Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (18)

ГЛАВА 17

Снегът и студът, които трябваше да понасят по време на пътуването до Пролгу, бяха вцепенили Се’недра, а топлината тук, в пещерите, я правеше сънлива. Безкрайният объркан разговор на Белгарат и странния горим също я приспиваше. Особената песен отново се разнесе отнякъде, отеквайки до безкрай в пещерите — това също я караше да се унася. Единствено навиците й, придобити в двореца на баща й, където дворцовият етикет се спазваше най-строго, я поддържаха будна.

Пътешествието беше ужасно. Тол Хонет беше топъл град и тя не бе привикнала със студено време. Струваше й се, че краката й никога няма да се стоплят. При това тя бе открила свят, изпълнен със сблъсъци, ужаси и неприятни изненади. В имперския палат в Тол Хонет огромната власт на баща й я бе предпазвала от всякакви опасности, ала сега тя се чувстваше уязвима. В един от редките моменти, когато беше напълно честна пред себе си, принцесата си призна, че злобното й отношение към Гарион се е породило от ужасното ново чувство на несигурност. Нейният безопасен, разглезен малък свят й бе отнет с един замах и тя се чувстваше изложена на безброй опасности, незащитена, уплашена.

Бедният Гарион. Той беше толкова хубаво момче. Принцесата малко се срамуваше, че тъкмо той трябваше да пострада заради лошия й нрав. Беше си обещала, че скоро — много скоро — ще седне да поговори с него и ще му обясни всичко. Той беше разумно момче и сигурно щеше да разбере. Това, разбира се, веднага щеше да премахне разрива, появил се между тях.

Усетил погледа й върху себе си, момъкът обърна за миг глава към нея, след това погледна встрани с очевидно безразличие. Очите на Се’недра станаха корави като ахати. Как се осмелява той? Тя си отбеляза тази постъпка наум и я прибави към списъка с множеството негови недостатъци.

Старият горим изпрати един от странните мълчаливи улгоси да доведе мъжа, за когото приказваха Белгарат и лейди Поулгара, после разговорът се насочи към по-общи теми.

— Успяхте ли да преминете необезпокоявани планините, или се сблъскахте с някакви трудности? — попита горимът.

— Имахме няколко срещи — отговори Барак нехайно и Се’недра си помисли, че е доста глупаво да се прави на скромен.

— Но благодарение на УЛ всички сте живи и здрави — заяви горимът набожно. — Кои от чудовищата се подвизават навън през този сезон?

— Сблъскахме се с хрулги, свети гориме — каза Мандорален. — И с няколко алгроти. Освен тях се натъкнахме и на един елдрак.

— Беше доста неприятен — сухо вметна Силк.

— Това се разбира от само себе си. За щастие броят им не е голям. Те са ужасни чудовища.

— Забелязахме — рече Силк.

— Кой точно беше този?

— Грул — отговори Белгарат. — Срещал съм се с него и преди и той, изглежда, ми имаше зъб. Съжалявам, горим, но трябваше да го убием. Нямахме друг изход.

— А! — изрече горимът с едва доловима нотка на болка в гласа. — Бедният Грул.

— На мен лично не ми липсва твърде много — заяви Барак. — Не се опитвам да бъда дързък, свети гориме, ала не смятате ли, че би било добре да изтребите някои от по-неприятните зверове в тези планини?

— Те са деца на УЛ като нас — обясни горимът.

— Но ако ги нямаше, вие бихте могли да се върнете на повърхността на земята, горе под слънцето — изтъкна Барак.

— Не — усмихна се горимът. — Народът на Улго никога няма да напусне пещерите. Ние живеем в тях вече пет хилядолетия и с течение на времето сме се променили. Сега очите ни не могат да понасят слънчевата светлина. Чудовищата от повърхността не могат да се доберат до нас, а присъствието им в планините държи непознатите по-надалеч. В действителност ние не се чувстваме удобно с непознати, така че сегашното положение на нещата вероятно е най-доброто.

Темата за чудовищата очевидно го бе огорчила. Горимът въздъхна, после се вгледа за миг в Се’недра, внимателно протегна крехката си ръка, хвана малката й брадичка и повдигна лицето на принцесата, за да може да го види по-добре.

— Не всички непознати същества са чудовища — рече той. Големите му виолетови очи бяха спокойни и много мъдри. — Вижте красотата на тази дриада.

