друга. — Тя критично огледа Гарион и каза: — Истински късмет е, че не си решил да хвърлиш скалата. Можеше да излетиш и да се приземиш някъде в центъра на Марагор.

— Ама наистина не е чак толкова смешно — заяви Гарион на всички. — Не е така лесно, колкото изглежда, да знаете. — Осъзна, че се държи като глупак, и се обърка, но и малко се обиди от весело им настроение.

— Ела с мен, момче — изрече Белгарат твърдо. — Струва ми се, че трябва да започнем от самото начало.

— Аз не съм виновен, че не знаех — възрази Гарион. — Трябваше да ми кажеш.

— Въобще не си помислих, че възнамеряваш да започнеш с експериментите си толкова скоро — отговори старецът. — Повечето от нас проявяват достатъчно здрав разум и очакват напътствия, преди да се захванат да променят местната география.

— Е, поне успях да я преместя — рече Гарион, сякаш се отбраняваше от бъдещи обвинения, и последва стареца към кулата.

— Прекрасно. А върна ли я на мястото й?

— Защо? Има ли някакво значение?

— Тук, в Долината, не разместваме нещата. Всичко, което се намира на определено място, има причина да бъде точно на него и не бива да бъде премествано.

— Не знаех — извини се Гарион.

— Сега вече знаеш. Хайде да отидем и да върнем скалата на мястото й.

— Дядо? Докато местех скалата, ми се струваше, че черпя сили от всичко, което ме обкръжава. Силата просто се вливаше у мен отвсякъде. Това означава ли нещо?

— Винаги се получава така — обясни Белгарат. — Когато правим нещо, черпим сила за извършването му от средата, която ни обкръжава. Когато си изгорил Чамдар например, ти си поел топлината от всичко, което те е заобикаляло — от въздуха, от земята, от всички хора, които са били наблизо. Извлякъл си по мъничко топлина от всичко, за да запалиш този огън. Когато си преобърнал скалата, си почерпил сили, за да преодолееш тежестта й, от всичко наоколо.

— Аз си мислех, че цялата сила идва отвътре.

— Така е само когато създаваш — отговори старецът. — Тази сила трябва да произлиза от самите нас. За всичко останало ние я вземаме отвън. Приемаме по мъничко мощ оттук-оттам и после я освобождаваме на определено място. Никой не е достатъчно могъщ да носи сила, която е необходима и за най-простото нещо.

— Значи тъкмо това става, когато някой се опита да унищожи нещо — подхвана Гарион, осланяйки се на интуицията си. — Събира цялата сила, но после не е в състояние да я освободи и просто… — Той разпери ръце.

Белгарат го измери с внимателен поглед.

— Имаш особен ум, момче. Трудните неща разбираш с лекота, ала, изглежда, не можеш да схващаш простите. Ето я скалата — старецът поклати глава. — Не бива така. Постави я където й е мястото и този път опитай да не вдигаш толкова много шум. Врявата, която вдигна вчера, отекна из цялата Долина.

— Какво да направя? — попита Гарион.

— Събери сила в себе си — каза Белгарат. — Поеми я от всичко около тебе.

Гарион опита да го стори.

— Не от мен! — разпалено възкликна старецът.

Гарион изключи дядо си от своето поле на действие и започна да поема мощ. След миг-два започна да чувства цялото си тяло изтръпнало, а косата — настръхнала.

— А сега какво? — попита той и стисна зъби, за да задържи силата у себе си.

— Окажи мислен натиск зад себе си и същевременно блъскай скалата.

— Къде да отправя натиска зад себе си?

— Към всичко — и не забравяй да блъскаш скалата. Това трябва да се извърши едновременно.

— Няма ли да се окажа… притиснат между двете сили?

— Напрегни се.

— Трябва да побързаме, дядо — рече Гарион. — Чувствам се така, сякаш ще избухна всеки момент.

— Задръж. Сега съсредоточи волята си върху скалата и произнеси думата.

Гарион протегна ръце пред себе си и заповяда:

— Блъсни се!

Почувства прилива на сила и ревящия звук.