Се’недра мъничко се уплаши — не от докосването; възрастните хора винаги бяха реагирали на красивото й като цвете лице със същия жест, откакто се помнеше — сепна се от следното: прастарият мъж веднага позна, че тя не е изцяло човешко същество.

— Кажи ми, дете — попита я горимът. — Дриадите все още ли почитат УЛ?

— Съжалявам — обърка се тя. — Съвсем доскоро аз дори не бях чувала за бог УЛ. Не зная защо, но учителите ми имаха много малко информация за вашия народ И за вашия бог.

— Принцесата е възпитавана като поданичка на Толнедра — обясни лейди Поулгара. — Тя е от рода Боруни — сигурна съм, че си чувал за връзката между този род и дриадите. Като толнедранка религията й я свързва с бог Недра.

— Добър бог — рече горимът. — Може би е малко старомоден за моя вкус, ала със сигурност е задоволителен във всяко друго отношение. Ала самите дриади… познават ли те все още своя бог?

— Боя се, че не — обади се Белгарат. — Те се откъснаха от родствениците си и хилядолетията са изтрили онова, което са знаели за УЛ. Във всеки случай те са лекомислени създания и религиозните ритуали не ги привличат особено.

Лицето на горима стана тъжно.

— Какъв бог почитат те сега?

— Всъщност никакъв — призна Белгарат. — Имат няколко свещени гори и един-два грубо изработени идола, издялани от корена на някое особено почитана дърво. Това е всичко. В действителност нямат ясно формулирани теологически схващания.

Се’недра реши, че този разговор я обижда. Трябваше да направи нещо. Знаеше как точно може да очарова един възрастен мъж. Беше се упражнявала с години върху баща си.

— Най-остро чувствам недостатъците на възпитанието си, свети гориме — излъга тя и се усмихна свенливо. — Но след като тайнственият УЛ е наследственият бог на дриадите, аз би трябвало да го познавам. Надявам се, че скоро ще получа нужните знания за него. Може да се случи така, че аз — макар и да съм недостойна — бих могла да бъда инструментът, с който вярата на моите сестри в техния истински бог ще се поднови.

Това беше хитроумна малка реч и като цяло Се’недра се чувстваше твърде горда с нея. Ала за нейна изненада горимът я прие прекалено сериозно.

— Кажи на сестрите си, че същината на нашата вяра може да бъде открита в Книгата на Улго — изрече сериозно той.

— Книгата на Улго — повтори принцесата. — Трябва да го запомня. Щом се върна в Тол Хонет, ще намеря един екземпляр и лично ще го изпратя в Леса на дриадите.

— Боя се, че екземплярите, които би намерила в Тол Хонет, ще бъдат много неточни. Езикът на моя народ е трудно разбираем за непознати и преводите са трудни. — Се’недра определено почувства, че милият старец става малко досаден с цялата тази работа. — Това често се случва със свещените книги — продължи той. — Нашето Свето писание е тясно свързано с историята на моя народ. Мъдростта на боговете е такава, че наставленията им са скрити в притчи. Нашите умове получават върховна наслада от притчите и посланията на боговете пристигат до нас чрез тях. Съвсем несъзнателно ние се учим, като същевременно се развличаме.

Се’недра беше запозната с тази теория. Господин Джийбърс, нейният учител, й беше изнасял дълги и досадни лекции на тази тема. Тя отчаяно зашава на мястото си и отвори уста да смени темата, но горимът неумолимо продължаваше:

— Нашата история е много древна. Би ли желала да я изслушаш?

Попаднала в капана на желанието си да се покаже умна, Се’недра можа единствено да кимне безпомощно.

И горимът започна:

— в началото на дните, когато светът бил изтъкан от тъма от Боговете, в безмълвните селения на небето живеел дух, известен само с името си УЛ.

Обзета от безкрайна изненада, Се’недра осъзна, че той наистина възнамерява да й из рецитира цялата книга. Ала след няколко мъчителни секунди започна да чувства странната, непреодолима сила на неговия разказ. Развълнува се от молбата на Горим към изпълнения с безразличие дух, който се беше явил пред него в Пролгу. Що за човек е бил той, за да се осмели да обвини един бог?

Докато слушаше, принцесата забеляза с крайчеца на окото си слаб проблясък. Погледна натам и видя меко сияние някъде дълбоко във вътрешността на масивната стена. Сиянието беше подчертано по-различно от слабата светлина на висящите кристални глобуси.

— Тогава сърцето на Горим се изпълнило с радост — продължи разказа си старецът — и той извикал името на това високо място, където се случило всичко това. Нарекъл го Пролгу, което означава Свято място. После си тръгнал от Пролгу и се върнал в…

— Яа! Гарач тек, горим! — Думите бяха изсъскани на гърления улгоски език, а грубият глас, който ги беше произнесъл, бе изпълнен с възмущение.

Се’недра обърна глава, за да погледне натрапника. Както всички улгоси, и той беше нисък, ала ръцете и раменете му бяха така силно развити, че изглеждаше почти уродлив. Безцветната му коса беше сплъстена и занемарена. Носеше кожено расо с качулка, омазано с кал, а големите му черни очи фанатично искряха. Около него се тълпяха още десетина-петнадесет улгоси с изопнати от изненада и справедливо възмущение лица. Фанатикът с коженото расо продължаваше да бълва своя безкраен поток от шумни ругателства.

Горимът свъси вежди, ала търпеливо издържа обидите, изричани от мъжа с пламтящите очи. Накрая, когато фанатикът спря, за да си поеме дъх, крехкият старец се обърна към Белгарат.

— Това е Релг — въздъхна горимът. — Виждаш ли сега какво имах предвид, като ти говорих за него? Невъзможно е да го убедиш да стори каквото и да било.

— Този пък за какво ни е притрябвал? — попита Барак, очевидно раздразнен от поведението на новодошлия. — Той дори не умее да приказва на нормален човешки език.

Релг го изгледа свирепо и каза с дълбоко презрение:

— Аз говоря езика ти, чужденецо. Ала предпочитам да не осквернявам свещените пещери с омърсените му от тежки грехове думи. — После отново се обърна към горима. — Кой ти даде право да изричаш думите от светата книга през тези неверници?

Очите на добросърдечния горим леко се вкоравиха.

— Смятам, че изприказва достатъчно неща, Релг — твърдо заяви той. — Дрънкай каквито искаш глупости в далечните галерии пред лековерниците, които те следват, но не и тук. Аз все още съм горим в Улго, за какъвто и да ме вземаш ти, и не съм длъжен да ти отговарям. И какви са тези хора? Ти беше повикан тук, не те. Кажи им да си вървят.

— Те дойдоха, за да са сигурни, че не възнамеряваш да ми сториш нищо лошо — студено отговори Релг. — Аз казах истината за тебе, а хората, притежаващи власт, се боят от истината.

— Релг — каза горимът ледено, — не смятам, че ти дори би могъл да осъзнаеш колко ми е безразлично това, което си казал за мен. Хайде — изпрати ги да си вървят. Или предпочиташ да го направя аз?

— Те няма да ти се подчинят — заяви подигравателно Релг. — Аз съм техният водач.

Очите на горима се присвиха и той се изправи. После се обърна на улгоски към последователите на Релг. Се’недра не разбираше думите му, ала това не беше и нужно. Дори баща й не би посмял да приказва с такъв тон.

Мъжете, стълпени около Релг, нервно се заспоглеждаха и заотстъпваха уплашено, после хукнаха да бягат.

Релг ги изгледа навъсено и за миг като че ли се поколеба дали да не ги извика да се върнат, ала очевидно взе друго решение.

— Отиваш прекалено далеч, горим — каза обвиняващо той. — Властта ти не бива да се използва за решаване на светски проблеми.

— Властта е моя, Релг — отговори горимът. — Аз трябва да реша къде е необходимо прилагането й. Ти предпочете да се изправиш срещу мен, използвайки за основа теологията, следователно беше нужно да напомня на последователите ти — и на теб — просто кой съм аз.

— Защо ме извика? — попита Релг. — Присъствието на тези грешници е обида за моята чистота.

— Искам твоята услуга, Релг. Тези странници отиват да се бият срещу нашия най-древен враг, най-прокълнатия измежду прокълнатите. Съдбата на света зависи от успеха на тяхната мисия. Те имат нужда от помощта ти.

— Какво ме е грижа за света? — Гласът на Релг беше изпълнен с презрение. — Какво ме е грижа за осакатения Торак? Аз съм на сигурно място в ръцете на УЛ. Той има нужда от мен тук и аз няма да напусна свещените пещери с риск да бъда осквернен в развратната компания на неверници и чудовища.

— Целият свят ще бъде осквернен, ако Торак спечели и властта над него — изтъкна Белгарат. — А ако нашата мисия не сполучи, Торак ще стане крал на целия свят.

— Той няма да царува в Улго — възрази Релг.

— Колко малко го познаваш — промърмори Поулгара.