Че се звучно „туп“; скалата се люшна, преобърна се и падна на старото си място. Гарион изведнъж почувства, че цялото тяло го боли като натъртено, и падна на колене от изтощение.

— „Блъсни се“ ли? — изрече Белгарат невярващо.

— Нали ми каза да я блъсна!

— Казах ти да блъскаш, а не да произнесеш думата „блъсни“.

— Но работата е свършена. Какво значение има коя дума съм използвал?

— Просто въпрос на стил — каза старецът огорчено. — „Блъсни се“ ми звучи някак… бебешки.

Гарион се засмя.

— В крайна сметка, Гарион, ние до известна степен трябва да запазим и достойнството си — каза старецът възмутено. — Ако тръгнем да приказваме „Блъсни се!“ или „Цопни!“, или други подобни фрази, никой няма да ни приема на сериозно.

Гарион искаше да престане да се смее, ала просто не можеше. Белгарат му обърна гръб и се отдалечи, мърморейки си под нос.

Когато се върнаха при останалите, видяха, че палатките са прибрани, а товарът — вече разпределен по конете.

— Няма смисъл да стоим повече тук — каза леля Поул. — Другите ни чакат. Успя ли да го накараш да разбере нещо, татко?

Белгарат само изсумтя.

— Разбирам, че нещата не са потръгнали както трябва.

— Ще ти обясня по-късно — кратко изрече той.

По време на отсъствието на Гарион Се’недра — с много ласкателства и цял скут с ябълки от запасите им — беше примамила жребчето и го беше довела до състояние на възторжено раболепие. То безсрамно вървеше след нея и в хладните погледи, които отправяше към Гарион, нямаше и следа от чувство за вина.

— Ще го разболееш — обвини я Гарион.

— Ябълките са полезни за конете — отвърна тя небрежно.

— Кажи й, Хетар.

— Няма да му навредят — отговори мъжът с орловия нос. — Това е обичаен начин да спечелиш доверието на млад кон.

Гарион се опита да измисли някакво друго подходящо възражение, ала не успя. Неизвестно защо видът на малкото животно, докосващо с муцуна Се’недра, го обиждаше, макар че момъкът не можеше да посочи точната причина за гнева си.

— Кои са тези „други“, Белгарат? — попита Силк. — Онези „други“, за които спомена Поулгара?

— Моите братя — отговори старият вълшебник. — Нашият учител им е съобщил, че идваме.

— Чувал съм какви ли не разкази за Братството на вълшебниците. Наистина ли са толкова забележителни, както се разправя?

— Мисля, че ви предстои мъничко да се разочаровате. — обади се леля Поул. — Повечето вълшебници обикновено са капризни старци с цял куп лоши навици. Аз пораснах сред тях, така че ги познавам добре. — Тя обърна лице към дрозда, който бе кацнал на рамото й и пееше с обожание. — Да — рече тя на птицата. — Зная.

Гарион се приближи до леля си и внимателно се вслуша в птичата песен. Отначало тя му се стори просто свирукане — красиво, ала безсмислено. После той постепенно започна да схваща значението на откъслечни фрази — малко тук, малко там. Птичката пееше за гнезда и малки пъстри яйчица, за изгревите и безкрайната радост от летенето. По-късно ушите му като че ли изведнъж се отпушиха и Гарион започна да разбира всичко. Чучулигите пееха за летене и песни, лястовичките чуруликаха за скрити семена и мушици. Ястребът, който кръжеше над главата му, с писък изпя самотната си песен как се носи върху вятъра и описа жестоката радост при убиването на плячката. Гарион беше потресен, въздухът около него оживя от думи.

Леля Поул го погледна строго.

— Това е само началото — рече тя, без да си дава труд да обяснява по-подробно.

Гарион беше така пленен от света, който току-що се беше разкрил пред него, че отначало не забеляза двамата мъже с коси с цвят на сребро. Те стояха заедно под едно високо дърво и чакаха групата пътешественици да се приближи. Носеха еднакви сини одежди, белите им коси бяха твърде дълги, макар че и двамата бяха гладко обръснати. Когато ги видя, Гарион си помисли, че зрението му изневерява. Мъжете така си приличаха, че беше невъзможно човек да различи единия от другия.