— Няма да напусна пещерите — повтори Релг. — Появата на детето предстои и аз съм избран да го разкрия пред народа на Улго. Призван съм да го ръководя и обучавам, докато се подготви и стане горим.

— Колко интересно — отбеляза сухо горимът. — и кой ти съобщи, че тъкмо ти си избраният?

— УЛ разговаря с мен — заяви Релг.

— Странно. Когато УЛ приказва, всичките пещери отекват с неговия глас. В такъв случай трябваше да го е чуло цяло Улго.

— Той приказва с мен в сърцето ми — бързо отговори Релг.

— Каква особена постъпка от негова страна — меко отговори горимът.

— Всичко това е без значение — рязко изрече Белгарат. — Предпочитам да се присъединиш доброволно към групата ни, Релг, ала независимо от това дали желаеш, или не, ще дойдеш с нас. Сила, по-могъща от всички нас, повелява това. Можеш да спориш и да се съпротивляваш колкото желаеш, но когато си тръгнем оттук, ти ще ни придружиш.

— Никога! — извика Релг — Ще остана тук в служба на УЛ и на детето, което ще стане горим на Улго! Ако пък се опиташ да ме принудиш със сила, последователите ми няма да го позволят.

— За какво ни е притрябвала тази сляпа къртица, Белгарат? — попита Барак. — Само ще ни бъде в тежест. Забелязал съм, че мъже, които непрекъснато изтъкват своята святост и сами си правят комплименти за нея, обикновено са много лоши другари. При това какво умее да прави този, което аз не умея?

Релг го изгледа с презрение и заяви:

— Грамадните мъже с големи усти рядко имат големи мозъци. Наблюдавай внимателно, косматко. — Той се приближи до една от стените и попита: — Можеш ли да направиш това? — После притисна ръката си в стената и тя потъна с лекота, като че я потапяше във вода.

Силк изсвири от почуда, бързо отиде при него и когато Релг извади ръката си от стената, опипа мястото. Камъкът си беше камък.

— Как го правиш?

Релг грубо се изсмя и му обърна гръб.

— Това е способността, която го прави полезен за нас — обясни Белгарат. — Релг може да намира пещери, а ние трябва да открием къде са разположени пещерите под Рак Ктхол. Ако е необходимо, той е в състояние да премине през монолитна скала, за да ни помогне да ги открием.

— Но как е възможно човек да прави това? — попита Силк. Продължаваше да се взира в мястото, където Релг бе пъхнал ръката си в стената.

— Това е свързано със същността на материята — отговори вълшебникът. — Онова, което виждаме като монолитен блок, в действителност не е така непроницаемо.

— Предметите са или твърда материя, или не — настоя Силк.

— Твърдата материя е илюзия — обясни му Белгарат. — Релг е в състояние да прокара частиците, които изграждат плътта му, сред пространствата, съществуващи между съставните части на скалата.

— Ами ти можеш ли да го правиш? — попита скептично Силк.

Белгарат сви рамене.

— Не зная. Никога не съм имал случай да опитам. Ала Релг умее някак да открива пещерите и отива направо при тях. Може би и самият той не знае как го прави.

— Помага ми моята святост — заяви високомерно Релг.

— Може би — съгласи се вълшебникът с търпелива усмивка.

— Светостта на пещерите ме привлича, тъй като съм се посветил на всички свети неща — продължи да нарежда Релг. — Да напусна пещерите на Улго за мен ще означава да обърна гръб на светостта и да бъда осквернен.

— Ще видим — каза му Белгарат.

Сиянието в каменната стена, което Се’недра беше забелязала преди малко, започна да трепти и пулсира и на принцесата й се стори, че вижда в камъка смътните очертания на някаква фигура. По-късно, като че камъните бяха просто въздух, фигурата придоби форма и влезе в стаята. За миг изглеждаше, че фигурата е друг старец с брада и дрехи като тези на горима, макар че новодошлият беше много по-едър. После Се’недра беше обладана от непреодолимо усещане за свръхчовешка присъствие. Изпълнена със страхопочитание, принцесата потрепера, осъзнала че пред нея стои божество.

Релг зяпна от изненада срещу брадатата фигура, разтрепери се и със задавен вик падна по очи пред бога.

Фигурата спокойно погледна пълзящия фанатик.

— Изправи се, Релг — изрече тя с мек глас, в който отекваше ехото на вечността. Всички пещери наоколо започнаха да звънят със звуците на този глас. — Изправи се и служи на своя бог.