— Белгарат, братко наш — заговори единият, — страшно дълго време…

— …не сме се виждали — завърши вторият.

— Здравейте, Белтира — поздрави ги Белгарат, — и Белкира.

Слезе от коня си и ги прегърна.

— Скъпа, скъпа мъничка Поулгара — изрече единият.

— Долината беше… — започна другият.

— …пуста без тебе — довърши мисълта му вторият, обърна се към брат си и каза възхитено: — Наистина много поетично.

— Благодаря — скромно отговори първият.

— Това са моите братя Белтира и Белкира — осведоми Белгарат членовете на групата, които вече бяха започнали да слизат от конете. — Не се опитвайте да ги възприемате поотделно. И без това никой не е в състояние да различи единия от другия.

— Ние можем — заявиха в хор близнаците.

— Не съм сигурен дори и в това — отвърна им Белгарат с мека усмивка. — Умовете ви са толкова близки, че всичките ви мисли започват у единия и свършват у другия.

— Винаги прекалено усложняваш нещата, татко — намеси се леля Поул. — Това е Белтира — и тя целуна единия от миловидните старци, — а този е Белкира — след което целуна и другия. — Винаги съм ги различавала, още от дете.

— Поулгара знае…

— …всички наши тайни — усмихнаха се близнаците. — Кои са…

— …вашите другари?

— Мисля, че ще ги разпознаете — отговори Белгарат. Това е Мандорален, барон Воу Мандор.

— Рицарят защитник — изрекоха близнаците в хор и се поклониха.

— Принц Келдар от Драсния.

— Водачът — откликнаха те.

— Барак, граф Трелхайм.

— Ужасната мечка! — Двамата неспокойно огледаха огромния черек.

Лицето на Барак потъмня, но той не каза нищо.

— Хетар, синът на Чо-Хаг от Алгария.

— Повелителят на конете.

— И Дурник от Сендария.

— Човекът с двата живота — измърмориха те с дълбоко уважение.

Дурник изглеждаше твърде объркан при тези думи.

— Принцеса Се’недра, престолонаследницата на Толнедра.

— Кралицата на света — отвърнаха двамата с дълбок поклон.

Се’недра нервно се изсмя.

— А това…

— …може да бъде само Белгарион — изрекоха те с лица, озарени от радост. — Избраникът! — Близнаците едновременно протегнаха десните си ръце и ги поставиха върху главата на Гарион. Гласовете им прозвучаха в ума му: „Здравей, Белгарион, върховний повелителю, надеждо на целия свят!“

Гарион беше прекалено изненадан от този странен поздрав и не съумя да стори нищо друго, освен неловко да кимне.

— Ако не спрете да се лигавите, ще повърна — чу се груб, дрезгав глас. Произнеслият тези думи, който току-що се бе показал иззад едно дърво, бе тумбест уродлив старец, мръсен и изключително грозен. Краката му бяха криви и чепати като дънери на дъб. Раменете му бяха огромни, ръцете му висяха под коленете. Имаше голяма гърбица, а лицето му бе изкривено в нелепа карикатура на човешки черти. Дългата му стоманеносива коса и брадата му бяха сплъстени, вейки и късчета листа бяха оплетени в рошавите косми. Върху ужасното му лице бе замръзнал израз на вечно презрение и гняв.

— Белдин — меко каза Белгарат, — не бяхме сигурни, че ще дойдеш.

— Не би и трябвало, некадърнико — сприхаво отсече грозният старец. — Отново оплеска нещата както винаги, Белгарат. — После се обърна към близнаците. — Донесете ми нещо за ядене.

— Да, Белдин — побързаха да кажат те и изтичаха да изпълнят нареждането му.

— И не се мотайте цял ден — изкрещя след тях гърбавият.

— Изглежда, че днес си в добро настроение, Белдин — подхвана Белгарат без следа от сарказъм. — Какво те прави толкова ведър?

Грозното джудже се навъси срещу него, после се изсмя.

— Видях Белзедар. На нищо не приличаше. Нещо ужасно се е случило с него, а на мен пък тези неща ми доставят истинска наслада.

— Скъпи вуйчо Белдин — гальовно изрече леля Поул и прегърна мръсния дребосък. — Толкова ми липсваше!

— Хич и не се опитвай да ме очароваш, Поулгара — отряза я той, макар че очите му, изглежда, поомекнаха мъничко. — Вината ти е също тъй голяма, като тази на баща ти. Мислех си, че ще го държите под око. Как Белзедар е докопал в лапите си Кълбото на нашия Учител?

— Мислим, че е използвал дете — сериозно отвърна Белгарат. — Кълбото никога не би поразила невинно същество.

Джуджето изсумтя.

— Невинни същества не съществуват. Всички хора се раждат покварени. — Той отново обърна поглед към леля Поул, огледа я преценяващо и изтърси: — Надебеляваш и задникът ти е заприличал на каруца.

Дурник светкавично сви юмруци и се нахвърли срещу отвратителния дребосък.

Джуджето се изсмя, сграбчи туниката на ковача с една ръка и без да полага видимо усилие, вдигна изненадания Дурник и го захвърли на няколко разкрача встрани.

— Можеш да започнеш втория си живот веднага, ако искаш — изръмжа то заплашително.

— Нека аз се справя с това, Дурник — обърна се леля Поул към ковача. После каза хладно: — Белдин, от колко време не си се къпал?

Джуджето сви рамене.

— Преди два месеца ме валя дъжд.

— Ала не те е намокрил достатъчно добре. От тебе се носи миризма като от непочиствана кочина.

— Ето това вече наистина е моето момиче — изкикоти се Белдин. — Бях се уплашил, че годините са притъпили остротата на езика ти.

И започнаха да си разменят най-ужасните обиди, които Гарион беше чувал. Цветисти, грозни думи прелитаха между тях, като почти цвърчаха във въздуха. Очите на Барак се разшириха от изненада, лицето на Мандорален на няколко пъти губи цвета си. Се’недра избяга надалеч, за да не ги чува. Лицето й бе пламнало.

Ала колкото по-страшни ставаха обидите, толкова по-широко се усмихваше Белдин. Накрая леля Поул го нарече с такъв злостен епитет, че Гарион се сви, а грозният дребосък се сгромоляса на земята, като ревеше от смях и думкаше по черната пръст с огромните си юмруци.

— В името на всички богове, страшно ми липсваше, Поул! — задъха се той. — Ела тук и ме целуни.

Тя се усмихна и с обич целуна мръсното му лице.

— Краставо куче!

— Стара крава. — Той се ухили и я сграбчи в смазващата си прегръдка.

— Не ми чупи ребрата, вуйчо — засмя се тя.

— От години не съм ти чупил нито едно, момичето ми.

— Ами недей и сега, ако обичаш.

В този момент близнаците донесоха чиния с яхния, от която се вдигаше пара, и голяма халба. Грозният мъж погледна с любопитство чинията, след това небрежно изсипа яхнията на земята и захвърли чинията настрана.

— Не мирише прекалено зле. — Той клекна и започна да тъпче храната в устата си с две ръце, ката от време на време поспираше само за да изплюе някое по-едро камъче, залепнало по парчетата месо. Когато приключи, гаврътна на един дъх съдържанието на халбата, оригна се гръмотевично, седна и започна да разчесва сплъстената си коса с измърсени от кашата пръсти.

— Хайде да поговорим по работа — рече той.

— Къде беше? — попита го Белгарат.

— В централната част на Ктхол Мургос. Седях на върха на един хълм, откакто свърши Битката при Воу Мимбре, и наблюдавах пещерата, където Белзедар отнесе Торак.

— Петстотин години? — ахна Силк.

Белдин сви рамене.

— Горе-долу толкова — отговори той с безразличие. — Все някой трябваше да наблюдава онзи и Опърления, пък и нямах неотложна работа, която да не бива да прекъсвам.

— Каза, че си видял Белзедар — напомни му леля Поул.

— Видях го преди около месец. Нахълта в пещерата, сякаш някакъв демон го следваше по петите, и измъкна Торак навън. После се превърна в лешояд и отлетя с тялото на Опърления.

— Сигурно е станало след като Ктучик го е причакал на нийсанската граница и му е отнел Кълбото — рече замислено Белгарат.

— Не знам. Това е част от твоята отговорност, не от моята. Аз трябваше да наблюдавам Торак, това бе всичко. Пепелта засипа ли и вас?

— Каква пепел?

— Когато Белзедар изнесе Торак, планината експлодира, раздра се на хиляди парчета. Предполагам, че това е свързано със силата, обкръжаваща тялото на Едноокия. Когато си тръгнах, още се вдигаше пушек.

— Ние се питахме какво ли е причинило това изригване — вметна леля Поул. — Цялата Нийса беше потънала в три пръста пепел.

— Жалко, че не е била по-дълбока.

— Видя ли някакви признаци…

— …подсказващи, че Торак се раздвижва? — попитаха близнаците.

— Вие двамата не можете ли поне веднъж да приказвате като хората? — изръмжа Белдин.

— Съжаляваме, просто…

— …природата ни е такава.

Грозният дребосък поклати с отвращение глава.

— Добре де. Не видях. Торак не помръдна нито веднъж. Когато Белзедар го измъкна от пещерата, по него имаше плесен. Все пак това са петстотин години, нали?

— Проследи ли Белзедар? — попита Белгарат.

— Естествено.

— Къде отнесе Торак?

— А ти къде мислиш, глупако? Разбира се, че в развалините на Ктхол Мишрак в Малореа. Има само няколко места на земята, които могат да издържат теглото на Торак, и това е едно от тях. Белзедар трябва да задържи Ктучик и Кълбото далеч от Торак и това беше единственото място, където можеше да отиде. Кролимите на Малореа отказват да приемат властта на Ктучик, така че там Белзедар ще бъде на сигурно място. Ще трябва да плати много висока цена за тяхната помощ, но те няма да пуснат Ктучик в Малореа — освен ако той не събере армия от мурги и не нападне страната.

— Да се надяваме, че ще се случи тъкмо това — рече Барак.

— От теб се очаква да бъдеш мечка, а не магаре — сряза го Белдин. — Недей да градиш надеждите си върху нещо невъзможно. Нито Ктучик, нито Белзедар биха започнали такава война точно сега — не и когато Белгарион крачи по света като истинско земетресение. — Той се намръщи срещу леля Поул. — Не можеш ли да го научиш да бъде малко по-тих? Или умът ти се е отпуснал както задните ти части?

— Бъди учтив, вуйчо — отговори тя. — Момчето тъкмо набира сили. Всички сме малко непохватни в началото.

— Той няма време да се глези като бебе, Поул. Звездите в южната част на Ктхол Мургос падат като отровени хлебарки, мъртвите кролими стенат в своите гробници от Рак Ктхол до Рак Хага. Времето напредва и той трябва да е готов.

— Ще бъде готов, вуйчо.

— Може би — кисело подметна мръсният дребосък.

— Ти ще се връщаш ли в Ктхол Мургос? — попита Белгарат.

— Не. Нашият учител ми каза да остана тук. Аз и близнаците трябва да свършим една работа и не разполагаме с много време.

— Той разговаря с…

— …нас също.

— Престанете! — озъби им се Белдин и после се обърна към Белгарат. — Ами ти сега в Рак Ктхол ли отиваш?

— Още не. Първо трябва да отидем в Пролгу. Трябва да разговарям с горима и трябва да вземем още един член на нашата група.

— Забелязах, че групата ви все още не е в пълен състав. Какво става с последния й член?

Белгарат разпери ръце.

— Именно тя ме тревожи. Не успях да открия нито следа от нея — а я търся от три хиляди години.

— Сигурно си я търсил по пивниците.

— И аз забелязах същото нещо, вуйчо — потвърди леля Поул със сладка усмивка.

— А къде ще отидем след Пролгу? — попита Барак.

— Смятам, че тогава ще трябва да се отправим към Рак Ктхол — отговори господин Улф мрачно. — Трябва да вземем Кълбото от Ктучик. Пък и от доста време ми се иска да си поприказвам с магьосника на мургите.